Александра Маринина
Законът за трите отрицания (2)

Глава 2.

Навремето трябваше да минат няколко месеца, та Настя Каменская да престане да смята Павел Дюжин за луд. С него се запозна, когато работеше в управлението при Заточни, и дълго не можа да схване как сред офицерите от милицията се бе озовал човек, дълбоко вярващ, че има стаи и кабинети, които имат „лошо излъчване“, и че „помещенията трябва да се пречистват“. При това Дюжин не само вярваше в това, но и активно претворяваше убежденията си в дела. Настя прекрасно си спомняше как, когато за пръв път попадна в нейния кабинет, той заяви, че няма да може да работи тук и няма да го прави, докато не го пречисти, след което домъкна някаква рамчица, свещ, вода и вестници и взе да прави разни манипулации, докато състоянието на помещението не започна да удовлетворява неговите загадъчни изисквания. Настя си спомняше, че тогава специално попита Заточни защо е взел на работа този ненормалник, а генералът й отговори, че всеки човек има право на свои си бръмбари, стига те да не пречат на служебната му дейност. Както се казва, драскотината на вратата не влияе на ходовите качества на автомобила. Инак мозъкът на капитан Дюжин е качествен и напълно годен за аналитична работа, с което Настя не можеше да не се съгласи. Само дето трябваше да положи значителни интелектуални и душевни усилия, за да приеме отдавна всеизвестната истина, че всички хора са различни и не са длъжни да си приличат. Да, Павел е такъв, какъвто е, и трябва да се радваме, че е такъв, и да го обичаме такъв, и да го приемаме, и да не го смятаме за ненормален психар само защото не прилича на повечето околни, включително и на самата Настя.

Тя се обади на Павел още на другия ден след разговора си с Коля Селуянов. Дюжин вече от година беше свалил пагоните и се бе преместил заедно с генерал Заточни в някаква голяма бизнес структура, където с успех оползотворяваше навиците си за аналитична работа в проследяването на финансовите потоци.

— Паша, ти знаеш ли какво е кинезиология?

— Разбира се — отговори Дюжин, без да се замисля.

— Това някаква наука ли е?

— А, не, по-скоро практика. Както и наука впрочем. Защо се интересуваш?

— Ами тук имаме една потърпевша… — Настя се запъна, разговаряше по телефона, седнала в болничния коридор, покрай нея сновяха лекари и бавно кретаха болни, та не й се искаше да произнася на глас страшната дума „убийство“. — На визитната й картичка пише, че е кинезиолог. Можеш ли да ми обясниш по-подробно какво е това?

— Доколкото разбирам, ти вече не можеш да попиташ самата потърпевша — позасмя се Павел. — Добре, хайде да се видим. Къде и кога?

— Виж сега, в момента съм в болницата. Ако можеш да дойдеш тук, ще бъде чудесно.

— В болницата ли?! Какво се е случило?

— А, нищо особено. Счупих си крака, но вече ходя, след два дни ще ме изписват. Е, ще дойдеш ли?

— Разбира се, още сега.

— Ще избягаш от работа, така ли? — разсмя се Настя. — Началството няма ли да те сдъвче?

— Ха, че кой ми е началник на мене? Заточни. Затова дори не се съмнявай, ще ме пуснат при теб веднага щом поискам. Как е там при вас, разрешават ли посещения?

— По принцип от четири до осем, но това не се отнася за оперативния състав, така че при мен разрешават винаги. Снощи дори в десет часа вечерта ме посетиха колеги от работата.

Дюжин довтаса в болницата само след час. През този час Настя си блъска главата да измисли къде в отделението може да намери място за разговор насаме. Денем беше трудно да открие такова място, затова, превъзмогвайки ужаса пред неминуемата болка, тя навлече топлото си яке и въоръжена с бастуна, се дотътри до парка. Това яке й го донесе Чистяков още преди десет дни, когато лекарят каза, че е необходимо да раздвижва крака си и може да излиза навън, но Настя така и не го бе облякла досега. И ето че за пръв път, откак бе влязла в болницата, излезе на чист въздух.

На десетина метра от входа на сградата имаше скамейка — последната опора. По-нататък не можеше да отиде, вече сили не й останаха да търпи болката. С Павел нямаше да се размине, той не би могъл да влезе в сградата по друг път, само покрай нея. Настя се настани по-удобно, закрепи бастуна така, че да не падне в калта от последния дъжд, дълбоко вдиша влажния, наситен с автомобилни газове въздух. Вече е сряда. Вдругиден я изписват. А въпросът така си и виси нерешен. Днес ще дойде майка й, но Настя дори няма да заговори с нея на тази тема: майка й ще се разтревожи, ще започне да укорява себе си, задето ремонтът в нейния апартамент толкова се е проточил и в резултат роднините са отседнали у дъщеря й. Вярно, когато чуе, че в петък изписват Настя, сама ще си зададе въпроса: ами как всъщност дъщеря й ще живее по-нататък? Добре ще е, преди майка й да дойде в болницата, Настя да намери готово решение, което тя сама да й съобщи, като го придружи със сияйна усмивка и уверения, че всичко се е уредило от прекрасно по-прекрасно.

Потънала в мисли, Настя забеляза Дюжин едва когато той стигна до нея.

— За какво мечтаеш, красавице? — весело попита той.

— За жилище — честно изтърси Настя, неуспяла да промени хода на мислите си.

— И какъв е проблемът?

След като изслуша вайканията на Настя на тема временни затруднения с местоживеенето, Павел широко се усмихна:

— Мога да ти предложа разкошен вариант. Трябва да те задоволи стопроцентово. Само не казвай веднага „не“, първо ме изслушай.

— Давай — разпали се Настя.

Господи, нима проблемът може да се реши ей така просто, отведнъж? Тя си бе блъскала главата в търсене на решение, а е трябвало просто да звънне на Паша Дюжин. Интересно, какво ли ще й предложи сега?

— Има една празна вила…

— Не! — веднага извика тя.

— Настя, нали се разбрахме — укорително каза Дюжин.

— Не, Паша, не искам да слушам повече. Никакви вили, никакви извънградски райони. Няма да понеса това.

— Ама защо бе? Ти какво, никога ли не си живяла на вила?

— Не съм живяла, само съм ходила на гости, и то рядко. Нашето семейство открай време не е имало вила. Всичките тези студени къщи, които трябва да се отопляват, тия тоалетни на двора, тия магазини на три километра разстояние, че и без телефон, но с непроходима кал по улицата — не, не е за мен това. Още повече с крак, който едва се движи. Ще трябва през ден да идвам в Москва на процедури, а мотрисата сигурно се движи през два часа, претъпкана, и ще ми трябват сто години, за да стигна до нея. Не, не и не.

— Ясно — въздъхна Павел. — Сега ме изслушай до края, защото вече каза своето „не“ и няма смисъл да го повтаряш. Не е нужно да отопляваш къщата, в нея има парно, топла вода и нормална тоалетна. Има и телефон — с московски номер. Магазинът е на триста метра, при това можеш да се разбереш със собственика да ти доставят продукти вкъщи. В селото почти всички правят така. По-нататък. Има частен медицински пункт с лекари и медицински сестри, той обслужва всички, които си плащат, не ти искат никакви осигуровки. Нещо като частна поликлиника за жителите на селото. Освен това, тъй като хората в селото са разглезени, медицински услуги се предоставят и по домовете, имат си дори специален транспорт за апаратурата за физиотерапия. После. На улицата няма непроходима кал, всичко е чисто и лъскаво. Мотрисите се движат на десет-петнайсет минути, но те едва ли ще ти потрябват. Какво ще правиш в Москва? Кажи на благоверния си да ти донесе повечко книжки и видеокасети и си живей живота, наслаждавай се, прави си разходки, лекувай си крака.

— Ама там и видео ли има? — недоверчиво попита Настя.

— Има дори сателитна чиния. Ти, Настюха, имаш остарели представи за вилите. Вярно, лятна барака върху шестстотин квадрата на сто и петдесет километра от Москва не е за теб в дадения случай. Но симпатична извънградска къщичка на десет километра от Околовръстното, в село с развита инфраструктура и собствена охрана — това е съвсем друго нещо.

Да, заслужава си да се помисли върху това. И асансьор няма, което не е без значение. Защото, като се повреди, тя със своя крак ще се изтормози при качването и слизането. И пак добре, ако е до втория-третия етаж, ами ако е до петнайсетия? И няма да се наложи да пътува за процедури през цяла Москва. И продуктите ще й носят вкъщи. Ей, живот си живеят тези хора! Интересно, какъв ли наем ще поискат собствениците на вилата? Може на Настя да не й стигнат парите, само ще си мечтае!

