Кони Брокуей
Любимият ми враг (10)

10

Лили се върна от града късно следобед. Беше водила дълги и мъчителни преговори с търговеца на зеленчуци. Извини се с главоболие и се прибра в стаята си. Прекара там остатъка от деня в напразни опити да си наложи равнодушно поведение спрямо Ейвъри Торн.

На следващата сутрин сплете косата си на дебела плитка и решително слезе в стаята за закуска. Ейвъри го нямаше. Чудесно. И без това не искаше да го вижда.

Франческа също я нямаше, но Евелин и Поли Макпийс закусваха в мълчание. Евелин й се усмихна и наля чай на Поли, която все още седеше в инвалидната си количка. Лили се вгледа във водачката на женското движение и остана учудена от добрия й външен вид. Изглеждаше спокойна, отпусната, в най-добро настроение.

— Добро утро, мис Бийд. — Бернар скочи и й придърпа стол.

— Благодаря ти, Бернар, но наистина не е нужно да си толкова официален — усмихна се Лили и седна.

— Напротив, мис Бийд — отвърна момчето и се изчерви. — Съжалявам, но трябва да ви възразя. Като джентълмен…

— Мили боже, какво ви става на двамата с братовчед ти! — избухна Лили. — Той съвсем не е пример за подражание. Крещи, заповядва, не е никакъв дипломат. Не е нито сдържан, нито очарователен, нито особено учтив.

Когато вдигна поглед, забеляза, че всички са я зяпнали, и се засрами.

— Казвам истината — промърмори тя.

— За кого говорите, мис Бийд? — попита меко Поли.

Лили разгъна салфетката си.

— За Ейвъри Торн, за кого другиго! — Тя пусна няколко бучки захар в чая си и го разбърка. Евелин и Поли се спогледаха, а Бернар смутено сведе глава.

Вратата към кухнята се отвори. Мери се появи с количката и пъшкайки тежко, започна да нарежда на масата големи чинии с бекон и шунка, хлебчета и сладки, пържени яйца, пушена риба и овесена каша.

Всичко това е за Ейвъри Торн, а него го няма, за да изрази възхищението си, неблагодарният негодник!

— Напомни ми да поговоря с мисис Кетъл за изобилието от ястия, които приготвя в последно време, Мери.

— О, недейте така, мис Бийд. Момчета като мастър Бернар… — Мери намигна дръзко на момчето, което бе устремило изумен поглед в огромния й корем — … да не говорим за силни мъже като мистър Ейвъри, трябва да се хранят добре, за да растат.

— Бернар може би, но мистър Ейвъри изглежда достатъчно пораснал — изсъска Лили.

— Да, нали? — Мери въздъхна с копнеж и сипа на Бернар овесена каша. — Вчера отнесе Кати в стаята й. Три етажа, представяте ли си! Носеше я, сякаш тя е бебе, а не носи в себе си още едно.

— Наистина ли я е отнесъл чак до тавана? — попита Евелин.

— О, да! Тъкмо минаваше покрай нея, когато малката глупачка се спъна и пльосна на килима като отсечено дърво. Той я вдигна на ръце и я понесе, а тя през цялото време се хилеше като пияница, застанал пред пълно канче с бира. — Мери презрително поклати глава.

— Освен това — продължи Лили, сякаш не бе чула нищо, много горда, че гласът й е останал напълно спокоен, — ми напомни, ако обичаш, да поговоря с теб, с Кати и Тереза за новопоявилата се склонност да падате точно когато мистър Торн е наблизо.

— Да, мис. — Мери кимна с отсъстващ вид и се обърна към Евелин: — Нали знаете как изглежда голямата маса в кухнята? Онази с мраморната плоча, дето мисис Кетъл все се оплаква, че е твърде близо до вратата?

— Какво е станало с масата? — стресна се Евелин.

— Той я премести! — Мери се наведе и обилно заля кашата на Бернар със сироп. — И това не е всичко. Нали знаете големия пъстър прозорец под фронтона на покрива?

— Разбира се — засмя се Франческа, която тъкмо влизаше.

— Едно от малкото неща в тази къща, които имат истинска архитектурна стойност.

Бернар скочи и придърпа стол на леля си. Тя седна и му се усмихна признателно.

Бернар се върна на мястото си и попита със съмнение:

— Наистина ли е ценен?

— Бих казала, че да — отговори весело Франческа. — Но преди да решиш да го продадеш, припомни си, че Мил Хаус ще принадлежи или на Лили, или на Ейвъри. Ти не си в състезанието.

