Александра Маринина
Законът за трите отрицания (13)

Глава 13.

Полетът от Атина закъсняваше с три и половина часа и тези три и половина часа Михаил Доценко пропиля, проклинайки „Аерофлот“, времето и хората, които си уреждат пътуване до Гърция, където, разправят, че имало всичко, именно когато са толкова нужни в качеството си на свидетели. Разбира се, беше несправедлив към майката на убитата Лариса Ритер, защото бе убеден, че тя би се съгласила никога в живота си да не пътува в чужбина и изобщо да не напуска Москва, ако това можеше да спаси живота на дъщеря й. Да, майор Доценко разбираше това с разума си, но вече сили не му останаха да чака. Той бе прочел три вестника и две списания, бе изял един безвкусен хамбургер и изпил две бутилки минерална вода и три чаши кафе, когато дългоочакваният самолет най-сетне кацна. Бяха издирили с доста усилия майката на Лариса чрез туристическата агенция и й бяха съобщили трагичната вест, така че тя се прибираше преждевременно и знаеше, че на летище Шереметево ще я чака служител на милицията. Колко мразеше Доценко такива срещи! И изобщо разговорите с роднините през първите дни след някое убийство се превръщаха за него в нетърпимо мъчение. Макар отдавна да бе свикнал с вида на труповете, имунитет срещу човешката мъка така и не можа да си изработи. Страдаше заради всички, а най-вече — не можеше и не можеше да се отърве от чувството на неудобство, задето тормози хората с въпроси, понякога неприятни, в такива тежки за тях часове и дни.

Той позна веднага майката на Лариса. Сред всички влизащи в залата за посрещани само тя имаше отнесено, сякаш покрито със скреж мъртвешко лице, очите й, зачервени и подпухнали, бяха скрити под тъмни очила. Всички останали пътници бяха или с огромен багаж, или с отпочинали свежи лица. Освен това, майката много приличаше на дъщеря си, макар че докато Лариса, както личеше от снимките, е била много хубава, Светлана на своите почти петдесет години беше истинска красавица. Нищо чудно, че след развода с бащата на Лариса се бе омъжвала още три пъти. Сега, доколкото Миша си спомняше, била в поредния развод.

— Светлана Евгеневна. — Доценко внимателно я докосна по рамото. — Аз ви чакам.

Тя бавно извърна глава, дълго мисли за нещо, после леко кимна.

— Тук ли ще разговаряме? — попити го монотонно.

— Ако нямате нищо против, аз ще ви закарам вкъщи и ще си поговорим по пътя.

— Добре.

Миша взе сака й, който се оказа учудващо лек. Гледай ти, той смяташе, че жените дори за двуседмична почивка си вземат целия наличен гардероб. Във всеки случай жена му постъпваше точно така.

— Как е станало? — попита Светлана, когато вече потегляха от паркинга.

До този момент тя не бе казала нито дума.

— Все още не знаем точно. Лариса е застреляна с пистолет. Случило се е в нейното ателие в сряда следобед, към два часа. Това е всичко, което ни е известно.

— Господи, какъв ужас — промълви тя.

Светлана седеше до Миша, на предната седалка, прегърбена, притиснала длани между колената си, и гледаше право пред себе си, но Доценко би заложил главата си, че тя не виждаше нищо. Така и не свали очилата си.

— Питайте каквото трябва, не обръщайте внимание на състоянието ми — каза тя. — Натъпкала съм се с успокоителни, така че няма да плача. Вече си изплаках сълзите още там.

— Светлана Евгеневна, разкажете ми за Лариса. Каква беше тя? Какъв беше характерът й, какви навици имаше? Имаше ли приятели? С кого се виждаше, преди да се омъжи за Ритер? Трябва да знам всичко.

— Всичко — тъпо повтори тя. — Никой не знае всичко. Чуждата душа е тайна. Особено душата на Лариса.

— Защо?

— Тя беше много… как да го обясня… много пресметлива и благоразумна, аз рядко успявах да разбера правилно нейните постъпки. Знаете ли, ние понякога си мислим, че човек прави нещо по съвършено разбираема причина, и възприемаме неговото поведение като естествено, а после излиза, че той се е ръководел от съвсем други съображения.

Доценко не схващаше добре какво иска да каже Светлана, но реши да не я прекъсва. И бездруго й беше трудно да говори. Вярно, тази характеристика на Лариса никак не се връзваше с онова, което бе казал за нея съпругът й, който я бе нарекъл неприспособено към живота дете, лекомислено и безотговорно, но една майка знае повече.

— Лариса никога не е била вятърничава, не се е срещала с няколко момчета едновременно. Винаги е възприемала отношенията си с младежите много сериозно. За мен, разбирате ли, беше абсолютна изненада, когато тя изведнъж напусна Володя. Толкова го обичаше! Или само така съм си въобразявала? — запита себе си Светлана.

— А защо го напусна? — попита Миша с такъв тон, сякаш вече отдавна знаеше кой е този Володя.

— Не разбирам. Но аз често не я разбирах, нали вече ви казах. Володя я обичаше безумно. Бях сигурна, че двамата могат да бъдат щастливи единствено ако са заедно, бяха рядко хармонична двойка, подхождаха си и по характер, и по темперамент. Аз мислех, че тя ще съжалява, задето го напусна, а той ще страда и упорито ще се опитва да си я върне. Но Лариса се оказа много щастлива в брака си, което аз никак не очаквах. А и Володя, струва ми се, не страда особено много и в края на краищата се ожени. Така че моята дъщеря и този път излезе права. Тя е много прагматична и далновидна… беше.