— Никакъв — сви рамене Дюжин. — Какви пари, какви ги говориш? Живей колкото трябва.

— Лесно се разпореждаш с чуждите къщи — ехидно отбеляза Настя.

— Защо пък с чуждите? Къщата е моя.

Ха така. Само преди година напусна органите, а вече си има извънградска къща. Странно е, че някои хора още работят, носят пагони. При това положение доблестните органи на вътрешните работи би трябвало по принцип да се състоят само от вакантни места и пълни идиоти, дето не ги искат никъде другаде. Вярно, с идиоти е пълно, спор няма, но нали има и кадърни колеги, добри професионалисти, предани на работата си. За съжаление, значително повече са кадърните професионалисти, които не са предани на работата, и това им позволява да печелят много и да си живеят доста добре.

За сметка на това майка й няма да се разстрои, като чуе, че Настя ще живее не в гарсониерата, претъпкана с роднини, а извън града. Най-сетне детето ще поживее сред природата, ще подиша чист въздух! С една дума, само плюсове, нито един минус.

— Е, какво, Настюха? Решено ли е?

— Решено е — облекчено кимна Настя. — Сега казвай за кинезиологията.

Павел обясняваше много подробно, но не съвсем разбираемо. По-точно, той обясняваше достъпно, само дето Настя не разбираше всичко докрай. И думите уж й бяха познати, но пак не проумяваше някои неща. Ето например, нима може един нормален оперативен работник да разбере как става това: докосваш човека, мислено задаваш въпрос: „Има ли проблем?“, получаваш сигнал отговор: „Има“, Или не получаваш сигнал, следователно няма проблем. На пръв поглед — какво по-просто. Задал си въпрос, получил си отговор. И пак не ти е ясно.

По-нататък нещата бяха що-годе обясними. Всички психологически проблеми, заседнали у хората и пречещи им да живеят, са класифицирани от специалисти психолози и психоаналитици и сведени до определени формулировки. Например „Не ме обичат“ или „Притиснат съм до стената“. За всяка такава формулировка е разработена формула антагонист, която противостои на скрития надълбоко проблем. До това място Настя все още схващаше, но по-нататък…

А след това кинезиологът, продължавайки да поддържа физически контакт с пациента, започва мислено да превръща негатива в позитив, тоест, премахва негативно обагрения проблем и го замества с позитивно отношение. Да, разбира се, Настя неведнъж бе чувала, че мисълта е материална. Но пък до такава степен! Мислено да зададеш въпрос, да получиш сигнал отговор, после да превърнеш негатива в позитив — не, това определено не й се побираше в ума. Нереално е.

— Паша, а ти лично вярваш ли в това? — Тя се затрудняваше да скрие съмненията си.

— Аз, Настюха, не вярвам, аз знам. Знам със сигурност.

— Откъде? — не мирясваше тя.

— От собствен опит. Изучавал съм кинезиология.

— Ти?! И какво… умееш всичко това?

— Умея. Нямаше да ти го обяснявам, ако не го знаех със сигурност.

— Покажи ми! — поиска Настя.

— Какво да ти покажа?

— Ами… това… за което ми разказа. Хвани ръката ми, задай ми въпрос, получи отговор, превърни негатива в позитив. Хайде, направи го още сега. Можеш ли?

— Мога. Защо, имаш някакви проблеми, с които не можеш да се справиш ли?

— Аз? — стъписа се Настя. — А, не, всичко ми е наред. Вярно, малко печеля, но това е друга работа.

— Тоест, с други думи, не ти е нужна помощ от психолог? — уточни Павел.

— Не, не ми е нужна, всичко ми е наред. Хайде, покажи ми — нетърпеливо каза тя.

— Няма — усмихна се Дюжин.

— Защо? Не ти ли стиска?

— Настя, ти не разбираш… Кинезиологията не е правене на фокуси за забавление на зрителя. Нито химически опити, които могат да демонстрират как веществата реагират едно на друго. Кинезиологът работи само с човек, който чувства, че се нуждае от помощ, и търси тази помощ. Ако пациентът не я желае, с него не може да се работи.

— Но защо?

— Защото има закон.

— Какъв? Кинезиолозите си имат етичен кодекс, така ли?

— И така може да се нарече. Но по принцип това се нарича космически закон.

— Какъв?! — Настя помисли, че не е чула добре. Космически закон! О, чудеса… Впрочем тя беше забравила, че си има работа с Дюжин. От него можеш да чуеш какво ли не.

— Космически закон. Никога ли не си чувала за такъв?

— Не — призна тя. — И какво гласи той?

— „Никога нищо не прави, не казвай и не мисли, ако не са те помолили за това“. Това е закон за всички житейски случаи, той съществува не само за кинезиолозите. В нашата ситуация той трябва да се разбира така: аз не бива да работя с теб, ако ти не изпитваш потребност от моята помощ и не молиш за нея.

— Ами ако те помоля?

— Тогава е друго.

— Е, смятай, че съм те помолила.

— Настя, Настя! — Дюжин се засмя и я потупа по рамото. — Не хитрувай. Няма да ти показвам фокуси. Ако искрено смяташ, че нямаш никакви психологически проблеми, които ти пречат да живееш, не бива да ме лъжеш.

— Но може би ги имам, а не знам за тях. Ти можеш ли да ги откриеш с помощта на кинезиологията?

— Мога — кимна Павел. — Но няма да го направя. Ти не се нуждаеш от помощ, ти просто ме караш да извадя заек от шапка. А между другото ти имаш проблем — и може би не един.

— Така ли? — учуди се Настя. — Откъде ти хрумна?

— Оттам, че кракът не престава да те боли, макар че според всички медицински критерии вече трябва да е в много по-добро състояние.

— А какво общо има тук кракът?

— Ако те боли левият крак, това може да означава, че вървиш по неправилен път в отношенията си с някакъв мъж. Или с разума си разбираш по какъв път трябва да вървиш, но кой знае защо, не го правиш. При всяко положение проблемите с краката са проблеми за избор на път, а лявата страна е отражение на проблеми с мъже. Е, мисли сега.

— Какво, и това ли е кинезиология?

— Не, това е друга практика. — Дюжин си погледна часовника. — Извинявай, Настюха, трябва да вървя. Отговорих ли на въпросите ти?

— Е… — измънка тя, — отчасти. Почти всичко разбрах, но почти на нищо не повярвах.

— Всъщност за разкриването на престъпление не е нужно и да вярваш, трябва да разбираш с какво се е занимавала твоята потърпевша. Значи в петък, в десет сутринта, ще дойда тук и ще те откарам на вилата. Разбрахме ли се?

— Благодаря, Паша — унило отговори Настя, като с всички сили се опита да изпише на лицето си благодарна усмивка.

* * *

— Николай Александрович, може ли? — През открехнатата врата внимателно се подаде главата на един от оперативните работници, занимаващи се с убийството на Галина Василевна Аничкова.

Селуянов откъсна поглед от отчетите, които трябваше да прави ежемесечно и неизвестно защо — с всеки месец във все по-голямо количество.

— Влизай. Какво има?

— Гледахме тук тези… ами книжата…

— Кои конкретно?

— Ами тези… дето ги иззехме от жилището на Аничкова…

Пауза. Селуянов търпеливо чакаше. Момчето беше общо взето кадърно, само дето с говоренето имаше огромен проблем. Цедеше думите на час по лъжичка, и то невинаги разбираемо. Отначало Коля се ядосваше, припираше младия оперативен работник, подвикваше му, критикуваше го, после се примири и се научи да го търпи. Когато стана ръководител, започна малко по-различно да гледа на живота. Ако не се сработиш с подчинения си, той ще напусне, а кой ще работи? Защото за неразкрити престъпления държат отговорен него, заместника по оперативната работа, а той кого ще държи отговорен, ако всички се разбягат?

— Така. И какво има в книжата? Нещо не е наред ли?

— Там… такова… липсва един лист… откъснат е…

— Откъде е откъснат? От календар-бележника ли? — Селуянов с всички сили помагаше на трудно говорещия младеж.

— Ами да, нали ви казвам.

Всъщност той все още не беше казал нищо подобно за календар-бележника, но пък успя да произнесе свързана фраза — и за това благодарим.

— От коя дата липсва лист?

