Кони Брокуей
Любимият ми враг (8)

8

— Какво си направил с бузата си? — Лили повдигна с пръст брадичката на Бернар и огледа неодобрително грозната драскотина. Двамата се намираха в преддверието и на светлината от прозореца тя видя как бледата кожа на момчето моментално се оцвети в червено.

— Нищо ми няма — промърмори Бернар. — Снощи се покатерихме на кедъра и аз за съжаление се подхлъзнах и си охлузих лицето в кората.

— Ние? — повтори изненадано Лили и го пусна.

— Братовчедът Ейвъри и аз.

— Какво търсехте на кедъра?

Бузите му се оцветиха в тъмночервено.

— Той ми показа как някога се измъквал от къщата, след като всички са били заспали.

— Аха. Значи е бягал от къщи?

Бернар изведнъж забрави смущението си и се засмя като безгрижен хлапак.

— Точно така — кимна той. — Бягал е от къщи.

В този миг Лили беше готова да разцелува Ейвъри Торн. Никога не беше виждала Бернар толкова спокоен и с такова самочувствие.

Ейвъри се отнасяше с момчето почти като с равен. Не му показваше, че гледа на него единствено като на празен съд, очакващ да бъде напълнен с мъжка мъдрост. Двамата често разговаряха оживено и явно се разбираха много добре. Под вниманието на Ейвъри момчето буквално разцъфтя.

Досега Лили беше вярвала, че мъжете не участват във възпитанието на децата. И че изобщо не са годни да възпитават деца. Вярно, баща й я обичаше, но прекарваше твърде малко с нея и нито веднъж не я попита какви интереси и желания има. Когато се нуждаеше от утеха, от съвет или от потвърждение, момичето винаги се обръщаше към майка си. Но през последните дни, наблюдавайки Бернар и Ейвъри, тя започна да разбира, че поне момчетата имат нужда от бащи.

Дали бащата на братята и сестрите й се е интересувал от тях? Трудно ли му е било да си представи, че могат да го разделят с тях?

За първи път си задаваше този въпрос. Чувството, което го съпътстваше, беше ужасно мъчително. Бащата на момичетата и момчетата, които тя не познаваше, беше отнел децата от майка й, за да я накаже. Само Лили знаеше, че това наказание наистина бе успешно.

— Мис Бийд! — повика я загрижено Бернар. — Какво не е наред? Изглеждате толкова… нещастна. Ако не ви е приятно да се катеря по дърветата, вече няма да го правя.

— О, не! — извика ужасено Лили. — Можеш да се катериш, колкото си искаш, само бъди внимателен! Обаче… съгласен ли си да не казваме на майка ти, поне засега? Ако те попита направо обаче, ще си признаеш?

Бернар отново се ухили като безгрижен хлапак и сърцето на Лили се стопли от обич. Кимна й и тя отговори на кимването му.

— Какво ще правите днес?

— Днес ли? — Лили посочи купчината писма на масичката до вратата. — Мистър Торн и аз отиваме при Дръмънд.

— О!

Лили започна да преглежда писмата. Бернар, който явно нямаше работа, гледаше над рамото й. По някое време пое дълбоко дъх и прошепна:

— Ухаете прекрасно…

В главата на Лили звънна предупредителна камбанка.

— Благодаря, Бернар — рече тя и направи крачка встрани, но така, че движението да изглежда случайно.

Той се приближи и я подуши.

— Какъв е този парфюм?

— Сапун — отговори небрежно тя и се отдалечи още малко, както беше свела глава над писмата.

— Има ли нещо интересно? — попита момчето.

— Не. Още една покана за братовчед ти. Мистър Ейвъри Торн, мистър Торн, мистър Ейвъри Торн, мис Бийд…

Лили млъкна стреснато и се взря в големия плик, адресиран до нея. Спокойно, сякаш всеки ден получаваше покани, тя отвори плика и извади картичката.

— От семейство Кемфийлд.

— От семейство Кемфийлд? — Гласът на Бернар прозвуча дълбоко, меко… и твърде близо. Ако се беше обърнала, щеше да се удари в носа му.

— Вчера бяха тук, не помниш ли?

— Аха. Онзи тип с мустачките и двете хубави момичета.

Бернар харесваше сестрите Кемфайлд? Лили се зарадва.

По-добре да си фантазира разни неща за млади момичета, а не за нея.

— Точно за тях става дума. В края на месеца дават бал.

— Ще отидете ли?

Да отиде? Да изложи на показ общественото си положение?

— Съмнявам се.

— Тогава и аз няма да отида — отсече Бернар.

— О, я стига, Бернар! Ти си от тяхното съсловие. Твоето семейство живее в тази къща от поколения. Трябва да отидеш.

Веднага щом изрече думите, Лили разбра какво признание е направила. Мил Хаус принадлежеше по право на семейство Торн. Да, обаче разпоредбите в завещанието на Хорейшо също бяха законни, а те и даваха шанс да наследи къщата.

— Убедена съм, че ще ти хареса много. Хубави момичета, хубаво ядене, музика и танци…

— Това не ме интересува, ако вие не сте там — прекъсна я рязко той.

Ама че упорито хлапе! Лили разбра, че няма избор. За да насърчи интереса на Бернар към други хубави момичета, трябва да отиде на бала.

— Знаеш ли какво, Бернар? — Лили наложи на лицето си най-хубавата си усмивка, отстъпи още една крачка назад и размаха писмото. — Мисля, че все пак ще отида на бала. Още днес ще им пиша, че приемам поканата.

 

 

— Вижте ги как вървят заедно. — Поли Макпийс пусна брокатената завеса пред прозореца, от който беше проследила отдалечаването на Лили и Ейвъри. — Признавам, че постъпихте наистина гениално, като казахте на онова бременно момиче да изпусне панталона на мис Бийд в калта. — Тя кимна възхитено на Евелин и добави с усмивка: — А после вие лично да скриете другия панталон, за да я принудите да се облече като жена.

— Е, смятам, че Лили изглежда много добре така.

Евелин нарочно се изразяваше предпазливо, но докато следеше с поглед отдалечаващата се двойка, на лицето й изгря усмивка. — Розовото й отива. Всъщност този цвят отива на повечето жени.

— Хмм… — промърмори Поли, която не обичаше да разговаря за мода. Ала много скоро лицето й отново се разведри. — Малката сцена по време на пикника също ни се удаде добре, нали?

— Наистина ли смятате така? — Евелин намери конец с цвят на яйчена черупка между няколкото, окачени на страничната облегалка на стола й, и с нервни пръсти започна да връзва възли. — Значи смятате, че ще поощрим взаимното им… харесване, като ги подтикваме да водят спорове?

Поли хвърли последен поглед през прозореца и придвижи инвалидната количка към Евелин.

— О, да — кимна убедено тя. — Очевадно им харесва да си мерят силите. Страстни характери, и двамата. Ако си мълчат, никой от тях няма да си каже какво иска в действителност.

— И какво искат според вас? — попита Евелин. Какво разбираше тази проста, избухлива жена от страстни характери?

— Секс.

Евелин примигна смаяно.

