Александра Маринина
Законът за трите отрицания (5)

Глава 5.

Сергей Зарубин сложи на бюрото диктофона и уморено се облегна назад на стола.

— Искаш ли да чуеш?

— А защо не ми разкажеш със свои думи? — попита Коротков.

Той обичаше да слуша преразказите на Зарубин, Серьожа имаше образен и леко хулигански език и това внасяше някаква струя на лекота и свежест в мръсната рутинна работа на детективите. Хем най-важните неща от разговора на оперативния работник с бившия каскадьор Антон Кричевец щяха да се чуят за много по-кратко време от прослушването на диктофонния запис.

— Не, нямам сили. Устата ми вече пресъхна, от сутринта само това правя — говоря ли, говоря. Ти си добре, проведе първия разпит и си тръгна, а мен ме остави да ми излязат мазоли на езика. По-добре го изслушай сам, а аз, ако трябва, ще коментирам.

— Е, добре тогава.

Коротков натисна копчето и сложи пред себе си чист лист хартия, за да си записва, ако възникнат въпроси или се появи нещо, за което да се заловят.

— Отдавна ли се познавате с Островски?

— Ами от сто години.

— А по-точно?

— Сега ще ви кажа точно… от осемдесета година, работихме заедно във филма „Бягство към вечността“. Там имаше много сложни каскадьорски изпълнения.

— Веднага ли се сприятелихте?

— Е, какво приятелство може да има между млад каскадьор и мастит режисьор? Как пък го казахте! Къде съм аз, къде е той! Но той остана доволен от работата ми и ме канеше след това — за цели шест филма. Така че съм работил с него общо в седем.

— През цялото време ли поддържахте връзка? През всичките тези години?

— Ами как да ви кажа… С прекъсвания. Знаете как става: срещнеш случайно човека някъде из студиото или на купон, зарадвате се, че се виждате след дълго време, решавате да се съберете, да си поприказвате. Съберем се, поприказваме, после още веднъж-дваж, а сетне всичко отново утихва до следващата случайна среща. Само през последната година започнахме да се събираме по-често, а преди това така, епизодично. Случвало се е да не се видим по три-четири години.

— И какво се случи през последната година? Защо започнахте да се виждате толкова често?

— Костя замисли някакъв нов проект, иска да направи филм на световно ниво, да има много интересни каскадьорски изпълнения. И реши да тръгне по нестандартен път: отначало да измислим тези оригинални трикове, да ги разработим, за да сме сигурни, че могат да станат и да се заснемат, а после сценарият да се завърти около тях. Защото сценаристът много често дори не подозира какви технически и акробатични възможности съществуват, затова измисля история, която е по-простичка, по-реална, разбирате ли? А ако му кажеш: може ето така и така, фантазията му се развинтва, хрумват му оригинални идеи. Всъщност никой не работи по този начин — да слага каруцата пред коня, но Костя реши да опита.

— И по повод на триковете се консултираше с вас?

— Може и така да се каже.

— А как беше всъщност?

— Той искаше аз да измисля тези трикове. И може би дори да ги поставя. Затова през последната година се срещаме често, практически всяка седмица.

— Островски ли ви запозна с Халипова?

— Да, разбира се. Защото аз отдавна не работя, нали разбирате, вече съм на възраст. Някои успяват да се издигнат до постановчици на каскадьорски изпълнения и продължават да работят в киното, но далеч не всички успяват. Аз например не успях.

— Но защо Островски се обърна именно към вас, а не към професионален постановчик?

— Ами защото никой не прави така, нали ви обясних! Това си е чист експеримент, ужасно рискован. Костя рискува репутацията си, ако се разчуе какво е замислил. И непременно ще се разчуе, ако се обърне например към „Каскада“ или към „Фортуна“.

— А какво е това, прощавайте?

— Това са агенции, които предоставят услуги на постановчици и изпълнители на каскадьорски трикове.

— Благодаря, разбрах. Значи вашето близко приятелство през последната година е било въз основа на съвместна работа върху бъдещ проект?

— Ами да.

— Островски сигурно е смятал да снима Халипова в новия филм?

— Не знам, досега не беше ставало дума за това, защото още нямаме окончателен вариант за сценарий, така че не е ясно дали там има роля за Юля или не. Сигурно би я снимал естествено, къде ще върви.

