Александра Маринина
Законът за трите отрицания (7)

Глава 7.

Често се случва така: сред множеството факти и обстоятелства, които изплуват в процеса на разкриването на едно престъпление, изведнъж изскача някоя дребна подробност, мъничка, незабележима и никому ненужна, но детективът или следователят се блъскат в нея като в заключена порта и просто не могат да продължат, докато не разберат всичко около тази мъничка подробност. Сънуват я, тя се върти в главите им денонощно, мира не им дава, и те кой знае защо са сигурни, че щом решат въпроса с тази дреболия, всички останали подробности веднага ще намерят местата си и картината на престъплението ще се подреди в едно цяло, ще се сдобие с багри, ще се изясни. Ще задиша и оживее. Понякога именно така и става. Но много по-често излиза, че въпросната подробност няма никакво отношение към престъплението.

Такава подробност в случая с убийството на Юлия Халипова стана за Сергей Зарубин понеделникът в навечерието на убийството. Незнайно защо този проклет понеделник измъчваше оперативния работник и го болеше като развален зъб. Къде е бил в понеделник Антон Кричевец? Срещу какви толкова невероятно важни неща е заменил възможността да се хареса на маестрото, от когото зависи бъдещата му работа? Нито самият Кричевец, нито неговата любовница Волкова даваха отговор на този въпрос.

Но за Зарубин беше очевидно, че и двамата лъжат, когато разказват за лошото настроение, обхванало бившия каскадьор. Той добре си спомняше как попита Волкова защо Антон не е почел юбилея на Островски и не получи ясен отговор. А нали, ако всичко е било толкова просто, ако в неделя той е пропуснал банкета, защото не е искал да отиде сам, а Волкова е била заета със семейно тържество, ако в понеделник е бил разстроен и е прекарал целия ден и дори част от вторника в нейния апартамент, какво й пречеше да му каже това? Но не му го каза. Само премълча и каза кратко: „Не знам“. Защо?

Ами защото не е била готова за този въпрос. Не е измислила предварително какво да отговори, не е успяла да го съгласува с Кричевец. Те не са предполагали, че милиционерите от „Петровка“ ще се заинтересуват от такава подробност, като присъствието на един свидетел на рождения ден на друг. А може би е трябвало да съгласува показанията си не само с Кричевец, но и с Островски? Кой знае какво всъщност е станало? Най-вероятната версия, тази, която е на повърхността, разбира се, е Дронов и мутрите на Багаев. Но всъщност двойката „поръчител-изпълнител“ може да изглежда съвсем различно. Тоест, изпълнители може да са били както момчетата на Руслан Багаев, така и други, а поръчител може да е бил например самият Островски, жена му, Кричевец, който не е искал да рискува доброто отношение на режисьора, че дори и Анита Станиславовна Волкова в края на краищата. Или убийството да е поръчал все пак Дронов, но да го е провокирал някой от гореизброените персонажи.

И ето че пред Серьожа Зарубин изниква такъв един простичък въпрос: да предположим, че поведението на Халипова е станало вече съвсем предизвикателно, да предположим дори, че докато Анита Станиславовна е пирувала в неделя със семейството си, младата актриса се е срещнала с Кричевец и си е позволила нещо съвсем немислимо, включително шантаж: че нали, или ще бъдеш мой и ще зарежеш твоята старица, или аз ще направя така, че Островски да скъса деловите си отношения с теб. И в понеделник Кричевец, с благословията на Волкова, се среща с Дронов. Дронов е зает човек, определил е времето за срещата и това време се е оказало в понеделник вечерта, а отчаяният и уплашен Кричевец не е могъл да откаже и да помоли срещата да се състои по друго време, тъй като той трябва да присъства на рождения ден на режисьора. Оказва се, че има два ангажимента от несъпоставима важност, а не може да се протака: Юлия е момиче неуправляемо и непредсказуемо, може всеки момент да изпълни заканата си. Отложиш ли срещата, може после да се окаже късно за каквото и да било.

Възможно ли е да е станало така? Напълно. А какао е нужно, за да проверим тази хипотеза? Нищо работа. Трябва точно да се установи къде са били в понеделник вечер Кричевец и Дронов. Впрочем възможно е с политика да се е срещнал не Антон, а неговата приятелка — и в такъв случай трябва да се установи също къде се е намирала по това време Волкова. И толкоз. Ако се окаже, че Дронов в понеделник вечерта се е намирал там, където и Кричевец или Анита, или двамата заедно, можем да смятаме престъплението за разкрито.

Окаже ли се обаче, че пътищата им не се пресичат никъде, мъчителният въпрос за понеделника ще изникне с нова сила. Ако Кричевец и Волкова крият не среща с Дронов, а нещо друго? Какво крият тогава?

Своите „понеделнишки“ терзания Сергей Зарубин споделяше само с Коротков: страхуваше се, че ще му се смеят. И докато останалите оперативни работници си трошаха краката и моряха езиците да проверяват алибитата на всички намиращи се в Москва членове на престъпната групировка на Багаев, Зарубин насочи всичките свои усилия към трима души: политика Дронов, бившия каскадьор Антон Кричевец и доктора на физико-математическите науки Анита Волкова. Дронов беше недостъпен за Зарубин; ако изобщо някой можеше да си поговори с него, този някой беше следователят. Кричевец, както предполагаше Сергей, беше прекалено тясно свързан с престъплението, затова със сигурност щеше да бъде напрегнат и предпазлив, щеше да следи всяка своя дума, така че трябваше да започне с Волкова.

Анита Станиславовна работеше като системен администратор, ходеше на работа ежедневно, имаше нормиран работен ден от девет до осемнайсет часа, получаваше заплата в рубли, равна на две хиляди долара, в работата си с никого не се бе сближавала и никой нищо не знаеше за личния й живот. Напълно естествено бе никой да не знае и как тя прекарва почивните си дни и вечерите, по-конкретно фаталната вечер в понеделник. Но оставаха роднините, които може би бяха по-информирани. В списъка на роднините, с който разполагаше Зарубин, фигурираха: майка — Зоя Петровна Кабалкина, втори баща — Григорий Иванович Кабалкин, природена сестра — Любов Григоревна Кабалкина, и брат — Валерий Станиславович Ритер, от третия брак на баща й.

