Кони Брокуей
Любимият ми враг (13)

13

Лили приглади косата си и се ощипа няколко пъти по бузите, преди да напусне дамската тоалетна. За щастие прислужничката й донесе игла и конец и тя успя да зашие дантелите по роклята на Евелин. Някакъв несръчен обожател с два леви крака настойчиво пожелал да танцува с Евелин и я настъпил.

Щом излезе навън, тя погледна големия часовник на стената. Забавата продължи по-дълго, отколкото беше очаквала. И се оказа неочаквано приятна.

Освен няколко възрастни дами, които настояваха да получат информация за следващата среща на женската коалиция, тя не беше говорила практически с никого. Един млад мъж я покани на танц, но триумфалният поглед, който отправи към приятелите си, я лиши от очакваното удоволствие. Когато се появи следващият желаещ да танцува, тя отказа.

След като оправиха роклята, Евелин се оплака от ужасно главоболие и прие с благодарност предложението на домакините да се оттегли в една от приготвените спални, Франческа танцуваше все с различни джентълмени и лицето й все повече се зачервяваше. А Ейвъри? Когато го видя последния път, се беше навел над сияйно русата коса на Андрея Мур.

Лили спря на прага на балната зала. Нямаше никакво желание да види Ейвъри, прегърнал друга жена, макар и само за един танц. Ама че глупачка съм, каза си сърдито тя. Нямаше никакви права над него.

Значи сантименталните й фантазии за доброто сърце и отзивчивостта му се дължаха на алергия. След като се примири с гледката, която я очакваше в балната зала, тя изправи гръб и точно когато щеше да влезе, чу някъде зад себе си гласа на Мартин.

— Да, мис Бийд е красива жена, ако човек обича екзотични лица, но тя със сигурност не е дама, която бих ухажвал. Освен това, уважаеми, аз съм джентълмен и никога не бих поискал от една жена нещо друго, освен сериозна, законна връзка. Дори от жена като Лилиан Бийд…

Последва глух удар.

Кръвта нахлу в лицето й и главата й се замая. Лили се обърна рязко и се сблъска с едно от момичетата Кемфийлд.

Моли ли се казваше? В очите на момичето блесна отвращение, но то успя да го маскира с изкуствената усмивка на добра домакиня.

— О, мис Бийд, надявам се, че се забавлявате? Искате ли да ви заведа в стаята, където можете да се освежите? Обикновено използваме…

В този момент вратата на библиотеката се отвори. Появи се Мартин Кемфийлд, притиснал ръка върху бузата си, и се олюля. Явно се опитваше да скрие подутото си око, започнало да посинява. Като видя Лили и сестра си, пламна от срам.

— Мартин! — извика ужасено Моли. — Какво е станало с окото ти?

— Аз… съжалявам, сестричке, но се подхлъзнах и се ударих в рамката на вратата. Ще сляза в кухнята да сложа малко лед. — Той кимна кратко и забърза по коридора.

— Боже, каква нещастна случайност. Мартин съвсем не е толкова несръчен. Питам се дали…

Момичето изведнъж онемя. От библиотеката с мрачно изражение излезе Ейвъри, разтривайки зачервените кокалчета на дясната си ръка.

— Мистър Торн? — изплака Моли. — Какво е станало с ръката ви?

Без да спре нито за миг, Ейвъри изръмжа:

— Заклещих я на вратата! — И енергично мина покрай двете слисани млади жени.

 

 

— Все още си мисля, че трябваше да настояваме Франческа да си тръгне с нас — рече Лили, когато мълчанието в каретата стана непоносимо.

— Да, трябваше да настояваме, но тя нямаше да се съгласи — отвърна сухо Ейвъри, загледан в нощта навън. — Франческа обича да й обръщат внимание.

— Сигурен ли сте, че Евелин си е тръгнала по-рано?

Лили едва различи кимването му в мрака.

— Да. Някой от съседите я е откарал вкъщи. Не ми се вярва, че ще остави Бернар сам за повече от час. Не съм ли прав?

Лили не знаеше какво да отговори. Отново се възцари мълчание. Докато конете препускаха към Мил Хаус, тя имаше възможност да наблюдава необезпокоявано Ейвъри.

Лунната светлина падаше върху лицето му и правеше бронзовата кожа да изглежда още по-тъмна, особено на мястото, където излизаше от бялата яка. Косата му, разрошена от нощния бриз, падаше по челото.

Най-впечатляващото същество от мъжки пол, което съм виждала, призна за пореден път Лили. Модното облекло не нарушаваше тази картина, дори напротив. То подчертаваше още повече широките рамене, високия ръст, добре оформените мускули. Колкото и да не й се искаше да го признае, той се интересуваше от нея. Прониза я радостно чувство и тя за първи път го допусна до сърцето си.

— Не биваше да го удряте — промълви тя.

— Кого? — Въпросът дойде твърде бързо и тя разбра, че той е очаквал да заговорят по темата. — Нямам представа за кого говорите.

— За Мартин Кемфийлд. Бях в коридора и чух последните му думи. За съжаление не му позволихте да завърши изречението си.

— Отправяте много сериозно обвинение. — Ейвъри се приведе и кихна. — Аз съм джентълмен. Не бих могъл да ударя домакина си. Освен това ви препоръчвам да се откажете от навика си да подслушвате по вратите. Сигурно сте чули нещо, което е подхранило и без това буйната ви фантазия.

Лили обаче знаеше истината. Каквото и да говореше той, нямаше да я разубеди.

— Ударихте го, защото си помислихте, че си играе с чувствата ми — промълви тя.

Ейвъри се обърна към нея и на лицето му падна сянка. Светлата коса блесна под лунната светлина като разтопен метал.

— Ако някога ударя някого, това ще е една от малкото причини, оправдаващи подобно деяние. Мъж, който наранява по такъв начин една дама, е жалък негодник.

— Тъй като тук говорим за хипотетични условия, при които е приемливо джентълмен да удари друг джентълмен, аз бих искала да добавя още една възможност.

— Слушам ви.

— Какво се случва, ако джентълменът, почувствал се задължен да защити честта на дамата, я е преценил погрешно? Може би дамата знае, че въпросният господин е негодник и я ласкае само за да си осигури благоприятни условия за бъдещите им делови отношения. Оправдано ли е в такъв случай благородният защитник да пребие своя домакин?

