Кони Брокуей
Любимият ми враг (6)

6

На следващата вечер Ейвъри се запъти към библиотеката. Искаше да разгледа книгите на Мил Хаус — ако изобщо имаше такива. По коридора срещна две прислужнички, които направиха реверанс. Сториха му се познати. След пристигането си срещаше само момичета в различни стадии на бременност. Той кимна и двете моментално вдигнаха ръце към устата, за да задушат кискането. Забележително.

Ейнъри нямаше никакъв опит с женския персонал, но предполагаше, че в повечето домакинства момичетата не избухват в смях всеки път, когато минава мъж. След толкова години в изключително мъжка компания изцяло женското домакинство на Мил Хаус му изглеждаше чуждо и екзотично като най-далечната страна, която беше посетил. Жените упражняваха някаква магия върху него.

От сутрин до вечер по коридорите и стаите на голямата къща отекваха женски гласове: мелодични, гневни, звънки или дрезгави, спонтанно кискане и изнервящ смях. Понякога чуваше и шепот — мека, плавна мелодия като песен на нощна птица. А гласът на Лилиан Бийд… По дяволите!

Тази жена постоянно се промъкваше в мислите му и се настаняваше там в най-неподходящия момент. Веднъж бе видял как шаман оформи от восък малка фигурка и й придаде прилика с някакъв мъж, когото искал да унищожи. Шаманът обясни как му изпратил демони, видими само за преследвания, и накрая бедният човек полудял. Точно така се чувстваше Ейвъри сега. Почти се изкушаваше да потърси своята восъчна фигура в стаята на Лили, за да сложи край на магията.

Дявол да го вземе! Той беше джентълмен, абсолютен пример за самоконтрол! Господ му бе свидетел, че е прекарал първите две десетилетия от живота си в самодисциплиниране. Изобщо не си помисляше да се влюби в Лили.

Ейвъри зави зад ъгъла и забави крачка. За пореден път се опитваше да сравни Мил Хаус от спомените си с реалността. Помнеше безкрайни коридори, високи като църкви тавани, библиотека с хиляди томове скъпоценна литература и армия лакеи, които лъскаха безбройните прозорци.

В действителност всяка стая имаше по два прозореца, всички тавани имаха стандартната височина от девет стъпки, а в библиотеката намери всички най-продавани книги от последните четиридесет години, не ценни издания като първите пиеси на Шекспир, както си мислеше. Мил Хаус беше чисто и просто една голяма провинциална къща, не по-красива от многото други. Някои подробности дори го развеселиха: еркерен прозорец от пъстро стъкло, севърска ваза, а ако си спомняше добре, на втория етаж имаше и бална зала. Трябваше да признае обаче, че Мил Хаус му харесва много повече, какъвто беше сега, отколкото къщата от спомените му.

— Мистър Торн, сър? — Червенокосо момиче, понесло нанякъде купчина чаршафи, се заклатушка право към него.

— Да, Мери?

Както се очакваше, думите му предизвикаха диво кискане. Реакцията на прислужничките и на най-простите думи от негова страна толкова си приличаше, че той беше готов да я определи като ритуален поздрав — но, за съжаление, вече не беше в Африка.

— О, сър! — извика задъхано момичето. — Значи сте запомнили името ми?

— Естествено. Ти си единствената червенокоса бременна… исках да кажа, че си единственото червенокосо момиче, което работи тук.

Мери отново се разкиска и Ейвъри погледна загрижено огромния й корем. Веднъж беше присъствал на раждане в ескимоско иглу — алтернативата беше да чака навън при минус четиридесет градуса и леден вятър. Всъщност, той наистина излезе навън, но когато престана да усеща краката си, се върна. Онова, което видя, остана в паметта му за цял живот. Не изпитваше никаква потребност да опресни спомените си.

Ейвъри се обърна към момичето с мрачно изражение.

— Какво искаш?

— Мис Бийд ме помоли са попитам какво смятате да предприемете относно поканите.

— Какви покани?

— Ами от местната аристокрация — обясни момичето. — Покани за забави, соарета, празненства и балове. За танцови вечери, концерти, пикници и какво ли още не.

— Нямам представа какво да правя с проклетите покани. Дай ги на мис Бийд. — Той поиска да мине покрай нея, но тя упорито стоеше на пътя му.