Вероятно все пак не чак толкова много, помисли си Доценко. Далновидните хора не допускат някой да ги застреля. Те предвиждат подобно развитие на ситуацията и не я оставят да стигне до критичната точка.

— След омъжването й не сте ли забелязвали в поведението й нещо странно? Може би се е променил характерът й, навиците?

— Не, остана си буквално същата, каквато беше. Спокойна и разумна.

— А често ли се виждахте?

— Доста често, приблизително веднъж на две седмици, понякога и по-често.

— Лариса ли идваше у вас?

— И тя идваше, и аз се отбивах в ателието й, ако се намирах в района на Чистие Пруди.

— Светлана Евгеневна, когато сте ходили в ателието на Лариса, виждали ли сте някого там? Приятели, познати?

— Не. Тя винаги беше сама, работеше. Или си почиваше, четеше, гледаше телевизия. Но винаги сама. Не обичаше компании, предпочиташе самотата.

— Вие предупреждавахте ЛИ я, когато смятахте да наминете към ателието?

— Различно. Случвало се е да отида и без предупреждение. Защо питате за това?

— Трябва да установим кръга на нейните познати, а съпругът й не може нищо да ни каже, той не познава никого от тях. Дъщеря ви е застреляна в ателието, а не на улицата, това означава, че тя е отворила на някого, пуснала е този човек да влезе. Значи го е познавала. На непознат не би отворила, нали така?

— За нищо на света — потвърди Светлана. — Там на вратата има шпионка и тя винаги поглежда през нея кой е дошъл. Тоест поглеждаше… Господи, какъв ужас! — отново прошепна тя. — Какъв ужас! За съжаление, не съм виждала никакви нейни познати, тя винаги беше сама, когато и да отидех.

Така значи, виж ти. Съвсем объркващо. Съпругът, свекървата и домашната помощница в един глас твърдят, че Лариса е била наркоманка. Кабалкина и Волкова не влизат в сметката — те живеят отделно, не са могли да наблюдават ежедневното поведение на Лариса и знаят всичко изключително от думите на самия Ритер. Той им е казал и те са повярвали. Но Ритер, майка му — Нина Максимовна, с която Доценко разговаря няколко часа, и домашната помощница Лесняк — защо те клеветят нещастната художничка? Домашната помощница Рима Ивановна изброи лекарства, чиито опаковки намирала у Лариса, те оставят следи в кръвта в течение на денонощие, че и по-дълго. Ако Лариса ги е вземала, при аутопсията това щеше да проличи. И тримата заявяват, че Лариса не се е прибирала нощем само когато е била под въздействието на наркотици. Нощта преди убийството тя е прекарала в ателието, значи се е намирала в поредния „полет“. Е, и къде е този наркотик? Нито в кръвта, нито в тъканите, нито в джобовете, нито в чантата, нито в ателието.

А във флакона, където уж се е намирал, е имало обикновен глицин. Не, Лариса Ритер не е била наркоманка, това е съвършено очевидно. Майката със сигурност би забелязала промени в поведението на дъщеря си, не би могла да не забележи. Или и тя лъже, както отначало се опита да прави Ритер, та да не вади кирливите ризи на показ?

— Светлана Евгеневна, съпругът на Лариса каза, че тя е употребявала силно действащи препарати. Известно ли ви е нещо за това?

За пръв път през цялото време тя извърна глава към Доценко, макар че зад тъмните стъкла не се виждаше накъде гледа.

— Препарати ли? За какво? Лариса от нищо не е боледувала.

— Е, хората вземат лекарства не само когато боледуват — предпазливо забеляза Миша. — Понякога ги вземат, за да се почувстват по-добре. Лариса имала ли е такива увлечения?

— Никога — отсече Светлана. — Нима Валера е казал това? Каква глупост! Това изобщо не й е в характера. Може би той е имал предвид нещо друго? Може би не сте го разбрали правилно?

— Светлана Евгеневна — въздъхна Миша, — вашият зет и майка му твърдо заявяват, че Лариса е била наркоманка. Можете ли някак да обясните това?

— Лъжа! Чудовищна лъжа! Защо им е необходимо това? Защо очернят момичето?

Светлана повиши глас и се извърна на седалката така, че да седи с лице към Доценко.

— Не разбирам… Нина Максимовна и Валера са такива мили хора, умни, почтени, прекрасно се отнасяха към Лариса. Как са могли да постъпят така? Не, аз не вярвам, това не може да бъде, сигурно нещо бъркате или не сте разбрали добре.

Значи Лариса не е била наркоманка, а съпругът и свекърва й са мили, умни и почтени. Не, не се връзва. Или едното, или другото, заедно по никакъв начин не пасва. Или Лариса все пак е била наркоманка; или нейният съпруг и свекърва й изобщо не са толкова мили, колкото си мисли Светлана Евгеневна.

Добре, в края на краищата майката си е майка, майчиното сърце е прозорливо и проницателно за някои неща, а за други е сляпо. Още повече сърцето на майка, която току-що е загубила детето си.

— С кого дружеше Лариса? Имаше ли приятелки?

— Имаше, разбира се, като всички момичета. Дружаха, караха се, сдобряваха се, разделяха се. Но като цяло Лариса не беше човек на компаниите.