— Никой никого не е пребивал. Един-единствен удар не е бой — изръмжа раздразнено Ейвъри.

— Разбирам.

Отново потънаха в мълчание. От време на време Ейвъри кихаше и барабанеше с пръсти по дъската на прозореца.

— Значи сте позволили на Мартин Кемфийлд да ви ухажва, макар да сте знаели, че го прави само за да има шанс да купи къщата? — попита най-сетне той и изпита облекчение, че е заговорил по същинската тема.

— Да.

Лили се опита да види лицето му в мрака, но напразно.

— Защо му позволихте?

— Той е единственият мъж, който някога ме е ухажвал — призна тя, благодарна, че тъмнината скри изчервяването й. — Освен това не бих могла да нарека скромните му любезности ухажване. Вашата целувка беше много по-…

Лили млъкна, ужасена от онова, което щеше да каже. За малко да му признае, че й е харесало да я целува! Сведе глава и се отдръпна към ъгъла.

— Кемфийлд е глупак — изръмжа той и вдигна ръка. Лили спря да диша. Пръстите му нежно се плъзнаха по копринената й коса, разпусната по раменете. — Скромни любезности? Ако бях на негово място…

Главата му се приближи и тя усети как я привлече към себе си. Връхчетата на пръстите му минаха по бузите, стигнаха до брадичката и повдигнаха главата й. Лунната светлина огря лицето й.

Той ще погледне в очите й и ще разбере колко много го обича! Това няма да свърши добре.

— Как би могъл един мъж да реагира скромно на жена като вас? — попита шепнешком той.

Тя се наведе към него и той отново докосна лицето й с невероятна нежност.

Лили затвори очи и притисна бузата си в дланта му. Той потрепери. Пръстите му слязоха към устните й.

— О, Лили… — Тя усети по гласа му, че се усмихва. — Толкова си красива. Иска ми се…

И тя искаше същото. Но не искаше той да изразява гласно мечти, които никога нямаше да станат действителност. Твърде много неща стояха между тях: къща, наследство и преди всичко непримирими становища. Той няма да иска незаконна връзка, а тя няма да живее като придатък на един мъж.

— Моля те, не говори — прошепна тя. Очите й се напълниха със сълзи. Искаше да задържи мига колкото може по-дълго. Дано никога не свърши!

Тя извърна внимателно лицето си и целуна топлата длан. Той пое шумно въздух и стремително я привлече в прегръдката си. Мракът на меко люлеещата се карета ги обгърна в прекрасна, безвременна празнота.

Ейвъри сложи ръка на тила й, а с другата я обхвана през кръста. Устните му помилваха слепоочието й, минаха по бузата и се насочиха към устните.

— Божичко, Лили, горя като…

— Огън! — изкрещя Хоб и се изправи на капрата. — О, мили боже! Конюшните горят!

Лили скочи, блъсна Ейвъри и се плъзна на колене по седалката, за да се наведе през прозорчето. Мил Хаус беше точно пред тях. Една от големите купчини сено зад конюшнята се беше подпалила и вятърът гонеше жадните пламъци към сградата. Между процепите на покрива вече се кълбеше дим.

— По-бързо!

Хоб вече размахваше камшика. Кобилата направи скок и полетя напред. Лили едва не изхвърча през прозореца. Две силни ръце я сграбчиха през кръста и я издърпаха във вътрешността на каретата.

— Да се убиеш ли искаш? — извика Ейвъри и я бутна да седне срещу него. Още докато говореше, свали жакета си и издърпа вратовръзката, като почти откъсна яката.

Каретата се друсаше по неравния път. Лили се вкопчи в рамката на прозорчето, неспособна да откъсне поглед от страшната гледка.

— Конете ми! — Гласът й се пречупи. — Конете ми…

Внезапно Ейвъри сграбчи ръката й и я обърна към себе си. Тя го изгледа стреснато. Лицето му беше сериозно и овладяно.

— В никакъв случай не се приближавай към сградата, чуваш ли? — рече той. — Трябват ми способни хора. Иди при Дръмънд и му кажи, че искам всички полски работници да се съберат, за да гасят пожара. Намери кофи. Помпай вода. Но не смей да се приближаваш до горящата сграда, чуваш ли?

— Конете ми!

Той я раздруса безмилостно.

— Ще изведа дяволските ти коне, кълна се! Хайде, обещай ми, че ще стоиш далече от пожара!

Лили кимна замаяно. Той я пусна веднага и отвори вратичката на каретата точно когато Хоб спря коня. Ейвъри скочи, падна, претърколи се няколко пъти, но се изправи и хукна към горящите конюшни. Междувременно покривът беше обкръжен от ореол оранжеви пламъци, които жадно лижеха сухото дърво. Дращенето и съскането звучаха ужасяващо.

Каретата най-сетне спря. Хоб също скочи и се втурна към постройките. Някъде заби камбана, за да съобщи на всички в околността, че е избухнал пожар. Лили блъсна вратичката и скочи на земята. Токът й се закачи за подгъва на копринената пола. Тя изкрещя гневно, дръпна плата и се затича към конюшните.

Тя беше най-способната личност в това имение. Всички кофи бяха вътре, но кухненската помпа беше твърде далече, за да черпят вода оттам. До конюшнята обаче имаше кладенец, от който пълнеха коритата за конете.

Лили вдигна полите си и затича още по-бързо.

За късмет сезонните работници се бяха събрали в Мил Хаус. Двайсетина мъже и момчета, наети за юнската жътва, вече се бореха с горящото сено. Но понеже всички тичаха трескаво насам-натам, усилията им бяха безсмислени. Някои удряха с платнища горящата трева, за да спрат пътя на огъня към хамбара. Други изливаха кофи с вода, където сварят.

Ако огънят стигне до хамбара, Мил Хаус е изгубен. Тогава Мартин Кемфийлд ще купи овъглените остатъци на безценица.

Стиснал зъби, Ейвъри започна да дава заповеди. Само след минути десетина мъже копаеха ров между конюшнята и хамбара, друга група гасеше горящото сено, а третата образува жива верига, за да полива с вода горящия покрив. С всеки миг въздухът в дробовете на Ейвъри намаляваше и той имаше чувството, че гърдите му са стегнати в железен пръстен.

