Александра Маринина
Законът за трите отрицания (3)

Глава 3.

— Валерий Станиславович — чу се от тонколоната гласът на секретарката, — обажда се Анита Станиславовна. Да ви свържа ли?

— Да, разбира се.

Добре че се обади Анита, той през всичките дни, откак се върна от командировка, се канеше да се види с нея, да си поговорят за Лариса и да й зададе няколко въпроса. Думите на майка му, че Анита май избягва жена му, не му даваха мира и Валерий искаше да си изясни нещата напълно, той изобщо не понасяше мъгляви положения и недомлъвки. Да, канеше се, но така и не се накани да си уговори среща със сестра си, работата го понесе в друга посока.

— Здравей, сестричке — с усмивка каза той в слушалката. — За вълка говорим… Тъкмо се канех да ти се обадя, а ти ме изпревари. При теб всичко наред ли е?

— Да. Но ми се искаше да се видим, отдавна не сме го правили.

— Че какъв е проблемът? Днес смятам, че към девет часа ще съм си у дома, не по-късно. Мама ще се радва.

— Как е Лара? Работи ли?

— Да, сега е в добър период. Но към девет и тя ще си дойде, така че ще се видим всички. Разбрахме ли се?

— Знаеш ли, вечерта ми е заета, хайде да се видим през деня, а? Да обядваме заедно, да поговорим.

Точно така, щом чу, че Ларка ще си бъде вкъщи, отказа да дойде на гости. Но може би наистина има други планове за вечерта? Проклета да е тази неопределеност! Трябва да си изясни нещата колкото може по-скоро, не бива да протака.

— Става — решително отговори Ритер. — Къде?

— Хайде в „Носталжи“, трябва да ходя по работа в района на Чистие Пруди, тъкмо към два часа ще се освободя. Удобно ли ти е?

— Удобно ми е — потвърди той, — в два в „Носталжи“.

До един и половина Валерий успя да проведе две съвещания и свърши сума ти дребни неща, планирани още от вчера.

Позвъни на Лариса в ателието, но никой не вдигна. Тя не вдигаше и мобилния си телефон. Така правеше, когато работеше разпалено, нищо не чуваше и за нищо на света не се откъсваше от работата си. Мълчащите телефони изобщо не тревожеха Валерий. Дори беше добре, че жена му не вдигаше телефона, значи творческият процес бе в разгара си.

Точно в два часа той влезе в ресторанта, където ходеше често, и седна на любимата си маса до прозореца. Анита я нямаше още, затова Валерий поръча прясно изцеден сок: за себе си портокалов, за Анита — от моркови и ябълки — познаваше вкуса на сестра си.

Анита закъсня само с десет минути, което предвид московските задръствания можеше да се смята за кралска точност. Като я гледаше, Валерий, както винаги, си помисли как двамата изобщо не си приличат. Та нали бяха деца на един баща, само майките им бяха различни, но и Зоя Петровна, и Нина на младини са били невероятни красавици. Тогава защо Анита има такава великолепна външност, над която времето сякаш няма власт, а той, Валерий, прилича на орангутан? Поне именно така се виждаше той в огледалото и смяташе, че точно по този начин го виждат и околните. Външността му не го притесняваше, нищо подобно, той изобщо нямаше комплекси. Просто знаеше, че е набит, широкоплещест, тромав, грозен и неговият неугледен вид едва-едва се прикрива от скъпите стилни костюми, ушити по поръчка и пригодени за особеностите на неговата фигура. Не изпитваше ни най-малко неудобство от това, приемаше себе си такъв, какъвто е, но не преставаше да се учудва на капризите на генетиката. Анита, с нейната тънка талия, красиви крака, изящни рамене, дълга шия, Анита, която нямаше нито един бял косъм на главата, не можеше да бъде негова родна по-голяма сестра. Но беше. Тя беше с дванайсет години по-голяма, а той се чувстваше старец до нея, особено когато минаваха заедно покрай огледало.

— Поръчах ти сок — съобщи й Валерий — от моркови и ябълки. Нали така трябваше?

— Благодаря — кратко отговори Анита.

Тя изглеждаше угрижена, дори разтревожена. Сигурно бе предложила да обядват заедно не само защото отдавна не се бе виждала с брат си. Тук имаше още нещо. Може би същото, което вълнуваше и него.

— Разстроена ли си от нещо? — загрижено попита Ритер. — Проблеми ли имаш?

Анита отмести поглед и в душата на Валерий пропълзя лошо предчувствие. Но той не започна да припира сестра си, търпеливо изчака тя сама да заговори.

— В неделя се видяхме с Любаша — най-сетне подзе тя. — Баба навърши деветдесет, събрахме се цялото семейство. Тя каза, че сте се видели предния ден и й се сторило, че ти…

Анита се запъна, търсейки подходящата дума.

— Какво аз? — спокойно попита Ритер. — Какво ти каза Люба?

— Че ти си неадекватен. Не си я слушал, отговарял си напосоки. Валерий, аз разбирам, че си в тежка ситуация, Лариса постоянно те изкарва от равновесие, нервира те. Това вече е забелязала Любаша, а утре ще го забележат твоите служители и партньори, после клиентите. Трябва да се направи нещо по този въпрос. Имаш бизнес, не може да не обръщаш внимание на впечатлението, което правиш. Разбираш ли ме?

