Кони Брокуей
Любимият ми враг (7)

7

— Вашите писма много ми харесаха, братовчеде Ейвъри — заговори плахо Бернар.

— Много се радвам — отговори сърдечно Ейвъри, без да отделя поглед от фигурата на Лили Бийд, която вървеше пред тях. Защо тази жена крачи като мъж? — запита се недоволно той. Въпреки това не можеше да не отбележи, че хълбоците й се поклащат изкусително, а ръцете грациозно следват ритъма на стъпалата. Лили се движеше като танцьорка с естествена елегантност, която го възхищаваше — най-вече защото беше несъзнателна.

Слънцето грееше с нетипична за сезона сила. Щурчета и други блещукащи насекоми се рееха над високата трева, която шумолеше под мекия, топъл бриз.

Лили бе решила да обядват навън.

Само преди минута го предизвикваше с думи и войнствена поза, а в следващия момент заяви, че иска да отпразнуват завръщането на Бернар с обяд на открито.

— Другите момчета също.

— Какво каза?

Ейвъри нави ръкавите на жакета си. Беше твърде топло за вълнено облекло. Твърде топло за жакет. По-добре да го свали. По дяволите приличието!

— Говоря за момчетата в училище. Всички очакваха с нетърпение репортажите ви.

— О, много мило.

Защо тези жена не се потеше?

— Особено интересни бяха тези от Африка — продължи задъхано момчето.

Ейвъри забави ход, за да даде възможност на Бернар да си отдъхне.

— Африка е интересна земя.

Разстоянието между тях и Лили се увеличаваше бързо. Широките й панталони оставяха следа във високата трева, докато водеше Евелин и Франческа към високия бук на поляната зад къщата. Хоб, натоварен като муле, подтичваше след тях.

Франческа напредваше трудно и постоянно повдигаше дантелените си поли. Грижливо изрисуваното й лице се потеше. Евелин, която изглеждаше някак объркана, вървеше твърде бързо.

Лили не забелязваше нищо. Не смееше да се обърне, защото щеше да погледне към него. Толкова ли й беше неприятен? По дяволите, тази жена го подлудяваше!

— … бъдещето на мис Бийд!

— Какво?

Ейвъри спря и се обърна изненадано към Бернар. Момчето също спря.

— Казах, че бих се радвал при случай да обсъдим бъдещето на мис Бийд. Разбира се, ако нямате нищо против.

— Какво му е на бъдещето й? — попита небрежно Ейвъри.

Тъмнорусата коса на Бернар беше залепнала за слепоочията, лицето му изглеждаше восъчно. Китките, които стърчаха от ръкавите на жакета от туид, явно бяха протрити, а краищата на яката бяха извити нагоре.

— Свали този проклет жакет, Бернар, иначе ще загубиш съзнание. Та какво каза за бъдещето на мис Бийд?

— Вижте, сър… — започна нерешително момчето, докато сваляше горната си дреха. — Наистина ли смятате, че това място е подходящо за разговор? Ние сме джентълмени и не бива да си позволяваме да говорим за мис Бийд на публично място.

— Виж, Бернар — отговори със същия тон Ейвъри, — аз знам правилата за поведение на джентълмените и ти казвам, че можем да говорим също така добре тук, както и на друго място.

— Да, сър — кимна момчето, но не изглеждаше убедено.

— Хайде, кажи каквото ти е на сърцето.

— Вижте, сър, питах се какво възнамерявате да предприемете. Относно бъдещето на мис Бийд, искам да кажа.

— Не знаех, че трябва да предприема нещо — промърмори Ейвъри. — Всъщност едва тази сутрин узнах, че съм изцяло изключен от бъдещето на мис Бийд. За щастие, принуден съм да добавя.

— Какво искате да кажете, сър?

— Бях в банката на Хорейшо, за да хвърля поглед върху стопанските книги — обясни търпеливо Ейвъри. — Не е невъзможно Лили Бийд да приключи петте години управление на имота с малка печалба. Ако е така, тя ще наследи Мил Хаус.

Момчето срещна погледа му, без дори да мигне.

— А после?

— Какво после? Не разбирам за какво намекваш. — Ейвъри наистина бе объркан. Не си беше представял, че Лили ще наследи къщата на мечтите му, но резултатът си оставаше все същият. — Тя ще продаде Мил Хаус, аз ще го купя и ще я оставя да прави, каквото си иска. Вероятно ще си накупи цяла колекция мъжки дрехи. — Погледът му неволно се плъзна към привлекателното задниче, обуто в безформени панталони.

— Аз не мисля, че тя ще ви продаде Мил Хаус.

— И защо не? — учуди се Ейвъри.

Той беше обмислил много внимателно всички възможни сценарии за бъдещето на Мил Хаус, за да има готово решение за всеки — дори най-невероятния: а именно, че Лили Бийд ще наследи имота. В този случай възнамеряваше да й предложи добра сума и не се съмняваше, че тя ще я приеме с благодарност и ще изчезне завинаги от живота му. Възражението на момчето унищожи приятната му фантазия.

— А на кого другиго би го продала? — попита нетърпеливо той, когато Бернар замълча.

— Според мен на мистър Кемфийлд.

— И кой, по дяволите, е този мистър Кемфийлд?