От разговора с майката и втория баща на Волкова Зарубин не научи нищо интересно. Зоя Петровна каза, че тъй като с Анита са се видели предната вечер, в неделя, и са се наприказвали на воля, в понеделник не се свързали нито веднъж по телефона. За плановете на дъщеря си за вечерта тя не знаела нищо, не можела да каже и дали си е била вкъщи. Не, Анита никога не била произнасяла пред тях името Дронов.

Два часа се оказаха пропилени напразно, само на пръв поглед изглеждаше, сякаш е работа за пет минути: отиваш, задаваш два въпроса и си тръгваш. Волкова засега дори не беше заподозряна, тя беше само свидетел и по отношение на нея не, биваше да се действа грубо, защото, първо, можеше всички наоколо да се подплашат, напразно да се опетни човек, а после да излезе, че той е чист като младенец, и второ, този свидетел веднага щеше да научи от какво конкретно се интересуват детективите и какво точно предприемат, за да задоволят любопитството си. Ето защо за всички, с които предстоеше да се разговаря, трябваше да се измисли красива легенда, в потвърждение на която се налага да се задават стотици други въпроси.

* * *

Любов Григоревна Кабалкина гледаше Зарубин с нещастни очи, пълни със сълзи.

— Не е нужно с бащиното, наричайте ме просто Люба, с вас сигурно сме връстници — тихичко каза тя на Сергей. — Мама вече ми се обади. Някакви неприятности ли има Анита?

— Не, в никакъв случай — побърза да я успокои Зарубин. — Просто се води следствие за сериозно престъпление и трябва да се уточнят всички показания, които фигурират в делото. Става дума за убийството на актрисата Юлия Халипова. Може би сте чували?

— Да, по телевизията — кимна Люба. — Анита се познаваше с нея.

— Вашата сестра разказвала ли е нещо за Халипова?

— Малко, Анита изобщо не обича да клюкаротва.

Тя внезапно изхлипа, бързо избърса сълзите си със стиснатата в ръката й кърпичка и се извърна:

— Извинете.

Ама тя защо така? Сергей не й бе казал нищо такова, пък и разговаряха за убийството на съвършено чужд човек.

— Та какво ви е казвала за Халипова? — настойчиво повтори Зарубин въпроса си.

— Че е лекомислена и безотговорна.

— И това ли беше всичко?

— Ами още, че… че е любовница на самия Островски.

— И какво друго?

— Нищо друго, честна дума. Знаете ли каква е Анита? Тя не обсъжда с никого своите работи, но и чужди не обсъжда зад гърба на хората.

— Ас Островски в добри отношения ли е?

— В нормални. Извинете, не бихте ли могли по-бързо да преминете към същината? Трябва да прибера децата от мама, скоро ще ги слагам да спят.

О, престана да плаче, но пък взе да става неспокойна. Май и във вашия гардероб, Любов Григоревна, прашасват някакви скелети? Впрочем, ако са в гардероба, не събират прах… А какво правят там? Изсъхват? Добре, засега ще се престорим, че нищо не се е случило.

— Ами аз вече съм съвсем близо до същината. Сестра ви казвала ли ви е, че миналата събота Островски е празнувал шейсет и пет годишнината си?

— Каза ми, разбира се.

— Смяташе ли да ходи на банкета?

— Бяха ги поканили с Антон точно за неделя, а в неделя беше рожденият ден на баба ни. И Анита не можа да отиде на празника на Островски. А Антон никъде не ходи без нея.

— Тоест, баба ви е по-важна за Анита Станиславовна от режисьора Островски — одобрително направи равносметка Зарубин. — Това я характеризира много добре. В наше време, знаете ли, малко хора обичат толкова бабите си. Добре, ами в понеделник? Тогава е имало още едно честване, в Дома на киното, и пак с банкет.

— Анита смяташе да отиде именно в понеделник, така ми каза в неделя.

— И защо не е отишла? — невинно попита Зарубин.

Запя мобилният телефон, поставен на масата пред Люба. Тя моментално го грабна, отвори капачето:

— Да.

И веднага лицето й се промени, просто повехна за секунди. Точно така, тя очаква някакво обаждане, а все звънят хора, които не я интересуват. Затова е неспокойна. И иска да свърши по-бързо разговорът й с детектива и да го отпрати, та той да не чуе за какво ще стане дума, когато дългоочакваното обаждане все пак се състои. Имате си свои тайни, Любов Григоревна… Ама хайде, не е наша работа.

— Извинете. — Тя затвори телефона и го остави на масата. — За какво ме питахте?

— Защо Анита Станиславовна не е отишла в Дома на киното, щом се е канела — вяло отговори Зарубин.

Изненадата не се получи — той зададе въпроса, а Кабалкина имаше време да обмисли отговора, телефонът иззвъня в толкова удобен за нея момент!

— Ама тя не е ли отишла?

Стори му се, че учудването на Кабалкина не беше престорено.

— Знам ли и аз. — Сергей разпери ръце. — Сестра ви казва, че не е ходила в Дома на киното, а някои хора, които са били там, твърдят, че са я видели в понеделник на честването на Островски. Затова сега проверяваме.

— Господи, но защо не е отишла? — озадачено каза Люба. — Та тя толкова искаше… Канеше се, със сигурност. Вие не знаете ли защо не е отишла?

— Люба, та нали вие самата току-що казахте, че сестра ви с никого не обсъжда работите си. И аз не съм изключение. Анита Станиславовна просто каза, че в понеделник не е отишла в Дома на киното, а защо — това не ми обясни.

— Дори на вас? Та нали сте милиция, не питате просто така, от любопитство. На вас е трябвало да каже.

— Е, извинете — усмихна се Сергей, — не оправдах надеждите. Госпожа Волкова не сметна, че съм достоен. Та ето, аз мисля, че тя все пак е отишла в Дома на киното, щом толкова е искала. Защото има хора, които твърдят, че са я видели там. Да си призная, аз мислех, че те или грешат, бъркат нещо, или лъжат. Но може би Анита Станиславовна незнайно защо иска да скрие, че е била там? А, Люба? Как мислите?

— Ау, какво приказвате! Защо трябва Анита да крие? И после, тя не може да не разбира, че ако е била в Дома на киното, всички ще го потвърдят, какъв смисъл има да казва, че не е била? Глупаво е!

— Права сте. — Зарубин се престори, че се е съгласил. — Тогава възниква въпросът защо другите свидетели лъжат. Защо казват, че е била там, ако всъщност не е била? Да не би да са получили масови халюцинации?