— Това и направих — обясни просто Мери, — но тя ми каза да ги дам на вас. Каза, че само вие имате право да решите коя покана ще приемете и коя — не. Тя каза, че поканите се трупат и някой трябва да им отговори.

— О, така ли каза?

Каква игра играеше с него? И къде беше тази проклета жена?

Вчера го придружаваше като сянка. Навсякъде. Ако изглеждаше поне малко доволна, щеше да я обвини в зли намерения, но тя изнасяше на показ толкова измъчено изражение, че той я заподозря в намерение да го следи, за да не офейка със сребърните прибори. Предвид политическата й ангажираност и писмата й беше очевидно, че тя не изпитва добри чувства към мъжете.

— Млъкни най-после, Мери! — изръмжа раздразнено той, когато момичето отново се закиска. — Ако съм сгрешил името ти, кажи ми, но не се смей като луда. Ти си Мери, нали? Е, добре, тогава благоволи да ме изслушаш. Аз не познавам никого от съседите на Мил Хаус. Поради това нямам никакво желание да се включа в обществената активност на мис Бийд. Не ме интересува дали тя посещава съседите и какво предприема с тях. И не изпитвам потребност да я придружавам на селските забави… Какво ти става, за бога! — извика ужасено Ейвъри.

— О, мили боже! — Очите на момичето щяха да изскочат от орбитите. Коленете й се прегънаха и тя политна напред. Ейвъри успя да я хване, преди да се е строполила на пода, и я вдигна на ръце. Сгънатите чаршафи паднаха от ръцете й. — О, не! — изплака Мери. — Сега ще трябва да ги изпера пак!

— Дяволите да те вземат, момиче! Какви ги вършиш? Вместо да тичаш по коридорите, трябва да лежиш и да чакаш акушерката. Тази мис Бийд няма ли милост към вас? Как допуска да работиш в такова състояние?

Мери примигна и се успокои.

— Мис Бийд е светица — обяви тържествено тя. — Ако не ме беше приела в къщата си, сега щях да съм на улицата. И с другите момичета е така.

Добър начин да се сдобиеш с евтина работна ръка, помисли си цинично Ейвъри.

Колкото повече узнаваше за пестеливостта на Лили, толкова по-малко му харесваше. Те се хранеха като царе, докато трите бременни момичета вършеха цялата работа, за която бяха нужни двойно повече хора. Франческа се обличаше модно и скъпо, докато Лили ходеше като… оборски ратай. Нима нямаше нито една рокля? Великолепната розова градина беше подивяла, а в конюшнята се угояваха десет окуцели състезателни коня. Очевидно управлението на Лили представляваше странна комбинация от пестеливост и непремереност, при което изобилието беше в полза на мис Бийд, а пестеливостта беше запазена за имението. Той трябваше да признае, че наемането на бременни момичета е умен ход от нейна страна. Всяка от прислужничките беше готова да работи двойно, защото се радваше, че си е намерила работа и има покрив над главата си.

Но той никога не се беше съмнявал в интелигентността на Лили. Моралът й обаче беше нещо съвсем различно. Най-лошото обаче беше, че тези съмнения с нищо не допринесоха за намаляване на притегателната й сила. Той продължаваше да бъде запленен от нея. Що за джентълмен беше, ако продължаваше да поддържа връзка с такава жена? От друга страна, беше му много трудно да я обвинява в подобни низости.

Ейвъри се огледа мрачно, но не откри нито стол, нито пейка, където би могъл да остави Мери.

— Браво на вас — прошепна с уважение момичето. — Значи Тереза е била права, като ми каза, че сте силен като млад вол!

„Млад вол“? Нима в стаите на прислугата го сравняваха с вол? Устните му се опънаха.

— Смяташ ли, че можеш да стоиш на краката си?

Мери моментално вдигна ръце и ги сключи около шията му. От устните му се изтръгна стон. Дявол да го вземе това момиче! Да не би вече да ражда?

— Започва ли? — попита рязко той. Къде, за бога, беше Лили! Веднага трябваше да отнесе Мери в стаята й долу.

— Какво да започва? — попита смаяно Мери. — О, да не говорите за бебето? Не, не, не се безпокойте! Малкото ме ритна здраво и аз изгубих равновесие. Но още не му е време да излезе.

Ейвъри се взря невярващо в огромния корем точно под носа му. Това беше смешно. Никой не би могъл да издържи дълго с такава тежест. Основните физически закони важаха за всички хора, а силата на гравитацията беше най-важната от всички.

