Кони Брокуей
Любимият ми враг (3)

3

Конго, Френска екваториална Африка, март 1888 г.

Ейвъри ускори крачка, опитвайки се да се отърве от комарите, които се впиваха в тила му. Във вътрешността на страната тези проклети инсекти бяха с големината на пойни птички! Той пъхна дебелата пура между зъбите си и издуха облак синкав дим. Дано миризмата прогони поне някои от по-нерешителните кръвопийци.

Когато влезе в лагера, бившият му съученик Карл Дърмън вдигна глава от тенджерата, от която се разнасяше неприятна миризма. Джон Нейджъл, американският водач на експедицията, седеше облегнат на ствола на едно махагоново дърво. Въпреки горещината беше целият увит в дебели одеяла. Тялото му се разтърсваше от тръпки, очите му бяха полузатворени.

Преди шест седмици Джон бе пипнал малария. Хлътналото му лице вече нямаше нищо общо с образа на силния млад мъж, който ръководеше експедицията. За щастие бяха само на десет мили от Стенливил, където Ейвъри вече беше запазил билет за Европа. За Джон, не за себе си.

— Как си, старче? — попита съчувствено той.

— Великолепно, наистина — процеди Джон през тракащите си зъби. — Уреди ли всичко? Ще се прибера ли вкъщи?

— Разбира се — отговори спокойно Ейвъри. — Заминаваш.

Като видя как напрежението се отдръпна от изтощеното лице на Джон, той неволно се запита как ли щяха да постъпят с него, ако бе заболял от малария. Защото той нямаше дом, нямаше пристан, където може да отдъхне при нужда… и където да го посрещнат с добре дошъл.

Още не.

— Но това не са всички новини — продължи бодро той и извади от джоба си тънко пакетче. — Получих нещо от Англия.

— От кого е? — попита равнодушно Джон, но Ейвъри с радост отбеляза, че в очите му светна интерес.

Вместо отговор Ейвъри разкъса опаковката. От пакетчето изпадна плик, на който с енергичен почерк беше написано името му. Отзад пишеше: „Люшан Бийд, Мил Хаус, Девън, Англия“.

— Писмо от онази жена.

— Коя жена? — намеси се любопитно Дърмън. — Ти не се познаваш с жени. Никога не си бил любител на слабия пол! Освен ако открай време не водиш двойствен живот. Пред всички — вечно боледуващият, раздразнителен ученик, тайно — светски лъв, който сменя жените като носни кърпички.

— Не бих се изненадал — промърмори Джон. — Нашият Ейвъри е човек хамелеон.

Изпотеното му лице блестеше под светлината на лампата.

— Това проклето пътуване изобщо не му се отразява. Не ми е особено приятно да ви напомням, че всъщност аз съм ръководителят на експедицията. Аз съм силният, аз би трябвало да вървя напред. Ролята на Ейвъри беше на туберкулозния, умен и циничен хроникьор на начинанието.

Ейвъри повдигна рамене. Чувстваше се неловко. Истината имаше горчиво-сладък вкус. Никога не беше помислил, че ще потегли на такава опасна експедиция. И изобщо не беше мечтал, че тук, в джунглата, ще намери себе си.

— Сигурен съм, че щом се изправиш на крака, всичко ще тръгне по реда си, Джон — рече той и за да промени темата, размаха писмото. — Много ми се иска да разбера как, по дяволите, е успяла да ме намери!

— Жените си имат номера — промърмори мрачно Карл, извади малко месо от консервената кутия и го пусна в тенджерата. После лакомо облиза острието на ножа.

— Там, откъдето идваш, май не ви учат дори на задължителните маниери при хранене — отбеляза смаяно Джон.

Карл се ухили, разбърка отново яденето и хлопна капака. После отвори любимия си джобен часовник — по няколко пъти на ден обясняваше, че той му напомня как времето изтича. Не е сигурно, че ще настъпи следващият час, че ще дойде следващото утро. А името, семейството и домът — единственото, което притежава мъжът — може да се изгубят само за един миг.

Гражданската война беше унищожила страната на Карл и цялото му аристократично семейство.

Сякаш прочел мислите на Ейвъри и усетил съчувствието му, Карл вдигна глава и попита мрачно:

— Няма ли най-сетне да прочетеш това проклето писмо?

Ейвъри разряза плика, духна в отвора и извади писмото. Осемнайсет банкноти по десет лири се разпиляха по земята.

— Какво, по дяволите…?

— Прочети писмото и ще разбереш — настоя Джон.

— Прав си — промърмори Ейвъри и започна да чете:

Мистър Торн,

Увериха ме, че всеки, който обикаля Конго, един ден стига до място на име Стенливил, и че това писмо непременно ще стигне до вас.

Би било по-разумно за в бъдеще да ме информирате къде да пращам писмата си. Несъмнено ви е ясно, че не бих могла да изпълнявам условията, свързани с наследството ми, ако не ви пращам редовно определена сума. А не ми се иска да загубя къщата.