— Моля ви, братовчеде Ейвъри, не говорете толкова високо! Мистър Кемфийлд е нашият съсед. Миналата пролет купи Паркууд. Той е много, много богат — поне мама казва така — и иска да разшири имението си. Мис Бийд е на мнение, че той е прогресивно мислещ човек и се отнася с разбиране към проблемите на жените.

— Мога да си представя — промърмори мрачно Ейвъри. — И се обзалагам, че в деня, в който се е запознал с мис Бийд, веднага се е включил в редиците на прогресивно мислещите мъже.

— Веднъж я чух да казва, че е успяла да вразуми поне един мъж. Мистър Кемфийлд.

Ейвъри изпухтя презрително.

— Ако се надява да купи Мил Хаус, мистър Кемфийлд ще остане много разочарован. Имотът е мой! Дори мис Бийд да го наследи по някакво чудо, тя ще преговаря за продажбата с мен и само с мен.

— Може би мама не е разбрала правилно — каза решително Бернар. — Може би мис Бийд изобщо не желае да продава. — В гласа на момчето звънеше искрена надежда. — Може би намерението й е сама да управлява имението.

Ейвъри отново изпухтя.

— Защо ли не мога да си го представя? Каквото и да мислим за мис Бийд, тя не е глупачка. Само някой глупак би се впуснал в тази рискована игра, ако иска да има сигурно бъдеще.

— И къде, според вас, ще е това сигурно бъдеще? — попита почти сърдито Бернар.

Ейвъри вдигна рамене.

— Това си е нейна работа.

Бернар изтри запотеното си чело и косата му щръкна.

— Не мога да приема думите ви. Не можете просто да я оставите да се оправя сама. Това не е редно.

Не може да приеме такова решение? Не е редно? До днес Ейвъри беше убеден, че е здравословно всеки млад човек да има собствено мнение, но поведението на това хлапе граничеше с безсрамие!

— Би ли се изразил малко по-ясно? — попита предпазливо той.

Момчето спря и го погледна право в очите.

— Знам, че ще има пари, но ако продаде къщата, тя няма да има място, където да се прибере. Мил Хаус е нейният дом. Леля и мама са нейното семейство. Ако продаде Мил Хаус, ще се раздели с хората, които я обичат.

Гласът на Бернар звучеше настойчиво, а накрая дори протегна умолително ръка.

Ейвъри го гледаше замислено. Колкото и да се съпротивляваше, апелът на Бернар стигна до сърцето му. Никой по-добре от него не беше в състояние да оцени какво означава да имаш дом… и да го загубиш.

— Никой няма да откъсне мис Бийд от хората, които я обичат. Прави ти чест, че си се замислил за бъдещето й, но не бива да забравяш, че ако тя наследи имота, майка ти и леля ти ще трябва да се изнесат.

Бернар го погледна объркано.

— Наистина ли мислиш, че ще се съгласят да живеят в Мил Хаус като постоянни гости?

Бернар поклати глава.

— Ако обаче го наследя аз, майка ти ще може да остане тук, колкото иска. А мис Бийд ще има право да ни посещава по всяко време и ние ще я посрещнем като добра приятелка.

— Вие не разбирате. Мис Бийд няма да ни дойде на гости.

Ейвъри не хареса отговора. Вече си представяше как Лили чука на вратата му, а той я посреща с цялата учтивост, на която е способен, и по всички правила на етикета — не както беше постъпила тя с него. Това ще я вбеси.

— И защо, ако мога да знам? — попита раздразнено той.

— Заради обществото.

Значението на отговора беше като удар с чук. Бернар, забелязал болката в очите му, продължи бързо:

— Мис Бийд е горда. Много горда. Ако веднъж напусне тази къща, няма да се върне никога вече, можете да ми вярвате. Никога не би рискувала обществото да се отнесе с пренебрежение към мама или леля Франческа, защото продължават да поддържат приятелството си с нея.

— Това е абсурдно! — изфуча Ейвъри.

— Наистина ли смятате така? — Синьо-зелените очи на момчето, толкова прилични на неговите, умоляваха за потвърждение.

— Естествено. Човек, който има пари, може да се освободи, от почти всички свои грехове. Когато мис Бийд стане богата жена, обществото бързо ще забрави малкото петно на незаконното й рождение.

— Аристократите може би, но в провинцията не са толкова толерантни.

— Тогава ще живее в Лондон — реши Ейвъри. Все още имаше чувството, че е притиснат до стената.

— Далече от мама и леля Франческа? Далече от конете й? Тя мрази Лондон!

— По дяволите, Бернар! Защо си се загрижил за още неснесени яйца? Шансът Лили Бийд да наследи Мил Хаус е доста по-голям, отколкото очаквах, и в същото време е нищожен. Ако в овощните градини се появят гъсеници или зърното мухляса, малката печалба, която е успяла да натрупа, ще се стопи в един миг.

Бернар стоеше пред него мълчалив и потиснат. Изразът на лицето му съвсем не беше момчешки. Трогнат, Ейвъри сложи ръка на рамото му.

— Обещавам ти, че няма да забравя задълженията си към мис Бийд.

Каквото и да бе прочел в очите на Ейвъри, Бернар явно остана доволен — поне за момента, защото въздъхна шумно и облекчено.

С неприятното чувство, че е обещал повече, отколкото може да си позволи, Ейвъри отпусна ръка и се запъти към сянката на бука. Трите жени вече бяха постлали одеяла, а Хоб разпъваше шатрата, донесена по настояване на Франческа.

