Кони Брокуей
Любимият ми враг (11)

11

Ейвъри не беше в състояние да се съсредоточи. Захвърли вестника с последния си репортаж и мрачно се загледа навън през замъгления прозорец. Лили танцуваше в мислите му. Играеше си с него като котка с мишка. Пречеше на концентрацията му. През цялото време беше тук. В главата му, в кръвта и сърцето му.

Днес, докато лежеше под него и го гледаше дълбоко в очите, а после го попита с гърлен глас дали това е отмъщението му, той беше готов да го направи. Само доброто му възпитание и джентълменският кодекс го възпряха… за цели три минути!

Щом тя изрече онези подигравателни думи, той се вкопчи в правото си и си взе онова, което му се полагаше. Тя изглеждаше съвсем гола под него. Тялото му вибрираше от неудържимо желание.

Щом усети, че тя започва да се отбранява, веднага я пусна. Страхът от онова, което всеки момент можеше да каже или да направи, го тласна към бягство.

Така и не успя да поздрави момичетата Кемфийлд и скъпите им приятели. Беше на път към кухнята, за да се измие, когато чу оглушителния трясък, придружил влизането на Лили. Втурна се към преддверието и я завари на стълбата. Все още мокра и кална, тя се взираше замаяно в парчетата цветно стъкло. После се появиха и другите.

На вечеря Лили избягваше погледа му и упорито се взираше в чинията си — това взриви желанието му да се държи като джентълмен. Тази жена беше инфектирала кръвта му с треска. Тя беше като маларията, която — уж безобидна — дебне в тялото и след седмици, месеци и дори години избухва с нова сила. Беше съмнително, че някога ще се излекува от нея. Можеше само да се надява, че ще съумява да се владее… поне до известна степен.

Ейвъри стана от креслото и се заразхожда безпокойно из помещението. Накрая спря пред прозореца. Два етажа под него от прозорците на библиотеката проникваше светлина. Той извади от джоба си златния часовник на Карл. Даже тази вещ, принадлежала на приятеля му, му напомняше преди всичко за нея.

Той щракна капачето и прибра часовника. Кой беше буден по това време? Бернар? Веднъж момчето му бе разказало, че обича да чете до късно през нощта. Може би имаше нужда от компания. Във всеки случай той се нуждаеше от отклоняване на мислите му в друга посока.

Навлече първата риза, която му попадна, и без да си прави труд да я закопчава, излезе от стаята. Не запали свещ, защото виждаше отлично в мрака. Щом слезе долу, вниманието му бе привлечено от светлината, идваща от дневната. Недоволно смръщи чело. Това семейство се състоеше само от нощни птици. Може би там е Лили. Внимателно, за да не я уплаши, той открехна вратата и надникна вътре.

Франческа лежеше на дивана с ръка под бузата и похъркваше тихо с отворена уста. На масичката пред нея догаряха две свещи. Косата й беше разпусната, скъпата рокля — ужасно смачкана. На пода до дивана стоеше почти празна гарафа, а до нея се виждаше преобърната чаша. Съдържанието й беше оставило тъмно петно на килима.

Ейвъри наклони глава, за да я разгледа по-добре. Спящата му братовчедка изглеждаше изтощена… и остаряла. Спомни си как тя се опълчваше смело срещу Хорейшо, срещу очакванията, критиките и вечните му условия — по онова време силно й завиждаше за куража да се държи така. Сега започваше да разбира какво и е коствало това и се питаше дали си е струвало.

Странно, но изхабената й красота го привличаше повече, отколкото някога, когато тя с такъв плам изпълняваше ролята на невъзпитана, дива, неустоима сирена. Даже съучениците му си шепнеха за нея.

Ейвъри влезе безшумно в дневната, наведе се и вдигна Франческа на ръце. Пренесе я по коридора, мина покрай библиотеката и стигна до стаите й. Положи я нежно върху удобното меко легло и запали една свещ, защото знаеше, че тя се ще събуди и няма да знае къде се намира. Зави я с одеяло и приглади косата й, за да не й влиза в очите.

— Лека нощ, мис Торн — прошепна той и се обърна към вратата. На прага стоеше Лили и светлината на свещта играеше в тъмните й зеници. Той сложи пръст на устните си, хвана я за ръка и я изведе в коридора. Затвори тихо вратата и двамата се запътиха към библиотеката.

— Често ли се случва това? — попита той.

Гласът му прозвуча неочаквано нежно и тъжно — без капчица обвинение. Лили никога не беше помислила и доскоро не би повярвала, че един мъж може да има толкова меко сърце. Беше вървяла безшумно след него до стаята на Франческа, проследи как той я сложи в леглото, очаквайки да види на лицето му подигравка и дори презрение към застаряващата красавица, известна със слабостите си… или поне неодобрение. Но той прояви само нежност.

Това я уплаши. Сила и съчувствие — крайно опасна комбинация.

— Е? — попита той. Тя стоеше толкова близо, че виждаше съвсем ясно медните пръски в ирисите му. Лили бързо разтърси глава, както за да проясни мислите си, така и за да му отговори.

