Александра Маринина
Законът за трите отрицания (1)

Глава 1.

Покрай нея минаваха крака и незнайно защо не се спираха. Първо през разкашканата октомврийска кал припряно прецапаха изящни лачени обувчици със скосени токчета и дълго тясно „палячовско“ носле, понесли своята собственичка към уютните домашни грижи. После важно и безшумно преминаха четири мъхнати лапи, с чувство на високомерно достойнство повлекли подире си чифт вехти кални ботуши, които в далечното минало са се наричали демисезонни. Още една четворка лапи, този път малки, черно-бели, се мярна с нервно мяукане в противоположната посока, явно спасявайки се от големите мъхнати. Имаше и други крака, с боти и обувки, с маратонки и ботушки. С панталони, с дънки, с чорапогащници. Едни минаваха далече, други — съвсем наблизо. Но никой не се спря. Кой знае защо, никой не искаше между единайсет и дванайсет през нощта да се спира под ръмящия леден дъжд и да се втренчва в калта на двора между металните клетки на гаражите. Всички бързаха за вкъщи, при топлината, храната и останките от телевизионните радости. Пък и тези „всички“ бяха малко, основната част от обитателите на жилищния комплекс в центъра на Москва вече отдавна се бяха прибрали.

Тялото на убитата жена — самотно, от никого незабелязано и никому ненужно, лежеше на мократа земя, покрита с жалки снопчета повехнала трева. А само преди два часа тя беше жива, весела, остроумна, обичана от приятелите си и от огромен брой хора, на които бе помагала. Незнайно защо се случи така, че днес никой не се бе разтревожил и не се бе втурнал да я търси, не бе вдигнал накрак милицията. Впрочем в това нямаше нищо необичайно, защото тази жена бе живяла сама и вкъщи не я очакваше никой. А дори някой настойчиво да звънеше на домашния й телефон, той ни най-малко не би се учудил, че тя не вдига. Тя никога не вдигаше, докато работеше. Най-често работеше вкъщи, в извънредни случаи — и късно вечер, дори нощем.

Вярно, през последните два месеца в апартамента й живееше младо момче, което й се падаше някакъв далечен племенник. Но и той не очакваше и не търсеше своята родственица. Беше му все едно. Беше пиян.

* * *

— В петък ще ви изписваме — мрачно приключи разговора лекуващият лекар.

— И после какво? — глуповато попита Настя Каменская. — Веднага на работа ли?

— Какво, нямате търпение ли? — За пръв път през цялото това време по лицето му се мярна нещо като усмивка.

— Не, аз не в този смисъл… — Настя се посмути и не намери веднага нужните думи. — Просто кракът много ме боли. И не е удобно да ходя на работа с бастун, а няма кой да ме вози с кола.

— Но и никой няма да ви пусне на работа. Поне месец ви е нужен за стабилизиране. Ще ходите по малко, като увеличавате натоварването. И естествено — масажи, физиотерапия. Преди да ви изпиша, ще ви обясня как ще продължите лечението.

Тя изпита едновременно облекчение и срам. Колко е хубаво, че още цял месец може да не ходи на работа! И колко е позорно и отвратително, че се радва на това.

Но перспективата за скорошно изписване поставяше пред Настя почти неразрешим проблем. Всъщност той съществуваше вече от три седмици, но докато лежеше в болницата, можеше да не мисли за него. Бедата се състоеше в това, че преди три седмици в Москва абсолютно неочаквано довтасаха нейни роднини от малко провинциално градче — мъж, жена и двете им деца. Голямото дете, на дванайсет години, се нуждаеше от спешна и сложна операция, която можеше да се направи успешно само в столична клиника. Обезумелите от мъка и страх съпрузи бяха грабнали болния си син, както и петгодишната си дъщеря, която нямало при кого да оставят, и се бяха втурнали към Москва, разчитайки на гостоприемството на Настините родители. Какъв лош късмет бяха извадили обаче! Още през лятото майката и вторият баща на Настя се бяха захванали с някакъв голям ремонт с цел да превърнат двустайния апартамент в тристаен. Майсторите се клели и заричали, че два месеца ще им стигнат, и доверчивите стопани спокойно се преместили у приятели, които изразили готовност да им предоставят градския си апартамент, защото те през цялото лято щели да живеят на вилата. Ала настъпи септември, после октомври, а ремонтът продължаваше ли, продължаваше. И докато за родителите на Настя и за техните приятели такава ситуация изглеждаше просто като временно неудобство, за пристигналите с болното дете роднини тя бе едва ли не катастрофална. Не можеха да плащат за хотел. Трябва ли да обясняваме, че се настаниха в гарсониерата на Настя, а съпругът й — Алексей, се бе върнал в Жуковски при родителите си. Това се случи, когато самата Настя вече се намираше в болницата със счупен крак.

И ето че сега трябва да се връща… Къде? В миниатюрната гарсониерка, където и без нея нямаше къде да се размине човек? Да отиде при Льошка в Жуковски и да се стовари върху плещите на неговите стари и болни родители, когато самите те се нуждаят от грижи? Ами че тя едва ходи, и то с бастун. И после, как ще идва от Жуковски до поликлиниката за масажите и процедурите, които зловещо й обеща докторът? От къщи и обратно може да ходи с такси — вярно, скъпичко ще е, но бюджетът им ще издържи, ако не го прави всеки ден. Ами как ще идва от предградията?

Всъщност Настя Каменская не беше предполагала, че проблемът ще се изостри толкова. Когато роднините се настаниха в жилището й, тя беше сигурна, че след като я изпишат, ще живее със съпруга си именно в Жуковски, и перспективата да пътува с мотрисата изобщо не я плашеше. Просто не очакваше, че при излизането си от болницата почти няма да може да ходи. Мислеше си, че макар и с бастун, макар и бавничко, ще може да се придвижва без особени затруднения. Обаче не, счупеният крак упорито не искаше да оздравява. Болеше я така непоносимо, че лекарите се видяха в чудо. С какво ли само не лекуваха Настя, какво ли не измисляха хирурзите от болницата, но непокорният крак не се предаваше. Дори я съветваха да потърси помощта на някакви лечители или знахари, можело да й помогнат. Вярно, тези съвети й даваха не лекарите, а болните, които й съчувстваха, и техните роднини. Те един през друг разказваха за невероятни изцеления, баения, премахвания на уроки и тям подобни чудеса, които будеха недоверчива неприязън у самата Настя. Тя, която бе завършила навремето физико-математическа гимназия и юридическия факултет на университета и бе работила повече от петнайсет години в криминалния отдел на милицията, бе получила твърдо атеистично възпитание и вярваше само в традиционната медицина, и то не безгранично, защото разбираше, че и медицината не може всичко.

Да, с този крак трябва да се прави нещо… За решаването на възникналия проблем има само два пътя: или да се търси жилище някъде в Москва, по възможност близо до поликлиниката, или да се намери начин максимално бързо да се овладеят нетърпимите болки при ходене, за да може да се придвижва самостоятелно, така че да живее с Льоша в Жуковски. За наемане на жилище и дума не можеше да става — такива разходи не са им по джоба. Сега са в труден във финансово отношение период. Пък и кой ще си даде жилището само за месец? Има да търсят… А ще я изпишат в петък, тоест след три дни.