— Знам, лельо. Питам се само защо някой е поставил толкова ценен прозорец на селска къща.

— За да се покаже — отговори Франческа и се усмихна сърдечно на момчето. — Е, и какво стана с еркерния прозорец, Мери?

— Мистър Ейвъри го почисти.

— Какво? — слиса се Лили.

Мери кимна и украси кашата на Бернар със сметана.

— Метна се чак горе с едно дълго въже. Разказа ни, че научил този номер в… Хималаите. Хайде, мастър Бернар, яжте! — нареди тя и сърдечно потупа момчето по рамото.

— Но това е опасно! — извика Лили. — Можеше да се нарани. Или да падне. Може ли да е толкова глупав!

— Сигурна съм, че по време на околосветското си пътешествие Ейвъри е преживял и по-опасни приключения от чистенето на прозорците — намеси се Франческа.

— Кой друг би могъл да го направи? — подкрепи я Евелин.

— Ако не бях прикована към този стол, с радост щях да помогна в миенето на прозорците — обади се и Поли. — Не виждам защо и жените да не могат да се катерят като алпинисти.

— Убедена съм, че можете да осъществите всичко, което сте си намислили — рече Евелин и успокоително я потупа по ръката. Лили наблюдаваше изненадано двете жени. До днес мислеше, че Евелин не може да понася Поли, а сега й стана ясно, че двете са добри приятелки.

— Аз се присъединявам към мнението на мис Макпийс — промълви тя. — Ние сме в състояние да свършим всичко, което е нужно за къщата. Предполагам, че Ейвъри Торн иска просто да се покаже. Да ви убеди, че е по-подходящ да управлява Мил Хаус. — Очите й се присвиха. — Да прави каквото ще.

Лили погледна часовника си. Вече беше доста късно. Дано и днес успее да избягва Ейвъри. Не. Тя изпъна рамене. По-добре да се изправи срещу него. Какво толкова, че го е целунала? Една-единствена целувка. Да, вярно, вълнуващо преживяване, което не искаше да се изличи от спомените й. И сега усещаше вкуса на устата му, коравите мускули под ризата, горещия му дъх и…

Тя се покашля и заговори делово:

— Би трябвало да се очаква, че джентълмен като него ще си направи труда да се яви с точност на закуска, за да не създава допълнителна работа на прислужниците.

— Искате ли да знаете къде е мистър Торн? — попита Поли.

— Не. Просто казах мнението си. Все ми е едно къде е мистър Торн, стига да не ни създава проблеми.

— Не може да ни създава проблеми, защото го няма — обясни Мери. — Замина.

— О! — Лили изпита чувството, че пропада в пропаст, за чието съществуване не е подозирала. Нима толкова се е отвратил от поведението й, че му е станало непоносимо да живее под един покрив с нея? — Завинаги ли си е отишъл? — попита шепнешком тя.

— Не, разбира се. — Мери взе празната чиния на Бернар и се запъти към Евелин. — Отиде за няколко дни в Лондон, за да посети шивача си. Наистина има нужда от нови дрехи. Тереза и аз многократно отпуснахме старите му костюми, но нищо не се получи.

Шивач? Да, разбира се, тя съвсем бе забравила. Лили си заповяда да остане спокойна, но не можа да скрие огромното облекчение, което я заля. Беше безкрайно радостна, че ще го види отново.

Мили боже! Трябваше да се пребори с това чувство. Той искаше да й отнеме Мил Хаус — къщата и земята, за които се беше борила и беше работила като робиня. Мястото, което й гарантираше бъдеще, сигурност и независимост.

— В гласа ти прозвуча копнеж, мила моя — отбеляза Франческа.

— Мога ли да се оттегля? — попита Бернар.

— Да, скъпи — освободи го с усмивка Евелин.

Момчето хвърли салфетката си на масата, стана и се запъти към вратата. Там обаче трябваше да спре, защото огромният корем на Тереза препречваше изхода.

— О, мис! — изплака момичето. — Случи се нещо ужасно! Китайската ваза в дневната! Някой я е счупил. Натрошена е на хиляди парченца! Кълна се, че не бях аз!

— И аз не съм — побърза Мери да се включи в охкането.

— Млъкнете! — извика Лили. — Все ми е едно кой е бил. Няма никакво значение.

— О, Лили! — Очите на Евелин се напълниха със сълзи. — Севърската ваза струва няколкостотин лири. Не знаеш ли, че хората от банката направиха списък с всички ценни вещи в Мил Хаус? Ще искат да я замениш, преди да изчислят печалбите и загубите. Как ще си позволиш да дадеш толкова пари?