— Ето… аз такова… донесох да ви покажа…

С тези думи оперативният работник измъкна някъде от пазвата си бележник и го подаде на началника.

— А на следователя обади ли се? Докладва ли?

— Ами той… такова… Не му се занимава… каза ние сами…

— Какво „сами“? Витя, какво каза следователят? Ние сами да назначим експертиза, така ли? Сами да я направим? Или какво да направим сами?

— Аз такова… не знам…

Витя, изглежда, сериозно се уплаши, макар че Селуянов откровено се шегуваше, защото дори юристът първокурсник знае, че постановление за провеждане на експертиза издават следователите, а не оперативните работници, и тази експертиза се прави от експертите, а не от оперативниците. Но следователят, който водеше делото за убийството на кинезиоложката Аничкова, беше откровено мързелив и зле подготвен в професионално отношение, гледаше да не се товари с работа. Всички книжа, иззети от жилището на убитата жена, бе дал веднага на оперативните работници, та те да се ровят из тях. Така че Коля подозираше, че в случая той е посъветвал детективите сами да опитат под косо падащата светлина дали не могат да възстановят бележките от откъснатия лист по следи, оставени на съседните страници. А пък ако не могат, тогава той — от него да мине — ще назначи експертиза. Липсата на служебно усърдие от страна на следователя се обясняваше с обстоятелството, че убийството на Аничкова беше от обикновените и не привличаше особеното внимание на началството. Във всеки случай за това престъпление няма да го дърпат ежедневно да отчита хода на следствието, така че може да не се напъва много.

— Добре, дай да видим какво имаме налице — миролюбиво каза Селуянов и протегна ръка към бележника.

Откъснат се оказа листът за 5 и 6 септември, съответно четвъртък и петък. Ако покойната Галина Василевна бе водила живот на домакиня, шансовете за успех биха могли да се смятат за твърде високи, защото на следващата страница бяха събота и неделя (по половин страница на ден) и имаше вероятност те да са празни, така че следите от бележките за 5 септември почти със сигурност биха могли да се видят дори без експертиза. Но уви, Аничкова бе планирала задачи и за почивните, и за празничните дни, така че не беше възможно липсващите бележки да се възстановят без специални прибори.

— Значи слушай, Витьок. Още сега отнасяш бележника на следователя. Но! — На това място Селуянов предупредително вдигна пръст. — Преди това намираш работещ ксерокс и копираш всички страници десет дни преди откъснатия лист и десет дни след него. Разбра ли?

— Разбрах, Николай Александрович.

— Няма да объркаш нещо, нали?

— Няма.

— Няма да забравиш, нали?

— Не, аз такова… всичко разбрах…

Да, разбрал е, то се знае, кой се съмнява. Нищо сложно. Сложното ще започне после, когато в очакване на експертното заключение (пак добре, ако чакат две седмици, но може и месец да мине) оперативните работници трябва да издирят всички хора, с които покойната се е срещала през десетте дни преди 5–6 септември и през десетте дни след тази дата. Може би тя е казвала на някого какви точно задачи си е планирала за тези дни. Или впоследствие е споделяла впечатления… Минало е много време, спомените на хората вече не са отчетливи, размити са, датите се объркват, събитията се преплитат. И в крайна сметка оперативните работници със сигурност ще получат една нула, защото ще се окаже, че Галина Василевна сама е откъснала този злощастен лист, за да си запише нещо на него или за да завие огризка от ябълка например, или за да направи фунийка, която да й послужи като пепелник.

А между другото, как е могло да стане това по принцип? Бележникът е голям, такива не се носят в чанти, държат се вкъщи. Значи листа може да е откъснала или самата Аничкова, или нейният племенник алкохоликът, или някой от посетителите. Сега не може да се попита Аничкова, без предварителна подработка на въпроса е безполезно да се пита и племенникът, той ще отрича всичко, ако милицията няма предварително подготвени аргументи. Виж, посетителите…

Селуянов грабна телефонната слушалка с надеждата оперативният работник Витя още да не е тръгнал за следователя. Провървя му, Витя беше тук.

— Виктор, направи ксерокопия от всички страници. Не за по десет дни преди и след, а от всички, разбра ли?

— Аха — басово отговори слушалката.

Добре, Витьок ще направи всичко както трябва. Ами после? Остана, както във вица, да убеди Рокфелер.

 

 

Не, не току-така Настя не обичаше вилите и екскурзиите сред природата. Още в първите часове от пребиваването й в извънградската къща на Дюжин я обзе такава скука, че й идеше да се обеси. Дъжд, гората навън сиво-черна, мокра, печална и никакво „очарование за очите“, никакви облечени в пурпур и злато дървета, лъгал е поетът, мамел е, а може и да е писал за друго време от есента, за септември.

На сутринта някак бързо и сполучливо се нареди всичко; в десет часа в болницата дойде не само Павел Дюжин, но и Чистяков, и Юра Коротков. Всички заедно отидоха в селото с твърде романтичното и многообещаващо име Болотники^[1], разтовариха Настя с бастуна й и Чистяков с трите сака, в един от които имаше книги, събрани по предварителен списък, в другия — видеокасети, в третия беше багажът на Настя. Къщата се оказа просторна, двуетажна, с всички удобства и дори с отделна баня за гости. По нищо не приличаше на онези дървени къщурки, които в съзнанието на Настя бяха свързани с понятието „вила“.

Павел прескочи до магазина и докара във вилата неговия собственик, за да се запознае лично с госпожа Каменская. Собственикът беше весел и любезен, остави телефона си на Настя и я увери, че може да се обажда по всяко време и всичко ще й се доставя в рамките на половин час. После закараха Настя с колата до местното лечебно заведение, в инвалидна количка я представиха в кабинета на главния лекар и решиха всички въпроси с процедурите, които естествено щяха да се правят вкъщи.

Сетне ядоха вкусни сандвичи и пиха чай, много се шегуваха, веселиха се. А после започнаха да се разотиват — работен ден беше, всички трябваше да са в службите си.

— Е, какво, сестро, сега вече знам пътя, така че няма да скучаеш — бодро нареждаше Юра Коротков. — Ще те навестявам, ще ти докладвам криминалната обстановка в града.

— И аз ще идвам — обеща Павел. — Но при всяко положение ти веднага се обаждай, ако има нещо.

Чистяков си тръгна последен, десетина минути след Дюжин и Коротков.

— Асенка, ще издържиш ли до довечера? — Той с тревога се вглеждаше в бледото й лице. — Аз ще дойда след работа.

— Няма нужда, Льошик. Ще си загубиш два часа в път.

— Зависи къде и какви задръствания ще има — философски отвърна мъжът й, — може и три да се окажат. В петък вечер Околовръстното е претъпкано, а и през града не може да се мине. Но въпреки това аз ще дойда, защото ти никога в живота си не си нощувала сама в празна къща извън града. Ами ако се уплашиш?

— Няма да се уплаша.

Тя старателно се преструваше на мъжествената и спокойна Каменская, подполковника от милицията, макар че с всяка минута все по-силно я обземаше паника. Каква скука е тук! Колко е страшно! Тя няма да издържи и два дни, какво остава за месец!

— Ще дойда — меко, но безпрекословно приключи дискусията Алексей. — Утре е събота, ще остана с теб до неделя вечерта, а после ще решим. Поне две нощи ще спиш под моето грижовно ръководство, а за по-нататък ще видим.

До неделя вечерта Настя се стягаше с всички сили. Пристъпи на панически страх я обземаха по всякакъв повод, като се започне от някой непознат звук и се свърши с непознати миризми. Тя, която бе прекарала целия си живот в града, нямаше и представа, че жилищата в блок и в самостоятелна къща извън града звучат и миришат съвсем различно, не беше готова за това. Навсякъде й се привиждаха признаци за надвиснала опасност, стряскаше се, обливаше се в студена пот, изпускаше си бастуна и с усилие усмиряваше сърцебиенето си. Не беше свикнала с простори, с гледката от прозореца: безкрайно сиво небе и бездънен мрачен лес — тази безкрайност и бездънност я смазваха като непоносима тежест.

Но не беше нужно Чистяков да знае това. Съпругът й трябваше да пропътува голямо разстояние и Настя не искаше той да идва да нощува при нея всяка вечер, а сутрин да скача по тъмно и всеки ден да прекарва зад волана по пет-шест часа. Не бива. От тяхната гарсониера на „Шчолковская“ пътят до службата на Алексей му отнемаше много по-малко време, отколкото оттук, от Болотники. Когато живееха в Москва, проблемът с ежедневните пътувания на Чистяков до института в Жуковски не беше чак толкова голям, както би се оказало, ако той решеше да живее във вилата на Дюжин заедно с жена си. Настя щадеше съпруга си и за нищо на света не би му признала, че не иска да живее сама в тази вила. Че изобщо не иска да живее тук. Но за съжаление, нямаше къде другаде.