— Какво ще правите, ако мис Бийд не получи Мил Хаус?

Ейвъри се обърна, ръмжейки недоволно, и Бернар примигна. Това момче беше като териер, уловил плъх — просто не се отказваше! И аз бях същият на неговата възраст, спомни си изведнъж Ейвъри. И на него не му липсваше смелост — макар че някои го наричаха самоубийствена амбиция, спомни си с лека усмивка той. Очевидно беше семейна черта.

— Ще се погрижа за нея — обеща той и отново се обърна.

— Наистина ли?

Ейвъри спря.

— Наистина.

— Заклевате ли се?

Семейна черта или не — момчето трябваше да разбере кога да млъкне.

— Бернар… — започна предупредително Ейвъри.

— Какво ще стане, ако тя не иска да се погрижите за нея?

Ейвъри се обърна като ужилен.

— Ни най-малко не ме интересува какво иска тя и какво не — изгърмя той. — Аз съм джентълмен, по дяволите! Докато съм отговорен за нея, ще правя всичко необходимо, за да живее добре. Ако се наложи, ще я задържа в Мил Хаус, дори ако трябва да я окова с вериги за стената.

— Наистина ли ще го направите? — попита Бернар с разширени от учудване очи.

Ейвъри го удостои с пронизващ поглед и за пореден път му обърна гръб. Тръгна напред и попита през рамо:

— Съмняваш ли се?

Лили отвори капака на кошницата и огледа съдържанието. Сирене, шунка, пъдпъдъци в гърне, топъл хляб, съдче с масло и прекрасен сладкиш, напоен с ром. Тя въздъхна.

Непременно трябваше да говори с мисис Кетъл за кулинарните й пориви. Не можеха да си позволят такъв разкош.

Всяка сутрин Лили намираше старата готвачка наведена над листчета с рецепти, които разчиташе с мъка. Правеше го заради него. Внезапно цялото домакинство беше започнало да се интересува от това непоносимо същество.

Включително и аз, призна си мрачно тя. Макар да беше извърнала глава, го виждаше съвсем ясно с ъгълчето на окото. Той бе свалил жакета си и ризата му беше отворена. Избелените от слънцето къдрици светеха като разтопено масло.

Лили остави кошницата и седна на пети. За момент й се бе сторило, че той изкрещя името й. Вслуша се, но не чу нищо повече.

Ама че глупости! Те бяха неприятели. Като две кучета, които се бият за сочен кокал. По-добре да се съсредоточи върху кокала и да не мисли какви са на цвят очите на другия пес.

Беше толкова отчаяна, че й се искаше да се изрита отзад. Планът й да се освободи от глупавата си влюбеност, като опознае лошите му страни, се оказа неефективен. И не само това. Оказа се по-скоро изстрел, който се върна и улучи самата нея.

Докато спореше с него в дневната, тя виждаше загорелия от слънцето врат точно на височината на очите си и изведнъж изпита непреодолима потребност да го докосне. Знаеше, много добре знаеше, че ако бе останала още малко близо до него, щеше да вдигне ръка и да го помилва.

Затова реши да избяга от къщата. Да, това си беше истинско бягство. Реши да си направят пикник, за да прочисти главата си от глупавите мисли, но се оказа, че това е невъзможно.

Една целувка би могла да промени всичко, помисли си тя. Една-единствена целувка, за да проумее, че фантазията й играе лош номер. Действителността никога не вървеше в крак с мечтите. Една целувка ще я излекува. Вече няма да се буди нощем, преследвана от объркани мисли за Ейвъри Торн и онова, което той прави с нея. И най-лошото — тези представи будеха в тялото й толкова объркващи чувства, че направо я плашеха. Никога досега не беше изпитвала такива чувства към мъж. А сега и денем, и нощем си представяше този мъж и устата му. И ръцете му. И тялото му.

За нещастие вероятността Ейвъри да я целуне и да сложи край на глупавите й фантазии беше нищожна. Все едно Дръмънд да стане мил и отзивчив старец. С една дума — такава вероятност не съществуваше.

По дяволите! Това не е справедливо — каза си сърдито Лили. Мъжете можеха сами да решават с кого да се целуват. Защо на жените беше забранено да поемат инициативата?

Всъщност защо не?

Тя погледна през рамо. Бернар и Ейвъри все още изглеждаха задълбочени в разговор, но Ейвъри се бе обърнал така, че да я вижда. Контрастът между потъмнялата от тропическото слънце кожа и бялата риза беше направо зашеметяващ. Очите с цвета на океанските вълни бяха присвити, за да не се заслепят от светлината на обедното слънце. Сигурно така е гледал и в Африка — оттам и фините светли бръчици около очите му.

— Иде ти да го захапеш, нали? — пошушна в ухото й Франческа.

— Нямам ни най-малка представа какво искаш да кажеш.

Лили се разрови отново в кошницата с продукти. Бе видяла със собствените си очи как мисис Кетъл сложи няколко портокала.

— Той е толкова плах — продължи със същия тон Франческа.

— Плах? — повтори невярващо Лили, опитвайки се да пренебрегне факта, че преди малко самата тя си бе казала същото. — Той е най-арогантният, най-досадният, най-властният мъж, когото съм срещала.

— Виждам, че не познаваш мъжете.

— Не си прави шеги с мен — помоли уморено Лили.