Лили се изправи, все така спокойна. Трябваше да нареди на момичетата да почистят парчетата в дневната и да разбере кой е отговорен за вредата.

— Това не е севърската ваза — съобщи с лека усмивка тя. — Преди години, когато Бернар се върна за първи път в Мил Хаус, наредих да дойде грънчарят и да направи копие. Истинската ваза е прибрана на сигурно място.

Тя огледа с видимо задоволство учудените лица на приятелките си.

— Тогава Бернар преобръщаше и чупеше всичко, което попадаше на пътя му. Реших да се предпазя. Може би си имам слабости, но не съм глупава!

Освен когато в играта не се намеси Ейвъри Торн, прошепна подигравателен глас в главата й.

 

 

Овцете вонят. Е, не чак като ленивците, но все пак вонят — мислеше си Ейвъри. А мокрите овце — също като мокрите ленивци — воняха още по-силно.

Студените бани не помогнаха. Местенето на мебели и миенето на прозорци — също. Беше прекарал цели два дни в лондонското общество, което — странно защо — се показа възхитено да се запознае с него, особено женската част от аристокрацията, най-вече някоя си виконтеса Чайлдс, но и от това нямаше никаква полза. Ала той бе взел твърдо решение да не мисли за Лили, да отклонява вниманието си с всички възможни средства. Един ден все ще успее да я изличи от съзнанието си.

Ейвъри сграбчи голямата овца майка през средата и я хвърли в езерото. Животното започна да рита като подивяло. По развълнуваната водна повърхност плуваха зелени растения. Мъжът, застанал до него, също пусна своята жертва във водата и я насочи към отсрещния бряг, където чакаше възнаграждението под форма на оградено пасище.

Там стоеше Дръмънд и оглеждаше внимателно всяка изкъпана овца. Когато не оставаше доволен от вида й, я връщаше обратно в езерото с цветисти ругатни.

— Ей, момче! Дяволите да те вземат! — крещеше той. — Този овца е по-мръсна от задника на дядо ти! А ти, Коб, какви ги вършиш? Казах ти да изкъпеш овцата, не да я удавиш! Вие пък, мастър Торн — гласът му се понижи до ласкателно хленчене, — не бих искал да бъда неучтив, но бихте ли си поразмърдали малко благородния задник? Трябва да окъпем още петстотин овце.

Ейвъри пусна голямата овца и се зае със следващата, която се спускаше предпазливо по разкаляния бряг. Зарови ръце в дебелата вълна и я повлече към водата.

Червена креда. Целият беше покрит с тази гадост. Тя лепнеше по ръцете и гърдите му, да не говорим за лицето. Панталонът му беше разкъсан от острите копита, една от младите овце бе открила ризата му, грижливо окачена на един храст, и я бе нагризала. А ботушите му — прекрасни ръчно изработени ботуши от мароканска кожа, с които беше обиколил целия свят, — сигурно нямаше да оцелеят след пет часа в мръсното езеро.

Овцата се дърпаше, но Ейвъри не я пусна. Чувстваше се смъртно изтощен. Мускулите му трепереха, главата му се пръскаше. Снощи, докато вечеряше в стаята си, стомахът му протестираше гневно. Въпреки това магията не изчезваше: щом паднеше на леглото, тя се появяваше пред него и той усещаше копринената черна коса под пръстите си, усещаше устните, които търсеха неговите.

Оженете се за нея!

Като чу предложението на Бернар, Ейвъри не можа да удържи проклятията си. И, разбира се, веднага каза на момчето какво мисли за предложението му. За съжаление това не промени нищо. Оттогава мислеше само и единствено за тази възможност.

Да се ожени за Лили Бийд? Безумие. Трябваше да се откаже от всяка мисъл за спокоен живот. Женитбата с Лили Бийд не беше благословия… може би само в една област. Защо пък да не потърси друго решение…

Какви бяха тези мисли, по дяволите? Само защото онова проклето хлапе бе направило едно глупаво предложение, това още не означаваше, че той ще се съгласи.

Внезапно овцата се замята в ръцете му и в лицето му плисна кал. Ейвъри пусна животното и изруга грубо.

— Ругаете твърде много. Това е недостойно за джентълмен — проговори измамно мек женски глас.

Трябваше да я усети по-рано. Въздухът да затрепери, да удари светкавица, птиците да замлъкнат. Или поне близостта й да проникне в съзнанието му. Струваше му се несправедливо природата да създаде едно толкова впечатляващо същество, без да даде на по-незначителните креатури шанс да се оттеглят, усещайки някакво предупреждение.