— Какво значи „къде ще върви“? Какво, не е искал да я снима, но е бил принуден? Как да ви разбирам?

— Работата е там, че Костя от самото начало беше решил: главната героиня трябва да бъде възрастна. На около четирийсет години. Така че Юля определено не ставаше за главната роля. Разбира се, не й харесваше, че той го бе измислил така, цупеше се, вдигаше скандали, искаше да играе главна роля, но при Костя тези номера не минават. Обеща на Юлка, че непременно ще й даде роля, но не е ясно каква: второстепенна или епизодична, а това може да се обсъжда едва когато бъде утвърден окончателният вариант на сценария.

— А сценарият пише ли се вече?

— Разбира се. Костя отхвърли няколко варианта, впрочем тъкмо завчера ми донесе да ми покаже поредния.

— Тоест искате да кажете, че Островски и Халипова са ви дошли на гости, за да ви предадат вариант на сценария?

— Дойдоха просто на гости. И покрай това донесоха и сценария.

— Добре, това е ясно. Кажете, Антон Николаевич, Островски оплаквал ли се е някога, че Халипова му изневерява? Споделял ли е безпокойството си по този повод? Може би тя му е давала основания… е, вие разбирате какво имам предвид.

— Сергей…

— Кузмич.

— Да, Сергей Кузмич. Не, Костя никога не се е оплаквал от такива неща. Имам предвид, че за него това не беше повод за оплаквания и тревоги. Той е възрастен човек, видял е и е преживял две и двеста, прекрасно разбира, че младо и красиво момиче с характер като на Юля никога няма да му бъде вярно. Беше сигурен, че има още някой — и може би дори не в единствено число. Но това не го безпокоеше. За него беше важно тя да остава с него, когато той иска, а през останалото време да прави каквото желае.

— Интересни нрави имате в киното…

— Ами такива са. Сега моралния облик на моята професионална среда ли ще критикувате?

— По никакъв начин. Просто констатирам. Значи твърдите, че Островски не се е съмнявал в неверността на Халипова?

— Не твърдя, просто така ми се струва.

— А самият вие какво мислите, Антон Николаевич? Халипова имаше ли други любовници?

— Със сигурност. Естествено не знам нищо конкретно, не съм й светил и не съм се крил под кревата й, но нали виждах как гледа другите мъже, дори в присъствието на Костя. Даже мен е поглеждала така, нали разбирате… по определен начин.

— И Островски как реагираше на това?

— Никак. Шегуваше се с нея. Казваше, че трябва да стане като Анита, а после вече да разчита на моето внимание.

— Анита е вашата приятелка, така ли? Анита Станиславовна Волкова?

— Точно така. Костя има много високо мнение за нея и постоянно я сравняваше с Юлка, ако искаше да й посвие сармите.

— Халипова се обиждаше от това, така ли?

— И още как! Та нали тя е най-хубавата, къде ти някаква старица…

— Старица… извинете, за кого става дума?…

— Ами за Анита. Юлка е на двайсет и три, а Анита — на четирийсет и пет, може да й бъде майка. Разбира се, Юлка я смяташе за старица.

— Халипова мразеше ли Волкова?

— Боже мой, откъде ви хрумна? Само това липсваше. Нали ви казвам, Юля искрено смяташе Анита за старица и беше сигурна, че тя не може да бъде по-добра от нея по никакви показатели. А това, което говори Костя, е нарочно, за да я ядоса. Така че ако намразваше някого, това беше Костя. Не, не, глупости, изхвърлете си ги от главата.

— Кажете, Антон Николаевич, знаете ли какви слухове се носят за Халипова, за връзките й с други мъже?

— За криминалния авторитет ли говорите? Чувал съм, чувал съм.

— Ами за известния политик?

— И за него съм чувал.

— Можете ли да ги коментирате някак?

— Ами… Не знам. Напълно допускам, че е истина, Юлка е способна на това. Вие какво… искате да кажете, че този авторитет все пак й е отмъстил за изневярата?

— Напълно допускам. Засега нямаме други версии.

