Кони Брокуей
Любимият ми враг (12)

12

На следващата сутрин бурята си беше отишла. Свеж вятър гонеше последните облаци и скоро небето напълно се изчисти. Лили закуси в библиотеката, зад заключена врата.

Беше разказала на Ейвъри Торн целия си живот. Беше споделила с него мисли, които си бяха само нейни. Разкри му причините, поради които работеше в женското движение. Каза му защо е взела решение никога да не се омъжи. Не беше подготвена за страстната му реакция, нито за обвинението, че решението й е било безотговорно и егоистично, да не говорим за решението на майка й. Той изглеждаше толкова самодоволен, толкова безчувствен към страданието, което беше преживяла майка й, но въпреки това тя го разбираше.

Лили остана в библиотеката и по време на обяда.

Не знаеше, че няма смисъл да се крие. Ейвъри бе напуснал къщата още на разсъмване. Отиде при Дръмънд, за да му предложи помощта си. Заяви му, че е готов да върши каквато и да е работа, стига да е напрегната, тежка и да го задържи извън къщи до падането на мрака.

Дръмънд го изпрати на сеното. Тревата беше събрана на поляната зад конюшнята. Ейвъри се покатери на най-високата копа, за да поема сеното, което му хвърляха отдолу, и да го трупа върху растящата купчина.

През следващата седмица в Мил Хаус беше необичайно тихо. Франческа прекарваше повечето време в стаята си, без да дава обяснения и да се извинява. Кати и разкаяната Мери се възхищаваха на бебетата на Тереза. Евелин, която се чувстваше задължена да забавлява Поли Макпийс, чийто крак заздравяваше бавно, се ограничи с ролята на домакиня. За изненада на всички двете се разбираха много добре. Вече не полагаха усилия да сближат Лили и Ейвъри, защото бяха осъзнали, че е безкрайно трудно да съберат двама души, които рядко се срещаха в къщата. Бернар почти не се показваше.

Когато най-сетне повярва, че може да контролира чувствата си, Ейвъри разбра, че с бягството си от Лили Бийд е занемарил младия си братовчед.

В деня преди тържеството у семейство Кемфийлд Ейвъри тръгна да търси Бернар. Не го откри нито в стаята му, нито в библиотеката — Лили отговори на учтивия му въпрос през заключената врата хладно и кратко. В дневната също го нямаше. Най-сетне мисис Кетъл му каза да провери на тавана.

Докато вървеше по тесния коридор в крилото на прислугата, Ейвъри се сети, че за да стигне до дървената стълба към тавана, трябва да мине покрай широко отворената врата към стаята на Тереза. Приближи се предпазливо, защото почти очакваше, че ще го посрещнат отново с мокър парцал.

— Мистър Торн! — Гласът на Тереза го улови, когато почти беше стигнал стълбата. Не звучеше гневно, но той въпреки това остана нащрек. — Мистър Торн, влезте, моля, да видите малките! Все пак вие бяхте тук, когато се родиха.

Виж ти! Ейвъри се трогна. Веднага се върна и надникна в стаята. Тереза седеше в леглото с половин дузина възглавници зад гърба. Носеше гигантско дантелено боне, раменете й бяха завити с пухкаво розово одеяло. Мери и Кати, всяка с бебе в ръце, се бяха разположили от двете страни на леглото. Лицата им сияеха.

Ейвъри се покашля неловко.

— Здравей, Тереза. Как се чувстваш?

— О, отлично, мистър Торн! — отговори кокетно Тереза, докато пръстите й си играеха с връзките на бонето. — Елате да видите бебетата. Нали вие бяхте този, който ги извади на бял свят!

— Не бях аз — отговори категорично Ейвъри и влезе в стаята. — Аз не свърших нищо. Мис Бийд извади бебетата. Аз седях отвън.

Тереза укорително размаха пръст.

— Аз обаче си спомням нещо друго, сър. Вие просто сте скромен, това е. Вие бяхте моята опора. Да, точно така беше. Източник на сила точно когато най-много се нуждаех от нея. Боже, колко хубаво го казах! Само като ви погледнех и знаех, че ще се справя. Че вие ще се погрижите за мен. — Тя запърха с мигли.

Тази жена е луда, каза си объркано Ейвъри. Последния път, когато я видя, проклинаше всички мъже и се кълнеше да накълца интимните им части на ситни парченца. Трябваше да сложи край на този разговор.