— Не се шегувам. — Франческа поклати глава. — Говоря напълно сериозно. Ейвъри Торн е плах мъж. Признавам, че у теб има нещо, което изважда на бял свят най-добрите му качества…

— Ейвъри Торн и добри качества? — попита недоверчиво Лили.

— О, да, да. Той е остроумен, говори добре, винаги знае какво да каже. Но само с теб. Когато разговаря с мен или с Евелин, е много по-сдържан.

— Не си го преценила правилно. Не говори с вас, защото не обича жените. Смята, че е под достойнството му да общува с вас.

— Не бъди толкова ограничена — засмя се Франческа. — Той е мъж. Ако наистина е толкова високомерен и егоистичен, както твърдиш, щеше постоянно да ни забавлява с истории за приключенията си по света, нали? Отново и отново щеше да ни напомня колко е смел и как ни превъзхожда във всичко.

Лили нямаше никакво намерение да се съгласи.

— Стига, Лили — въздъхна Франческа. — Нашият Ейвъри е обиколил света. Видял е неща, които нормалните европейци дори не могат да си представят. Ако някои има причини да се гордее, това е той. Въпреки това не говори за преживяното. Казвам ти, той е плах, поне в женска компания, и това не ме учудва. Той е израснал само с мъже.

— Защо тогава няма проблеми да казва мнението си в мое присъствие? — попита недоверчиво Лили. Явно я смяташе за неженствена и се освобождаваше от задръжките, които изпитваше в женско общество. Погледна панталона си и се намръщи.

— Точно така — засмя се Франческа. — И на мен ми направи впечатление.

— Какво ме е грижа? — промърмори гневно Лили.

Франческа се пресегна и нежно я потупа по бузата.

— Ти не умееш да лъжеш, Лили. Ако не знаех, че дълбоко в теб е скрита една малка, прекрасна хедонистка, сега сигурно щях да се разплача.

— Радвам се, че те забавлявам. — Лили най-сетне намери един портокал.

— Точно така, забавляваш ме — кимна Франческа. — И най-вече ме възхищаваш. Ти имаш сърце на бохем, оковано във веригите на средната класа. Имаш вид на мюсюлманка, избягала от сарая, и поведение на абатиса.

— Наистина не разбирам за какво говориш.

Лили се облегна на стъблото на стария бук и заби нокти в кората на портокала. Така можеше да държи погледа си сведен и да не поглежда към приближаващите се мъже.

Франческа разпери полите си с елегантен замах и се отпусна на одеялото като пеперуда. Посегна към кошницата и веднага намери втори портокал.

— Ако бях на твое място, нямаше да позволя един мъж да ме доведе до такова състояние.

— В никакво състояние не съм!

— О, миличка! — Франческа развеселено поклати глава. — Разбира се, че си. И то в какво състояние!

— Това изобщо не ми харесва — призна съкрушено Лили.

— Отдалеч си личи.

— Мислите ми непрестанно се въртят около… това е смешно!

— Виж, скъпа…

— Това е нечестно!

— Абсолютно си права.

— Само губене на време.

— Мисля, че е време да спреш.

— Какво да правя? — попита безпомощно Лили.

Франческа остави портокала на покривката и се обърна към приятелката си. Усмивката й показваше, че е очаквала точно този въпрос. Наведе се към ухото на Лили и зашепна съзаклятнически.

 

 

Ейвъри лежеше облегнат на лакът, единият крак свит в коленете, другият — протегнат. Беше отворил яката на ризата, жилетката му беше разкопчана. Отметна глава назад и с удоволствие издуха облак синкав дим към небето. През цялото време наблюдаваше Лили, която седеше колкото може по-далеч от него, мръщеше носле и кашляше. Близо до нея Поли Макпийс, която Хоб незнайно как беше успял да докара през тревата, разпитваше Бернар за живота му „в институцията“.

Може би причината беше, че никога досега не бе имал възможността да се наслаждава на женско общество. А ето че сега бе заобиколен от жени, които се чувстваха добре, и с учудване установяваше, че му доставя огромно удоволствие просто да лежи и да ги слуша. Много бързо му стана ясно, че жените са много по-комплексни същества, отколкото смятат мъжете. Разбира се, това не се отнасяше до Лили Бийд — още от самото начало на връзката им той не правеше грешката да я подценява.

Ейвъри обърна глава, за да я вижда по-добре. Както седеше в профил към него, ресниците й изглеждаха невероятно дълги, носът — още по-благороден, а устните — още по-пълни.

Непоносимо същество. Избухлива. Скъперница. Хаплива. Чувствителна. Сигурно нощем лежеше будна в леглото и ковеше планове как да го ядоса през следващия ден. Решителността й да се сдобие с Мил Хаус по нищо не отстъпваше на неговата. Може би тъкмо тази нейна мотивация и издръжливост го привличаха толкова силно. Все пак го бяха научили, че женските същества обикновено са отстъпчиви и мекосърдечни. Лили обаче беше напълно различен тип и това противоречие го възхищаваше. В момента не му хрумваше друго обяснение.

— Какво смяташ да правиш утре, Лили? — попита в този момент Евелин.

— Нищо особено — отговори нацупено неприятелката му. — Ще се срещна с Дръмънд, както правя всеки трети понеделник от месеца.

— Не би било зле да кажете на овчарите по-скоро да почистят овцете от кредата — намеси се за всеобщо учудване Поли Макпийс. — Вчера ги видях и направо ми стана лошо. Лятото ще е много горещо и ако не искате животните да се разболеят, защото вълната тепърва трябва да съхне, трябва веднага да ги почистите.