— Дайте ми само една минутка да си поема дъх. И да не забравя за какво ви търсех…

— За поканите — побърза да й помогне Ейвъри.

— Да, точно така! — Мери засия. — Исках да кажа, че всички покани са отправени до вас!

— Невъзможно — изръмжа нетърпеливо той. — Нали ти казах, че не познавам никого тук!

— О, но вие сте мистър Торн! Нима това не е достатъчно? Не се ли сещате, че хората от години четат репортажите ви във вестника. Естествено е да проявят любопитство. — Мери кимна въодушевено. — На всяка картичка е написано вашето име. Мис Бийд никога не получава покани. Мис и мисис Торн да, но мис Бийд — не. Във всеки случай не от хората, които живеят в съседство.

— Защо ли това не ме изненадва? — изръмжа Ейвъри. — Ако имаше повече време, мис Бийд вероятно щеше да обезлюди цялата област. Като я видят да крачи по поляните с онзи невъзможен панталон и да размахва ръце, хората сигурно се разбягват в паника. Видя ли я вчера сутринта? — Мери само го погледна ококорено и Ейвъри продължи: — Беше навън. Вървеше по алеята към къщата, а косата й беше разпусната. Беше излязла с разпусната коса, представяш ли си? Макар че целият свят можеше да я види!

— Да, сър — промърмори уплашено Мери.

— За бога, момиче, няма от какво да се страхуваш! Видяла ли си някога мис Бийд да трепери? Не, нали? И защо? Защото аз съм безобиден, дружелюбен човек.

— Да, сър — потвърди Мери.

— Аз съм джентълмен — уточни тържествено Ейвъри. — Убеден съм, че в дома на мис Бийд не се срещат такива хора, а това е голяма загуба.

Момичето погледна унило огромния си корем.

— О, сър, мога да ви уверя, че познавам доста джентълмени…

— А що се отнася до проклетата провинциална аристокрация, която не кани мис Бийд на тъпите си местни забавления — изрева Ейвъри, — ще видим какво може да се направи!

— Наистина, Торн — прозвуча добре познат женски глас откъм стълбищната площадка, — крайно време е да се научите да крещите по-тихо. Чуваме ви практически в цялата къща.

Лили Бийд стоеше на най-горното стъпало. За момент прекрасните тъмни очи се разшириха от изненада.

— Аз не крещя, мис Бийд — обяви тържествено Ейвъри. — Говоря с ясен, енергичен глас. Тъкмо се опитвах да разясня мнението си на тази млада дама. — И той склони глава към лицето на Мери.

Лили изобщо не обърна внимание на прислужницата. Слезе при Ейвъри и предизвикателно вирна брадичка.

— Повечето хора излагат становищата си, без да крещят. Да не би спътниците ви случайно да са били глухи? Или самият вие имате проблем със слуха?

— Моят слух е напълно в ред — отговори твърдо Ейвъри. — Спътниците ми също нямаха проблеми. Не си спомням да съм повишил тон дори веднъж през последните пет години.

Лили невярващо вдигна вежди.

— Обаче — продължи той, твърдо решен да повиши тон само с една нота, — ако наистина съм говорил малко по-високо от обикновено, то е, защото откакто съм тук, търпението ми постоянно се подлага на изпитание.

И то на първо място от самата Лили. Косата й отново беше разпусната, горното копче на ризата й беше отворено и разкриваше не само прекрасно оформената шия, а и ключицата.

— Ще позволите ли да попитам кой е подложил на изпитание търпението ви тази сутрин? — попита с медено гласче тя.

— Снощи ставаше въпрос за гардероба ви.

— Нито една от дрехите ми не ми става — отвърна той, горд със спокойния си тон. — Просто се опитах да дам израз на недоволството си от ситуацията.

— Вие крещяхте! — уточни Лили. — А вчера сутринта се разгневихте от молбата ми да се изнесете навън с вонящите си пури.

Той я удостои с мрачен поглед. Да, може би беше реагирал на неразбираемата й молба малко по-силно, отколкото се очакваше от един истински джентълмен.

— След обяда търпението ви бе подложено на ужасно изпитание, защото не знаехте къде се намира книгата ви…

— Става въпрос за дневника ми — изръмжа той. — Не съм го скрил аз. Някое от момичетата го е взело!