— Щом се приближат на метър един от друг, въздухът помежду им започва да вибрира. Ако бях добре възпитана дама като вас, мисис Торн, сигурно щях да се възмутя до дън душа от онова, което се случва в Мил Хаус. Трябва да призная, че съм изненадана от несхватливостта ви. Не може да не сте забелязали напрежението между двамата! Не чувате ли вибрациите?

— Сега, след като насочихте вниманието й в правилната посока, тя няма да пропусне да го забележи — обади се Франческа, която беше влязла в стаята, обгърната в облак от шифон. Изглеждаше малко замаяна. Няколко кичура се бяха отделили от сложната прическа, а рюшовете, които красяха дълбокото деколте, стърчаха или бяха смачкани. — Ще позволите ли да ви дам един съвет, почерпен от собствения ми опит? — попита тя.

Евелин се обърна виновно към Поли. Едно беше да направи всичко, за да тласне жената, която обичаше като сестра, към мъжа, от когото се страхуваше — майчинската й загриженост за бъдещето на Бернар изискваше тази драстична мярка, — но съвсем друго беше да я заловят на местопрестъплението.

— Нямам понятие за какво говориш, Франческа — прошепна смутено тя.

Поли само изгледа изпитателно влязлата.

Франческа спря пред масичката с гигантската севърска ваза.

— Тази ваза е една от най-ценните вещи в Мил Хаус — заговори като на себе си тя. — Учудвам се как старият Хорейшо я е оставил тук, вместо да я заключи в някой трезор. Много е скъпа…

— Какъв съвет искахте да ни дадете, мис Торн? — попита настойчиво Поли.

Франческа извади едно увехнало цвете от букета градински цветя във вазата и го остави на масичката.

— Бъдете внимателни. За щастие мис Макпийс е преценила съвсем правилно състоянието на двете жертви. О, хайде, Еви, щом не ти харесва да ги наричам жертви, ще казвам „субекти“. И така, ако двамата не бяха луди един по друг, отдавна щяха да забележат, че ги манипулирате. Нито един от двамата не е толкова… задръстен. — С тези думи Франческа се отправи към бюфета, за да си налее чаша порто.

— Добър анализ — отсъди Поли.

— Поли! — извика възмутено Евелин.

— Съжалявам, мис Торн, но защо трябва да отричаме? Ако е решила да ни издаде, мис Торн нямаше да ни дава добри съвети, нали? Но много бих искала да знам защо иска да ни помогне.

Франческа удостои двете жени със загадъчна усмивка.

— Не бъдете толкова убедена, че няма да ви издам, мис Макпийс! Аз много обичам Лили. Много!

— Аз също! — извика виновно Евелин.

— Всички знаем, че я обичате, мис Торн. — Практичната Поли се опита да успокои обстановката. — Хайде да сложим картите на масата. Мисис Торн и аз имаме общ интерес, затова работим за събирането на мистър Торн и мис Бийд, но причините ни са много различни.

— Така си и мислех — отвърна Франческа и посочи Поли с чашата си. — Ще ми ги кажете ли?

Поли изправи гръб.

— Мисля, че мис Бийд не притежава необходимата отдаденост и решителност, за да стане следващата председателка на Движението за правата на жените. И преди да се нахвърлите върху мен, моля, оставете ме да обясня.

Евелин я гледаше мрачно, но не възрази.

— Без съмнение мис Бийд има много качества, които говорят в нейна полза — продължи уверено Поли. — Очарование, остър ум, баща със синя кръв, майка с не съвсем синя кръв… Предимство е даже положението й на извънбрачно дете, защото засяга чувствата на нисшите слоеве. Но най-важното е, че мис Бийд, това красиво момиче, досега е живяла без мъж, успяла е да остане независима от мъжката част на населението и се кълне, че това положение няма да се промени.

Франческа слушаше с интерес.

— Продължавайте, мис Макпийс.

— Някои хора в организацията са на мнение, че ни е нужна популярна, харизматична водачка като мис Бийд. — Поли се приведе напред и продължи възбудено — Те искат да качат Лили на трона като девствена кралица. Силна, независима млада жена, която не се ръководи от телесните си потребности.

Франческа избухна в луд смях. Поли търпеливо я изчака да се успокои. Очевидно изпитваше съчувствие към нея.

— Простете, мис Макпийс — рече Франческа, докато попиваше сълзите от очите си с крайчеца на ръкава. — Просто се изненадах, че има хора, които сериозно… Но, моля, продължавайте!

— Мис Бийд обаче не стои над тези неща. Реакцията й спрямо мистър Торн е достатъчно доказателство — отсече Поли. — Ако мис Бийд започне връзка с мистър Торн, все едно каква, вече няма да е подходяща за девствена кралица на движението. Организацията ще избере истинска водачка, не символ. — Тя се удари по коляното и заключи почти гневно: — Това е причината да правя, каквото правя.

Франческа се замисли дълбоко. След малко направи широк жест и кимна.

— Разбрах. Причините на мис Макпийс да влезе в ролята на сводница са ясни. — Обърна се към Евелин и продължи: — Признавам обаче, че нямам понятие какво се опитваш да постигнеш ти, Еви.

Евелин изпусна дантелата, която плетеше.

— Божичко, колко съм несръчна!

— Еви! — настоя Франческа.

Свела глава, младата жена се опита отново да заплете конците.

— Правя го, защото от това зависи животът ми — обясни шепнешком тя. — Животът на Бернар.

— Би ли се изразила по-ясно? — помоли спокойно Франческа.

— Добре, ще ти кажа. — Евелин вдигна глава и я погледна пронизващо. — Ти знаеш всичко. Знаеш какво беше, когато Джералд беше още жив. Ти си живяла с него и знаеш какъв беше… — Гласът й се задави. — Знаеш как се отнасяше към мен… не бих могла да…

Евелин беше готова да се откаже, но Франческа очакваше отговора й, а лицето на Поли изразяваше съчувствие и мъдрост. Защо най-сетне да не признае истината пред тях и пред себе си?

— Аз съм ужасна страхливка.

— Не сте, мисис Торн — отговори спокойно Поли. — Просто сте искали да останете жива.

Евелин поклати глава.

— Не. Аз съм страхливка. Десет години само…

Бракът й не засяга никого. Евелин упорито вярваше в това правило и живееше според него. Чистотата на семейното име — името на Бернар — трябваше да бъде запазена, каквото и да се случи.

Поли извърна глава и се загледа през прозореца, за да даде време на Евелин да се овладее. Този прост жест, изпълнен с такт и чувствителност, позволи на Евелин да запази достойнството си и да продължи.

— Не мога да разговарям с Ейвъри Торн. Не съм в състояние да отправя към него и най-обикновената молба, дори когато става въпрос за сина ми. Боя се, че няма да съм в състояние да го направя даже ако става въпрос за сигурността и за бъдещето на Бернар. — Гласът й трепереше от омраза към себе си.

— Не си права, мила — намеси се Франческа. — Сигурна съм, че ако животът на Бернар е изложен на риск, ти ще…

Помръкналото лице на Евелин изрази цялата й болка.