— Кошмар… Търсеше си го това момиче…

— И последен въпрос, Антон Николаевич. Имам предвид, последен за днес. Вероятно още неведнъж ще разговаряме с вас. Кажете, преди Островски и Халипова да дойдат снощи на гости у вас, от колко време не бяхте се виждали?

— Сега ще ви кажа… С Костя се видяхме миналата седмица, май в четвъртък… Да, определено беше в четвъртък. Обядвахме заедно. Той беше с Юля, а аз — с Анита.

Коротков изключи диктофона и хвърли бърз поглед на Зарубин.

— Разбрах всичко, освен едно. Защо ти е бил този, последният въпрос?

— Умен си, началство, и прозорлив.

— Знам си го. Та какво за въпроса?

— Ти виждал ли си паспорта на Островски?

— Добре де, виждал съм го. Защо?

— Обърна ли внимание на датата на раждане?

— Не.

— Ето на, виждаш ли, а пък уж си умен. Константин Фьодорович Островски миналата събота е навършил шейсет и пет години. Събрах малко сведения и разбрах, че в събота и неделя той бурно е празнувал с приятели и почитатели в ресторанти и в дома си, а в понеделник тържествено са го чествали в Дома на киното с речи, целувки, подаръци и банкет. Е, защо господин Кричевец не е взел участие във всичко това? Защо от четвъртък миналата седмица до завчера не се е виждал с Островски?

— Или се е виждал, но крие — вметна Юра.

— Още по-добре — кимна в знак на съгласие Зарубин. — Нищо друго ли не забеляза?

— Забелязал. Халипова открито е сваляла този каскадьор. А как е реагирала на това Волкова? На нея какво, да не би да й е харесвало? Не се ли е страхувала, че Кричевец ще клъвне на младото сладурче? Не е ли ревнувала? Не е ли намразила Халипова? А може би Халипова и Кричевец вече са завъртели любов и Волкова се е досещала за това? Или дори е знаела със сигурност? Прекрасен повод за убийство! При това убиецът може да е както самата Волкова, така и могъщият любовник на Халипова. Или да са действали заедно. Волкова ревнува, съобщава на заинтересованите лица информацията за връзката на Халипова и Кричевец и желаният резултат се постига без шум и скандали. Тя се разправя със съперницата с чужди ръце.

— Хубави въпроси, началство, и на мен ми бяха на върха на езика, докато слушах Антон.

— Защо тогава не му ги зададе?

— Рано е. Още е рано. Тепърва ще разговарям с Анита Станиславовна, после ще помисля как да използвам тези несъответствия.

Юра Коротков вече бе видял Волкова предния ден, тя му бе направила силно впечатление. Красива и умна жена, съвсем различна от всички останали. Уж същите две ръце, два крака, една глава с коса и лице, а все пак Волкова създаваше впечатление за уникалност и пълно несходство с околните.

— Защо ти? — ревниво попита той. — Аз ще се срещна с Волкова.

— Ти не бива — хитро намигна Зарубин. — А аз мога.

— Защо ти да можеш?

— Защото съм дребен. Дребен и грозен. Жените не ме вземат на сериозно, отпускат се и правят различни грешки. За тях аз не съм комисарят Мегре, а смешно недоразумение. И аз нахално използвам това. Колкото по-красива и по-висока е една жена, толкова повече шансове имам аз да измъкна от нея това, което тя иска да скрие. Разбра ли, началство?

— Добре де, върви, недоразумение такова — разсмя се Коротков.

* * *

Сергей Зарубин сметна за нецелесъобразно да кани Анита Станиславовна Волкова на „Петровка“. Когато подозираш един човек, това означава, че нещо у него не ти е ясно. Или в неговия характер, или в живота му. Тоест мислиш, че той е способен на някакви подбуди и постъпки, но не си докрай сигурен в това. А какъв е смисълът да го викаш в кабинета си, когато можеш да отидеш в дома му и да получиш допълнителна информация за неговите вкусове, навици и начин на живот?

Волкова живееше в центъра, близо до станция „Новокузнецкая“, на малката уличка „Старомонетни“. Едва престъпил прага на жилището й, Сергей почувства, че се е озовал в някакъв друг свят. Или в друга страна. Или изобщо на друга планета. Апартаментът беше най-обикновен: антре, две стаи, коридор, кухня, баня, тоалетна. Нищо особено. Но ето че дизайнът го смая до дъното на душата му.