— Не знам — сви рамене Кабалкина. — А от мен какво искате?

— Ох, и аз не знам — престорено въздъхна Зарубин. — Каква глупост, а, и уж няма никакво отношение към убийството, всяко най-дребно разминаване в показанията на свидетелите се налага да бъде изяснявано до последната подробност. Сега търся хора, които могат да кажат къде е била сестра ви в понеделник вечерта, хем не просто да кажат, а да потвърдят. Например вие, Люба. Не сте ли й се обаждали в понеделник вечерта?

— В понеделник ли? — Тя се замисли, после тръсна глава: — Определено не. Защото аз бях сигурна, че е на банкет. Обаждах й се следобед… Не, излъгах ви, следобед ми се обади тя.

— За какво? Уговорка ли имахте да ви се обади? Или е възникнал някакъв спешен проблем?

— Защо спешен? — не разбра Кабалкина.

— Видели сте се предната вечер, на рождения ден на баба ви. Сигурно сте обсъдили всичко важно. Така че обаждането в понеделник следобед, когато и двете сте на работа, може да е било само спешно. Не е ли така?

— Ами… — Люба се смути. — Това е семеен въпрос, няма отношение към убийството.

— И все пак, Люба, ще ви помоля да отговорите.

Гласът на Зарубин стана твърд. Кабалкина си погледна часовника и отново въздъхна. За кой ли път вече, откак разговаряха? Сергей им изгуби броя. Тази Любов Григоревна е просто като някаква машина, изработваща въздишки и сълзи.

— Ние имаме брат… По-точно не аз, а Анита. Синът на баща й от третия му брак. Аз и Анита имаме обща майка, а тя с Валерка — баща.

— Да, в течение съм.

— Извинете, Сергей, хайде да свършим по-бързичко, имам малки деца.

— Хайде — с готовност се съгласи той. — Вие ми разкажете бързичко защо сестра ви се е обадила в службата ви в понеделник следобед и ще ви оставя на мира.

— Не. — Люба решително стана от дивана, взе от масата мобилния телефон, окачи го на колана на полата си. — Отивам да взема децата от мама. Ако искате, можете да ме изпратите, по пътя ще отговоря на въпросите ви. Близо е, на съседната улица.

— Знам, нали бях при вашите родители днес.

— Аха, бях забравила…

Наложи се да се подчини. Малки деца — това е сериозно нещо. Против него няма и не може да има аргументи.

Дъждът беше спрял и привечер доста се бе захладило. Люба, нисичка пухкава дебеланка, изглеждаше в дебелото си червено яке като ярко въздушно балонче, което леко подскача по тротоара. Крачеше много бързо, на половин крачка пред Зарубин, сякаш изобщо бе забравила за неговото съществуване. А може би не искаше да разговаря?

— Люба, ние не завършихме разговора си — напомни за себе си Сергей. — Вие искахте да ми разкажете за обаждането на сестра ви в понеделник в службата ви.

— Ами нищо особено. — Тя дори не забави крачка. — Анита се обади и каза, че още не се е видяла с Валерка, но може би ще се видят утре. Това е.

— Как така всичко? — ядосано попита Зарубин. — Защо ви го е съобщила? Това да не е някакво събитие от световен мащаб? Или вие си съобщавате една на друга за всяка своя крачка?

— Защо говорите така… — Тя вече се бе запъхтяла, но не намаляваше темпото. — В неделя аз казах на Анита, че съм се видяла с Валерка и той ми се стори някак разстроен, угрижен. Затова тя ми се обади на другия ден да ми каже, че не е забравила за нашия разговор и непременно ще се види с него и ще се постарае да изясни всичко. Та аз да не се тревожа — ако му трябва помощ, тя ще направи всичко, каквото е нужно.

— А вие защо се тревожехте? Не е ли нормално човек да е угрижен от нещо, още повече че е делови човек, бизнесмен? Нима това е повод да се изпада в паника?

— Вие не разбирате…

— Естествено, че не разбирам — с лекота се съгласи той. — Затова ми обяснете, та да разбера.

Тя да беше видяла себе си! Разстроена, угрижена, сълзи в очите, въздишки, очакване телефонът да звънне. И сестра й нещо не се е втурнала презглава да я спасява. Какво семейство, а!

— Съпругата на Валерка е наркоманка. Но това да си остане между нас, нали, Серьожа? Освен Валерка, го знаят само трима души: майка му и ние с Анита. При това Валерка мисли, че аз нищо не знам и само майка му и Анита са в течение. Но Анита ми каза, тя няма тайни от мен. Затова, когато видях, че е съвсем неадекватен, се уплаших, че жена му е направила някаква беля.

— Какво например?

— Например че е минала на хероин. Досега вземаше само хапчета, това все пак не е толкова страшно, колкото хероина, аз знам. Ако мине на хероин обаче — край, свършено е с нея.

И естествено Валерка не би ми казал нищо, нали уж не знам. Затова помолих Анита да разбере какво става.

— Ясно.

Така, това определено няма отношение към убийството, само времето отиде нахалост.

— И още един въпрос, последен. — Кабалкина вече бе набрала кода и сега стоеше, придържайки вратата отворена. — Майка ви се оплакваше, че Анита Станиславовна крие от нея приятеля си Антон Кричевец. Вие познавате ли го?

— Не. Анита не ме е запознавала с него.

— Това не ви ли обижда? Та те са заедно вече петнайсет години, Антон е значителна част от живота й. Нима не е обидно, че тя не ви показва тази част?

— Ни най-малко. Анита не допуска никого в живота си и всички отдавна сме свикнали с това. Такъв й е характерът. Всичко хубаво.

* * *

— Край, Юра, остава ми последната надежда — горестно констатира Зарубин, седнал в кабинета на Коротков. — Ако братът на Волкова наистина се е срещал с нея във вторник, в навечерието на убийството, може тя поне да му е споменала къде е била в понеделник вечерта и защо не е била при Островски. Ако и той нищо не знае, става съвсем лошо.

— Серьога, ти ще ме довършиш. — Коротков се втренчи в празната чаша, в която съвсем доскоро имаше горещ чай, и с недоумение се убеди, че там вече няма нищо. — Говори ли с Каменская?

— Всеки ден говоря с нея. Вечерни отчети по телефона. Защо?