— Наистина ли мислиш така, Франческа? Иска ми се да си права, но аз не искам да направя бъдещето на Бернар зависимо от нещо толкова несигурно като моята смелост, факт е, че аз се страхувам, а Лили не. Лили не се бои от нищо. Ако остане — а тя трябва да остане, защото няма дом, където да отиде, и Ейвъри не е чак толкова лош, че да я изгони, — тя ще се застъпва за Бернар. Тя ще прави онова, което аз не съм в състояние да направя. Тя никога не би предала съвестта си, за да си спаси кожата. Никога не би избягала. А ако той се опита да злоупотреби с нея, ще намери смелост да си отиде.

— О, Еви… — В гласа на Франческа прозвуча искрена тъга. — Иска ми се да беше опознала мъжете по друг начин. Връзката с мъж може да бъде прекрасна.

— Сериозно ли говориш? — Евелин се опита да бъде цинична, но думите й прозвучаха неестествено.

— О, да — увери я Франческа и за първи път показа, че и тя е крехка, ранима жена. Тънката, суха кожа под прекрасните очи, размазаното червило, фината мрежа от кръвоносни съдове, които прозираха през кожата на слепоочията, показаха на двете жени, че тя остарява — признаци, които никой досега не забелязваше. — О, да…

— Връзката между мъжа и жената може да бъде прекрасна — продължи с твърд глас Франческа. — В продължение на няколко чудни мига вярваш, че си струва, че си намерила отговор на копнежите си, че си срещнала съдбата си… Намираш се в рая и се наслаждаваш на чисто и невинно щастие, което си търсила с всякакви средства… — Тя затвори очи, облегна се на дивана и се засмя — дрезгав смях, който изразяваше и болка, и самота. — А после, естествено, разбираш, че не си била в рая, не си стигнала дори до обетованата земя. Споменът за тази илюзия те кара да търсиш отново и отново.

Франческа пак отвори очи и за момент Евелин забеляза в зениците й глад, отчаян глад, който много бързо бе скрит от обичайната подигравателност и безгрижие, Франческа отпи голяма глътка порто и продължи:

— Някои хора се кълнат, че чувството расте с всяка среща, а не изчезва. Че то оживява духа, вместо да разболява душата. — Тя изхъмка презрително. — Това са думи на закоравели пияници, но тъй като аз съм романтична душа, предпочитам да вярвам, че ще получа доказателства за противното и ще се сбогувам със съмненията.

Тя се усмихна и след кратко мълчание заключи:

— Не знам дали голямата любов съществува или не, но съм абсолютно сигурна, че никой не трябва да приключи живота си, без да е преживял дори далечно ехо от онова, което знам аз. Нали се изразих много дискретно, Еви? Кълна се, че татко щеше да се гордее с мен.

— Франческа!

Без да забележи протегнатата ръка на Евелин, Франческа се изправи.

— Този отговор беше и за вас, мис Макпийс!

— Какъв отговор, мис Торн? — попита Поли Макпийс и обичайно острият и глас прозвуча меко и нежно.

— Ще ви помогна да съберете Ейвъри и Лили. — Франческа кимна и се опита да оправи деколтето си. — Както вече казах, аз много обичам Лили и й желая да се присъедини към хората, които знаят как да стигнат до рая.

 

 

Обикновено Лили се наслаждаваше поне на пътя до къщата на Дръмънд, ако не и на самата цел. В ден като днешния, когато грееше топло слънце и цветята ухаеха, можеше да се надява на добра разходка. За съжаление обаче не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за посрещането, което й беше подготвил Дръмънд. И за Ейвъри Торн.

Отново и отново си припомняше колко детински се бе държала предишния ден. Упорито твърдеше, че жените могат да правят всичко, което могат и мъжете. Отказът на Ейвъри да участва в облога трябваше да я върне на земята, да я вразуми — вместо това тя се разгневи още повече.

Ейвъри беше от мъжете, които винаги имат подходящ отговор, които владеят всяка ситуация. Той никога не би допуснал да излезе от контрол. Способен, енергичен, смел и абсолютно сигурен в себе си, той беше олицетворение на мъжествеността.

И тъкмо тази сила, от която тя се отвращаваше, го правеше невероятно привлекателен. Думите, които Франческа беше прошепнала в ухото й, отново и отново отекваха в главата й като шепот на хипнотизатор: „Действай! Вземи си, каквото искаш. Защо да оставаш пасивна? Ти си жив човек!“ Тонът й беше толкова безгрижен, изглеждаше така уверена в себе си… „Да не мислиш, че жените не желаят така силно като мъжете само защото са жени? О, Лили, уверявам те, че твоите желания са също толкова властни и нормални като мъжките.“

Лили забърза по пътеката, опитвайки се да се избави от гласа на Франческа в главата си. „Защо непрекъснато да се питаш какво си пропуснала, след като си можела да го постигнеш със съвсем малко усилия?“

— Закъсняваме ли?

Лили, която вече препускаше по брега на езерото, си заповяда да върви по-бавно.

— Не, имаме предостатъчно време. Съжалявам.

Ейвъри спря край мелницата, за да огледа насипите. Вероятно се питаше защо не ги е поправила, за да се предпази от наводнението, което през пролетта беше удавило пшеницата й. Отговорът беше съвсем прост: нямаше пари, а не искаше да взема кредит.

Докато той стоеше и се оглеждаше, тя се запъти към конюшнята. Вратата беше отворена. Отдалеч миришеше на коне. Поздрави я тихо изцвилване и Лили се усмихна. Индия.

Не можа да устои и влезе в конюшнята. Толкова обичаше миризмата на сено и кожа. Припомни си, че трябваше да купи сеното от малкия си паричен резерв, и помрачня.

Мина безшумно по коридора между боксовете и се убеди, че пясъкът е основно почистен. От прозорците падаше светлина, конете я поздравиха с тропот на копита върху сламата.

Това беше любимото й място. В конюшнята бяха подслонени седем стари състезателни коня, повечето от които никога не бяха печелили състезания. Ейвъри сигурно щеше да я помисли за луда, задето притежава толкова много коне.

Фини конски ноздри се промушиха през процепа на вратата. Лили спря и погали кадифената муцуна.

— Здравей, Индия. Как си, красавице?

Лили погледна през рамо. Ейвъри стоеше в рамката на вратата и широките му рамене изпъкваха повече от всеки друг път. Не може да не обича коне. Всички хора обичаха коне. Лили въздъхна тихо, остави Индия и отиде при Ейвъри.

— Не ми струваха почти нищо.

— За какво говорите?

— За конете. Те са почти подарък.

Той смръщи нос и се извърна настрана.

— Разбирам.

Ейвъри беше готов да излезе от конюшнята, но Лили го задържа. Даже го хвана за ръкава и той я погледна слисано. При друг случай тя щеше да се ядоса, но конете бяха много по-важни. Ако не успееше да задържи Мил Хаус, той трябваше да се погрижи за тях.

— Не мисля, че разбирате — заговори възбудено тя. — Ако не ги бях купила, щях да ги пратят в кланицата или да ги продадат евтино на хора, които да ги впрягат пред тежки каруци или да орат с тях. Това са състезателни коне, разбирате ли? Те имат съвсем друга структура. Те са крехки. Щяха да загинат само за месец.

Ейвъри изпухтя пренебрежително.

— Не е справедливо, не разбирате ли? Те са дали всичко от себе си и не са виновни, че не са печелили проклетите надбягвания.