Ейвъри примигна и се изправи. Тя стоеше на брега, заобиколена от мирно пасящи овце. Бе опряла ръце на хълбоците, едното й краче потропваше гневно. Заплашително черното небе зад нея подчертаваше ослепителното бяло на глупавата й мъжка риза, под която гърдите й се очертаваха така примамливо. Тялото му веднага реагира на близостта й. Дори студената вода не беше в състояние да го успокои.

Ох, дори светкавиците не бяха достатъчно предупреждение за същество като нея. По-добре птиците да падат мъртви от клоните.

— Какво правите тук? — попита той и изведнъж се почувства ужасно неловко. Съзнаваше, че по лицето му тече червеникава кал и капе по гърдите. Предполагайки, че битката помежду им ще продължи, нагази във водата и се запъти към другия бряг.

— Какво търси тук оная? — изрева Дръмънд от отсрещния бряг, смъкна шапката от главата си и гневно я удари по бедрото. — Тук не сме на пикник, мистър Торн. Хайде, ако обичате, пратете жена си да си върви, откъдето е дошла!

Ейвъри потрепери. Лили не разочарова очакванията му. Като бик, подразнен от червена кърпа, тя се обърна към Дръмънд и го удостои с унищожителен поглед. Удари с крак по размекнатата земя и овцата, която беше най-близо до нея, стреснато вдигна глава.

— Първо, мистър Дръмънд — рече ледено тя, — аз не съм ничия жена. Не принадлежа на никого, освен на самата себе си. И второ, не съм дошла да нося обяда на някого си.

— Ами тогава изчезвайте — изрева в отговор Дръмънд. — Вие ми проглушихте ушите да изкъпя овцете, нали, а сега, когато вършим работа, пристигате важно-важно, отклонявате вниманието на хората ми и създавате проблеми — както винаги. Ако…

— Млъквайте, Дръмънд — изръмжа Ейвъри.

Вместо да му благодари, както би постъпила всяка нормална жена, Лили се наежи още повече.

— Нямам нужда от вашата помощ, мистър Торн. Мога да се защитя и сама. Особено срещу мистър Дръмънд.

— Значи няма да се махнете? — изкрещя вбесено старият управител.

— Не! — изкрещя в отговор Лили.

— Тогава ще се махна аз. Обедна почивка, момчета! Даже сега, веднага!

Дръмънд вирна брадичка и я изгледа предизвикателно. Лили пребледня като смъртник.

Как ли се чувства човек, когато не само поставят авторитета му под въпрос, ами и го унижават публично? Ейвъри не беше в състояние да скрие съчувствието си. Той също знаеше какво е да пренебрегнат предложенията и мненията ти — само защото се различаваш физически от другите.

Без да погледнат Лили, която все пак беше техен работодател, работниците пуснаха овцете и се събраха на другия бряг. Поизчистиха калта от ръцете и лицата си и насядаха под дърветата, където бяха оставили кошниците с обеда.

Очевидно много горд от себе си, Дръмънд се отдалечи като царя на таласъмите. Небрежната му походка издаваше, че се наслаждава на победата. Лили го проследи с поглед, без да е в състояние да скрие безсилния гняв, който я мъчеше. Ала когато отново се обърна към Ейвъри, вирна брадичка в недвусмислено предупреждение. Ейвъри разбра, че тя не иска съчувствието му. И той знаеше какво е гордост.

Внезапно желанието му да се бори с нея се изпари.

— Лили — промълви той и й протегна ръка.

Тя го погледна, сякаш се беше опитал да я татуира с креда.

Той опита отново.

— Лили… — Гласът му прозвуча кротко, почти нежно, и тя се разтрепери. Отстъпи крачка назад и рече:

— Дойдох да ви съобщя, че имате посещение.

— Какво? Гости ли са дошли?

— Двете мис Кемфийлд случайно срещнали скъпата си приятелка виконтеса Чайлдс, с която се запознали в Лондон, а после към тях се присъединили скъпата им приятелка мис Бет Хайбридж и брат й Итън Хайбридж, когото познавате от Хароу.

— И какво?

— Нищо. Мистър Хайбридж заяви, че много, ама много държал да го посетите. Бил поканил няколко от момчетата на парти следващата седмица.

Ейвъри присви очи.

— Не познавам никакъв Хайбридж. Откъде се взе пък този?

Лили замахна с ръка на запад.