Сребърно и черно — това беше лайтмотивът. Не студен „металик“ и стъкло, както е прието в съвременните стилове, а именно светещо отвътре нежно прохладно сребро. И не траурно черно, и дори не изискано сексуално (в някакво списание Зарубин прочете за черно спално бельо за любовни наслади), а интелигентно и топло, сякаш смекчаващо прохладата на сребърното. Ето горе-долу какви усещания споходиха оперативния работник, докато той оглеждаше завесите, килимите и меката мебел в стаята, в която го въведе Анита Станиславовна.

— Какво да ви предложа? — попита тя. — Чай, кафе, вода, сок?

— Чай — веднага отговори Сергей.

— Имам само зелен, черен чай не пия и не купувам.

— Нека бъде зелен — съгласи се Зарубин.

— Сам ли ще си изберете, или аз да ви запаря по свой вкус?

— А от какво искате да избирам?

Волкова започна да изброява видове зелен чай, чиито названия нищо не говореха на Сергей — той бе пил зелен чай най-много два пъти в живота си и нищо не разбираше от него.

— По ваш вкус, Анита Станиславовна. Не съм познавач.

Тя леко се усмихна и отиде в кухнята, като остави Зарубин сам. Той беше сигурен, че тя ще донесе чая на сребърен поднос и в сребърен съд с черен кант.

По покритите със сребристи тапети стени бяха плътно окачени репродукции, снимки и малки картинки в спретнати рамчици. На картинките — градски изгледи и пейзажи явно не от Русия. Старинни градове, замъци, хълмове, конници и девойки с бухнали поли и с цветя в косите. Бикове и тореадори. Китаристи и танцьорки. Дами с гребени във високите прически, с мантии и ветрила. Кавалери с костюми с разкошни яки и с шпаги.

Няколко от снимките привлякоха вниманието на Зарубин. На една можеше да се види момиче на дванайсет-тринайсет години в също такава рокля, прилепнала и с бухнала пола, като на картинките и репродукциите. Ако се съдеше по позата и положението на ръцете му, момичето танцуваше нещо испанско, с кастанети.

На друга снимка същото момиче, само че в друга премяна, но пак старинна и неруска, свиреше на китара, седнало на стол и поставило единия си крак на малка пейка.

На трета девойка на двайсетина години, стройна, с изопнати панталонки и прилепнало поло, свиреше на саксофон. Стоеше в открита местност — или на поляна, или насред открито поле, на фона на залязващо слънце.

И момичето, и девойката на снимките бе несъмнено Анита Волкова. Интересно беше, че тя почти не се бе променила, чертите на лицето й се бяха оформили рано и досега не бяха се размили или добили друг вид.

Нещо се раздвижи в паметта на Зарубин, докато той гледаше танцуващото и свирещо на китара момиче. Дали я беше виждал някъде, или… Да, точно така, беше виждал това момиче в детски филм, излъчван на няколко пъти по телевизията. Всъщност той не гледаше детски филми, най-малкото пък стари, отпреди неговото раждане, но миналата година, когато беше в отпуск, трябваше два дни да се грижи за малкия си племенник — нямало на кого да го оставят, и Сергей по неволя изгледа с него всички детски предавания, мултипликационни и детски игрални филми.

Излиза, че Анита Станиславовна като малка се е снимала в киното. Ами после, когато е пораснала? Пак ли се е снимала? Или това е бил единственият й опит? Според Зарубин, който наистина не беше професионалист, опитът е бил твърде успешен, нали от целия филм той ясно бе запомнил, както се разбра, само това момиче, което танцуваше испански танци и великолепно свиреше на шестструнна китара — значи малката Анита бе успяла да свърши работата си ефектно и талантливо. Защо тогава не са продължили да я снимат? Тя ли не е искала? Не е за вярване, не се е родило още на света момиче, което да не иска да се снима във филми, ако му предлагат. Или все пак не са й предлагали? Защо тогава?

Интересно е също дали тя самата е свирила на китара в онзи филм, или само ловко е имитирала движенията на пръстите? И какво означава тази снимка със саксофона? Постановъчен кадър или истина?