Разбира се, Настя беше човек разумен и разбираше, че неразрешими проблеми няма, има неприятни решения. Може да живее в една стая с родителите на болното момче и неговата петгодишна сестричка. Или пък да вземе пари назаем и да пътува от Жуковски и обратно с такси през този месец или толкова, колкото е нужно, докато кракът й се възстанови и тя започне да ходи що-годе нормално. Може да опита все пак да намери жилище, което да й дадат под наем за кратко време. То се знае, и това ще излезе скъпо, но е възможно пак с вземане на заем, макар това да е в разрез с характера на Настя и с правилата, по които тя живее. С една дума, проблемът имаше решения, трябваше само да избере най-малко неприятното.

Ето в такива размисли прекара тя времето от сутрешната визитация до пет часа следобед, когато започнаха да идват близки на свиждане. Лично тя днес не очакваше никого. Льошка дойде снощи и сега тя се надяваше да я посети чак в четвъртък, трудно щеше да му бъде да идва всеки ден от Подмосковието, пък и до гуша бе затънал в работа. Майка й се канеше да дойде в сряда, тоест утре. Освен ако се отбиеше някой от колегите, но едва ли, детективите имат малко свободно време, пък и нали тя не е на смъртно легло, чувства се почти прекрасно. Само дето не може да ходи.

Първа, както обикновено, в стаята влезе кротката интелигентна пенсионерка Изолда Валериановна, която посещаваше братовчедка си — служителка в паспортно-визовата служба. Всички обитатели на болничната стая с три легла обичаха Изолда, обичаха я и медицинските сестри, санитарките и дори лекарите. Въпросът с какво тя бе заслужила подобно отношение оставаше открит, поне за самата Настя, която буквално с всяка клетка на тялото си усещаше: ето, вратата се отваря, влиза Изолда Валериановия и заедно с нея в тясната дълга стая влиза празникът. И това не беше свързано нито с цветя, нито с бонбони, нито с други някакви вкуснотии, каквито обикновено хората се стараят да донесат в болницата, нито с пари, които небрежно или смутено пъхат в джобовете на белите престилки на медицинския персонал. Това не беше свързано с нищо материално, което би могло да се пипне, помирише, изяде или по някакъв друг начин да се използва за получаване на чисто физически радости. Младоликата, добре облечена Изолда Валериановия се състоеше цялата — от глава до пети — от усмивка, радост и обич към околните и цялото това богатство беше толкова нежно, меко и ненатрапчиво, че се оказваше невъзможно човек да се съпротивлява на силата му. Във всеки случай Настя Каменская го усещаше именно така.

Въпреки че идваше все пак при своята братовчедка, Изолда Валериановна успяваше да разговаря едновременно с всички, а не само с болната си родственица. При това настроението на трите обитателки на болничната стая можеше да бъде съвсем различно — от радостно-приповдигнато до унило-потиснато, но Изолда Валериановна по някакъв абсолютно неразбираем начин съумяваше да бъде в тон с душевното състояние на всяка.

Половин час след пристигането си Изолда вече знаеше с какъв проблем се е сблъскала Настя, макар че самата Настя май не бе и възнамерявала да обсъжда живота си с когото и да било, камо ли да иска съвет.

— Обърнали ли сте внимание, Настенка, какво интересно изкривяване има в разсъжденията ви? — усмихната, забеляза Изолда.

— Какво изкривяване? — не разбра Настя.

— Вие имате хиляда и един варианта на тема как да уредите живота си, докато дойде време да се придвижвате нормално. И нито един вариант как да направите така, че кракът по-бързо да престане да ви боли. Хем същината на проблема е именно в това, че кракът много ви боли. А вие, вместо да решавате този проблем, се опитвате да се приспособите към него и покорно чакате той някак да се разреши сам. Смятате ли, че това е правилно?

Настя беше достатъчно умна, за да разбира, че това, то се знае, е неправилно. Но как да лекува този пусти крак, щом дори самите лекари недоумяващо свиват рамене и не разбират защо болките, въпреки всички взети мерки, така и не намаляват. Макар и висше, нейното образование все пак не е медицинско.

— Защо не опитате нещо нетрадиционно? Трябва да се опитват различни методи, щом традиционната медицина не ви помага.

— Не вярвам в знахарки и баячки — рязко отвърна Настя, като се опита на лицето й да не се изпише погнуса.

Колко такива „знахарки“, „потомствени магьосници“ и „ясновидки“ бе виждала, докато разкриваше различни престъпления — чет нямаха! И всеки път тези персонажи фигурираха в криминалните случаи съвсем не като положителни герои. Като човек здравомислещ, Настя си даваше сметка, че сигурно съществуват истински лечители, но те са съвсем малко, затова пък ловките мошеници и подражатели са безброй и в полезрението на милицията попадат именно те, затова се създава впечатлението, че всичко това е пълна лъжа и измама.

— И аз не вярвам — кимна в знак на съгласие Изолда и отново се усмихна. — Вярвам само на собствения си опит. Има една специалистка, която ми помогна. Помогна и на някои мои познати. Ако искате, мога да ви дам телефона.

На Настя не й се искаше да обиди Изолда, затова послушно си записа телефона, абсолютно уверена, че никога няма да набере този номер. Но искрящата от доброжелателност пенсионерка не се задоволи с това.

— Защо прибирате листа? — проницателно се учуди тя, като видя как Настя пъха листа с телефонния номер в нощното си шкафче. — Искате ли да опитате да се излекувате или не?

— Искам — покорно въздъхна Настя, разбрала, че сега вече няма начин да се измъкне.

— Тогава се обадете. Обадете се веднага, нали имате мобилен телефон. Ако не се обади никой, ще се включи телефонният секретар. Кажете, че ви трябва консултация, и оставете своя телефон. Галина Василевна непременно ще ви звънне, тя е много отговорен човек и никога не оставя хората без помощ.

Добре де, може пък работата да се размине и тази Галина Василевна наистина да не си е вкъщи, а после Настя все някак ще се измъкне. Тук, в болницата, тя бе станала някак вяла, напълно бе изгубила способността си да се съпротивлява активно, дори не можеше да каже: „Не, благодаря, няма нужда“, на милата Изолда Валериановна. Или въпросът беше не в Настината слабост, а в силата на самата Изолда?

Тя не успя да довърши мисълта си, защото в слушалката още след втория сигнал прозвуча мъжки глас:

— Ало.

— Добър вечер — машинално каза Настя. — Може ли да говоря с Галина Василевна?

— Извинете, кой я търси и по какъв въпрос?

Гласът се стори на Настя смътно познат, но процесът на разпознаването на тембъра премина на втори план, засенчен от бързия поток от въпроси. Защо този мъж говори като секретар в приемна на голям началник? Да не би това да е служебен телефон? По-точно, телефон в офис? Защо в офис? Може би лечителството при Галина Василевна е поставено на широка нога, като промишлено производство? Или тя всъщност работи някъде, а с лечителство се занимава в свободното си време? Защо секретарят й е мъж? Мъж секретар при жена началник е съчетание повече от странно, та нали тя не е министър, нито депутат. Или все пак е депутат? Само това липсваше!

— Нуждая се от консултация — измънка Настя, като трескаво се опитваше да координира това, което мисли, с това, което говори.

