Кони Брокуей
Любимият ми враг (2)

2

Девън, Англия, септември 1887 г.

— Почти пристигнахме, мис Бийд — съобщи с намигване коларят и отново посвети вниманието си на коня.

Лили едва успя да си затвори устата. Учудването й растеше. Опита се да си внуши, че е виждала и други такива домове. Повечето от познатите на баща й притежаваха красиви имения с много хубави къщи. Ала после се усмихна. Учудването й беше съвсем естествено — нали никога не беше виждала имение, което един ден щеше да й принадлежи.

Файтонът излезе от алеята, обградена с кипариси, и тя забрави добрите си намерения. Отвори широко очи и се загледа като омагьосана в къщата.

Мил Хаус беше прекрасна. Само на сто години, изградена от местен кафяв камък. Ръчно дяланите каменни блокове светеха под утринното слънце като разтопен мед. От двете страни на скромния вход със стълбище отпред имаше високи прозорци и безупречно излъсканите им стъкла отразяваха синьото небе.

Издържана в селския стил на областта, сградата не беше заобиколена нито от градина, нито от дървета. Само един-единствен стар кипарис стърчеше в единия ъгъл. През зелената морава, осеяна с пъстри цветя, течеше буен, бистър поток. Стръмните му брегове бяха покрити с мъх. Лили забеляза работник да оре близката нива, затвори очи и пое дълбоко дъх. Наситеният аромат на прясно разорана земя беше наистина прекрасен.

Коларят спря файтона, скочи от седалката и дойде при нея, за да й помогне да слезе. Входната врата се отвори точно в този момент и на прага застана мъж на средна възраст със сериозно лице, селски дрехи и гъста посивяла коса, не съвсем сресана.

В сумрачната зала зад него бързо се събираха и други непознати хора: млади, стари, повечето жени, няколко млади момчета, някои с престилки, други облечени в груби дрехи. Прислугата.

Родителите й имаха пари само за една прислужница, и то по няколко часа на ден.

Лили изкачи стъпалата до входа и възрастният мъж се поклони дълбоко.

— Позволете да се представя, мис Бийд. Аз съм Джейкъб Флауърс.

— Какво положение заемате в този дом, мистър Флауърс?

— Аз съм икономът. Надзиравам домашната прислуга, мис — отговори с достойнство той и посочи редицата мъже и жени. — Ето го и персонала. Ще позволите ли да ви представя?

Лили почувства известна неловкост от всички тези очи, които я фиксираха, но все пак успя да запази спокойствие и кимна. Мистър Флауърс й даде знак да влезе. После започна да представя слугите един по един, но имената им се удряха в Лили и падаха незнайно къде, докато хората бързо се кланяха или правеха реверанс. Лили неволно си припомни ламаринените фигурки на стрелбището, които падаха назад, улучени от сачмите на любителите стрелци.

Когато стигнаха до последната слугиня в кухнята — младо момиче с червени бузи и подозрително опъната престилка, — вече й се виеше свят.

— Колко хора работят тук? — попита с пресекващ глас тя.

— Двайсет и девет, мис Бийд — оповести гордо мистър Флауърс. — Без да броим външния персонал. Трябва обаче да кажа… — неодобрителният му поглед посочи младото момиче — … скоро ще останем само двайсет и осем:

— Толкова много хора се грижат за една-единствена къща? — учуди се Лили. — Какво толкова правят?

Грубите ръце, миризмата на домашен сапун и черните петна от въглища по дрехите отговориха отчасти на въпроса й, но Лили не можеше да си представи какво вършат шестимата едри, безупречно облечени млади мъже с бели ръкавици.

— Тези за какво са?

— Носят сребърни табли и пощата от града. — Забелязал изненадата на новодошлата, икономът благоволи да добави:

— Сервират по време на официална вечеря, държат конете на каретите и свалят полилеите в залата. После, разбира се, ги вдигат.

— Разбира се — повтори замаяно Лили. Всички лица бяха обърнати към нея. Някои бяха затворени, други изразяваха любопитство или я гледаха безстрашно, почти нахално. Лили познаваше този поглед и посланието, заложено в него: „И не си въобразявай, че си по-добра от нас, циганко!“

Ударите на сърцето й се ускориха. Обзета от паника, тя затърси в главата си какво да каже.

— През следващите седмици — започна най-сетне тя, едва успявайки да прикрива треперенето на гласа си, — някои неща в Мил Хаус ще се променят. Онези от персонала, чиито задачи смятам за излишни, ще бъдат уволнени. Разбира се, с най-добри препоръки.