Волкова донесе чая. Зарубин не бе сбъркал: подносът беше от сребрист метал, както и останалите прибори — чайникът, захарницата, чинийката с бисквитите. Само чашите бяха порцеланови. И изобщо не бяха чаши, а пиали^[1]. Волкова постави подноса на ниската овална масичка, после се наведе, завъртя нещо и масичката се надигна до височината на обикновена маса за хранене.

— Никога не съм разбирала тази мода да се пие и яде на ниски холни масички — с усмивка поясни тя, като забеляза учудването на Зарубин. — Ами че това е страшно неудобно. При това е неудобно на всички без изключение, но го правят, защото май така е прието.

С това Зарубин беше съгласен по принцип. Наистина е неудобно — докато повдигнеш до устата си чашата, пълна догоре с горещ чай или кафе, рискуваш да разлееш всичко върху коленете си, които няма къде да скриеш. Няма и на какво да си подпреш ръцете. На висока маса всичко е много по-стабилно.

Зеленият чай му се видя блудкав, както и предишните пъти, когато на Сергей се бе случвало да го пие, и той веднага съжали, че не поиска кафе или сок. Как могат да го пият хората, и то в големи количества, гълтат по цели чайници!

Волкова седна насреща му и едва сега Сергей забеляза, че и фотьойлът, на който седеше, не беше нисък, инак с неговия микроскопичен ръст щеше да се чувства съвсем зле. Виж ти, как е измислено всичко!

— Слушам ви внимателно — каза Волкова и отпи от пиалата.

Тя седеше с много изправен гръб и доброжелателно се усмихваше. Сергей си отбеляза, че по нея няма никакви украшения — нито обици на ушите, нито пръстени на изящните дълги пръсти, нито дори тъничка верижка на шията.

— Анита Станиславовна, отдавна ли познавате Островски? — подзе той.

— От около година. Антон ни запозна.

— А Халипова?

— Също от толкова.

— Как ви се струва, отношенията им стабилни ли бяха?

— О! — Тя леко се засмя и внимателно постави пиалата на масата. — Докато иска да се снима, Юля никога не би помръднала от Костя. Друг е въпросът, ако се бе намерил режисьор камикадзе, който би решил да я снима. Но днешните режисьори, знаете ли, са хора прагматични, сред тях няма самоубийци. Парите, които дават за снимките, трябва да се избият, тоест филмът трябва да бъде не само завършен, но и добре продаден. Никой днес няма да рискува и да вземе ненадежден актьор. Ако например актьорът в разгара на снимките се запие и провали графика, никой няма да го чака да излезе от запоя.

— И какво биха правили тогава? — учудено попита Сергей.

— Нали вече са го взели и са заснели част от филма.

— Сценарият се променя в движение и този герой изчезва от филма. Кани се дубльор, когото снимат в гръб или отстрани, но така, че да не се вижда лицето. Или се вкарва катастрофа, в която персонажът, ако не загива, лежи после целият в гипс и бинтове, виждат се само очите му. Варианти колкото щеш. Но повтарям, никой днес няма да го чака. А пък с Юля всичко е пределно просто. Ако става дума за предполагаемо пиянство, режисьорът все пак е готов да рискува, защото актьорът може и да не се запие и да си довърши работата нормално. Но когато става дума за характер, за нарушаване на дисциплината, за закъснения и внезапни откази, тогава няма за какво да се говори. Киното е преди всичко планово производство, едва после изкуство, а в производството никой не изпитва съжаление към нарушителите на дисциплината.

— Значи Халипова не е смятала да напуска Островски?

— Не, разбира се, и през ум не й е минавало.

— А да му изневерява наляво и надясно? Или поне просто наляво?

— Твърде е възможно. Твърде — замислено повтори Волкова. — Юля си падаше по мъже. По-точно, има нещо друго. Самците като такива не й трябваха, тя не беше нимфоманка, доколкото знам. Беше й нужно потвърждение, че може да постави всекиго на колене и да го накара да умира от любов. Заиграваше се с всички, които й се изпречваха на пътя, съгласяваше се на срещи, лягаше си с почитатели, така че да ги превърне в абсолютни роби — и с това приключваше всичко. Тя колекционираше мъже, така ще бъде най-точно да се каже. Особено интересно й беше да завоюва мъж, който вече си има ослепителна жена, та да почувства, че е победила и такава съперница. Вие сигурно не знаете, но преди Юля любовница на Островски беше самата Меркурева! Представяте ли си колко се е радвала Юля, че е успяла да го отнеме от такава жена!