— За каква консултация става дума? — нахално продължи да я разпитва мъжът и с всяка негова дума гласът му проникваше все по-дълбоко в съзнанието й, струваше й се познат.

— След счупване имам силни болки в крака и ми казаха, че Галина Василевна би могла да ми помогне.

— Представете се, ако обичате.

— Анастасия Павловна Каменская. — Тя вече не можеше да скрие раздразнението си. Обади се, за да достави удоволствие на една очарователна пенсионерка, а се сблъска с истински разпит. А и този глас… Къде ли го е чувала?

— Аска, нима си ти? Абе чувам аз — май познат глас, но си мислех, че ми се е сторило. И ти не ме позна, нали?

Господи, Коля Селуянов! Той пък какво прави там, в тази приемна на строга началничка? Да не би да е заменил детективската работа срещу тлъста заплата?

— Коля? — недоверчиво попита тя.

— Аз съм, че кой друг! Ти защо се обаждаш тук?

— Ами нали ти казах — боли ме кракът. А ти какво правиш там?

— Работя. — Селуянов въздъхна, но някак странно. Някак твърде изразително.

— Това го разбрах — позасмя се Настя. — Като какъв? Като старши помощник ли? Или като началник на охраната?

— Я стига и ти! — Коля внезапно се ядоса. — Работя като милиционер. Правя оглед на жилище на потърпевш.

Усмивката на Настя веднага замръзна на лицето й.

— Обир ли? — кратко попита тя, като за всеки случай сниши гласа си.

— Добре щеше да е… Някой е убил твоята Галина Василевна.

Настя хвърли припрян поглед на Изолда, но тя се бе увлякла в разговор с братовчедка си и другата съседка от стаята — младо момиче, дъщеря на някакъв чиновник в министерство. Макар че Настя би си заложила главата, че Изолда Валериановна внимателно слуша нейния телефонен разговор.

— Коля, можеш ли да говориш, или ще се чуем по-късно?

— Засега мога.

— Тогава ей сега ще изляза в коридора. Ще почакаш, нали?

Лесно е да се каже „сега ще изляза“. Но да се направи?

Наложи се да напъха телефона в джоба на анцуга, защото с една ръка още не можеше да се справи. Бастунът, като че напук, се търколи под кревата и тя трябваше да го извади, изпълнявайки сложни акробатически етюди. Сега с едната ръка държим бастуна, с другата се подпираме на таблата на леглото. Така, сега внимателничко понасяме куцокракото тяло към вратата и гледаме да не скимтим от болка. Добре че в коридора се намери свободно място за сядане точно до стаята.

— Ало — запъхтяна от положените усилия, каза тя. — Коля, още ли си там?

— Че къде ще се дяна от подводницата — жално се пошегува Селуянов. — Хайде, разказвай коя е тази Галина Василевна и защо й се обаждаш.

— Нямам представа коя е, току-що ми дадоха телефона й, казаха, че можела да ми помогне за крака. Нещо като лечителка.

— А кой ти даде телефона й?

— Една лелка, пенсионерка. Роднина на моя съседка от болничната стая.

— Как се казва?

— Изолда Валериановия, не й знам фамилното име. Искаш ли да разговаряш с нея?

— Може би. Не сега. После ще реша.

Фразите станаха кратки и безлични и Настя разбра, че за Коля е неудобно да говори. Или е дошло някакво началство, или са се породили някакви други обстоятелства.

— Ти още в болницата ли си, или си вече вкъщи?

— В болницата съм.

— Говориш по мобилния, така ли?

— Да.

— Пак ще ти звънна, може ли?

— Разбира се.

Настя отново пъхна телефона в джоба си и се отпусна на меката облегалка от изкуствена кожа на болничното диванче. Не й се връщаше в стаята, нали трябваше да каже на Изолда, че познатата й лечителка е била убита. Ще се разстрои, горката… Впрочем така или иначе ще трябва да й каже, по никакъв начин не може да избегне срещата с доброжелателната дама.

* * *

— Можете ли да ми гарантирате, че ситуацията ще се развива точно както ми я описахте тук?

Чуйков се стараеше да говори присмехулно и да изглежда по съответния начин, но не беше сигурен, че успява. Ужасно му се искаше да повярва на тази загадъчна красавица — та нали, ако тя не лъже и не греши, неговата фирма от раз ще реши сума ти финансови проблеми. А тези проблеми са такива, че се налага вече да пресмята как по-добре да потъне — отведнъж или да се помъчи известно време. За изплуване и дума не може да става. Във всеки случай не можеше, докато тази госпожичка не се появи в кабинета на генералния директор за пръв път преди около седмица. Появи се и начаса направи едно толкова странно предложение, че Чуйков не се ориентира веднага и поиска време, за да го обмисли. Тя с лекота се съгласи и каза, че ще дойде след седмица. И ето че дойде. Хем каква хубавица — очите да ти останат! Ако беше дошла не с делово предложение, а с някакво… меко казано, интимно, той нямаше и секунда да се колебае. Макар че жена му редовно го съветваше по-често да се поглежда в огледалото, та да не губи мярка при оценката на собствената си привлекателност, Чуйков упорито продължаваше да приема за искрени всякакви прояви на интерес към особата му от страна на жените. Пък и в огледалото не виждаше нищо отблъскващо. Добре де, плешиво теме. Добре де, бирено шкембенце. Добре де, ръстът му не е съвсем като на баскетболист. Е, и какво от това?

Но Чуйков зададе въпроса си (с нужната, както се надяваше, интонация) и сега очакваше отговор. А красавицата нещо не бързаше с отговора. Дали се опитваше да го формулира по-точно, дали пък изпитваше търпението на Чуйков… И все пак гледаше сериозно и без усмивка.

— Аз, господин Чуйков, не мога да ви дам гаранция. Разчитам на прогнозирането на поведението на задействаните в комбинацията хора. Но хората понякога не постъпват така, както очакваме. Ето защо замисленото може да се получи в непълен обем или изобщо да не се получи. Но какво губите вие при това? Абсолютно нищо. Затова пък, ако нещата се уредят, ще получите всичко.

— Как да не губя нищо? — Чуйков се опита да избухне, но и това не му се получи съвсем убедително, защото госпожицата беше права, стопроцентово права. Дори двестапроцентово. Какво ще загуби, след като и бездруго затъва? — Ами името ми? Репутацията ми? Според вас това нищо ли не струва? Мога ли да го пожертвам в името на една съмнителна комбинация?

— Драги Игор Василевич, вие имахте и име, и репутация. И колко ви помогна това? Разполагате с великолепен офис с хубави мебели и школуван персонал, изглеждате като абсолютно преуспял човек, но нали самият вие прекрасно знаете какво става с вашите финанси. Всеки момент ще поемете към дъното. А може би вече сте поели надолу. Краката ви още ли са сухи? На мен ми се струва, че сте вече до глезените във водата.