— Какво имате предвид с „излишни“? — попита уплашен глас.

— Имам предвид служителите, чиито способности не са ни нужни. Тук сме в провинцията и ще живеем скромно.

— Не се плаши, Пег. От твоите таланти винаги ще има нужда — извика подигравателно мъжки глас и мъжете избухнаха в смях.

Лили се обърна спокойно към младия мъж.

— Ти си уволнен още сега.

— Какво? Не можете просто така да…

— Разбира се, че мога. Вече не се нуждая от твоите услуги.

В продължение на цяла минута двамата се гледаха мълчаливо. Лили благодари на небето, че дългата пола скрива треперещите й колене. Най-сетне момъкът промърмори някакво проклятие, излезе от редицата и закрачи към все още отворената врата. Останалите прислужници го проследиха с невярващи погледи.

— От този момент нататък всеки в тази къща — в моята къща — е длъжен да се отнася сериозно към работата на жените. И най-обикновената слугиня заслужава да бъде оценена като заемащите по-високи длъжности.

— Хайде, хайде, не преувеличавайте — изръмжа дребната белокоса готвачка, която носеше подходящото име мисис Кетъл, т.е. котел.

— Искам Мил Хаус да носи печалба. Не само заради мен, а и заради всички жени тук. Ако жена като мен, която не притежава нито обществено положение, нито име и благородническа титла, може да получи имение като това само поради собствените си таланти и упорита работа, значи и вие можете да постигнете много неща. Ще ви кажа направо — аз се нуждая от вашата помощ. Няма да се справя сама. Затова, ако някой от вас не се чувства дорасъл за тази задача или не може да ме увери в безусловната си вярност, тук няма място за него.

— Аз съм на ваша страна, мис — изрече бременното момиче с треперещ глас.

— Прекрасно — отвърна Лили. — А вие, другите, помислете върху това, което ви казах. Запитайте се как искате да изглежда бъдещето ви и до края на седмицата ми съобщете решението си. Сега сте свободни.

Прислужниците бързо се разотидоха. Изчезнаха из коридорите, скриха се зад вратите на стаите, няколко изкачиха стълбите към втория етаж. Лили остана насаме с мистър Флауърс.

— Не одобрявам поведението ви — рече той и събра заплашително рошавите си вежди. — Съвсем сериозно ви казвам: не мога да търпя поведение като вашето в моето домакинство.

Лили срещна погледа му, без да трепне, вдиша дълбоко и заяви:

— Това не е вашето домакинство, мистър Флауърс, а моето. Но след като не харесвате моята личност и моя начин на действие, сигурно ще се зарадвате да чуете, че нямам нужда от иконом.

— Какво казахте?

— Вие сте уволнен, мистър Флауърс.

За момент Лили реши, че той ще й възрази гневно, но в следващия миг мъжът се обърна и се отдалечи с бързи крачки. Тя затвори очи и коленете й отново затрепериха, този път от облекчение. Беше много изненадана от решителността си.

— Имате и моя глас — прозвуча съвсем близо гърлен женски глас. — Разбира се, ако можех да избирам.

Кръвта нахлу в лицето й. Тя отвори очи и видя пред себе си дъщерята на Хорейшо, старата мома Франческа.

Надали имаше друга жена, която по-малко да прилича на стара мома. Пепеляворусата коса се къдреше над бледосини очи с тежки ресници и стигаше до ъглите на устата. Устните бяха толкова равномерно розови, че цветът им със сигурност не беше истински. Облеклото й също не подхождаше на стара мома: пауновосинята тафтена пола прошумоля чувствено, когато се приближи още малко към Лили.

— Аз съм Франческа Торн — представи се тя. — Съжалявам, че Еви не е тук, за да ви поздрави, но вчера я повикаха в Итън. Бернар не е добре. Дробовете му не са в ред. Разбира се, няма причини за тревога. Ако се научи да лежи спокойно, скоро ще оздравее. В случай че още не сте забелязали — Еви има невероятно успокояващо въздействие върху хората.

Лили кимна.

— Тя ме помоли да ви поздравя както трябва — продължи с усмивка Франческа. — Поздравявам ви, мис Бийд. — Устните й се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Мис Торн, извинете, че нахлух така…

— Наричайте ме Франческа — прекъсна я жената. — Трябва да призная, че бях решила да замина за Париж, но след това представление… — Тя се изсмя тихо и продължи: — Май ще остана още малко. Нали нямате нищо против?