— Вижте малките, сър — подкани го весело Мери и вдигна бебето към лицето му. Кати се изкиска и направи същото. Ейвъри се наведе и огледа бегло двете бебета. Заприличаха му на червени репи, които мърдат.

— Възхитителни са — промърмори той.

— Искате ли да подържите момиченцето? — попита Кати.

Бебето отвори уста и изплака недоволно. Ейвъри остана поразен от силата, с която плачеше малкото същество. Още повече го порази цветът на лицето му, който скоро стана морав като патладжан. Защо се гневеше това дете? Очевидно бе наследило силните дробове на майка си.

Интересно, но Кати сякаш не забеляза, че бебето в ръцете й се е превърнало в малка фурия.

— Ето, вземете го — подкани тя Ейвъри и вдигна повитото бебе насреща му.

— Не, не. — Той понижи глас. — Вижте, аз… ръцете ми. — Посочи едната ръка с другата и направи извинителна гримаса. — Ръцете ми са мръсни. Бях навън. Не бива да докосвам бебето с тези мръсни ръце.

Жените изглеждаха много разочаровани.

— Е, тогава друг път — заключи Тереза и вдигна рамене.

— Точно така — съгласи се веднага Ейвъри. — Друг път. Много милички бебета имате, Тереза. — Той й кимна и се оттегли заднешком. Щом излезе в коридора, буквално хукна към стълбата.

Видя Бернар, преди момчето да го е усетило. Пъшкайки, братовчед му влачеше огромен корабен далекоглед към един от еркерните прозорци.

Ейвъри се огледа изненадано. Таванът изглеждаше учудващо подреден. Откри няколко големи куфара, шкаф без врата, разклатена масичка и гигантско легло в средата на помещението.

Бернар, който не бе забелязал присъствието му, постави далекогледа до прозореца и започна да нагласява окуляра.

— Здравей, Бернар — рече Ейвъри и се запъти към уютното кътче, което си беше устроило момчето. Преобърната бъчва за масло му служеше като маса, от двете страни на вехтото кресло бяха натрупани книги, а в керамичната купа на масата димеше гореща пилешка супа.

Бернар се стресна, но бързо си възвърна самообладанието и поздрави учтиво.

— Братовчеде Ейвъри! Мислех, че сте при Дръмънд. Тъкмо исках да ви потърся с това нещо. — И гордо посочи огромния далекоглед.

— Май прекарваш много време тук — отбеляза Ейвъри и посочи купчината намаслени хартии с полепнали по тях трохи — свидетелство за безброй изядени сандвичи.

— Да, наистина — кимна Бернар. — Изглежда малко глупаво, нали? Толкова се радвах, че съм отново при семейството си, а ето че пак съм на тавана. Всичко е различно отпреди и понякога се налага да се крия тук.

Ейвъри го разбра много добре. И той се беше чувствал по същия начин, когато беше дете. От една страна, копнееше да се върне в Мил Хаус, от друга страна обаче, се нуждаеше от самота, за да преработи случващото се през деня. Едва когато стана възрастен, се научи да се движи в обществото, но и досега се чувстваше добре в компанията само на няколко избрани приятели. Все още му беше трудно да се сприятелява с мъже на своята възраст и малкото приятели, които имаше, означаваха много за него. Пред вътрешния му взор веднага застана сериозното лице на Карл.

Боже, колко искаше да го спаси! Нощем лежеше буден и си представяше пъртината в гренландския сняг: препускаше по едва видимата следа, питаше се защо Карл е минал отляво на него, вместо отдясно, питаше се дали не е трябвало да му заповяда да върви след него.

В такива моменти в сърцето му се надигаше чувство за вина и не му позволяваше да заспи. Тогава ставаше и изваждаше писмото на Лили. Спокойното й съчувствие и умните забележки му връщаха душевния мир.

И какво се оказа? Че писмата — и това, написано след смъртта на Карл — са го заблудили. Че я е преценил абсолютно погрешно.

Тя не беше непогрешимо умна. Имаше си своите човешки слабости. Беше окована в болката на починалата си майка и водеше безнадеждна битка, за да извоюва повече права за жените. В нейното сърце нямаше място за него. Той никога нямаше да заеме в живота й мястото, което тя вече заемаше в неговия.

Бернар прекъсна нерадостните му мисли.

— По всяко време сте добре дошъл тук, братовчеде Ейвъри. Исках да кажа… всъщност не е редно да си присвоявам това място… Исках да кажа…

Ейвъри го погледна втренчено и най-сетне разбра, че Бернар погрешно е изтълкувал мълчанието му.