— Не — хладно отговори брат й.

Да, той изпитваше топли чувства към Анита, беше й благодарен за душевното мъжество, с което тя дойде при него на погребението на баща му и каза, че на света остават все по-малко и по-малко близки хора и ако един баща някога сам, без да попита никого, е решил, че братът не бива да има сестра, а сестрата — брат, никой не е длъжен да изпълнява това решение. Благодарен беше на Анита, ценеше нейната мъдрост и другите й човешки качества, но Валерий Ритер никога и на никого не позволяваше да се бърка в неговите работи. Нито на майка си, нито на жена си, още по-малко пък на сестра си.

— Не — повтори той, — не разбирам какво имаш предвид и защо подхвана този разговор.

— Подхванах го, защото Лариса трябва да се лекува. Трябва да признаеш, че е болна, да я заведеш при лекари и да я лекуваш, а не да криеш нещастието си от всички, включително от домашната помощница. Ако криеш от всички, че жена ти е наркоманка, с нищо не помагаш, най-малко на нея, само замиташ проблема под килима. Днес този проблем се проявява в това, че си неадекватен със събеседниците си, а утре? Наркоманията има свойството да се задълбочава, с всеки месец ще става все по-трудно да я криете и в тази ситуация какво ще се случи с теб и с твоя бизнес?

— Това не бива да те безпокои — със спокоен тон отговори Валерий. — Ще се справя някак. Ако имаш предвид лошото ми настроение, когато се видях с Люба, наркоманията на Ларка няма никакво отношение към това.

— А какво има? — От менторски убеждаващ гласът на Анита веднага стана мек и грижовен. — Случило ли се е нещо? Е, не мълчи де, кажи какво има.

— Исках да те попитам — бавно подзе Ритер, — сторило ли ми се е, или наистина ти избягваш да се виждаш с Лариса?

— Аз ли?

Очите й засноваха насам-натам, после намериха една точка в чинията с хляба и се спряха върху нея.

— Откъде ти хрумна?

— Повтарям въпроса си: сторило ли ми се е, или наистина е така? Все още не те питам защо, искам да знам само: да или не. Да? Или не?

— Ами… общо взето…

Гласът на Анита потрепва, погледът й не се откъсва от чинията със самотната филийка бял хляб. Значи — да.

— Добре — удовлетворено кимна той. — Сега ще те попитам: защо? Какво се е случило между вас? Обидила ли те е с нещо?

— Глупости. — Анита откъсна поглед от хляба и го премести върху чашата с недопит сок. — С какво може да ме обиди тя?

— Да не би да ти е откраднала пари?

— Пари ли? — Учудването на сестра му се стори на Ритер абсолютно искрено и той за миг се успокои. Жена му не е крадла, пак добре.

— Ами да. Нали знаеш, наркоманите често го правят, крадат пари от собствените си близки, когато нямат за дозата си.

— Не, какво говориш, Лариса нищо не е откраднала от мен. Може от други, не знам… Но не и от мен. Във всеки случай не съм забелязала такова нещо.

— Защо тогава я избягваш?

Анита въздъхна, вдигна глава и погледна брат си в очите.

— Защото ми е неприятно. Защото не понасям наркомани. Защото това оскърбява човешкото ми достойнство. Изненадан ли си? Разликата ни е само дванайсет години, но тези дванайсет години се паднаха в такъв период, че станаха равни на живота на две поколения. За теб наркоманът е човек като другите, само дето се нуждае от съжаление и съчувствие. Ние с теб сме възпитавани в различни ценности и сме възприели различни представи. За мен наркоманът е животно без воля и мисъл в главата, недостойно за добра дума. За теб наркоманията е болест, за мен е душевен порок. Аз по никакъв начин не критикувам твоите представи и отношението ти към Лариса, приемам го и го уважавам, само те моля да приемеш и уважаваш моята гледна точка. Неприятно ми е да я виждам. Готова съм да я обичам задочно, защото е твоя съпруга, но не ме карай да общувам с нея.

— Ясно — сухо отговори Ритер. — Ще приема за сведение това, което каза, и ще се отнасям с уважение към твоите чувства. Само не разбирам: тези чувства съвсем наскоро ли се породиха? По-рано ти прекрасно общуваше с Лара.

— Търпях, докато можех — тъжно призна Анита. — Но всяко търпение си има край. И аз още веднъж те моля, Валерий, помисли как да лекуваш Лариса, а не как по-хитро да криеш наркоманията й от обществеността.

— Моля те да не се намесваш в това. Ще поръчаме ли десерт?

— За мен няма нужда. Поръчай за себе си, ако искаш.

Той не искаше нищо сладко, а Анита изобщо никога, доколкото си спомняше, не бе поръчвала десерт — хранеше се по строго научни правила, пазеше здравето и фигурата си.

Помогна й да си облече палтото, на излизане задържа вратата пред нея.

— Къде е колата ти? — попита той и се огледа, търсейки познатия тъмносин фолксваген. Неговият собствен джип „Тойота“ беше паркиран точно пред входа.