В събота и неделя Алексей, въпреки хленченето на Настя, я накара да излязат на разходка, за да походи поне петнайсет минути. И двата пъти се връщаше в къщата капнала и потна от болката.

— Не мога да ходя толкова дълго — оплакваше се тя. — Ако трябва да правим график за тренировки, нека да бъде пет пъти по три минути. Три минути все някак изтърпявам.

— Асенка, докторът каза разходката да не е по-кратка от петнайсет минути без прекъсване и всеки ден да се добавят минути. Инак няма да се оправиш.

Дощя й се да закрещи, да запокити бастуна надалече, да се просне на леглото и никога повече да не стане. Изпита нужда да се разридае от болка и страх. Но — няма как. Докато Льоша е тук, трябва да се сдържа.

В неделя вечерта те се сбогуваха до следващия петък. Настя демонстрираше самоувереност и казваше, че тук й харесва и с удоволствие ще поживее на спокойствие и тишина насаме със себе си. Чистяков я гледаше недоверчиво и повтаряше, че само да долови в гласа й нещо уплашено, веднага ще довтаса, пък с работата му да става каквото ще.

Ето, вратата след него се затвори. Ето, заръмжа двигателят на колата, пламнаха фаровете. Ето, и звукът, и светлините започнаха да се отдалечават.

И тогава Настя се предаде на чувствата си. Разрида се гръмогласно, отчаяно, давеше се и се задъхваше, подсмърчаше и кашляше. Биеше с бастуна по пода, сипеше удари с юмруци върху мекото легло, отдаваше се на истерията напълно, не се сдържаше и не се опитваше да се успокои.

А после внезапно заспа.

* * *

Зоя Петровна Кабалкина се чувстваше абсолютно щастлива жена. Разбирането, че е щастлива, я бе споходило преди повече от трийсет години и оттогава не я бе напускало нито за ден. Тя обожаваше съпруга си и твърдо знаеше, че той й отвръща със същата силна и дълбока любов. Отгледаха чудесна дъщеря — Любочка. Добра, весела, жизнерадостна, тя ги дари с две очарователни внучета. Вярно, имаше време, когато по-голямата дъщеря на Зоя Петровна — Анита, се бе отдалечила от нея и сякаш се бе откъснала от семейството, но и тази пукнатина вече отдавна се затвори. С годините Анита помъдря, стана по-толерантна, сприятели се с Любочка и сега не минаваше седмица да не навести Зоя Петровна, съпруга й и своите дядо и баба — старите родители на Зоя, които, слава богу, все още бяха живи и съвсем бодри въпреки твърде преклонната си възраст: баба Прасковя точно днес навършваше деветдесет, а дядо Пьотр беше дори на деветдесет и три.

За първи път Зоя Петровна се омъжи на деветнайсет години. По онова време беше студентка в Института по кинематография, извади късмет да попадне пред очите на кинорежисьор, който търсеше млада актриса за новия си филм. Зоя беше приказно красива, не й липсваше и талант, пробите минаха успешно и тя изигра главна роля при именития режисьор. Славата се стовари върху прелестната й главица с мощността на Ниагарския водопад и със също толкова съкрушителни последствия. Снимките й грееха по кориците на списанията и във всички вестници, минувачите по улиците я разпознаваха, преследваха я тълпи почитатели, които молеха за автографи. И тя естествено моментално си изгради твърдото убеждение, че оттук нататък й предстои бляскав живот, пълен с празници и удоволствия.

В тази схема от добре по-добре се вписа известният художник, двукратният лауреат на Сталинска награда Станислав Отович Ритер, с когото Зоя се запозна в Кремъл на приема по случай десетата годишнина от победата във Великата отечествена война. Ритер беше със седемнайсет години по-възрастен и освен това женен, но това не попречи на нищо. Той оформи развода си с първата си съпруга за рекордно кратко време, след което направи официално предложение на младата кинозвезда, която вече се бе снимала в още един филм, не по-малко ярък и успешен от предишния.

Станислав Отович водеше родословието си от същите онези германци, които бяха дошли в Русия още по времето на Петър Велики, и хората с фамилното име Ритер се бяха превърнали напълно в истински руснаци, макар че знаенето на немски език се предаваше от поколение на поколение и се смяташе за задължително в семейството. В очите на Зоя прочутият художник носеше ореол на „задграничност“ и това го правеше съществено по-привлекателен наред с такива немаловажни фактори като славата, огромния апартамент в „небостъргача“, автомобила и вилата. В „небостъргачите“ в онези времена живееше само каймакът на елита, пък и собствени автомобили се срещаха твърде рядко. На всичко отгоре Ритер беше снажен елегантен мъж, умееше красиво да ухажва и въведе своята млада любима в кръга на най-известните в страната хора — писатели, музиканти, художници, големи учени.

С една дума, Зоенка нито за секунда не се съмняваше, че за нея просто не може да има по-подходящ съпруг.

И естествено по време на Световния фестивал на младежта и студентите прочутата млада актриса Зоя Ритер вземаше активно участие в много мероприятия. На един от концертите тя се запозна с една студентка от Испания, дъщеря на пламенен борец срещу франкисткия режим — Хуанита Герера. Хуанита доста прилично говореше руски и момичетата бързо се сприятелиха. Когато научи, че Зоя е бременна в четвъртия месец, Хуанита радостно заяви:

— Сега сме сестри с теб и нека се уговорим аз да стана кръстница на детето ти.

— Но нали детето ще се роди, когато ти няма да си в Москва — възрази Зоя. — И после, у нас не е разрешено кръщаването, може да ме изключат от комсомола.

— Така ли? — Испанката се позамисли, после решително тръсна глава. — Е, и какво? Нека това бъде наша тайна. Сега ще измислим имена за момиче и за момче и ти ще ми обещаеш, че ще наречеш детето точно както сме го измислили. А аз винаги ще се моля за моето кръщелниче.

Точно така го решиха. Избираха имена дълго и внимателно: и на двете им се искаше името на Зоината рожба да бъде поне малко свързано с испанската му кръстница. Ако се родеше момче, решиха да го нарекат Иван, защото сметнаха, че Иван е аналогично на Хуан, а за момиче избраха името Анита.

Роди се момиченце. Още на шестгодишна възраст, когато научи историята за произхода на името си, малката буквално се разболя по Испания. На десетгодишна възраст Анита бе прочела огромно количество книги, в които имаше дори и един абзац, посветен на историята или културата на тази страна. Тя убеди майка си да й намери учител по танци, за да се научи да танцува фламенко. Учеше китара в музикалното училище и три пъти седмично ходеше на уроци по испански език.

Учителят по танци преподаваше в театралния институт и когато за някакъв филм стана нужда да се намери младо момиче, което танцува фламенко, името на Анита Ритер изплува по най-естествен начин. Красиво, умно не за възрастта си, не само танцуващо, но и свирещо на китара (а това означаваше, че могат да снимат не само едри планове на лицето, а и общи, на които се виждат ръцете), момичето се оказа за създателите на филма истинска находка. Заради нея дори промениха сценария, та от мъничкото трийсетсекундно епизодче да се получи роля за около пет минути с реплики.

Анита се справи с ролята чудесно и от този момент Зоя Ритер с пълно право смяташе, че е успяла в живота. Не само нейната собствена кариера в киното беше сполучлива, но имаше и съпруг, за когото да й завиждат, и дъщеря, на която всяка майка би се радвала.

Ала много скоро се наложи да преразгледа мнението си. И причина за това стана веселият и обаятелен майстор от техническата служба, който се грижеше за поддръжката на Зоината кола — „Победа“. И какво толкова необикновено имаше в него — отначало Зоя дори не разбра. Е, младо момче, с пет години по-младо от нея, сияещ поглед, бели зъби, заразителен смях и весела усмивка. И какво? Нима това можеше да бъде по-важно от всички качества, които притежаваше Станислав Отович? Разбира се, че не можеше. А дето край Гриша Кабалкин някакви непознати по-рано усещания обземаха Зоя — дали краката й натежаваха, дали главата й олекваше, — това беше нищо, дреболии някакви… Какви „някакви“ — това тя не можа да определи, защото наистина никога не бе изпитвала нищо подобно.

