Александра Маринина
Законът за трите отрицания (11)

Глава 11.

Задушевният разговор с Чистяков в уютната атмосфера край камината така и не се състоя, отначало все нещо пречеше: новоизпеченият автолюбител с неговата гума, по-точно с последствията от нейната смяна, после медицинската сестра, дето прави масажа, после задължителната разходка, после вечерята… И настроението й за разговор се изпари.

А и част от времето трябваше да похаби за телефонни обаждания — както планирани, така и извънпланови.

Най-напред Настя се обади вкъщи и дълго разпитва всички там кой я е търсил. Защото за да я намери човек в чуждата вила в Болотники, бяха нужни известни усилия. Разбира се, ако човекът, който я бе наблюдавал снощи, е бил обикновен престъпник, дебнещ поредната си плячка, на него му е било абсолютно все едно тя ли живее в тази къща или някой друг. Но ако е замислял нещо конкретно против нея, Анастасия Павловна Каменская, този човек е трябвало по някакъв начин да научи къде се намира тя.

От къщи й съобщиха, че никой не я е търсил особено настойчиво, най-често обаждащите се задоволявали с отговора, че тя е в санаториум, и не задавали допълнителни въпроси. Единствено някой си чичо Женя се обадил, когато вкъщи било само малкото момиченце. Чичо Женя бил упорит и все пак разбрал от детето, че леля Настя не е в никакъв санаториум, а на вилата на свой познат чичко, само че то не знае къде се намира тази вила. Там сигурно има телефон, но никой не го знае, защото, ако трябва, се обаждат на мобилния телефон на леля Настя. Не, на леля Настя не й е скучно там, защото всяка събота и неделя при нея отива чичо Льоша.

Та такива работи… Настя се чудеше кой ли може да е този тайнствен чичо Женя, за всеки случай дори два пъти прелисти бележника си и старателно набра телефоните на всички познати на име Евгений. Никой от тях не беше я търсил, пък и те бяха всичко на всичко трима: двама от „Петровка“ и един от друг град, където си живееше най-спокойно и вдигна домашния си телефон, когато Настя му звънна.

— Каква глупост! — ядосано възкликна тя и захвърли бележника на дивана. — Какъв е тоя Женя, дето ме е търсил? И защо той има моя номер, след като не фигурира в моя бележник?

— Какво те ядосва сега? — не разбра Чистяков.

— Ами това означава, че аз не съм му давала номера си. Льоша, аз може и да съм лош оперативен работник, но все пак работя в милицията, не си раздавам телефонните номера, особено домашния, наляво и надясно, аз само разменям номера с хората, разбираш ли? Ако съм готова да контактувам с някого, давам му своя номер и си записвам неговия. Никак не ми харесват ситуации, когато някой има моя номер и той или тя може да ми позвъни, когато пожелае, а аз дори не знам къде да търся този човек и как да му се обадя.

— Не се ядосвай — посъветва я Льоша, — ядът ти няма да даде отговори на твоите въпроси.

Настя безнадеждно махна с ръка.

— Абе не се ядосвам, просто не обичам да не разбирам нещо. Този тайнствен Женя може елементарно да те е проследил по пътя от Жуковски насам, до Болотники.

— Може — съгласи се Чистяков, който слагаше дърва в камината, — но за целта е трябвало да знае поне къде живея или работя аз и как изглеждам. Ето на, имаш с какво да се заемеш утре сутринта. Напъни се да си спомниш кой от твоите доброжелатели ме познава или поне ни е виждал заедно.

— Когато арестувахме Тришкан — веднага каза Настя първото, за което се сети. — Там бяхме и ти, и аз. Когато той уби Арсен, помниш ли?

— А как му беше първото име на тоя Тришкан?

— Мисля, че Виктор. Да, точно така, Виктор Тришкан.

— Значи не е Женя… — разочаровано проточи Алексей.

— Ох, Льош, това нищо не значи, той може всякак да се е представил по телефона, ако щеш, и като краля на Йордания Хюсеин. Важното е, че ни е виждал заедно и от този момент са минали достатъчно години, за да си е излежал присъдата и да е вече на свобода. И изобщо, може да е всеки от кантората на Арсен, ние не я унищожихме докрай тая кантора, само отсякохме върха, онези, които открихме. А нали тогава те ме следяха много сериозно, знаеха и телефона, и адреса ми, и фотографираха всяка моя крачка.

— Да, неприятно. А някого другиго да си спомняш?

— Другиго, другиго… — замислено мърмореше Настя. — Да, имаше един случай, когато празнувахме годишнина от сватбата на Саша и Дашка в един ресторант, спомняш ли си?

— Беше преди един милион години.

— Не преувеличавай, само шест. Там същия ден празнуваше нещо издателят, когото разработвахме, вечеряше с делови партньори, аз дори танцувах с него. Отначало Санка покани на танц неговата дама, а после самият издател покани мен.

— Спомням си, че как — ехидно се засмя Чистяков, — отначало ти се опитваше да накараш мен да я поканя.

— Ти обаче отказа. Но пък моят предан брат Саша пое удара върху себе си.

— И какво, издателят се е оказал страшен престъпник и сега може също толкова страшно да ти отмъщава?

— А, не, по нашата част там не се разкри нищо, само някакви данъчни измами и още някакви по-дребни неща, не беше достатъчно за присъда. С него се занимавахме, защото беше организатор на убийство, но не можахме да го докажем, осъдихме само изпълнителите. Льоша, търсим в неправилна посока.

— Защо?

— Защото престъпниците не отмъщават на детективите. Те прекрасно разбират, че ние ги ловим не от омраза, а по задължение, такава ни е работата. Ако не я свършим, началството ще ни откъсне главите. Не отмъщават нито на нас, нито на следователите. Отмъщават, Льошенка, само на съдиите. Защото от нашето доброволно решение не зависи дали да ги заловим, или да не ги заловим, наредено ни е да ги заловим — и ние ги залавяме. Виж, съдията произнася присъда, ръководен от вътрешно убеждение, и ако в члена от закона, да речем, фигурира санкция „от три до осем години лишаване от свобода“, той може да даде осем, а може и три, а освен това законът му разрешава да определи наказание, по-леко от долната граница, тоест, може да даде не три, а две или една година. Или колкото си иска години, но условно. Или изобщо да определи обвинението като недоказано и да освободи подсъдимия още в съдебната зала. Ето защо на съдиите доста често отмъщават.

— А какво правят с детективите и следователите, щом не им отмъщават?

— Тях, Льоша, ги използват. Или измъкват от тях информация, или ги сплашват, та да не правят нищо или да не правят някои неща. Какъв смисъл има да сплашват мен? Та аз нищо, ама абсолютно нищо не правя. Боледувам, никого не закачам и тихо си поправям примуса. В смисъл — крака.

— Тогава е маниак — направи оптимистичния си извод Чистяков. — Ти май се канеше да се обаждаш в областното управление.

— Търсил ме е маниак и се е представил като чичо Женя? — усъмни се тя. — Това някак е, знаеш ли…

— Маниакът си е маниак, а Женя си е Женя. Някакъв таен почитател, ти после ще се оправяш с него.

Настя се обади на Андрей Чернишов, който неотдавна беше назначен на един от ръководните постове в Областното управление на вътрешните работи, и го помоли да проучи какви още незаловени престъпници има на територията на областта, в частност в района на село Болотники. Чернишов обеща да се обади до половин час.

Сега трябваше да звънне на Коротков. Някъде тук се въргаляше едно листче, на което Настя си бе записала номера на колата… Но къде е? Съвсем скоро го мярна някъде тук!

— Льоша, ти не си ли виждал наоколо едно листче?

Понякога успяваше да формулира въпросите си с потресаваща точност. Но пък съпругът й математик формулираше отговорите си просто фантастично.

— Какво по-точно и къде трябваше да го видя?

— Малко едно, жълтичко, самозалепващо се. На него беше записан един номер.

— Какъв номер?

Чистяков имаше безкрайно търпение и Настя оцени това.

— Прощавай, слънчице, днес нещо се изразявам заплетено. Записах си номера на колата на нашия филолог на малко жълто листче. Виждал ли си го?

— Ася, едно малко жълто листче виси точно пред носа ти, залепила си го на стената. Погледни, това ли е?

Точно така, това е. Виси точно пред очите на Настя.

— И защо си записала номера на колата му?

— Льошенка, вече ти казах, че може и да съм лош оперативен работник, но все пак работя в милицията. Мислиш ли, че всеки ден ще прекарвам определено време сама в къщата с човек, който се взе незнайно откъде и не се знае какво представлява? Все още съм с ума си.

— Ти какво, не му ли повярва? — смая се Чистяков.

— А защо трябва да му вярвам? Той си каза името и професията, но документи не съм виждала. Знае ли човек какъв мошеник може да се окаже.

— Ами добре бе, проверявай — скептично каза Алексей.

Коротков не можеше да проумее защо тя иска да научи кой е собственик на синята лада шестица.

— Измисляш си нещо — недоволно замърмори той, когато най-сетне схвана какво му обяснява Настя. — Да не би да си нямаш приятели? Налага ли се да каниш чужд човек? Ти, сестро, съвсем си откачила, откак си се заточила там.

— Юрик, тъкмо там е работата, че това е заточение. Приятелите не са чак толкова много и всички са на работа, освен това не всеки има кола. А тук случайно срещнахме човек с кола, на когото му е все тая къде ще шофира, само му трябва да шофира, и който временно не работи, и който има интерес да идва при мен, а не просто чувство за дълг. Поне така каза. С една дума, ако не ти се занимава, просто ми кажи, ще помоля някой друг колега.

— Да бе, щяла да помоли — продължи да мърмори Юра, но грабна химикалка и придърпа чист лист хартия. — Хайде, диктувай.