— Не, не много често. Летните бури винаги й се отразяват зле.

Той зарови пръсти в косата си и едва сега тя забеляза, че ризата му не е закопчана.

По дяволите! Този мъж изглеждаше неустоимо привлекателен. Широките му гърди бяха украсени с триъгълник от фини черни косъмчета. Кожата, опъната над твърдите мускули, беше безупречна… О, не! Точно през гърдите му минаваха три дебели, издути белега и изчезваха под ризата.

Без да осъзнава какво прави, Лили вдигна ръка и попипа белезите. Той потрепери, сякаш го бе докоснала с нажежено желязо, и също вдигна ръка. Даже отстъпи крачка назад, но Лили не се стресна, а отново докосна белезите. Този път той застина неподвижен.

— Значи наистина е имало тигър!

— Какво? — Ейвъри се взря замаяно в пръстите й, които се плъзгаха точно над сърцето му, и се помоли да запази самообладание. — Да, тигър. В Бенгалия срещнах тигър.

— Значи наистина ви е нападнал?

— Да. По-точно тя. Беше тигрица.

Как да й каже да махне ръката си? Вече не беше в състояние да разсъждава разумно. Ароматът й проникна дълбоко в сетивата му и го замая. Ей сега ще я вкуси! Той въздъхна и бързо направи още една крачка назад. Този път Лили не го последва.

— Защо направихте това? Искам да кажа, защо тръгнахте да обикаляте света?

Лили се върна на мястото си зад писалището и уморено се отпусна на стола. Изглеждаше примирена, сякаш току-що се бе отказала от важна битка.

Ейвъри вдигна рамене. Тази жена беше трудна, загадъчна и невероятно желана.

— Не знам — отговори честно той. — Просто не знаех какво друго бих могъл да правя. Реших, че това е най-добрата възможност да прекарам следващите пет години. Не си представях, че ще си остана в Лондон и ще чакам Мил Хаус да стане мой. Достатъчно дълго бях чакал.

Лили мушна ръце между коленете си и отново изпита угризенията на съвестта, които беше потискала цели пет години. Този път ги остави да се надигнат в сърцето й с цялата си сила. Естествено, тя през цялото време знаеше, че някъде в Англия живее млад мъж, когото старият, егоцентричен Хорейшо е лишил от полагащото му се наследство само за да задоволи един свой каприз. Но през всичкото това време си забраняваше да мисли как се е почувствал той, когато е узнал какво му е причинил старият негодник. Сега вече можеше… и трябваше да мисли за това. Въпреки че все още имаше твърдо намерение да се бори за къщата, станала неин дом, и за земите, тя призна с готовност, че цялата тази история е дяволски непочтена… Не, непочтена не беше правилната дума. Това беше подлост, огромна подлост. Защо не съществуваше възможност и двамата да спечелят?

— Знаете, че няма да ви предоставя къщата. Не искам… и не мога — рече тихо тя и срещна погледа му.

— Да, знам. — Никакви гневни изблици, никакви крясъци, само приемане на факта, че двамата стоят един срещу друг. Че между тях зее непреодолима пропаст. — Аз също не бих ви я дал, ако знаех как да го направя.

Лили кимна. Той започна да закопчава ризата си. Застана пред писалището й и обходи с нежен поглед мебелите и картините. С кротката нежност, с която беше гледал братовчедка си.

— Вие също обичате тази къща — промълви Лили.

— Да — отвърна спокойно той. — Мил Хаус е най-добрият приятел от детските ми дни. Дълго време не знаех, че обичам този дом, но когато го видях отново, разбрах, че промените, които са станали и с двама ни, не са ни раздалечили, а още повече ни сближават. Когато пристигнах тук, едва познах къщата от детството си — тогава ходех по коридорите с чувството, че съм в дворец, разположен сред зелен парк. Мил Хаус, какъвто го опознах през последните дни, ми харесва много повече от приказния дворец. Той е реален.

Той я погледна, за да се увери, че тя разбира.

— Къщата е като личност със свои грешки и слабости. Вижте само бръшляна над вратата, който отказва да се покори на човешката воля. Или начинът, по който източният вятър кара камината в дневната да пее. Причудливи неща като еркерния прозорец или балната зала на първия етаж. — Той се усмихна с болка. — Къщата е скромна, солидна, голямото наследство не потиска обитателите й. Радвам се, че няма пристройки, които скриват първичното й качество. Мил Хаус е място, където човек може да живее, да работи и да почива. — Той вдигна рамене.

— Дом.

— Никога не съм имал дом. Никога не съм имал семейство — продължи като на себе си той, но в тона му нямаше и капчица самосъжаление. Просто изброяваше факти. — Мил Хаус ще бъде моят дом и моето семейство. Моето наследство. Място, където ще отгледам децата си. Където ще се радвам на внуци.

Лили не се разсърди. И тя би го изразила по същия начин.

— Искате семейство?