И все пак, след като се запозна с Григорий, Зоя изведнъж започна необикновено остро да усеща тежкото бреме да бъдеш съпруга на самия Ритер. Тя и по-рано бе забелязвала, че не е на нивото на съпруга си и на неговите приятели по отношение на културата и образованието си, така че се стараеше повече да мълчи, за да не изтърси нещо, от което Станислав Отович да се срамува. Съпругът й постоянно й намекваше, че има провинциални обноски и плебейски вкус, а Зоя приемаше критиката като нещо нормално, слушаше го с отворена уста, обличаше се само както му харесваше на него и правеше само това, което той й кажеше. Необходимостта да съответства на „самия Ритер“ се превърна в тежък всекидневен труд, но Зоя смяташе този труд за неизбежен елемент от онзи красив живот, за който според нея самата тя бе създадена, и безропотно сменяше тоалетите си и внимаваше за всяка своя дума, подчинявайки се на указанията на съпруга си.

И изведнъж се оказа, че може да бъбри с часове на всякакви теми, без да се страхува, че ще изглежда глупава и необразована, може да носи блузки с къдрички, които й харесват и от които Ритер прави погнусена гримаса, и при това да чува, че е най-добре изглеждащата, най-чудесната, най-красивата, че с нея човек се чувства леко и радостно.

Трябваше да минат няколко месеца, та Зоя да осъзнае какво става. Истината й се разкри в момента, когато тя разбра, че е бременна. То се знае, не от съпруга си. И дума не можеше да става за аборт, тя беше щастлива, искаше това дете. Вече не желаеше да блести до светския си съпруг, искаше само едно: да се омъжи за Гриша Кабалкин, да му готви борш, да му пере чорапите и ризите, да му роди дете и да го отгледа. Зоя разбра, че съдбата я е пратила по чужд път и тя живее нечий чужд живот, че киното и бохемата, светският живот и светските интриги са за някакви други хора, а нейното призвание е да бъде съпруга и майка. И то съпруга именно на Григорий Кабалкин, а не на някой друг, и майка именно на неговото дете, а не на нечие друго.

Доброто възпитание на Станислав Отович позволи да се мине без грандиозен скандал. Зоя бързо си събра багажа и заедно с Анита се премести при Гриша в гарсониерката му в един хрушчовски блок. След месец бе оформен разводът, след още един месец вдигнаха сватба, Зоя смени фамилното си име и от Ритер стана Кабалкина, а не след дълго се роди Любаша.

След раждането Зоя много напълня, но не предприемаше никакви усилия да оправи фигурата си. Веднъж-дваж я каниха на кинопроби, но щом видеха вместо стройната красавица това безформено туловище, дори не се опитваха да скрият разочарованието си. Много скоро всички забравиха за нея като актриса, но това не разстрои нито Зоя, нито новия й съпруг. Гриша се занимаваше с резервни части и печелеше много добре, а самата Зоя, след като прекара определеното време за майчинство вкъщи, започна работа в Дома на пионерите като ръководител на драмкръжок. Станислав Отович редовно плащаше солидна издръжка за Анита, докато тя навърши осемнайсет. С една дума, семейството въобще не бедстваше.

Вярно, Анита така и не можа да обикне веселия и обаятелен Гриша, макар да не го показваше, защото беше учтиво и послушно момиче. Завърши училище със златен медал, без усилие влезе в инженерно-физичния институт, рано се омъжи (последва стъпките на майка си) и се откъсна от семейството. На двайсет и пет години стана кандидат на науките, на двайсет и девет — доктор, и Зоя се гордееше със своята необикновена дъщеря, толкова умна и талантлива. А че се виждаха рядко — какво пък, Анита си има своя живот, своята наука, своите приятели. Пък и характерът й е такъв… хладен. Метален характер. Ако беше друг, нима Анита щеше да съумее да се учи толкова много и упорито още от малка — и в общообразователното училище, и в музикалното, и то получавайки само отлични оценки, хем на това отгоре идваха танците и испанският, и някакви други кръжоци.

За сметка на това по-малката дъщеря, Любочка, взе характера на Зоя и Григорий — топла, любвеобилна, обичлива. Учеше се криво-ляво, не се стремеше да придобие никакви допълнителни знания, но пък винаги беше заобиколена от приятели, които неизменно водеше вкъщи, запознаваше ги с родителите си и ги гощаваше с мамините млинове. След училище влезе в някакъв непрестижен институт (да кандидатства за престижен с нейните знания би било дори глупаво), изучи се за счетоводителка, а през 1990 година, когато си получи дипломата, с помощта на тогавашното си гадже си намери работа в частна фирма. И за доста голямо учудване на Зоя, започна да получава добра заплата, за каквато навремето счетоводителите не можеха и да мечтаят.

По-нататък събитията започнаха да се развиват със същата скорост, с каквато се променяше икономическата ситуация. По време на приватизацията Григорий Кабалкин успя да стане собственик на автосервиза, а Любочка, след като бе усвоила счетоводителските премъдрости и набрала опит, бързо започна да се издига и се добра до длъжността финансов директор на голяма фирма. Вярно, така и не се омъжи, но пък роди две дечица от мъже, които обичаше, а това според Зоя Петровна беше най-важното. Гриша спечели достатъчно, за да купи нов голям апартамент, и те прибраха от провинцията старите родители на Зоя, които вече трудно биха живели без чужда помощ.

С една дума, Зоя Петровна Кабалкина смяташе, че животът й е сполучлив и щастлив, и дори Анита през последните години се сближи със семейството, започна често да им идва на гости, а пък по телефона се обажда дори всеки ден. И с Гриша се разбира добре, и с Любочка се сприятели. По-голямата й дъщеря е вече на четирийсет и пет, на тази възраст идва мъдростта и разбирането, че на света няма нищо по-скъпо от любовта и топлите отношения. Сигурно и Анита го е разбрала.

* * *

Първа, както обикновено, дотича Любочка с децата — момченца на пет и три години. Разцелува родителите си и отиде да честити на баба си деветдесетгодишнината. След нея при майка си влезе и Зоя, повела внуците за ръце. Баба Прасковя седеше във фотьойла пременена и сияеща, сбръчканите й бузи бяха порозовели, скритите в гънчиците очи блестяха, тя с удоволствие разглеждаше подаръците на Любочка: красива плетена блуза, пухкави кожени пантофи и купчина любовни и криминални романи. Зоя Петровна отвори напосоки две-три книги — шрифтът беше едър, браво на момичето, знае какви подаръци да избира за баба си. Прасковя беше запалена читателка, само зрението й вече не го биваше, затрудняваше се да чете ситен шрифт.

— А кога ще дойде Нюточка? — попита Прасковя и сложи в скута си по-малкия правнук.

— Скоро, мамо, не се тревожи — отговори Зоя. — Ще дойде твоята Нюточка.

— И пак ли сама? — продължи разпита майка й.

— Сигурно.

— Господи, ама защо не вземе да се омъжи, а? Поне детенце да роди, ето, като Любаша, че то така ще си умре стара мома.

— Мамо, Анита вече беше омъжена, да не би случайно да си забравила? — засмя се Зоя.

— Че беше — беше, ама щом няма деца, то не е и омъжване, ами просто някаква глезотия, плътски наслади. Ох, жал ми е за момичето, нещо не й върви в живота.

— Ама какво приказваш, бабче — разпалено взе да защитава сестра си Любаша, — как да не й върви на Анита! Умна, красива, доктор на науките. И хич недей да я съжаляваш, тя си е съвсем наред. Знаеш ли какво казват днес? „Всичко й е тип-топ“.

— Тип-топ ли? — недоверчиво повтори старицата след внучката си и се засмя. — Ами добре, щом е така…

И веднага отново въздъхна:

— Ама пак ми е жал. Макар че е и умна, и доктор на науките, няма си женско щастие. Трябва да си намери добър мъж.

— Ами че тя си има мъж, бабче, защо се тревожиш толкова!

— Ииих, Любка, че то това мъж ли е? Скокльо и нищо повече.

Звънна се на вратата. Зоя Петровна се втурна в коридора и веднага отново надникна в стаята.

— Анита идва. Мамо, моля те, не говори тези неща пред нея. Нали знаеш, че се обижда.

— Че защо да ми се обижда? — резонно възрази Прасковя. — Нали казвам истината, нищо не си измислям. Стара мома си е.

— Мамо!

Но Зоя Петровна закъсня с предупрежденията. Мъжът й бе успял да отвори вратата и влязлата Анита чу края на разговора.