В очакване на отговори от Андрей Чернишов и от Коротков Настя полегна на дивана и се загледа в огъня, пламтящ в камината. Кой знае защо, днес видът на танцуващия пламък не я омагьосваше, дори напротив, пречеше й и я дразнеше. Нима толкова силно се е уплашила и изнервила? Или работата е там, че огънят е добър за душата, но не е твърде подходящ за професионални размисли?

Пръв се обади Чернишов. За момента на територията на областта не били забелязвани никакви действащи маниаци, но разбира се, Настя била права: може да е човек, който се кани да извърши първото си престъпление. Андрей обеща да се свърже с отдела на милицията, на чиято територия беше разположено селото, и да помоли да проверят за всеки случай, когото трябва. Тъй да се каже, профилактично. Ако пък не е маниак убиец или насилник, а крадец или обирджия, докато не е направил нищо, никой няма и пръста си да мръдне. Такива са днес нравите в милиционерските среди.

От тази информация тя не се почувства по-спокойна. Настя вечеря без апетит, опита се да се поразсее с празни приказки. Льошка беше много прав — още щом се мръкна, тревогата започна да я наляга с някаква невероятна скорост. Денем, по светло, всички страхове й се струваха незначителни и лесно преодолими, нали има сигнализация и може да предаде себе си в заключената къща на охраната, и изобщо няма от какво да се страхува. Но още щом прозорците се превърнаха в тъмни четириъгълници, мислите й веднага изгубиха лекотата и безгрижието си.

Чистяков пусна телевизора, от осем и половина до единайсет беше неговото време — Настя знаеше това и не се съпротивляваше. От осем до девет без пет — „Вести“ и „Вести Москва“, от девет — програмата „Време“, от десет — „Днес“. Новините всъщност бяха едни и същи, но на Алексей незнайно защо му харесваше да ги гледа поред и в трите програми.

Коротков се обади много късно, към единайсет и нещо. Звучеше уморен и ядосан.

— Всичко е наред с твоя филолог — започна той без предисловия. — Колата се води лично на него, регистрирана е през май тази година, фамилното му име е Самарин. Валентин Николаевич Самарин, кандидат на филологическите науки. Сега е в едногодишен неплатен отпуск. Преподава литература в колеж. Ако искаш, запиши си адреса и телефона.

Настя си ги записа.

— Какво ти е, Юра? — предпазливо попита тя. — Пак ли пожар? Или просто си уморен?

— Просто съм уморен. От обикновени пожари — сърдито й отговори Коротков. — Спомняш ли си, че Серьожка Зарубин ме занимаваше с една Волкова, с нейния любовник и с алибито й?

— Спомням си, разбира се.

— Тя има и сестра, и брат, с които той много искаше да се срещне.

— Да, да. И какво не е в ред с тях?

— Абе нищо не им е наред, дявол ги взел! — внезапно избухна Коротков. — Сестрата се оказа замесена в убийство, само че тоя път в друго.

— Знам, това е делото на Селуянов.

— А на брата са убили съпругата. И това вече е наш случай. Афоня, нашият скъп приятел, се е постарал, защото, видите ли, съпругът на убитата е бизнесмен, а самата тя — талантлива художничка. Ще има за какво да си побъбри с пресата. Е, хайде, приятелко, прощавай, че си го излях върху теб, нервите ми вече не издържат.

На Настя и през ум не й минаваше да му се сърди.

— Нищо, Юра, имаш право, с тая наша работа… Ти ме извини, стоварили са ти поредния проблем, а аз ти се натрапвам с моите глупости. Благодаря ти.

— Няма за какво.

Ама че семейство, а! Две сестри и брат, и до всеки от тях — убийство. При това разстоянието от лицето до убийството става все по-кратко. Първа загина психоложката-кинезиоложка Аничкова, но дори с Любов Кабалкина да са я свързвали някакви отношения, определено не са били близки и отдавнашни, в противен случай това веднага щеше да се разбере. После убиват актрисата Халипова и тя се оказва добра позната на Волкова, по-голямата сестра на Люба Кабалкина. Сега пък е убита и съпругата на брата, връзка от близка по-близка. Братът има някакво неруско фамилно име… А, да, Ритер, синът на известния художник. Може би е родово проклятие? Самата Настя не разбира от тези неща, ще трябва да попита Паша Дюжин.

— Е, какво, Настя? Какво каза Коротков?

Господи, Льошка задава въпроса си вече за кой ли път, а тя не го чува.

— Ами всичко е наред — отвърна бързо тя. — Фамилното му име е Самарин, на тоя, с гумата.

— Добре, значи Самарин. И какво друго?

— Вярно е казал всичко, за нищо не е излъгал. Наистина си е купил колата преди половин година и наистина е филолог, кандидат на науките, преподава в колеж. С една дума, всичко е наред.

— Е, слава богу! — Чистяков с облекчение си пое дъх и отново впери поглед в телевизора.

* * *

— Започнете отначало, моля, Валерий Станиславович.

— Ама докога, в края на краищата!

— Докогато трябва, за да разбера всичко. Вие сте давали показания на служителите на Окръжното управление на вътрешните работи, аз не бих искал да се опирам на техния преразказ, нужно ми е да чуя всичко лично. И така, при какви обстоятелства открихте трупа на Лариса Сергеевна?

Коротков изнемогваше от умора, но не можеше да прехвърли работата си на своите подчинени. Аска е права, това е някакво омагьосано семейство и трябва да се работи с всички едновременно. На Миша Доценко възложиха майката на Ритер, свекървата на потърпевшата, на Серьожа Зарубин — Любов Кабалкина, тъй като те все пак се познават и ще му бъде по-лесно да установи контакт. Коля Селуянов, който напираше да разкрива убийството на Аничкова и за целта беше готов да оказва всякаква помощ, сам предложи да поговори с домашната помощница на семейство Ритер — Рима Лесняк. Важно беше с всички да се работи едновременно, защото семейството си е семейство, може връзките им да са здрави, ще започнат да се прикриват и защитават един друг, така че не бива да им се даде възможност да се предупреждават и наговарят за показанията си. Коротков искрено съжаляваше, че Каменская е в болнични, инак щеше да я изпрати да изтръгва информация от Анита Волкова. Не можеше да реши на кого да възложи Волкова и остави тази част от работата за себе си. Вярно, щеше да е добре да изпрати при нея Мишаня Доценко, но не се знаеше кога той ще приключи със свекървата… Впрочем не се знаеше и кога самият Коротков ще приключи с разпита на съпруга на убитата — Валерий Ритер. Изобщо, който се освободи пръв, той ще отиде при Волкова. Отделът беше пълен с млади служители, но след като Серьожка Зарубин им каза какво представлява тази сестра на Ритер, стана ясно, че с нея трябва да се занимава опитен оперативен работник.

Ритер не харесваше на Коротков. За това нямаше обяснение. Просто не му харесваше — и толкоз.

— Отидох в ателието при Лариса, на „Болшой Харитоневски“. Отключих със своя ключ и я видях…

— Веднага ли отключихте, или първо позвънихте?

— Позвъних, но никой не ми отвори. Тогава се възползвах от ключа.

— Защо отидохте там? Имахте ли уговорка?

— Господи, нали вече обясних! Лариса не се прибра предната вечер, цяло денонощие нямахме вест от нея и аз започнах да я търся. Преди всичко естествено в ателието.

— Я да се спрем по-подробно на този момент, Валерий Станиславович. Кога за последен път видяхте жена си?

— Във вторник сутринта. Аз тръгвах за работа, а тя още спеше.

— И след това…

— След това не съм я виждал. Само разговарях с нея по телефона.

— Кога именно?

— Във вторник следобед.

— А по-точно?

— Към три — три и половина.

— Вие ли я потърсихте или тя вас?

— Аз й се обадих в ателието и тя каза, че работи и всичко е наред.

— А какво можеше да не е наред?

— Слушайте, не се хващайте за думите! Това беше обикновен разговор, при който единият пита какво става, а другият отговаря, че всичко е нормално, всичко е наред. Обикновен разговор, разбирате ли?

— Разбирам, разбирам. Лариса Сергеевна не ви ли каза кога смята да се прибере?

— Не, не ми каза. Когато работи усилено, подобен въпрос е безсмислен. Тя не усеща времето. Затова не се разтревожих, когато не се прибра през нощта. Бях сигурен, че е останала да спи в ателието.

— В този ден не й ли се обадихте повече?

Въпросът не хареса на Ритер, макар, според Коротков, да беше абсолютно невинен. Във всеки случай паузата, която направи съпругът на потърпевшата, съвсем мъничката пауза, не остана скрита от Юра.

— Не, не съм й звънил. Лариса не обича… не обичаше да я откъсваме от работата й.

— Добре. Кога започнахте да се тревожите?

— Снощи. В сряда вечерта — кой знае защо уточни Ритер, като разглеждаше съсредоточено безупречно поддържаните си ръце с широки длани и възкриви къси пръсти.

— Защо? Нали сте били сигурен, че жена ви работи. Или не?

— Тя продължаваше да не вдига телефона и нито веднъж не се обади нито на мен, нито на майка ми. Това не е обичайно за нея. Тогава реших да отида в ателието и да видя дали всичко е наред. Може би телефонът там не работеше.

— Валерий Станиславович, моля ви да се отнесете към въпросите ми по-сериозно. Нали аз тук не се забавлявам с вас, трябва да разкривам престъпление.

— Не ви разбирам, Юрий Викторович…

— Много добре разбирате всичко. Лариса Сергеевна често ли не се прибираше нощем?

— Ами… случвало се е.

— С каква периодичност? Веднъж седмично, два пъти или пък може би веднъж месечно?

— Различно.

— Случвало ли се е да не се прибира по няколко нощи наред?

— Да, случвало се е.

— И вие никога ли не се тревожехте?