Чуйков неволно се разсмя. Има чувство за хумор тая незнайно откъде цъфнала при него сладурана. И ако всичко се получи, може би… Как ли се казва? Миналия път май спомена… А, да, Ксения. Без бащино и фамилно. Е, може ли да й се вярва? Или не? Наистина, той нищо не губи, определено. Но ако тя е нечие подставено лице? Ако в цялата предложена от нея комбинация има нещо подмолно? Какъв глупак излезе, поиска една седмица за мислене и през тази седмица така и не прецени всички варианти. Съветва се със заместниците си и те дори май стигнаха до някакви изводи, но искаха днес да се съберат още веднъж, за да вземат окончателно решение. Защо днес? Защо не вчера? Нали Чуйков се беше разбрал с нея да се срещнат след седмица, тоест именно днес. На какво разчиташе? Че тайнствената посетителка — като всички жени — забравя уговорените срещи и винаги закъснява? Дали да не поиска от нея още един ден отсрочка? Ама не, някак си не изглежда солидно, той да не е мухльо? Все пак е генерален директор, а не хлапак. Пък и изкушението е голямо, защо да крие. От раз може да оправи всичките си проблеми.

— Добре — решително каза той, — ще смятаме, че сме се разбрали.

— Не сме още. — Отново прям поглед без усмивка. — Какви гаранции имам аз, че ще изпълните своята част от тази комбинация? Аз ще свърша своята работа, всичко ще мине така, както го планирам, а вие? Как мога да бъда сигурна, че няма да се уплашите и ще свършите работата си докрай?

— Защо пък ще се плаша? Нещо незаконно ли ми предлагате?

— Напротив. Това, което ще трябва да направите, е повече от законно. И повече от правилно. Именно затова ще започнат да ви притискат, и то силно, за да не го правите. Нали разбирате, че за да спрете незаконните действия на някой човек, е достатъчно да го заплашите с разобличаване. За да го възпрете от абсолютно законни и правилни постъпки, трябва да разполагате с много солидни аргументи. Ще можете ли да им се противопоставите? Няма ли да се уплашите?

Чуйков не беше сигурен в своите сили. Но нали не можеше да си признае това на глас, и то пред такава жена!

Той поклати глава отрицателно и се усмихна. Не каза нищо. Сиреч, нужно ли е да казва нещо? Всичко е очевидно.

— Какво се иска от мен сега? — Той отново стана делови, стегна се.

— Трябва да се срещна с вашия най-умен и доверен заместник. По възможност с онзи, който се занимава с финансите.

Чуйков натисна копчето за връзка със секретарката и я помоли да извика един от двамата заместници и да донесе кафе. Кой знае защо, когато деловата част от срещата приключи, ужасно му се дощя по-добре да огледа краката на красивата посетителка.

* * *

— Ти чувала ли си някога тази дума: кинезиология?

Коля Селуянов лакомо отхапа от ябълката и енергично захрупа, вероятно смятайки, че сега Настя ще се впусне в дълги и подробни обяснения, а той ще може поне пет минути, а още по-добре десет, да помълчи и да похапне.

— Кинезиология ли? — повтори тя. — За пръв път я чувам. Откъде взе този термин?

— Сега — изломоти Коля с пълна уста, — да си сдъвча хапката и ще ти кажа.

Те седяха в манипулационната, където ги пусна дежурната сестра. Коля дойде в болницата в десет часа вечерта, когато в отделението нямаше и помен от посетители, и с лекота придума сестрата да му даде възможност да „побъбри с колежката“. В това отделение целият медицински персонал познаваше Селуянов, защото през последните десет години той бе лежал тук с различни травми поне пет или дори май седем пъти. А пък колко колеги бе посещавал тук — чет нямаха.

— С една дума, така. — Той се огледа, търсейки подходящо място, където би могъл да пъхне огризката от ябълката, не намери нищо, освен контейнера за използвани превързочни материали, и като въздъхна горестно, изхвърли остатъците от този доскоро толкова красив плод през прозореца. — С трупа на твоята Галина Василевна днес се мотахме цял ден. Намерили го хора, които разхождали кучетата си сутринта. По всичко личи, че е била убита на същото място, във всеки случай така казват експертите. Живее, тоест живяла е, в съседния блок, през този двор е минавала постоянно — оттам е по-близо до тролейбусната спирка.

— Как са я убили? — прекъсна го Настя.

— Два удара с нож, и двата в областта на белите дробове.

— Тоест отзад? — уточни тя.

— Така излиза. Чанта при убитата не е намерена, така че може да се говори за убийство с цел обир. А щом чантата я няма, значи няма и никакви документи. Схващаш ли проблема?

— Има си хас да не схващам — позасмя се Настя. — Но щом в пет часа ти вече беше в дома й, явно доста бързо сте установили самоличността й.

— Е, не толкова бързо, колкото би ни се искало — взе да скромничи Селуянов, — но ти ме хвали, че никой друг няма да ме похвали, а добрата дума… нали знаеш. Но все пак ми обясни, Аска, защо мъжете и жените са устроени толкова различно, а? Ето, вземи един средностатистически мъж: поне шест джоба — два на панталоните, още четири — на сакото или якето, и във всеки джоб има по нещо полезно. Докато изтръскаш всичко от един мъж, ще капнеш! И винаги има шанс, ако са му взели парите, поне паспортът или някое документче да е останало у него. А вие, тоест дамите? Напъхвате всичко в една чанта, всичките яйца — в една кошница, грабне ви някой чантата — и край, оставате голи и боси, без пари, без документи, без бележници, без визитки, без ключове, без телефон. Иди после, че установявай самоличността на такава дама.

— Ти ще философстваш ли, или ще говориш по същество? — попита през смях Настя, като отнесе мислено думите на Коля към себе си и разбра, че ако някой й отнеме чантата, определено ще остане, както се изрази той, гола и боса. Колкото и джобове да имаше по дрехите й, те постоянно бяха празни.

— Че за какво ми е да си говоря с теб по същество! — изломоти Селуянов. — Сякаш си нямам с кого да говоря за случая в службата. И после, каква полза да говоря с теб, нали не работим заедно. Дошъл съм просто да си побъбрим, защото Валюшка е в командировка и вкъщи не ме чака никой. Хем и да попитам за тази кинезиология, може пък ти да знаеш що е то. И в речника гледах, и в Големия енциклопедичен — няма и това е.

— Ами ти откъде я взе?

— От покойната Галина Василевна, царство й небесно. На визитката й пише точно това: психотерапевт, кинезиолог. Заедно с нея в апартамента живее неин роднина, нещо като племенник, но много далечен — е, и той не знае със сигурност с какво се е занимавала леля му. Клиентите идвали у тях. Затваряше се, казва, с тях в стаята за по два, че и за по три часа и нищо не се чуваше.

— А той значи е подслушвал?

— Сигурно. Да беше го видяла този племенник! Маймуняк. На двайсет и три години, не иска да работи, не иска да учи, нищо не иска, освен да пие водка и да се радва на удоволствията от живота. Инак е от Псков, доколкото разбрах, изпратили са го при леля му да го превъзпитава. Тоест, дошъл е уж с цел да получи някаква професия и да си намери работа, защото в родния му град работа лесно не се намира. Но всъщност е живял на лелиния си гръб и пет пари не е давал, а щом тя не го е пъдела да си ходи у дома, значи е разбирала, че са го изпратили в Москва не заради работата и професията, а именно за да му повлияе тя за добро с помощта на тази нейна психотерапия.

— Или на кинезиологията — добави Настя.

