Кони Брокуей
Любимият ми враг (15)

Епилог

Моравата зад къщата беше пълна с деца. Близнаците на Тереза и двете големи момиченца на Кати гонеха най-големия син на Мери и надаваха въодушевени викове. Близнаците изпълниха строгото нареждане на майка си и оставиха най-малката дъщеря на Мери, известна с ревливостта си, сама на моравата. Момиченцето се ядоса ужасно и реши да се покатери до самия връх на стария кипарис, за да покаже на големите момичета, които тайно обожаваше, че може да се мери с тях.

Щом стигна най-горе, малката понечи да нададе тържествуващ вик, с който да привлече вниманието на множеството, но изведнъж осъзна колко високо над земята се намира и щастливите крясъци бързо преминаха в жален плач.

Когато стана ясно, че никой няма желание да спаси шестгодишната ревла, Карл Торн се поддаде на генетичните повели, припомни си, че е джентълмен, и се закатери по стъблото. Това привлече вниманието на малката му сестра — дръзката осемгодишна Памела. Тя предаде бебето на Кати в ръцете на леля си Евелин, застана под клоните на огромното дърво и започна да дава на брат си полезни съвети. Карл, разбира се, не оцени по достойнство великодушието на сестра си, и отвърна с думи, които щяха да накарат майка му да го накаже — и тайно да се смее с глас.

Много скоро под дървото се събраха всички деца, за да окуражават малкия кавалер, който продължаваше спасителната си акция, мърморейки недоволно.

Само Джени, най-голямото и най-сериозното от трите деца на семейство Торн, не прояви никакъв интерес към случващото се. Тя лежеше върху одеялото, постлано на брега на езерото, и със смръщено чело четеше първия роман на чичо си Бернар, озаглавен „Една вълнуваща любовна история: пълната кореспонденция между Ейвъри и Лилиан Торн“.

Насядали около нея, възрастните разговаряха спокойно. Леля Евелин, с бебето на Кати в скута си, разказваше за новите промени в законите за детския труд, а леля Поли кърпеше бухалката на Карл, за да могат после да поиграят крикет.

Братовчедът Бернар зяпаше майката на Джени — но това беше типично за него и никой не се притесняваше, а баща й се опитваше да убеди леля Франческа, че през зимата трябва да дойде с тях в Египет. Засега нямаше успех, но ако се съди по изражението на леля Франи, тя скоро щеше да капитулира. Нито една жена не можеше да устои на очарованието на баща й.

— Не ставай глупава, Франческа — казваше тъкмо той. — През зимата Лондон е само една воняща дупка. Не помниш ли колко те измъчи грипът миналата година! Най-добре да се махнем от Англия за известно време. Или ти харесва да кашляш, докато ти излезе душата?

— Искаш да дойда с вас само за да има кой да пази децата ви, докато се забавлявате!

Ейвъри погледна към жена си и Джени се усмихна: всички в семейството наричаха това „онзи поглед“.

— Даваш ми чудесна идея — промърмори той.

Леля Франческа избухна в смях.

— Добре де, може пък и да дойда. Но само ако от време на време ми осигурявате свободни вечери.

Джени престана да слуша разговора на възрастните. Дочете книгата и енергично я затвори. От гърлото й се изтръгна презрителен звук. После се изправи и запретна крачолите на панталона си.

Бернар, който я наблюдаваше през цялото време, попита любопитно:

— Оставяш ли ни, котенце?

Златнорусата му коса, осветена от слънцето, беше най-прекрасното нещо, което Джени беше виждала някога.

— Отивам да поджапам в езерото.

— О? Защо имаш нужда да се охладиш?

— Защото така. — Тя се опита да го пренебрегне, което не беше лесно, когато си само на десет години и общуваш с гръцки бог.

Да, за Джени Бернар беше олицетворение на гръцки бог. Едър, строен и винаги леко дистанциран, с остър ум почти като на баща й. Точно затова момичето беше ужасно разочаровано, че в книгата му майка й е представена по такъв начин.

— Ще позволиш ли да попитам за причините?

Джени веднага забрави решението си да пренебрегва присъствието му.

— Тези… тези писма, които майка ми уж е писала на татко…

— Аха — промърмори той. — Какво им е на писмата?

— Невъзможно е да ги е писала мама.

— Много съжалявам, но се налага да ти възразя, скъпа Джени. Писмата наистина са писани от майка ти и тя беше така любезна да ми позволи да ги препиша дума по дума. Нищо не съм променил.

— Все още не разбирам защо тя постъпи така — намеси се баща й, който бе проследил разговора им. — Смяташ ли, че на хората ще им е интересно да четат чужди писма? Какво ги засягат нашите отношения?

— О, я стига, Ейвъри. — Бернар го удостои с една от редките си усмивки. — Вие не сте обикновени хора. Връзката между прославения пътешественик и красивата говорителка на суфражетките е забележителна. Кой може да устои на изкушението и да не си купи книгата?

— Аз — отговори твърдо Джени.

— Ще позволиш ли да попитам по каква причина, котенце? — осведоми се учтиво Бернар.

Вместо отговор тя се отпусна на колене и отново отвори книгата. Прелисти няколко страници, намери точното място и го посочи с пръст.

— Ето тук. Чуйте какво пише: „Скъпи ми неприятелю, позволете да отговоря на слабоумната ви забележка, че жените са духовното огнище, на което мъжете се топлят. В случай че мъжът мръзне, аз бих му предложила да си купи истинска печка. А ако му е студено на душата, да си налее едно голямо уиски“

Баща й отметна глава назад и избухна в смях. Бернар отново благоволи да се усмихне.

— Типично за майка ти — отбеляза развеселено той.

— О, не, сър — отговори убедено Джени. — Мама никога не би се изразила така меко и внимателно. Мама би разкъсала на парченца всеки мъж, позволил си да направи такава глупава забележка.

Двамата мъже вдигнаха глави към Лили, която стоеше наблизо и ги слушаше мълчаливо. Тя се обърна към дъщеря си и кимна с достойнство.

— Абсолютно си права, скъпа Джени — рече тя и се усмихна на съпруга си. — Но когато намериш един от малкото истински джентълмени, които си струва да обучиш и поведеш в правилната посока, спокойно можеш да проявиш малко любезност.