— Тя винаги се обаждаше и ме предупреждаваше.

— Със сигурност ли знаете, че в тези случаи тя е нощувала именно в ателието, а не на някое друго място?

— Със сигурност знам.

— Откъде? Валерий Станиславович, не ме карайте да ви измъквам всяка дума с ченгел от устата. Моля ви, разкажете ми сам за жена си. Всичко, което знаете. Откъде знаете, че Лариса Сергеевна е нощувала именно в ателието, когато не си е била вкъщи?

— Обаждал съм се. И съм ходил няколко пъти.

— Тоест, проверявали сте я?

— Ако искате, може и така да го наречете.

— Защо? Нямахте ли й доверие? Имали ли сте основания за ревност? Валерий Станиславович, аз разбирам в какво състояние сте, сполетяло ви е такова нещастие, искате по-скоро да се приберете и да не виждате никого от нас. Но ако не разказвате сам, ще съм принуден да задавам въпросите си до безкрай. Няма да ви пусна, докато не науча всичко, което ми е нужно.

— Не съм имал основания за ревност. Но ако вие познавахте Лариса, щяхте да ме разберете. Тя беше същинско дете, неприспособено към живота, наивно, доверчиво и лекомислено. В известен смисъл аз се отнасях към нея не като съпруг, а като баща. Родителите не проверяват децата си, те само искат да се убедят, че с тях всичко е наред. Добре ли го обясних?

— Много добре, благодаря.

Дявол да го вземе, този бизнесмен със смокинг смята ли някога да признае, че жена му е била наркоманка, или така и ще я описва като светица? Добре че Серьожка Зарубин не беше забравил случайно изтърваната от Люба Кабалкина фраза и бе успял да предупреди Коротков, че Валерий Ритер грижливо крие порока на любимата си съпруга. Вече е осем часът сутринта. Коротков не е спал цяла нощ, очите му сякаш са пълни с пясък, ушите — със звън, в главата му цари почти същото, което остава по тротоарите след бурно народно веселие. Но нали и Ритер не е спал, отначало са го тормозили милиционерите от окръжното, после той заедно с Коротков дойде на „Петровка“. Не можеха да го пуснат вкъщи — съпруг, открил трупа на съпругата си и извикал милицията, е пръв кандидат за заподозрян. Защо продължава да мълчи за наркотиците? Ами че това е добра версия: убил я е някой от случайните познати, каквито наркоманите обикновено имат предостатъчно. Ако Ритер е убил жена си, би трябвало преди всичко да каже за наркотиците, за да отклони подозренията от себе си.

Той обаче не казва. Дали мълчи, защото наистина той я е убил, и то именно заради наркотиците? През ръцете на оперативните работници са минали безброй такива случаи, когато изгубили надежда и търпение съпруги са убивали съпрузите си наркомани, защото вече не са имали никакви сили, нито физически, нито душевни…

Е, и кой от тях ще се умори и ще се пречупи пръв? Коротков, на когото ще омръзне да се преструва, че нищо не знае, или Ритер, който ще разбере, че не бива повече да крие?

— Кои приятели на съпругата си можете да назовете?

— Никакви.

— Това не е възможно — възрази Коротков.

— Възможно е. Лара имаше много приятелки, непрекъснато си говореше с тях по телефона, виждаха се, идвали са при нея в ателието. Но аз не се познавам с тях. Не са хора от моя кръг.

— О, сериозно?

И Коротков веднага мислено се наруга за злъчта, която не съумя да скрие. Не бива така, пред теб е съпруг, който само преди няколко часа е изгубил жена си. В каквото и да го подозираш, за теб той все още е само съпруг на потърпевшата.

— Да, сериозно. Лариса е по-млада от мен с осем години, но всъщност възрастовата разлика между нас бе много по-голяма. Вече ви обясних. По манталитет и зрелост тя беше на не повече от осемнайсет-двайсет години. И средата, в която се движеше, се състоеше от също такива лекомислени и бохемски живеещи момичета и младежи. Нямах за какво да разговарям с тях.

— Лариса Сергеевна оплаквала ли ви се е от някого? Може би са я заплашвали, шантажирали са я за пари? Бохемски живеещата младеж, както я нарекохте вие, обикновено няма пари, а изведнъж са си намерили за приятелка съпруга на богат предприемач. Съществува съблазън.

Ритер се замисли за секунда и това вече не беше паузата, която човек прави, за да си събере мислите и да отговори на неочакван и неприятен въпрос. Той наистина обмисляше чутото.

— Да, съществува съблазън — бавно произнесе той. — Някак не бях помислил за това. Лара никога не ми е давала повод да предполагам такова нещо. Но е възможно… Възможно е.

— Лариса Сергеевна разполагаше ли с пари?

— Със собствени — не, но винаги съм й давал достатъчно.

— Какво означава „достатъчно“?

Спокойно, Коротков, спокойно, бъди сдържан, постарай се да не показваш недоверие и да не се ядосваш, когато сега ти кажат сумата. За теб, с твоята заплата, е напълно достатъчно да имаш в портфейла си около двеста рубли, стигащи за пакет евтини цигари, за един не твърде вкусен обяд в гостилница и за бензин, ако не пътуваш извън града. Господин Ритер има други критерии.

— Лара харчеше около две-три хиляди долара на месец, ако не правеше големи покупки.

Колко интересен живот имат хората… Три хиляди долара на месец са джобни пари, за дребни разходи. А какви ли тогава са „големите покупки“? Кожено палто за трийсет хиляди? Или кола за седемдесет и пет? Не се ядосвай, Коротков, не се ядосвай, това не е първият, нито последният заможен човек, който седи в твоя кабинет, отдавна трябваше да си свикнал. Ако умееш да вършиш още нещо, освен да ловиш престъпници, върви и печели пари с това. Ако не умееш — лови престъпници и не се оплаквай, че за това се плаща малко.

— А големите покупки… Исках да ви попитам не е ли възможно под претекст за големи покупки Лариса Сергеевна да е давала на някого пари, например на шантажист или, прощавайте, любовник?

— Прощавам ви. — За пръв път по лицето на Ритер се изписа нещо смътно напомнящо усмивка. — Всички големи покупки Лара правеше заедно с мен. И всички закупени неща са вкъщи, не са изчезнали, следователно не са били подарени на някого, нито продадени.

— Но три хиляди долара всеки месец е много сериозна сума, особено за бохемски живеещата младеж. Не е ли възможно с тези пари вашата съпруга да е издържала някого? Дори с хиляда долара напълно спокойно може да живее три- или четиричленно семейство, а пък с три хиляди… Може да е издържала някого — приятелка или приятел, а после на този човек да са потрябвали много пари и той да е настоял Лариса Сергеевна да ги намери, а тя да е отказала. Ето ви причина за конфликт и за убийство. Възможно ли е да е станало нещо такова?

— Теоретично — да, възможно е. Но не и с моята съпруга.

— Защо?

— Защото… Вие, Юрий Викторович, добре ли се ориентирате в цените?

— Съвсем приблизително. Зависи какво имате предвид.

— Имам предвид цените на това, което редовно купуват младите жени. За което си харчат парите. Може да се купи крем за лице за трийсет рубли, а може и за две хиляди и петстотин. Това са осемдесет долара. Може да се купят есенни обувки за триста рубли, а може и за шестстотин долара, от гущер или от питон. Може да се купи чанта за петстотин рубли и да се използва няколко години, докато не се скъса. Лариса си купуваше чанти и обувки към всяко палто, шлифер или яке, към всеки костюм и рокля, искаше всичко да е шик. И всичко това не беше евтино, повярвайте ми. Тези три хиляди долара отиваха само за нея самата, тя не би могла да изхрани и врабец.

Интересно разсъждавате, Валерий Станиславович. А с какви пари е купувала наркотици? Любовникът ли й ги е давал? Много е възможно впрочем. Добре ще е да се поровим в личния живот на покойната, но съпругът ще е лош помощник в тая работа. За нея са нужни приятелки. И… домашна помощница. Как ли вървят работите при Коля Селуянов?

* * *

Домашната помощница на семейство Ритер, петдесетгодишната Рима Ивановна Лесняк, приятно изненада Селуянов. След като бе гледал доста филми и изчел много книжки, той беше сигурен, че ще си има работа с човек, фанатично предан на семейството и готов да даде живота си, само и само да не позволи една кирлива риза да излезе на бял свят. Но тук случаят беше друг.

Рима Ивановна работеше у семейство Ритер почти двайсет години. И през всичките тези години люто мразеше самия Станислав Отович и неговата съпруга — Нина Максимовна. Единственият, към когото изпитваше добри чувства, беше техният син — Валерий. И то само докато той се ожени за Лариса. Скоро след женитбата Валерий се промени и стана същият обект на неприязън от страна на домашната помощница, каквито бяха родителите му.

Освен това Рима Ивановна не оправда очакванията на Селуянов, че ще срещне една простодушна селска лелка, каквито той винаги си бе представял домашните помощнички. Тази беше съвсем друга. И… никак не беше простодушна.

Разговаряха в просторния апартамент на семейство Ритер, седнали в огромната кухня. В същото време Миша Доценко разговаряше в хола с майката на Валерий Станиславович.

— За мен това отдавна се бе превърнало в своеобразна игра, нещо като решаване на кръстословици или ребуси. Колкото повече криеха от мен, толкова по-интересно беше по дребни детайли и случайно изтървани думи да възстановявам скритото. Този интелектуален труд компенсираше унижението, на което постоянно ме подлагаха. Е, не ще и дума, много добре ми плащаха, няма да крия. Такава работа не се изоставя лесно.