— Или на кинезиологията — съгласи се Селуянов и оклюмано добави: — Да знаех какво значи това… Днес разпитахме няколко приятелки и познати на потърпевшата, питахме ги и за кинезиологията — нито една не знае със сигурност. Казват, че било нещо от областта на езотериката. Е, ти разбираш, че стиснахме племенничето за гърлото, така че се мотахме с него чак до вечерта.

— И какво се оказа?

— Господи, Ася, ако се беше оказало нещо интересно, щях ли сега да седя тук? Вече щях да празнувам с колегите успешното разкриване на случая по горещи следи. Но покойницата, Галина Василевна де, е била умна жена и е разбирала какво значи пияно младо момче с бръмбари в главата, което освен това честичко остава само в нейния апартамент. Държала е вкъщи само пари за текущи разходи, всичко останало е разпределила по приятелките си. Наела е сейф в банката, там е съхранявала бижутата си, а ключа от сейфа е дала пак на приятелка, да го пази. Така че племенникът не е имал никаква изгода от нейното убийство.

— Ами апартаментът? Кой ще го наследи?

— И аз се сетих за този въпрос. Аска, ти няма да повярваш, но никой няма да го наследи.

— Как така? — учуди се Настя.

— Апартаментът не е купен. И при смърт на наемателя остава за държавата, тъй като в него не е регистриран никой, освен самата потърпевша. Какъв номер, а! Тоест, нямало е никакъв смисъл да я убиват и заради апартамента. Нещо повече, докато лелята е била жива, момчето е имало къде да живее, а след смъртта й ще трябва да си вдига чукалата за вкъщи, което, струва ми се, не влиза в неговите планове. С една дума, племенничето май няма нищо общо. Помислихме и за аверите му, нали все с някого пие и се весели, а сред тази пасмина рядко се срещат гиганти на мисълта. Като нищо може да са си помислили, че щом леличката е заможна, може да намерят у нея и пари, и бижута. Може дори да не са уведомили племенника за благородните си намерения, просто да са проследили Галина Василевна и да са я обрали. Между другото, по нея не е намерено нито едно бижу, дори най-просто пръстенче, обички, верижка на шията или кръстче. Днес дори хората с най-скромни възможности носят по нещо, поне сребърна верижка. А по трупа не е имало нищо, нищичко. Така че са я обрали до шушка, старателно, взели са й не само чантата, но и от трупа са свалили всичко що-годе ценно. Разбира се, ние ще се поровим още, ще проверим подробно контактите на племенника, но предусещам, че нищо няма да намерим. Ася — внезапно смени темата той, — да ти се намира случайно нещо за ядене? От сутринта не съм хапвал нищо, само тези твои три ябълки.

— Сега ще ти донеса — кимна тя, — само че ще трябва да почакаш, защото се движа по-бавно и от костенурка.

Тя посегна към бастуна и се приготви да заеме вертикално положение. Коля я гледаше със съчувствие, но без съжаление.

— Давай, давай — поощряваше я той, докато Настя куцукаше към вратата, — за теб е полезно да ходиш, трябва да тренираш крака си, повярвай ми, и аз много пъти съм страдал по този начин. Знам, че боли, но трябва. Така че ще търпиш.

— Още една дума — заплашително просъска тя, без да се обръща, — и ще се върна. Или ще отида и ще си остана в стаята до сутринта. А ти ще умираш от мъчителна гладна смърт.

Настя наизвади от шкафчето и събра в торбичка две опаковки бисквити, блокче шоколад и бутилка кисело мляко за пиене. Вярно, не беше храна като за гладен милиционер, но все беше нещо… Сега за него би подхождало месце, една хубава сочна пържола, и картофки, и салатка, и повечко хлебец, но както се казва, колкото — толкова.

Докато куцукаше по болничния коридор към манипулационната, Настя Каменская се сети кого може да попита за кинезиологията. Щом е нещо от езотериката, както каза Селуянов, определено ще го знае Павел Дюжин.

* * *

Ленинградското шосе се оказа претъпкано с превозни средства и пътят от летище Шереметево се превърна за Валерий Ритер в сериозно изпитание. На всеки десет минути майка му се обаждаше по телефона и с тревога искаше отчет за пътната ситуация, къде се намира той и кога ще си бъде вкъщи. Валерий се стараеше да не се ядосва и да не й се сърди — разбираше, че майка му, въпреки цялата си сдържаност и хладнокръвие, се намира, както се казва, на ръба: Ларка пак се е нагълтала или насмъркала с нещо, снове из жилището с безсмислена усмивка на лицето и върши някакви непредсказуеми неща. Майка му открай време се страхуваше, когато снаха й беше в подобно състояние, струваше й се, че щом изпадне в транс, Лариса може да направи какво ли не, дори да грабне нож и да нападне свекърва си. И колкото и да й обясняваше Валерий, че в дрогирано състояние наркоманите не са опасни, че обичат всички и се чувстват добре, Нина Максимовна упорито настояваше:

— Няма как да знаеш какво може да хрумне на човек в толкова променено състояние. И после, действието на наркотика всеки момент може да секне и тя изведнъж да изпадне в абстиненция. Какво ще правя с нея тогава?

С всяко обаждане напрежението в гласа на майка му нарастваше, Валерий вече бе готов да зареже колата заедно с шофьора бодигард и да хукне към къщи пеша.

— Майче, хайде потърпи, моля ти се — монотонно повтаряше той в слушалката, като се стараеше да не кресне, — тук съм в ужасно задръстване, нищо не мога да направя.

Най-сетне край станцията на метрото „Динамо“ движението се поосвободи — много коли завиваха от Ленинградското по посока на Третия транспортен пръстен. И въпреки това, пътуването от летището до къщи отне на Ритер два часа и половина вместо обичайните четирийсет минути.

Вратата на апартамента се отвори още щом той слезе от асансьора: майка му го чакаше с нетърпение, седнала в просторния вестибюл. Валерий тъжно си помисли, че Нина Максимовна неслучайно е заела тази стратегическа позиция. Готвела се е да избяга от къщи, ако Ларка все пак… Господи, дори е страшно да си помислиш за това.

— Къде е? — припряно попита той, след като набързо прегърна майка си.

— В хола. Отворила е широко всички прозорци и балконската врата. Усещаш ли течението? А на нея й е топло!

Без да обръща внимание на трепкащите в очите на майка му сълзи, Валерий се втурна по дългия коридор към най-просторната стая. Ами да! Лариса, облечена в дълъг копринен пеньоар, стоеше на перваза и замислено се взираше в небето, като при това правеше плавни, изумително красиви и съвсем недвусмислени движения с ръце. Широките й ръкави ту се изкачваха към раменете, ту се спускаха, скривайки тънките китки. Още миг — и ще полети!

Валерий на пръсти се прокрадна до жена си, ловко я обхвана с две ръце и я свали на пода.

— Да не си полудяла? — ядосано каза той и си пое дъх. — Какви ги вършиш?

— Ау, Лерочка — глупаво и радостно засмяна, запя с цяло гърло Лариса, — моята Лерочка си дойде, Лерочка, златната ми, сребърната ми, диамантената ми!