— А има ли си най-близка приятелка?

— Има. Леночка Завялова, приятелки са още от първи клас. Когато Лариса отиде в художественото училище, всички останали приятелки някак я забравиха, а Леночка остана. И досега се виждат.

— Как да я намеря?

— Ще ви дам телефонните й номера, записани са ми вкъщи.

— Ами Володя, когото Лариса е напуснала? Поддържаха ли връзка след това?

— Какво говорите, защо? Той си има свое семейство, тя — свое.

— Но вие откъде научихте, че той се е оженил? Лариса ли ви каза?

— Да.

— А тя откъде е научила, че се е оженил, щом не общуват?

— Научила е от Леночка. Лена се познаваше с Володя. Всъщност именно тя запозна Лариса с него. Леночка работи в болница, медицинска сестра е. А Володя е лежал там за операция на апендицит.

— Отдавна ли е било това?

— Много отдавна. Леночка постъпи на работа веднага след медицинското училище. Преди шест години май, дори седем.

— Излиза, че Лариса се е запознала с него преди шест години? — уточни Доценко.

— Ами да.

— И веднага ли започнаха да излизат?

— Да. Любов от пръв поглед.

— Светлана Евгеневна — хрумна му изведнъж неочаквана мисъл, — ами този Володя не се ли е опитал първо да ухажва Лена?

— Искате да кажете, дали дъщеря ми не е отнела любимия на най-добрата си приятелка?

— Ами… общо взето, да — честно призна той.

— Не е. Лариса никога не би постъпила така. Володя не е ухажвал Леночка, просто Лариса е отишла при нея в работата й, трябвало да обсъдят някакви момичешки глупости, и тогава Володя я видял. Веднага отишъл при тях и помолил Леночка да го запознае с приятелката си. Това е цялата история.

Може би не цялата. Майките, кой знае защо, винаги са сигурни, че знаят всичко за своите деца. Добре, ще си поговорим по-подробно за това със самата Елена Завялова. А засега нека се върнем към нещастния изоставен Володя. Дали там не е имало стара обида или някаква ревност?

— Значи Лариса се е срещала с Володя около три години, а после го е напуснала и се е събрала с Ритер, така ли?

Светлана се замисли, безмълвно мърдайки устни.

— Не, не е точно така. Лариса се омъжи преди две години и половина. Значи се е срещала с Володя не три, а четири години.

— Не разбрах нещо, Светлана Евгеневна. Как така? Тя какво, да не би да е скъсала с Володя непосредствено преди сватбата? Тоест, имало е период, когато се е срещала едновременно и с Ритер, и с предишния си годеник?

— Вече ви казах. — В гласа на Светлана отново прозвучаха горчивина и умора. — Дъщеря ми никога не е била вятърничава и не се е срещала едновременно с двама младежи. Тя много бързо взе решението да се омъжи за Валера, практически не са се и срещали. Запознаха се на погребението на Станислав Отович, бащата на Валера. Лариса е учила при него…

— Да, да, знам.

— Запознали са се — продължи Светлана, сякаш Миша изобщо не я бе прекъсвал — и всеки е тръгнал по пътя си. Поне така ми е казвала Лариса. После случайно се срещнали на някаква изложба, Ритер я поканил на вечеря в ресторант и след два дни й направил предложение. И Лариса го прие. Каза на Володя, че между тях всичко е свършено, и на другия ден с Валера подадоха заявление.

Е, ако има какво човек да нарече чудовищни лъжи, това са ей такива истории. Доценко не повярва на нито една дума. Четири години безоблачна любов и изведнъж пристига някакъв Ритер с външност, малко по-добра от на маймуна, прави предложение и — сбогом, Володя? Случва се, няма спор, само че момичето за такава история трябва да бъде съвсем друго. Какво беше казала домашната помощница Рима Ивановна на Селуянов? Че Лариса изобщо не е обичала съпруга си и се е омъжила за него изключително от користни съображения, та да влага в нея пари и да й помогне да стане прочута. Можела ли е една разумна и пресметлива Лариса да постъпи така? Като нищо! Само че защо е трябвало да разправя на майка си, че е щастлива в брака? Пък може и наистина Лариса да е била щастлива като съпруга на Ритер? И всички изводи на домашната помощница, направени въз основа на изучаването на спалното бельо, да не са нищо повече от измислици и сексуалният живот на тази двойка да е бил пълноценен, разнообразен и богат? Да са се обичали безумно… Казват, че бракът по сметка може да се окаже щастлив, ако сметката е направена правилно. Защо обаче при такава идилична картина Ритер и майка му наричат Лариса наркоманка, щом тя не е била такава? Защо я наричат лекомислена и доверчива наивница, ако всъщност Лариса е била прагматична и пресметлива? Опитват се да объркат следствието и да ги накарат да търсят убиеца сред наркомани и друг съмнителен контингент, за да отклонят подозренията от себе си? Или Светлана Евгеневна е приемала дъщеря си твърде пристрастно и необективно?

А Лариса е била и лесбийка — и това вече не са измислици. Анита Волкова е виждала с очите си Лариса с любовница, и то в присъствието на Ритер. И това вече не е лъжа, не са измислици, определено е истина, защото и Волкова, и Ритер говорят за него по абсолютно еднакъв начин, в показанията им няма нито едно противоречие, нито едно несъответствие. Така става само когато хората разказват за реално събитие. Ако събитие не е имало, а е имало само договорка и измислица, краищата никога не се връзват.