— Притеснява ли те това? — попита тихо той. Все пак Бернар като пряк наследник на Хорейшо имаше много повече права върху Мил Хаус, отколкото Лили и той самият.

— О! — Бернар примигна слисано. — Не, разбира се!

Ейвъри изпита невероятно облекчение. Ако момчето искаше къщата, щеше да се наложи да убеждава Лили да му я преотстъпи. От друга страна обаче, като основен наследник на Хорейшо, Бернар спокойно можеше да откупи къщата от нея.

— Искам да кажа — продължи замислено Бернар, — тук е прекрасно, но аз бих предпочел да живея в града. Честно казано селският живот не е за мен. Твърде е суров.

— Наистина ли? — попита изненадано Ейвъри. Досега беше убеден, че Бернар е същият, какъвто беше той като момче: жадува за приключения, готов е да стигне до физическите си граници, за да се докаже. — Надявам се, че един ден този „суров“ селски живот все пак ще ти хареса.

— Не, със сигурност няма. Вижте, братовчеде Ейвъри, аз се възхищавам дълбоко от вас. Вашите приключения са фантастични и невероятно дръзки, но аз не бих ги повторил. Това не е в характера ми. Едно е да плуваш в студеното езеро, но съвсем друго е да се сражаваш с разярен крокодил.

Момчето говореше напълно искрено. Ейвъри не откри в очите му нито следа от съжаление. Затова приседна на облегалката на креслото и попита с интерес:

— А как си представяш бъдещия си живот?

Момчето смутено сведе глава.

— Много бих искал да стана актьор.

Ейвъри очакваше всичко друго, само не и това.

— Актьор?

— Да — отвърна все така тихо Бернар. — Да изпълнявам стотици различни роли. Герои и негодници. Един ден ще започна да пиша пиеси. Още отсега имам идеи. — По лицето му пробяга копнеж, смесен с разкаяние. — Звучи ужасно глупаво, нали?

— Разбира се, че не — отвърна предпазливо Ейвъри.

Той, естествено, не разбираше напълно желанието на Бернар, но след като беше прекарал детството и младостта си под ботуша на грубия, жесток Хорейшо, никога не би помислил да го разубеждава. Не той беше човекът, който ще предписва на момчето как да живее. Каквото и да реши Бернар, той ще го подкрепи.

— Никога не е глупаво да работиш за постигането на своята цел. Но запомни, че е глупаво да копнееш за нещо, което никога няма да постигнеш.

Ейвъри смръщи чело. За какво говореше всъщност? Може би за своя копнеж да живее в Мил Хаус? Или за копнежа на Лили да има дом? Или за своя копнеж да притежава Лили? Тя се бе настанила трайно в сърцето му. Крайно време беше да престане да се самозалъгва.

Той се наведе и изтри стъклото на прозореца с ръкава си. Оттук цялото имение се виждаше като на длан. Под тях се простираше овощната градина, зад нея беше езерото. След това започваха пасищата за овцете. Отдясно бяха конюшните, а зад тях се издигаха огромните копи сено.

Винаги бе гледал на Мил Хаус като на своя собственост. Погледът му се плъзна към ограденото място за конете, където се разхождаха няколко рухнали кранти. Лили Бийд също гледаше на Мил Хаус като на своя собственост.

— Според мен амбициите ти са похвални — заговори той, подбирайки думите много внимателно. — Докато моите не са. Аз влязох в битка с една жена, чието бъдеще зависи от това дали ще получи Мил Хаус — единственото, което съм желал истински в живота си.

— Но вие нямахте избор!

— Човек винаги има избор.

— Няма да направите нищо, което да й навреди, нали? — попита развълнувано момчето. — Ако спечелите, ще се погрижите тя да живее добре, нали?

Ейвъри беше готов да го наругае, но съзнаваше, че момчето е сериозно разтревожено.

— Ще направя каквото трябва — обеща уморено той. — Няма да я изхвърля, ако това те успокоява.

— А размислихте ли… — Момчето го погледна крадешком и се съсредоточи върху далекогледа. — Размислихте ли над предложението ми?

— За какво говориш?

— Да се ожените за мис Бийд. Така ще решите всички проблеми.

Ейвъри поклати глава.