— На „Мясницкая“, до метрото. Нали там няма ляв завой, та си помислих, че пеш ще дойда по-бързо, отколкото да въртя из улиците. Знаеш какви задръствания има навсякъде.

— Да вървим, ще те изпратя до колата, хем ще се поразтъпча.

Хитруваше. Тук наблизо, в една от пресечките, се намираше ателието на Лариса. Да, той можеше да разбере Анита — в периоди на криза Ларка става съвсем непоносима и само изпитващ силна обич човек е в състояние да не се дразни и дори вбесява от нейното поведение. Но когато е нормална, когато работи вдъхновено и с увлечение, тя става просто невероятна. Нежна, добра, весела, остроумна, толкова енергична и жизнена, че е невъзможно да не се влюбиш в нея. Сигурно Анита просто бе имала лош късмет, тя по-често бе виждала жена му в променено състояние, отколкото в нормално, и не можеше да оцени истинското й очарование и прелестната й непосредственост, които навремето бяха подкупили самия него. Сега Ларка беше именно такава, а увлечението в работата й придаваше повече привлекателност, той знаеше това. Да можеше да придума Анита да влязат в ателието! Беше сигурен, че тя веднага ще промени мнението си за жена му.

Но как да й предложи да се отбият при Лариса след такъв разговор?

Те мълчаливо крачеха към метростанцията „Чистие Пруди“, шофьорът на Ритер, който същевременно му беше телохранител, бе оставил колата и се движеше на няколко метра зад тях. Валерий трескаво прехвърляше в главата си всевъзможни варианти как би могъл да примами Анита в ателието.

Внезапно забеляза, че сестра му накуцва. И то с всяка крачка все повече.

— Какво ти е? Кракът ли те боли?

— Ами не, тормозят ме мазолите — направи ядосана физиономия Анита. — Днес съм с нови обувки. По дяволите, едва вървя. Трябва да си купя лепенки, за да си ги сложа на краката, само че не знам къде.

— Как къде? В аптеката. Нима не знаеш къде се продават лепенки?

— Знам къде се продават — позасмя се Анита, — не знам къде мога да се съблека.

— Защо трябва да се събличаш?

— Валерий, не знаеш ли по какво момчетата се различават от момичетата? — Сега Анита крачеше съвсем бавно, като се стараеше да намали болката. — Не по това, за което си помисли. Момчетата, за да си облепят мазола, трябва само да си свалят обувката и чорапа. А момичетата трябва да си свалят панталоните и чорапогащниците. На една пейка по булеварда това е доста неудобно.

— Ами хайде да се отбием в ателието на Ларка — зарадва се той на неочаквания късмет, който сам бе паднал в ръцете му. — Тук наблизо е, в ей онази пресечка. Със сигурност й се намират и лепенки, няма нужда да ходим в аптеката. Хем ще видиш къде работи, нали никога не си ходила при нея.

Анита се спря, замислено загледана в лъскавите обувки с остри носове, скрили в кожената си утроба източника на непоносимата болка. После неохотно кимна:

— Добре, хайде да се отбием. Не виждам друг изход. Само те моля, Валерий, влизаме точно за три минути, аз отивам в банята или каквото е там, облепвам си краката и веднага си тръгваме. Никакво пиене на чай, никакви заседявания на приказки. Не очаквай да любезнича с Лариса. И не се обиждай. Става ли?

— Господи, какво пиене на чай! — усмихна се широко той. — Ти нямаш представа в какво се превръща Ларка, когато работи като отнесена. Тя дори няма да забележи, че сме влезли.

И пак хитруваше. Разбира се, Лариса ще забележи, че са дошли, не може да не забележи, нали трябва да им отвори. Вярно, той има ключове от ателието; когато жена ти си позволява да взема наркотици, трябва да имаш ключове от всички помещения, където може да се намира тя, защото знае ли човек… Но сега Лара е съвсем наред, тя толкова искрено ще се зарадва на мъжа си и на Анита, че сестра му ще се разтопи. Непременно ще се разтопи, няма да устои.

За късмет наблизо се намери и аптека. Гледай ти, точно до сградата, където е ателието, а той не бе забелязвал. Валерий остави сестра си да чака на улицата, влезе вътре, купи опаковка немски лепенки различни размери. Ето на, още няколко крачки — и те са във входа. Телохранителят успя да ги изпревари и да провери площадката между входа и асансьора. Асансьорът ги качи на най-горния етаж, бодигардът остана долу, както правеше винаги. Ритер енергично натисна копчето на звънеца.

Никой не отвори. Той звънна още веднъж.

— Сигурно я няма — неуверено каза Анита. — Напразно дойдохме дотук.

— Трябва да е тук — не губеше увереност той. — Впрочем може да е излязла някъде да обядва, обикновено изтичва до станцията на метрото, в „Макдоналдс“. Ако е така, след десет-петнайсет минути ще се върне.

— Е, ами ние на стълбището ли ще чакаме? — ядосано попита сестра му. — Хайде да си тръгваме, Валерий. Изпрати ме до колата, все някак ще се прибера вкъщи. В краен случай ще си сваля обувките и ще натискам педалите боса.

— Не са нужни такива жертви — засмя се той, — аз имам ключове.