— Изненадва ли ви това? О, да. Искам деца. Много деца. Искам във всяка стая да спи по едно дете.

Лили се усмихна.

— Искам всяко дете да има голям брат, за да му подражава, и малък брат, за да го учи на нещата от живота — продължи той. — Искам всяко дете да има една сестра, на която да се възхищава, и една, която да дразни. И бебе, което да гушка. В училище се наслушах как съучениците ми ругаят братята и сестрите си. Още тогава знаех, че са глупаци. Защото аз копнеех за семейство.

Той я погледна и се върна в реалността.

— А вие? И вие сте единствено дете, нали?

Лили отговори, преди да се е запитала дали е правилно. Подобно на угризенията, които беше потискала, думите избликнаха от устата й след дълги години на мълчание.

— Не. Имам брат и сестра. Само че никога не съм ги виждала.

— Не разбирам — рече Ейвъри.

Беше твърде късно да вземе думите си назад.

— Мама се омъжила на шестнайсет години. — Като видя изражението му, Лили поклати глава. — Не за баща ми. За някой си мистър Бенгън, по професия книговезец. Родила му две деца, момче и момиче. Роланд и Грейс. Като навършила деветнайсет, го напуснала.

— Защо?

— Не знам — отговори честно тя. Толкова много неща не знаеше. Но имаше много повече други, в които беше сигурна. — Мама винаги казваше само, че не е могла да живее с него. Ако познавахте мама, ако знаете колко силна, решителна и добра беше тя, щяхте да разберете, че е имала сериозни причини.

Ейвъри кимна. Не познаваше майката, но познаваше дъщерята. Ако си приличаха по характер, майка й сигурно е била много смела жена.

— Къде са сега несъщите ви брат и сестра? — попита внимателно той. — Защо никога не сте се запознали с тях?

— Не знам къде живеят. — В гласа й имаше дълбока болка. — След като мама си отишла, мистър Бенгън я издирил и й взел децата. Заявил й, че никога вече няма да ги види. И превърнал заплахата си в действителност.

Ейвъри не можеше да разбере как една майка ще позволи да й вземат децата.

— Защо не се е борила за правата си? Да не би да не са означавали нищо за нея?

— Не са означавали нищо за нея? — повтори натъртено Лили. — Това разби сърцето й. Знам, че седмици наред е стояла по цял ден пред къщата му, докато полицията не я отведе. На другата сутрин пак се появявала. И така, докато мистър Бентън намерил умел адвокат, който я обявил за луда. Затворили я в съответното заведение.

Лили положи треперещите си ръце върху масата.

— Баща ми бил един от директорите на лудницата. Още като я видял, разбрал, че не е луда… или може би е, но от мъка. Заел се сериозно със задачата да я освободи, но когато мама най-сетне излязла от заведението, мистър Бентън и децата били заминали за Австралия.

Ейвъри не можеше да повярва. Кой би могъл да бъде толкова жесток?

— Изпратили са я в лудница само защото е искала да си върне децата?

Лили се усмихна тъжно.

— Законите се променят — възрази Ейвъри. — Днес жените имат право на развод, имат право да сключват договори, да притежават имущество…

— Но не и децата си — прекъсна го рязко Лили. — Законните деца са собственост на мъжа. Ако мъжът заяви, че жена му не е годна да възпитава децата, може да я раздели от тях и законът го подкрепя.

Така е, каза си объркано той. Как можа да забрави! Ужасните дълги месеци в училище, още по-дългите седмици през ваканцията, когато той и други сирачета от аристокрацията бродеха по празните коридори на Хароу… Тогава наистина беше собственост. Безполезна собственост.

Лили бе устремила поглед към ръцете си, здраво сплетени, сякаш се молеше с религиозна пламенност.

— Не вярвам, че не е могла да направи нищо, за да си върне децата — рече упорито той.

— Няма нито една възможност. Жената няма право дори да иска обезщетение. Няма никакви средства да постигне своето, освен…

Лили млъкна и се изчерви.

Той разбра — така добре, сякаш му го беше обяснила многословно. Позна в смущението на Лили завещанието на майката: тъга и ожесточение. Жена, на която са отнели децата и са я затворили в лудница. Погледна Лили и разбра съвсем ясно как си е отмъстила майка й. Тя се бе погрижила мистър Бентън никога повече да не встъпи в законен брак.

Навън дъждът валеше все така силно, а малкото свещи в стаята разпръскваха златна светлина.

— Майка ви никога не се е развела.

Лили поклати глава. По дяволите, каза си той, тя наистина ли не разбира какво са й сторили. Майка й е постъпила много егоистично.

— Защо? — попита сърдито Ейвъри. — Можела, е да се отърве от него. Той я е изоставил и е заминал за Австралия. Защо не се е омъжила за баща ви?

Знаеше, че няма право да задава такива въпроси и да очаква отговори, но не се удържа.

— Нима не разбирате? — Светлината на свещите се отрази в очите й. — Неомъжената майка има пълното право да се грижи за своето дете. Мама е изгубила две деца. Не е могла да поеме отново този риск.