— Не ми се вярва. Ние не си подхождаме. С мис Бийд сме като олиото и водата, като огъня и леда, като пчелите и осите. Аз практически нямам семейство и всички важни за мен хора са от семейство Торн. Гордея се с това име. Убеден съм, че си струва да го опазя и съхраня. Мис Бийд гледа с пренебрежение на името, общественото положение, на всички онези неща, които са от значение за мен. Готова е да употреби семейния архив за палене на камината и да заяви, че така поне ще е полезен за нещо.

— Не ви вярвам. Тя не е такава.

— Тя не цени това, което ценя аз. — Ейвъри каза тези думи, за да прогони Лили от съзнанието си, за да убеди сам себе си, че е безсмислено да я обича. — Лили Бийд не цени онова, което съм, което съм направил, камо ли пък онова, което ми предстои да направя.

— Това не е вярно.

— О, така ли? — Гласът на Ейвъри прозвуча безнадеждно.

Бернар стана и младото му лице изрази решителност.

— Елате с мен.

— Наистина, Бернар, не бих искал да…

— Елате с мен!

Упоритостта на момчето толкова изненада Ейвъри, че той се подчини. Двамата слязоха по стълбата, минаха покрай вече затворената врата към стаята на Тереза, излязоха от крилото за прислугата и поеха по дългия коридор на втория етаж.

— Къде отиваме?

Бернар не отговори. Вървеше напред, без да каже дума, докато най-сетне спря пред двойна врата. Това е балната зала, сети се Ейвъри и учудването му нарасна. Бернар натисна бравата и влезе.

Ейвъри се усмихна на спомените си. Още като момче беше осъзнал, че е глупаво и безвкусно да направиш бална зала в селска къща. Много би искал да знае дали тук наистина са били организирани балове и колко. Влезе в помещението точно когато Бернар дръпна и последните завеси от високите прозорци и помещението бе заляно от слънчева светлина.

Ейвъри спря на прага и се огледа смаяно.

Огромен воден бик стоеше в средата на салона, вдигнал крак да тропне заповеднически. Препараторът го беше уловил в много подходящ момент. Препариран тигър лежеше между фигура в маорска носия и друга, облечена като бедуин. Крокодил със святкащи стъклени очи се изтягаше доволно под слънчевата светлина, падаща от прозорците. Витрини и дълги маси, върху които грижливо бяха подредени най-разнообразни експонати, допълваха интериора на природонаучния музей.

Всичко, което беше изпращал на Бернар по време на пътуването си, беше събрано тук. Крехките предмети бяха прибрани под стъклени куполи, откритите изглеждаха съвсем чисти — явно редовно бършеха праха от тях. Под всеки предмет имаше етикет с произхода му и с годината, в която е бил изпратен. Всички табелки бяха надписани от добре познатата му ръка. Лили имаше наистина запомнящ се почерк.

Ейвъри не беше в състояние да каже нито дума. Не знаеше как да отговори на предизвикателния поглед на Бернар. Момчето нямаше представа какво му е причинило. Никоя жена не би вложила толкова време и усилия да опази свидетелствата за приключенията на мъж, който не я интересува, просто ей така, само от чувство за дълг. Пред него беше неопровержимото доказателство, че Лили Бийд не е равнодушна към своя враг.

Обаче дори това неопровержимо доказателство не би могло да промени положението. Двамата нямаха общо бъдеще. Той искаше семейство. Искаше да продължи името си.

Без да каже дума, Ейвъри излезе от балната зала. Беше загубил нещо, което никога не беше притежавал.

 

 

Бернар не отиде на партито у семейство Кемфийлд. Обяви, че е много уморен, и изтръгна от майка си обещанието да иде без него. Другите не можаха да измислят убедителен претекст, за да откажат, и започнаха да се приготвят за бала.

Когато стана време, Ейвъри и дамите се качиха в чакащата карета. Изглеждаха толкова напрегнати, сякаш им предстоеше инквизиция, а не тържество. Ейвъри се чувстваше зле. Пътуването премина в мълчание. Само кихането му нарушаваше тишината. Накрая пристъпите станаха толкова силни, че Лили не издържа.

— Какво ви става? Защо кихате така? — попита раздразнено тя.

Той й отговори със същото раздразнение:

— Проклетите коне са виновни.

— Конете?

В каретата беше тъмно и Лили почти не се виждаше. Качулката на наметката скриваше лицето й. Под светлините на фенерите, окачени от двете страни на капрата, от време на време проблясваха червените й устни.