Той извади от чантата си скъпо кожено калъфче за ключове, дръпна ципа, вкара ключа в ключалката, завъртя го два пъти. Вратата безшумно се отвори. Тишина. Първото, което му се наби в очи, беше палтото на Лариса, което висеше на закачалката сред другите дрехи. Именно с това палто днес тя излезе от къщи. Също тук на пода бяха ботушките й. Какво, отишла е да обядва, без да се облече ли? Впрочем тя като нищо може да го направи — когато е в творческа треска, може да забрави и да се облече, и да заключи вратата, и да угаси лампите, и да се прибере през нощта.

— Лара! — високо извика Ритер. — Ей, творецо, обади се!

Никой не отговори. Валерий бързо тръгна напред и замря. На широкия матрак в отдалечения ъгъл на просторното, обляно в светлина помещение лежаха, съвсем недвусмислено прегърнати, две жени. Жените бяха голи и покрити до кръста с одеяло. Сладко спяха.

Той сякаш се вкамени. После с усилие откъсна крака от пода и се приближи. Едната от спящите беше Лариса, втората не бе виждал никога преди. В паметта му веднага, наслагвайки се една върху друга, изплуваха и се завъртяха в кръговрат думите на майка му и собствените му усещания.

На Лариса се обаждат някакви жени и не се представят с имената си…

Намерила си е нови приятелки, изглеждат доста вулгарни…

Анита напоследък избягва да се вижда с Лариса…

Анита, толкова красива и млада…

Той се обърна и видя сестра си, бледа и напрегната. Тя стоеше почти до него, а той дори не бе чул как е приближила. Анита беше боса. Валерий мълчаливо я хвана за ръката и я повлече към вратата. Също така мълчаливо й посочи другата, която водеше към банята и тоалетната, и й подаде опаковката с лепенките. Няколкото минути, които бяха нужни на сестра му, за да се съблече, да облепи мазолите си и отново да се облече, му се сториха няколко часа. Повече не можеше да остане тук.

Валерий Ритер не би могъл да каже точно какво изпитваше в този момент — дали обида, яд, омраза, жал към жена си, наркоманката, ревност, отчаяние или нещо друго. Щеше да си помисли за това после. А сега най-важното беше да не избухне, да не изгуби самообладание, да не започне да крещи и да троши всичко наоколо. Трябваше да изчака Анита и тихичко да си тръгнат. Да се върне в работата си, да се заключи в кабинета и да помисли. Само да не избухне, само да се сдържи…

Най-сетне вратата на банята се отвори. Анита, сякаш разбирайки какво става с брат й, мина покрай него внимателно, на пръсти, бързо си обу обувките и тръгна навън. Ето на, още малко, безшумно да притвори вратата, да заключи, да извика асансьора. Отново врата, копче, движение надолу. Врата. Стълбище. Още една врата — и на улицата.

Край. Може да вдиша повече въздух и да се отпусне. Тук вече и да иска, не може да троши нищо.

Анита мълчаливо крачеше до него, тя така и не продума, докато не стигнаха до метрото, където се намираше колата й. И едва тук Валерий намери у себе си сили да заговори.

— Ти не си изненадана — горчиво констатира той.

— Не съм — тихо отговори сестра му.

— Знаела си — отново констатира, а не попита той.

Анита кимна.

— И затова си престанала да идваш, когато Ларка си е вкъщи.

— Да, затова.

— Тя те е притеснявала с предложения ли?

Този път в интонацията му прозвуча нещо като намек за въпрос.

— Валерий… Да го кажем така: правила ми е предложения, които успях да отхвърля, но след които не мога да я гледам и да разговарям с нея.

— Предложения? Няколко ли са били? — уточни Ритер, който във всичко търсеше пълна определеност и яснота.

— Да. Случи се три-четири пъти, след което реших, че не мога повече. Прости ми. Не исках да научиш, затова не ти казах. И бездруго много ти се насъбра.

Анита потегли, а Ритер с бърза крачка се върна при ресторанта, където бе оставил колата, усещайки с гърба си следващия го телохранител. Момчето е школувано, няма да продума, а да задава въпроси — и дума не може да става.

Че Ларка е наркоманка, все някак можеше да се скрие, във всеки случай досега той успяваше да го прави. Не бе търсил лекарска помощ, защото не искаше да се разчува — това би могло сериозно да навреди на представянето на жена му, особено пък в Европа, където вече не гледаха на наркоманията като на мили глезотии на бохемата. Пък и каква полза от лечение, щом самият човек не се стреми да се отърве от зависимостта си.

Но сега стана ясно, че освен това Лариса е и лесбийка. В съчетание с наркоманията това може да има убийствен ефект и почти неминуемо ще се разчуе, защото един наркоман не може да бъде предпазлив и благоразумен в избора на партньори за секс. Тогава вече няма да има никакъв смисъл той да влага сили и пари в популяризирането на Ларкиното творчество, нейният имидж ще бъде безвъзвратно разрушен и осакатен. Художниците наркомани с лопата да ги ринеш и вече никой не се чуди на въплътени върху платното халюцинации. Художественото своеобразие на Ларка, което днес с усилията на Ритер се представя като младежка свежест и необичаен поглед към заобикалящия ни свят, утре ще започне да изглежда като обикновено халюциниране, каквото на всяка изложба и във всеки салон има повече от достатъчно. Колко сили и пари хвърли той! И излиза, че всичко е било нахалост…

Трябва да обмисли всичко и да вземе някакво решение. Или да зареже славата на Ларка и да опита да я излекува, или… Добре, не бива да бърза, трябва хубавичко да помисли и всичко да претегли.