Рима Ивановна, висока, слаба, с късо подстригана побеляла коса, разговаряше с Николай с видимо удоволствие, постоянно му доливаше чай и му слагаше в чинията ту пирожки, ту бисквити, предлагаше му и сандвичи. На Селуянов му бе провървяло повече, отколкото на Юра Коротков, не му се налагаше всяка секунда да задава въпроси — Рима говореше сама, а и речта й беше прекрасна.

— Станислав Отович и Нина Максимовна винаги строго спазваха дистанция между себе си и мен, за тях аз бях не човек, а вещ, полезна в домакинството. Ето ви само един пример: нито веднъж през всичките години не се поинтересуваха кога е рожденият ми ден и не ми го честитиха. И изобщо, нито един подарък за нито един празник. Съгласете се, Коленка, че това говори много.

— Ами да — съгласяваше се Коленка, на когото този фамилиарен тон бе много полезен. Колкото по-малка е дистанцията, толкова по-голямо е доверието, а колкото по-голямо е доверието, толкова по-обширна е информацията. Което именно бе целта на занятието. — Пирожките ви са просто невероятни, Рима Ивановна, никога в живота си не съм ял такива.

— Между другото, и това е показателен момент — веднага подзе тя. — Без да се хваля, ще ви кажа: аз съм добра кулинарка. Всички ми го казват. Всички, освен господарите. Сервирам им, казват: благодаря, Рима. И толкоз, нито една дума повече. Тоест благодарим ти, че си сготвила и сервирала, а да кажат една похвална дума, че е много вкусно и че много ме бива — езикът им не се обръщаше. Сякаш съм неодушевен предмет и не са ми нужни топли думи на благодарност. Валерик не беше такъв, винаги ме питаше как съм, ако му се стореше, че изглеждам зле, и гозбите ми хвалеше. Знаете ли, беше много смешно — припомни си тя нещо и се усмихна. — Всички седят на масата, хранят се, Валерик хвали ястието, благодари ми, а Нина Максимовна му хвърля такива погледи, че ти идва да се обесиш. И Станислав Отович се мръщи недоволно. А Валерик не им обръща никакво внимание. Защото той знаеше, че това не харесва на родителите му, но пак го правеше. Характер.

— А какво се случи, когато се ожени? Казахте, че е станал като майка си.

— Ами да, господарите имаха такъв навик: ако нещо не е наред в семейството, веднага ме изпращат вкъщи. Тоест, ако им предстоеше сериозен разговор, както казват сега — разправия, и имаше опасност той да премине с повишаване на тона, никога не започваха в мое присъствие. Край, Рима, благодаря, за днес сте свободна. Дори нещо да не съм довършила, пак ми казват да си тръгна. Особено често се случваше, когато Валерик навърши четиринайсет, та чак докато влезе в института. Станислав Отович искаше синът му да тръгне по неговия път, ако не стане художник, поне да учи за изкуствовед, но на Валерик е невъзможно да се влияе, той не слуша никого, освен себе си. Тук вилняха такива бури! Още повече че Нина Максимовна винаги заставаше на страната на Валерик, та господарят вдигаше скандали ту на нея, ту на сина си.

— Но откъде тогава вие сте научили, че са ставали скандали, а и за какво са били тези скандали, щом са ви отпращали? — попита Селуянов, отхапвайки от поредната пирожка, този път с гъби.

Наистина невероятно вкусно. Как може двайсет години да са яли такива пирожки и нито веднъж да не са ги похвалили? Просто умът ти не го побира!

— Шерлок Холмс би казал, че това е дедуктивен метод — закачливо го погледна Рима Ивановна. — Господарката всеки път се разстройваше ужасно, връхлиташе я мигрена и не й минаваше два дни, а момчето — нищо, беше си весело, спокойно. И ето, представете си, отпращат ме, а на следващия ден идвам и заварвам господарката с мигрена, господаря — по-черен от облак, а момчето — напълно доволно от живота. Какво трябваше да си мисля аз?

— Е, какво трябваше да си мислите? — послушно повтори след нея Селуянов.

— Че е имало скандал, разбира се. При това, ако двамата родители се бяха опълчили срещу детето за някакво провинение, господарите щяха да бъдат заедно, а момчето щеше да е притеснено и да се страхува. Господарката, да речем, с мигрена, а господарят шета около нея, носи й водичка, сменя й компресите, дава й хапчета и с целия си вид показва докъде е докарал родителите си тоя никаквец. Но не, господарите се гневяха всеки поотделно. Да вземем друг вариант: господарят и господарката се карат помежду си, а детето няма нищо общо. Ще бъде ли момчето спокойно и весело, ако знае, че между родителите му става нещо страшно и неразбираемо, с викове и заплахи за развод? Няма да бъде. Остава едно: Станислав Отович се кара на сина си, а майката го защитава. След това господарите се ядосват всеки в своя кът, а момчето знае, че майка му винаги ще го защити, затова не се страхува. Колкото до повода за тези скандали… Това е съвсем просто. Нали съм прислужничка, сиреч чистя и тям подобни. Кой, ако не аз, ще види с какво се занимава момчето в своята стая и какво има на рафтовете в нея, на бюрото, под бюрото и на нощното шкафче. Кой, ако не аз, всеки път ще забележи кои книги наистина се отварят редовно и се четат, а кои стоят на рафта недокоснати и картончето остава мушнато на една и съща страница.

Всичко това беше чудесно, но все още не каквото трябваше. Тези истории се бяха случвали, когато Валерий Ритер още е бил ученик и се е готвел за кандидатстване в институт, а Селуянов се интересуваше повече от живота на семейството след женитбата на сина.

— След като Валерик си стъпи на краката и господарят разбра, че синът му е изпълнил каквото си е решил и вече нищо не може да се промени, той остави момчето на мира. И от господарката се отдръпна. Сякаш настъпи някакъв мир, всички се успокоиха, никой с никого не се караше. Около пет години нито веднъж не са ме отпращали по някакъв повод, разбирате ли, Коленка?

Коленка разбираше. Значи около пет години в семейството не е имало нито един скандал. И да е имало, ставали са късно вечер или рано сутрин, когато домашната помощница още я няма.

— После Станислав Отович почина и почти веднага се появи Лариса. Валерик се запознал с нея на погребението, тя била ученичка на господаря. Около половин година излизаха, после се ожениха и след около три месеца се започна.

— Пак ли започнаха да ви отпращат? — сети се Селуянов.

— Абе пак, ама не съвсем — загадъчно отговори Рима Ивановна. — Всичко стана по-различно. Първо, Валерик. Той, за разлика от родителите си, никога не се е отнасял към мен като господар и не се е държал на дистанция от мен, а че родителите му се сърдеха за това — не го беше еня. А сега стана като тях: Рима, за днес сте свободна. Аз не съм свършила с готвенето, млинът е във фурната, пералнята върти дрехи — нищо не чува. Вървете си, Рима, и утре имате почивен ден. Какъв почивен, като утре е делник? Аз имам почивни дни в събота и неделя, като всички нормални хора. Не, Рима, утре няма да идвате. И ме погледне така, че разбирам: наистина по-добре да не идвам. Второ. По-рано ме отпращаха само докато трае скандалът, а сега започнаха да ме отпращат и за следващия ден.

— Много интересно — окуражи я Селуянов. — И къде е причината, вие досетихте ли се?

— Е, как няма да се досетя! — сопна се тя. — Нали съм прислуга, Коленка, а не гостенка в тази къща. Целият боклук минава през мен, и всичкото спално бельо между другото. Лариса се оказа наркоманка и отвратителна съпруга. Щом тя излети на воля из небесата, ме гонят от къщи, за да не гледам какви ги върши. Дано Валерик ми прости, но аз пак ще ви кажа, защото Лариса беше убита и тая работа е сериозна. По чаршафите винаги си личи дали се спи на тях, или се върши нещо друго. Аз сменям бельото всяка седмица. Мога да ви кажа с абсолютна сигурност, Коленка, че те имат брачни нощи веднъж на два-три месеца, че и по-рядко. И това, при положение че тя е на двайсет и пет, той — на трийсет и три, и са женени от малко повече от две години. Как ви се струва това, а?

— Това е лошо — напълно искрено се съгласи Коля. — А вие защо сте решили, че Лариса е била наркоманка?

— Не е кой знае колко сложно, достатъчно е добросъвестно да почистваш жилището и да можеш да четеш.

Ясно. Бива си я тая лелка Рима Ивановна! Съкровище, а не свидетел. Да бяха всички такива — с разкриваемостта нямаше да има никакви проблеми.

— Не си ли спомняте какви опаковки сте намирали?

— Първо, спомням си, и второ — ето! — Тя тържествено измъкна от джоба на красивата си престилка флаконче от тъмно стъкло. — Когато вчера се обади Валерик и каза, че са убили Лариса, Нина Максимовна се защура насам-натам, а на мен първата ми работа беше да отида в спалнята и да проверя нощното шкафче на Лариса. Защото знаех, че ще дойдете и ще ме питате. Лариса не беше прибрана жена, никога сама не изхвърляше празните опаковки и флакони — ту ги пъхаше в нощното шкафче, в чекмеджето, ту ги оставяше в банята, ту ги забравяше в джоба на пеньоара си.

Пфу, ами сега! Трябва да се оформи документално изземането, защото после някой може да се заяде: откъде дойде флаконът… ами оперативните работници може да са го намерили на улицата… Самият Селуянов не може да се обади на следователя, не е включен официално в групата, работеща по случая, той си има своя задача — Люба Кабалкина. Добре де, сега ще се обади на Коротков, сам да се оправя. А препаратчето е силно. И никак не е евтино.

— Рима Ивановна, чух, че Станислав Отович е бил женен три пъти. Вярно ли е, или хората само си приказват?

— Вярно е, вярно е. За първата му съпруга не знам нищо, било е много отдавна, а втората е била актриса. Нина Максимовна му е третата.

— И от всички бракове ли е имал деца?