Това зверче се осмеляваше да постави под въпрос чувството му за чест! Защо ли? Да не би да го предизвикваше? Май е повярвала, че ще спечели гадната игра, която им беше натрапил Хорейшо.

Аз, естествено, съм сигурна, че вашата недостижимост е чиста случайност. Не мога да повярвам, че се опитвате да се измъкнете колкото се може по-далеч.

— Тази недоверчива, подла… женска! — изсъска Ейвъри и Карл го изгледа смаяно. — Чуйте, чуйте какво пише!

Но човек трябва да бъде постоянно нащрек и много, много предпазлив, когато си има работа с мъже!

— … мъже! — Ейвъри вдигна вежди. — Та аз съм джентълмен! Но вероятно жена като мис Бийд, която се е забъркала с онези непоносими суфражетки, никога не е общувала с джентълмени и не ги разпознава.

Карл го гледаше с нарастващо учудване.

— Да, мисля, че на случващото се може да се погледне и по този начин… — промърмори той.

— Не искам да знам какво имаш предвид!

— Много добре — кимна спокойно Карл. — Но що се отнася до това писмо…

Гласът му се понижи подканващо.

Ейвъри продължи да чете:

Ще ви пращам парите, където и да се намирате. Но сега нека поговорим за най-важното. Прегледах сметките, които сте оставили при бягството си от Лондон…

— Бягство!? Тази непоносима жена ме обвинява в бягство!

Джон се опита да се засмее, но от гърлото му се изтръгна само хрипливо свистене.

— Кълна се, че отдавна не съм се забавлявал толкова добре! Най-сетне да намериш жена, която знае как да отговаря на хапливия ти език!

Ейвъри се направи, че не чува забележките му. Все пак Джон беше болен. Обърна листа и продължи да чете.

Прегледах сметките, които сте оставили при бягството си от Лондон. Платих всичко. Докато плащах петдесетте лири за един ловен жакет, едва не получих сърдечен пристъп — без съмнение причината е в плебейския ми произход. Моля ви, задоволете любопитството ми. Човек не може ли да ловува в някой по-прост жакет? Или лисицата ще се разсърди?

Искам да знаете, че това са последните сметки, които плащам. За в бъдеще се оправяйте сам. Реших на всеки три месеца да ви изпращам по сто и осемдесет лири. В това писмо ще намерите първото плащане.

Ако смятате, че сумата е недостатъчна за потребностите ви, съветвам ви да се научите да живеете с по-малки потребности.

Сърдечни поздрави:

Ваша Лилиан Бийд

PS: Ако желаете да прекарате Коледа в Мил Хаус, считайте се за поканен. Експедицията ви в Африка е разпалила до непоносимост фантазията на братовчед ви Бернар.

— Прекрасна жена — отбеляза с искрено възхищение Карл. — Кълна се, че щом се върнем в Англия, ще помоля за ръката й.

Ейвъри хвърли унищожителен поглед към приятеля си и вдигна едната си вежда.

— Глупости. Тя изобщо не е твой тип.

— Откъде пък знаеш?

— Ти, Карл, си мъж със здрав човешки разум и предпочиташ меки, женствени жени с топли сърца, а тя не е такава. Видях снимката й в едно от онези безумни социалистически вестничета. В най-добрия случай мога да я определя като мършава лелка с хлътнали бузи.

— Лелка? — Джон въпросително наклони глава.

— Лелка. Умалително съществително. Тепърва ще стане леля. Добрата стара английска леля — обясни поучително Ейвъри.

— Не помисли ли, че вестникът нарочно я е направил грозна? — попита почти сърдито Джон.

Ейвъри разбра, че двамата му приятели наистина са се заинтересували и изпрати безмълвна благодарствена молитва към Лилиан Бийд.

— Джон, старче, красивата жена получава всичко, каквото иска, само заради правилните си черти, случайната пигментация на очите или цвета на косата. Ако е поне малко умна, тя просто помага на природата, като се усмихва по-често от обикновено и не придава на лицето си неодобрителен израз. Ако събере двата фактора, цял живот ще се грижат за нея, ще я глезят и ще и осигуряват всичко, каквото поиска.

— Какво по-точно искаш да кажеш? — попита Карл.

— Искам да кажа, че мис Бийд — впрочем, писмото й също буди такива предположения — очевидно е доста интелигентна жена, само че обича да си създава проблеми. Ако изглеждаше поне малко по-добре, отдавна щеше да си потърси мъж.

Джон не изглеждаше убеден.

— Сигурно вестникарският рисувач я е направил грозна, защото не е харесал възгледите й.

— Точно така. Възгледите й. Което подкрепя моята теория за външността й. Запитайте се сами, джентълмени — той се усмихна, за да покаже на приятелите си, че се отнася търпеливо към очевидното им незнание, — виждали ли сте някога красива суфражетка?