Меркурева! Гледай ти… Първата красавица на руския екран, станала звезда още преди десет години и до днес сияеща на кинематографичния небосклон, и то от година на година все по-ярко! Вижте я вие Юленка, какво момиче, а!

Какво пък, темата се развива по план, време е да премине към преки въпроси.

— Но ако е така — предпазливо започна Зарубин, сякаш опитваше с крак лед върху река — дали ще издържи, — значи Халипова е имала мощен стимул да завоюва и Антон Кричевец. Не бих искал да ви се сторя банален и пошъл, но съперничеството с вас би било чест за всяка жена.

Охооо! Той бе съставял тази фраза сигурно двайсетина минути, бе се мъчил, бе подбирал думите, та в тях да се съдържа и комплимент, и възхищение, и преклонение, и в същото време самата фраза да изглежда несръчна и спъната, уж спонтанна, изречена под напора на чувство. Май успя да създаде нужното впечатление, защото Волкова благодарно се усмихна.

— Благодаря, Сергей Кузмич, отдавна не бях чувала толкова изискани комплименти. Да, прав сте, Юля кокетираше с Антон, разбираше го и той самият, и ние с Костя. Е, и какво? Нека момичето се забавлява, в тази ситуация мен нищо не ме заплашваше.

— Защо? Толкова ли сте сигурна в Антон?

— Не, просто познавам живота. Ако хора, които не са сключили брак, не се разделят дълги години, макар да не ги възпират нито печати в паспортите, нито деца, нито съвместно имущество, това означава нещо, нали? За да се разпаднат нашите отношения, е нужно много, много сериозно събитие, а не дреболия като нашата Юля.

— Искате да кажете, че отдавна познавате Кричевец?

— От петнайсетина години. Да, точно така, петнайсет. Когато се запознахме, аз вече бях разведена, а той никога не се е женил. И двамата бяхме свободни да си изберем други партньори, но въпреки това, през тези години нищо и никой не застана между нас. Така че си правете изводите.

— Не сте се разделили, но не сте се и оженили — полувъпросително отбеляза Зарубин. — Може ли да ви попитам защо?

— Не сме виждали необходимост — кратко и възсухо отговори Волкова. — Ако бях забременяла, естествено всичко щеше да бъде другояче. А така — защо?

Добре, по този начин Волкова отрича мотива ревност от своя страна. Не се знае дали това е истина или не, тя е умна жена, държи се безпогрешно и преди да повярва на думите й, трябва да провери още много неща. А ако го лъже, сега той трябва да смени темата, като се престори, че отговорите й са го задоволили и вече не му е интересно да рови в тази посока.

— Анита Станиславовна, ето какво исках да ви попитам… — Зарубин изигра смущение, винаги го бе правил добре. — Ето тези снимки на стената… Вие сте, нали? Нали не греша?

— Не грешите, наистина съм аз. Това са кадри от филм, много стар, сигурно не сте го гледали.

— Значи сте се снимали в киното?! — Смайването не му се получаваше толкова добре като смущението, но като цяло не беше зле.

— Да, веднъж. Като малка.

— А защо само веднъж? Обикновено, ако едно дете се справи добре с ролята, започват да го снимат всички наред, чел съм го в една книжка.

— Какво говорите, Сергей Кузмич… извинете, може ли да ви наричам просто Сергей?

— Разбира се, моля.

— Та така, Сергей, това не се случва с всички деца. Това е разпространена заблуда. Някои ги снимат много, втори път снимат може би всяко десето дете, а трето участие имат още по-малко хлапета.

— А на вас би ли ви се искало?

— Какво?

— Ами да продължите да се снимате. Всички момичета мечтаят да станат актриси.

— Не всички, уверявам ви. Но при мен по принцип ситуацията беше друга.

— Каква? Или е неприлично да питам за това?