— Не, от първия не е имал, а от актрисата има дъщеря — Анита. Валерик е много близък с нея, само че през последните месеци тя нещо не се мярка у нас.

— Защо така? Да не са се скарали?

— А, не, пази боже, постоянно си говорят по телефона. Ако Валерик го няма, Анита разговаря с господарката. Станали са като едно семейство. По-рано, когато беше жив Станислав Отович, нямаше такова нещо, а когато той умря, Анита отново събра цялото семейство: не е правилно, вика, близки хора да живеят като чужди.

— Вярно е — отново се съгласи Селуянов, нетърпеливо очаквайки кога най-сетне в разказите на Рима Ивановна ще започне да се мярка името на Люба Кабалкина. — Значи тази Анита се е сближила със семейство Ритер, така ли?

— Сближи се. И дори успя да направи така, че Нина Максимовна и нейната майка, тази де, бившата актриса, да общуват някак си. Защото те дори не се познаваха. Е, не станаха приятелки, това е ясно, но си честитят празници, рождени дни, предават си подаръци по Анита.

— А бившата актриса какво? Така и не се е омъжила ли? — упорито държеше своята посока Николай.

— А, защо, омъжила се е. Има и дъщеря от втория брак, връстница на Валерик, по-голяма само с няколко месеца. Любочка. Чудесно момиче! И тя сега дружи с Валерик и ни идва на гости.

Ами да, чудесно момиче. На трийсет и три години, финансов директор на фирма, две деца, замесена в убийство. Какво ти момиче…

— А Лариса разбираше ли се с тях? Изобщо в какви отношения бяха?

— Ами в никакви. Те не бяха интересни на Лариса. И тя на тях. Когато Анита или Любочка идваха тук, Лара ще поседи двайсетина минути, най-много половин час, и хайде, излиза. Дори аз виждах, че й е скучно с тях. Наричаше Анита дърта, все пак имат двайсет години разлика, а Любочка — квачка.

— Защо пък квачка? — заинтересува се Селуянов.

Беше му интересно всичко, свързано с Кабалкина.

— Тя е една такава пълничка, дебеланка, има две дечица и говори само за тях, е, нали разбирате, като всяка любяща майка. Аз например я слушах с удоволствие, струва ми се, и Валерик. Анита обаче се дразнеше. Тя си няма деца, явно й е мъчно и е болезнено да слуша за чуждите деца. И въобще Любочка е такава добросърдечна, за всички се тревожи, за всички се грижи, на всички помага. Затова Лариса я наричаше квачка. Лоша беше тая Лариса. Не обичаше хората.

— А мъжа си? — напосоки попита Селуянов.

И улучи. Съвсем неочаквано, без да е имал намерение да улучва някаква определена цел. Просто въпросът дойде от само себе си, подчинявайки се на инерцията на разговора, който по никакъв начин не биваше да бъде оставен да угасне и всяка възникваща пауза трябваше незабавно да бъде запълвана с някакви реплики.

Рима Ивановна го погледна внимателно.

— Нещо много дълго отлагахте този въпрос, Коленка, вече си мислех, че никога няма да го зададете.

— А трябваше ли?

— Непременно. Е, да знаете тогава, че Лариса никога не е обичала Валерик. Тя не можеше да го понася. Не ме питайте откъде знам. Знам — и толкоз. Аз съм прислуга, знам за господарите си такива неща, дето самите те невинаги знаят.

— Добре, няма да ви питам — сговорчиво отговори Николай, като веднага добави наум: „Засега няма, но после непременно ще ви попитам“. — Защо тогава Лариса се е омъжила за Валерий, щом не го е обичала?

— За да я тика напред. За да й прави реклама, за да плаща за статии за нея, за да плаща за всичко останало. Нима не е очевидно? Той ходи в чужбина по работа и винаги урежда в някой салон да вземат една-две работи на Лариса, дано някой я забележи. Или подарява нейни картини на влиятелни хора и ги моли те непременно при всеки удобен случай да я рекламират. Валерик се претрепваше да я лансира по най-различни начини. Че кой друг щеше да го прави? Само заради това тя се омъжи за него. С користна цел. Той й купи и ателие на Чистие Пруди, за да има къде тя да твори безсмъртните си платна.

В гласа на Рима Ивановна прозвуча нескрита скептичност и Селуянов веднага се вкопчи в последните й думи.

— Искате да кажете, че Лариса не е била талантлива художничка?

— Искам да кажа, че изобщо не се знаеше с какво всъщност се занимава тя в това свое ателие. Може и да е била талантлива, аз не разбирам от тези неща, но нали едното не изключва другото, права ли съм, Коленка? Можеш да бъдеш изключително талантлива и пак да си водиш в ателието любовници, като се преструваш, че старателно рисуваш картина.

— Охо, дори така значи — проточи Селуянов. — Значи Лариса си е имала любовник?

— Ами не знам, любовник ли, любовница ли, то може ли човек да ги разбере вашите съвременни нрави…

— Стоп-стоп-стоп, Рима Ивановна, само не се преструвайте, че сте съвсем глупава невежа жена и нищо не разбирате. Вие вече неведнъж ми демонстрирахте мощта на своя интелект и невероятната си наблюдателност. Значи Лариса е била лесбийка?

— Не знам, не искам да клеветя, но щом една съпруга не спи със съпруга си, а постоянно по телефона й се обаждат някакви жени, които не се представят и не молят да й предадеш нещо, това навежда на определени мисли. Всяка нормална жена, особено млада, трябва да има приятелки. Защо нито една от тях никога не е идвала вкъщи, а, Коленка? Защо Лариса не ги канеше на гости? Защо ги криеше от мъжа си и от свекърва си? Е, аз ще ви кажа защо. Защото се е страхувала, че всеки, като ги види заедно, веднага ще разбере всичко.

Излиза значи, че е била наркоманка, лесбийка, че и използвачка отгоре на всичко. Бива си го коктейлчето. Като пийнеш такова, просто те отравя. И къде при това положение трябва да се търси убиецът, който е застрелял Лариса Ритер с пистолет „Берета“? Сред наркоманите, с които Москва е вече пълна? Сред лесбийките, които също не са малко? Или в най-близкото обкръжение, в семейната, така да се каже, среда, защото нейните номера са дошли до гуша на всички? И на първо място — на съпруга й, който, ако се вярва на всезнаещата домашна помощница Рима Ивановна, е хвърлил доста пари по рекламирането на своята безпътна съпруга.

* * *

Коротков се предаде пръв. Всъщност след обаждането на Коля Селуянов вече можеше и да не се мотае повече, а да се престори на наивен и да задава въпроси. Което той и направи.

— Валерий Станиславович, съпругата ви боледувала ли е?

— От какво? — недоумяващо попита Ритер.

— Не знам. От нещо. От някакви болести.

— Не, Лариса беше абсолютно здрава, та тя е млада жена, откъде болести.

— Доколкото ми е известно, тя е вземала лекарства…

Коротков погледна листа, на който бе записал под диктовката на Селуянов имената на лекарствата, опаковки от които бе намирала бдителната Рима Ивановна, и ги изброи, без да откъсва поглед от бележките си.

— Защо Лариса Сергеевна е вземала всичко това, ако от нищо не е боледувала?

Ритер не отговори. Беше готов за какво ли не, само не и за това.

— Та така значи, Валерий Станиславович. Съпругата ви е била наркоманка, само че вие, кой знае защо, упорито се опитвате да скриете това. Не разбирам защо. Искате да объркате следствието ли? Нейната наркомания позволява да изградим цяла редица версии, обясняващи убийството, а вие мълчите. Какво, не искате ли да намерим убиеца? Вашето поведение може да бъде разбрано само в един случай: ако сте я убили самият вие. Така ли е?

— Не е така — твърдо отговори Ритер без никакво забавяне. — Разбирам какво искате да кажете. Прав сте, държа се глупаво. Но в нашето семейство винаги е било прието да не се изнасят на показ кирливите ризи. Свикнал съм да крия… пристрастието на Лариса… За него знаеха само майка ми и моята по-голяма сестра, не знаеше дори домашната ни помощница.

„Да бе, не е знаела твоята домашна помощница“ — с някакво неразбираемо злорадство си помисли Коротков. Той си спомни всичко, което в припряна скоропоговорка му бе разправил полугласно Селуянов, и внезапно улови една мисъл, която до този момент не бе му хрумвала. Ами ако цялата работа не е в наркоманията, а в ревността? Ами ако Лариса Ритер е била бременна, а съпругът й е знаел със сигурност, че не е от него, защото от момента на последната им близост е минало много време? И изобщо, щом те рядко са правели любов, датите може да не са съвпадали, това се изчислява от лесно по-лесно. Домашната помощница уверява, че съпрузите Ритер са имали интимни отношения крайно рядко, поне в спалнята. Впрочем тя може да не знае много неща и дори да не си ги представя. Може би смята, че хората правят любов само в леглото и никъде другаде… Но си струва да се провери.

— Валерий Станиславович, моят въпрос може да ви се стори нетактичен, но повярвайте ми, задавам го не от празно любопитство. От колко време сте… женени?

— От две години. Две и половина — ненужно уточни Ритер.

— И нямате деца. Защо?

— Та какви деца може да има човек от съпруга наркоманка? — отговори той на въпроса с въпрос.

Какво пък, резонно. Кой знае защо, Коротков не се бе сетил за това.

— Защо не сте лекували жена си? Водили ли сте я по лекари?

— Не. Вече ви обясних, не можех да допусна да се разчуе.

— Казахте, че във вашето семейство това не е прието. „Не можех да допусна“ — това е малко по-различно, съгласете се. Та защо, Валерий Станиславович?

— Обясних ви всичко. Нямам какво повече да добавя. Ако смятате, че съм виновен, задето не настоях Лариса да се лекува, приемам упрека. Но това няма никакво отношение към убийството на жена ми. Юрий Викторович, много съм уморен.