* * *

Заместник-началникът на Отдела за борба с тежките насилствени престъпления при Московското управление на вътрешните работи Юрий Викторович Коротков беше наполовина бекярин и наполовина бездомен. След като напусна жена си, той така и не бе оформил развода си, а тъй като нямаше достатъчно пари да си наеме, камо ли да си купи жилище, постоянно се местеше у различни приятели и познати. По едно време дори живя у Настя Каменская, докато Чистяков беше в продължителна командировка, после във ведомствения апартамент на приятел, който живееше при жена си, сетне, когато приятелят си смени работата и му отнеха апартамента, се премести другаде, нае от роднините на някакви познати стая в комунално жилище срещу чисто символично заплащане, но и този пристан всеки момент можеше да му бъде отнет: скоро щяха да разселват живеещите в комуналното жилище и да го превръщат в модерен тристаен апартамент.

Той би могъл най-сетне да се разведе и да се ожени за Ирка — Ирина Савенич, в която се бе влюбил още миналото лято и оттогава така и не се бе освободил от състоянието на нежен възторг. Да се ожени и да живее в нейния апартамент, като сложи край на скитанията по чужди жилища. Да, разбира се, можеше да се разведе, но да се ожени… Юра имаше чувството, че в днешното му положение всяка женитба ще бъде приета като користна стъпка с цел сдобиване с жилище. Той за нищо на света не би искал някой, а най-малкото Ира, да си помисли, че се жени не за нея, а за жилището й. А тъй като собствено жилище той не би могъл да получи никога, техните отношения нямаха брачна перспектива.

Каменская редовно водеше с него дълги разговори с цел вразумяване, втълпяваше му, че не бива да поставя чувствата си в зависимост от общественото мнение, което в повечето случаи невинаги е справедливо, че никой няма да си помисли нищо лошо за Юра и изобщо, ако обичаш една жена и имаш възможност да се ожениш за нея, трябва да го направиш и да не обръщаш внимание кой какво ще говори по този повод. Настя измисляше различни аргументи, опитваше се да изгради в разсъжденията си достъпна за характера на Юра логика, но засега безуспешно.

— Ще се оженя за нея само ако тя поиска това — упорито повтаряше той.

— Тя обаче няма да поиска, познавам я — възразяваше Настя. — Тя ще чака ти да й предложиш да се омъжи за теб.

— Аз пък ще чакам тя да поиска. Инак ще изглеждам като жиголо: безперспективен и бездомен беден милиционер се лакоми за красива актриса с жилище, кола и хонорари.

Настя се оказа безсилна да го помръдне от тези позиции. Тя дори мислеше да разговаря с Ирина, но нещо я възпираше. Нещо в това решение й изглеждаше неправилно и тя така и не го осъществи.

Тази сутрин той се събуди не от звъна на будилника, а от докосването на Иринината ръка, която ласкаво го дърпаше за косата.

— Юра, Юра, мобилният ти се скъсва да звъни. Хайде де, Юра!

Без да отваря очи, той измъкна ръката си изпод одеялото и Ира веднага постави в нея истерично звънящия телефон.

— Ало, Коротков слуша. — Постара се гласът му да не звучи съвсем сънено.

— Абе не слушаш изобщо, а още къртиш.

Серьога Зарубин, днес той е в състава на групата, която дежури из града. И защо се обажда в ранни зори? Сигурно не е за нещо хубаво. Юра отвори едното си око и погледна часовника: шест и половина. Изроди. Садисти.

— Не завиждай на началството — избоботи той, — след три часа ще предадеш дежурството и също ще легнеш да къртиш.

— А, едва ли. Ние тук правим оглед на местопроизшествие.

— Е, и?

— Нямаше да е нещо особено, но убитата госпожа носи фамилно име Халипова. Юлия Халипова. Чат ли си?

— Онази, дето „Да отидеш и да не се върнеш“?

— Същата — потвърди Зарубин.

— Сигурен ли си, че е тя? Може да е съименничка?

— Слушай, началство, тя, освен документи, има и лице.

— Пфу, господи! Сега няма мърдане, ще ни го тропнат на нас.

— Нали и аз това казвам. Така че защо и ти лично не се включиш веднага, докато ние тук се мотаем? Времето е подходящо, няма никакви началници, хората спят, така че всичко, което могат да развалят, все още е възможно да се спаси.

— Казвай адреса.

Юра свали крака от дивана и посегна за химикалка и лист. Подръка нямаше нищо, освен листовка за употреба на някакви хапчета за отслабване, които Ирина постоянно вземаше във фанатичната си битка с наднорменото тегло. Коротков жално въздъхна и започна да записва на свободното поле това, което му диктуваше Зарубин.