— Разбира се, че не — отговори Лили, докато скришом разглеждаше модната прическа и роклята на Франческа.

— Моля ви, не мислете за мен и малката ми армия прислужници — рече Франческа, която бе забелязала погледа й. — Татко си внушаваше, че съм изцяло зависима от него и от парите му, защото това му доставяше удоволствие. Не посмях да му кажа, че се заблуждава. — Тя вдигна рамене. — За съжаление при Евелин не е така. След като мъжът й умря, тя си събра багажа, взе Бернар и приключи с миналото. Оттогава живее тук. Разбира се, можете да я изгоните по всяко време.

Шокирана, Лили се отдръпна назад.

— О, не! Никога не бих направила подобно нещо!

— Така ли? И защо не? Мъжете правят такива неща всеки ден — отвърна равнодушно Франческа.

— Което е още един аргумент в полза на твърдението, че жените живеят по-добре без мъже.

— Милост, господи! Тя го каза, не аз! — Франческа притисна ръце към гърдите си и устреми поглед към тавана. — Дано не ме улучи небесното отмъщение! Елате, мис Бийд. Поръчах да ни сервират чай в моята стая. Оттук, ако обичате!

Лили последва Франческа, разглеждайки обзавеждането на къщата. Все изискани неща: тук ориенталски килим, там малахитова масичка с инкрустации, скъпоценна севърска ваза с жълти хризантеми. Въпреки подигравателните думи на Франческа пребиваването на Лили тук започваше по-добре от очакваното. Вече познаваше всички лица, споменати в завещанието на Хорейшо Торн, и никой нямаше да й създава ядове, освен…

— Освен Ейвъри Торн — промърмори тя. През последните дни беше мислила много за възможния наследник на Мил Хаус. Мислите й причиняваха неловкост, защото винаги се обаждаха угризенията на съвестта. Чувството за вина лесно прерастваше в неясни предчувствия, едно от друго по-неприятни. — Той е намислил нещо — продължи тихо тя.

— Какво казахте, мис Бийд? Не ви разбрах. — Франческа, която вървеше напред, се обърна към нея.

— Мисля, че Ейвъри Торн ще предприеме нещо, за да оспори правото ми да наследя Мил Хаус. — Лили прокле навика си да изказва гласно мислите си, но вече беше много късно. Добре, че Франческа не се стресна.

— Как ви хрумна пък това?

Лили се запита дали да измисли някое глупаво обяснение, но бързо отхвърли тази мисъл. Тази жена може би ще й помогне да разбере що за човек е Ейвъри Торн.

— Неговата потребност да види не просто света, а най-недостъпната част от него ме накара да се замисля — отговори Лили. — Смятам, че той иска да ми отнеме Мил Хаус, но без да се появи тук, а през цялото време да остане някъде далеч. Извън обсега ми, така да се каже.

Франческа примигна изненадано.

— И как по-точно?

— Ще накара хората да си мислят, че съм се провалила в задълженията си като негов настойник. Сигурен е, че през следващите пет години няма да му изпращам полагащата му се издръжка и да му осигуря приличен стандарт на живот. Ще направи така, че да ми е невъзможно да му връчвам издръжката, както съм задължена по завещанието.

Лили сложи ръце на кръста си и се усмихна мрачно.

— Но с това няма да постигне нищо. Моите родители имаха приятели навсякъде по света. Уверявам ви, че мистър Ейвъри Торн ще получава издръжката си най-редовно. Достатъчно е да се намира на един ден път от някого от тези хора.

— Според мен се лъжете. — Гласът на Франческа прозвуча съвсем искрено. — Ейвъри не е интригант. Не е отмъстителен. — Тя въздъхна меланхолично и се опита да обясни: — Никога не би постъпил по такъв начин. Незнайно по какви причини Ейвъри е твърдо убеден, че е олицетворение на съвършения джентълмен. Аз знам, че не е, защото няма никакъв обществен опит и това си личи, понякога по много неприятен начин. В действителност неговото разбиране за истинския джентълмен е свързано с честта, не с етикета — но той е първият, който ще го оспори, и то много остро.

— Той е мъж, мис Торн — възрази търпеливо Лили, — и като такъв е в състояние да направи всичко, за да постигне целите си.

Лили доволно забеляза как Франческа вдигна ръце. Естествено — никой не можеше да възрази на тази неоспорима логика. После обаче й хрумна нещо.

— Простете, мис Торн, май се държах твърде нахално за човек, проникнал в дома ви ей така, изведнъж. Сигурно си мислите, че гледам на Мил Хаус като на печалба от състезание. Трябва да кажа, че се учудвам на достойнството ви.