— И аз — въздъхна Коротков. — Следователят ми поръча да ви запозная с този документ.

— Какво е това?

Ритер потърка очи, сякаш виждаше зле, и със замъглен поглед се втренчи в бланката.

— Това е декларация за ненапускане. В момента следователят има основания да ви подозира в убийството на жена ви.

— Но защо?

— Не знам, Валерий Станиславович — нагло излъга Юра, — вероятно му е известно нещо, което не е известно на мен. Аз не намирам такива основания, но следователят знае повече, той е главният, каквото той каже, това става. Ние с вас си разговаряме тук, а през това време цяла група оперативни работници разпитва други свидетели. Сигурно при тях е изплувала някаква нова информация. За съжаление, не мога да ви кажа нищо по-подробно.

— Ясно — спокойно произнесе Ритер. — Трябва да подпиша това, така ли?

— Да, подпишете се, моля, ето тук, че сте се запознали. Не излизайте извън града, дори за вилата си, в противен случай може да ви задържат под стража. Надявам се, че не сте планирали спешна командировка в чужбина, за която е трябвало да отлетите още днес?

Въпреки умората, Коротков отново не можа да се въздържи от малко злъч.

— Трябва да летя утре. Но това нищо не значи, ще отменя пътуването. Вместо мен ще замине мой заместник.

Ритер взе от масата химикалка и бързо се подписа. Уверени движения, ръцете не треперят. Коротков за пръв път си помисли, че Ритер непременно ще подпише документа със собствена химикалка, ще извади от вътрешния си джоб нещо разкошно, марково, струващо луди пари, както честичко правят заможните хора, които се гнусят дори да докосват евтини служебни канцеларски стоки. Но после се сети, че Ритер е със смокинг, нали идва направо от прием, а човек обикновено не държи писалка в джоба на смокинга си. Юра не забеляза и никаква погнуса по физиономията му.

Погледна си часовника. Коля Селуянов вече трябваше да е стигнал до Анита Волкова, по-голямата сестра на Ритер. Следователно можеше да пусне безутешния вдовец — дори той да се спусне да предупреждава за нещо сестричката си, ще бъде късно. Майката, домашната помощница и мадам Кабалкина вече са разпитани, сега ще дойдат Доценко и Зарубин и докато Селуянов се върне, той ще може да подремне на два стола. А когато се появи Коля, ще обменят впечатления и всичко ще обсъдят.

Коротков подписа пропуска на Ритер, няколко секунди гледа затворилата се след него врата, после решително набра телефонния номер на следователя Олшански. Сигурно за десети път тази сутрин. И поне за пети, откак започна разговора си с Ритер. Всеки път се налагаше да го моли да излиза в коридора, но Ритер дори не се намръщи. Интересно, дали разбирането му за милиционерската специфика е толкова развито, или той смята, че войникът не бива да се обижда от въшката, защото няма никакъв смисъл? Въшката си е въшка, безмозъчна и безполезна твар, но щом съществува, се налага да я търпиш.

— Константин Михайлович, пак съм аз. Няма ли някакви известия от медиците?

— Е, де, много бързаш, братко — добродушно изръмжа в слушалката следователят. — До довечера ще имаме основното, а за разните там биохимии ще е нужно време. Аз иззех флакона от домашната помощница на семейство Ритер. Но я ми кажи защо там заедно с твоя Мишка се мотае и Селуянов? Той вече от цяла година ви е напуснал. Пак ли се занимавате със самодейност?

— Как може, Константин Михалич — искрено се възмути Юра. — Коля се занимава с убийство, с което е свързана Кабалкина, та затова той…

— Коя е тази? — прекъсна го Олшански. — И какво общо има тук Ритер?

— Това е дълга история, семейна сага, така да се каже.

— Ами разказвай, и без това в момента шофирам, няма закъде да бързам.

Коротков му разказа. Олшански е свестен човек, с него може да не се будалкаш.

— Да, направо някакво проклятие върху това семейство — завайка се следователят, след като изслуша съкратения до размерите на резюме вариант на семейната сага. — Къде е вашата Каменская?

— Болна е, счупи си крака.

— Е, знаеш ли, братле, кракът не е мозък. Ако я привлечеш към екипа, аз няма да имам нищо против.

— Ама Афанасиев…

— … не е Гордеев — с лека усмивка отново го прекъсна Олшански. — Знам, можеш да не ми обясняваш. Но и ние с теб не за първа година работим заедно. Разбра ли ме?

— Ами Колка? — с надежда попита Коротков.

— Селуянов ли? Нека работи, няма да кажем на никого. Може там да има за какво да се заловим, та да обединим случаите? Аз бих го взел, отдавна не съм имал нищо интересно, само разни бандити и нефтени служители, скука до смърт. А тук има семейна история, интриги, клюки. Има къде да се разгърне душата. Добре, Коротков, стига приказки, стигнах до кантората. Ако има нещо, веднага ми звъни, в кабинета си съм.

Юра със сигурност знаеше, че колкото по-дълго не ти върви, толкова по-значителна ще бъде неочакваната сполука. Дълго не му беше вървяло. Затова пък да работиш с Олшански е чисто удоволствие.

* * *

Изглежда, от дълго време и на Селуянов късметът му бе изневерявал. Във всеки случай, да получиш за една сутрин двама свидетели, които не се опитват свенливо да потулят семейни тайни, е рядък шанс, какъвто не спохожда всеки оперативен работник дори през целия му детективски живот. Отначало беше Рима Ивановна Лесняк, която знаеше всичко за всички и го разказваше с удоволствие, а ето сега и Анита Станиславовна Волкова, по баща Ритер.

— Изнасяне на кирливи ризи — вярно, в семейството на баща ми това се смяташе за неприлично. Но работата тук е съвсем друга — спокойно обясняваше тя на Селуянов, докато отпиваше на бавни глътки зелен чай от порцелановата пиала. — Валерий си беше поставил за цел да наложи Лариса като творец. Тя е добра художничка, няма две мнения, но добра — това означава „за четворка“, а средно добри художници в нашата страна, а още повече в Европа и в света, има повече от достатъчно. За да станеш прочут и богат, трябва да бъдеш художник дори не „за отличен“, а „за отличен плюс“, разбирате ли? Естествено Лара не стигаше до „плюса“. Но Валерий беше на друго мнение по този въпрос.

— А защо е трябвало да крие, че жена му взема наркотици?

— Ами защото на всички отдавна им е дошло до гуша от наркотични измишльотини. — Анита Станиславовна се намръщи от досада и отначало Селуянов аха-аха да реши, че е недоволна от неговата глупост, но после се сети, че с тази гримаса тя изразява отношението си към споменатите наркотични измишльотини. — Модата на наркотиците и вдъхновеното от тях творчество мина. Ако се беше разчуло, че Лариса е наркоманка, интересът към картините й моментално щеше да угасне.

— Значи все пак е имало някакъв интерес?

— Съвсем незначителен, а и той от началото до края беше провокиран от Валерий. До днес се смяташе, че виждането на Лариса за света, отразено в нейните платна, е израз на нейната оригиналност и нестандартност. На това можеше да се набляга, то можеше да се разкрасява. Но при условие че никой — разбирате ли, — никой не знае, че тя взема наркотици и всичките й картини не са нищо друго, освен наркотични халюцинации. Тогава това щеше да престане да бъде интересно и модно.

— Ами добре, нека да е било крито от всички, но нали е било възможно тя да се лекува? Анонимно, без никой да научи. Лекарите все пак пазят тайните на пациентите.

— Лекарите — да, а всички останали? Николай Александрович, вие живеете в илюзорен свят. В наше време е невъзможно да се запази нито една тайна, тъкмо вие би трябвало да знаете това. Неслучайно съществува пословицата: докато знае един — знае един, знаят ли двама — знаят всички.

— Общо взето, разбира се — не можа да не се съгласи Селуянов.

— И още една немаловажна подробност… Да ви долея ли чай?

— Благодаря, няма нужда. Малко по-късно, ако може — благородно отказа Коля, който се правеше на много възпитан. Всъщност след свръхобилната закуска, с която го бе нагостила Рима Ивановна в кухнята на семейство Ритер, той вече не можеше да гледа нито храна, нито напитки. Но не рискува да откаже и предложената чаша чай. Не дай си боже домакинята да се обиди и да не се получи контакт, така че той отпиваше по капка от първата и засега единствена порция зелен чай. — Искахте да ми кажете нещо за някаква важна подробност.

— Да. Ако бяхме започнали да лекуваме Лариса и може би дори я бяхме излекували, какво щеше да стане с нейните платна?

— Какво щеше да стане? — не разбра Селуянов.

— Никой не знае това. Напълно е възможно те да останат все така свежи и самобитни. Но точно толкова би било възможно Ларисините работи да се превърнат в обикновени занаятчийски, които да те е срам не само да рекламираш и представяш в салони, ами дори да ги показваш в художественото училище. Откъде е нейната самобитност и оригиналност — от природата или от стимулантите? Кой може да знае със сигурност?

— Тоест, искате да кажете, че Валерий Станиславович умишлено не е лекувал жена си от наркоманията?

— Мисля, че беше точно така — печално каза Волкова. — Неприятно ми е да говоря за това, но щом Лара загина, трябва най-сетне да си кажем цялата истина. Господи, колко пъти съм разговаряла с Валерий, убеждавала съм го, че трябва да престане с тези тайни около Лариса, по дяволите живописта и световната слава, щом момичето се топи пред очите ни! Нека тя не стане прочута художничка, но пък ще бъде здрава и жива.

— И какво отговаряше на това брат ви?