— Ако искате, ще ви разкажа. Не ми е много приятно да си спомням, но вие така и така ще научите. Костя Островски е в течение, така че ако аз не ви разкажа, той ще го направи. Разбирате ли, аз съм Волкова по мъж, моминската ми фамилия е Ритер. Това говори ли ви нещо?

— Значи сте дъщеря на Станислав Ритер?! — Този път Зарубин се смая истински.

Че как, цялата страна познаваше Станислав Отович Ритер, дори откъснат от голямото изкуство човек — като простия оперативен работник Серьога Зарубин — бе чувал това име. Вярно, не би могъл да назове отведнъж дори едно платно на прочутия художник, но името беше много известно.

— Да, дъщеря съм на Станислав Ритер. А това име нищо друго ли не ви говори?

— Не — честно призна той.

— Никога ли не сте чували за актрисата Зоя Ритер?

— Не, не съм. Тя майка ви ли е?

— Да, майка ми е била много известна актриса, но престанала да се снима още в края на шейсетте години, по-точно, престанали са да я снимат.

— Защо?

— Ами зарязала е баща ми и се е омъжила за обикновен автомонтьор, когато вече е била бременна от него. Мама е била партиен член, а тогава не са прощавали такива неща. Пък и след раждането тя много напълняла, престанала да се грижи за външността си и бързо са я забравили. Отначало са я подложили на остракизъм, а после са я забравили. А значи не са се сещали и за мен. И толкоз.

В гласа на Волкова Зарубин не долови нито горчивина, нито съжаление. Просто разказ, сякаш изложение на написан от някого роман.

— Сигурно ви е обидно, че повече не са ви канили да се снимате? — каза той със съчувствие.

— Не. — Тя доля чай на него и на себе си. — Изобщо не съм мислила за това. Аз никога не съм смятала, че ето сега, след първия филм, непременно ще стана известна актриса. Имах си свое хоби и то нямаше никакво отношение към киното.

— Какво беше хобито ви?

— Испания.

— Испания ли? — повтори Зарубин, отново отпи от чая и за пореден път съжали, че не бе поискал нещо друго. — Защо Испания?

— Кръстницата ми е испанка от Барселона. Тя ми е измислила това име. И аз от дете си въобразявах, че във вените ми тече испанска кръв или живее духът на тази страна. От седемгодишна се учех да свиря на китара, завърших музикално училище. Танцувам фламенко и фанданго. Свободно говоря и чета на испански. Познавам прекрасно историята и културата на Испания. Ето това наистина ми беше интересно. А киното — нищо особено, случаен епизод от детството.

Охо, каква била тази Анита Станиславовна! Страхотна дама! На такава наистина друг път ще отнемеш любовника. Значи в онзи детски филм самата тя е свирила на китара. Хем музиката беше сложна, Сергей ясно си спомняше това. Не някакво елементарно дрънкане на три струни с четири акорда. С четири акорда може и той, затова успя да оцени майсторството на младата китаристка. Да можеше да послуша как свири Волкова… И да види как танцува…

— Интересно, а Халипова виждала ли е някога как танцувате?

— Странен въпрос. — Волкова гледаше строго и Зарубин мислено се позасмя. Ама разбира се, тя не е схванала неговата логика, затова веднага се напрегна. А логиката е проста като фасул.

— И все пак.

— Виждала е. И то неведнъж. Защо попитахте за това?

— Сега ще ви кажа. А на китара свирили ли сте пред нея?

— Свирила съм. И на саксофон съм свирила.

— На саксофон ли?

Аха, ето я онази снимка, със залязващото слънце! Значи не е някаква постановка…

— Аз, Сергей, свиря и на саксофон. За пиано да не говорим, в музикалното училище то е задължително, както и солфежът, хорът и музикалната литература. Та защо питате?

— Помислих си, че… Халипова трябва да е разбирала, че няма никакъв шанс срещу вас. Вие сте не само смайващо красива, не само умна и образована, но имате и такива таланти! На какво е разчитала, когато се е задявала с Кричевец?

— Глупачка — простичко отговори Волкова и го погледна тъжно. — Макар че за покойниците не бива да се говори нищо, освен добро, ние с вас не сме на панихида, нали така? Вие сте на служба и аз съм длъжна да казвам всичко, както си е. Костя постоянно я дразнеше: като се научиш да танцуваш като Анита, като се научиш да свириш като Анита, като станеш доктор на науките като Анита, тогава Антон може и да ти обърне внимание. Юлка просто се вбесяваше, мисля, че това само разпалваше амбицията й, тя искаше да докаже, че и без тези глупости ще получи Антон, само със своята младост и свежест.