— Да. Алергичен съм към тези животни — изфуча той. Вече не се притесняваше, че тя ще разбере колко е слаб. И без това вече притежаваше сърцето му — този неспособен да се брани орган.

Признанието му явно събуди интереса й, защото се наведе към него.

— Аз пък си мислех…

Не му беше съдено да узнае какво си е мислела, защото тя внезапно стисна устни, отдръпна се назад, изправи гръб и не каза нито дума повече.

Щом колата спря, Лили слезе през едната врата, докато Ейвъри помагаше на Евелин и Франческа да слязат през другата. Той ги съпроводи до входа, през който Лили вече беше изчезнала.

Ейвъри влезе и се огледа внимателно. Къщата на Кемфийлд явно беше основно преустроена. Мраморният под на залата беше украсен с интарзии. Парапетът на стълбището към първия етаж беше с дърворезба. Две огромни вази с красиво подредени букети стояха от двете страни на двукрилата врата, водеща към необикновено голям салон. Доколкото можа да види Ейвъри, мебелите вътре бяха избутани към стените, за да се освободи място за многото гости.

Ужасно много гости. Почти сто души се разхождаха гордо напред-назад, бъбреха и се смееха с добре заучена самоувереност. Изпънати шии, вирнати брадички, арогантни погледи, устремени към всеки влизащ в залата, а в същото време всеки се правеше, че не забелязва преценяващите погледи на другите.

Учудващо, но всички, изглежда, се забавляваха. На лицата светеше очакване, устните се усмихваха, шумните смехове заглушаваха звъна на чашите и тракането на порцелана.

Къде беше Лили?

Ейвъри се нареди на опашката, поздрави домакините и разтърси безброй ръце. Двете момичета Кемфийлд моментално увиснаха от двете му страни. Едва намесата на брат им го освободи от въодушевеното им внимание. Веднага щом остана сам, Ейвъри извади часовника си. Беше минал едва час, а той вече скучаеше до смърт.

— Трябва да кажа, че вечерният костюм ти стои дяволски добре, Ейвъри. — В гласа на Франческа имаше добродушна подигравка. — Много се радвам, че толкова бързо си намерил шивач, който да те задоволи.

— Хмм…

— Аха! Разговорлив както винаги. Питам се кой ли е писал интересните ти репортажи.

Франческа, естествено, не очакваше отговор на въпроса си. Лицето й пламтеше, искрящите й очи оглеждаха навалицата.

— Съзнавам, че е много уморително за теб, но, моля те, опитай да се държиш малко по-учтиво. Ще е много добре за Лили, ако местната аристокрация проумее, че стоиш зад нея.

— Аз винаги се държа учтиво — отвърна раздразнено той.

— Освен това Лили явно няма нужда да й пазя гърба. Изобщо не я е грижа за местната аристокрация и нейното мнение, иначе нямаше да ходи с онези ужасни панталони. Така е, Франческа, не смей да ми противоречиш! Нямаше и да изнервя персонала си с лозунгите на женското движение. Сигурно и сега е с панталон под полата, само че розов!

— О! — Франческа се изсмя коварно.

— Къде изчезна тя всъщност? Очаквах поне известно време да остане с вас.

— Внимавай, скъпи — предупреди го Франческа. — Започваш да се превръщаш в стар мърморко. Погледни насреща и ще я видиш.

Ейвъри обърна глава в указаната посока и откри недалеч от себе си Мартин Кемфийлд. Домакинът изглеждаше възхитен и това не беше за чудене, защото разговаряше оживено с чернокоса дама, облечена в красива рокля с голямо деколте — толкова голямо, че гърбът й изглеждаше направо разголен. Внезапно жената се обърна и Ейвъри си пожела Лили да види как Кемфийлд е удостоил с внимание и жаден интерес друга жена. Лили?

Божичко, това беше Лили! Облечена — по-скоро съблечена — в ужасяващо нищо от тънка черна коприна върху фуста от блещукащ бежов атлас. В апликираните рози по полата и корсажа блестяха черни перли. Черната материя подчертаваше красотата и наситения кехлибарен цвят на раменете и лебедовата шия. Защо, по дяволите, е свалила панталона си?

— Ще ти изскочат очите, скъпи мой — отбеляза с усмивка Франческа. — Какво ще кажеш сега?

— Откъде се е взело това чудо? Лили не може да си позволи такава рокля.

— Тя не, но аз… Преправихме я за нея. Колкото и да ми е неприятно да призная, на нея й стои много по-добре, отколкото на мен. С тази черна коса…

— Не е вярно.