Дългото пътуване с каретата, миризмата на коне, пушекът и сеното, горещият, сух въздух — тази комбинация от фактори неизбежно щеше да доведе до криза. Но сега нямаше време да мисли за своите пристъпи.

Пращенето на огъня бе заглушено от паническо цвилене на коне. Копита се удряха в стените на боксовете с оглушителен грохот. Конете на Лили.

Ейвъри смъкна ризата от гърба си, потопи я в кофа с вода и уви долната част на лицето си. Дишането му се затрудни още повече. Промърмори някакво проклятие, защото не му достигаше въздух, за да изругае високо, вдигна ръце над главата си, за да се защити, и се хвърли към конюшнята.

Пушекът все още не беше много гъст и той намери резето на вратата към боксовете сравнително бързо. Отвори първия бокс и се дръпна настрана. Нервно потрепващата кобила с безумно въртящи се очи отказа да излезе навън. Ейвъри размаха ръка, но животното вирна глава и наостри уши.

— Проклето говедо! — изпъшка Ейвъри. Свали ризата от лицето си, покри очите на кобилата, върза ръкавите под главата й и ги стегна, колкото можеше. Когато успя да я изведе в коридора, смъкна ризата и с все сила я цапна по задницата. Кобилата изцвили тревожно и се втурна навън. Ейвъри опря ръце на хълбоците си и изохка. Липсата на кислород разтреперваше мускулите му. Зрението му вече беше замъглено.

— Не! — изръмжа диво той, сведе глава и се затича към следващия бокс. За щастие животното вътре беше по-умно и избяга веднага щом му отвори вратата. Блъсна се в отсрещната стена, спъна се, но подуши чистия въздух навън и намери пътя към свободата.

Още един бокс. Още един кон. С всяка крачка димът в сградата се сгъстяваше, Ейвъри се закашля и малкото останал в дробовете му въздух бе изхабен. С трепереща, мокра от пот ръка се опита да вдигна резето. Без успех.

С мъка различи в бокса очертанията на кон, който панически се биеше в стените в напразни опити да се освободи.

Ако нещо се случи с конете, Лили ще го убие. Той залитна и падна на колене. Още два коня. Не ги чуваше, защото ушите му бяха заглъхнали. Главата му бучеше по-силно от бушуващия огън. Страхливото цвилене на двата последни коня заглъхна. Ейвъри политна да падне, но успя да се опре на ръце. Сламата го убоде и болката предизвика миг яснота.

Нямаше нужда Лили да го убива. Той вече беше мъртъв.

 

 

Лили видя как Ейвъри влезе в конюшнята. Даже под червеникавото сияние на огъня лицето му над мократа риза изглеждаше смъртнобледо. По мускулестите рамене и гърди се стичаше пот. Той се движеше приведен, сякаш се гърчеше от болки.

Само след минута от конюшнята излезе Индия. Копитата й изтрополиха по паважа, тя прекоси двора и изчезна в нощта. Последва я големият кафяв жребец, след него на кратки интервали излязоха пет от останалите седем коня.

Лили продължаваше да работи. Ръцете й изтръпнаха, но тя упорито пълнеше кофите с вода от помпата. Мечтите й за собствен дом догаряха около нея, съпътствани от чудовищното пращене на изгарящи греди и от гадно сладникавата миризма на изгоряла трева. Мъжете крещяха, камбаната продължаваше да бие. Останалите в конюшнята коне цвилеха в смъртен страх.

Един от сезонните работници, млад мъж с яркочервено лице, дойде и я избута от помпата. Докато крещеше на другарите си да побързат, той натискаше лоста със сила, каквато тя не притежаваше. Лили се люшна настрана, но веднага стъпи здраво на краката си и хукна към конюшнята, опитвайки се да различи нещо в гъстия дим.

Откакто изскочи последният кон, бяха минали няколко минути. От вратата се стелеше плътен бял пушек. Лили се наведе и надникна вътре.

Един от конете панически риташе стените на бокса си. Копитата му отекваха оглушително в дебелото дърво. Къде беше Ейвъри? Лили се втурна към бокса и отвори широко вратата.

— Излизай! — изкрещя тя. Конят се вдигна на задните си крака и изскочи навън. С пяна на устата, силно извъртял очи, така че се виждаше само бялото, той мина като вихър покрай Лили.

Пъшкайки, тя се завлече опипом до последния бокс и освободи старата кобила. Ейвъри… Мили боже, той беше алергичен към конете! Обзета от паника, Лили се огледа.

Ето го! Той лежеше в другия край на коридора. Без да се поколебае нито миг, тя се втурна към него и се отпусна на колене. Сграбчи го за раменете и го обърна по гръб. По лицето му се стичаха вадички пот и измиваха саждите.

— Ейвъри! — Лили го удари през лицето и когато той не се помръдна, го плесна още веднъж. — Ейвъри!

Той простена, главата му се килна настрани. Не беше в състояние да стане и да излезе сам на чист въздух.

Лили изпищя. После с все сила извика за помощ. Ала ревът на огъня погълна гласа й със същата лекота, с която поглъщаше покрива на конюшнята. Виковете й заглъхнаха в мъчителна кашлица.

Никой няма да я чуе. Няма време да доведе помощ. От очите й течаха сълзи, гърлото й пареше. Сама ще го извлече навън.

Свали юздата на Индия от куката до вратата на бокса, наведе се и върза краката на Ейвъри. Хвана двата края и дръпна, колкото сили имаше. Безжизненото му тяло се изтегли малко напред. Лили преметна юздата през хълбоците си и продължи към изхода, молейки се ремъците да издържат.

Още една крачка. Тялото му се влачеше по пода. Втора крачка, трета… Лили вървеше напред, кашляше и пъшкаше. По бузите й се стичаха сълзи, дробовете й отчаяно крещяха за въздух. Крачка по крачка тя го извлече до края на коридора, стигна до спасителната врата и излезе навън. Веднага щом минаха прага, тя рухна върху него и шумно пое въздух. Разкъсаната рокля лепнеше по тялото й.