Не, пак не се получава всички да се окажат честни и добри. Някой постоянно лъже, изопачава фактите, скрива ги, говори за тях с недомлъвки. Кой? Ритер? Майка му? Майката на Лариса? Домашната помощница? Или всички до един?

* * *

При бившия съпруг на Анита Волкова отиде Селуянов. Той нямаше ясна представа за какво е нужна тази среща, но Олшански му даде ден и половина, за да събере максимално възможния обем информация за семействата на Ритер и Кабалкина, и той не биваше да пропусне нито един потенциален източник на тази информация. В края на краищата корените на истината може да се крият в някаква стара история, отдавна забравена, и ако е така, съпругът на Анита Станиславовна, с когото тя се е развела преди повече от двайсет години, изобщо няма да е безполезен.

Но Коля, който бе свикнал да се доверява на интуицията си, предварително знаеше, че този Волков няма да му разкаже нищо достойно за внимание. И затова предварително съжаляваше за напразно изгубеното време.

— С Анита учихме заедно в един курс на МИФИ^[1], а после работихме в един институт, само че в различни лаборатории.

Волков, невзрачен плешив мъж с очила, си спомняше за бившата си съпруга без неприязън, при това Селуянов дори долови нещо като жал в гласа му. Интересно, кого ли жали — себе си, изоставен навремето, или нея, която така и не се е омъжила повече? Животът на самия Волков след развода с Анита се подредил твърде успешно, вторият му брак се оказал здрав и му подарил двама синове, по-големият от които вече завършвал гимназия.

— Струва ми се, че й съчувствате — забеляза Николай. — Защо? Смятате, че е нещастна ли?

— Как да ви кажа… Имам впечатление, че цял живот тя е живяла някак по принуда. Че никога не е разполагала с истинска свобода. Разбирате ли ме?

— Не — откровено заяви Селуянов.

Ами какво да се прави, той наистина не разбираше. Живот по принуда… Как е възможно това?

— Ще се постарая да ви обясня. Вероятно вие знаете от какво семейство е Анита? За баща й, за майка й…

— В течение съм. Баща й е бил художник, майка й — актриса.

— Не сте точен. — Волков едва забележимо се усмихна. — Баща й — известен художник, а майка й — известна актриса. Това е много важен нюанс, аз бих казал — определящ. Майката на Анита е сключила втори брак, който всички, включително и самата Анита, са смятали за скандален. След това тя повече не е играла в киното. Никога. И представете си как се е чувствала Анита, когато постоянно е чувала: „Ау, ти си дъщеря на онази същата Зоя Ритер, а? Ами защо майка ти вече не играе във филми?“. Какво да им отговаря? Истината ли? Че майка й, партиен член, е изневерила на баща й, омъжила се е за автомонтьор, надебеляла е, изгубила си е формата и е била подложена на остракизъм от страна на кинаджийската общественост? Анита просто не е била в състояние да дава подобни обяснения. Срамувала се е от майка си. И още едно изпитание: „Ау, ти си дъщеря на същия онзи Ритер? Можеш ли да помолиш баща си да намери билет или покана за еди-коя си изложба? Сигурно ти вече си я разгледала, е, как е?“. В онези времена е имало много интересни изложби, сигурно вие си спомняте — ту ще докарат „Мона Лиза“, ту съкровищата от гробницата на Тутанкамон, ту творби на мексикански художници. А Анита не е могла да поиска нищо от баща си.

— Защо?

— Не е общувал с нея. Още щом се разделил с жена си, сякаш забравил, че има дъщеря. Веднага се оженил, много скоро се родило дете. Струва ми се, момче, впрочем не си спомням точно. Ритер с един замах отсякъл от себе си и бившата си съпруга, и дъщеря си. Изпращал издръжката по пощата. С една дума, Анита е имала със семейството си само проблеми. Защото фамилното име е рядко, звучно. Ако беше Иванова или Кузнецова, никой не би й задавал въпроси, а така… много е страдала, горката. А аз много я обичах и нищо не разбирах.

— А какво е трябвало да разбирате?

— Че тя се е омъжила за мен само за да напусне дома си и да си смени фамилното име. Не знам как е сега, но тогава тя така и не беше простила на майка си и не искаше да живее с нея, с новия й съпруг и тяхното общо дете. Но аз я обичах безумно и не виждах нищо съмнително. Оженихме се в трети курс. Тя живя с мен три години, после каза, че иска да се разведем. Естествено моите родители размениха нашия апартамент, всичко както му е редът. Едва тогава започнах да проумявам. Така де, какво представлява Анита? Първата красавица в курса, знае два езика — английски и испански, танцува фламенко, което никое друго момиче не умее, великолепно свири на китара и на саксофон, без нея не минава нито един купон, тя винаги е в центъра на вниманието, обект е на обожание и възхита. А какво представлявах аз? Външността ми е съвсем посредствена, изобщо не умеех да танцувам, не бях компаньон, бях малък и кротък книжен плъх. Вярно, отличник и един от най-способните в курса, но за момичетата това обикновено няма значение. Е, и баща академик, така че разполагахме с голям апартамент. За някое момиче от провинцията аз, без съмнение, щях да бъда достоен кандидат, но за Анита, коренячка московчанка, дъщеря на такива родители… И през ум не ми е минавало, че може да си е правила някакви сметки. Когато тя започна да ме обгражда с внимание, аз сякаш ослепях от щастие. После прогледнах.