— Кой е стара мома? Пак ли аз? — весело попита тя още от прага. — Здрасти, мамче. Здрасти, чичо Гриша. Баба пак ли е навила пружината на латерната си?

— О, не й обръщай внимание — засуети се Зоя Петровна и пое от дъщеря си обемистия пакет с подаръци за рожденичката. — Дърдори и тя не знае какво.

Анита окачи на закачалката скъпото си елегантно палто, оправи пред огледалото прическата си, която и без това беше идеална — гладка, без нито едно неподредено косъмче, с тежък кок на тила. Такава прическа тя носеше от петнайсетгодишна и нито веднъж не я промени.

— Как изглеждам, майче?

— Прекрасно — усмихна се Зоя Петровна. — От година на година се подмладяваш. Как го правиш?

Анита мълчаливо сви рамене и се усмихна:

— Тайни на природата, предполагам. Е, къде е нашата юбилярка? Ще ида да й честитя. Покрай това ще изслушам и поредната порция въздишки за моя провален живот. Я стига, мамче! — Анита се разсмя, като забеляза как моментално помръкна Зоя Петровна. — Не се тревожи, аз не се сърдя на баба. Тя си има свои разбирания, аз — мои. Човек не може да се кара за това с роднините си, нали така? Каквото и да говори, тя си остава моя баба, тоест твоя майка, а ако тя не беше родила теб, нямаше да ме има и мен, затова винаги ще й бъда благодарна, каквито и да ги върши.

Зоя Петровна проследи с поглед по-голямата си дъщеря, която се скри в стаята на родителите й, и за пореден път мислено благодари на съдбата за това, че Анита бе станала толкова мъдра и добра.

След половин час цялото семейство насяда около богатата трапеза. Зоя Петровна зорко следеше чиниите на всички да бъдат пълни и с крайчеца на ухото си се ослушваше за разговора между дъщерите й.

— Откога не си виждала Валерка? — попита Любочка сестра си.

— Май вече от две седмици. Беше в командировка, наскоро се върна. Защо?

— Аз се видях с него вчера — сниши глас Люба. — Мисля, че нещо не е наред с него. Не си ли забелязала?

— Ами май не. С жена му нещо не е наред, това да. А с него самия всичко е наред.

— Не, Анита, вчера той беше някак странен… напрегнат. Разговаря с мен, а същевременно мисли за нещо друго, отговаря напосоки.

— Значи има проблеми с работата, нищо особено — безгрижно отговори Анита. — Впрочем…

— Какво? — сепна се Люба, дори остави вилицата.

— Не, нищо, Любаша. Нищо. — Анита покровителствено потупа сестра си по ръката. — Не се тревожи. Валера има бизнес, а в бизнеса всеки момент могат да изникнат неприятности.

Зоя Петровна мълчешком се радваше. Не само че Анита се върна в семейството, не само че се сприятели с Любочка, ами общува и с Валера, запозна и Любочка с него. Станислав Отович беше шокиран, когато младата кинозвезда го замени с монтьор от автосервиз, хем и няколко години по-млад от нея, така че като единствен начин да излезе от шока той избра новата женитба. Ожени се, както и първите два пъти, за момиче на деветнайсет години. Още на Зоя навремето бе обяснявал, че деветнайсет години за него са магическа възраст. Осемнайсет са твърде близо до непълнолетието, а двайсет са вече двайсет, не е същото. Само деветнайсетгодишно момиче имаше шанс да стане съпруга на Ритер.

Станислав Отович се ожени много бързо и синът в новия брак се появи по-малко от година след раждането на Любочка. Ритер никога не направи опит да запознае Анита с родния й брат, той изобщо сякаш бе забравил за съществуването на дъщеря си. Разбира се, на Анита й беше обидно, но тя съумя да надмогне детските си чувства и след смъртта на баща си най-сетне се запозна с Валерий и неговите майка и съпруга. А после запозна с тях и Любочка. Те станаха добри приятели. Защото е много неправилно на света да живеят близки хора и да не се виждат. Анита бе расла сама, не бе обръщала внимание на малката си сестричка, пък и време нямаше — все учеше, ходеше по кръжоци, а когато се премести при съпруга си, Любаша едва бе тръгнала на училище. Така че можеше да се смята, че и по-малкото момиченце бе расло без сестра. И Валерик цял живот бе живял сам. Но пък колко бе хубаво, че сега всички са заедно — двете сестри и братът! И нищо че Любочка и Валерик не са родни, те пак са брат и сестра, истински приятели. Браво на Анита, колко умна излезе!

Звънна мобилният телефон, окачен на дънките на Люба.

— Да, слушам ви — делово и отсечено отговори тя на обаждането и веднага пламна, притесни се. — Сега, момент, тук е шумно, ще изляза в коридора — бързо избъбри тя и си запроправя път между столовете към вратата.

„Изобщо не е шумно тук“ — машинално си помисли Зоя Петровна и започна да прибира мръсните чинии, за да сервира десерта. Погледна по-голямата си дъщеря, улови присмехулния израз на лицето й и разбра, че Анита си мисли приблизително същото. Кой знае защо, Люба не пожела да разговаря пред всички, макар никога да не криеше от семейството своите кавалери и отношенията си с тях. Какво ли означаваше това?

С купчината чинии в ръце Зоя Петровна излезе в коридора и тръгна към кухнята. Люба не беше в коридора, но приглушеният й глас се чуваше откъм банята. Зоя Петровна приближи, спря се, ослуша се. И не разбра нито дума. Дъщеря й говореше на немски. Зоя Петровна можеше да различи немския език, но знаеше общо около пет, може би седем думи. Така че колкото и да се мъчеше, не можа да долови смисъла на разговора.

Докато подреждаше на масата чаените и кафените чашки, отново срещна погледа на Анита. Този път в него имаше въпрос, а не присмех.

— Представяш ли си — тихичко й съобщи Зоя Петровна, — тя се е заключила там в банята и говори на немски.

— На немски ли? — недоумяващо попита Анита. — Сигурна ли си?

— Ама разбира се. Не забравяй какъв беше баща ти. Друг може би не, но немския ще го различа от който и да е друг език.

— Странно — замислено каза Анита и се намръщи. — Много странно.

* * *

Те винаги се срещаха в уютни барчета, сядаха на маса в някой ъгъл и гледаха да не разговарят прекалено дълго. Майор Харченко изобщо не се стремеше широката общественост да научи за редовните му срещи с журналиста. Изданието, което представляваше Пьотр Маскаев, се казваше „Бизнес вестител“ и беше едно от най-тиражираните в страната, така че новините, които Харченко периодично „снасяше“ на своя приятел, веднага придобиваха характер на скандално журналистическо разследване. Тиражите на вестника осигуряваха на издателите високи доходи, а това естествено водеше до щедро заплащане на информацията от тяхна страна. Оскъдната майорска заплата на Владимир Харченко солидно бе подкрепяна с постъпленията от издателския джоб, което му позволяваше да съществува ако не разкошно, то поне напълно спокойно. Той имаше собствени източници за осведомяване и делеше получаваните от тях данни на такива, които можеха да се преобразуват в наказателно дело, и такива, които бяха слабички за правосъдието или изобщо не ставаха за него, но бяха напълно годни за скандал в пресата. Именно тези сведения даваше той, то се знае, не безвъзмездно, на Пьотр Маскаев. И не само на него, вестници колкото щеш…

— Любопитна история. — Очите на Маскаев пламтяха, докато слушаше майора, като вече си представяше заглавието и дори си бе съставил наум първите две фрази. — Гледай ти, такива уважавани хора, такъв популярен фонд, такава безупречна репутация — и такива мръсни машинации. Ами тази, подставената фирма, през която се въртят парите, как се казва?

— „Практис Плюс“. Всичко щеше да е скрито-покрито, ако финансите на фирмата бяха в ред. Но там има някои несъответствия, за които се хванахме и разплетохме цялото кълбо. Ще го гледаш ли?

— Че как, разбира се! Тук ли ще го гледам, или ще ми го дадеш за вкъщи?

— Вземай — усмихна се Харченко, — това са копия, направих ги специално за теб. Там съм отбелязал с маркер редовете, на които трябва да обърнеш внимание, в тях е същината.

— Благодаря. — Маскаев отпи последната малка глътка кафе и отмести чашата.

Бръкна в кожената чанта, която висеше на облегалката на стола, извади тесен бял плик и го подаде на майора.

— Както обикновено.