Ейвъри беше устремил поглед към пръстите й, които все още стискаха ръкава му. Тя се изчерви, пусна го и приглади гънките, останали върху плата.

— Значи отглеждате провалени състезателни коне. — Гласът му прозвуча странно дрезгаво.

— Не ги наричайте провалени! — възмути се тя. — Индия е заемала челни места във всички надбягвания, а имаме и един скопен кон, който веднъж е победил Гладиатор!

— Браво на вас!

— Не се дръжте така пренебрежително! Ясно ми е как се отразяват на финансите ми, но още не съм започнала да губя. Засега това са моите финанси.

— Дори не съм намекнал нещо друго.

Ейвъри се покашля и я погледна.

Лили се опита да открие следа от подигравка в невероятните му сини очи, но не видя нищо. Очите му бяха подозрително зачервени, а влагата придаваше на учудващия им цвят неестествен блясък. Прозрението я улучи като удар: Ейвъри Торн се опитваше да овладее чувствата си! Той беше трогнат… развълнуван от историята на тези бедни коне. Лили зяпна смаяно.

— Искам да се махна оттук — рече почти грубо той. Разумът му твърдеше, че отглеждането на стари състезателни коне е само пилеене на пари, но чувствата говореха друго. Вместо да започне да я укорява, той се чувстваше буквално размекнат.

— Бихте ли… — Лили се поколеба. — Искате ли да ги видите?

Той събра вежди, сякаш предполагаше, че зад въпроса й се крие капан.

— Не — отвърна рязко той и отново се покашля. — Да се махаме оттук. Имаме работа за вършене.

Той й даде знак да върви напред и се нагоди към темпото й. Пътеката ги отведе в овощната градина. Старите ябълкови дървета бяха обсипани с цвят. Пчелите, които Ейвъри неволно оприличи на миниатюрни лакеи в златни ливреи, лениво се рееха сред розовото великолепие. Топлият бриз движеше короните на дърветата и цветните листенца се ронеха по земята.

— Мислех, че овощната градина е по-голяма — отбеляза Ейвъри.

— Не е нито по-голяма, нито по-малка, отколкото е била преди пет години — увери го Лили. В сянката на дърветата очите му изглеждаха по-тъмни, по-дълбоки, като синьо-зелени смарагди.

— Имах предвид, че като дете бях убеден, че нашата овощна градина се простира чак до морето — уточни той. — Идвах тук като в джунгла, където ме очакваха безброй приключения. Дракони, Робин Худ, Ланселот — всички живееха тук. Всеки ден се срещах с ново предизвикателство.

Той направи скок напред и размаха бастуна си, сякаш беше рапира. Направи финт и вдигна въображаемото си оръжие за поздрав. Без да помисли какво прави, Лили се наведе, грабна тънък, дълъг клон с няколко листенца и го сложи пред себе си като шпага.

— Ан гард!

За момент очите му се разшириха от изненада. Тя се възползва от невниманието му и опря върха на клона в корема му.

— Туше!

Очите му се присвиха. Дали защото се радваше на играта, или защото изпита желание да й отмъсти? Вероятно и двете, помисли си развеселено тя.

— Ние от семейство Торн не умираме лесно, мила моя — рече той. В следващия миг удари клона й с бастуна си. Последва бърза поредица от атаки, които я накараха да отстъпи няколко крачки назад.

— Това е нечестно! — изпъшка Лили. — Вие сте смъртно ранен!

— Това е само малка драскотина — възрази сериозно той и отново започна да нанася удари по дървената й шпага. — Никога не подценявай силата на решителността!

— Това си е чист инат! — извика Лили, скри се зад дебелото стъбло на най-близката ябълка, надникна и се ухили предизвикателно.

— Сега ще видиш! — изсъска той и изчезна зад отсрещното дърво.

Лили се облегна на стъблото, за да си поеме въздух, преди да продължи дуела. Подаде се предпазливо и се огледа. Ейвъри не се виждаше никъде. Тя се усмихна триумфално и се промъкна безшумно към най-близкото до него дърво. Забеляза крайчеца на жакета му и едва не се разсмя. Хвана го! Нададе боен вик, изскочи иззад дървото и заби края на клона с последния лист в жакета му.

— Предайте се, сър!

Жакетът му падна от един счупен клон.

— И аз ви предлагам да се предадете.

Лили се обърна изумено. Ейвъри стоеше небрежно облегнат на дървото зад нея и размахваше бастуна в такт с думите си. Вдигна едната си вежда и заяви:

— Според правилата на евтината мелодрама сега сте в моя власт.

В думите му беше скрито по-дълбоко значение. За момент очите му блеснаха предизвикателно, но блясъкът бързо изчезна.

— Прав сте, сър! — Лили се поклони смирено и хвърли своя клон в краката му. — Предавам се във вашите ръце.

— Защо ли се съмнявам? — попита с усмивка той и на бузата му се появи очарователна трапчинка.

— Умният мъж винаги се съмнява — рече тя, леко задъхана. „Ако жената само седи и чака, няма право да се оплаква, че получава единствено остатъци.“ Дявол да те вземе, Франческа!

Лили се покашля смутено.

— Бих предложила… по-добре е да продължим пътя си.

Без да чака отговора му, тя му обърна гръб и продължи устремно по пътеката. Той я последва мълчаливо. Скоро излязоха от овощната градина и се озоваха на ливада, обградена с жив плет. Стигнаха до дупката, отдавна запушена с дървена решетка. Ако беше сама, Лили щеше да се прекачи през плета и да мине напреко.

— Някога винаги минавах през полето, когато отивах при Дръмънд — заяви Ейвъри, сякаш беше прочел мислите й. — Спестявах си поне петнайсет минути път.

Той откъсна една тъмночервена роза от близкия храст и я завъртя между палеца и показалеца си. Ръцете му са хубави и силни, ноктите грижливо изрязани, по пръстите има мазоли — отбеляза неволно Лили.

— О, така ли? — промърмори тя.

Той вдигна розата, присви очи и я погледна през кадифените листенца. Сигурно сравняваше цвета им с червенината, избила на бузите и. О, проклета да е Франческа! Защо беше напълнила главата й с глупави мисли!

— Да. — Той протегна ръка и сложи цветето в косата й. Жестът толкова я смая, че тя забрави да затвори устата си.

— Искате ли да спестим малко време?

— Аз… аз…

Той сложи ръка върху горната летва, засили се и се прехвърли от другата страна.

— Сега е ваш ред. — И й подаде ръка.

Лили много искаше да приеме подадената ръка, да му позволи да й помогне, но отклони предложението. Вместо това стъпи на най-долната летва и се покатери по решетката. Застана на колене върху най-горната летва и сведе поглед към неравната земя, за да си избере сигурно място за приземяване.

— Виждам, че наистина сте много привързана към принципа „Аз мога всичко сама“.

— Да, разбира се. — Лили вдигна поглед и установи, че се намира над височината на очите му. Прекрасна позиция! Бръсначът му явно не беше особено остър, защото брадичката му бе покрита от тъмна сянка. Незнайно по каква причина тази мисъл й вдъхна нова смелост. Тази малка сянка го направи по-човечен, не толкова властен. Един най-обикновен бръснач бе заличил част от наглостта му. Толкова беше приятно да стои по-високо от Ейвъри Торн!