Но сега нямаше време за почивка. Треперейки с цялото си тяло, Лили се наведе над него и сложи ухо върху голите му гърди. Чу биенето на сърцето му — бързо, но равномерно. Дъхът му излизаше на тласъци — все едно вятър свиреше в запушена камина.

Лили се отпусна на земята и сложи главата му в скута си. Боже, колко тежък беше!

— Хайде, Ейвъри! — помоли тя с треперещ глас и от очите й потекоха сълзи. — Събуди се, по дяволите! — изхълца, прегърна го и го залюля като дете. — Няма ли поне да ми се разкрещиш, че не се подчиних на заповедта ти, ти, непоносим, авторитарен тип?

Тя стисна очи, за да спре сълзите, и захапа долната си устна. Ейвъри няма да умре, каза си ядно. Той е силен, жизнен, упорит. Ще издържи. Няма да го загуби, след като го бе спасила от огъня. Тя го обича!

— Аз… аз съм джентълмен — изпъшка той до ухото й. — Никога не крещя на жените.

 

 

Два дни след пожара разяждащата миризма на влажно, овъглено дърво все още висеше тежко във въздуха. Докато вървеше по тихия коридор на първия етаж, Лили виждаше през прозорците черните остатъци от изгорялата конюшня, които изглеждаха още по-безутешни под светлината на залязващото слънце.

Слава богу, Ейвъри ще се оправи. Мисълта, че за малко не го изгуби между пламтящите гради и пепелта, я разтреперваше. Споменът за безжизненото му тяло, проснато на пода на конюшнята, не преставаше да я мъчи, колкото и да се стараеше да прогони видението.

Състоянието на Ейвъри бързо се подобряваше. Вече дишаше леко и равномерно, ужасният сив цвят на кожата му беше изчезнал. Единствените видими наранявания бяха няколко драскотини по гърба и раменете — причинени от нея, докато го влачеше навън от горящата постройка.

Незнайно как бяха успели да го задържат цял ден в леглото. Разбира се, той поздравяваше всеки, осмелил се да надникне в стаята му, с поредица от гневни проклятия, но въпреки това не ставаше.

Тази сутрин обаче стана много преди нея, поиска да му приготвят каретата и изчезна. Лили нямаше представа къде е отишъл и кога ще се върне.

Е, нищо, каза си тя, и без това си имам много работа. Не на последно място трябва да намеря хора, които да построят отново неговата конюшня.

Неговата конюшня.

Погледът й се плъзна към южната ливада. Огрени от лъчите на залязващото слънце, копите сено светеха като буци злато върху зелена игрална маса. За щастие вятърът преди два дни се бе оказал само лек бриз. Огънят не се прехвърли в хамбара, не пострадаха и другите копи сено. Пожарът можеше да причини много по-големи вреди. Новият собственик на Мил Хаус можеше да наследи руини.

За сегашната собственица обаче пожарът беше опустошителен. Нямаше никаква възможност да възстанови конюшните, нито да набави отнякъде парите, които щеше да донесе изгорялата копа сено. Фермата беше на червено.

Тя бе загубила Мил Хаус.

Странно защо, този факт не я засегна болезнено. По-скоро имаше чувството, че е прочела тъжен епизод от живота на друг човек. Защо се случи това? Този въпрос се връщаше в съзнанието й през няколко минути. Как беше възможно голямата копа сено да се запали толкова скоро след пороен дъжд?

Не беше нито много горещо, нито пък сеното беше престояло твърде дълго, за да се запали внезапно, както понякога се случва със силно отъпкана суха слама. През нощта нямаше светкавици. Лили не можеше да си обясни откъде се е взел огънят, освен ако… освен ако някой нарочно не е подпалил копата. Не, не можеше да допусне тази мисъл. По-скоро някое от момичетата е отишло да се срещне с любимия си и е взело фенер. Или детето на някого от сезонните работници си е играло с кибрит, скрито зад копата. Сеното е пламнало, детето е избягало… и мечтите на Лили, бъдещето й станаха на прах и пепел. Тя бе изгубила Мил Хаус.

Бе изгубила и Ейвъри Торн.

Досега вярваше, че нищо няма да я засегне по-тежко от загубата на имението, но се оказа, че се е лъгала. Ако си отиде оттук, ще остави мястото, което бе започнала да смята за свой дом, и ще изгуби всяка възможност да види отново Ейвъри Торн. Няма да има претекст да се върне, нито да спори с него писмено или устно. Тънката лента, която ги беше свързвала пет години, се скъса — не, изгоря.

Дълбоко в гърдите й нещо затрептя, разпространи се по цялото тяло и се засили. Треперейки неудържимо, тя се хвана за рамката на прозореца и долепи лице до стъклото. По бузите й се стичаха горещи сълзи.

Никога вече няма да го види. Може би някоя нощ ще застане като просяк на входната алея и ще вдигне глава към ярко осветените прозорци с надеждата да го зърне. Не, няма да го направи, защото ще види и жената, за която той ще се ожени, която ще ражда децата му. Неговата съпруга, любима, спътница. Непоносима гледка.

Тя бе изгубила Ейвъри Торн. Не че някога бе притежавала нещо повече от него, освен духа му, писмата му… и кратките мигове на близост. И, естествено, увереността, че го обича. Знаеше го, откакто в нощта на пожара го накара отново да диша.

Вероятно се беше влюбила в него малко след началото на кореспонденцията им. Той приемаше с готовност всяка ръкавица, която тя му хвърляше. Обсъждаше с въодушевление всяка тема, която тя зачекваше. И макар че често я провокираше нарочно, никога не отхвърляше с пренебрежение възгледите и аргументите й. Във всяка дума, написана от него, се усещаше респект. Никога не пренебрегваше наблюденията й, никога не се надсмиваше над мнението й само защото тя е жена. Понякога отхвърляше тезите й, защото според него почиваха върху фалшива аргументация или върху нейния „магарешки инат“ но никога не поставяше под въпрос личността й.

Лили притисна чело о студеното стъкло и треперенето й постепенно спря. Остана само черна празнота. Всичко беше изгубено. Пред нея нямаше бъдеще.

— Лили? — повика я тихо Франческа.

— Да? — попита Лили, без да се обърне.