— Сложила го е на мястото му! — обясни със същия тон Лили. — Явно е помислила, че няма да постави на изпитание логическото ви мислене, като сложи дневника на мястото му.

— Аз не съм оставил дневника си на етажерката — обясни високомерно той. — Оставих го на масата, защото исках да е там. Ще ви бъда благодарен, ако съобщите на момичето, което оправя стаята ми, че не бива да пипа нищо.

— Направете го сам! — Очите на Лили засвяткаха гневно. — Тъкмо я държите в ръцете си!

Сгушена на гърдите на Ейвъри, Мери бе проследила диспута с широко отворени очи. Сега се опита да обясни с треперещ глас:

— Няма да се случи отново, сър. Отсега нататък ще оставям всяко нещо на мястото му.

Бедното момиче изглеждаше толкова зле, че гневът му моментално се изпари.

— Няма нищо, Мери — промърмори любезно той. — Знам, че не си искала да сториш нищо лошо.

— Има ли още нещо, което трябва да кажете на Мери? — осведоми се ледено Лили.

Ейвъри погледна момичето в ръцете си.

— Не.

— Тогава спокойно бихте могли да я пуснете — предложи Лили. — Освен ако… — тя се обърна към прислужницата и попита спокойно: — Може би ти предпочиташ да си останеш в ръцете му, мила моя?

Мери се закиска смутено.

— Не, разбира се, че не — отговори бързо тя. — Можете да ме пуснете, сър.

Ейвъри я сложи на пода и отстъпи назад, но ръката му остана протегната, за да може да я подхване при нужда.

— Вече съм много по-добре. Благодаря ви за помощта!

Мери се наведе с учудваща гъвкавост, грабна чаршафите и побягна.

Лили проследи момичето със смес от облекчение и тихо задоволство. Мери беше… непоправима. Да, това беше най-мекото определение за характера й. В първия момент бе повярвала, че е заварила двамата в момента на… любовна среща. Но като видя лицето на Ейвъри, й стана ясно, че е сгрешила. Този човек изобщо не мислеше за плътски удоволствия. Макар че опитът й с мъжете беше ограничен, Лили знаеше, че те гледат изненадано само когато са напълно свободни от нечисти помисли.

Значи Ейвъри беше постъпил така, като изискваха задълженията му на джентълмен. Изобщо не му бе хрумнало, че някой може да си помисли нещо друго, като го завари в коридора с бременна жена на ръце. Колкото и да настояваше, че е съвършеният джентълмен, Ейвъри Торн нямаше никаква представа от обществените правила. А това го правеше още по-симпатичен…

По дяволите! Какви бяха тези мисли?

Тя не можеше да си позволи да намира Ейвъри Торн симпатичен. Той бе дошъл да й отнеме къщата, за която беше работила като вол цели пет години.

Лили се извърна настрана. Оказа се, че това не е добра идея. Той стоеше до нея — толкова близо, че рамото й се плъзна по гърдите му и докосването предизвика тръпки по тялото й. За щастие Ейвъри следеше с мрачен поглед отдалечаващата се Мери и не забеляза реакцията й. Това й даде възможност да го погледне отблизо.

Все още не си беше поръчал нови ризи и тази, която носеше, го стягаше ужасно. Мускулите на гърдите му изпъкваха изкусително. Беше се отказал да сложи яка — а и сигурно нито една от старите не му ставаше. Носеше стар, износен туристически панталон, който ни най-малко не намали възхищението й от тялото му. Фантазията й си рисуваше как изглеждат мускулите под избелелия плат и отново я побиха тръпки.

Вбесена от себе си, Лили прехапа долната си устна. Тази история с близост и опознаване нямаше да се получи, както си я беше представяла. Вчера цял ден се влачеше след него с надеждата глупавата й влюбеност да отстъпи място на трезво и реално виждане, но не се случи нищо подобно. Точно обратното: вече беше почти убедена, че сериозно се е заплеснала по този невъзможен чудак! Непременно трябва да предприеме нещо, за да се вразуми.

— Мислите ли, че е разумно да позволявате на Мери да работи, макар че е… толкова скоро преди… За нея не е добре да работи в това състояние.

Ейвъри се обърна рязко и я удостои с обвинителен поглед.

— В това състояние? — повтори тихо Лили, впила поглед в гладко избръснатата му брадичка.