— Опитай се да не крещиш, скъпи. Говориш като съпруг. А и много добре знаеш, че съм права. — Тя наклони глава и се засмя дръзко. — Начинът, по който я зяпат мъжете, не съдържа нищо осъдително.

Мъжете? Ейвъри се огледа стреснато. Поне десетина джентълмени се въртяха около Лили и Кемфийлд и се опитваха да привлекат вниманието на дамата.

— Какво безсрамие! Тези хора нямат маниери. Как смеят да я зяпат, сякаш е…

— Красива жена?

В първия момент Ейвъри не намери какво да отговори. Трябваше да се пребори с властния порив да отиде при нея, да я наметне с жакета си и да я изведе от тази къща.

— Иде ти да я схрускаш, нали?

Да я схруска? Тази проклета Франческа беше абсолютно права. Лили изглеждаше като черен лебед сред излъскани патици.

— Защо си я накарала да облече тази рокля, Франческа? Сигурно се чувства ужасно. Неприятно е всички да те зяпат така…

Франческа вдигна рамене.

— Аз пък не мисля, че се чувства зле. По-скоро ми се струва, че се забавлява.

По дяволите, Франческа пак беше права. Очите на Лили блестяха, устните й бяха леко разтворени, сякаш ей сега щеше да каже или да прошепне нещо… или искаше да я целунат. Това, разбира се, беше смешно, защото тя стоеше в средата на пълен с гости салон. Ейвъри зарови пръсти в косата си. Тласкан от внезапната потребност да възстанови предишната им връзка и изпълнен със страх, че това вече не е възможно, той се извини на Франческа и започна да си пробива път през навалицата.

Музикантите в отсрещния край на салона започнаха да настройват инструментите си. Ето! Можеше да покани Лили на танц — това беше чудесна възможност да я държи в обятията си. В момента тя стоеше сама, макар че поне дузина мъже я гледаха жадно.

— Лили… мис Бийд?

Тя се обърна и го погледна със смесица от облекчение и недоверие.

— Ейвъри.

Кога друг път беше произнасяла името му по този начин? Звучеше прекрасно, толкова интимно… сякаш и тя желаеше двамата отново да се сближат.

— Роклята ви.

— Какво? — Лили вдигна вежди и когато той не продължи, попита настойчиво: — Какво й е на роклята ми?

— Тя е… — Иска ти се да я схрускаш? Не би могъл да изрече такива думи. Красива? Твърде банално. — Франческа смята, че ви стои по-добре, отколкото на нея. Смятам, че е права.

В очите й светна задоволство.

— Ласкаете ме.

Кръвта се качи в главата му.

— Исках само да кажа, че тази вечер изглеждате необикновено красива.

— Като истинска лейди.

Лейди? В рокля с гол гръб?

— Да, много е… женствена.

Лили се засмя и се отпусна напълно.

— Вие явно нямате представа какво означава дипломация. Винаги казвате каквото мислите.

Той я изгледа мрачно.

— Смятате ли, че това вреди на личността ми?

Лили поклати глава.

— Не. Вероятно създавате проблеми на другите, освен това не съм сигурна дали джентълмените се държат точно по такъв начин, но лично аз предпочитам да чувам истината, не лъжи. — Усмихна се с известна горчивина и добави: — Така поне знам какво мога да очаквам.

Той се приближи към нея и протегна ръка да я докосне, но се сблъска с друга жена, която се бе мушнала между тях.

— Лили…

— Мистър Торн! — изгука другата жена. — Много се радвам да ви видя пак и се надявам, че няма да ме сметнете за невъзпитана, задето съм го казала.

Ейвъри погледна неразбиращо младата дама с руси, почти бели коси и яркозелени очи. Коя беше тя, по дяволите? Зад нея стояха Кемфийлд и Франческа, която безпомощно вдигна рамене.

— Вие… мис? — едва успя да промълви той.

Младата дама нацупи червените си устнички.

— Мистър Кемфийлд ни запозна преди половин час.

Ейвъри чакаше безмълвно.

— Андрея Мур. Дъщеря на лорд Джесъп. — Очите на момичето блеснаха развеселено. Междувременно Кемфийлд бе уловил ръката на Лили и я водеше към танцовата площадка. По дяволите! Как го изпревари!

— Мистър Торн…

Ейвъри погледна отвисоко русото момиче.

— Джесъп? А, да, естествено. Какво искате?