— Лили! — Тясна ръка посегна към китката й и внимателно я обърна. — Моля те, Лили, трябва да ме изслушаш — продължи настойчиво Франческа. — Тази вечер заминавам. Всъщност заминавам само след няколко минути.

— Така ли? — попита равнодушно Лили. Франческа напускаше Мил Хаус, за да задоволи поредния си каприз, и сигурно щеше да отсъства няколко седмици… или месеца.

— Не мога да ти помогна да възстановиш конюшнята — рече Франческа. — Няма да те лъжа. Няма да ти кажа, че не мога, защото…

Думите й изтръгнаха Лили от глухата болка.

— Знаеш, че никога не бих те помолила за това — отвърна шокирано тя.

— Сега не става въпрос за това, Лили. Знам, че няма да ме помолиш, знам, че дори да ти предложа помощта си, ще откажеш.

Този път не бих отказала, помисли си Лили, изпълнена с горчивина. Бе изгубила толкова много, че беше готова да се раздели и с малкото гордост, която й беше останала.

Франческа сложи ръце на раменете й и я погледна право в очите.

— Ако събера всичко, каквото имам, може би ще мога да ти заема пари, за да възстановиш изгорялата конюшня. Но няма да го направя. Парите ми трябват. — Пръстите й се впиха в раменете на Лили като нокти на птица. — Трябват ми за самата мен. Искам да продължа да живея живота си както досега.

— Права си — кимна уморено Лили.

— Лили — процеди Франческа през здраво стиснати зъби, — забавленията, които мога да си позволя, са всичко, което имам. Разбираш ли?

Лили не разбра нищо, но въпреки това кимна. Молбата в гласа на Франческа казваше повече от думите.

— Ти имаш толкова много, Лили.

Това вече беше прекалено! Лили се освободи от хватката на Франческа и се опита да се изсмее, но не можа.

— О, да, разбира се! Със сигурност съм голяма късметлийка.

Франческа нетърпеливо поклати глава.

— Ти имаш мечти. Имаш бъдеще. Аз прекарах целия си живот в усилия да унижавам баща си и ще свърша като глупачка, която продължава да поставя в неловко положение един… труп.

— Аз вече нямам нищо, Франческа, аз…

— Момчето е влюбено в теб, Лили.

— Бернар ли? — Лили едва говореше. — Това не е сериозно. Всеки подрастващ се влюбва в по-възрастна жена. Един ден ще го надживее.

— Не Бернар. Ейвъри.

Лили загуби дар слово.

— Май не се изразих правилно. — В гласа на Франческа звучеше тъга. — Той не е влюбен в теб, а те обича с цялото си сърце. И е дълбоко нещастен.

— Лъжеш се.

— Понякога човек получава един-единствен шанс, друг път му е дадена само секунда, за да реши в каква посока да тръгне животът му. Моля те, Лили, не се оставяй гордостта да те заслепи. Не допускай здравият ти човешки разум да те заблуди. Забрави миналото си. Забрави всичко, което ти пречи да намериш своя рай. — Тя сведе глава и се опита да се засмее, но по-скоро изхълца. — Върви, Лили, потърси Ейвъри. Кълна ти се, аз на твое място бих го направила.

Франческа обърна гръб на Лили й се отдалечи. Въпреки това Лили чу съвсем ясно последните й думи:

— А тя ми твърди, че нямала нищо…

 

 

— Не знам какво бихме могли да сторим — говореше шепнешком Поли Макпийс. Двете с Евелин седяха на дивана в дневната и се опитваха да плетат дантела. Бернар седеше в ъгъла, задълбочен в дебела книга. — В момента Мил Хаус не е подходящо място за нежна връзка — продължи Поли. — Горящите конюшни гонят усещането за уют и сигурност. Двамата се обикаляха един друг като котараци, затворени в хамбар. Мисля, че можем да забравим идеята за… — Тя хвърли бърз поглед към Бернар, който четеше със смръщено чело, и кимна успокоено — … за сближаване между двамата.

Евелин тъжно поклати глава.

— Толкова надежди възлагах на тази връзка. Но може би за Лили е по-добре така.

— Глупости! — изсъска Поли. Евелин поклати предупредително глава и хвърли неспокоен поглед към Бернар.

Поли се изчерви, но вирнатата й брадичка показа, че няма да се предаде лесно.

— Ако мис Бийд обича този тип — всъщност той изглежда много добро момче, — и не предприеме нищо, за да го спечели, това ще е… голяма грешка! — Тя се покашля и продължи: — Любовта не е награда, а шанс. Шанс за по-нататъшно развитие. Влюбеният вече не е отделна личност. Всеки мъж или жена, получил такъв шанс, трябва да го използва, независимо от рисковете. Любовта е важна, Евелин.

Поли изведнъж разбра, че се е разкрила твърде много, и се изчерви.

— Разбирате ли ме, Евелин?

— Да — кимна бавно другата жена.

— А съгласна ли сте с мен?

— Да. — Гласът на Евелин укрепна.

— Много добре. — Поли издиша шумно и смущението й отстъпи място на съсредоточено изражение. — Мис Торн беше най-подходящата личност да предизвика прозрение у мис Бийд, но тя замина, а нито вие, нито аз имаме нужния опит или нагласата да изиграем ролята на Купидон.

— Много правилно го казахте — въздъхна Франческа. — Какво ще правим сега?

Поли удари с длан по облегалката на дивана. Бернар вдигна глава.

— О, няма нищо страшно, че възелът се е развързал, мис Макпийс — почти извика Евелин. — Вече се справяте много добре. — Когато момчето отново се наведе над книгата, майка му понижи глас: — Не прекалявайте. Ако разбере какво замисляме, Бернар ще се ужаси.

— Права сте — кимна Поли. — Но да се върнем на мис Бийд. Първо трябва да разберем какво планира за непосредственото си бъдеще. Ще я доведете ли тук, Евелин?

— Разбира се. — Евелин стана и се приближи към сина си, който тъкмо отгръщаше нова страница.

Тя отиде право в стаята на Лили, почука, но никой не й отговори. Вероятно Лили беше в библиотеката. Евелин се изкачи на втория етаж, чу стъпки в коридора и спря. Притисна се до стената и се запита кой ли може да бъде.