— Но баща ви сигурно е искал…

— Баща ми беше необикновен човек. Той прие решението й. — Гласът й прозвуча хладно. — Той я разбираше.

Разбирал я е? Това не означава, че е приел и се е примирил, каза си Ейвъри. Гневът му растеше. Онази непозната жена е постъпила напълно погрешно. Той никога не би постъпил като баща й и Лили го знаеше.

За да се успокои, той направи няколко крачки из стаята и пламъчетата на свещите затрепкаха неспокойно.

— Опитала ли се е да намери децата си?

Войнствеността на Лили изведнъж изчезна. Тя се отпусна и уморено сведе глава. Той искаше да я докосне, да изличи с целувки бръчиците около очите й, но не можеше. Тя беше страдала твърде дълго, а и дистанцията помежду им беше много по-голяма от няколко крачки.

— Правеше, каквото може — обясни глухо Лили. — Баща ми ангажира хора да ги търсят. За съжаление не беше особено богат, защото беше втори син. Търсенето остана без резултат.

— Сигурно много е обичал майка ви.

— Да.

Ейвъри впи поглед в сведената й глава. Сенките под високите скули, блестящата черна коса, мека като коприна… Боже, как копнееше да я закриля! Тази потребност заплашваше да го надвие и това го вбесяваше. Как е възможно тя да не разбира, че баща й се е провалил в най-важната от задачите си? Толкова ли не се е намерил някой да й го каже? Не се съмняваше, че баща й е обичал майка й с цялата сила на сърцето си. Не се съмняваше, че тя не е престанала да тъгува за децата си. Но защо, за бога, никой не беше помислил за Лили? Как е съществувала в това блато от болка и загуба? Тя също заслужаваше да я обичат силно и всеотдайно. Дали е била обичана?

— Баща ви не ви е обичал достатъчно — прошепна задавено той.

— Не давайте оценки за него. Нито за майка ми.

Предупреждението беше недвусмислено, но той го пренебрегна.

— Той е бил длъжен да ви даде всички права и привилегии, които ви гарантира името му. Вместо Това е позволил да станете аутсайдер, който никога не може да поиска рожденото си право. Баща ви е бил длъжен да се ожени за майка ви!

— Вие бихте направили точно това, нали?

— Да, разбира се.

— Наистина ли не разбирате? — Докато в началото се гневеше, сега тя го умоляваше. — Тя не е посмяла да рискува. Страхувала се е, че сърцето й отново ще бъде разбито. Че няма да оцелее. Не е намерила сили да се омъжи. — Гласът й потрепери и се понижи до задавен шепот. — Както и аз няма да мога.

Какво го засягаше това? Защо имаше чувството, че тя е бръкнала в душата му и е извадила сърцевината й? Той не хранеше надежди, че… Е, понякога си представяше бъдещето с нея, но…

— Значи не искате да се омъжите, Лили?

— Не — пошепна безсилно тя. — Не и преди да се променят законите. Не и преди сигурността на жената, здравето и бъдещето й не станат равни с тези на мъжа. Не и преди жената да получи същите права по отношение на децата си.

— Но ако се влюбите в някой мъж, нима няма да му поверите бъдещето си? Нали в това е смисълът на любовта? — попита малко объркано той.

Лили отговори с контравъпрос:

— А вие бихте ли сложили бъдещето си в ръцете на една жена? — В гласа й звънна горчивина.

— Не е същото.

— Разбира се, че не е същото — отговори хладно тя. — Вие трябва само да демонстрирате доверието си, докато един ден не обявите, че тя е злоупотребила с него. Независимо дали това е истина или не, законът ви позволява да се освободите от жена си и да задържите най-важното — наследниците. Никой не го е грижа, че децата ще живеят по-добре с майка си.

— Да не мислите, че децата, израснали с петното на незаконно родени, са по-щастливи? — попита невярващо той. — А какво ще кажете за перспективата навсякъде да ги посрещат със заключени врати? Или за несигурното им бъдеще? Или за подигравките, че самото раждане ги прави недостойни?

— Значи така гледате на мен? — отговори със същия тон Лили и вирна брадичка.

— О, стига, Лили! — изфуча разярено той. — Няма никакво значение как гледам на вас. Въпросът е как ви вижда обществото. Аз никога не бих позволил детето ми да страда така.

— Мога да ви уверя, че изобщо не съм страдала. Получих либерално, интересно, прекрасно възпитание — отговори гневно тя. — Имах мили, нежни родители, които ме пазеха от обществото. Получих образование, за което немалко мъже биха ми завидели. Ползвам се с уважението на сестрите си…

— Вие нямате сестри, Лили — прекъсна я рязко Ейвъри. — Имате организация. Имате своите цели и своето образование, но нямате семейство. И вие сте като мен. Даже имате по-малко от мен.