— Ами нищо! — избухна Юрий. — Вече не мога да слушам за тоя проклет понеделник с проклетия юбилей на проклетия Островски! Специално ходих при нея в това проклето Болотники, за да обсъдим всичко подробно очи в очи, а не по телефона. И тя обеща да се постарае да те вразуми.

— Тя няма усет — упорито завъртя глава Сергей. — Ти самият прекрасно знаеш, и Настя Павловна го знае. Тя има аналитичен мозък, а усет няма и никога не е имала.

— Да бе, ти пък го имаш в изобилие — промърмори Коротков. — Шампион по усет. Я да се разберем така. Сега набирам един номер и задавам един въпрос. След това ти оставяш на мира своята идея и се включваш в проверката на Багаевите мутри, защото момчетата вече са капнали да ги проверяват един по един.

Обърна листа на настолния календар, намери телефона на приемната на Дронов и вдигна слушалката.

— Добър ден, майор Коротков, Московски криминален отдел. Ако обичате, нужна ми е една малка справка, мисля, че можете да ми помогнете. Не ми се иска за такава дреболия да се обръщам лично към господин Дронов… Да, благодаря. Та значи ето какво. В понеделник в Дома на киното се е провело честване на режисьора Островски. Чували ли сте го?… О, тогава още по-добре. Там е станал малък инцидент, изчезнала е чантата с важни документи на един от присъствалите. Ние поискахме целия списък на поканените, но нали разбирате, някои са отишли на честването, други — не, та трябва да уточним… Господин Дронов е в списъка. Бихте ли ми казали присъствал ли е там или не?… Аха, дори го е нямало… Ясно. Страшно съм ви благодарен. Още веднъж извинете за безпокойството.

Коротков затвори телефона и изразително погледна Зарубин.

— Та такива ми ти работи, млади ми приятелю, Господин Дронов изобщо не е бил в Москва в понеделник, както и в неделя, и в събота. Заминал е в командировка още четвъртък и се е върнал на следващия четвъртък, тоест дори след убийството на Халипова.

— Осигурявал си е алиби — уверено заяви Сергей.

— Е, ти знаеш по-добре — позасмя се Юра. — Но при всяко положение в понеделник той не може да се е срещал нито с Волкова, нито с Кричевец. Така че с каквото и да се е занимавала тази сладка двойка, докато в Дома на киното са давали Островски, то няма нищо общо с убийството.

— Може да са се срещнали не с Дронов, а с Багаев — Продължи да упорства Зарубин.

— Хайде де! През главата на Дронов? И откъде са намерили връзка с Руслан? Та те не са бизнесмени, нито пък престъпници. Край, Серьога, приключваме с тази тема. Съгласен съм, че убийството на Халипова е свързано с Дронов, но въпросът за понеделника е изчерпан. Разбра ли ме? Ако мислиш, че Волкова и Кричевец може да имат нещо общо с това — моля, прави всичко, което смяташ за нужно. Но забрави за понеделника най-сетне!

— Добре де — мрачно промърмори Зарубин. — Но с Ритер все пак ще се срещна.

— Мамка ти! — кресна Коротков. — Да не оглуша случайно? Или аз обяснявам лошо?! Имаме работа до гуша, момчетата капнаха — и нашите, и от РУБОП…

— Не ми викай. — Зарубин беше спокоен и дори май весел, сякаш с него на висок глас разговаряше не заместник-началникът на отдела, а някой външен човек, чието мнение не играеше и най-малка роля в живота на Сергей. — Ще се видя с него в извънработно време.

— Детективът няма извънработно време, ние не сме на нормиран работен ден. Забрави ли? О, господи, ама защо си толкова упорит? Нали сам виждаш, че версията ти не издържа на критика, ама не искаш да си го признаеш. И как да разговаря с теб човек, като не може да ти вика, а от нормална приказка не разбираш! И между другото, защо не трябва да ти викам?

Зарубин хитро се усмихна и намигна. Разбра, че бурята е утихнала, Коротков си е изпуснал парата и отново е готов за човешки разговор.

— Защото съм дребен. Знаеш ли какъв ужасен комплекс имам на тази тема? Никой не бива да ме пренебрегва, не бива да ми се карат, не бива да ми викат, защото започвам страшно да се разстройвам. А когато се разстройвам, затъпявам. И работя лошо.

— Ти си дребен шантажист — насочи напред Коротков показалеца си.

— Ами да — потвърди Сергей. — А ти си голям началник. С една дума, шефе, аз всичко разбрах и ще постъпя, както ми каза. А за останалото — нека се престорим, че не знаеш. Съгласен ли си?

* * *

Когато престанаха непрекъснатите дъждове, Настя естествено се зарадва, но застудяването настъпи едновременно с нови неприятности. В топлоцентралата стана авария и всички къщи в Болотники останаха без отопление и топла вода.

През деня Настя все някак успяваше да се спаси от студа, но прекараната в борба с него нощ изтощи всички резерви на мъжеството й. Още на сутринта тя звънна на Дюжин и го попита какво се прави в такива случаи.

— Нормалните хора палят камината и включват бойлера — спокойно отговори Павел. — Но теб не можем да те пишем при нормалните, защото, първо, не си в състояние да нацепиш дърва, а онези, дето ги нацепи Коротков, ги изгорихме в неделя. Второ, не знаеш къде е и как се включва бойлерът.

— И какво да правя сега? Да чакам, докато се превърна в замразена риба?

— Ще чакаш, докато дойда.

— Дълго ли ще чакам? — жално попита Настя. — Вече нямам сили.

— Около час и половина. Сега ще помоля Иван да ме пусне и тръгвам.

Какъв лош късмет. Ако кракът й беше здрав, можеше да се облече по-топло и час и половина да се разхожда из гората с бърза крачка — и за здравето полезно, и помага да се стоплиш. А така, колкото и да се обличаш, пак е студено сякаш си навън, пък и Настя не си бе донесла особено топли дрехи — не бе предполагала, че може да остане без отопление.

Добре де, половин час можеше да се посвети на лечебната разходка, чиято продължителност вече бе станала трийсет минути. Ами още един час? Настя си спомни как бе мръзнала през целия вчерашен ден и през цялата нощ и реши, че след такива изпитания един час определено ще изтърпи. Чудо голямо, какво е един час, едно мъъъничко, крааатичко часче, в сравнение с цяло студено и безкрайно денонощие!