Тук беше стаята на Ейвъри, но стъпките бяха твърде леки, за да са неговите. Беше вече късно, следователно Мери и Кати се бяха оттеглили в стаите си или гостуваха на Тереза и близнаците. Всяка вечер Тереза събираше приятелките си и не търпеше отсъствия. Значи оставаше само Лили.

Лили? Трябва да разбера дали съм права, каза си Евелин. Прекоси безшумно коридора и надникна иззад ъгъла. Добре, че мястото беше слабо осветено.

Лили ходеше напред-назад пред стаята на Ейвъри Торн, кършеше ръце и си шепнеше нещо неразбираемо. Понякога спираше, изпъваше рамене и се взираше мрачно в затворената врата. В следващия миг раменете й увисваха и тя отново започваше да ходи нервно напред-назад.

Защо Лили…

Как защо? Точно така трябваше!

Усмивката, изгряла на лицето на Евелин, изведнъж замръзна. Лили никога не би направила… това. В къщата имаше прекалено много хора. Добре тогава, каза си Евелин с решителност, която я изненада, ще се махнем оттук. И то възможно най-шумно и с високо изречени уверения, че няма да се върнем скоро.

Евелин повдигна полите си и се промъкна на пръсти към стълбището. Слезе на първия етаж и за първи път от детството си се затича. На минаване грабна от закачалката шапка и наметка и нахлу като вихър в дневната.

— Какво има, Евелин? — Поли се надигна изненадано и дантелата падна от скута й.

— Трябва… трябва да отидем в града! — изпъшка Евелин.

Бернар вдигна глава от книгата си.

— В Литъл Хенри? — Литъл Хенри беше кръстовище и там имаше магазин и крайпътно заведение. — И защо?

— Не в Литъл Хенри, а в Клийв Крос — отговори задъхано Евелин.

— Но до Клийв Крос има двайсет мили — възрази учудено Бернар. — Вече е почти осем. Не е ли по-добре да тръгнем утре рано сутринта?

— Не. Искам утре да стана на разсъмване и да видя изгрева на слънцето над пристанището. Ще направим излет, защото… защото мис Макпийс е тук.

Поли смаяно отвори уста.

— Каза ми, че й е омръзнало да седи тук и да вдишва миризмата на мокра пепел. Ставало й лошо. Нали, скъпа?

— Ами… — промърмори Поли. — Да, не понасям тази миризма.

— Виждаш ли, Бернар! Хайде, иди да си събереш нещата. Вземи малката пътна чанта, не голямата! И провери какво прави Хоб.

— Ами добре. — Бернар се измъкна от креслото и хвърли книгата на масата. — Ще кажа на мис Бийд.

— Не! — извика Евелин и когато Бернар се обърна изумено към нея, се постара да се усмихне. — Не е нужно, момчето ми. Мис Бийд няма да дойде.

— И защо?

— Защото утре рано има среща с дърводелците, за да огледат конюшнята.

— А братовчедът Ейвъри? — Недоверието на Бернар явно се бе събудило.

— И той остава тук. — Евелин беше много горда, че думите излязоха от устата й без запъване. Излъжеш ли веднъж, следващите лъжи са много по-лесни, каза си тя. — Той трябва да знае колко ще струва възстановяването на постройките. Трябва да се вземат някои решения и той също ще иска да има думата.

Евелин говореше много по-самоуверено отпреди и ясно виждаше, че поведението й смущава Бернар. Можеше само да се моли да не е отишла твърде далеч. Човек не можеше да преодолее всички препятствия в един ден, а днес тя беше направила много повече, отколкото очакваше от себе си.

Бернар измери майка си с подозрителен поглед, но накрая вдигна рамене.

— Отивам да си взема нещата — рече той, кимна на Поли Макпийс и излезе.

След двайсет минути Бернар, Поли и Евелин стояха в преддверието, готови за път, и обявяваха на висок глас намерението си да нощуват извън къщи.

 

 

Ейвъри очакваше да завари къщата тиха и мрачна, но се оказа, че се е лъгал: вътре цареше бъркотия, сякаш фуриите напускаха пещерата си. Затръшваха се врати, женски гласове даваха нареждания, обувки тропаха по пода. Застанал на горната стълбищна площадка, Ейвъри се огледа любопитно и учудено и видя Мери да бърза към преддверието с клатушкащ се корем. В едната си ръка стискаше чифт дамски ботушки, в другата — кутия с лекарства.

— Какво става тук? — попита той.

— Дамите са полудели, това става — изфуча Мери. — Наумили са си да нощуват в Клийв Крос.

— Искат да заминат още тази вечер? — попита невярващо Ейвъри.

— Не тази вечер, а още сега! Хоб вече чака отвън с каретата. Е, дано да заминат по-скоро, та да се наспим. Бебетата на Тереза и без това не ни оставят на мира. — Мери го удостои с мрачен поглед, сякаш той беше виновен за цялата бъркотия, и забърза надолу.

Ейвъри се върна в стаята си.

Оттам за нещастие не виждаше входната алея, но и без това беше твърдо решен да не слиза на входа. По-добре да притиска чело до стъклото и да ги изчака да заминат. Обаче мисълта, че тя просто е заминала и го е оставила сам, го подлудяваше.

Как смееше да тръгне нанякъде, без да му каже!

После обаче осъзна, че много скоро тя ще си отиде не само за една нощ, а завинаги. Дали пак ще го направи така тайно и мълчаливо, без да се сбогува с него? Тъгата и гневът предизвикаха хаос в главата му. Не знаеше от колко време се намира в стаята си. Не правеше нищо друго, освен да ходи нетърпеливо напред-назад. Чу затръшването на входната врата точно когато часовникът в преддверието удари девет. После настана тишина.

Тишината го обгърна, разпростря се около него. Изглеждаше окончателна и непоносима. Ейвъри се отпусна в креслото и грабна една книга от масата. С изчезването на Лили къщата се превръщаше в мавзолей, който вече не съхраняваше мечтите му, а само реликви от предишния му живот.

Смешно. Ейвъри отвори книгата и започна да прелиства страниците, без да прочете дори една дума.