Франческа се обърна рязко.

— О, изобщо не е така. Това не е моят дом. Никога не е бил. Еви също не го смята за свой дом. Както вече казах, тя се нанесе тук едва след като мъжът й почина.

— Много съжалявам.

— Тогава вие сте единствената, която съжалява. — Франческа взе Лили подръка и я поведе по извитата стълба. — Скъпият ми брат години наред се опитваше да направи дете на Еви — момче, разбира се. И като чу, че най-сетне се е справил, добричкият ми Джералд се напи до безсъзнание, заповяда да му оседлаят жребец — мъж, направил син, не може да язди скопен кон, нали? — и се понесе към съседното имение, за да уведоми всички за щастието си. Счупи си врата и умря, преди да чуе първия плач на момчето.

— Господи, това е ужасно! — изохка тихо Лили.

— Джералд беше непоносим. Звяр. Еви все още идва на себе си след брака си с него. По-добре да го чуете от мен, отколкото от слугите. О! Шокирах ви, нали?

— Не, не, не се безпокойте — промълви Лили.

Беше чувала тази история вече десетки пъти. Но жените все още не смееха да се разведат, защото върху тях е било упражнявано насилие. Пък и не можеха да го докажат, освен ако не се явят пред съда видимо обезобразени. Твърде малко жени се осмеляваха да напуснат мъжете си, защото в повечето случаи това означаваше да се разделят с децата си. Точно както нейната майка бе напуснала децата си.

Лили упорито вирна брадичка. Отдавна не се беше сещала за несъщите си братя и сестри.

Франческа я оглеждаше любопитно, но Лили нямаше намерение да й разкаже историята си. Още не. Междувременно бяха стигнали горе и стояха на широка площадка, от която тръгваха коридори към всички страни.

— Тук започва голямата обиколка — оповести Франческа и изведнъж започна да говори с акцент. — Мил Хаус има двайсет и две стаи. А може да са и повече. Или по-малко — не съм ги броила. Със сигурност обаче знам, че имаме осем спални. Спала съм във всяка от тях. — В погледа й светна дръзко пламъче.

Лили отвърна на погледа й с привидно равнодушие. Въпреки съвестните опити на майка й да я пази, тя беше израсла в доста свободно общество. Ако искаше да я шокира, Франческа трябваше да се постарае повече.

— Тогава не е лошо да ми кажете коя има най-удобния матрак.

Изненадата на Франческа премина в луд смях.

— О, да, вече реших! Ще остана още известно време.

Домакинята я преведе през коридор с висок свод и двете влязоха в малка галерия. Срещу прозорците висяха редица портрети. Почти всички лица имаха невероятни синьо-зелени очи и чувствени устни.

Спряха пред сравнително нова картина с маслени бои. Нарисуваният на нея младеж имаше фигура като плашило за птици. Притежаваше очите и устните на семейство Торн и голям нос, който явно е бил чупен. Художникът го бе нарисувал в класическа аристократична поза: едрата мършава ръка на хълбока, единият крак издаден леко напред. Глупав художник, ядоса се Лили, нима не е видял, че тази поза подчертава тънките му крака и китки.

— Кой е този? — осведоми се любопитно тя.

— Единственият Торн, който наистина обича Мил Хаус. Ейвъри.

Това сухо момче с огромен нос е Ейвъри Торн? Другият претендент за Мил Хаус?

— Картината е от преди пет години — продължи Франческа. — Тогава беше на седемнайсет. Няколко години не съм го виждала, но чух, че е украсил костите си с малко плът.

— Аха. А иначе… умен ли е? Искам да кажа, изглежда някак си… упорит. — Лили млъкна рязко и се изчерви до корените на косата.

— Вижте какво — изкиска се Франческа, — няма да говорите лошо за скъпия ми братовчед. Но добре, ще отговоря на въпроса ви. Ако съдя по неравномерната му кореспонденция с баща ми, той е много умно момче. Много.

Лили се взря по-внимателно в портрета. Счупеният нос явно бе зараснал в неправилната посока. Очите бяха дълбоко хлътнали, а устата изглеждаше… подигравателна.

Внезапно тя проумя, че дава отрицателна оценка на Ейвъри Торн главно защото иска да успокои угризенията на съвестта си. Все пак тя се опитваше да му отнеме наследството. От друга страна — защо да я мъчи съвестта? Той беше мъж и като такъв имаше безброй възможности да осигури бъдещето си. Докато тя имаше само една. Тази.