Тя го зяпна смаяно.

— Аз… аз…

Защо това хубаво момиче не можеше да говори нормално? Той хвърли безпомощен поглед към Франческа, но тя отново вдигна рамене. Момичето проследи погледа му и въздъхна облекчено.

— Моля за извинение, мис Торн. Как сте?

— Справям се, мис Мур — отвърна с медено гласче Франческа. — Поздравих ли ви вече за портретите, които висят по лондонските витрини? Нанесли сте болезнен удар на другите красавици.

Момичето се усмихна зарадвано. Ейвъри през цялото време гледаше към паркета, където танцуваха Лили и Кемфийлд. Внезапно двамата изчезнаха.

— Това е фантастично, нали, Ейвъри? — попита все така сладко Франческа.

Къде са отишли, по дяволите? Суфражетка или не, Лили беше длъжна да мисли за доброто си име. Трябваше да…

— Какво ще кажеш? — Гласът на Франческа отново проникна в съзнанието му.

— Какво има, Франческа? — В гласа му звънна нетърпение.

— Не е ли прекрасно, че тъкмо мис Мур от Дейвън е станала най-популярната от всички професионални красавици?

— Професионални красавици? Виж, Франческа, винаги съм те смятал за надарена с разум млада жена, но в момента нямам ни най-малка представа за какво говориш. А сега моля дамите да ме извинят.

Той се поклони пред Франческа и пред блондинката, която беше забравила да затвори устата си, и тръгна да търси Лили.

— Какво държание! — Андрея Мур, дъщеря на лорд Джесъп, любимка на Лондон, най-красивото момиче от Дейвън, беше готова да се разплаче. — Защо беше толкова неучтив? Представях си го съвсем друг.

— Търси Лилиан Бийд — обясни с удоволствие Франческа. — Може би сте се запознали с нея. Косата й е черна като гарваново крило, кожата й е като мляко, очите — като черна нощ, има фигура на богиня и…

— Нима той не знае коя съм? — прекъсна я раздразнено Андрея. — Знаете ли, мис Торн, в Кенсингтън има поне пет частни клуба на джентълмени, където всяка вечер възпяват красотата ми!

— Разбира се, мила, убедена съм, че казвате истината. — Франческа утешително помилва ръката на момичето. — Само че Ейвъри не обича да ходи в града. Твърде жалко, нали?

 

 

Ейвъри претърси балната зала само за четири минути и започна да обикаля коридорите. Отвори няколко врати и надникна в малките салони. Един беше предвиден за игра на карти, друг — за гардероб, а когато понечи да влезе в третия, белокоса дама обясни с доста силни думи, че там не се допускат господа. Завари поне три двойки в доста неловко положение, но не откри двамата, които търсеше. Оставаше само една стая, която не беше проверил. Погледна нерешително към елегантното стълбище и въздъхна. Не можеше да си представи, че Лили е имала глупостта да отиде там.

Ейвъри отвори поредната врата и надникна в тъмна стая. Сигурен, че е забелязал бегло движение, той наостри уши и направи няколко крачки в мрака. Ако Кемфийлд я държеше в тъмното…

— Чакайте да запаля светлината, Торн.

Ейвъри се обърна рязко и едва не се сблъска с домакина. Кемфийлд посегна покрай него и намери газената лампа на стената. Само след секунди в стаята светна. Намираха се в библиотека, препълнена с мебели и затъмнена с тежки червени завеси. Тапетите бяха в маслинен цвят.

— Няма ли да влезете? — покани го Кемфийлд.

Ейвъри кимна.

Домакинът извади от джоба на жакета си табакера, вдигна гравираното сребърно капаче и я поднесе към Ейвъри.

— Искате ли пура? Кубинска е.

По лицето му нямаше и следа от враждебност. Изглеждаше добродушен, играеше ролята си на домакин от сърце. Ако Ейвъри беше заварил някой гост в Мил Хаус да броди по коридорите и да отваря врати към стаи, които не са достъпни за гости, със сигурност нямаше да го покани и да му предложи пура. Е, добре, ще се държи като джентълмен. За първи път прокле тази роля.

— Много благодаря — промърмори той, взе пурата и я запали. Чудесен вкус.

— Бренди?

— Не, благодаря.

— Предполагам, че след толкова приключения светските събития ви се струват досадни — отбеляза Кемфийлд, докато палеше пурата си.

— Не, съвсем не.

— Сестрите ми са се побъркали по вас, в случай че все още не сте го забелязали.