— Да, точно това имах предвид. — Той сведе глава и я погледна право в очите. — Какво ви става, по дяволите? И вие ли не се чувствате добре?

Твърде близо. Лили се отдръпна рязко и направи крачка към стълбата. Спъна се и политна надолу. Ейвъри моментално протегна ръце, сграбчи я за раменете и я дръпна към себе си.

За момент останаха така, притиснати един до друг. Пръстите му се заровиха в косата й. Атмосферата изведнъж се зареди с такова напрежение, че въздухът завибрира. Силата, която ги привличаше един към друг, беше същата, която бяха изпитали предишния ден по време на обеда.

— Благодаря ви. — Гласът й прозвуча изкуствено. — Извинете ме. Имам работа.

Лили се изтръгна от прегръдката му и побягна, преследвана от увереността, че Ейвъри Торн — точно мъжът, който я привличаше като никой друг досега — е нейният съперник, нейният противник… най-скъпият й неприятел.

 

 

— Не, че ме интересува особено какво ще правите с поканите, но аз със сигурност няма да им отговоря. Не съм ви секретарка.

Като чу гласа на Лили в дневната, Евелин хвърли ръкавиците си на масата в преддверието и с усмивка даде знак на сина си да я последва.

Тя открехна вратата и надникна в стаята. В дневната се бе събрало цялото семейство. Лили седеше на пейката под прозореца, Франческа — на дивана. Дори присъствието на сприхавата Поли Макпийс, настанена в инвалидната си количка до канапето, не намали радостта й от завръщането вкъщи.

Лицето й грейна в усмивка и тя отвори вратата. Изненадани лица се обърнаха към нея.

— Вижте кого ви водя! — извика весело Евелин, посегна към ръката на Бернар и го въведе в стаята. — Можеш да се гордееш с мен, Лили. Просто отидох в училището и преспокойно им заявих…

Евелин се обърна да затвори вратата и в този момент го видя.

Джералд!

Евелин изписка уплашено и се вкопчи в ръката на Бернар. Мъжът стана и се запъти към нея. Пред очите й причерня.

— Евелин! — извика загрижено Лили, но младата жена не беше в състояние да откъсне поглед от приближаващия се мъж.

— Радвам се най-после да ви видя отново, братовчедке Евелин.

„Братовчедке“? Мъжът посегна да вземе ръката й, но Евелин се отдръпна стреснато. По тялото й се разляха вълни на отвращение и я разтрепериха.

Мъжът се вцепени, но само за момент.

— Разбирам ви. Не е приятно да се завърнеш вкъщи и да завариш неканени гости. Аз съм Ейвъри Торн, мадам. Отдавна не сме се виждали.

— Мистър Торн! — извика изненадано Бернар, покашля се смутено, направи лек поклон и протегна ръка. Ейвъри я пое и я разтърси здраво. — Много се радвам най-сетне да се запозная с вас, сър!

— Радостта е изцяло моя.

Ейвъри Торн — помисли си, трепереща, Евелин. — Да, това обясняваше приликата.

— Искам обаче да ви напомня, че веднъж вече сме се срещали — продължи Ейвъри. — Ти беше още в пелени, а аз тичах наоколо по къси панталонки. — Той наклони глава и продължи с усмивка. — Но да не забравяме учтивостта. Няма ли да седнете, скъпа братовчедке?

— О, да — прошепна безсилно тя. Опита се да се усмихне, но това не й се удаде. — Боя се, че изненадата ми беше твърде голяма. Простете, че не ви поздравих, както е прилично… братовчеде Ейвъри.

— Всички тук останаха изненадани от пристигането ми, мадам. — Погледът му се плъзна към Лили, която ги наблюдаваше бдително.

Евелин мина бързо покрай него и се настани на дивана до количката на Поли Макпийс.

— Радвам се да те видя отново, лельо Франческа. — Бернар, очевидно много горд от зрелостта си, се наведе над ръката на леля си.

— И аз се радвам, че си отново при нас, Бернар — отговори с усмивка Франческа. — И понеже никой не се сеща да го направи, ще ти представя нашата гостенка мис Поли Макпийс. Горката претърпя злополука и остана тук, докато се възстанови.

Евелин се изчерви виновно. Беше толкова стресната от Ейвъри, че бе забравила основните правила на учтивост.

— Радвам се, че отново сте добре и сте се присъединили към нас, мис Макпийс — рече сковано тя.