— Да не се бъркам в чужди работи. Той не подбираше изразите и винаги беше прям. Но разберете… — Тя изведнъж погледна Николай така, сякаш именно от него зависеше решението на въпроса — да бъде ли лекувана Лариса Ритер от наркоманията или не. Погледът беше умолителен и пълен с неподправена болка. — … разберете, всичко това беше безсмислено, всичко това нямаше никаква перспектива, освен една-единствена — трагичната.

— Защо? — предпазливо попита Селуянов, усетил, че сега трябва да прозвучи нещо важно, и опасявайки се това важно нещо да не му се изплъзне.

— Защото Лариса не беше особено придирчива във връзките си, както впрочем всички наркомани. Тя водеше при себе си в ателието какви ли не хора и при всяко положение разгласяването беше неизбежно. Освен това беше и лесбийка и нейните партньорки също ходеха в ателието. Така че всички прекрасно знаеха какво представлява тя.

— Колкото до лесбийката… — Коля се престори, че е смаян, макар че Рима Ивановна не бе скрила подозренията си от него. — Откъде знаете? Може би са само приказки?

— Николай Александрович, приличам ли ви на човек, който би повтарял клюки и празни приказки?

— Не — честно отговори той.

Защото Анита Станиславовна Волкова никак не приличаше на такъв човек. Ама абсолютно никак.

— Преди няколко месеца Лариса за пръв път ми направи напълно недвусмислено предложение. Надявам се да пощадите достойнството ми и да не ме карате да преразказвам тази отвратителна сцена с подробности. Успях да се престоря, че нищо не съм разбрала. Но много скоро всичко се повтори. А после отново и отново. След това аз престанах да ходя у брат ми, когато Лара си беше вкъщи. Беше ми неприятно да я виждам. А неотдавна, буквално миналата седмица, обядвахме с Валерий в един ресторант на Чистие Пруди, съвсем близо до ателието. И се отбихме при Лариса.

— Защо? — бързо попита Селуянов. — Той ли ви накара да отидете?

— Не, какво говорите, стана съвсем случайно. Впрочем идеята даде той, тук не грешите. Обувките ми бяха нови и ми бяха разранили краката до кръв. — Волкова се усмихна леко смутено, сякаш признавайки, че на такава умна и красива жена не подхожда да прави толкова глупави грешки и да обува нови обувки, без предварително да ги е поносила известно време в домашни условия. — Трябваше спешно да си купя лепенки и да си облепя раничките, та Валерий предложи да прескочим до Лариса, защото е наблизо. Честно да си призная, никак не ми се искаше да я срещам, но болката се оказа по-силна от моите предпочитания. Във всеки случай, бях сигурна, че тя няма да си позволи нищо такова в присъствието на мъжа си. И после, щяхме да останем там само няколко минути.

— И какво се случи в ателието? Защото там се е случило нещо, нали?

— Да, случи се. Лариса не отваряше вратата, след като позвънихме няколко пъти, и Валерий отключи със своя ключ. С една дума… Той остана ужасен от това, което видя.

— Какво именно?

— Ларка спеше дълбоко в прегръдки те на някаква жена. И двете бяха голи под одеялото. Може те ли да си представите състоянието на Валерий?

— Трудно, но мога. Какво направи той?

— Нищо. Приближи, погледна внимателно и си тръгна. По-точно, изчака ме да си облея краката в банята, после си тръгнахме заедно.

— Значи той не я събуди? Не опита да говори с нея?

— Николай Александрович, вие не познавате Валерий. Защо да я буди? Защо да говорят? И какво можеше да му каже тя? Че не е имало нищо такова и той е сънувал? Той просто получи информацията и си направи изводи, толкоз. Но разбира се, беше в шок. На мен ми беше по-лесно, аз вече знаех, че Лариса предпочита жени, а Валерий се оказа абсолютно неподготвен за това, което видя.

— И какви изводи си направи брат ви?

— Изводи ли?

Волкова повдигна красиво очертаните си вежди и погледна оперативния работник с искрено недоумение.

— Току-що казахте, че Валерий Станиславович е получил информацията и си е направил изводи. Какви бяха тези изводи?

Ето на, тъжно си помисли Коля, загледан как внезапно лицето на красивата стройна жена, която цял час свободно и без да се замисля, бе отговаряла на неговите въпроси, сякаш потъмня, някак угасна. Ето, стигнахме до критичната точка, когато свидетелят изведнъж разбира, че не е бивало да казва нещо, и започва трескаво и несръчно да търси пътища за отстъпление, за да завоалира споделеното дотук и да не каже нищо повече. А пък той, Селуянов, вече се бе зарадвал, смятайки, че и Волкова ще бъде като домашната помощница на семейство Ритер, която с удоволствие изливаше пред детективите цялото си информационно богатство. Рано се зарадва, Николаша, рано беше да потриваш ръце, детективите нямат такъв късмет, и ти няма да имаш.

Волкова продължаваше да мълчи, да пие чай и замислено да гледа една снимка на стената, на която имаше момиче със старинна рокля и китара в ръце.

— Анита Станиславовна — започна да се прокрадва меко към целта Коля, — разбирам вашите затруднения, нали става дума за брат ви, към когото сте привързана, когото искрено обичате. Но ако започнете да говорите с недомлъвки, у мен се пораждат подозрения. Разбирате ли?

Тя мълчаливо кимна, без да откъсва очи от снимката.

— Ако брат ви не е виновен за нищо, защо искате аз да го подозирам? Това не е добре нито за вас, нито за мен, най-малко пък за него. Аз ще започна да проверявам своите подозрения, ще изгубя време и сили, ще късам нервите на брат ви, всичко ще се окаже напразно, а истинският убиец ще се разхожда на свобода. А ако Валерий Станиславович има нещо общо с убийството на съпругата си, ще излезе, че вие прикривате престъпник. И това не е много хубаво, съгласете се. Е, та до какви изводи стигна брат ви, след като завари жена си с любовница?

Анита обърна очи към Селуянов. Погледът й беше много сериозен и съсредоточен.

— Добре, ще ви кажа. Но ако си направите неправилни изводи и Валерий пострада от това, аз няма да си го простя. Той разбра, че ситуацията с Лариса е излязла извън контрол, че повече не може да я смята за нещо като кротък домашен пияница, че в ателието идват случайни хора, че информацията за нейните пороци всеки момент може да започне да се разпространява с все по-нарастваща скорост, че извън своето жилище тя води съвсем друг живот. И че ако това не бъде спряно незабавно, всички по-нататъшни усилия по рекламирането на нейното творчество няма да имат никакъв смисъл. А Валерий бе вложил в популяризирането на картините й луди пари, нали вече ви казах. И всичко това щеше да бъде безвъзвратно загубено.

Тя отново замълча, но този път не отмести поглед, продължи да гледа Селуянов право в очите. От това му стана неуютно, някак студено.

— Смъртта винаги взема най-добрите — внезапно тихо продума тя. — Разбирате ли колко отвратителна и оскърбителна е тази фраза?

Селуянов разбираше. Той бе чувал тези думи много пъти, особено на панихиди, на погребения на престъпни авторитети. А и по телевизията те звучаха често, когато загиваше някой млад журналист. Човек би помислил, че хората, които са имали късмета да доживеят до дълбока старост, са до един бездарни гадове, а виж, който е умен, добър и талантлив, непременно ще умре млад. И остава впечатлението, че смъртта в края на краищата не прибира всекиго. Невероятна глупост. Волкова е права, фразата, която стана толкова популярна и употребявана, всъщност е дълбоко безнравствена. Как ли се чувстват онези, които са останали живи? Излиза, че щом още са живи, значи са най-лошите? Интересно, нима журналистите, които произнасят патетично тази глупост от екраните на телевизорите, не разбират това? Да не са съвсем без мозък? Коля изведнъж си спомни колко трагично загина един известен четирийсетгодишен телевизионен журналист и как водещата на новините със сълзи В ОЧИ почти изкрещя от екрана именно тази фраза. А предната вечер театралната общественост тържествено честваше стогодишнината на прекрасен артист, който бе имал щастието да доживее до този ден и сам, без чужда помощ, да излезе на сцената и общува с публиката. Тогава Селуянов особено остро почувства цялата нелепост и оскърбителност на тезата, че смъртта винаги прибира най-добрите.

Но не по-малко интересно беше и друго. Защо за това заговори Волкова? Защото Лариса Ритер в никакъв случай не можеше да бъде причислена към тези „най-добри“ и смъртта я бе споходила напълно заслужено? Или тя имаше предвид нещо друго?

— Разбирам какво искате да кажете. — Селуянов се движеше опипом, защото съвсем не проумяваше какво именно иска да му каже по-голямата сестра на Валерий Ритер.

— Радвам се, че разбирате. Но тази фраза има още един смисъл.

— Какъв?

— За мъртвите или добро, или нищо. И този втори смисъл много често е експлоатиран не съвсем добросъвестно. И сега ли ме разбирате?

Селуянов изстина. Ето значи какво се опитва да му обясни Анита Станиславовна! Тя е добра сестра, любяща и предана. Но тя е и разумен човек, честен и почтен, тя разбира, че става дума не за дреболия като невърнат навреме дълг от стотина рубли, нито за банално любовно кръшване, а за убийство.

— Да, струва ми се, че ви разбрах. Ценя вашата деликатност, Анита Станиславовна. Но все пак бих искал да попитам: вие със сигурност ли знаете, че брат ви си е помислил именно това? Много е важно, разберете. Аз трябва да бъда сигурен.

— Той не само си го помисли. Каза го на глас. Извинете, Николай Александрович, тежко ми е да продължавам този разговор…

* * *

Сергей Зарубин се връщаше на „Петровка“ с натежало сърце. Час и половина, деветдесет минути, непрестанни сълзи могат да хвърлят всекиго в ужас. А пък ако до ридаещата майка се въртят две хлапета, които се заразяват от нейното настроение и също започват да плачат, защото всяко дете се стресва, когато майка му хлипа безутешно, такъв сюжет може да издържи само притежател на изключително здрава нервна система.