Лили се настани по-удобно. Не й се искаше да се откаже от извоюваната позиция.

— Аз приемам своята независимост много сериозно — обясни тя. — Ако бяхте жена, и вие щяхте да мислите така.

Той се опря на летвата съвсем близо до нея и рече доволно:

— За щастие не съм жена.

Лили прие думите му като удар в лицето. Издиша шумно и сведе глава.

— Аз съм мъж, следователно не ми се налага да защитавам независимостта си с такава енергия — продължи все така самодоволно той. — Сигурно е дяволски уморително да си постоянно нащрек, че някой мъж може да предложи да помогне при прескачането на някоя ограда.

— Лесно ви е да се надсмивате — почти извика Лили. — Ако бяхте жена, щяхте да знаете, че всеки акт на самоопределение заслужава похвала. Всяка малка битка е подготовка за голямото сражение.

Което ще завърши с равни права за двамата партньори в брака, помисли си тя, но не го каза гласно.

— Не се притеснявайте, мис Бийд, аз не изпитвам никаква потребност да ви отнема независимостта. Просто ви предложих помощ, каквато всеки джентълмен би оказал на една лейди.

— Мистър Торн — отговори строго тя, — баща ми имаше родословно дърво, но майка ми не. Нейните предци са били пътуващи работници. Вие сигурно ще ги наречете цигани, ако не и скитници.

Веждите му се вдигнаха многозначително.

— Това обяснява всичко.

— Вероятно намеквате, че ми липсва етикет? Сигурно сте потресен. — Странно, но Лили не изпита удовлетворение, че е шокирала Ейвъри Торн.

— Ни най-малко — отвърна високомерно той. — Моят коментар се отнасяше за необикновения ви външен вид. Вие сте сноб, мис Бийд. Познавам доста хора от вашия сорт.

— И какъв е моят сорт? — попита възмутено тя.

— Вие принадлежите към хората, които преувеличават значението на произхода и се наслаждават на ефекта, който този факт упражнява върху други хора. Повярвайте, на мен ми е напълно безразлично какви са били предците ви и с какво са се занимавали, за да печелят прехраната си. Според мистър Дарвин нашите предци са се катерили по дърветата. Хората като вас обаче не престават да обсъждат чии дядовци са се катерили по-високо.

— О! — Защо той наричаше всичките й страхове и опасения снобизъм?

— Освен това, мис Бийд, колкото и да ми е неприятно да ви възразявам, ще кажа…

— На вас ви е приятно да ми възразявате. Във всяко писмо, което ми изпращахте…

— Колкото и да ми е неприятно да ви възразявам — повтори по-високо той, за да заглуши протеста й, — ще кажа, че винаги познавам коя жена е дама и коя — не. Още при първата ни среща.

Той кимна в потвърждение на думите си, обърна се, сякаш бе казал всичко, опря лакти на оградата и се загледа доволно към ливадата. Явно в момента не го беше грижа ще стигнат ли навреме, или ще закъснеят. Значи искаше да бъде джентълмен. Добре.

Изглеждаше абсолютно овладян, в съгласие със себе си и света, зашеметяващо мъжествен, а тя… Тя беше… как го каза Франческа? Тя беше в състояние да…

Той обърна глава и й се усмихна. Това преля чашата на търпението.

— Една дама би ли направила това? — Тя се наведе, обхвана главата му с две ръце и впи устни в неговите.

Той се отдръпна и тя се хвана за раменете му, за да не падне от оградата. Без да иска, притисна устни още по-силно върху неговите. Устата му беше мека и топла, твърда и гладка. Усещането беше толкова прекрасно, че устните й неволно се задвижиха върху неговите.

Ръцете й се плъзнаха от широките рамене към шията и отново обхванаха главата му. Косъмчетата на брадичката му подраскаха дланите й, кожата му затопли връхчетата на пръстите й. Тя опипа леката вдлъбнатина на слепоочията му, после скулите, накрая докосна ъгълчетата на устата му. Простена дълбоко и се наслади на прекрасните, непознати досега чувства.

Трепереща от страст, тя се отдаде изцяло на целувката. Кръвта се качи в главата й и я замая. Потопи се дълбоко в новите, връхлитащи я с могъща сила усещания и забрави къде е и какво прави.

Ейвъри нямаше нейния късмет.

С всяка частица на тялото си той усещаше близостта й, макар че тя съвсем не беше толкова близо, колкото му се искаше. Но какво би могъл да стори, за да й попречи?

Само бог знаеше защо тя го целува. Той във всеки случай нямаше представа. Само до преди минута се поздравяваше самодоволно, че се е справил така деликатно и сръчно със страховете й и на всичкото отгоре й е направил чудесен комплимент, а в следващия миг тя започна да го целува — с много повече гняв, отколкото със страст. Във всеки случай целувката започна с гняв, но само след секунди стана невероятно изкусителна.

Една далечна част от съзнанието му го предупреждаваше, че това може да е подъл номер. Но той не беше в състояние да разсъждава разумно — тялото му пое контрола над разума. Само инстинктът за самосъхранение го спря да я свали от оградата, да я положи върху топлата трева и да легне върху нея. Неустоимият копнеж да я усеща, да се наслаждава на мекотата й под своята твърдост заплашваше да срути самообладанието му.

Искаше да се приближи още до нея, да отвори устата й… Проклятие, изобщо не му беше достатъчно устните й да се движат върху неговите с изкусителна упоритост. По тялото му пробяга тръпка.

Ала силната воля, която сдържаше крайниците му, не можа да повлияе върху устата му. Целувката й събуди копнежа му и като мъж, който е на път да умре от жажда, той отвори устни, за да изследва сладостта на нейните. Наклони глава и леко плъзна език по меките устни. Тя въздъхна с копнеж и веднага отвори уста. Той издаде гърлен стон и мушна език в устата й, за да проучи горещата, кадифена вътрешност и да поиграе с езика й.

Твърде много. Но не достатъчно.

Ейвъри пристъпи напред, само една крачка, но гърдите й моментално се притиснаха към неговите и изпратиха горещи тръпки по тялото му. С всяко вдишване и издишване твърдите й гърди с изпъкнали зърна оставяха пареща следа по неговите. Напрежението в бедрата й отслабна, тя се облегна на него и той се възползва от позата й, като пое цялата тежест на гърдите й. Положението, в което се намираха, беше толкова възбуждащо, че той едва издържаше.

Лили отметна глава назад и лебедовата й шия се опъна. Бог да му е на помощ! Трябваше, просто трябваше да целуне бялата кожа, да вкуси солта в малката вдлъбнатинка към рамото, да засмуче крайчето на ухото й. Замаяното й мъркане изпълни съзнанието му.

Не биваше да я докосва, в никакъв случай. И той не го направи, не и с ръцете си. Поне толкова самодисциплина му беше останала… не се знае докога. Паниката и желанието се смесваха. Искаше да я усеща под себе си, по дяволите, не просто да стои тук и да се опиянява от нея. Ала не посмя да направи нищо повече.