— И аз благодаря.

Пликът моментално намери новото си място във вътрешния джоб на добре ушитото сако на Харченко. С бизнеса приключиха, сега можеха да се отпуснат и да си побъбрят за нещо неутрално, кратичко, десетина минути, докато майорът си допие коняка.

— Как върви семейният живот? — попита Маскаев. — Носи ли ти радости? Или вече дойдоха разочарованията?

Той знаеше, че неговият информатор от милицията наскоро се бе оженил, и искаше да прояви любезност.

— Разочарования засега няма, а радостите… — Харченко сви рамене и се позасмя. — Аз, Петя, вече не съм хлапак, какви толкова радости могат да ме изненадат? Да не мислиш, че никога не съм живял с жени?

— Е, онова е с жени, а сега имаш съпруга — възрази журналистът, — все пак има разлика.

— Абе я стига! — Харченко пренебрежително махна с ръка. — Никаква разлика, всичко си е същото.

— Защо тогава се ожени? Можеше да си живееш просто така. Или тя не искаше просто така?

Все пак степента на тяхната приятелска близост не беше такава, че да обсъждат толкова интимни преживявания. Харченко разбираше, че въпросите на журналиста са просто учтиво бъбрене, дежурни напъни да се създаде илюзия за топли отношения, за да не изгуби този толкова ценен източник на информация от МВР. Затова отговори кратко и дежурно, както отговаряше на същия въпрос на много други хора:

— Време беше вече, че в службата ме гледаха накриво, подозираха, че съм гей.

Какво пък, темата беше изчерпана, работата — свършена, и конякът — изпит. Можеха да плащат и да се разотиват по работните си места: в Главното управление по икономически престъпления и в редакцията на един от най-популярните и четени вестници в страната.

* * *

В понеделник сутринта Настя Каменская се събуди спокойна и някак потисната. Нямаше и помен от каквато и да било паника, от каквато и да било възбуда. Върху нея се бе стоварила каменна апатия, при която не ти се иска нито да пиеш, нито да ядеш, нито да мърдаш, нито да си отваряш очите. Не ти се диша дори. Но пък трябва да отидеш до тоалетната, така че няма как, налага се да станеш и да се размърдаш.

Тя се изми, изпи чаша кафе, после две чаши чай и се опита да си направи приблизителен план за деня. Кога да отиде на ешафода, тоест на разходка — сега, преди обяда или след него? Сега не й се излиза, но после може да завали… Впрочем може и да не завали, а сега може да си почете или да изгледа някой филм… Но ако отложи разходката за после, а все пак завали, петнайсетте минути лечебно ходене може да се превърнат в двойна инквизиция…

Не, разсъжденията й са непродуктивни! Настя дори се разгневи на себе си. Толкова прост въпрос и да не може да го реши! Нещо й пречи да мисли, нещо дращи душата й, разваля й настроението, боли като незаздравяла раничка, която човек постоянно чопли и премахва едва появилата се коричка.

Това е само заради Паша Дюжин с неговите космически закони и съвети да се вгледа в собствените си проблеми. Тя няма никакви проблеми, камо ли пък с мъже. Че и откъде да се вземат такива? В живота й съществува само един мъж: съпругът й Льоша Чистяков. Нима в отношението й към него има нещо неправилно? Тя го обича като мъж, цени го като приятел и съветник, не му изневерява дори мислено. Какво неестествено може да има тук?

Вторият й баща? Не, с него отношенията й са в ред от самото начало, още откак майка й се омъжи, Настя го нарича татко, обича го като роден баща и двамата нито веднъж не са имали някакви конфликти.

Брат й Саша — синът на баща й от втория му брак? Също никакви проблеми, те са искрено привързани един към друг, двете семейства си дружат, ходят си на гости. Вярно, вече близо година не са се виждали, но това е така само защото Саша от известно време живее със семейството си в чужбина. След няколко месеца те се връщат и всичко отново ще е както преди.

Всички останали мъже, с които я свързват някакви отношения, са нейните колеги от работата или началниците й. С тях също няма никакви проблеми.

Но защо раничката така се обажда, защо я боли? Защо толкова я засегнаха думите на Дюжин? Или все пак тя има проблем, който не иска сама да си признае?

Ще излезе на разходка веднага и ще мисли, ще мисли, ще мисли. Може пък в процеса на активно мислене да не усеща така силно болката. Къде са ни маратонките? Ето ги нашите маратонки, новички, почти необувани, подарък от Льошка. Къде ни е якето? Така, пъхаме дясната ръка в ръкава, следим центъра на тежестта, за да не се килнем, сега лявата ръка, вдигаме ципа, закопчаваме долното копченце. Нахлупваме качулката, увиваме отгоре шала, та вятърът да не я издухва от главата ни. Ама какво време, а? Време само за разходка, ако не ти е мил животът…

Добре, стига хленчене. Къде е бастунът? Бастунът-крачунът, бастунът-маймунът, бастунът-рибката… Не, тук вече няма рима, това е от „Незнайко“. Пфу, какви са тия глупости, дето нахълтват в главата ти? Не се самозалъгвай, Каменская, глупостите не нахълтват сами, ти ги викаш, за да не мислиш за това, което ти каза Паша Дюжин. Ако не искаш да мислиш — кажи си го направо: не искам и няма да мисля, само не се прави на нещастница, на която страничните мисли пречат да се съсредоточи.

Хайде, тръгвай към изхода. Ами това какво е? А, да, инвалидната количка, която ти докараха за всеки случай. Интересно, какво ли може да се случи? Отново да падна и отново да си счупя крака? Същия или този път другия? А ако си счупя десния крак, Дюжин ще започне да разправя, че имам проблеми в отношенията с някаква жена, така ли? Идиотщини!

Така, сега пъплим по стъпалата надолу, добре че са само две. И поемаме бавничко ей нататък, към гората, там има хубава пътечка, по нея ходихме с Чистяков. Господи, краченце, защо болиш толкова, защо не престанеш? Имам само един месец болнични. А ако ти не престанеш да ме болиш след месец, какво ще правя? Ще ми удължат ли болничните, или ще ме изгонят от работа? Ами ако изровя от дълбините на съзнанието си проблема с неизвестния засега мъж, кракът ми по-бързо ли ще зарасне? Не, сигурно трябва някак да реша този проблем, а не само да го изровя. Да знаех само с кой мъж си имам проблеми! Добре, да караме поред.

Юра Коротков…

Миша Доценко…

Игор Лесников, макар че той вече отдавна не работи на „Петровка“, отиде в министерството, в главното управление…

Коля Селуянов, който също вече над половин година е заместник-началник на Окръжното управление на вътрешните работи по оперативната работа…

Серьожка Зарубин…

Колобок^[2] (Гордеев), но той се пенсионира още миналото лято…

С тези колеги Настя бе работила дълги години и това, което я свързваше с тях, наистина можеше да се нарече „отношения“. С всички останали тя поддържаше не отношения, а служебни контакти, които никак не подхождаха за ролята на провокатори на болките в крака й.

Настя добросъвестно преравяше наум цялата история на познанството си с всеки от колегите, спомняше си как бе градила отношенията си с тях, дълбаеше в паметта си, но засега не откриваше нищо подходящо. И раничката в душата й продължаваше да я боли.

А какво ли вибрира на хълбока й? О, ами че това е мобилният телефон в джоба на якето.

— Аска, къде си? Да не би да спиш? — нахлу в ухото й радостният глас на Коля Селуянов.

— Не спя, разхождам се.

— Далече ли?

— Далече, извън града.

— Това го разбрах. Далече ли си от къщи?

— Е, нали ти казах: извън града съм.

— Ася, не съм тъп. Аз съм пред къщата, Коротков ми даде адресчето и ми обясни как да стигна дотук. Та стоя пред портата и се опитвам да вляза, но тя не се отваря.

— Ау, Коля — радостно се развика тя в слушалката, — ти си дошъл?

— Най-сетне схвана — промърмори Селуянов. — Та къде значи да те търся, куцокрака ми приятелко?

— Застани с гръб към портата й погледни наляво. Виждаш ли пътечката?

— Виждам я.

— Е, по нея ще тръгнеш. И по някое време ще ме видиш.

— Ясно. Сега ще те видя.

Настя прибра телефона в джоба си и погледна часовника. Петнайсет минути, ама точ в точ. А и обратно има да върви още толкова. Ще стигне ли? И в отговор на мисления въпрос сякаш огън попари крака й, стана невъзможно да стъпи на него. Настя така си и остана, подпряна с две ръце на бастуна, проклинайки се за дълбоките размисли. Хем си беше казала: внимавай за времето, щом минат седем минути по пътечката — обръщай към къщи. Ама ха де, не го направи! Голямата мислителка, недоучен Спиноза такъв!