— Много добре знам какво мислите — гласеше резкият отговор на суфражетката. — Повярвайте, отдавна щях да съм си заминала, но мис Бийд настоя да остана, докато проходя.

— Лили е абсолютно права — отговори кротко Евелин. — Ние се радваме, че сте сред нас.

— Хмм… — Поли се опита да се настани по-удобно и отговори на учтивото кимване на момчето.

Евелин едва сега забеляза колко тиха е Лили и я огледа по-внимателно. Лили отново носеше любимия си панталон. „Практичното облекло“, както го наричаше. Бузите й пламтяха, очите й святкаха опасно. Мъжете не обичат жени в мъжки дрехи, каза си Евелин, особено мъже като Ейвъри Торн. А тя знаеше много добре колко е важно да се харесваш на мъжете.

В момента обаче облеклото на Лили изглеждаше не толкова практично, колкото дръзко. Безформеният панталон привличаше погледа към бедрата и краката й — а техните извивки съвсем не изглеждаха мъжки. Мъжката риза подчертаваше екзотичната й женственост. Само в косата, вдигната на строг кок, нямаше нищо необичайно.

Евелин въздъхна скритом и отново посвети вниманието си на Ейвъри Торн. Скоро този човек щеше да стане настойник на Бернар и тази мисъл предизвика отчаяние в сърцето й.

Почти пет години бяха живели щастливо и безгрижно, ден за ден. От време на време имаше кризи, но Лили се справяше умело и управляваше имението с твърда ръка. Да, Лили задоволяваше всичките им потребности с невероятна щедрост. От време на време избухваха караници, но дипломатичната Лили съумяваше да направи така, че скоро да забравят причината. Животът им течеше спокойно, непомрачаван от нищо. Обществото не им липсваше. Франческа беше известна със скандалното си поведение, Лили беше неприемлива с произхода си, а Евелин не искаше да има нищо общо с хората, които се държаха студено с Лили. Провинциалната аристокрация изобщо не й липсваше.

Някои хора сигурно си мислеха, че животът им е монотонен и скучен, но Евелин го харесваше такъв. През осемте години на брака си беше преживяла достатъчно вълнения.

Тук, при Лили, никой мъж не се опитваше да определя живота им. Не беше нужно да се подчинява на мъж, за да запази мира вкъщи. Не беше нужно да отдава тялото си, за да смекчи гнева на мъжа си и да си извоюва някои малки свободи. А сега изведнъж се появи Ейвъри Торн и събуди нежелани спомени.

По дяволите! Той приличаше твърде много на Джералд: същите черти на лицето, същия смайващ цвят на очите, големите ръце, които понякога бяха толкова жестоки… Да, изражението му беше различно, но може би беше виновна светлината, която го огряваше. Лицето му изглеждаше почтено и честно. Ох, дано, дано…

Ейвъри вдигна глава и срещна погледа й. Усмихна й се с лека ирония и сърцето й заби ускорено. Дяволите да го вземат! Тя не беше страхливка.

— Мис Бийд. — Бернар, който бе изпълнил дълга си пред Франческа и Поли, се запъти към Лили. — Надявам се, че сте добре.

— Много добре, благодаря — отговори сериозно Лили. — А ти отново си се издължил с няколко сантиметра.

При последното мерене ръстът му беше метър и осемдесет. Бернар беше по-висок от всичките си съученици. Даже високата Лили му стигаше до брадичката.

— Да, мис Бийд, май наистина съм пораснал.

— Не искахте ли да му предложите от френските бонбони на Франческа? — попита злобно Ейвъри Торн и Лили се изчерви. После отметна глава назад и прониза врага си с поглед.

Евелин проследи сцената с нарастващо смайване, но скоро се сети, че Лили почти пет години беше водила кореспонденция с мистър Торн и нито веднъж не беше отстъпила. И сега Евелин проследи с възхищение и копнеж как приятелката й се изправи в целия си ръст — наистина впечатляващ — и застана пред Ейвъри, готова за бой. Достатъчно беше да погледне гневно святкащите й очи. Никой мъж нямаше да види Лилиан Бийд смирена и плаха.

Ейвъри въздъхна и също се изправи.

— Постоянно сте в движение, мис Бийд — отбеляза с мека подигравка той.

— Никой не ви принуждава да скачате след мен — парира го Лили.