Защото в едно далечно ъгълче на мозъка си — там все още беше способен на някакви мисли — той се опасяваше, че ако наистина се осмели да я докосне, тя ще го изхвърли от Мил Хаус.

Затова стоеше неподвижен, усещаше непоносимото напрежение в мускулите си, усещаше вцепененото си тяло и дишаше дълбоко, докато езикът му отново и отново нахлуваше в устата й и си играеше с нейния.

Не я докосвай. Не я докосвай. За бога, не се приближавай повече!

Внезапно тя отвори очи. Отдели уста от неговата и нададе тих вик:

— Мили боже!

Отдръпна се назад, свлече се от оградата и падна по гръб. В първия момент Ейвъри не беше в състояние да се помръдне, само отчаяно и примирено затвори очи. В следващия миг се прехвърли през оградата, наведе се над нея и погледна в широко отворените й очи.

— Не съм ви докоснал! — Гласът му трепереше от възбуда.

— Знам! — изкрещя в отговор тя и зарита сърдито, за да се изправи. Краят на полата й се вдигна и разкри дантелено бельо и бродирани копринени чорапи. Наистина ли Лили Бийд носеше дантели и коприна? Фуркетите се разхвърчаха на всички страни и блестящите черни къдрици се изсипаха като водопад по раменете и гърба й.

Тя почти бе успяла да се изправи, когато обувката й се закачи в подгъва на роклята и отново я събори на земята. Легнала по гръб, тя затропа бясно с токчета, но много скоро разбра, че гневът няма да я доведе доникъде, и престана.

С физиономия на човек, който полага свръхчовешки усилия да се овладее, тя пое дълбоко въздух, приглади косата си назад и го изгледа гневно.

— Нали твърдите, че сте джентълмен. — Гласът й беше странно пресипнал. — Хайде, помогнете ми.

— О, да, разбира се. — Той я огледа недоверчиво. — Момент. — Макар и с колебание, й протегна ръка. Лили издаде някакъв звук — ръмжене ли беше или хълцане? — и най-сетне се изправи на крака.

— Не би било зле да оправите полите си.

Тя задърпа гневно плата, докато покри обувките й, и се зае да чисти стръкчетата трева и сухите листа от задната част на полата.

— И косите ви…

— Какво им е?

— Разпуснаха се.

— О! — Лили събра няколко фуркета от земята, нави косата си и я закрепи на тила с непогрешим женски инстинкт. Само след минута фризурата й изглеждаше съвсем прилична. Тя пое дълбоко въздух, издиша шумно и упорито го погледна в очите. Напълно омагьосан, той зачака да види следващата й стъпка.

— Искам да се извиня. — Бузите й пламнаха.

Каквото и да беше очаквал — това не!

— Аз… нямам обяснение за това, което направих. Държах се като… като…

— Като чудовище — помогна й той. Точно тази беше думата, с която наричаше себе си.

— Точно така! Като чудовище. — Лили изглеждаше направо въодушевена. Той трябваше да се сети, че това обозначение от среден род ще намери съгласието й. — Моля за прошка и предлагам да забравим колкото е възможно по-бързо тази неприлична случка.

Начинът, по който го каза — безличен, изкуствено добродетелен, — го вбеси. И преди беше устоявал на изкушения, но това беше най-голямото. Тялото му пулсираше от неутолено желание. Все още усещаше вкуса й, миризмата й, топлината и. Не. Няма да я остави да се измъкне толкова лесно. Само защото малката игра, която беше измислила, не стигна до края, на който се беше надявала, това не означаваше, че няма да си плати за дяволията.

— Вие може да го забравите, но аз — не — отсече той.

Лили зяпна изумено.

— Но… Как да поправя грешката си?

— Да поправите грешката? — Мисълта, че тя му е длъжница, беше безкрайно приятна. — Нямам представа как бихте могли да поправите факта, че се доближихте до мен по такъв начин. — Той направи драматична пауза и продължи: — Но понеже сте жена, аз нямам избор. Трябва да приема решението ви. Ако ролите бяха разменени, някой сигурно щеше да се разкрещи като луд. Но вас не ви е грижа, че ще ми е много трудно да забравя тази… малка случка.

Тъмните й очи се присвиха недоверчиво.

— Няма ли да забравите?

Господи, само да знаеше. Никога няма да забрави. За съжаление не можеше да й каже причините. Ще има нужда от безброй студени душове, докато се успокои.

— Защо сте толкова изненадана? — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Жените нямат монопол върху чувствителността. Мъжът също може да се почувства обиден от една такава постъпка. Но понеже обидата е нанесена от жена, моите чувства са оставени изцяло без внимание.

— Това е несправедливо! — извика тя, но веднага съжали за думите си.

Ейвъри се усмихна самодоволно.

— Напълно съм съгласен с вас. Но тъкмо вие би трябвало да знаете, че случващото се между половете рядко е справедливо. Точно вие не би трябвало да пренебрегвате факта, че не само жените страдат от подобни… несправедливости.

— Сигурна съм, че има начин да ви… обезщетя. Ако някой мъж ви беше обидил по този начин…

— Мила моя мис Бийд — прекъсна я важно той, — ако мъж ме бе обидил по такъв начин, вече щеше да се лее кръв.

— Не исках да кажа това. Убедена съм, че ако някой мъж се бе… приближил към вас, щяхте да приемете извинението му. Права ли съм?

— Не съвсем, мис Бийд. Вие не просто се приближихте към мен. Вие се възползвахте от заблуждението ми, че във вашата компания няма защо да се боя от… нередно поведение.

За момент Ейвъри се уплаши, че е отишъл твърде далеч. Лили събра вежди, очите й се присвиха, устните се опънаха. В следващия миг обаче тя умолително му протегна ръка и той разбра, че не е събудил недоверието й, а е засегнал чувството й за чест. В този момент почти изпита съчувствие към нея, но побърза да си припомни, че тя е преследвала някакви свои цели в тази игричка и какъвто и изход да е планирала, той трябваше да бъде губещият.

— Сигурна съм, че мога да направя нещо! — извика тя.

— Вижте, когато мъж даде такъв нечестен изстрел…

— Какво казахте?

— Това означава да пратиш куршум в гърба на противника от засада. Неспортсменско. Непочтено.

Лили пребледня.

— Така ли смятате?

— Ако някой мъж ми изиграе подобен номер, просто ще го предупредя, че много скоро може да очаква същото и от мен. Това прави играта честна. Каквото ти на мен, такова и аз на теб — заключи той. — Такъв е обичаят между джентълмените.

Лили се замисли върху думите му. Макар да говореше любезно, мислите в главата му бяха ожесточени. Беше си въобразил, че познава тази жена! Четири години и половина си бяха писали писма и той смяташе, че е предвидил всичките й действия. Проклятие! Писмото, което тя му написа след смъртта на Карл, проникна право в сърцето му. Трябваше ли сега да признае, че се е излъгал в нея?

Очакваше, че тя няма никакъв опит с мъжете — както той нямаше опит с жените. Ала страстната целувка показваше друго и по някаква незнайна причина това заключение го подлудяваше.

— Е? — попита той.

Лили вирна брадичка и кимна с достойнство.

— Добре — отвърна смело тя. — Вече съм предупредена.