— Ще му кажа — обеща Лили.

— Бащата на мис Макпийс е бил главен овчар във фермите на граф Хинтън — обясни Евелин и учудването на другите жени нарасна.

— Звучи ужасно — рече Франческа и когато Евелин я изгледа укорително, обясни с усмивка: — Не говоря за бащата на мис Макпийс, скъпа, а за плановете на Лили. Двамата с Дръмънд хич не се обичат.

Лили не искаше да говори за неразбирателството си с управителя на фермата, особено пред Ейвъри. Той със сигурност щеше да изтълкува неспособността и да се оправи с Дръмънд като поредно доказателство, че й липсват умения да управлява имота. Макар да не разбираше защо тази мисъл я тревожи.

— Не си права. Общуваме си съвсем нормално.

— Стига, Лили! — възкликна възмутено Евелин. — Винаги си казвала, че този човек не те уважава. Миналия път, когато трябваше да се срещнете, той не те допусна в кабинета си.

Лили се засмя изкуствено.

— А, това ли? Просто малка шега.

— Ако Ейвъри дойде с теб, мистър Дръмънд няма да откаже да те изслуша — рече непредпазливо Евелин и Лили я удостои с леден поглед.

— Не мисля, че се налага. — Тя погледна неприязнено към мистър Торн, който се беше разположил като паша сред наложниците си.

— Много добре си спомням стария Дръмънд — изрече лениво той. В главата му започна да се оформя идея. В домакинските книги имаше само разходи: сапун, сушени продукти, храна… Банковите чиновници не успяха да му обяснят как така Лили не е излязла на червено — но беше факт. Може би печалбите й идват от продажба на селскостопански инвентар, помисли си сега той. Или пък пасищата са тотално унищожени от овцете. Дръмънд със сигурност ще му каже повече. — Той ме научи как се ловят зайци.

— Какъв безценен извор на знания — изсъска Лили.

— О, ще се изненадате, като ни видите — обеща с усмивка Ейвъри. — Дръмънд е много мил човек.

Лили зяпна изумено.

— Дръмънд? Мил човек?

— Е, може би не се изразих съвсем точно. Но е очарователен — отвърна Ейвъри, без да крие усмивката си.

Тъмните очи на Лили се разшириха, тя вдигна вежди, ъгълчетата на устата й потрепериха. Накрая избухна в смях — звучен, гърлен смях, от който нервите му завибрираха.

— У Дръмънд няма нищо очарователно — отсече тя, когато най-после престана да се смее.

Ейвъри също се засмя. Когато Лили се наведе към него, сякаш искаше да му каже още нещо, той хвърли пурата си и се надигна, за да я чува по-добре. На устните й все още играеше усмивка, лицето й беше открито и непринудено. Един кичур черна коса се бе освободил от кока и се развяваше на челото й.

Без никакво усилие би могъл да намали разстоянието между тях, да протегне ръка, да я сложи на тила й и да притегли главата й към своята, за да… Какви бяха тези мисли, по дяволите? Изведнъж осъзна, че наоколо е станало много тихо, и се огледа. Всички бяха устремили очи към тях, във въздуха се усещаше изпълнено с напрежение очакване. Лили разтърси глава, сякаш бе излязла от водата, и отново се облегна на стъблото.

Евелин въздъхна, Франческа затвори очи и поклати глава, Поли изпухтя, а Бернар страхливо местеше поглед от единия към другия.

Инстинктите на Ейвъри биха тревога. Тук ставаше нещо неочаквано. Нещо, което заплашваше да обърка плановете му.

— Дръмънд вероятно е последният от хората, работили тук, когато бях момче. Питам се дали ще си спомни за мен. — Направи кратка пауза и попита: — Ще ви притесня ли, ако утре дойда с вас?

Лили го оглеждаше недоверчиво.

— Ще ви бъде скучно.

— Точно така. Тя управлява цяло имение — намеси се Поли и в гласа й прозвуча гордост. — Не може през цялото време да се прави на домакиня. Освен това съм убедена, че вие няма да разберете и половината от онова, което двамата имат да обсъждат.

— Аз пък съм уверен, че ще схвана есенцията на разговора — отвърна Ейвъри, заповядвайки си да остане спокоен. Защото истината бе, че не разбираше нищичко от земеделие и скотовъдство. Мисълта, че Поли Макпийс е по-добра от него в тази област, го изпълни с гняв.

— Най-добре е да посетите стария управител по-късно, когато Лили уреди нещата с него — продължи Поли с тон на благодетелка. — Така ще имате възможност на спокойствие да си поговорите за лова на зайци. Няма смисъл човек да се бави, когато го чака работа. Вие също мислите така, нали, мисис Торн?

Евелин преглътна и кимна.

Ейвъри гледаше Поли Макпийс с каменно изражение. Тя бе прекрачила границата между съвет и нахалство. Това беше нетърпимо. Евелин пое дълбоко дъх и заговори:

— Ако ви е скучно, мистър Торн, мисис Кетъл със сигурност ще ви приготви нещо хубаво за ядене. Ще ви го опакова и ще можете да похапнете край реката, дори да половите риба. Ето Бернар ще ви помогне да изровите червеи. — Тя завърши малката си реч с тиха въздишка и се извърна настрана, за да не забележат колко усилия й е струвала.