Той не можеше да понася това идиотско „Лерочка“ и жена му го знаеше, но когато беше под въздействието на таблетките, не я интересуваше нищо, включително желанията и молбите на мъжа й. Валерий ласкаво пое главата й, повдигна лицето, надникна в очите. Зениците й бяха като миниатюрни главички на карфица. Устните — сухи. Бузите — бледи до синьо. Той не можеше да я мрази, колкото и да се стараеше. Много я обичаше. Много. И твърдо вярваше, че тя ще се стегне, ще си върне разума, че всичко ще се оправи, щом дойде истинският успех, щом престанат да я измъчват мисли за собствената й ненужност. Лариса знае, че е талантлива, и Валерий го знае, но нали тя е жена и за разлика от много мъже творци, се нуждае от признание. Мъжете (не всички, разбира се, но много от тях) умеят дълги години да живеят в положението на непризнати гении, за тях не е важно мнението на околните, напълно им е достатъчно самите те да осъзнават собствената си гениалност. С жените е друго. Те (също не всички, но много от тях) се нуждаят от външни оценки. Изпитват потребност да чуват колко добре изглеждат, колко сполучливо са се подстригали, как чудесно им стои новото костюмче, колко са умни и талантливи. Ако не получават потвърждение отвън, бързо започват да се съмняват и в собствената си красота, и в собствения си ум. И естествено — в таланта си.

Не, Валерий Ритер не можеше да се ядосва на жена си. Той правеше всичко по силите си, за да може талантът й да получи признание, за нея да се заговори, дарбата й да не буди съмнение у никого. Но вероятно това, което предприемаше, не беше достатъчно, защото Лариса не получаваше признание в нужната степен. Каква именно бе „нужната“? Ами такава, че тя да се успокои, да престане да се измъчва, че е бездарна, и да спре да взема наркотици, с чиято помощ заглушаваше мрачните идеи за безсмислието на съществуването си.

— Ама защо ме гледаш така? — звънливо чуруликаше Лариса, притисната до мъжа си, и се стараеше да скрие лицето си. — Не ме гледай така…

— Как?

— Като инквизитор. Всичко е наред с мен. Честна дума.

Това се повтаряше вече две години — през целите две години, откак се ожениха, и Валерий добре бе схванал, че е безпредметно дори да се опитва да вдига скандали и да мъмри дрогиран човек. И бездруго той нищо няма да разбере и проумее, само ще си губи времето и силите. Ето защо той не започна да обяснява на Лариса всичко, което мисли за нейната пристрастеност към наркотиците, не се опита да получи поредното й обещание „вече да не прави така“, не я засипа с идиотски въпроси защо пак… нали миналия път му бе обещала… и той бе сметнал, че тя всичко е разбрала… а тя…

Нямаше смисъл да го прави. Нямаше да постигне нищо. Ритер разбираше, че сега, докато Лариса, меко казано, приема реалността не съвсем адекватно, е невъзможно да се направи каквото и да било. Тя се чувства добре, радва се на живота и би дала каквито й поискат обещания, би отрекла всякакви факти, включително най-очевидните. После, когато „това“ премине, тя ще се втурне в ателието и ще започне да работи като в унес денем и нощем, понякога по няколко дни няма да се прибира вкъщи. После творческото вдъхновение ще започне да се губи. Лара все така ще работи, но вече не толкова фанатично, ще нощува, както е редно за примерна съпруга, в съпружеското легло, ще спи до обяд, дълго ще пие кафе, а вечерта ще се връща от ателието като от работа — в седем часа. После в пет. После в четири. После, един прекрасен ден, изобщо ще престане да излиза и тогава, през следващата седмица, настъпва кризата. Тя може да продължи два-три дни, но понякога и две седмици.

В паузите между тези пристъпи на „това“ (Валерий не можеше да измисли подходящ термин и се задоволяваше с местоимението) Лариса беше прелестно палаво котенце, влюбено в живописта и в процеса на създаване на картини, но абсолютно неприспособено към живота и без никаква представа как се решават най-прости житейски и битови проблеми. Тя беше неземно същество в пълния смисъл на думата — въздушно, нежно, чисто и много, много отдалечено от реалността. Крехка, с леко мургава кожа, извънредно тъничка талия и малки гърди, Лариса приличаше на стъклена статуетка, от която можеш само внимателно да избърсваш прахта със специална пухкава метличка, но в никакъв случай не бива да я вземаш и да я местиш. Самият Валерий — широкоплещест, набит, с могъщи ръчища, виждаше себе си до своята съпруга ако не като слон, поне като мечок. Тя е толкова нежна, толкова беззащитна, толкова млада и толкова талантлива! И кой ще я защити, подкрепи и изведе в големия свят, ако не той, преуспелият и богат собственик на известна в цяла Москва и далеч извън пределите й консултантска фирма — Валерий Ритер. Двайсет и пет годишната Лариса беше с осем години по-млада от мъжа си и му изглеждаше като същинско дете, на което трябва да се помага и което не бива да бъде наказвано.

Майка му сервира вечерята в трапезарията, подреди приборите и донесе от кухнята порцелановия супник с чихиртма — грузинска супа от овнешко. Валерий разбра, че тя е освободила домашната помощничка Рима още щом поведението на снаха й е започнало да изглежда съмнително. Нина Максимовна винаги постъпваше така. У нея бяха необикновено силно развити взелите се незнайно откъде господарски маниери, които не позволяваха да смята помощничката за член на семейството. Рима е слугиня, нисша категория. Само това липсваше — тя да научи, че младата жена на господаря е наркоманка! В очите на прислугата господарите трябва да бъдат божества, същества висша категория, които живеят в кула от слонова кост. Те, тоест господарите, трябва да имат неразбираеми за прислугата, сложни и възвишени проблеми, далеч не такива, с каквито се сблъсква всеки обикновен човек.

Лариса, както винаги по време на „това“, отказа да вечеря — под въздействието на таблетките тя напълно губеше апетита си.

— Лерочка, ще ида да поприказвам по телефона, а? Нали не се сърдиш?

— Разбира се, върви.

Втората особеност на „това“ беше настъпващата на вълни необикновена словоохотливост, редуваща се с периоди на сънена мълчаливост. Лариса можеше с часове да бърбори по телефона с приятелките си за какви ли не глупости и също с часове мълчаливо и неподвижно да седи на пода в кабинета на Валерий, подпряла глава на коленете му, и да дреме, докато той работеше, преглеждаше книжата си, нахвърляше схеми, обсъждаше по телефона служебни въпроси.

В момента очевидно Лариса беше в период на общителност и излетя в другата стая да бъбри по телефона.

— Валерий, докога ще продължава това? — попита майка му, седнала срещу него край овалната маса за хранене. — Лариса се нуждае от лечение, а ти нищо не предприемаш.

Тя говореше меко и тихо, но Валерий знаеше: майка му е бясна и само доброто възпитание я възпира да не закрещи истерично.

— Нинуля — въздъхна той, — разбирам колко ти е тежко с Лара, но аз вече хиляди пъти съм ти обяснявал: от наркомания е невъзможно да се излекуваш насилствено. Докато човек не пожелае сам, никой с нищо не може да му помогне: нито най-добрият лекар, нито шаман, нито екстрасенс. Това е всеизвестна истина, пише го дори във вестниците. За да пожелае Лара да се излекува, трябва да се премахне източникът на душевна болка, защото именно тази болка я кара да пие таблетки и да смърка разни гадости. Аз правя всичко по силите си, повярвай ми, нали сама виждаш колко старание и пари влагам, за да представям творчеството на Лара. И не е моя вината, че не всичко се получава, както го искам. Или смяташ, че аз съм виновен?