Добре, сега още една предпазлива стъпка, много предпазлива. Внимателно, внимателно… Да не я подплашиш, Зарубин.

— Не ми се искаше да бъда неделикатен, но…

— Питайте, Серьожа, не се притеснявайте.

Аха, вече си Серьожа. Прекрасно. Волкова съвсем се е отпуснала, можеш да рискуваш.

— Предварително моля за извинение, въпросът определено ще бъде неприятен за вас, но съм длъжен да го задам, защото, ако не го задам, моят началник ще ме зарови жив в земята. Може ли?

— Нищо, нищо, питайте.

— Дали не е възможно Халипова все пак да е постигнала резултати с Антон? Например да му е втръснало от нейните заигравки и да е решил да отстъпи веднъж, та тя да го остави на мира. Или да го е пипнала, когато е пийнал. Или по някакъв друг начин…

— Да — горчиво се усмихна тя, — въпросът ви наистина е доста неприятен. Но аз не мога да отговоря. Дори да се е случило, аз не знам. Не мога да ви кажа нищо по-точно.

Добре, нека опитаме да играем вабанк.

— Анита Станиславовна, защо Кричевец не е бил поканен на рождения ден на Островски? Те цяла година работят върху съвместен проект, редовно се виждат и въпреки това, Антон Николаевич не е присъствал нито в ресторантите на двата банкета, нито в Дома на киното на честването на Островски. А Халипова е присъствала.

Не й хареса този въпрос, ама никак не й хареса! Зарубин не просто почувства това, той го видя. Очите се заковаха в една точка, алабастровата кожа на лицето започна да добива синкав оттенък, тънките пръсти се вкопчиха в дръжката на чайника — Волкова тъкмо започваше за пореден път да налива чай в пиалите.

— Не ви разбрах — бавно, сякаш пряко сили продума тя, — каква е връзката между това, че Антон не е бил там, а Юля е била.

— Помислих си, че ако там не е присъствала Юля, Антон би могъл и да отиде. А, възможно ли е?

— Не разбирам — повтори тя през зъби. — Не виждам връзката.

— Не се сърдете, Анита Станиславовна — съвсем миролюбиво произнесе Сергей, — аз разбирам, че темата е такава една… хлъзгава. Неприятна тема. Но ми е наредено да попитам — и аз питам, няма накъде да мърдам, подчинен съм. Нали знаете, когато между двама души се получи, както се казва, интимна ситуация, те или започват постоянно да ходят заедно, хванати за ръце, или обратното — започват да се отбягват взаимно, защото на единия от тях, а може би и на двамата им е неудобно… или неприятно… или се срамуват. Халипова е постигнала целта си, имам предвид близост с Кричевец, и това се е случило буквално в навечерието на юбилея на Островски. На Антон Николаевич това е било неприятно и той не е уважил празненствата. А до завчера вечерта всичко някак се е уталожило, неудобството се е позабравило, пък и той не би трябвало да отбягва контакти с Островски, нали работят заедно върху проект. Нали? Така ли е било всичко?

Волкова мълчеше. И колкото повече мълчеше, толкова повече Зарубин вярваше, че е улучил. Значи тя има причина за ревност. А крие своята ревност. Може би просто така, по женски, не е приятно да признае, че мъжът й е кръшнал с младо момиче. А може би крие по съвсем друга причина. Днес Зарубин трябва да получи отговор на въпроса: наистина ли Халипова е имала за любовник мастита особа, дали криминална, дали политическа, а може би и двете наведнъж. И трябва бързо да изясни дали Волкова не е познавала тази особа и контактували ли са през последните дни. Тук май стана горещо…

— Анита Станиславовна, ще ми отговорите ли?

Тя разтвори пръстите си, които стискаха дръжката на старинния сребърен чайник, потърка с длани раменете си, сякаш бе премръзнала и се опитваше да се стопли.

— Не знам. Честна дума, не знам.

Да бе, не знае. Знае, и още как!