 

 

Лили имаше огромно желание да потъне в земята и да не се появи никога вече. Усещаше погледа на Ейвъри в тила си и бузите й пламтяха от срам. Притисна пръсти върху устните си, за да потисне стоновете, които напираха, и погледна умолително към небето. Искаше й се да побегне.

Какво, за бога, й беше станало? Целувката беше толкова хубава идея — идея на свободомислещ дух. Сега й се струваше евтина и мръсна… а той се беше обидил!

Какво й каза? Че един мъж също може да се чувства настъпен по пръстите. Да, за момент и той се понесе по течението. Макар да беше изцяло отдадена на чувствата си, тя бе забелязала, че той не остана недокоснат от страстта. Реагира, дори бурно. А сега твърдеше, че е станало недоброволно.

Тя бе прекарала целия си живот в борба за правата на жените, за изравняването им с мъжете, а сега се бе натрапила на Ейвъри Торн. Какво лицемерие! Колко жалко! Този път не можа да потисне стона си.

— Казахте ли нещо, мис Бийд? — Той беше далече от нея и това не биваше да я изненадва. Сигурно се боеше да я доближи на по-малко от метър.

— Не, нищо.

Е, поне постъпи правилно, като прие правото му на „отмъщение“. Тя стисна ръце до болка и отново се запита как ли ще изглежда неговият „нечестен изстрел“. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че той няма да има същата форма като нейния.

Целувката на Ейвъри вероятно беше резултат само от онзи силен сексуален нагон, който според твърденията на съратничките й владееше мъжкия пол. Във всеки случай той не оспори, че тя се е държала като чудовище. Да, тя беше усетила в целувката му желание и страст, но те сигурно са били инстинктивни. И тя щеше да се чувства отблъсната, ако някой беше събудил у нея импулси, демонстриращи робската й зависимост от низки инстинкти. Вероятно единствено строгите джентълменски правила го бяха възпрели да приложи сила, за да се отдели от нея. Като имаше предвид големината и силата му, сигурно трябваше да бъде благодарна.

Само че тя не се чувстваше благодарна. В действителност не беше съвсем сигурно дали не би предпочела той да я удари — и то достатъчно силно, за да полежи известно време в безсъзнание.

Лили продължи да се проклина, докато стигнаха до малката каменна къщичка, където се беше устроил Дръмънд. Тя стъпи на площадката пред вехтата, увиснала безпомощно на пантите врата, и почука. Искаше да свърши възможно най-бързо. Почука отново.

— Добре де, добре! Дяволите да те вземат! Кой глупав, проклет… — Дръмънд открехна вратата и надникна навън. — О, извинете. Не знаех кой ме безпокои.

Старият негодник отлично знаеше кой чука на вратата му. Лили беше винаги точна на месечната им среща, а Дръмънд реагираше на чукането й с груби ругатни. Днешните бяха безобидни, поне в сравнение със словесната буря, която се беше стоварила върху главата й миналия път.

Дръмънд се потътри в мрачното помещение и остави вратата отворена. Е, този път поне не я затръшна в лицето й, за да се извини после с „проклетото си старческо забравяне“.

Лили отвори вратата докрай и влезе в къщичката. Дръмънд се бе разположил зад вехтото си писалище, отрупано с документи, изгризани моливи и стари книги. В къщата беше горещо и задушно, но той се бе наметнал със скъсано одеяло.

Впечатлението за старческа слабост, което искаше да остави у нея, беше лош виц. Лили бе видяла със собствените си очи как беше завлякъл теле със счупен крак до дома му почти на миля разстояние.

— И аз ви желая добър ден, мистър Дръмънд — започна бодро тя. — Помните ли, че имахме уговорка за днес следобед?

Тя се извърна за миг към Ейвъри, който я зяпаше недоверчиво. Сигурно размисляше дали да я обяви за луда, за да се добере по-скоро до Мил Хаус. Ако тя продължаваше и занапред да се чувства така силно привлечена от него, — само като го гледаше, по тялото й пробягваха огнени тръпки, — скоро щеше да повярва, че с това ще й направи услуга.

— Ще продължавате ли да стоите на прага като тъпа крава, или най-после ще влезете? — излая Дръмънд. — А кой, по дяволите, е младият глупак зад гърба ви? Новият управител на фермата? — Очите му блеснаха. — Не, надали имам толкова късмет. А вие, млади човече, не сте от правилния пол и нашата мис със сигурност няма да ви назначи.

Този човек никога ли няма да престане. Лили направи няколко крачки напред.

— Кога най-сетне ще разберете, мистър Дръмънд, че не идвам при вас…

— Мили боже! Този да не е имал глупостта да се ожени за вас? — попита с надежда Дръмънд и посочи Лили с палец. — Най-после една разумна стъпка. Така ще мога да се отърва от нея поне за няколко дни — добави той и намигна похотливо.

Лили заби нокти в дланите си. Добре, че в стаичката цареше полумрак и никой нямаше да види горещата червенина, избила по бузите й. Срещата се развиваше много по-зле, отколкото се беше опасявала.

— Нито ще поема управлението на фермата, нито ще се оженя за мис Бийд — обясни спокойно Ейвъри. — А вие бъдете по-сдържан, старче.

— Тогава какво търсите тук? Не понасям разни безделници да ми се мотаят в краката.

Малкото коси, останали по главата на Дръмънд, стърчаха на всички страни от изгорелия от слънцето череп.

— Исках още веднъж да се уверя, че един мъж може да живее само от злоба.

— Виж какво, момче! — Дръмънд се изсули от стола си и захвърли одеялото и поведението си на мрачен стар мъж като змийска кожа. — Може да си пораснал голям, но не си чак толкова силен, че да не мога да те науча на добри маниери с малко пердах.

Той опря ръце на масата и се приведе напред със заплашителна физиономия. Измери Ейвъри с мрачен поглед и по лицето му се разпростря изненада. Удари с юмрук по масата и изрева:

— Ейвъри Торн? Същият изнервящ хлапак както някога. Е, поне си натрупал малко месце по кокалите си, момче, и вече можеш да си го позволиш.

— Никога не съм бил изнервящ хлапак.

— Ха! — По устните на стария управител пробяга нещо като усмивка — по-скоро беше трепване на мускул, защото Лили никога не беше виждала Дръмънд да се усмихва. Той заобиколи масата, избута я настрана и хвана ръката на Ейвъри.

— Тук сте, за да ме освободите от нейното пренебрежение и от навика й да се меси навсякъде, нали? — попита доволно той. — Браво на вас! Днес съм щастлив като свети Петър!

— Като че ли някога си е направил труда да дойде да ни види — промърмори Лили.

— Тя обаче не се предава лесно, нали? — попита Дръмънд и се ухили като зло сивокосо джудже.

По дяволите, как мразеше да говорят за нея в трето лице! Понякога той го правеше и когато бяха само двамата. За да я изнерви.

— Това е най-доброто за всички ни. — Дръмънд най-сетне пусна ръката на Ейвъри. — Жена да ръководи ферма? Смешна работа! Никога не съм виждал такава глупост!

— Аз не се отказвам — намеси се твърдо Лили. — А мистър Торн ме придружи само защото искаше да поздрави стария си приятел.