— Само добрите маниери — напомни й надменно Ейвъри. Очевидно и друг път бяха водили този разговор, но без задоволителен резултат, защото си спестиха продължението.

— А що се отнася до шоколада, предпочитам първо да целуна Бернар. — Лили се надигна на пръсти и нежно целуна момчето по бузата. — Добре дошъл у дома, Бернар.

Момчето прие тази атака срещу джентълменското му достойнство, без да мигне. Само Лили усети колко го смути с поздрава си.

— Не мърдай, приятелче — промърмори злобно Ейвъри. — Мис Бийд е решила да ти демонстрира милата страна на характера си.

Бернар се изчерви и Евелин настръхна. Сцените, заредени с емоции, често предизвикваха у сина й пристъпи на остър задух.

— Всичко е наред — пошепна съчувствено Поли. — Чуйте — той диша съвсем нормално. — Забелязала въпросителния поглед на Евелин, тя обясни с усмивка: — Мис Бийд ми разказа за белодробните му проблеми.

— Не съм искала да те обидя, Бернар — прошепна Лили.

— Изобщо не сте ме обидили — отговори твърдо Бернар и Евелин се успокои. — Както току-що каза братовчедът Ейвъри, вие сте много сърдечна и добра. Поздравът ви ме изненада, защото не съм свикнал на такова отношение. Учителите в Хароу, не се отнасят сърдечно към учениците.

— Много добре казано, приятелю — отбеляза Ейвъри. — Може би латинският ти още не е достатъчно добър, но виждам, че Хароу със сигурност те е направил джентълмен.

Лицето на Бернар засия.

— Нима това е достатъчно, за да отсъдите, че училището е добро? — попита предизвикателно Лили. — Уроци по добри маниери, уроци по изпълнение на роли, уроци за упражняване на правилните фрази, придружени с указания за употреба…

— Точно така — кимна спокойно Ейвъри и я измери със спокойното превъзходство на опитен котарак, който преследва пиленца.

Лили пристъпи по-близо до него, сякаш не вярваше на ушите си.

— Не мислите ли, че това е оценка на елитарен сноб?

— Поведението на джентълмена е елитарно, макар и в положителен смисъл — отговори все така спокойно той. — Мога само да се надявам, че Бернар ще се стреми към съвършенство в тези дисциплини. Това ще му бъде от полза в бъдещия му живот.

— Точно както се случва с вас.

— Да, мисля, че сте права.

Двамата се погледнаха унищожително и Евелин усети леко присвиване в стомаха. Лили, която очевидно не осъзнаваше в каква опасност се намира, направи още една крачка към Ейвъри. Изпълнена с неловкост, Евелин отбеляза колко едър е братовчедът — надвишаваше Лили поне с десет сантиметра. Очите му бяха полускрити под гъстите ресници. Евелин познаваше добре това неразгадаемо изражение. Ей сега ще замахне, ще я удари и…

— Мистър Торн — проговори с измамна мекота Лили, — може би вие копнеете да се върнете във времената, когато все още беше възможно да извикаш на дуел човека, който не е харесал цвета на ръкавиците ти, но ви уверявам, че модерният свят вече се движи в друга посока.

Тя вдиша ръка и щракна с пръсти точно под брадичката на Ейвъри. Евелин спря да диша.

Ейвъри погледна многозначително пръстите й, после впи поглед в очите й. Лили предизвикателно вдиша едната си вежда.

— За мен е много по-важно Бернар да овладее математиката, стопанството и историята. Един ден ще бъде отговорен за голямо богатство. Май не сте чували тази дума, затова ще си позволя да я произнеса буква по буква. О-т-г…

— Благодаря, мисля, че знам как се пише — прекъсна я Ейвъри.

— О, радвам се. Тогава може би разбирате, че Бернар би трябвало да прекарва времето си в по-смислени занимания, отколкото да учи остарели правила за поведение.

— Ако наистина смятате, че академичните упражнения са по-важни от поведението на човека, аз съм щастлив, че много скоро възпитанието на Бернар ще мине в мои ръце — отвърна Ейвъри.

— При всичкото ми уважение…

— Простете — обади се Бернар, — но бих искал да попитам откъде знаете, че латинският ми не е много добър, сър?

Без да сваля поглед от Лили, Ейвъри отговори:

— Аз не гледам на своята отговорност толкова леко, както си мисли мис Бийд. От години поддържам кореспонденция с учителите ти, Бернар.