Пъхна листа в джоба на дънките, уви се с късата хавлия с качулка — подарък от Ира за рождения му ден — и се потътри към банята. От кухнята лъхаше главозамайващо на омлет с шунка и домати и прясно сварено кафе. Защо ли Ирка е станала толкова рано? Вече е приготвила и закуската. И сигурно я е изяла. Ах, да, снощи тя каза, че сутринта има външни снимки в осем и не по-късно от седем и половина трябва да е в гримьорната.

В гримьорната, в гримьорната… Снимки значи? Казвате, че се снимате във филм? Това ни идва тъкмо на място.

— Ириша! — развика се той от банята, докато изцеждаше паста за зъби от тубичката. — Може ли за минутка?

Ама как някои жени могат да бъдат толкова красиви още от сутринта? Умът ти не го побира! През първите десет минути след събуждането Коротков не можеше без отвращение да се погледне в огледалото. Стар, сбръчкан, слепени коси стърчат във всички посоки и изглеждат така, сякаш не се е грижил за тях от цял месец, макар да ги е мил буквално вчера, той изобщо си мие главата всяка сутрин, когато взема душ. А Ирка е като цветенце — гладки розови бузи, очите блестят, къдриците падат на вълни, пълните устни се усмихват и цялата тя е такава… такава… абе няма думи, с които да я опишеш.

— Ириша, ти познаваш ли Юлия Халипова?

— Юля ли? Разбира се. Защо? Случило ли се е нещо? — разтревожено попита тя. — За нея ли ти се обадиха сега? Ограбили ли са я? Обир вкъщи?

— Само не се тревожи. — Коротков вече съжаляваше, че бе подхванал разговора толкова директно, без подготовка. Сега беше скъпа всяка минута, трябваше да научи колкото може повече за потърпевшата, а Ирка ще се разтревожи, ще се разплаче. Но… вече няма как, не може да върне думите си назад. Може пък това да помогне. — Иришенка, имам лоши новини. С Халипова май се е случило нещастие. Аз сега отивам да видя какво е положението, а ти, докато се мия и закусвам, ми разкажи всичко, което знаеш за нея, става ли?

— К-какво н-нещастие? — запъвайки се от ужасно предчувствие, попита Ирина.

— Ами… нещастие… — неопределено отговори той и пъхна четката за зъби в устата си.

— Най-лошото ли? — Ирина говореше предпазливо, сякаш опипваше всяка дума.

Той мълчаливо кимна, защото и без това не можеше да говори членоразделно, пречеше му четката.

— Най-най-лошото ли? — кой знае защо, уточни тя.

Отново утвърдително кимване.

— О, господи! Юлка… Но защо? Вярно, тя е вятърничава, лекомислена, но все пак… Ама сигурно ли е? Да няма някаква грешка?

Завъртането на главата трябваше да изрази отрицание. Серьога Зарубин не греши за такива неща, зрителната му памет е за завиждане!

— Какъв ужас!

Коротков си изплакна устата и се захвана с бръсненето.

— Ириша, аз разбирам, в шок си, но и ти ми влез в положението.

— Да, да, разбира се — побърза да отвърне тя. — Питай, ще ти кажа всичко, което знам. Вярно, знам съвсем малко, не сме били приятелки с нея и дори никога не сме се снимали заедно. Мога да споделя с теб само лични впечатления и клюки.

— Добре. Разказвай — окуражи я Коротков и размаза по бузите и брадичката си пяна за бръснене.

— Ами какво… Юлка я изключиха от трети курс на ВГИК^[1] заради отсъствия и лоша дисциплина. И точно в този момент случайно я забелязал самият Островски — тогава именно се видял в чудо с подбора на актриса за филма „Смъртоносни гастроли“. Спомняш ли си?

— Спомням си филма. А Халипова не си я спомням.

— Е, играеше една Катя, млада циркова артистка, дето любовникът й я заряза.

— А, тогава си я спомням. Нещо не си прилича. Нямаше и да се сетя, че е била тя.

— Ами заради грима и перуката. С една дума, по време на снимките всички веднага разбрали защо са я изгонили от института. Истерии до безкрай, някакви гадни номера, невероятни претенции. Но Островски си паднал по нея до обезумяване. Нали знаеш, мераците на възрастните мъже… И след „Гастролите“ й даде главната роля в „Да отидеш и да не се върнеш“. А сериалът е страшна сила. Когато двайсет вечери поред виждаш на екрана едно и също лице, неволно го запомняш — Дори актьорът да е съвсем бездарен. А Юлка все пак, макар да не е талантлива, е много способна. Тя наистина е добра актриса, само характерът й е отвратителен. Пък и в ръцете на Островски… Ами че той е гений, може да създаде роля и от изключен компютър, камо ли от човек, и то професионално подготвен. Е, макар и ненапълно, но все пак който знае основите на професията. За външността пък да не говорим. Юлка е страшно красива. С една дума, след сериала тя се прочу. Или поне стана известна.

— Разбирам.

Коротков приключи с бръсненето, влезе във ваната, дръпна завеската, пусна душа.

— Това са все факти. Сега дай клюки и лични усещания. Само че по-високо, защото тук ми шуми водата.