Чистяков беше донесъл в Болотники много книги, но Настя, въпреки собствените й очаквания, четеше малко. Предпочиташе да се рови в себе си, да търси първопричините на собствените си проблеми. Тя не вярваше в чудеса, но от деня, когато набра смелост и си каза всичко, което мисли за собствените си отношения с началника, кракът започна да я боли по-малко. Трудно бе да се каже защо стана така — дали защото отдавна боледуваше и беше време да се оправи, дали защото Настя водеше по-здравословен начин на живот, всеки ден се разхождаше, много спеше и се хранеше редовно, или пък защото Паша Дюжин беше прав. На Настя много й се искаше да поговори с него за това, но през почивните дни край нея постоянно беше Льошка, а после дойде и Коротков, и изобщо на вилата цареше весела суетня, а подобен разговор й се виждаше сериозен и неподходящ за чужди уши. Особено за ушите на Льошка: като физик-математик, човек прагматичен и земен, щеше да им се присмее. И тя беше учила във физико-математическа гимназия и бе израснала като заклета атеистка, но мисленето й някак се различаваше от това на Чистяков. Може би защото тя много по-често от съпруга си имаше работа с чужди съдби и чужди постъпки и добре знаеше какви необясними неща стават в човешките глави и се случват в човешкия живот.

Както и да е, спокойните и бавни размисли и върху личното й поведение, и върху поведението на другите, я насочиха към неочакван извод: хората много често не използват собствените си ресурси, а предпочитат чуждите, защото изначално са сигурни, че със своите няма да успеят. Под собствени ресурси в случая Настя имаше предвид душевните сили и психологическите възможности. Колкото повече най-обикновени житейски ситуации си припомняше, толкова по-ясно се очертаваше закономерността. Най-простият пример — с парите, които човек взема назаем. Той, да кажем, печели определена сума и знае, че ако пести, след три години ще спести достатъчно, за да си купи… например нова кола. Има два варианта: да пести, да чака и след три години да осъществи замисленото или да вземе пари назаем за три години и да купи колата още сега, защото старата вече е овехтяла, не е модерна или пък му е станала малка. Най-често хората тръгват по втория път, защото са сигурни: още три години няма да издържат с тая таратайка. Абе просто нямат сили за това! То не е шофиране, а мъчение. Да престанат да карат кола и за три години да се прехвърлят на обществен транспорт? Не, какво приказвате, няма да мога, свикнал съм с колата, какви ти трамваи и тролеи! А ако помисли човек, какво значи „не мога повече“ или „няма да мога“? Или „вече нямам сили“, „няма да понеса това“, „не съм в състояние“? Ами все същото: неувереност в себе си. Няма да ти стигне търпението, издръжливостта, силата на волята. По-добре да прибегнеш до помощта на чуждите пари, отколкото да задействаш вътрешния си ресурс и своите способности.

Разбира се, често ние, хората, хитруваме. Спокойно допускаме, че и ще можем, и ще понесем, и силите ще ни стигнат, но никак не ни се иска… Тягостно ни е, дошло ни е до гуша, отегчително е. Понякога е мъчително. Понякога — болезнено. Гледаме на съзнателното изтърпяване на страданието или неудобството като на някаква жертва, която естествено не искаме да правим. И се стремим да променим нещата така, че другите да се жертват. Нека те, другите, се променят, нека преустройват своето поведение спрямо нас, нека приемат нашите възгледи и споделят нашите вкусове, тогава ще ни е по-лесно да съществуваме съвместно. Нека споделят с нас своите пари, свободното си време, способностите си. На тях им е по-лесно да принасят жертви, отколкото на нас, дето сме толкова уморени и измъчени.

Но нали трябва да има причина, поради която хората не разчитат сами на себе си. И тя е строго индивидуална, защото всеки човек изживява собствения си живот със свой индивидуален опит и един ден се случва нещо, което напълно унищожава желанието му да се справя с трите най-често срещани проблема: необходимостта да преодоляваш страха, да чакаш и да търпиш.

А може би цялата работа е в начина, по който възрастните се държат с децата? Малкото човече постоянно казва: аз сам, а възрастните непрекъснато му обясняват, че само няма да се справи, че не може без помощ. Детската душа се стреми да се научи да използва своите възможности, а възрастната душа се стреми, понякога несъзнателно, да оформи у детето чувство на зависимост от по-големите, предимно от родителите. Без нас ти нищо не можеш, без нас си загубен, кой ще те възпре от неразумни постъпки и неправилни решения, кой ще те защити от опасност, за теб ние сме всичко, ти без нас си нищо. В края на краищата възрастните заразяват децата със своята идеология и ето го резултата.

Разбира се, не всичко е толкова просто и праволинейно. Съществуват два полюса. На единия е разбирането, че да помагаш на другите е хубаво и похвално, а да помолиш за помощ не е срамно и неудобно. А на другия полюс е вярата, че човек може невероятно много и неговите душевни сили и възможности са наистина безгранични. Да се моли за помощ може и трябва, когато е изчерпан собственият ресурс, но нали повечето хора дори не посягат към него, понеже предварително смятат, че такъв изобщо не съществува и че трябва да се възползват от чуждия — материален, физически или духовен. У един писател, май беше Коелю, Настя бе намерила забележителна фраза: че всеки човек има всичко, което му е нужно. Като си спомни израза, тя стигна до заключението, че истинската мъдрост се състои в правилното разбиране на тази теза. Всеки човек разполага с ресурс, напълно достатъчен да удовлетвори всички негови потребности и желания. Друг е въпросът, че хората често не разбират какви са техните истински потребности и си измислят какво ли не, като се ориентират не по реалността, а по модата, по мнението и начина на живот на околните, по господстващата идеология. Ето, другите имат модни дрешки — и аз искам такива. За какво ти са? Да не би да нямаш какво да облечеш? Да не би да ходиш в дрипи и да мръзнеш? Не. Е, защо тогава? Защото има господстващ в умовете постулат: човек трябва да е облечен според модата. Но този закон, както и модата, е бил измислен, за да купуват хората повече дрехи, без да изчакват предишните да се износят. Това са ни го натрапили умишлено, за да правят пари от тези стоки, като ни принуждават да харчим за всъщност абсолютно ненужни ни вещи. Та това е толкова просто! А ние, като магарета подир морков, се тътрим след хитрите производители, позволяваме да ни обират и се оплакваме, че нямаме пари.