— Живее на няколко мили от имението на Кемфийлд. Чух, че къщата му била хубава и безупречно поддържана. Че всички стаи са отворени. Няма мебели с калъфи.

— О, така ли? — промърмори той. Не беше сигурен за какво намеква тя. — Аз пък се чувствам по-добре в Мил Хаус, където сме сложили калъфи на мебелите.

Лили бавно плъзна поглед по калното му тяло.

— Разбирам.

— Какво означава това?

— Означава, че спокойно можете да приемете поканата и да изиграете номера си. Прозрачните ви опити да покажете на света, че сте законният собственик на Мил Хаус, не впечатляват никого.

Тази жена прекалява!

— Какво казахте? — изфуча той.

— Имам предвид всички онези неща, които вършите през последните дни — отговори твърдо тя. Дори се приближи към него, за да не повишава глас. — Не си мислете, че не знам какво правите. Мери, Тереза, Кати и Бернар постоянно ми докладват за ежедневните ви усилия. Но да знаете — няма да ви позволя да ме извадите от състезанието само защото сте преместили една маса и сте извадили няколко лопати кал от езерото!

— Момент, момент! — Ейвъри отчаяно се опитваше да разбере защо е толкова бясна. Беше убеден, че онова, което прави за Мил Хаус, е полезно преди всичко за нея, особено ако наследи къщата. Вместо да му благодари за положените усилия, тя му се караше. — Няколко лопати? Та аз извадих от дъното поне два тона тиня!

— И повечето от нея отиде по тялото ви.

Ейвъри пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Мис Бийд, вие сте неблагодарна Ксантипа^[1]. Езичето ви е като на змийче.

Непонятно защо, долната й устна изведнъж затрепери. Черните очи овлажняха и в продължение на дълъг, ужасен миг той повярва, че тя ей сега ще се разплаче. Ала каквото и да беше предизвикало тази реакция, тя успя бързо да я потисне.

— А вие, мистър Торн, сте шумен, мръсен, властен негодник и със сигурност не сте джентълмен!

Преди да е успял да реагира, тя се обърна и се сблъска с една овца. Уплашеното животно се метна настрани, блъсна Лили със задницата си и я изхвърли от брега. С шумно, удовлетворяващо плискане тя пльосна във водата и изчезна под повърхността.

Ейвъри почака малко, но тя не се появи. Той не се обезпокои. Студената вода щеше да охлади раздразнителността й. Ала когато мина почти цяла минута, той въздъхна примирено и се запъти към мястото, където беше изчезнала. Потопи ръце и бързо напипа косите й, тила, накрая гърба на ризата. Изръмжа доволно, хвана я за яката и я изтегли на повърхността. С напоените с вода дрехи тя тежеше доста, макар че водата, която му стигаше до раменете, компенсираше по-голямата част.

— Нечестно е да се криете в езерото — отбеляза той.

— Не се крия — изфуча тя. — Просто не можах да се изправя достатъчно бързо. Махнете си ръцете от мен!

— С удоволствие. — Той я пусна и тя отново потъна като тухла. Панталонът й се изду за момент и бързо я повлече под водата.

Този път Ейвъри преброи до пет, преди да потопи ръце в калната вода.

Тя беше изчезнала.

Той се наведе, потопи глава във водата, пипна дъното и започна да описва големи кръгове с двете си ръце. Опита се да отвори очи, но калта пареше непоносимо. Бавно се придвижи напред, претърсвайки дъното. Мина половин минута. Цяла минута.

В сърцето му се надигна паника. Той я прогони, съсредоточи се върху следващата крачка, следващото вдишване. Най-сетне стигна до лилиите и трескаво започна да си пробива път през бъркотията от виещи се стъбла. Ако случайно е плувала в тази посока, Лили сигурно е попаднала в плетеница, по-здрава от рибарска мрежа. Ами ако се удави?

Не!

Минута и половина. Ръката му напипа нещо копринено. Косата й! Посегна и усети как ръцете й го удариха слабо.

Слава богу!

Ръцете му слепешком опипаха тялото й и той усети, че виещите се стъбла са стегнали гърдите й. С бавни, мъчителни движения тя се опита да му помогне, докато я освобождаваше от смъртоносната прегръдка на лилиите. Най-сетне той успя да я хване през кръста, отблъсна се силно от дъното и я извлече на повърхността.

Кашляйки мъчително, тя разтърси глава и размаха ръце. Той я стисна по-здраво и тя се опита да се освободи, но съпротивата й бързо отслабна. Тялото й се разтрепери неудържимо. Ейвъри напрегна всичките си сили и бързо я изнесе на брега.