Той се усмихна и в тази усмивка нямаше нито обида, нито горчивина, само лека насмешка над собствената му юношеска доверчивост.

— Значи бракът на Анита Станиславовна е бил по принуда — направи междинна равносметка Селуянов. — Друго какво? Вие говорехте за целия й живот.

— Да… После дисертации — отначало кандидатска, сетне докторска. Под камшик в буквалния смисъл на думата, само че камшикът си беше самата Анита. Защото тя е много слаб учен, казвам го не от лоши чувства, просто си е така, можете да попитате всеки специалист, той ще потвърди думите ми. Завършила е гимназия със златен медал и само затова е успяла да влезе в МИФИ; ако е кандидатствала с изпити на общо основание, никога не би могла да влезе, повярвайте ми. Във всяка наука човек може да бъде талант, печалбар, а може да бъде и добросъвестен надничар. Е, Анита беше именно надничар. Получаваше скомина от всичко, което бе свързано с физиката. Но се стараеше с всички сили.

— Но защо се е занимавала с физика? — смая се Селуянов. — Нали никой не я е принуждавал.

— Нали ви казвам: Анита сама си беше камшик. Сама се принуждаваше. Честно казано, така и не разбрах защо. Хем много пъти съм я питал, а тя ми отговаряше, че обичала физиката, че й било интересно и не била нейна вината, че Бог не й е дал истински талант. Виждах, че ме лъже, но така и не научих истината. Едно мога да кажа с абсолютна сигурност: нейният научен и професионален живот също беше по принуда. И в личния й живот става същото.

— Ето, за това ми разкажете по-подробно, ако обичате — помоли Коля.

— Та какви подробности мога да знам аз? — сви рамене Волков. — Знам само как стоят нещата в общи линии, защото дълги години работихме с нея в един институт, постоянно се засичахме. Разбирате ли, Николай, това, че Анита беше користна съпруга и общо взето бездарен учен, не отменя другите й качества. Тя наистина е особена, на никого не прилича, щедро е надарена от природата и с външна красота, и с разностранни способности. Анита е уникална. Дори допускам, че от всички сфери на науката физиката е единственото, което не й беше по силите. Ако бе избрала коя да е друга наука, коя да е друга професия, можеше да постигне в нея невероятни успехи. Какъв мъж можеше да я заинтересува истински? Така да я очарова, че тя да се влюби, да поиска да живее с него дълги години, да роди дете от него? На мен, честно казано, ми е трудно да си представя, поне не съм срещал такъв. Но съществува общоприето мнение и представа, че жената трябва да има мъж, инак тя е един вид непълноценна. Ако никой не се интересува от нея, значи тя за нищо не става.

— Да — позасмя се Селуянов, — познато ми е.

— Аха, виждате ли. Много хора се опитваха да я ухажват и Анита периодично… да кажем така, поощряваше някого. Допускаше го до себе си за няколко месеца, после го отблъскваше. Тези мъже не й трябваха, по-точно, трябваха й, но изключително за да не изглежда като стара мома. Или като черна овца. Така продължи няколко години, докато не се появи тоя кинаджия, каскадьорът. Тъкмо на него се спря Анита.

— Значи все пак се е намерил мъж, който е съумял да я накара да се влюби?

— Ама какво приказвате, човек трябва да познава Анита, за да разбере истината за нещата! — разсмя се Волков. — Спомняте ли си какво беше преди петнайсет години? Как живеехме през осемдесет и седма година?

Коля си спомняше. Дори много добре. Чакане с часове на опашки за месо, обувки и вносна козметика. Най-важната дума в лексикона — „намирам“. Вечен проблем със захарта, която се изкупува за самогон^[2]. Жалки кълнове на частно предприемачество, което подхвърля на изгладнялото и облечено с вехти дрехи население долнокачествени, самодейно произведени дрешки, които поне с ярките си цветове успешно се отличават от това, което може да се купи в магазина. В чужбина може да се излезе само в командировка или ако много ти провърви и се промъкнеш през профкомитетско-парткомитетско-райкомския подбор. Марково кожено яке — от естествена, а не от изкуствена кожа — беше признак, че са те допуснали до елита или поне до източник на вносни стоки. Видеомагнетофоните бяха голяма рядкост, касети легално не се продаваха, хората си ги презаписваха един от друг. Накратко, весел живот.

— И сега си представете красив млад мъж, опакован от глава до пети в такива парцалки. Мъж, който постоянно пътува в чужбина в продължение на десетина години, защото винаги се правеха някакви съвместни филми ту с чехите, ту с германците, ту с кубинците, а понякога и с французите. А как беше при нас? Отиваш за пръв път в командировка в чужбина, проявяваш се добре, не се напиваш, не купуваш дрехи с цел спекула, не хулиш съветския строй — край, ти си от нашите, следващия път пак отиваш. Изложиш ли се нещо — изпадаш от бройката, вече няма излизане. Приятелчето на Анита явно твърдо е влязло в бройката, не е отпадало от нея. Пък е и добър спортист, мисля. И професията му е такава… екзотична, бих казал. Рядка професия. От една страна, кино, а това винаги е привлекателно, от друга — риск, понякога смъртоносен, от трета — командировки в чужбина, това също добавя определен чар. Жена като Анита може да има само необикновен мъж. Ето че и такъв си е избрала. Между другото, знаете ли дали още са заедно, или са се разделили?