Мъдростта се състои в умението да отделяш истинските нужди от натрапените ти от някого. Всеки човек изпитва потребност да обича и всеки може да реализира тази потребност. Но натрапеното ни мнение говори, че любовта трябва да бъде взаимна, инак е срамна и някак глупава и унизителна, така че в случаите, когато няма взаимност, започват страдания… Всеки изпитва потребност да бъде обичан и няма на света човек, когото никой да не обича, но пак някъде отвън са ни натрапили представата, че ако те обича принц или кралица, ти си великолепен, а ако те обича съвсем обикновен човек със съвсем обикновена външност, можеш да пренебрегнеш тази любов, защото тя не добавя нищо към твоя образ и не повишава твоята самооценка. Такава любов все едно е маловажна. Ако не ме обичат най-хубавите и най-ярките личности, все едно никой не ме обича. И отново — страдания.

Ето такива мисли занимаваха Настя Каменская и я откъсваха от дългоочакваната почивка с книга в ръце. И сега тя имаше чувството, че май е готова за разговор с Дюжин.

* * *

Дюжин пристигна, както беше обещал, след час и половина. Веднага включи бойлера и докато Настя се топлеше в горещата вана, нацепи дърва и запали огън в камината.

— Сега се живее — радостно заяви тя, когато влезе в хола, зачервена и сгрята. — Само не разбирам какво ще правя през нощта, нали камината ще угасне и стаята бързо ще изстине.

— Вземи още две одеяла, горе има. Остава ти да се мъчиш само една нощ, до утре ще отстранят аварията, така ми казаха, обадих се да питам — успокои я Павел. — А до довечера ще поживееш с камината, донесох много дърва, трябва да ти стигнат.

— Ти ще постоиш ли?

— Защо? Искаш по-бързо да се махна ли? Да нямаш тайна среща? — попита ехидно той.

— Я стига и ти! — засмя се Настя. — Какви ти срещи с такъв крак. Исках да си поговорим с теб. За моя куц крайник.

— Тогава ми дължиш един обяд — моментално реагира Дюжин.

— О, какво говориш, Паша — уплаши се тя. — Имам само замразени полуфабрикати, ами че аз не готвя за себе си.

— Хм, да, в сравнение с прасенцето това, разбира се, е слаба работа — укорително поклати глава той. — Ама хайде, ще ям каквото ми дадеш. На мястото на Чистяков отдавна щях да се разведа с теб.

— Мисля — през смях отговори Настя, — че на мястото на Чистяков ти дори нямаше да се ожениш за мен.

Тя извади от фризера пакет с китайски микс, състоящ се от ориз, скариди и безброй различни зеленчуци, изсипа съдържанието в стъклена тенджера, наля малко вода и сложи тенджерата в микровълновата печка. Тази полуготова храна Настя купуваше вече няколко пъти и й се струваше, че е доста вкусна. Впрочем Паша може би нямаше да се съгласи с нейната оценка.

Дюжин обаче мъжествено изяде всичко, което бе сложено в чинията му, макар по лицето му да пролича, че не изпитва безумна наслада. Докато обядваха, стаята добре се затопли, така че Настя дори рискува да си съблече якето и само да го наметне на раменете си.

— Паша, струва ми се, аз разбрах защо кракът ми толкова дълго не се възстановява — подзе тя. — Честно да си призная, не вярвах твърде в онова, което ти ми каза тогава, в болницата.

— За какво говориш?

— Нали ти ми каза, че ако кракът ме боли толкова дълго, и то левият, това означава, че вървя по грешен път при изграждането на отношенията си с някакъв мъж. Правилно ли съм те разбрала?

— Правилно. Всъщност не е точно така…

— Ето на — ядоса се Настя, — започва се.

— Почакай де — усмихна се Павел. — Изслушай ме до края. Краката са символ на пътя, по който вървиш. Ако те болят и двата — и десният, и левият, това може да е свързано например с нещо, което си направила неправилно в живота си, тоест, тръгнала си по грешен път, и подсъзнателно се разкайваш за това. Избрала си погрешната работа, погрешното образование, погрешния град, погрешния съпруг и така нататък. Разбираш ли? А ако те боли само единият крак, трябва да мислиш за пътя, по който си тръгнала във взаимоотношенията си съответно с мъж, ако те боли левият крак, или с жена, ако те боли десният. Тъй като ти имаш проблеми именно с левия крак, аз те насочих към проблемите ти с мъж.

— Добре, аз разбрах, че неправилно изграждам отношенията си с моя началник и затова не ми се ходи на работа. Това възможно ли е?

— Разбира се. Между другото, много често се случва.

— Значи не съм единствена — позасмя се Настя. — Това успокоява. И какво да правя?

— Трябва да работиш по въпроса — загадъчно произнесе Дюжин. — Да работиш упорито, дълго и търпеливо.

— Как именно?

— Ти първо ми кажи случи ли се нещо, след като си разбрала това?

— Ами… Май кракът започна да ме боли по-малко, но нали тренирам и ми правят масажи, физиотерапия. И изобщо му е време вече да започва да оздравява, така че той оздравява.

— Ясно. С други думи, ти засега не свързваш следствието с причината. Смяташ, че разбирането на проблема с нищо не ти е помогнало.

— Не, Паша — възрази тя, — аз просто не го знам със сигурност. Откъде мога да знам защо кракът ме боли по-малко?

— Не можеш — съгласи се той. — Но ми повярвай, че ако не разрешиш проблема си, кракът ще те боли още много дълго, може би ще утихне за известно време, а после болката отново ще се върне. С една дума, ако ти сама не решиш своите проблеми, ще си имаш главоболия с тоя крак до края на живота си. Вярваш ли ми?

— Не — честно призна тя. — Не ти вярвам.

— Тогава защо смяташе да разговаряш с мен, щом не ми вярваш?

— И аз не знам. — Настя се обърка. — Искам да кажа, че всичко трябва да се проверява по експериментален път. Разбира се, аз не вярвам в това, което казваш, но… Ами ако е истина? Имам много време, с нищо не съм заета и бих могла да опитам…

— Ясно — въздъхна Дюжин. — Ти пак искаш да ти извадя заек от шапка. Няма да стане, Настюша. Друг е въпросът, ако искрено искаш да осъзнаеш и решиш проблема си, независимо от физическия резултат.