Клюките и личните впечатления се оказаха още по-малко от фактите. Юлия Халипова бе живяла на този свят само двайсет и три години и не бе успяла здраво да се оплете в скандали. Основната клюка, на която дори не можеше да се гледа като на клюка, тъй като всички със сигурност знаеха, че е истина, беше нейната любовна връзка с кинорежисьора Островски, възрастен, много известен и любимец на публиката. Друга клюка, непотвърдена от никакви солидни факти, гласеше, че Юлия Халипова е любовница не само на Островски, но и на някакъв криминален авторитет, който й бил заявил: с режисьора можеш да се заиграваш, защото ти дава работа и те прави известна, а на мен не ми трябва посредствена актриса, обаче заплетеш ли се и с някой друг, краката ти, Юленка, ще бъдат откъснати, ръцете — отрязани, а от главата ще останат само ушите, и то поотделно. Откъде се бе взела тази клюка, беше абсолютно неясно, никой не можеше да каже нищо със сигурност, но всички бяха убедени, че нещата стоят точно така. Трета клюка, всъщност разновидност на втората, гласеше, че Юля е покровителствана от човек от висшите държавни сфери с ранг министър или ръководител на един от комитетите при Думата, при това този покровител е тясно свързан с престъпния свят и разполага с мутри… по-нататък виж клюка номер две.

А от личните впечатления на Ирина Савенич следваше, че Юля Халипова е била момиче неуправляемо и непредсказуемо, способно всеки момент да извърти жесток номер и да си позволи каква ли не изцепка. От детинство свикнала околните да се прекланят пред красотата й, смятала, че всичко й е позволено и че правилата, съществуващи за останалите, не се отнасят за нея. Били й непознати понятия като дисциплина, отговорност, задължения, изпълнение на обещания. Били й безразлични чувствата на другите хора, техните желания и планове. Тя правела само това, което искала. И нито един режисьор, освен самия Островски, не поемал риска да я снима, понеже разбирал, че нейният характер може да провали снимките. Всъщност именно това използвал Островски, постоянно й давал да разбере, че ако го напусне, с нея като актриса ще бъде свършено, защото никой друг няма да я вземе за участие във филм. И съответно той също няма да я снима — нали няма да е с него. Притрябвало му е. А докато е с него, гарантирани са й роли, може би невинаги главни, но винаги достойни както по съдържание, така и по екранно време.

Последните думи Ирина довърши, обличайки се, а Коротков я слушаше, бързо дояждайки омлета и допивайки кафето.

Точно в седем излязоха от къщи, целунаха се за довиждане, разбраха се да се видят вечерта, всеки се качи в колата си: Коротков — в допотопната жигула, Ирина — в своя „Форд Ескорт“, и тръгнаха за работа.

* * *

Едва влязъл в приемната, Чуйков се потопи в плътната миризма на капки за сърце — не разбра какви точно, защото не страдаше от сърдечно заболяване и не вземаше лекарства. Секретарката Вера Филиповна, енергична петдесетгодишна дама, винаги стегната и делова, седеше не както обикновено, зад бюрото, а във фотьойла за посетители и с треперещи ръце се опитваше да гримира покритото си с алени петна лице и подозрително подпухналите очи.

— Добро утро, Вера Филиповна — весело поздрави Чуйков.

— По какъв повод страдате?

Той се досещаше какво е причинило страданията на преданата му помощничка. И излезе прав.

— Ама на какво прилича това, Игор Василевич — завайка се тя, — как не ги е срам? Така да ни наклеветят, така да ни охулят! Просто умът ми не го побира!

— Вие за статията ли говорите? — небрежно попита Чуйков, свали си шлифера и го окачи в гардероба. — Не обръщайте внимание, скъпа Вера Филиповна, кучетата лаят — керванът си върви. Да пишат каквото щат.

— Но как така? — не се успокояваше тя. — Ами че там всичко е лъжа! Всичко — от първата до последната дума.

— Е, де, не пресилвайте. — Чуйков се постара да добави в гласа си нещо като бащинска препоръка, макар че Вера Филиповна беше поне с десет години по-възрастна от него. — Името на нашата фирма е вярно, както и имената на генералния директор и неговите заместници. Така че публикацията съдържа известна доза истина. Я по-добре да пийнем чаец, тази сутрин е толкова мразовита, че дори в колата не можах да се стопля. И да не сте посмели да се разстройвате заради тази глупост.

Хлипайки, Вера Филиповна се зае с чайника, а Чуйков отиде в кабинета си, като остави вратата отворена, за да чува всичко, което става в приемната, и започна безсмислено и нервно да размества книжата по бюрото. Ето на, половината работа е свършена, статията все пак излезе, както бе обещала красавицата Ксения. Хем колко бързо! Мина само една седмица.

Чуйков прочете статията още сутринта — жена му винаги купуваше вестниците рано сутрин, докато разхождаше кучето, и той, както е редно за делови човек, преглеждаше пресата по време на закуска. Вярно, не беше сигурен, че така постъпват всички делови хора, просто от малък от западните филми си бе изградил именно такъв образ на бизнесмена.

Сега трябва да се чака и да се види каква ще е реакцията. Интересно, започнала ли е вече, или вълната още не се е надигнала? Сега е десет и половина, по принцип вече много хора би трябвало да са прочели мерзкия пасквил.