По-добре да признае истината: той се превръщаше в меланхолик. И нима беше чудно? Всеки човек, попаднал в непосредствена близост до смъртта като него, би се чувствал по същия начин. Скоро Мил Хаус ще стане негова собственост, както трябваше да бъде от самото начало. Той ще се погрижи Лили да получава добра издръжка — все едно иска ли или не, а после ще се устрои тук и ще си намери хубава и мила жена. Дребничка, крехка, не чернокоса, не тъмноока, не със завладяващи устни. Най-обикновена жена, която ще му ражда бледоруси деца…

Скритото в книгата писмо падна в скута му. Ейвъри втренчи поглед в пожълтелия лист, излинял на прегъвките. Писмото носеше прах от три континента. Естествено. Нейното писмо. Откакто го прочете за първи път, го носеше със себе си. Изруга гневно и скочи. Писмото падна от изтръпналите му пръсти и той запрати книгата към прозореца.

Не можеше да остане сред тези четири стени. Макар че Лили никога не беше влизала тук, той я усещаше в думите от писмото, във въздуха, който двамата дишаха, в духа и тялото си.

Ейвъри се запъти към вратата, решен да тръгне след нея и да я върне вкъщи. Тя нямаше право да изчезне просто така. Да се върне тук, за да се сбогуват, както е редно.

Отвори вратата с трясък… и видя пред себе си лицето на Лили.

Лили, чиято смелост й беше изневерила, намери претекст да се върне пред стаята му. Искаше да го попита дали е вечерял, защото не биваше да притесняват толкова късно Мери или Кати…

— Не мога да престана да мисля за теб — промълви той.

Действителният свят около тях изведнъж се разпадна. Това беше сън и Лили съзнаваше, че не иска да се събуди никога. Лицето му беше сериозно и напрегнато, гласът му звучеше дълбоко и умоляващо.

Тя пристъпи по-близо и го погледна в очите, опитвайки се да прочете мислите му.

— Аз… — Ейвъри погледна към тавана, сякаш очакваше от небето помощ — или вдъхновение. — Толкова искам да те целуна.

Това беше последното, което бе очаквала. Тя впи възхитен поглед в лицето му. Без да усети, направи още една крачка към него. Замаяна, но все още невярваща, зачака следващата стъпка. Чувстваше се като чужденка в собственото си тяло: чуваше как сърцето й бие все по-силно, вслушваше се в накъсаното си дишане. Обещанието в думите му и голото желание в очите му я опияниха и тя се почувства така, сякаш стоеше пред него съвсем гола, готова да направи всичко, което той поиска от нея.

Това беше отдаване. И понеже никога не го беше преживявала, не знаеше как да се брани.

— Позволи ми да те целуна — пошепна той. Протегна ръка и повдигна брадичката й с пръсти. Тя се надигна на пръсти, затвори очи и издаде звук, нещо средно между въздишка и стон.

Устните му нежно докоснаха нейните. Той се отдръпна леко, после отново се приближи и така много пъти. С всяка целувка устните му оставаха върху нейните малко по-дълго, притискаха ги малко по-силно. Беше отворил уста само, колкото да поема дъха й, но тя имаше чувството, че изпива душата й.

Нежни целувки, топли, влажни целувки, опияняващи целувки, които будеха копнеж. Дразнещи целувки, изпълнени с обещания, бавни, сладостни целувки. Дузини. Достатъчни да я обезщетят за всичко, което не бе преживяла досега, за всичко, което нямаше да преживее никога. Всяка целувка обвързваше сърцето й по-здраво за неговото.

Връхчетата на пръстите му нежно се плъзгаха по бузите й. Той сведе глава и внимателно разтвори устните й. Благодарна — по-скоро облекчена, — тя усети как езикът му помилва първо ъгълчетата на устата й, а после се втурна навътре.

Замаяна, задъхана, Лили се отдаде на милувките му. Коленете й трепереха така силно, че едва се държеше на крака. Пръстите му танцуваха по лицето й, после слязоха под брадичката и той внимателно премести главата й, за да му е по-удобно да я целува, да й достави повече удоволствие с милувките си. Тя не се противопостави.

Целувките станаха по-жадни и събудиха в тялото й вихрушка от непознати усещания. Тя се вкопчи в него, чувствайки се парализирана от леките, пърхащи докосвания на коравите му пръсти и от мекотата на устните му. Коленете й поддадоха и тя политна да падне. Той я улови в силните си ръце.

Привлече я към себе си, вдигна я и я притисна до гърдите си. Устните му се отделиха от устата й.

Тогава Лили престана да мисли. Вече нямаше смисъл да си задава въпроси и да търси отговори. Вече нищо нямаше значение, освен едно: да остане близо до него. Изпитваше обсебващо желание да бъде част от него, двамата да станат едно.

Без да се бави, тя се зае да разкопчава ризата, която я разделяше от него. Ръцете й дърпаха и теглеха, отваряха копчетата, докато той стоеше и я гледаше, дишайки тежко. Когато най-сетне го разголи, Лили нададе триумфален вик и плъзна треперещите си ръце по топлите му гърди. Гладка кожа, загоряла от слънцето, силни мускули, чиито движения се усещаха толкова приятно.

— Искам…

Той я прекъсна с още една целувка и силното му тяло се разтрепери. Лили мушна ръце в отворената му риза и го обхвана през кръста.

Със задавен вик той обхвана задничето й и я повдигна, за да й даде възможност да усети ерекцията му. Ръцете й се плъзгаха по копринената му кожа, заравяха се в гъстите тъмни косъмчета на гърдите, търсеха пътя към мускулите на корема.

— Целуни ме — заповяда задъхано той. Не се наложи да заповядва втори път.

Имаше време, когато Лили се отвращаваше от мъжествеността му. В нейните очи тя беше преувеличена. Сега разбра, че е лъгала себе си. И него. Мъжествеността му беше възхитителна.

Обичаше силата му, гъвкавостта му, настойчивостта, с която я притискаше до гърдите си. Обичаше топлия вкус на езика му, аромата на бренди, дъха на мускус, който го обгръщаше. Той завладяваше сетивата й, завладяваше я цялата, а тя поемаше всичко в себе си — неговата жизненост и агресивност, неговото желание и въздържание.

Лили сложи ръце на тила му и инстинктивно обгърна с крака хълбоците му. Интимните й части се притиснаха към ерекцията му и когато започна да се трие в него, зад спуснатите й ресници блеснаха искри на чисто сексуална възбуда. Докосването я наелектризира. По тялото й потече желание.