— Заедно са — кимна Коля.

— Значи й е станал навик — констатира Волков. — Защото сега с дрешки и пътувания в чужбина не можеш учуди никого, така че каскадьорът е изгубил цялата си необикновеност. Да си призная, аз мислех, че Анита ще го зареже и ще си избере нещо по-съответстващо. Вече пет години не съм я виждал, откак съкратиха лабораторията, в която работеше. Познати ми казаха, че карала някакви курсове, усвоявала нова професия.

— Анита Станиславовна сега работи във фирма като системен администратор — информира го Селуянов. — Вижте какво исках да ви попитам. Правилно ли ви разбрах, че Анита Станиславовна много се е обидила на майка си, задето е заменила баща й с монтьор, и на баща си, задето е заменил самата нея с друго дете? Наистина ли е било така?

— Наистина. Подчертавам: беше. През периода, когато бяхме заедно и когато бяхме с двайсет и дори с двайсет и пет години по-млади. Какво става в наши дни — не зная.

— Да, да, разбира се. Сега говорим за това, което е било преди двайсет и пет години. Можем ли да направим извода, че тя не е обичала и сестра си, която е родила майка й, и брат си, който се е родил в новото семейство на баща й?

— Абсолютно — без колебание потвърди Волков. — Анита не изпитваше към тях нищо, освен злоба и ревност.

— Разбирате ли, след смъртта на баща й Анита Станиславовна се е сближила и с брат си, и със сестра си. Сега са станали много близки приятели. Тя посещава редовно семейството на майка си, изглежда, й е простила. Как можете да коментирате това?

— Нима? — искрено се изненада Волков. — Колко странно. Това никак не й е в характера. Впрочем не е в характера на Анита, която познавах навремето. С годините тя може да е станала по-добра и по-мъдра. И дори със сигурност е станала. Но аз мога да ви дам и друга интерпретация. Сдобряването и новото събиране на семейството е просто поредната стъпка по принуда. По-скоро бих повярвал в това. Като каква, казахте, работи?

— Като системен администратор.

— Прелестно! Достойно място за доктор на науките! Това нищо ли не ви говори?

— Мисля, че не сте справедлив — възрази Коля. — Та нея са я съкратили, тоест, изгонили са я от работа. Орязаха науката навсякъде, тя се сви и огромен брой доктори на науките останаха без работа. Та нали трябва да живеят от нещо. Трябва да си вадят хляба.

— Безспорно — енергично закима Волков, — прав сте от първата до последната дума. Но случаят с Анита изобщо не е такъв. Съкратиха я именно защото науката нямаше никаква полза от нея. Ликвидираха лабораторията и на най-кадърните служители веднага предложиха да се прехвърлят в други лаборатории или в други учреждения с нашия профил. Кадърните инженер-физици винаги се търсят много, уверявам ви. Поне в нашия институт беше така, за другите не мога нищо да кажа. На Анита никой нищо не е предлагал, тя не беше нужна на никого. И фактът, че е била принудена да усвои нова професия и сега работи не по основната си специалност, говори само, че тя не е преуспяла като инженер-физик. А сега вижте каква верига се получава. Отначало е била дъщеря на известни родители и дори са я снимали във филм. Знаете ли за това?

— Да, Анита Станиславовна ми разказа, в стаята й има една снимка…

— Знам — позасмя се Волков, — и в нашата стая навремето висеше същата снимка. Та така, снимали са я в малка роля, но повече не са я канили да участва във филм. Тоест, тя вече се е виждала като актриса, известна като майка си, дори още повече, но нищо не се е получило. Скоро след това родителите й скандално се развеждат и тутакси се потапят всеки в своето ново семейство. Следователно от нея не се е получила дъщеря на известни родители. Чували ли сте за такъв психологически обрат — отрицание на човека, който те отрича?

— Не. Какво представлява това?

— Само звучи засукано, а всъщност всичко е просто и всеки човек го прави неведнъж в живота си. Изоставило ви е вашето момиче, но вие не страдате пред очите на всички, а веднага започвате да сваляте приятелката й, та изменницата да знае, че и вие сте я отхвърлили, а не само тя вас.

— А, това ли — усмихна се Коля. — Ами разбира се, познат похват.

— Та така, какво прави Анита? Тръгва точно по този път. Вие ме отхвърлихте като актриса? А аз изобщо не обичам киното, никога не съм искала да бъда актриса и не ми е притрябвало това ваше най-важно от всички изкуства, аз изобщо съм устремена в друга посока. Сега ще обичам физиката. Или химията, биологията, историята. Няма значение. Разбирате ли идеята?

— Има си хас. Вие обяснявате така, че и дете ще ви разбере.

— Благодаря, Николай — кимна в знак на признателност Волков, — у мен се събуди преподавателят, все пак толкова години изнасям лекции. Та да продължим. Престанах да бъда дъщеря на Ритер? Обаче сега ще бъда не дъщеря, а съпруга, и името ми ще бъде Волкова. И няма да имам нищо общо с вас.

— А Анита Станиславовна казваше, че никога не е искала да бъде актриса — замислено каза Коля. — Може би вие грешите?

— Може би, може би — с лекота се съгласи Волков. — Аз просто правя някои предположения, за да изградя верига. Защото, ако приемем такава теза, събирането на семейството се обяснява лесно. А без нея нищо не излиза.

— И все пак аз не разбирам — унило призна Николай.