— О, да, разбира се! — извика Бернар, местейки поглед от майка си към Поли Макпийс и обратно. — С удоволствие ще помогна!

Риболов. Пикник. Червеи. Тези жени очевидно си въобразяваха, че всички мъже са безполезни — и той, и старият Дръмънд. След малко сигурно ще му препоръчат партия бадминтон, за да спи добре.

— Значи се разбрахме! — Лили плесна с ръце и взе да рови в голямата плетена кошница. — Какво ще кажете за партия бадминтон?

Франческа вдигна рамене. Бернар се изправи с готовност. Даже изтощеното лице на Евелин се разведри, когато и тя се надигна.

— Не.

Жените, които вече бяха извадили ракетите, спряха и се обърнаха към него.

— Играта наистина е приятна, мистър Торн — проговори вразумително Поли. — Уверена съм, че бързо ще научите правилата.

Ейвъри стисна зъби и си наложи да отговори спокойно.

— Исках да кажа, че не сме се разбрали. Не че няма да участвам в играта.

— За какво не сме се разбрали? — попита Лили.

— Дали да ви придружа при Дръмънд или не. В случай че не става въпрос за някакви тайни, не виждам причини да не присъствам на разговора ви.

Лили шумно пое въздух.

— Да не искате да кажете, че аз…

— Искам да кажа само, че няма причини да не чуя какво ще си говорите с Дръмънд. Впрочем, планирал съм още на следващия ден да замина за Лондон.

— Така ли? И защо?

— Имам нужда от нов гардероб — оповести тържествено той и се погледна неодобрително. Посочи триумфално опънатата върху гърдите си риза и добави: — Разбира се, ако вие нямате нищо против.

Един на нула за него. Лили го гледаше с неподвижно лице и той неволно си представи как пустинен плъх гледа кобра — макар да не разбираше защо тя изведнъж се бе почувствала заплашена.

— Не, нямам нищо против — промълви след малко тя. — Правете, каквото искате.

Франческа, която през цялото време наблюдаваше мълчаливо, изведнъж избухна в смях.

— Май тази година ще се откажа изцяло от конните състезания. В Мил Хаус е много по-интересно.

— Ю-ху-у! — прозвуча женски глас откъм къщата и всички се обърнаха нататък. След минута се появи Тереза — от всички прислужници в Мил Хаус тя беше в най-напреднала бременност. Като видя компанията, тя спря като закована, притисна ръце към гърдите си и падна по гръб в тревата. За момент краката й щръкнаха ефектно във въздуха, после тупнаха на земята.

— Мили боже! — извика задавено Бернар и преди Ейвъри да е успял да реагира, се втурна през поляната. Приличаше на гигантски щъркел, който преследва тлъста жаба.

— Мили боже… — прошепна Евелин.

Без да каже дума, Ейвъри се втурна към падналото момиче. Бернар се опитваше да вдигне Тереза. Едната му ръка обгръщаше раменете й, другата беше под коленете й. Ако коремът й не беше толкова голям, сигурно щеше да успее. Ейвъри неволно оприличи гледката на дебела сепия, настанила се върху фин корал. Когато момчето се опита да се изправи, без да губи равновесие, Тереза замаха с ръце и крака.

Ейвъри потупа Бернар по рамото. Момчето хвърли бърз поглед към него.

— Ще се справя… сър.

— Няма да се справи — оплака се Тереза, която очевидно беше дошла в съзнание. — Със сигурност ще ме изпусне.

— Може би е по-добре аз да… — започна Ейвъри, но като видя обиденото изражение на момчето, веднага млъкна.

Тереза не беше толкова чувствителна към усърдието на Бернар. Явно имаше нужда от друг смел рицар.

— Да, сър — съгласи се охотно тя. — Мисля, че вие би трябвало да ме вдигнете на ръце. Безсмислено е момчето да се мъчи — може да си повреди кръста. А вие сте силен и винаги идвате навреме, за да вдигнете бедно момиче като мен, когато му стане лошо.

— Хмм…

Ейвъри виждаше съвсем ясно капчиците пот по челото на Бернар, чуваше свирещото му дишане. Нищо чудно ей сега да получи ужасен пристъп. Въпреки това… той си спомняше много добре за унизителното чувство, което го обземаше всеки път, когато трябваше да признае телесната си слабост. Чувството, че е безполезен, безсилен… че не е мъж.

— Защо не станеш и не се придвижиш сама? — предложи зад него Лили.

Ейвъри не бе чул приближаването й. Тя стоеше пред него и го гледаше така пронизващо, че той я оприличи на испански инквизитор, оглеждащ поредната жертва. Зад нея стояха Франческа и Евелин. Поли Макпийс бързо се приближаваше в количката си, бутана от пъхтящия Хо.

Тереза се усмихна смутено.

— И аз не знам какво ми стана, мис Бийд.

— Наистина ли не знаеш? — Лили измери с хладен поглед младата жена, чиято ръка почиваше върху лакътя на момчето. — Не съм и очаквала друго. Пусни я, Бернар. Вашите услуги също не са нужни, мистър Торн. Момичето е добре. Права ли съм, Тереза?

Бернар пусна Тереза. Тя се усмихна плахо и нервно заусуква престилката си.

— Да, мадам. Добре съм, мадам. Сигурно е заради горещината, мадам.