— Искам — твърдо каза тя. — Защото не мога вечно да стоя в болнични. Рано или късно ще дойде ден, когато ще се наложи да отида на работа и да се срещна с началника. И бих искала това да не се превърне в продължение на всичко, което вече надробих.

— А каква е същината на проблема, разбира се, ти няма да ми кажеш, нали?

— Ще ти кажа. Обидих го. И той ме намрази. Но има достатъчно ум в главата да не ми отмъщава. Просто от онзи момент ние по никакъв начин не можем да общуваме нормално. Спомняш ли си, както във филма „Мимино“: изпитвам такава силна лична неприязън! И не знам как да се държа, та всичко да си влезе в релсите. Мога да му се извиня, но никак не съм уверена, че това ще помогне. А какво ще помогне?

— Не знам. — Той поклати глава. — И никой не знае. Освен ти самата.

— Но аз не знам! — почти отчаяно възкликна тя.

— Знаеш — възрази Павел. — Само че това знание е скрито много дълбоко, под купчини какви ли не боклуци. Боклуците трябва да се разчистят, тогава решението ще се появи само. То ще дойде и ще бъде невъзможно да не го видиш. Ето това разчистване на боклука е въпросната работа, за която ти говорех. На първо място трябва да работиш със своето високомерие.

— С високомерието си ли? — учудено попита Настя.

— Именно. Ти си го обидила, значи в онзи момент си поставила себе си над него, сметнала си, че имаш право да го съдиш и осъждаш. Именно това е високомерието.

— Виж тиии — замислено проточи тя, — аз пък не знаех как се нарича това. Тоест, аз вече се упреквах за постъпката си, разбрах, че не съм била права, но не знаех, че това е било проява на високомерие.

— Така е, драга, така. Обуздай високомерието си, избави се от него, а после си прости за това, което си направила.

— Да си простя? Струва ми се, че трябва да се укорявам и критикувам за това, а ти казваш: „прости си“.

— Прости си, Настюша. Непременно. Ако се укоряваш и критикуваш, това ще ти докара и чувство за вина. Нужно ли ти е то? Кажи си — ако искаш, на глас, ако искаш, наум — всичко, което мислиш за тази своя постъпка, изприказвай го, произнеси всички най-неприятни думи, а после си прости. И се пусни.

— Тоест?

— Това е… Да, трудно ми е с теб. Ти какво, изобщо ли не четеш литература за душата?

— Имаш предвид религиозна ли?

— Имам предвид духовна. Такава, която е посветена на проблемите на душата и духа. Тя може да бъде и религиозна, но далеч невинаги. Да се пуснеш, Настюша, означава да не държиш в себе си човека, който вече отдавна си престанала да бъдеш. Кога се случи всичко това с твоя началник?

— Миналото лято.

— Виждаш ли колко време е минало! През това време ти си станала друга, през ума ти са минали толкова различни мисли, изживяла си много неща, пораснала си с почти година и половина, а още се вкопчваш в „онази“ Каменская. Пусни я.

Накарай й се за това, което е направила, прости й и се раздели с нея.

— А после? — Стана й интересно и за известно време Настя дори забрави, че не вярва във всичко това.

— Ами после… После действай с началника. Процедурата е буквално същата: кажи му всичко, което мислиш, после му прости и го пусни. И най-важното — не забравяй да го помолиш за прошка. Запомни формулировката: „Прости ми. И аз ти прощавам и те пускам, върви си с мир“. Запомни ли?

— Прости ми. И аз ти прощавам и те пускам, върви си с мир — послушно повтори тя. — И толкоз? Толкова просто?

— Е, хайде сега и ти — разсмя се Павел. — Никога нищо не е просто. Това трябва да се повтаря много бързо и безкрайно много пъти, дълго-дълго. Докато не почувстваш, че цялата тази твоя „много силна лична неприязън“ е излязла заедно с издишването ти. После ще ти обясня всички подробности, а сега да си поговорим за стратегията. Доколкото разбирам, освен високомерието, у теб има още нещо, което те е накарало да направиш такава стъпка. Има, нали?

— Има — кимна Настя. — Страх, че сама няма да се справя с проблемите си, и опит да ги реша за чужда сметка.

— Чудесно — кой знае защо, се развесели той. — По това също трябва здравата да се поработи. Мислите, че няма да можеш или няма да се справиш, са грехът на унинието. От него трябва да се чистиш.

— И какво друго?

— И освен това трябва да изучиш и да спазваш космическите закони.

— Паша! Пак започваш — разстроено заговори Настя. — Всичко беше толкова хубаво, чиста психология. И ето на, отново космически закони. Не може ли някак без божественото?

— Защо, много ли ти се иска да няма божествено? — попита Дюжин, за да я подразни. — Не ти се иска да вярваш в Бог, а? Има си хас, без него е много по-лесно да се живее, правиш глупости и гадости и за нищо не се замисляш.

— Паша, аз сериозно…

На Настя й се стори, че в стаята стана прекалено топло, и отметна якето.

— Ами и аз сериозно. Настюша, космическите закони не са божественото. Това са закони, обуславящи най-благоприятното състояние на човешката душа. Ако ги спазваш, душата ти ще бъде спокойна, в нея няма да се натрупва всякакъв боклук и правилните решения ще се появяват лесно и бързо. Ако искаш, можеш да наричаш това хигиена на душата. Тези закони са всичко пет, но сега аз ще ти разкажа само за два, които днес са ти най-необходими. Още повече че ти вече знаеш единия от тях. Или си го забравила?

— Закона за трите отрицания ли? — попита Настя. — Не прави, не говори и не мисли нищо, ако не са те молили за това?

— Да, да. А как го нарече ти? — попита Дюжин. — Закон за трите отрицания? Интересно. Сега следващият закон… Слушай, защо не си го запишеш? Аз ти разказвам толкова много неща, ще забравиш поне половината.

— Ще ги запомня, имам добра памет.

— Твоя си работа, после да не се оплакваш. Следващият закон е: почитай родителите си, учителите си и по-възрастните.

— Ами че това е една от Десетте Божи заповеди — разочаровано проточи тя. А беше очаквала, че сега Паша ще каже нещо невероятно, ново, неочаквано…

— А заповедите какво са според теб, някаква глупост ли? — обиди се той.

— Не, не са глупост, разбира се, но аз мислех… Впрочем няма значение. Продължавай.