Щом усети под стъпалата си твърда почва, той я вдигна на ръце и я отнесе на полянката. Отпусна се на колене и внимателно я положи в тревата. Тя дишаше тежко. Очите й бяха затворени.

Мокри кичури бяха полепнали по челото й. Той ги приглади назад и с нарастваща загриженост огледа лицето й. Дали беше в безсъзнание?

Без да мисли много, седна върху хълбоците й, наведе се над нея и се опря на лакът. С много нежност изтри калта от устата, бузите и носа й. Ресниците й трепнаха. Черните като въглен зеници блеснаха срещу него. Ейвъри внезапно усети как гърдите й се вълнуват в непосредствена близост до ръката му и без да иска, погледна надолу. Тъмните зърна се очертаваха ясно под мократа риза. Усети триенето на хълбоците й по вътрешната страна на бедрата си. Ръцете й бяха вдигнати над главата. Точно поза за…

Тревогата изчезна и отстъпи място на диво желание. Тя прошепна нещо неразбрано. Той сведе леко глава и плъзна поглед от малката локвичка червеникава вода, образувала се във вдлъбнатинката на шията й, към пълните устни.

Изведнъж му стана трудно да диша.

— Какво казахте? — попита с предрезгавял глас.

— Попитах дали сега ще си отмъстите? — отвърна едва чуто тя.

Той се надигна като опарен и седна до нея.

Нямаше да бъде толкова лошо, ако в гласа ми не беше прозвучала надежда, помисли си Лили, като видя как лицето на Ейвъри стана студено и се затвори. Ала когато отвори очи и видя устните му толкова близо до своите, веднага се запита…

Тя затвори очи и простена задавено. Унижението да бъде спасена от Ейвъри Торн беше толкова силно, че й идеше да потъне вдън земя. След като той я пусна, тя искаше просто да му даде малък урок, да му покаже колко добре умее да плува. Затова се гмурна под водата и се отдалечи от него с енергични движения и с намерението да изплува на отсрещния бряг с триумфален вик. Вместо това загуби ориентация в калната вода и стъблата на водните лилии се увиха около тялото й като смъртоносна мрежа.

Когато най-сетне се осмели да отвори очи, той седеше до нея, сложил едната си ръка на коляното. Човек би могъл да помисли, че се наслаждава на гледката, но здраво стиснатите челюсти го опровергаваха.

Всъщност и другите мускули по тялото му изпъкваха достатъчно ясно. Бицепсът се издуваше под дебелия пласт тиня, която покриваше кожата му, а мокрият корем беше стегнат и гладък като дъска за пране. Лили изпита чувството, че гледа бронзова статуя, намазана с масло, и тази гледка й отне дъха.

— Благодаря — прошепна тя.

Той дори не обърна глава към нея. Тя беше жива. Той бе изпълнил дълга си. Без да каже нищо, стана, обърна й гръб и направи крачка напред. После колебливо погледна към другия бряг на езерото.

Лили проследи погледа му. Работниците се бяха наобядвали и ставаха.

— Позволете да ви помогна — предложи Ейвъри със студена учтивост.

Тя се направи, че не вижда ръката му, и се надигна въпреки треперещите си колене.

— Бих могъл да ви занеса до къщата, ако не можете да вървите — продължи той с вбесяваща учтивост.

Не би могъл да й отправи по-отвратително предложение. Да я докосне? Да я носи? Като Мери, Тереза и Кати и бог знае още колко други жени!

Въпреки че много искаше да усети силното му тяло съвсем близо до своето — спокойно можеше да си го признае! — тя нямаше да си го позволи. Тя не беше като другите жени.

— Не — отвърна кратко тя и поклати глава.

— Не ставайте глупава — изръмжа раздразнено той и отново й подаде ръка.

— Не — повтори тя и отблъсна ръката му.

— Е, добре — изфуча той, грабна ризата си от храста и направи няколко крачки. После обаче спря. Буквално се вцепени.

— Проклятие — чу го Лили да мърмори.

— Казахте ли нещо, мистър Торн? — попита любезно тя.

Той се обърна рязко, сграбчи я за раменете и я изправи на крака. Устните му се нахвърлиха върху нейните като сокол върху гълъбица.

В сравнение с тази целувка първата беше по-скоро братска. Той се разкрачи, прегърна я здраво и я притисна до себе си с такава сила, че хълбоците й се опряха в бедрата му. Езикът му проникна в устата й и подхвана гореща, зашеметяваща игра с нейния.