— Горещина ли? Глупости! Днешните жени са ужасни слабачки — оповести Поли. — Според мен причината е в неестествените приспособления, които крият под дрехите си — корсети, сутиени и какво ли още не. Какво ще кажете за това, мистър Торн?

— Аз ли? — попита объркано Ейвъри. Никога не се беше замислял за женското бельо. Всъщност… като момче често си представяше какво се крие под женските дрехи, но не си и бе помислял, че те увреждат здравето на жените. — Аз не съм компетентен.

— Така и предполагах — промърмори Лили.

— Искам да кажа, че нямам мнение по въпроса — уточни той, много горд от спокойствието си.

— Аз обаче имам — засмя се мис Макпийс. — Ако жените престанат да се стягат, ще си възвърнат голяма част от жизнеността. Ако питате мен, корсетът е измислен от мъжете, за да попречат на жените да разберат, че имат насреща си напълно безполезни твари… като изключим репродуктивните им функции, разбира се.

— Това е най-глупавата, най-смешната теория, която някога съм чувал — изсъска Ейвъри.

— Аз пък намирам, че аргументите на мис Макпийс са напълно логични — обади се Лили. — Жените могат да правят практически всичко, което могат и мъжете. Е, може би, с изключение на някои неща, за които се изисква голяма мускулна сила.

Ейвъри презрително поклати глава.

— Не ставайте смешна.

— Искате ли да ви докажа?

— Не си струва да обсъждаме темата.

Лили гордо отметна глава.

— Ето ти на! Мъжете винаги казват така, когато ги е страх, че няма да им хрумне нищо умно.

Ейвъри изгуби търпение.

— Откъде можете да знаете как реагират мъжете, мис Бийд? Мислех, че много държите да живеете, независимо от мъжете.

— О!

— Жените винаги казват така, когато се страхуват, че аргументите им са изчерпани — изръмжа той.

Франческа, която стоеше съвсем близо до Лили, се отпусна в тревата и опря брадичка върху дланта си. Евелин седна до нея и започна да мести поглед от единия към другия. Тереза, на която никой не обръщаше внимание, смутено сведе глава.

— Какво стана? Страх ли ви е да поемете предизвикателството?

В продължение на няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо. Въздухът помежду им вибрираше от енергия и горещина.

— Не — отвърна накрая той. — Аз съм джентълмен. Не мога да приема облог, знаейки, че и двамата ще изглеждаме като глупаци. — И й обърна гръб.

— Страхливец.

Той се обърна рязко, но изобщо не мислеше да се поддаде на провокацията. Беше длъжен да се държи като джентълмен.

— Какво искаше да ни кажеш? — попита Ейвъри, полуизвърнат към Тереза.

— Аз ли? Ами аз… ох… трябваше да съобщя, че имаме гости. Един джентълмен и две дами. Много изискани. Идват при мистър Торн.

— Дошъл е джентълмен? — възкликна Лили с отлично изиграно страхопочитание. — И на всичкото отгоре изискан? При мистър Торн? Мили боже, ние сме щастливки!

Тя вирна брадичка, обърна се рязко и закрачи към къщата. Ейвъри помогна на Франческа да стане, Бернар вдигна майка си, а Хоб отново забута инвалидната количка с Поли Макпийс.

Когато пристигнаха, Лили беше вече в библиотеката и поздравяваше тъмнокос млад мъж с мустачки и две руси момичета със свежи лица.

— Простете нахалството ни, мис Бийд, но със сестрите ми минавахме оттук и решихме, че няма да е лошо да се отбием — казваше тъкмо мъжът.

Добре охранен, добре фризиран тип, каза си презрително Ейвъри. Тъпи мустачки. Излъскани ботуши.

— Сестрите ви? — Нещо в гласа на Лили накара Ейвъри да наостри уши. — Колко мило! Изключително мило! Радвам се, че сте се сетили за нас. — Тонът й ставаше все по-изкуствен. — Изобщо нямах представа, че… значи това са сестрите ви? Явно това е седмица на неочакваните посещения — все приятни, разбира се. Бернар също се завърна от училище. Ще го задържим тук цялото лято.

Ейвъри никога не я беше виждал да се преструва и повърхностните й приказки го вбесиха.

— Ще го задържим при нас? — повтори с остър тон той. — Това прозвуча така, сякаш сте довели вкъщи скитащо кученце.

Двете хубави момичета се закискаха и вдигнаха ръце към лицата си. Лили се скова.

— Позволете да ви представя мистър Ейвъри Торн. — Без да го удостои с поглед, тя направи жест в негова посока. — В момента ни гостува. Мистър Торн, това е нашият съсед мистър Мартин Кемфийлд.

Двамата мъже си кимнаха.

Кемфийлд? Човекът, който искаше да разшири имота си, като купи земите му.

Ейвъри си каза, че си струва да го огледа по-внимателно. Жакет, ушит от много добър шивач, светли очи, гъста коса, екстравагантни мустачки. Едва днес осъзна, че мустаците правят мъжа да изглежда по-глупав, отколкото е в действителност. Но ако се съдеше по начина, по който присъстващите в стаята дами зяпаха мистър Кемфийлд, той щеше да остане сам с мнението си.

Кемфийлд се усмихна — или поне Ейвъри предположи така, защото зъбите му блеснаха за миг под тъмната четка от косми, наречена мустак.

— Днес изглеждате невероятно свежа, мис Бийд — каза той.