— Какво говориш, сине — топло се усмихна майка му, — ти нямаш никаква вина. Просто си помислих, че може би трябва да се посъветваш със специалисти по реклама на художествени произведения. Може би има някакви особености, които ти не знаеш, и затова не ти се получава толкова бързо, колкото ти се иска? Ти влагаш в Лара луди пари, но може би ги влагаш някак не съвсем правилно? Или не в каквото трябва?

И ден не минаваше Ритер поне веднъж да не си помисли какъв късмет има с майка си. Като вземеш само това трикратно повторено „може би“! И то в само четири фрази. Цялата Нина бе изплетена от такава деликатност. Тя никога не натрапваше своето мнение на сина си — дори когато той беше съвсем мъничък. Предоставяше му пълна свобода да взема решенията си, като предварително на разбираем за детето език му подреждаше като по полици всички възможни последствия от един или друг избор. Обясняваше му, че ако прекали със сладоледа, може да се разболее от ангина и тогава в неделя няма да отидат в зоологическата градина, но ако се лиши от поредната порция, няма да получи мечтаното сладко удоволствие, в замяна на което зоологическата градина му е гарантирана. Изборът оставаше негов.

Нина Ритер — младата и трета поред съпруга на прочутия художник Станислав Ритер, имаше висше педагогическо образование и възможност да не работи. И едното, и другото тя посвети на възпитанието на сина си — Валерий, винаги бе до него и стана неговият първи приятел и помощник. Между съпрузите се простираше пропаст от цели трийсет години, между майката и сина тези години бяха само двайсет и в тяхното семейство никога не бе имало трима. Двама и един — така бяха разпределени силите. От едната страна — светският, високомерен, прочут и глезен от властите баща, от другата — младата съпруга и малкото синче.

— Валерий… — И в това обръщение тя отново изразяваше изцяло себе си, никога не наричаше сина си с разни умалителни като „Валерочка“, да не говорим пък за омразното му „Лерочка“. — … искам да си поговорим за сестра ти. Какво ще кажеш? Може би си уморен? Тогава ще поговорим утре.

Това също беше в характера на Нина Максимовна: никога не подхващаше сериозни разговори, преди да се поинтересува има ли синът й настроение да обсъжда дадения проблем.

— Не, защо утре? — Валерий попи устните си с колосаната салфетка и стана от масата. — Ще поговорим сега. Да идем в кабинета. Трябва спешно да се обадя на няколко места.

— Върви — усмихна се Нина Максимовна, — а аз ще разтребя масата. Обади се, където трябва, и се върни.

Добре гледаните ръце на майка му с грижливо направен маникюр запърхаха над масата, прибирайки съдовете. Нина прекрасно умееше да прави всичко сама и от младини беше великолепна кулинарка, но откак се помнеше Валерий, в дома им винаги бе имало домашна помощница. Той дори не беше си задавал въпроса: защо, щом мама умее всичко, още повече щом не работи и има предостатъчно свободно време. Домашна помощница имаше, защото имаше — и толкоз. Така трябваше. Така беше прието.

Валерий влезе в кабинета и видя картина, с която отдавна бе свикнал: Лара спеше, седнала на пода, с ръце и глава, положени на мекото диванче. До нея на земята се търкаляше телефонната слушалка. Жена му обичаше да си бъбри не в спалнята, а именно в неговия кабинет, който самата тя бе декорирала и подредила веднага след сватбата. „Вложила съм тук толкова душа — казваше Лариса, — че за мен твоят кабинет сега е най-уютното кътче в целия апартамент. Спалнята е прекалено интимно място за разговори с приятелки, да вися с телефона в хола е префърцунено, а в кабинета е точното място за това. Тук сякаш се връщам към себе си“. Валерий не разбираше напълно защо жена му смята за префърцунено бъбренето с приятелки в хола, но като цяло приемаше обяснението и нямаше нищо против. Щом й харесва в неговия кабинет — моля, да си бъбри, ако ще, с часове, стига да е щастлива.

Сега Лара дълбоко спеше, периодите на възбуда се заменяха с умора и това също бе станало нещо обичайно. Валерий внимателно вдигна от пода слушалката, седна зад бюрото, включи компютъра, прегледа пощата. Обади се на първия си заместник, даде неотложните си разпореждания дори без да се старае да снишава глас — Лара и без това нищо не чува: колкото остра бе възбудата й от наркотиците, толкова дълбок беше сънят. И с топ не можеш я събуди.

Той се сети, че майка му го чакаше за някакъв разговор, но остана дълго зад бюрото, без да откъсва очи от спящата си съпруга. Какво не прави както трябва? Какво му се изплъзва, какво недооценява? Защо неговите усилия все още не носят желания резултат и Лара продължава отчаяно да притъпява болката си с хапчета и какво ли още не, защото не може да накара хората да повярват в таланта й, а най-важното — сама да повярва в себе си? Сега Валерий се завърна от пътуването си, по време на което се занимава не само със своя бизнес, но и бе намерил двама ценители на живописта, чиято дума имаше твърде съществена тежест сред галеристите и специалистите. Бе се разбрал с всекиго от тях да купят по една картина на Лариса, беше им дал пари за покупката. От тях се искаше само едно: да правят реклама на платната на младата художничка. Щом тези хора са купили картините, значи те си струват парите. Ритер не за пръв път правеше подобни операции, плащаше солидни суми и на галеристи, за да излагат в салоните си работи на Лара. Плащаше на критици и журналисти да пишат хвалебствени статии. Плащаше на организатори на изложби, на директори на фондове. Плащаше, плащаше, плащаше… Струваше му се, че всичко е преценил. Но резултат все още нямаше. Естествено Ритер съвсем не беше новак в тази работа и ясно разбираше разликата между музиката, литературата и живописта. Музикант и писател могат да се наложат по-бързо, за половин до една година, но при художниците нещата стоят различно, защото живописта е особено изкуство, най-сложното за възприемане, тъй че за да се заговори за някого, е нужно доста дълго време. Извънредно дълго.

Но той нямаше време. Всеки нов пристъп увреждаше здравето на Лариса, нейната психика, заплашваше живота й. Валерий не можеше да чака твърде дълго.

Той се отърси от тъжните си мисли и отиде при майка си, която го чакаше в хола. Едра, царствена, красива, поддържана, на своите петдесет и три изглеждаща на четирийсет и пет, че и на по-малко (с добър грим), след смъртта на съпруга си тя дори не бе помисляла за нов брак, макар че претенденти за ръката и сърцето й се тълпяха около нея. „Ние с теб сега сме богати наследници — обясняваше на сина си, — така че и ти, и аз ще бъдем буквално преследвани. Трябва да бъдем много внимателни, за да не изпаднем в глупаво положение“.

— Приключих с работата — каза Валерий и седна във фотьойла срещу нея. — Та какво значи става с Анита? Някакви проблеми ли?

— Страхувам се, че да — въздъхна Нина. — Не си ли забелязал, че напоследък сякаш ни избягва?