По това колко бързо се появи Коля, разбра, че е изминала съвсем малко, не повече от двеста метра.

— Защо си спряла така… като щъркел с изгоряло гнездо?

— Щъркел — както и да е, това го разбирам, но защо с изгоряло гнездо? — учуди се Настя.

— Ами изглеждаш толкова нещастна, сякаш ти е изгоряло цялото имущество.

— Коля, май съм надценила силите си. Не мога да стигна обратно до къщи. Освен ако скачам на един крак.

— Не ми се вярва да можеш — поклати глава той. — И на ръце не мога да те отнеса, големичка си за мен. И с кола дотук не се стига, пътечката е твърде тясна.

— В къщата има инвалидна количка — спомни си тя.

— Ето на, можеш да разсъждаваш, когато искаш — одобрително кимна Николай. — Давай ключовете, сега ще я докарам. Къде се намира?

— Точно до вратата.

Идеята за количката се оказа удачна и Селуянов благополучно закара Настя чак до вратата, откъдето до дивана в стаята тя все пак трябваше да скача на един крак, защото бе просто невъзможно да стъпи на левия.

— Коля, доколкото разбирам, идваш посред работния ден с някаква користна цел?

— Че с каква друга. Много си ми притрябвала инак — да те посещавам просто така — върна й той шегата.

— Тогава ще се грижиш за мен — решително заяви Настя. — Иди в кухнята, направи чай и сандвичи и ми донеси тук пепелника и цигарите. Да не забравиш и запалката.

— Страшно си нахална, ей — проточи Селуянов. — Ти дори не знаеш защо съм дошъл, а вече започна да командваш. Може малката ми корист да не струва колкото тези гигантски грижи.

— Заради малка корист нямаше да се дотътриш толкова далече. Какво, не е ли така?

— Така е — призна той. — Много си хитра бе, Каменская.

Селуянов направи прекалено силен и тръпчив за Настиния вкус чай, така че тя трябваше да го поправи с помощта на още вряла вода и лимон.

— Как можеш да пиеш такава гадост? — учуди се Коля. — Трябва да се пие силен чай, а не такива помии като твоята.

— Знаеш ли каква е разликата помежду ни? — парира го Настя. — Ти пиеш такъв чай заради тонуса, а аз пия такъв, за да ми е вкусно. Казвай сега за какво си дошъл, не се измъчвай повече.

Тя внимателно изслуша разказа на Селуянов за календар-бележника на Галина Василевна Аничкова и откъснатия от него лист. Как следователят трябвало да изпрати тефтера на експертиза, но никак не било ясно дали го е направил, а дори да го бил направил, не се знаело кога ще бъде готово заключението. Как Селуянов заедно с най-кадърния си оперативен работник работел върху версия, че племенникът на убитата има нещо общо с историята с листа. Като начало били получени сведения, че племенникът няколко дни преди гибелта на Аничкова се сдобил с пари. Не кой знае колко, но все пак пари. И на въпроси за произхода на тези пари само правел хитра физиономия и многозначително намигал, но така и не разказал нищо определено на другарите си по чашка.

След като получили тази информация, детективите се заели сериозно с племенника. Понеже не бил титан на мисълта, той си казал каквото има доста бързо, само след около два часа, и обяснил, че десетина дни преди убийството (по-точно не си спомнял, защото периодично се напивал като пън) някакви хора му се обадили по телефона и му предложили да спечели доста привлекателна сума, трябвало само да откъсне от бележника на леля си един лист, нищо повече. Трябвало да занесе листа в един блок на съседната улица, да влезе във втория вход, да се качи на третия етаж и да го пъхне зад радиатора. Ако изпълнел всичко както трябва, на другия ден на същото място щял да намери плик с хонорара. Той не се пазарил много, работата наистина била нищо и никаква, без риск, та дори да го измамели с хонорара, нямало да го е яд. Но не го измамили. Такава една история.

— Провери ли живеещите там? — попита Настя.

— И аз си помислих за същото — въздъхна Селуянов. — Щом са му казали да отиде в конкретен блок и в конкретен вход, човекът, който го е пратил там, знае кода, следователно или живее там, или ходи често — на гости или по служба. Апетитна версия, привлекателна. Но не сполучих с нея. На този вход кодираната брава е счупена вече от половин година и никой няма намерение да я поправя. Фирмата, която я е поставила и трябва да я ремонтира, вече няколко месеца не получава заплащането си от обитателите, затова не бърза с поправката.

— А на племенника мъж ли се е обадил или жена?

— Мъж.

— И?…

— Нищо. Тоест, може и да е имало особеност в гласа му или начина му на говорене, но мигар този идиот е можел да запомни такова нещо? Той помни само цените на алкохола, всичко останало му влиза през едното ухо и излиза през другото.

— Излиза, че убийството не е било спонтанно, за него са се готвели и са знаели, че по време на следствието ще се проучват всички книжа на убитата. Престъпникът е трябвало да унищожи сведенията за познанството си с Аничкова.

— Ъхъ — подзе Коля. — И племенникът няма абсолютно нищо общо с това убийство. Та аз да ти кажа какво всъщност исках…

— Ами давай де. Казвай, днес съм добричка.

„Добричка съм — повтори си наум Настя, — готова съм да помагам на Коля и да мисля за неговите проблеми, за да е ангажирана главата ми и да заглуша тъничкото досадно гласче на болезнената раничка. Готова съм да мисля за чуждите проблеми, за да не мисля за своите. Ах, колко си хитра, Каменская!“

— Ето, донесох ти копие от бележника. Погледни, може да видиш нещо.

— И какво искаш да видя?

— Ася, знам ли и аз! Бележникът е отражение на обичайния живот на човека, той може да разкаже много интересни неща. Сякаш не разбираш! Ние от сутрин до вечер разпитваме приятелите и познатите на Аничкова, но едно нещо са думите, а друго — документът, хартийката. Ти не мисли, че разчитам да ми измъкнеш оттук името на убиеца, това име го няма тук, тоест имало го е, но сега го няма. Но начинът на живот, кръгът от клиенти, периодичността на ходенето на фризьор — знае ли човек, може да са тук! Аз нямам време, а и търпение, следователят пък изобщо няма желание да се размърда. Ако ти не го направиш, няма кой друг. А трябва да се направи, ако искаме да се върши работа.

— Добре, убеди ме — усмихна се Настя. — Обичам тази работа — да ровя в хартийки и да измъквам информация. Да можех да живея ето така, да не ходя на работа, да не виждам началството, само да анализирам хорските календар-бележници, някакви сведения или статистика. Мечта, а не живот.

Сърцето й се сви и за миг спря, после отново заби равномерно и бавно. А раната я заболя с нова сила, и то така, че дори Селуянов забеляза.

— Ти какво така се смръщи? — разтревожено попита той. — Натоварих те с работа, а не ти се работи, нали? Ами просто ми кажи, аз няма да настоявам, разбирам, боледуваш и изобщо… Не си длъжна, това не е твое престъпление…

— Коля, престани! Какви си ги измисляш? С удоволствие ще направя каквото мога. Не обещавам да има някаква полза, но обещавам, че ще работя сериозно, като за себе си.

— Та значи да си тръгвам, а? — неуверено продума Селуянов. — Или в знак на благодарност трябва да направя още нещо за теб?

— Тръгвай — засмя се тя, — големият благодетел. Само че няма да те изпращам, сам ще се облечеш, ще излезеш на стълбището и ще затвориш вратата след себе си. Ще се справиш ли?

Коля я млясна по бузата, излезе в антрето, облече се и отново надникна в стаята.

— А ти кога ще свършиш тази работа?

— А, слушай — възмути се Настя, — ти ставаш все по-нахален. Когато я свърша, ще ти се обадя.

— А кога ще се обадиш?

В погледа на Селуянов играеха дяволчета, но той въсеше вежди и с целия си вид се опитваше да имитира неуморна грижа за благото на човечеството.

— След около пет минути. Ще ти звънна на мобилния и ще ти кажа всичко, което мисля за теб. Става ли?

— Става. Целувам те страстно и тръгвам. Но не забравяй, очаквам да ми звъннеш.

Настя гледаше с усмивка към опустялото антре. Раната не я болеше вече. И Настя се досещаше защо.