Свежа? Този тип явно имаше проблеми с очите. Лили изглеждаше като хипнотизирана… обаче на бузата й се появи трапчинка. Проклятие. До днес не знаеше, че тя има трапчинка.

— Много ви благодаря, сър.

Мъжът просто стоеше в средата на стаята и се усмихваше. Лили също се усмихваше. Докато двамата си правеха гримаси, Ейвъри забеляза изражението на Бернар и се стресна. Я виж ти! Как можеше Лили да не забележи, че бедното момче страда неописуемо от флирта й с този смешен Кемфийлд? Наистина ли беше нечувствителна към болката му?

— Кои са тези момичета? — попита Ейвъри с намерение да помогне на Бернар.

— Хмм… — промърмори Кемфийлд. — Момичета?

— Да, момичета. Водите със себе си цели две. Предполагам, че не сте ги намерили на прага на къщата?

— О! — Засегнат в достойнството си, Кемфийлд се обърна към двете млади жени. — Моля за извинение, мис Бийд. Позволете да ви представя сестрите си Моли и Мери.

Момичетата поздравиха Лили с видим хлад. Кемфийлд ги представи учтиво на останалите, като завърши с Ейвъри. Щом изпълни изискванията на етикета, отново се посвети на Лили и предостави сестрите си на Ейвъри.

— О, мистър Торн — започна възбудено едната, — толкова сме възхитени да се запознаем с вас!

— Хмм… — Ейвъри непрестанно поглеждаше към ъгъла, където Кемфийлд оживено говореше на Лили. Бернар стоеше до тях като кученце, изгонено от къщата.

— Моля, съгласете се да присъствате на малкия ни бал идващия понеделник — рече другата.

— О, да, моля ви!

Лили се наведе към Кемфийлд. Очевидно го слушаше много внимателно. Този човек беше безсрамник. Как смееше да говори толкова тихо, че да кара Лили да се навежда към него!

— Моля ви! — повтори настойчиво по-русото от двете момичета.

— За какво ме молите?

— Ами за бала! — Другата сестра размаха розовите си пръстчета пред носа му. — Не бъдете лош. Съгласете се да ни удостоите с присъствието си.

Кемфийлд се приближи още към Лили. Проклет натрапник!

— Ако дойдете, всички ще ни завиждат. — Златните къдрички на момичетата танцуваха пред очите му.

— Защо мислите така?

Двете се закискаха.

— Нима не знаете? Засрамете се! — пошепна възбудено едната.

Ейвъри смръщи чело. Двете момичета бяха хубавички, но защо трябваше да му говорят със загадки?

— Моля, обяснете ми, мис… мис…?

— О, сър, виждам, че сте олицетворение на сдържаността. Права ли съм?

— Мис Кемфийлд — рече нетърпеливо Ейвъри, — за какво говорим, за бога?

Последва ново кискане. Ейвъри се запита как би могъл да се измъкне. От Лили не можеше да се очаква помощ — тя беше твърде заета да зяпа мустакатия им съсед, който на всичкото отгоре искаше да стане собственик на Мил Хаус.

— Досега не сте приели нито една покана — каза едно от момичетата.

— Даже поканата на лорд Джесъп — добави развълнувано другото.

— А, това ли била работата? Аз не приемам покани. Мис Бийд отговаря за поканите. Ако тя е пропуснала да се яви на вашите забавления, разберете се с нея. Всъщност това не е лоша идея. Да отидем при онези двамата и да…

Ейвъри млъкна изведнъж. Двете руси хубавици се спогледаха стъписано.

— Какво има?

— Ами… — По-малката мис Кемфийлд се опита да се усмихне. — Работата е там, че… аз наистина не знам как би реагирала мис Бийд, защото… тя…

— Кажете ясно за какво става дума.

Другото момиче се реши.

— Поканите не включват и нея. Със сигурност не.

Лицето му моментално се вкамени и двете момичета отстъпиха крачка назад. Макар и израснали под крилото на безброй бавачки и слугини, инстинктът за опасност не ги беше напуснал.

Ейвъри си заповяда да се усмихне.

— Разбирам. Но вашата покана не я изключва, нали?

— О! — прошепна задъхано по-голямата сестра. — Точно това обсъждахме в колата, докато идвахме насам… искам да кажа, докато минавахме покрай вас. Вие сигурно разбирате, че начинът, по който живее мис Бийд, да не говорим за неблагоприятния й статут на незаконно дете…

— Аз на ваше място не бих продължил с тези обяснения — прекъсна я Ейвъри и в гласа му прозвуча недвусмислено предупреждение.

Момичето преглътна мъчително и се огледа с надеждата някой да й се притече на помощ. Колкото и да я беше страх, явно не й се искаше да изпусне плячката, каквато представляваше Ейвъри. Но поне и двете бяха престанали да се кискат.

— С радост ще дойда на бала ви.

Лицата на момичетата светнаха. Ейвъри си каза, че му е все едно дали ще гледат на него като на най-скъпоценния трофей във витрината на обществените си завоевания. Най-важното беше да си платят за глупостта.

— Но ще дойдат и братовчедките ми.

— Разбира се — съгласи се веднага по-голямата сестра.

— Ще дойде и мис Бийд.

И този път нямаше колебание.

— Разбира се, мистър Торн. Другояче не сме си го представяли.

— Много добре — кимна благосклонно Ейвъри. — Ето че се разбрахме.