— Сериозно? — Дръмънд изгледа невярващо Ейвъри и той кимна.

— О, по дяволите! — С израз на човек, който е бил измамен в най-съкровените си очаквания, Дръмънд се завлече до масата, като на минаване я ритна по крака.

— Ох!

Мърморейки нещо неразбрано, Дръмънд се отпусна на стола си.

— Тогава ще се наложи да се примиря и със следващите „уговорки“ — изръмжа той. — Е, добре, започвайте! Какво искате?

— Да искам ли, мистър Дръмънд? — Лили застана пред масата и се хвана за ръба така здраво, че сигурно щеше да остави следи. Наведе се и фиксира Дръмънд с искрящ поглед. — Аз искам тази ферма да дава продукция. И искам да знам кога ще почистите овцете от кредата. По всичко личи, че ще имаме горещо лято и аз…

— И по какво личи, мис всезнайке? Пак сте чели списания за фермери, нали? А сега ме изслушайте, ако обичате. Аз работя от петдесет години с овце и никой няма да ми казва кога ще ги чистя и кога не!

— Не, мистър Дръмънд, не съм съгласна — отговори Лили. — Ако вълната не изсъхне преди големите горещини, за да може да се стриже, овцете ще се разболеят и ще имаме сериозни загуби.

Лицето на Дръмънд се покри с червени петна.

— Това ми е ясно и без да ми го казва зелена хлапачка като вас!

— Какво значи да се почистят овцете? — намеси се Ейвъри.

Лили и Дръмънд се обърнаха към него. Лили го бе забравила за известно време и сега се почувства виновна.

— Какво попитахте?

— Искам да знам каква е тази червена креда, за която говорите — настоя Ейвъри. — За да преценя струва ли си да се води толкова разгорещена дискусия.

— Глина — отговори Лили, която не беше сигурна дали той не й се присмива. — Червеникава креда, която се използва за маркиране на овцете.

— Аха. А защо трябва да се маркират овцете?

— За да се различават от другите стада — отвърна презрително Дръмънд. — В тази област се отглеждат дяволски много овце и трябва да знаем кои на кого принадлежат. — Той поклати глава. — Ако си спомням добре, някога не бяхте такъв глупак.

— Продължете разговора си, моля — рече спокойно Ейвъри. — Виждам, че ще науча доста неща.

— Наистина ли не знаете какво е червена креда? — попита недоверчиво Лили. Фактът, че Ейвъри признаваше незнанието си така спокойно, беше много учудващ. Нейният, макар и ограничен опит с мъже показваше, че силният пол никога не признава съществуването на пропуски в знанията си. Даже баща й, толкова просветен и напредничав, никога не казваше думите „Това не го знам“.

— Не знаех — кимна все така спокойно Ейвъри. — За какво ми е да го знам? Като дете прекарвах в Мил Хаус само по няколко седмици в годината. Не бих могъл да го нарека свой втори дом.

Ако съдеше по разказите на Франческа, къщата не е била дом на никого. Лили беше готова да го каже, но нещо в лицето му я спря. Изведнъж изпита съчувствие към него и сърдито си каза, че това е пълна глупост. Ейвъри Торн притежаваше всички предимства на общественото положение и пола си. От нищо не беше лишен.

И все пак… Тя го огледа скритом. Може би Ейвъри Торн наистина не беше мързеливият, повърхностен мъж, какъвто изглеждаше.

Дръмънд изпухтя презрително.

— Първо жена, сега пък мъж, който хал хабер си няма. Сигурно трябва да минете през някакъв тъп изпит, преди да се докопате до парите на Хорейшо? И все пак — знайте, че предпочитам да работя за начинаещ мъж, отколкото за някаква си женска. А най-добре би било да се върнат добрите стари времена с мистър Хорейшо.

— Да, сигурна съм, че когато всемогъщият ви е разделил от мистър Хорейшо, е имал нещо предвид — отбеляза сухо Лили. Ейвъри избухна в луд смях и тя се обърна към него, стресната и изненадана. Той избегна погледа й, но ухилената му физиономия изрази одобрение.

— Това прозвуча дяволски безбожно, мис — изръмжа раздразнено старият управител и лицето му отново се наля с кръв. — Ако си мислите, че ще търпя еретичните ви…

— О, я престанете, Дръмънд — прекъсна го строго Ейвъри и Лили се изненада още повече. Никога не би помислила, че ще се опита да й помогне. Или поне не след онова, което се случи навън… — Не се преструвайте, че двамата с Хорейшо сте газили калта по нивите, за да се борите с неприятелите на животновъдството — продължи със същия тон Ейвъри. — Факт е, че Хорейшо идваше рядко в Мил Хаус и когато беше тук, не искаше да има нищо общо с управлението на фермата.

— В думите ви има нещо вярно — изръмжа Дръмънд и физиономията му се смекчи. — Мистър Хорейшо никога не се месеше в работата ми. Той беше съвсем различен от сегашната уважаема мис.

— А какво, според вас, трябва да правя? — попита обидено Лили.

— Мис Бийд иска да управлява фурмата! — Дръмънд възбудено размаха ръце. — Глупости на търкалета! Човек или е аристократ и стои далече от овцете, или е работник и излиза с другите на нивата. Между тези две неща няма средно положение. Няма! Обаче нашата мис си въобразява, че като задава въпроси и чете умни книги, има право да взема решения. Много бих искал да я видя как ще се оправи с чисто мокра овца, дето тежи цели сто кила!

— Наистина ли очаквате тя да къпе овцете?

— Точно така! Дяволски сте прав! — Дръмънд присви очи и отново посвети вниманието си на Лили. — Вие не сте аристократка, но не сте и фермер. Тези неща не се уреждат от писалището, а вие няма да излезете да работите на полето. Това означава, че в моите очи сте безполезна. Ако младият мистър Торн поеме управлението на Мил Хаус, нещата ще се нормализират. Тогава поне ще се работи, както е редно.

— Тук ще се работи, както искам аз! — отговори раздразнено Лили.

— Слава богу, че ще слушам глупостите ви само още няколко месеца — изръмжа Дръмънд, сведе глава и се зарови в документите си, за да й покаже, че разговорът е приключил.

Лили отвори уста и кокалчетата на пръстите, с които стискаше масата, побеляха.

— Защо не се запитате какво ще стане, ако аз наистина наследя Мил Хаус?

Дръмънд изобщо не вдигна глава.

— Няма да го наследите. — Махна с ръка като цар, който разгонва досадните лакеи. — Вървете си. Имам работа. Нямам време да се занимавам с вас. Освен ако… — Той вдигна глава и в малките му очички светна злоба. — Освен ако не искате да ме изгоните!

За момент Лили се изкуши да го направи. Но знаеше, че Мил Хаус има нужда от Дръмънд. Нито за момент не биваше да рискува бъдещето на имението.

Съзнавайки, че ако остане тук още само минута, ще убие злобния старик, тя кимна кратко, обърна се рязко, излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си.

Дръмънд избухна в груб смях и доволно потри ръце. Когато вдигна глава, видя, че Ейвъри го наблюдава с ледена усмивка.

— Мисля, че настъпи времето да проведем сериозен разговор, Дръмънд.