Видя трепването й и изпита чувството, че й е ударил плесница. Въпреки това продължи, защото искаше на всяка цена да я накара да разбере, че е нужно да премисли още веднъж принципите и вярата си.

— Даже присъствието ви в тази къща е резултат от цяла редица условия, навързани едно за друго. Вие нямате законни претенции към тази къща — също като мен. Но въпреки завещанието на Хорейшо аз имам много повече шансове пред закона да получа имението. Вие почти нямате шанс — и защо? Защото баща ви не е сметнал за нужно да ви даде името си.

Лили дишаше тежко и за момент Ейвъри повярва, че тя ще го удари. Би я поздравил за подобно поведение, защото то щеше да му покаже, че тя поне до известна степен е съгласна с него и е прибягнала до насилие като последно средство за отричане.

— Това е само къща — промълви тя, макар да знаеше колко фалшиво звучат думите й. — Само собственост. Не са ми нужни стени, за да знам коя съм и какво съм.

— Не говорете глупости — изръмжа раздразнено той. — Не става въпрос за къщата. Тя е съкровищница, която пази семейната история.

— Това да не е катедрала! — озъби се тя и бузите й се зачервиха. — Да не мислите, че ако един ден Мил Хаус стане ваша собственост, изведнъж ще се сдобиете със семейство? Не става толкова лесно, Ейвъри.

Думите го улучиха там, където го болеше. Да, Лили имаше право. Знаеше, че тя иска да го накара да замълчи. Но той нямаше да се предаде без борба.

— Семейство ли, Лили? — Той се наведе през масата към нея и изкриви устни. — Искате да говорим за семейство? Да, защо не? Ще направим като слепия, който описвал как изглежда един слон.

Тя се отдръпна назад и в погледа й блесна страх.

— Не, аз…

— Напротив — възрази твърдо той. — Нищо чудно, като съберем откъслечните си знания, да се получи сравнително пълна картина. Вие сте имали любещи родители — нали така казахте? Е, дори да не е съвсем вярно, все пак сте имали родители. Аз не помня родителите си, затова пък притежавам традициите, името, роднините, къщата…

— Не искам да говоря за това — прекъсна го тя с паника в гласа.

— Хайде, Лили. Нима не осъзнавате какво сте направили? — попита строго той. — Вие осиновихте моето семейство. Моето! Осиновихте и суфражетките, и прислужничките. Всички хора, които искат нещо от вас, чиято лоялност си осигурявате с работа, подслон или подкуп. Лоялността не означава любов, Лили. Тези хора не са вашето семейство.

— Напротив.

— Не.

Той поклати глава и в този момент Лили го намрази. Изглеждаше толкова голям, толкова непоколебим, толкова властен. Малкото, което не можеше да си вземе чрез дареното му от природата, му бе осигурено от английските закони.

Но най-много го мразеше, защото я бе накарал да се усъмни в родителите си. Дали фактът, че семейството на баща й не искаше да има нищо общо с тях, бе повлиял върху живота й? Дали баща й е имал избор?

В сърцето й се надигна луд гняв. Животът на майка й бе оставил своя отпечатък върху нея. Завинаги. Тя беше увредена. Заедно с гнева се появи чувство за вина. Тя знаеше каква болка бе преживяла майка й, колко й беше струвало решението да не се омъжва втори път. Знаеше какво е изстрадала, но въпреки това гневът не искаше да си отиде.

— Вие нямате никакво право да ми казвате какво е трябвало да направи баща ми и какво е трябвало да пожертва майка ми — заяви тя и сама се учуди колко спокойно, дори заплашително звучеше гласът й. — Вие не знаете какво значи да ти отнемат децата. Не сте го преживели и не разбирате. Все едно да ги убият — не, дори по-лошо! Мама умря, без да знае дали децата й са живи и здрави. Аз бях свидетелка на страданията й. Помня как нощем лежеше будна и си задаваше въпроси, на които никога не получи отговор.

Ейвъри мълчеше.

— Можете ли да си я представите? Често си мислеше, че децата й са били наранени, обидени, без тя да може да се намеси. Плачеше, защото не е при тях, за да ги утешава. Всяка сутрин и вечер повтаряше колко иска да целуне децата, които не са при нея. Представяше си как питат баща си къде е тя, представяше си какво им отговаря той, дали им казва, че майка им е умряла… или може би твърди, че не ги е обичала достатъчно!

Устата му беше здраво стисната, дългите мигли засенчваха очите.

— А какво правехте вие през това време, Лили?

— Аз? — Тя преплете пръсти и ги стисна до болка. — Аз постоянно се питах дали изобщо знаят за съществуването ми.

— Лили… — Той протегна ръка и нежно я плъзна по бузата й. Тя дори не го усети. Гледаше го с празни, невиждащи очи.

— Ако законът беше друг… Ако мама можеше да запази децата и… — Лили махна с ръка. — Но не беше така. Тя нямаше възможност да се защити.