Лили забрави на кой свят се намира. Никога не беше изпитвала такава наслада. Отвори широко уста, за да даде достъп на езика му, остави го да изследва дълбините й. Усещаше интензивно ръцете му, които трескаво се плъзгаха по гърба й, и копнееше за още. Желанието да се притисне към него, да се изгуби изцяло, стана неудържимо.

Изведнъж той се отдръпна. Буквално я отблъсна от себе си. Погледна я втренчено, дишайки тежко, очите му блеснаха под дългите мигли.

— Сега сме квит — изрече задъхано, наметна ризата си, обърна й гръб и закрачи през поляната.

Лили го проследи с поглед. В сърцето й се бореха желание и дълбоко объркване. Слънчевите лъчи, пробили си път между буреносните облаци, обливаха тялото му със златна светлина и подчертаваха всеки детайл на едрата, стройна фигура. Тя виждаше всеки мускул, всяка жила, извивките на ръцете, тънкия кръст…

Тя се погледна и едва не изпищя. Мократа, кална риза разкриваше всяка подробност от тялото й. Всеки можеше да я разгледа.

Лили се огледа трескаво. Мъжете се връщаха към езерото. Тя изруга полугласно, обърна им гръб и хукна след Ейвъри. Трябваше да го настигне, да му вземе ризата и да се покрие.

— Почакайте, Ейвъри! Почакайте, моля ви! — извика тя и хвърли бърз поглед към зяпащите мъже. Той дори не се обърна.

— Почакайте! — извика отново тя. Разбрали какво става, мъжете се разсмяха и започнаха да свиркат подире й.

Той не спря да я изчака. Дори не забави ход. Тази целувка беше неговото отмъщение.

Лили стигна бързо до къщата и влезе през входа за прислугата. Там спря и пое дълбоко дъх. Той не биваше да узнае какво е означавала за нея тази целувка. За него вероятно не беше нищо, той сигурно всеки ден целуваше по дузина жени. Изобщо не си помисляше, че отмъщението му се е превърнало за нея в прекрасно преживяване.

Точно така. Тя няма да мине през задната врата, сякаш е някоя от градските уличници… сякаш е извършила нещо нередно.

Лили се върна, отиде до главния вход, влезе и затръшна вратата. Трясъкът беше оглушителен и тя се усмихна доволно. В следващия миг обаче прозорците затрепериха от друг, още по-ужасен шум.

Уплашена, тя се върна и отвори вратата. Гранитните стъпала бяха осеяни с хиляди мънички пъстри стъкълца. А там, където допреди минута беше еркерният прозорец, зееше дупка.

 

 

— Сто лири? Само толкова ли? — Франческа отпи голяма глътка порто и се облегна удобно на дивана.

— Така поне каза стъкларят — отговори Лили, сгушена в огромното кресло насреща й.

Свещите на масата помежду им трепкаха тревожно и по стената на дневната танцуваха сенки. Бурята, която ги заплашваше от сутринта, най-сетне се разрази и осветлението в къщата угасна. Мракът, който се възцари навсякъде, прогони обитателите на дома по стаите им почти веднага след вечеря.

Лили нямаше никакво желание да се оттегли в стаята си и да се отдаде на мрачни мисли, затова прекара вечерта в дневната, където Франческа бавно, но сигурно унищожаваше запасите им от алкохол. Гарафата с порто беше вече полупразна.

— Вече не ми е чудно, че Хорейшо не го е свалил, за да го продаде на безценица — изпухтя презрително Франческа.

— Слава на небето, че не е по-скъп — отбеляза разумно Лили. — Мога да отделя сто лири, но ако бяха хиляда, нямаше да знам как да се справя.

Капаците на прозорците за пореден път се удариха във външната стена, тласкани от нов порив на бурята.

Франческа протегна шия, вслуша се във вятъра, който въздишаше в камината, и отново посегна към гарафата с порто.

— Колко време ни остава, докато лешоядите от банката нахлуят в къщата, за да пресметнат печалбите и загубите?

— Шест седмици.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита Франческа и си наля поредната пълна чаша сладко вино.

— Ако не се случи нещо неочаквано, да. Две почти катастрофи за два дни ме карат да се съмнявам в успеха на това начинание.

— Разбирам те. И аз се питам… — Франческа отпи голяма глътка — … дали случилото се наистина е случайност. Ами ако някой нарочно е счупил вазата и прозореца?

Лили поклати глава. Мракът, бурята и виното караха Франческа да вижда призраци. Често се случваше да захвърли здравия човешки разум в полза на някакви абсурдни теории — особено ако беше пийнала повечко, тя ставаше сантиментална, както сама се изразяваше.