— Не, още е рано да продължавам, трябва да се спрем на този закон, още повече че става дума за твоя началник. Всеки човек, с когото си имаш работа, в известен смисъл става твой учител. Включително началникът ти, дори ти да не го обичаш. Но ситуацията, която се е създала помежду ви, днес те е накарала да се замислиш за нещо, да го разбереш. На някои неща вече си се научила и ще се научиш на още благодарение на него. Разбираш ли за какво говоря?

— Разбирам — тихо отвърна тя.

— Трябва да се научиш да го уважаваш. Да се отнасяш към него с благодарност дори само заради това, че днес мислиш за проблемите си и се опитваш да ги решиш. А със сигурност има още много поводи да го уважаваш. Има, нали, прав ли съм?

— Има — съгласи се тя.

Разбира се, че има. Колкото и омразен да й е Афоня, той е добър професионалист.

— Значи твоят урок по този космически закон е да се научиш да виждаш у всеки човек свой учител и да го почиташ. И последното за днес. Но първо един въпрос.

— Питай.

— Кога тази година се раззелениха дърветата?

— Какво?!

На Настя й се стори, че не е чула добре. Какво общо имат дърветата? И какво значение има кога са се раззеленили? Да не би той да проверява нейната наблюдателност? И каква е връзката с космическите закони?

— Паша, аз не разбирам… Каква е връзката?

— Ами най-проста. Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Не, не си спомням точно. Сигурно в края на май, както обикновено.

— Тази година, Настюша, в края на април всички дървета бяха потънали в сочна зеленина. Не само тук-там, а изцяло покрити с гъста шума. Лятото настъпи с един месец по-рано от обикновено. Природата ни подари цял допълнителен летен месец. А ти дори не си забелязала.

— Не съм — разкаяно си призна Настя. — И какво следва от това?

— От това следва, че трябва да бъдем благодарни за всичко, което ни заобикаля и се случва с нас. И за това, че имахме още един летен месец. И за това, че си счупила крака си, защото благодарение на този инцидент започна да се ровиш в себе си. И за това, че вчера захладня, защото иначе днес нямаше да дойда и нямаше да си поговорим. И за това, че твоите родители са се срещнали и в резултат си се появила ти. За всичко, разбираш ли? Не е толкова лесно, колкото си мислиш, особено при твоята работа. Сега ти се струва, че говоря глупости, но я се опитай да бъдеш благодарна за това, което става, когато видиш убит човек. И не само убития човек, но и неговите смазани от мъка близки. И отвратителния, жесток, понякога мъртвопиян убиец. Как може да се благодари на съдбата, задето допуска такива неща?

— Да, Паша, за такива неща май не може да има благодарност.

— Може — убедено отвърна той. — Твоята задача е да се научиш да намираш повод за благодарност във всичко без изключение. Това е трудно, може да минат дори не месеци, а години, докато търсиш такъв повод. Но трябва да се научиш.

— А после?

Дюжин погледна часовника си и стана.

— За днес стига, Настюша. И без това те залях с огромна информация, страхувам се, че няма да я смелиш. Не бива да те претоварвам толкова; обмисли хубаво това, което ти разказах, а следващия път пак ще си поговорим.

Настя докуцука след Павел до входната врата. Из къщи тя вече се опитваше да ходи без бастун и макар да я болеше, понякога успяваше.

— А кога ще дойдеш? — някак съвсем по детски попита тя.

— Не знам. Може би в събота. Не мога до безкрай да моля Иван да ме пуска. Вярно, той те обича и ме пуска при теб без много приказки, но човек трябва да има и съвест. Работи, Настюша, мисли. А когато се убедиш, че кракът някак много бързо престава да те боли, ще се върнем към разговора за това в какво вярваш и в какво не вярваш.

Тя още дълго стоя на прага, загърната в якето, и гледа в посоката, в която потегли колата на Дюжин. Спомни си, че искаше да го попита за закона за трите отрицания, но така и не го направи. Забрави. Защо „не прави“ и „не говори“ — това е що-годе разбираемо. Но защо „не мисли“? Каква вреда може да нанася мисленето?

* * *

До среща с Валерий Ритер така и не се стигна. Тоест Сергей Зарубин наистина смяташе да се свърже с него по телефона и да се видят, но точно тогава се обади самата Волкова.

— Серьожа — каза тя меко и някак много фамилиарно, — струва ми се, че трябва да се видим с вас. Научих, че се опитвате да изясните къде сме били с Антон в понеделник, преди убийството на Юля. Не ми се искаше да ви казвам, признавам, че го скрих от вас. Но тъй като вие започнахте да тормозите мама, втория ми баща и сестра ми, разбрах, че трябва да призная. Всъщност не е кой знае какво, просто една не твърде красива история, та ми беше неудобно да я споменавам.

Така, тя е намислила нещо, хитрува. Зарубин беше абсолютно сигурен в това. Намислила е и сега ще се опита да го омотае. Какво пък, нека чуем.

— Разбира се, Анита Станиславовна — с демонстративна готовност отговори той. — Кога и къде?

— Сега съм у Антон, ще бъда тук до утре, няма да се прибирам вкъщи. Ако искате, може да дойдете тук.

Естествено той искаше. Сергей заряза всичко и хукна към Кричевец. Нямаше търпение да чуе лъжата на Волкова.

Но го очакваше разочарование. Ужасно, дълбоко, бездънно като пропаст от нощен кошмар.

Антон Кричевец не бил в понеделник на юбилея на режисьора Островски, защото изобщо не бил в Москва. Нямало го в страната. Пътувал за един ден до чужбина, до Турция. Взел самолета в понеделник сутринта, върнал се във вторник следобед. Ето ги билетите в двете посоки. Ето го паспорта с печатите от руския и турския граничен контрол.

А без Антон Анита нямало какво да прави на юбилея. Те не ходели един без друг на такива мероприятия. Всъщност лично нея никой не я е и канил, поканили Антон, а тя била като притурка, като негова дама. Почти съпруга.

Ха така. Причината, поради която Антон Кричевец е трябвало толкова спешно да лети за Турция, наистина не беше от най-благородните. Но такъв е животът, какво да се прави.

Най-важното — имало е причина. И всички документи, потвърждаващи неговото отсъствие от Москва, бяха налице.

Усетът бе подвел Серьога Зарубин. Какво пък, случва се.