Това беше твърдото й убеждение. Ейвъри не знаеше какво още да кажа. Изпитваше горчивина и омраза към мистър Бентън, но и към майката на Лили, която бе проявила страхливост. И към баща й, който не е бил достатъчно твърд, за да наложи волята си. Не, не омраза. Не би могъл да мрази тези хора.

— Трябва да признаете, че имам всички основания да не вярвам в брака, Ейвъри. Всяка жена би трябвало да мисли като мен. Само глупачка би се обвързала с мъж, докато законът нарича децата й „продукти на женското тяло“, които принадлежат на бащата.

— Но ако двамата се обичат! Когато мъжът и жената се уважават и си вярват…

— Чувствата са краткотрайни — отсече тя. — Не си струва да рискуваш децата си. Въпрос на разум, Ейвъри. Нали мъжете се водят единствено от разума. Жената не може да си позволи излишни емоции.

Думите й отвориха дълбока рана в сърцето му и като ранено животно той реагира диво, инстинктивно и жестоко.

— Разум? Излишни емоции? — изсмя се грозно и попита: — Що за студенокръвно същество сте вие, Лили Бийд? С готовността ви да жертвате всичко заради „принципите“ можехте да станете страхотен генерал. Поздравявам ви! Радвам се, че няма да лежа нощем до вас, защото сигурно щях да замръзна от студ.

— Да! — Лили вирна брадичка и очите й светнаха заплашително. — Наистина сте щастливец.

Тя не му позволи да я предизвика, но той имаше отчаяна нужда от повод да отреагира гнева, който бушуваше в гърдите му.

Точно в този момент прозвучаха бързи стъпки и вратата на библиотеката се отвори с трясък.

— Помощ! Света Богородице! Помощ! — изпищя Мери.

 

 

— Тереза ще ражда! — съобщи задъхано Мери. В близост до къщата удари гръм и стените се разтресоха. В следващия момент отново заваля проливен дъжд. Газената лампа, която Мери носеше в ръка, се удряше в полата й и по стената танцуваха разкривени сенки.

— Къде е мисис Кетъл? — попита Лили и се опита да мине покрай развълнуваното момиче. Мисис Кетъл знаеше как се израждат бебета. Вече беше акуширала на две момичета от къщата.

— При дъщеря си в селото.

— По дяволите! — Франческа спеше дълбоко, значи оставаха само тя, Мери, Кати, мис Макпийс и Евелин.

Мис Макпийс беше прикована към инвалидната количка, а Евелин щеше да припадне при вида на кръвта. Мери постоянно се кръстеше и мърмореше някаква неразбрана молитва.

— За бога, Мери! — изфуча раздразнено Лили. — Тереза ще роди бебе, не демон!

— Не мога другояче, мадам — изплака момичето. — Наистина не мога. Само като си представя, че и аз скоро ще раждам… Не искам да знам как става. Утре ще дойде и моят ред, а тя, мис… тя крещи, като че я разкъсват. Моля ви, не ме карайте да влизам при нея, моля ви!

— Тихо, Мери — заповяда Ейвъри. — Никой няма да те принуди да вършиш нещо, което не искаш. Млъкни най-после и прави, каквото ти казва мис Бийд.

Мери избърса очите си, издуха си носа и се обърна към Лили вече по-спокойно.

— Къде е Тереза? — попита Лили.

— В нейната стая.

— А Кати?

— Ами… когато я видях за последен път, отиваше в конюшнята — отговори смутено Мери.

— Посред нощ? В това време?

Мери кимна несигурно.

— Да, мис. Сигурно… сигурно се тревожи за конете.

— Тревожи се за Били Джонсън, нали? А миналия месец се тревожеше за тоя тип от селото. — Лили вече вървеше към стълбата за прислугата. — Явно не й е достатъчно, че вече е бременна. Толкова ли е глупава, че не разбира какво я очаква? Какво си мисли това момиче?

Ейвъри я следваше по петите. Като лична охрана, помисли си тя и се ядоса още повече. Мери се клатушкаше мълчаливо след тях, вдигнала лампата, за да им осветява пътя. Защо мълчи това момиче? — запита се гневно Лили. Иначе не можеш да му затвориш устата.

— Мери?

— Струва ми се, че Кати изобщо не мисли — обясни смутено Мери. — Онова, което става между мъжа и жената, е по висша сила.

Лили спря и се обърна смаяно към младата си прислужничка:

— И ти ли, Мери? Всички жени в тази къща са си загубили ума!

— Ами, знаете ли, Тод Клиъри от града каза, че много ще се радва да доведа дете в къщата му, щом аз съм майката…

— Мери сведе глава и се закиска зарадвано.

— О, значи ще се зарадва? Ясно ми е, че трудно ще устоиш на това предложение — отвърна Лили с хаплива ирония, но преди да е направила още някоя саркастична забележка, от горния етаж прозвуча дълъг, мъчителен стон.

— Изчезвай в кухнята — заповяда енергично Лили. — Сами ще намерим пътя. — Взе лампата от ръцете на момичето и продължи: — Донеси гореща вода и сапун. Чисти кърпи, чисти чаршафи и най-острия нож, който можеш да намериш. И мангал с въглища.