— Да ни е търсил някой тази сутрин? — дружелюбно се поинтересува Игор Василевич, когато секретарката внесе в кабинета поднос с чай, захар и лимон. Тя май бе успяла да се успокои, поне вече не хлипаше.

— Сега ще ви докладвам.

Вера Филиповна поднесе чая на директора и излезе в приемната за бележника си. Изброяването на утринните обаждания отне доста време. Докато слушаше секретарката си, Чуйков си водеше бележки в настолния органайзер и с удоволствие отчиташе, че очакваната от него вълна се е получила достатъчно висока и мощна. Скоростта й наистина беше скорост на крайцер. Ясно беше, че всичките тези хора се бяха обаждали заради статията. Малка част от тях — за да го подкрепят и окуражат: видиш ли, ние на нищо не вярваме и ще продължаваме отношенията си с теб; основната маса — за да питат доколко е вярна изнесената информация. И една съвсем малка част е искала да изрази по телефона гордото си завъртане на сто и осемдесет градуса, сиреч, щом сте били такива, сега ние се съмняваме във вашата почтеност и няма да сключваме договор с вас. Именно тази последна част от обажданията най-много интересуваше Чуйков. На тези хора бе заложена идеята. От тях от днес нататък щеше да зависи съдбата на фирма „Практис Плюс“.

Сега трябва да отговори на деловите партньори. На първо място — на онези, които искат да направят завъртането на сто и осемдесет градуса. Не, той няма да се обади лично, не го бива да води преговори. За това е нужна изтънченост, умение да маневрираш, да владееш гласа си. Чуйков може да развали всичко, не е лош бизнесмен, но за преговори хич не го бива — Игор Василевич познаваше този свой дефект. Затова пък неговият заместник Олег Ахалая е истински майстор на деловите разговори. Така че именно Олег ще се заеме със задачата.

Вдигна слушалката и натисна копчето за повикване на секретарката. Вратата към приемната все още бе отворена, но Чуйков сякаш не забелязваше това.

— Слушам ви, Игор Василевич. — Гласът на Вера Филиповна звучеше едновременно от двете места: от слушалката и от приемната.

Това, кой знае защо, се видя забавно на Чуйков и той неволно изхъмка. Настроението му беше превъзходно. Между другото обаче не биваше да демонстрира безгрижието си. По принцип би трябвало да е разстроен. Олег, разбира се, е в течение, както и другият заместник, но никак не е необходимо Вера да се досеща за истинското положение на нещата.

— Олег Ревазович в кабинета си ли е? — строго попита той, като се опита да свъси вежди и така да си придаде нужния вид.

— Да.

— Помолете го да дойде при мен.

Ето така, официално. Вместо да се обадим направо в кабинета на Олег или на мобилния му, го викаме чрез секретарката. Вера знае, че това е признак на недоволство: щом директорът вика заместника си чрез секретарката, значи е ядосан. А директорът след подобна публикация би трябвало да е ядосан, че как иначе? Само пред Вера Филиповна той се преструва на уверен и храбър, а всъщност е разгневен. Ето, това е правилната оценка.

Ахалая дойде в кабинета на Чуйков буквално след минута: имаха обща приемна, от врата до врата — десет крачки. Затвори вратата след себе си и с едно гъвкаво движение се настани във фотьойла от другата страна на бюрото.

— Е, какво? Доколкото разбирам, всичко е според плана? — попита той тихо и извади цигарите си. — От девет часа съм тук, телефонът на Вера се скъса да звъни. И мен ме затрупаха любопитстващи. Слушай, на рождения ми ден не ми звънят толкова хора! Лешояди! Усещат къде мирише на мърша.

— Май нещата потръгнаха, пу-пу, да не им е уроки. — Чуйков почука по дървеното бюро. — Олег, искам всички отговорни разговори да проведеш ти. Страхувам се да не ги проваля. Нали ме знаеш какъв съм.

Ахалая кимна, издуха дима от цигарата си към тавана и разбиращо се усмихна.

— И кой вече ни е потърсил по интересуващия ни въпрос?

— Ето тези дейци. — Игор Василевич подаде листа на заместника си. — Може би не всички смятат да се отрекат от нас, но ако някой се кани, трябва да направим така, че да не отстъпи от намерението си. Ама какво ли ти обяснявам, ти разбираш всичко, десет пъти поне сме го обсъждали.

— Добре, ще се обадя на всички. Ами адвокатът? Ти вече свърза ли се с него?

— Не съм още. Не искам той да заподозре нещо. Колкото по-малко хора са в течение, толкова по-добре. Щом ти ми съобщиш за поне един провален договор, веднага ще се свържа с него, ще започна да си скубя косата, да се възмущавам и да искам възстановяване на доброто ми име и овъзмездяване за пропуснатите ползи. А засега само тихо ще се тормозя за това, че нашата фирма така злобно е оклеветена.

— Ти си знаеш. — Ахалая угаси цигарата в пепелника, пъхна в джоба си запалката и получения от Чуйков лист. — Отивам да се обаждам. А ти се тормози, само че не тихо, а с цяло гърло, та всички да знаят.