— И защо не? Някой е преобърнал вазата, а после се е промъкнал на тавана, за да извади еркерния прозорец от рамката — достатъчни са един по-силен порив на вятъра или затръшване на врата, за да го съборят — продължи упорито Франческа.

— Кой би имал интерес да ми навреди? И защо? — попита тихо Лили.

— А ти как мислиш? — отвърна Франческа и тонът й показа на Лили, че вече има теория.

— Ейвъри Торн? — Лили избухна в луд смях.

Самодоволното изражение на Франческа отстъпи място на объркване.

— Не съм споменала това име. — Франческа се намести по-удобно на дивана и остави чашата. По лицето й пробяга дръзка усмивка. — Но не можеш да отречеш, че Ейвъри Торн има най-голям интерес разходите ти да превишават печалбите. Припомням ти го, в случай че си забравила. Не би било зле още сега да отидеш и да поговориш с него.

Лили беше готова отново да избухне в смях, но се удържа — все пак Франческа й мислеше доброто.

— Съжалявам, Франческа, но дори само мисълта как Ейвъри Торн се промъква тайно из къщата, е абсурдна. Дори когато върви нормално, подът трепери, а и тайното промъкване изобщо не е в неговия стил.

Лили вдигна ръка, за да спре още в самото начало протеста на Франческа.

— Не отричам, че Ейвъри Торн има мотив да изпотроши всичко ценно в тази къща, но ако наистина му е дошла идеята да счупи ценния прозорец, за да ме лиши от обещаното наследство, щеше просто да вземе някоя тежка маса и да я метне навън. И то така, че всички да го видят.

— Хм… въпреки това мисля, че трябва да му поискаш сметка. И то сега.

— Посред нощ? — изуми се Лили. Мисълта за Ейвъри Торн в мрака предизвика появата на нежелани картини. — Вече ти казах, че Ейвъри Торн никога не би извършил подобно нещо!

— Боже, какво доверие! — Франческа въздъхна театрално. — Каква вяра в мъжката честност и почтеност. За щастие аз не съм толкова наивна.

— Мисля, че познавам характера на този мъж — настоя упорито Лили.

— Или сърцето му — добави сухо Франческа.

Думите й моментално отрезвиха Лили. Тя не знаеше нищо за сърцето на Ейвъри Торн. Знаеше само какво става в нейното. Целувката му унищожи с един замах душевния й мир и й даде да разбере, че е способна да изпитва страст, каквато никога не беше смятала за възможна.

Вече знаеше, че е изгубила битката с влюбването… и за съжаление това, което изпитваше, не беше просто влюбване. Сега единствената й защита срещу него беше липсата на интерес у Ейвъри и агресивната му, самоуверена мъжественост, която я омагьосваше и вбесяваше едновременно.

Какво ли е да имаш пълно доверие в собствените си възможности, винаги да си сигурен, че си прав, да не се съмняваш в себе си и в своето място в света? Кой не би се почувствал привлечен от такова излъчване? Тя въздъхна и забеляза, че Франческа я наблюдава с неприкрито любопитство.

— Ти си непоправима романтичка, Франческа — опита се да се усмихне Лили, но не се получи съвсем добре.

— Наистина ли? — попита небрежно Франческа.

— Да. Но освен че си романтична, си и много уморена — добави Лили.

Франческа вдигна чашата си към светлината и погледна през нея към свещта, сякаш щеше да види там тайните на вселената.

— Защо не си легнеш? — настоя Лили.

— А ти защо не отиваш в стаята си?

Лили стана и отговори делово:

— Защото трябва да прегледам сметководните книги, да уредя някои сметки… да жонглирам с цифрите…

— Аз пък трябва да преработя миналото си, да платя някои дългове и да жонглирам със спомени. — Франческа хвърли бегъл поглед към Лили и обясни: — Не е лесно да си провалена романтичка.

— Не съм казала, че си провалена — възрази меко Лили.

Франческа избухна в смях.

— Аз го казвам, не ти. Хайде, мила, остави ме сама. Тази вечер ще вляза дълбоко в себе си. Това се случва много рядко и не искам да пропусна възможността за равносметка.

— Сигурна ли си? — Лили не беше убедена, че най-правилно е да се оттегли в такъв момент. Може би не биваше да оставя Франческа сама с половин гарафа порто и с празно минало.

Франческа й махна заповеднически и Лили излезе от дневната. Отиде в библиотеката и скоро забрави всичко друго пред планината сметки, която никога не намаляваше.