— Че какво има тук за разбиране, приятелю? Съкратиха Анита, никой не я е поканил на работа и така са й дали ясно да разбере, че като учен, като инженер-физик, тя също не се е реализирала. И двете дисертации, които смяташе за символ на своята научна значимост, не са й помогнали. Настъпи друго време, сега се ценят мозъците, а не хартийките. Каква стъпка в тази ситуация би била логична?

— Да отхвърли научната реализация като житейска ценност? — плахо предположи Селуянов.

— Браво, умно момче! — радостно потри ръце Волков. — Или вие сте умно момче, или аз съм добър преподавател.

— Добре би било да са и двете.

— Съгласен съм, нека бъде и едното, и другото. А какво може да се противопостави на научната кариера?

— Не знам… — обърка се Коля.

— Ами помислете де, помислете! Толкова сте умен!

Ай, да му се не види! Дойде да поговори със свидетел, а попадна на семинар, комбиниран с изпит. Обаче Волков, а, Волков! Как се разпали! Явно му беше скучно просто да си спомня за бившата си съпруга, но щом нещата стигнаха до логиката, щом започна да изгражда вериги, очите му пламнаха и дори някак израсна на ръст, плещите му изпъкнаха. Ех, да можеше сега Каменская да е тук, тя бързо щеше да намери общ език с него — и нейната слабост са логическите вериги. Жалко, че е болна.

И тъй, какво може да се противопостави на научното израстване? Отговорът трябва да бъде съвсем прост и да лежи на повърхността.

— Обикновено хората казват: или работата, или семейството — неуверено произнесе Селуянов.

— Два пъти браво! Ето че сам отговорихте на своя въпрос. Ще се сдобря с всички, ще обединя всички, ще стана център на семейството и какво като науката ме е отхвърлила, затова пък ще ме обичат роднините ми. Виждате ли колко е просто. И между другото, това е поредната стъпка по принуда за Анита. Може би премислена на подсъзнателно ниво. Тя и сама не знае защо се е захванала със събирането на семейството, уверявам ви. И ако я попитате защо се е омъжила за мен и защо от всички мъже е избрала онзи каскадьор, тя ще ви каже, че се е влюбила. Не искам да твърдя, че всички свои стъпки по принуда Анита е правила съзнателно и пресметливо. Всички тези решения при нея се вземат инстинктивно — нещо, което човек не може да контролира.

— Смятате, че е станало именно така?

— Не знам — разпери ръце Волков. — Аз ви предлагам вариант или както се изразявате в милицията, версия, която обяснява всичко. Но ако вие имате друго виждане, готов съм да го обсъдя с вас. По физиономията ви личи, че нещо не ви допада.

— Не че не ми допада… — пообърка се Коля. — Просто не разбирам много добре как става това… Ето, вие казвате, че тя се е обидила на майка си, че не е намерила контакт с втория си баща, че е изпитвала неприязън към сестра си и брат си. Тоест, в една или друга степен не е обичала никого от тях. А сега какво излиза — че ги е обикнала, така ли?

— Заставила се е да ги обикне. И това е стъпка под натиск. Неслучайно ви казах, че целият живот на Анита преминава някак по принуда. Измъчен. Аз не мога да го обясня. Така го чувствам. И знаете ли още какво, Николай… Анита е сложен образ, нееднозначен, посвоему нещастен. Аз, общо взето, не съм глупав човек и що-годе разбирам от хора. И винаги съм чувствал, че в Анита има някакъв стожер, който аз не мога и не мога да уловя, да отделя, да откроя… Чувствал съм, че у нея има нещо, което аз не познавам, но ако разбера какво е то, ще разбера всичко за нея. И ето, докато ние с вас разговаряхме тук, изведнъж ме осени: физиката.

— Какво „физиката“? — не разбра Селуянов.

— Има много науки, които могат да се противопоставят на изкуството. Анита е избрала инженерно-физическия институт. Не химикотехнологическия, не юридическия, не по стомана и сплави, не по нефт и газ, а именно инженерно-физическия. Защо? Дълго време мислех, че това е обичайното популярно противопоставяне на лириците и физиците, което тя, без много да мисли, е последвала. Но не, тук има нещо друго. Ако разберете защо тя е избрала именно този институт, ще разберете много неща за Анита. Може би дори всичко.

За смъртта на приятелката си Елена Завялова вече знаеше, предния ден се бе обадила на Лариса вкъщи и нейната свекърва й бе съобщила страшната вест.

— Мислехме да се видим днес — с треперещ глас говореше Елена, миниатюрна брюнетка с изопната по формите й снежнобяла до синкаво престилка. Доценко я намери на работа в болницата. — Тя ми се обади по телефона в началото на седмицата, разбрахме се да се чуем в петък, да уточним часа. А Нина Максимовна каза…

Едра прозрачна сълза бързо се търкулна по бузата й и се скри под брадичката.

— Кога ви се обади Лариса, в кой ден?

— Във вторник.

— По кое време?

— Вечерта, към девет часа. Ами да, точно така, във вторник аз бях на работа до осем, а тя ми се обади вкъщи, значи вече съм се била прибрала.

— В какво настроение беше?

— Нормално, както обикновено. Ларка изобщо беше много спокойна, рядко се нервираше.

— Колко време не бяхте се виждали?

— Около два месеца, струва ми се.

— Защо сте се срещали толкова рядко? — учуди се Михаил. — На мен ми казаха, че сте много близки приятелки.