Разбира се, Зарубин не беше слаб. Той беше нормален. И затова му беше тежко.

Кабалкина оплакваше Лариса. Те не били близки, камо ли пък приятелки, но Лариса била за нея член на семейството, съпруга на Валерий. Нищо съществено, което да хвърля светлина върху престъплението, тя не разказа, освен това, което вече бе известно от разговорите с други хора: Лариса била наркоманка, а Валерий криел това от всички и затова не вземал мерки за лечение на жена си. Кабалкина знаела и че Лариса Ритер е правила сексуални предложения на Анита. С една дума, нищо ново.

И едва към края на разговора, когато Зарубин вече се канеше да си тръгва, Любов Григоревна не издържа. Явно нервите й съвсем се предадоха. Тя се разрида толкова жално, че Сергей, който си обличаше якето в антрето, се спря.

— Люба, ама защо се измъчвате толкова — съчувствено каза той и внимателно я погали по главата.

Това се оказа достатъчно, за да отприщи буквално поток от думи.

— Не мога повече, трябва да разкажа на някого, на когото и да е, инак ще полудея! Може ли да разкажа на вас? Може пък вие да ми помогнете?

Сергей моментално окачи якето на закачалката и поведе Кабалкина обратно към хола, като я придържаше внимателно за раменете. Ето на, най-сетне, ненапразно изтърпя този непрестанен плач на три гласа. Сега тя ще му разкаже всичко. Или за Лариса Ритер, или за кинезиоложката Аничкова — за радост на Коля Селуянов.

Боже мой, колко сгреши! Просто жестоко сгреши. Давейки се и подсмърчайки, Любов Григоревна Кабалкина разказа на Серьожа Зарубин, че изчезнал любовникът й. Имало го, имало — и изведнъж изчезнал. Нито един негов телефон не отговарял и тя нямала никаква представа какво да прави и къде да го търси.

— А обърнахте ли се към милицията? — банално попита Зарубин, вече мислейки само как по-бързо да изчезне оттук.

— Не. Той е в чужбина. Чужденец е.

— Люба, може ли, като мъж, да ви дам един съвет? Зарежете го. Зарежете го и го забравете. Мъжете не изчезват просто така, повярвайте ми.

— Но ако му се е случило нещо?

— Послушайте ме, Люба. — Той вече губеше търпение, тъгуваше за собствените си несбъднати надежди и мечтаеше как ще си тръгне оттук и повече няма да види подпухналото й разплакано лице. — Ако един мъж има сериозно отношение към една жена, истински сериозно, той винаги ще се погрижи навреме да й съобщят всичко, което трябва. Дори когато се случва най-страшното, винаги се намират хора, които знаят, че има една жена, на която трябва да се съобщи. Хайде, повярвайте ми, че ако в обкръжението на вашия любим никой не знае за вас, ако името ви, телефонът и адресът ви липсват в неговия бележник, това означава, че той не е имал намерение да продължава отношенията си с вас. Горчиво е да осъзнаеш това, разбирам, но е така. Мъжете не изчезват току-така от живота на жените, които обичат.

— Вие сте жесток — прошепна Любов Кабалкина, престана да плаче и взе да бърше лицето си с подгизналата от сълзи кърпичка.

— Обещавате ли да помислите върху това, което ви казах?

Тя кимна и отново изхлипа. Внезапно на Зарубин му хрумна, че не е използвал ситуацията докрай. Насмалко щеше да си тръгне… Забрави за Селуянов, и това ми било приятел.

— Люба, когато се виждахме миналата седмица, вие бяхте много притеснена и както ми се стори, очаквахте обаждане по телефона. Това заради него ли беше? От своя любим ли очаквахте обаждане?

— Да. Той ми се обади в неделя, тогава беше последният път… И после край, ни вест, ни кост.

— Такова нещо за пръв път ли ви се случва? По-рано никога ли не е изчезвал така?

— Изчезвал е… веднъж. Още през лятото.

— Е, и какво, намери ли се?

— Да — отново кимна тя.

— Ето, виждате ли. И сега ще се появи.

— Ами ако не се появи? — Тя го погледна така уплашено, че сърцето на Зарубин се сви. Дожаля му за нея — нещастна, изоставена от любовника си майка на две деца. Той добре разбираше, че дори този тип да се обади, много скоро пак ще изчезне. И този път вече окончателно. А най-вероятно и сега няма да се появи. Мъж, който си позволява да „изчезва“ по този начин, със сигурност не се отнася сериозно към жената, от чието полезрение се губи. С абсолютна сигурност. Нито един любящ мъж не би си позволил подобно нещо.

— А пък ако не се появи, зарежете го, да прави каквото ще — отговори Сергей много сериозно. — Значи не ви обича. И не ви е нужен. Люба, струва ми се, че трябва да отидете при психоаналитик.

Той каза това без никакъв преход, дори без подготовка. Просто го изтърси. И с любопитство зачака какво ще стане по-нататък.

— При психоаналитик ли? Защо? Смятате, че съм луда, щом толкова се тревожа за моя… за моя годеник? Смятате, че не е нормално да се тревожиш за човек, когото обичаш?

— Не, да се тревожите, е нормално — побърза да я успокои Зарубин, — но в момента, когато осъзнаете, че сте се разделили завинаги, ще ви потрябва помощта на специалист. Вие сте много чувствителен човек, много емоционален, сега просто не можете да се примирите с мисълта, че той ви е изоставил и никога повече няма да го видите. Но ще дойде време, когато ще трябва да признаете това, повече няма да сте в състояние да криете тази неприятна истина от самата себе си. И тогава може да не издържите. Имате ли познати психоаналитици или психолози?

Тя отрицателно поклати глава и отново се разплака, този път тихичко и жално.

— А някога изобщо търсили ли сте помощта на такива специалисти?

— Не. Не съм имала нужда.

Сергей напипа в джоба си визитната картичка на Аничкова, която му бе дал Селуянов. Вече беше избрал място, ето тук, на перваза, където бяха натрупани вестници, списания и се мяркаха някакви отделни листчета с различни бележки по тях и няколко визитни картички. Добре че Кабалкина имаше малки деца. В къща, където има деца, никога няма идеален ред. Чистота има, но ред — никога.

Той ловко измъкна картичката от джоба си и я хвърли на перваза. Люба продължи да плаче, свряла лице в кърпичката.

— А на мен ми се струва, че тук у вас зърнах визитната картичка на някакъв психолог… Още миналия път я видях… Или ми се е сторило?

— Не знам — изстена Кабалкина, без да откъсва лице от кърпичката.

— Почакайте, май беше някъде на перваза…

Тя млъкна, вдигна глава и го погледна тъпо.

— Господи, каква ти визитка! Убиха Ларка… И той изчезна…

— Ама ето я, ето!

Зарубин радостно измъкна картичката от купчината хартии на перваза и я подаде на Люба.

— Имам зорко око, определено си спомням, че я видях тук. Ето, Галина Василевна Аничкова, психология, кинезиология. Ваша позната ли е? Защо не потърсите нейната помощ?

— А, тази ли… — Люба отново изхлипа. — Тя умря. По-точно, убиха я, съвсем наскоро.

— Какъв ужас — съчувствено проточи Зарубин. — Добре ли я познавахте?

— Нито веднъж не съм я виждала. Нашият заместник-директор по персонала я беше наел да работи с нас, ако някой има нужда. И раздаде картички на всички.

— И какво, някои ходеха ли при нея?

— Сигурно са ходили. Не знам със сигурност, кой би си признал…

— А вие защо не отидохте?

— Че защо? На мен всичко ми е наред. Тоест, аз мислех… С една дума, няма значение…

Тя отново понечи да се разплаче, но този път Зарубин не я остави да се увлече по любимото си занимание.

— Люба — строго каза той, — имали сте проблеми, имате ги и в момента, това е очевидно дори за мен. Предложили са ви помощ от специалист. Защо сте отказали да я приемете? Защо не сте отишли при нея? Или все пак сте ходили при нея, но сега се стеснявате да ми признаете, защото смятате, че е срамно да се ползват услугите на психоаналитик? Страхувате се, че ще ви сметнат за луда? Любочка, вие сте майка, отглеждате две деца, затова трябва да се запазите здрава още дълги, дълги години. Ако имате проблеми, които ви пречат да живеете, вие просто сте длъжна да ги решавате, за да не се превърнете в инвалид и да не станете бреме за децата си…

Той нагнетяваше обстановката, дърдореше някакви невероятни неща, плашеше Кабалкина, убеждаваше я, лъжеше я, подвеждаше я и в течение на този разговор все повече се убеждаваше, че Любов Григоревна наистина не е ходила при Аничкова. Никаква реакция нито при споменаването на името на психоложката, нито на нейния адрес, нито на разказите за убийството й и за безпътния й племенник.

Или Кабалкина е превъзходна актриса, или наистина не е замесена в това престъпление.

Кой тогава е замесен? Кой си е уговарял среща с Аничкова, като се е представил с името на Кабалкина от фирма „Планета“? Кой е накарал племенника да откъсне листа от календар-бележника? И в края на краищата, кой я е убил?

Добре, Селуянов измисли някаква комбинация, снощи здравата е наплашил Кабалкина, днес помоли Зарубин да налее още масло в огъня, сега ще чака да види какво ще предприеме тя. Около сградата обикаля едно момче, сигурно онова, за което го предупреди Селуянов, така че ако Любов Григоревна се запъти нанякъде, всичко ще бъде под контрол.

Ще видим. Зарубин свърши своята част от работата, може да върви да се отчита.

Само дето на душата му е тежко — просто непоносимо.