— Веднага, мадам!

Щом Мери изчезна, Лили продължи нагоре по стълбата. След няколко стъпала обаче спря и Ейвъри, който вървеше плътно след нея, удари глава в гърба й.

— Къде отивате, мистър Торн? — попита хладно Лили.

— Стори ми се, че имате нужда от помощници. Аз съм на ваше разположение. Знам как… — Той млъкна смутено, а когато заговори отново, гласът му прозвуча странно задавено. Без съмнение заради акустиката на тясното стълбище, опита се да си внуши той. — Вече съм присъствал на няколко раждания. Знам какво се прави. Ще ви помагам.

— Не е нужно. Ще се справя и сама — отговори сърдито тя.

Той не се опита да я разубеди. Само направи мрачна физиономия — сякаш се бори със себе си — и след малко рече:

— Добре, тогава ще чакам пред вратата. В случай че имате нужда от нещо, независимо какво — силна ръка, гореща вода, остър нож, — бъдете така добра да ме уведомите.

Лили го погледна право в очите.

— Ще го направя — обеща тя, обърна се и забърза нагоре по стълбите.

Нов ужасяващ писък разтърси стените, когато Лили най-сетне отвори вратата към стаята на Тереза. Младата жена полулежеше на матрака, облегната на лакти, и огромният й корем стърчеше така, че лицето зад него почти не се виждаше.

— Къде изчезнаха всички? — изфуча Тереза.

— Какво желаеш, скъпа?

— От един час пищя и викам за помощ — обясни малко по-кротко Тереза. — Да не искате да родя това бебе съвсем сама! — Думите й преминаха в нов гневен рев, тя се сгърчи и притисна ръце върху корема.

— Мили боже! — пошепна ужасено Ейвъри, който стоеше на прага зад Лили. — Тя може да умре! Да повикам ли лекар?

— Не е нужно! — отряза го нетърпеливо Лили, взе кърпата, окачена на долния край на леглото, и изтри запотеното чело на родилката. — В никакъв случай. Най-близкият лекар живее на двайсет мили оттук, в Клийв Крос. Тереза не умира, тя ражда!

— О, разбира се, че умирам! — изплака Тереза. Лили пренебрегна протеста й. През изминалите години беше присъствала на няколко раждания и знаеше, че самосъжалението е много по-лошо от гнева.

— Нали казахте, че знаете как раждат жените? — попита тя, полуизвърната към Ейвъри.

— Да, наистина… — Той стоеше под касата на вратата и широките му рамене почти я изпълваха. — Само че онази жена беше… беше много по-едра и силна от тази. — Той посочи Тереза.

— Не бихме ли могли да отложим приказките за по-късно? — изпъшка Тереза. — Ако някой случайно не е забелязал, аз се опитвам да родя бебето си! И какво, по дяволите, прави тук онзи? Той е само един проклет, подъл мъж! — Тя изтръгна мократа кърпа от ръцете на Лили и я запрати по Ейвъри. Той се наведе светкавично и кърпата плесна на стената зад него.

Ейвъри беше шокиран. Досега си мислеше, че Тереза го харесва. Беше я носил по стълбите, беше й помагал, винаги я питаше как се чувства, поздравяваше я любезно, а сега тя лежеше насреща му и го гледаше с такъв гняв, сякаш носи лична отговорност за болките и страданията й.

— Той ще остане в коридора — опита се да я успокои Лили.

— Не — възрази Ейвъри, макар и не толкова самоуверено, колкото му се искаше. Вдигна кърпата, влезе колебливо в стаята, пусна я в ръката на Лили и бързо се отдръпна. — Ще остана тук поне докато се върне Мери. Сигурно ще имате нужда от помощ.

Лили отново се обърна към него. Лицето му беше станало пепелносиво. Ето ти го прехваленото безстрашие на световния пътешественик, помисли си тя и едва се удържа да не се разсмее. Остави Тереза, която на висок глас кълнеше физиката на мъжете и обещаваше грозно отмъщение, и премести един стол.

— Седнете, преди да сте припаднали.

— Няма да припадна — отговори той и гласът му прозвуча така, сякаш се опитваше да убеди на първо място себе си.

— Никога през живота си не съм припадал. Няма да се случи и сега.

— Ей! — изрева Тереза. — Нали ви казаха да стоите в коридора!

— С удоволствие — отговори обидено Ейвъри, избута стола навън и седна. В сумрачната светлина на коридора фигурата му заприлича на огромна кацнала птица.

— Спокойно, мила. — Лили се върна при Тереза. — Справяш се чудесно. Направо си страхотна. И невероятно смела.

— Като че ли имам друг избор!

Бързи стъпки по стълбата възвестиха появата на Мери. Тя мина бързо покрай Ейвъри, понесла медно ведро с вода и мангал с въглени. На раменете й висяха толкова много бели кърпи, че беше заприличала на мумия. В колана й беше затъкнат ловен нож.