— Значи в Хароу са знаели къде да ви намерят, докато аз нямах право да зная нищо? — попита гневно Лили.

— Изхождах от факта, че вие се забавлявате с предизвикателствата.

Евелин буквално видя как между двамата прехвърчаха искри.

— Между тези двамата става нещо — прошепна Поли Макпийс, докато Лили се бореше да запази самообладание. — В корсета на скъпата ми стара майчица имаше много по-малко напрежение, отколкото се усеща между тях. А мога да кажа, че тя тежеше поне сто килограма.

Евелин прехапа устни, за да не избухне в смях. Досега не беше прекарвала много време с Поли Макпийс, която при всеки удобен случай заявяваше, че Лили не е подходяща да ръководи движението за правата на жените. Едва днес откри, че Поли е надарена с чувство за хумор.

— Защо непрекъснато го предизвиква? Не забелязва ли, че го гневи? — попита съвсем тихо тя.

— Мис Торн — отговори почти строго Поли, — каквото и да съм казвала за Лили като бъдеща водачка на нашата организация, аз никога не съм се съмнявала в смелостта й. Тя и скъпият ви братовчед се карат още от самото му пристигане и уверено мога да каже, че нашата Лили никога не е губила словесните престрелки. Със съжаление обаче трябва да призная и че никога не е била истински победител.

Възхитена от мисълта, че Лили се бори смело срещу този едър, силен мъж, Евелин потъна в замислено мълчание.

— Защо се замислихте, мисис Торн? — попита съчувствено Поли, докато Лили все още стоеше срещу врага си, стегнат в тесен костюм, и носовете им почти се докосваха. Явно и двамата събираха сили за следващата размяна на удари.

— Лили явно може да се оправя с мъжете — прошепна в отговор Евелин. — Ейвъри Торн не е в състояние да я уплаши. Завиждам й.

— Хайде, хайде — усмихна се Поли. — Мистър Торн не е от мъжете, с които не може да се говори. Да, понякога крещи и е доста рязък, а маниерите му наистина не са най-добрите, но има добро сърце. Той е почтен човек, повярвайте ми. Също като мис Бийд. Лично аз намирам тези мъже за много приятни.

По-късно Евелин често се питаше защо се е доверила тъкмо на Поли Макпийс. Може би защото се бе зарадвала на неочакваното й съчувствие, или защото ситуацията надвишаваше силите й. Каквато и да беше причината, думите излязоха от устата й без усилие.

— За мен ще е много по-приятно, ако никога вече нямам общо с такъв човек — обясни тя. — Не мога да си представя какъв ще стане животът тук, ако я няма Лили, за да ни защитава.

Поли наклони глава и я погледна внимателно.

— Защо искате друга жена да ви защитава, мисис Торн?

— О, нима не разбирате, мис Макпийс? Сериозно ли смятате, че само нисшите класи знаят какво представляват брачните… разногласия? Мога да кажа от собствен опит, че никога вече не искам да имам нищо общо с шумни, гневни мъже… както благоволихте да се изразите. Мисля, че няма да го понеса.

— Разбирам.

Евелин се засмя безрадостно.

— Наистина ли?

— Затова твърдите, че мис Бийд умее да общува с мистър Торн по-добре от вас.

— А вие съмнявате ли се? — попита Евелин. — Само я погледнете. Дори да не спечели този сблъсък, тя няма да се предаде. Вижте как се е съсредоточила.

— Права сте — отбеляза замислено Поли. — Но нима не виждате, че тя се забавлява? И той също, повярвайте ми. Вижте как я поглъща с поглед. Вижте как го гледа тя.

— Права сте. — Евелин кимна потиснато. — Аз никога не бих могла да се изправя така срещу мъж.

Представата за безутешното, изпълнено със страх бъдеще, което я очакваше, извика сълзи в очите й. Тя взе да рови в чантичката си, зарадвана, че Бернар е посветил цялото си внимание на сблъсъка между Лили и Ейвъри. Малката грапава ръка на Поли мушна в шепата й кърпичка, пръстите й нежно стиснаха нейните. Съчувствието на другата жена преля чашата и Евелин изхълца тихо.

— Мили боже, какво ще прави? Как ще преодолея тази…

— Не се бойте — пошепна нежно Поли. — Ако бъдете така любезна да ме транспортирате навън, аз ще се опитам да ви обясня как можете да решите всичките си проблеми.