— И вие искате да ме предупредите? — попита зарадвано Ейвъри. Най-сетне основание да започне цивилизована дискусия. Дано Кемфийлд отвърне на удара.

— О, не, разбира се! — извика възмутено той. — Съвсем не. Честно казано, много ще се радвам поне една от тях най-сетне да се омъжи. Пък и не виждам какво бих могъл да имам против вас. Добро име, старо семейство. Моля ви, ако сте заинтересуван, не се притеснявайте.

— О! — Ейвъри остана много разочарован. — Съжалявам, но не съм заинтересуван.

— Така си и мислех — отвърна тъжно Кемфийлд и след кратка пауза попита: — Какво ще кажете за къщата ми?

— Хубава е.

— Семейно имение… от почти четири години. — Смехът му прозвуча изкуствено. — Семейството ми е от Девъншир. Семейното имение преминава в ръцете на най-големия син. Затова реших да основа своя династия. Мисля, че засега се справям добре. Даже смятам да се разширя. Проблемът е, че всички земи наоколо си имат собственик. С изключение на Мил Хаус.

— Мил Хаус има собственик.

— Да, разбира се — кимна Кемфийлд. — Но кой е той — мис Бийд или вие? Е, ще почакам още няколко седмици и ще знам с кого имам работа.

— Кой ви каза това?

— Мис Бийд.

— Добри приятели, а? — Ейвъри извади пурата от устата си и изтърси пепелта в сребърния пепелник.

— Добри приятели?

— Мис Бийд и вие. Имате си доверие и така нататък.

— О! — Кемфийлд примигна, сякаш бе много изненадан от посоката, която бе взел разговорът. — Да. Тя е необикновена жена. Интелигентна и добре информирана за новостите в селското стопанство.

Ейвъри не повярва нито дума. Той беше длъжен да се намеси като… като какъв? Аз не съм настойник на Лили, помисли си гневно. Нямаше никакво право да разпитва Кемфийлд за връзката му с Лили. И какво от това? Нищо няма да му попречи да узнае всичко, каквото трябваше. Имаше една-единствена причина, поради която мъжът поддържа приятелство с жена, която се е заклела никога да не се омъжи. Кемфийлд сигурно не знаеше нищо за намеренията на Лили относно женитбата. Щастливец. Дявол да го вземе!

— Какви са намеренията ви спрямо мис Бийд? — попита строго той. Край на учтивите приказки.

— Намерения спрямо мис Бийд? — Кемфийлд зяпна смаяно и едва не изпусна пурата си. — Не ви разбирам.

— Я стига, човече. Мис Бийд си няма никого, няма кой да се грижи за интересите й и понеже живее в моето семейство… — Изречението остана недовършено.

— Нямам връзка с мис Бийд — отсече Кемфийлд. — Уважавам я и се възхищавам от нея, но това е всичко.

— Защо тогава постоянно я посещавате? Все наминавате „случайно“.

Кемфийлд се изчерви.

— Сестрите ми настояваха непременно да се запознаят с вас, а щом дойдем у вас, няма как да не поговоря с мис Бийд, нали? — Той кимна и продължи бързо: — Предупредих ги, че се държат невъзможно. Искам да кажа, никой не ги задължава да се сприятеляват с нея, нали? Но учтивостта ги задължава от време на време да я посещават и да я канят на партитата, които организират. Това е полезно и за мен.

— Полезно? За какво? — попита с измамна мекота Ейвъри.

— Мислех, че сте разбрали — отговори тихо Кемфийлд. — Много скоро ще отправя предложението си за покупката на Мил Хаус. Дружбата ми със сегашната собственица е разумно поведение на делови човек. — Той се усмихна на Ейвъри. — След няколко седмици Мил Хаус може да има собственик. Наистина ли не искате чаша бренди?

— Не. — Ейвъри угаси пурата в пепелника. — Значи се държите учтиво с мис Бийд само поради интереса си към имението?

— Да — отвърна весело Кемфийлд. — Мили боже, нима сте повярвали, че би могло да става въпрос за нещо друго? Да, мис Бийд е красива жена, ако човек обича екзотични лица, но тя със сигурност не е дама, която бих ухажвал. Освен това, уважаеми, аз съм джентълмен и никога не бих поискал от една жена нещо друго, освен сериозна, законна връзка. Дори от жена като Лилиан Бийд…

Бедният Кемфийлд не можа да довърши мисълта си.