— Така ли? — учудено вдигна вежди той. — Не, не съм обръщал внимание. Сигурно ти се е сторило.

— Не се изразих съвсем точно. — В гласа на Нина Максимовна явно пролича неувереност, сякаш тя се страхуваше да не подбере неточни думи. — Анита избягва да остава у нас в присъствието на Лара. Не го казва направо, но аз забелязах. И ако ти се напрегнеш и си припомниш последните няколко месеца, не може да не се съгласиш с мен.

Валерий се навъси. Да, изглежда, майка му има известно право. Ако си припомни… Ето, Анита е у тях, тримата пият чай — той, Нина и сестра му, по телефона от ателието се обажда Лара и съобщава, че е приключила работата си и след трийсетина минути ще си бъде вкъщи. Анита си поглежда часовника, преструва се, че бърза, и точно след двайсет минути си тръгва. А преди да се обади Лариса, дори и дума не е ставало, че сестра му има някаква работа.

Друг път Анита си уговаря среща с него, но щом чува, че брат й ще дойде с жена си, веднага уж внезапно се сеща за нещо неотложно и срещата се отлага за друго време.

Анита е дошла да честити рождения ден на Нина, а Лариса в този момент я няма… Идва при тях на вилата точно когато Лариса е останала в града… Ето, те отново седят в хола, гледат някакъв филм по телевизията, изщраква бравата — прибира се Лариса, и Анита веднага започва да се сбогува…

Да, ако си припомни, излиза, че всичко е точно както казва майка му. Но какво се е случило? Какъв конфликт може да има между съпругата му и родната му сестра, дъщерята на баща му от предишния брак?

— Ти имаш ли някакво обяснение? — попита Валерий, като незнайно защо избягваше да поглежда майка си.

Нина поклати глава:

— Не. Мислех си, че може ти да имаш обяснение. Във всеки случай тази ситуация ме тревожи. Анита направи толкова много за всички нас, сега не си представям нашия живот без нея. И не ми се иска заради Лара между нас да…

— Нина, какво общо има тук Лара? — раздразнено я прекъсна Валерий. — Лара е същинско дете, по никакъв начин не може да застане между нас и Анита. Тя е дете, разбираш ли? Невинно, простодушно дете във всичко, което не се отнася до живописта. Мисля, че въпросът не е в Лара, а в самата Анита. В най-скоро време ще си поговоря с нея. Сигурен съм, че всичко ще се изясни и ще се окаже, че е нещо глупаво.

— Дай боже да си прав, сине. Но мен това много ме притеснява.

— Какви са тези притеснения, мамо? Какво си си втълпила сега?

— Друг път ще ти кажа.

— Мамо! Кажи ми веднага! — настоя Валерий. — Какво се е случило? Има ли нещо, което не знам?

— Сине, не ме притискай. Или ще се окажа права и ти сам ще научиш всичко, или греша и тогава със смях ще ти обясня и ще ти поискам извинение, задето съм подозирала Лара.

— Нина!…

Той понечи да възроптае срещу думите на майка си — ама не може така, какви са тези работи! Приказва някакви мъгляви неща, намеква за някакви подозрения, а после си подвива опашката и се измъква с обещания след време да му обясни всичко. Така общуват помежду си чуждите хора, обикновени познати, но между близки, между роднини… Това не е нормално. Пък и в какво може да подозира Ларка? Че краде пари от чантата на майка му или на Анита? При наркоманите това се случва много често, но само в случай че те се нуждаят от пари. А Лариса не се нуждае, Валерий винаги й дава големи суми. Впрочем знае ли се, може да взема нещо прекалено скъпо, така че дори тези суми да не й стигат.

Всичко това се мярна в главата му мигновено, но Ритер не успя да каже нищо, защото звънна телефонът.

— Извикайте Лариса — лениво пожела женски глас, който се стори на Валерий вулгарен и не съвсем трезвен.

— Тя спи. Да й предам нещо? — Той машинално си отбеляза, че този глас не му е познат. Нова приятелка?

— Кажете й, че аз съм се обаждала.

— Коя сте вие? Имате ли си име? — попита той ядосано.

— Тя си знае. — Гласът се изкиска и неговата притежателка затвори телефона.

Майката погледна сина си втренчено, тревогата бликаше от очите й и сякаш запълваше цялото пространство на огромния хол.

— Пак ли търсиха Лариса? — Това беше по-скоро не въпрос, а твърдение.

— Защо „пак“? — Към раздразнението от разговора с майка му се бе прибавило и раздразнението от този вулгарен глас и Валерий вече не се опитваше да го крие. — През цялата вечер това беше първото обаждане. Нина, струва ми се, че ти се чудиш за какво да се заядеш.

Но майка му сякаш не забелязваше в какво настроение е той. Или смяташе за нужно да не забелязва?

— И пак ли беше непознат глас?

— Непознат беше — неохотно потвърди той.

— Женски?

— Да, женски. И какво от това?

— И тя пак не се представи, нали?

— Да! — най-сетне избухна той. — Не се представи! И какво следва от това? Само едно: че Ларка има нова приятелка, която не е запозната с правилата на добрия тон — и толкоз! Често ли я търси тук? И какво, според теб това престъпление ли е? Защо трябва да подозирам жена си в нещо само защото има нова позната не от висшето общество? Твоят доморасъл аристократизъм, Нинуля, вече минава всякакви граници! Извинявай, че съм рязък, но животът с баща ми те е увредил, ти никога не си работила, почти трийсет години живя сред висшето общество и дори нямаш представа, че липсата на възпитание изобщо не означава липса на почтеност. На света има огромно количество добри и честни хора, които не умеят да говорят правилно по телефона, а ти си готова да ги сметнеш всичките за престъпници. Укроти най-сетне снобизма си и остави Ларка на мира!

Валерий беше сигурен, че майка му ще се разсърди, веднага ще прекъсне разговора и ще се прибере в стаята си. Тя почти никога не повишаваше тон и не си позволяваше мудни и тягостни изяснявания на отношенията, просто тъжно се усмихваше и се затваряше в хладно мълчание. Тъгата в тези случаи трябваше да демонстрира нейното разочарование от обстоятелството, че събеседникът й се е оказал толкова ограничен и невъзпитан.

Но майка му, въпреки очакванията, не стана и не излезе. И дори не млъкна.

— Извинявай, сине, че те притесних. Но нали разбираш, ти по цял ден си на работа, а аз съм постоянно вкъщи. И мога да ти кажа, че днешното обаждане не е изключение. Напоследък на Лара постоянно се обаждат различни непознати за мен жени и никоя не си казва името. По-рано нямаше нищо подобно. Излиза, че жена ти именно през последните месеци се е сдобила с много нови приятелки и всички те до една са невъзпитани. Откъде се взеха? И защо едновременно с появяването на тези тайнствени, зле възпитани приятелки Анита започна да избягва Лара? Моля те само за едно: помисли върху това.

Раздразнението все още не бе го напуснало, но думите на майка му успяха да си пробият път до съзнанието му. Валерий разбра, че по отношение на майка си май не беше справедлив. Вярно, тя се правеше на голяма аристократка и това винаги бе будило у Ритер снизходителна насмешка, но все пак… Фактите са си факти. Първо, те трябва да се проверят и уточнят. И второ, трябва да се обмислят.