— Нося всичко, мис Бийд — изпъшка тя. — Всичко.

Момичето остави мангала и ведрото на пода, хвърли ножа на леглото, както си беше в калъфа, и започна да сваля от себе си белите кърпи. Хвърли поглед към Тереза, която се гърчеше и стенеше, и попита страхливо:

— Може ли да си вървя?

— Страхливка! — изкряка Тереза.

— По-добре да си отида. — Мери ставаше все по-нервна. — Само я притеснявам.

— Добре. — Лили извади ножа от калъфа и вдигна блестящото острие към светлината, за да установи смъртоносната му острота.

Блясъкът на острието замая Ейвъри. Зави му се свят.

Мери избяга.

— Нали няма да използвате ножа? — попита ужасено Ейвъри.

— Тя изобщо няма да забележи — отговори спокойно Лили и затръшна вратата под носа му.

Следващият час продължи цяла вечност. Спорадични експлозии от ругатни се редуваха с фази на зловещо мълчание. Ейвъри чуваше фантастични клетви и обещания: Тереза явно имаше твърдото намерение да отмъсти на мъжа, който й бе направил бебето — разбира се, ако някога отново посмее да й се изпречи на пътя.

Скоро и тези проклятия свършиха. Сега от стаята се чуваше само успокоителният шепот на Лили и шумове, които обикновено свързваме с голямо напрежение. Ейвъри извади от джоба си часовника на Карл и запомни часа, питайки се колко от прадедите на Карл са отбелязвали с този часовник раждането на децата си. Дали и той един ден ще брои минутите, докато Лили… докато жена му ражда?

Вратата се отвори. Лили застана пред него и се усмихна гордо. В окървавените й ръце лежеше някакво вързопче. Ейвъри видя Тереза на леглото. Коремът й все още беше голям, тя дишаше тежко.

— Моля, вземете бебето — рече Лили. — Тя има нужда от топлина.

Тя? Ейвъри погледна вързопчето, което Лили му подаваше. Не можа да види нищо конкретно. Как е познала, че това малко същество е „тя“?

— Още не съм отворила мангала.

— Защо ви е? — попита той. — Да не искате да я опечете?

Лили се засмя — топло, сърдечно, прекрасно.

— Няма, не се безпокойте. Ще им направя креватче, за да не мръзнат. Обикновено слагаме бебетата върху пещта, но днес тя е студена.

— Две ли са?

— Да. — Лили сияеше. — Тереза ще роди близнаци.

Тереза се размърда неспокойно и Лили погледна през рамо.

— Вземете бебето и го дръжте съвсем близо до тялото си.

Безмълвен, замаян, Ейвъри пое мъничкото същество, притисна го до себе си и бе дарен от Лили с окуражителна усмивка.

— Справихме се добре, нали? Второто май още не иска да излезе. — Тя се наведе към него и кимна уверено. — Всичко ще е добре, ще видите.

Защо се опитваше да го утешава? Това беше само бебе, за бога! Ще го топли, щом така трябва.

— Ще ми помагате ли, или ще си бъбрите с онзи тип отвън? — изфуча разярено Тереза, вкопчи се в железните пръчки на леглото, отметна глава назад и нададе див вик.

— Тереза твърди, че е ирландка — обясни весело Лили и след тази загадъчна забележка влезе отново при родилката.

Ейвъри се вгледа в червеното личице на бебето, смачкано като забравен изпран чорап. Ръката ми обхваща главичката и почти цялото телце, учуди се той. Беше виждал новородени кученца горе-долу със същата големина.

Внимателно вдигна кърпата, с която беше увито бебето. То се размърда и извади мъничката си ръчичка. Ейвъри остана много учуден от съвършенството й: пръстчетата и ноктите бяха абсолютно оформени, по дланта личаха фини линии, а крехката китка беше истинско чудо на природата.

Ейвъри сведе глава, за да види бебето отблизо. Ресниците бяха съвсем тънички, само намек за косъмчета, която почиваха върху кръглите бузки. Той затвори очи и вдъхна дълбоко топлия човешки аромат на това мъничко същество. Попипа нежната бузка и се учуди на мекотата й.

Той държеше в ръцете си нов живот. Това беше уникално. Коленете му се разтрепериха от страхопочитание. Внезапно изпита властна потребност да закриля това ново същество, да го пази от цялото зло в света. Какво ли щеше да бъде, когато поеме в ръце своя собствена рожба?

Вратата се отвори отново. Лили застана на прага с доволна усмивка, притиснала до гърдите си второто бебе.

Ейвъри вдигна „своето“ бебе.

— Ако това малко същество беше мое, щях да направя всичко, всичко необходимо, за да му дам сигурност и уют. Не бих позволил на никой да ми го отнеме. Никога. При никакви обстоятелства.

Усмивката на Лили угасна. Тъмните й очи станаха безизразни. Примирието беше свършило. Враждебността и копнежът — опорните стълбове на връзката им — отново се възцариха.

— Абсолютно съм съгласна — промълви тя.