Той откъсна устните си от нейните. Тя се отпусна, повярвала, че ей сега ще припадне, но той я улови. Притисна с една ръка гърба й, а с другата я привлече към себе си. Лили почти не беше в състояние да се помръдне. В тази поза той раздвижи хълбоците си и шумно пое въздух, когато близостта и го възбуди още повече.

Очите й се отвориха. Не искаше симулация. Искаше да го усети истински.

И той искаше да я усети до край.

С всеки миг от досегашния си живот двамата бяха вървели към тази нощ. Грешка след грешка. Не биваше да я целува. Не биваше да я докосва. Не биваше да я прегръща. И в никакъв случай не биваше да й позволи да усети ерекцията му. Главата й тежеше върху рамото му, гърдите й под ленената риза се вълнуваха все по-силно. Тя отвори очи и още докато той си казваше, че е крайно време да я пусне, двамата се погледнаха в очите.

Ейвъри спря да диша, очаквайки, че разумът ще се върне в черните зеници и ще прогони плътското желание. Ала не се случи нищо подобно. Вместо това тя го погледна с пламтящи от страст очи и се притисна към него.

Той простена задавено. Би трябвало да си отиде. Тя би трябвало да си отиде. Някъде дълбоко, в едно мрачно, далечно кътче на мозъка му се събуди ужасна мисъл. Всичко, в което беше вярвал досега, всичко, върху което беше градил живота си, неговият кодекс на честта, принципите, в които се вкопчваше, когато не му оставаше нищо друго — всичко това бе пометено от буйния поток на страстта.

— Люби ме — пошепна тя.

Погледът й, прям както винаги, го прониза. Тя го предизвикваше да отприщи чувствата, които задържаше с толкова мъка. Искаше му се да откаже, но вече не можеше. Нямаше как да оспори, че сърцето му й принадлежи. Че тя е неговото сърце.

Нека все пак опита. Нека бог му е свидетел, че се опитва.

— Това е безумие. — Той целуна сладките влажни устни и пошепна едва чуто: — Лудост. Проклятие. — Езикът му се потопи за миг във влажната горещина на устата й и се отдръпна. Погледна я задъхано в очите.

— Моля — пошепна тя.

— Да, любима.

Устните им все още бяха слети, когато той усети как ръката и се плъзна към колана на панталона му. Хладните й пръсти докоснаха кожата му. Той се наведе и я вдигна на ръце, защото не би могъл да я вземе тук и сега като проститутка в някоя уличка. Заглуши протестите й с нови целувки и я отнесе в леглото си. По-скоро бързо, отколкото внимателно я положи върху завивката и бързо смъкна ризата от гърба си. После разкопча колана на панталона.

Тя протегна ръце към него и той забрави всичко на света. Виждаше само нея, толкова женствена и изпълнена с желание, и жаждата да я направи своя пулсираше във вените му. Трябваше да я усети, да я поеме в себе си, да вдишва аромата й, да вкуси желанието й.

Посегна към нея и тя се протегна, за да е по-близо до него. Двамата се съблякоха с най-голяма бързина, за да отстранят всички материи, които ги разделяха, да се притиснат един към друг и да се отдадат на опиянението на сетивата, мислите и фантазиите си.

Ейвъри, който нямаше почти никакъв опит, се водеше от инстинкта си. Засмука върха на езика й, слезе към лебедовата шия, облиза нежната кожа на раменете, плъзна устни и език по закръглените й гърди, целуна вътрешната страна на бедрата й и най-сетне намери влажните устни на женствеността и. Стоновете, които издаваше Лили, увеличиха желанието му и прогониха разума. Отново преживяваше приключение, този път душата му пътешестваше към нея. Мислите му бяха замъглени и далечни, усещаше тялото си като медиум, чрез който преживяваше нейното.

Очите й, помътнели от чувствената атака, потърсиха опора и намериха погледа му. Тя откри в зениците му примитивна, животинска сила, видя удоволствието, което гонеше всичко друго, и затвори очи, за да потъне в омаята на блаженството.

Без да знае какво ще се случи, тя обви с крака хълбоците му и се притисна до него. Усети твърдата му мъжественост и инстинктивно се надигна да го посрещне. Също така инстинктивно той нахлу в нея. За момент двамата застинаха в това положение, тъй невероятно интимно, усетиха сърцата си да бият в единен ритъм и се погледнаха учудено. А после той се задвижи в нея, обгърна я здраво, навлезе още по-навътре в тялото й, изпълни я докрай и се отдръпна, за да нахлуе пак. Ритъмът разгоря наново огъня в тялото й и тя стисна устни, за да не извика. Опряла стъпала в матрака, тя отговаряше на всяко негово движение и се опитваше да стигне до края, който се показваше за миг и пак се скриваше.

— Да, любов моя — пошепна в ухото й той. — Да, любима. Обичам те, Лили.

Тези думи се оказаха достатъчни да отприщят потока на насладата. Заля я вълна от чиста радост, веднага я последва друга, мускулите на таза й инстинктивно се стегнаха около мъжествеността му. Усети как той се вцепени, как едрото, твърдо тяло се напрегна до крайност. Той се изтегли малко назад и тя видя как жилите на шията му се издуха, как стисна челюсти. После издаде дълбок стон и тя изпита невероятно удовлетворение.

Блаженството свърши твърде скоро. Отслабна до леки тръпки и отшумя. Нервите й все още вибрираха, особено в слабините. Смътно осъзна, че той диша тежко до ухото й, и с трепереща ръка приглади влажните тъмноруси кичури от челото му.

— Ейвъри? — прошепна нежно тя.

Той я притисна силно до себе си, но очите му останаха затворени.

— Ейвъри?

— Шшт… — Гласът му беше дълбок и безкрайно тъжен. — Не говори, скъпа. Утрото вече дебне на вратата. Очаква ни с море от думи и несигурност. Но сега е още нощ, ние двамата сме тук и сме заедно, Лили. Лилиан, ти си моята любов. Моля те, позволи ми да те любя още веднъж. Позволи ми да те любя цялата нощ.

Вместо отговор тя го целуна.