— Моята работа е на смени, работя и извънредно, грижа се за болни срещу допълнително заплащане, само със сестринската заплата не се живее, нали разбирате. Но постоянно се чувахме по телефона, разговаряхме дълго. Обикновено тя се обаждаше, когато оставаше за през нощта в ателието.

— Охо, така значи?

Става по-топло, нещо се очертава… Защо Лариса не се е обаждала от къщи, от апартамента на Ритер?

— Е, какво чудно има? Когато две приятелки си говорят, не им трябват нито съпругът, нито свекървата. Те им пречат.

Така е всъщност. Нищо подозрително. Между другото, дали не е била тази брюнетката в леглото с Лариса, когато Ритер и сестричката му са цъфнали неочаквано в ателието? Защо пък не? Добро хрумване. Приятелка лесбийка. Как ли да се провери това, без никой да се обиди?

— Лена, а вие омъжена ли сте?

— Да. Защо?

— Нищо, просто попитах. Отдавна ли?

— Не много, по-малко от година.

— Съпругът ви и Лариса познават ли се?

— Разбира се. Тя беше и на сватбата ни, и на гости ни е идвала. И днес трябваше… смятахме да…

Лена тихичко се разплака, но бързо се овладя.

— А вие ходили ли сте на гости у Лариса?

— Да, в ателието.

— Ами вкъщи? Имам предвид не там, където тя е живяла с майка си, а в дома на семейство Ритер.

— Не, не съм ходила там. Не биха ни оставили да си поприказваме. Ние с нея обичахме да поседим в ателието, да пийнем кафе, някакво леко вино, да си побъбрим.

— Някой идвал ли е у Лариса едновременно с вас? Да речем, някоя приятелка или приятел?

— Не. Винаги си бяхме двете.

Хайде пак. И с майка си били само двете, и с приятелката — двете. Нищо, за което да се хванеш, нищо, което да насочва към други хора.

— Напоследък Лариса оплаквала ли се е, че някой я заплашва? Може би е станала нервна, неспокойна?

— Да я заплашва ли? — повтори въпроса Лена. — Не, нищо такова. Нито е изглеждала неспокойна.

— Може да се е случвало нещо странно. Спомнете си, Лена.

— Странно… Ами не знам, само това…

— Какво? — моментално наостри уши Доценко.

— Постоянно й се обаждаше някаква жена.

— Каква жена?

— А аз откъде да знам? И самата Ларка не знаеше. Прибере се вкъщи, свекърва й казва, че я търсил женски глас, жената не се представила и но заръчала да й предадат нищо.

Еее, той пък веднага се улови за думите… Голяма работа, обадила се някаква и не се представила. Такива неща се случват всеки ден.

— Само веднъж ли се е случило? — попита отчаяно той.

— Там е работата, че не. Тази жена я е търсила около половин година, и то винаги, когато Ларка не си е била вкъщи. Лариса не беше успяла нито веднъж да говори с нея. При това свекървата, Нина Максимовна, я уверявала, че не се е обаждала една и съща жена, а все различни. Че тя добре запомняла гласове и тези определено не били на един и същ човек.

— И Лариса дори не е предполагала кой може да я е търсил?

— Двете с нея си припомнихме всички, които може да са били. Обадихме се на всички стари приятелки, дори на такива, с които не се бяхме виждали сто години, на всички познати — не открихме кой я е търсил. Спомням си, цяла вечер седяхме в ателието и въртяхме телефони. Така и не разбрахме.

Ето това вече е тема за разговор. Само че с кого? Не и с Лена Завялова — определено. За това трябва да се разговаря с Нина Максимовна, която е чувала тези гласове по телефона. Може би и с Ритер — и той е имал щастието да чуе неизвестната дама. Или тези обаждания са същата такава измислица на сина и неговото майче като наркоманията на Лариса?

Между другото, за наркотиците. Нали Лена работи в болница, ето, ще попита нея.

— Знаете ли, Лена, какво ми каза Валерий Ритер? Че Лариса е била наркоманка.

— Какво? — Сълзите, вече готови да потекат, пресъхнаха, очите й се изпълниха с изумление. — Ларка — наркоманка? Ама как е могло да му хрумне?

— Неведнъж намирал у нея опаковки от силно действащи лекарства — излъга Доценко.

Е, всъщност не излъга много. Нищо че опаковките е намирала домашната помощница, а не съпругът — нали ги е имало тези опаковки.

— Ах, това ли… — Лена успя да се усмихне. — Аз й ги давах.

— Вие?

Ето сега вече Доценко дълго не можа да затвори устата си от изумление.

— Защо, Лена? За какво й бяха празните опаковки?

— Искаше да направи картина… Такава, разбирате ли, необикновена, не с бои, а цялата от опаковки. Нещо агитиращо против наркоманията. Догодина в Германия ще се състои международна изложба „Художници против наркотиците“ или нещо подобно, та тя искаше да представи картина на тази изложба. Трябваха й опаковки именно от наркотични вещества. Празни. Това не е нарушение, аз питах завеждащия отделението и старшата сестра, те ми разрешиха.

Ха така, ето го откритието. Само че в задачката се пита: ако Лариса Ритер е събирала празни опаковки, за да създаде произведение на изкуството, къде са те? Произведение все още няма. Но и опаковките ги няма, поне при обиска на дома и в ателието не са били намерени. Е, и как да разбираме всичко това?