Джой Филдинг
Смъртно наказание (6)

Глава шеста

— Бихме искали да наблюдавате за непознати лица в църквата, дори на гробището — каза лейтенант Коул.

— Какво? За какво говорите? — Гласът на Гейл бе несигурен, пръстите й бяха леденостудени, докато стискаше ръцете си.

Лейтенантът протегна ръка и взе дланите й в своите — жест, за който бе сигурна, че липсва в наръчника на полицая. Това бе импулсивен акт на състрадание, но типичен за лейтенант Коул — мъж, на когото Гейл гледаше през последните седем дни не само като на инспектор, а като на почти приятел. Общуваше с Гейл и семейството й всеки ден, уведомяваше ги за действията на полицията, за всички улики, за всички признания, които бяха получили и отхвърлили — стандартната практика при всяко дело за убийство. Често се отбиваше на път от службата си към къщи, само за да поговорят. Дори бе разгледал стари фотоалбуми със снимки на мъртвото дете заедно с Гейл и Джек. Бе изслушал спомените им и макар Гейл дълбоко в себе си да разбираше, че той се надява да чуе нещо, което може да му даде информация за самоличността на убиеца, въпреки това му бе благодарна за вниманието, за желанието му да ги изслуша. Мнозина от приятелите й, обадили се или отбили се у тях, за да изкажат загрижеността си, бързо ставаха безразлични, щом Гейл се опиташе да говори за Синди. Непрекъснато й повтаряха, че за нея е по-добре да не мисли за подобни неща, така че Гейл престана, заради тях и заради себе си.

— Не е необичайно за убийците да се появяват на погребението на жертвата си — обясняваше лейтенант Коул. — Това дава на извратените им умове чувството за власт, предполагам, нещо като автор на пиеса, навъртащ се след последното действие, за да улови реакцията на публиката. Част от него се страхува да не бъде заловен; другата се наслаждава на отчаянието, което е причинил.

Гейл усети как стомахът й се надига.

— Смятате, че ще е там?

— Това е една вероятност. Ще имаме наши хора навсякъде. Ако забележите човек, когото не познавате или решите, че сте видели някой, който изглежда неловко, някак си не на място, някой, който се усмихва може би, посочете го колкото може по-бързо. Ще бъда неотлъчно до вас.

Гейл кимна, насилвайки се да се съсредоточи в това, което казваше лейтенантът. Мъжът, убил малкото й момиче да дойде на погребението! Мисълта бе твърде нелепа, ужасяваща. Умът й пресяваше всичките странни телефонни обаждания от последната седмица: гневните гласове, които я порицаваха като родител; религиозни шарлатани, които й казваха, че това е Божие наказание за греховете й; или просто злонамерени хора, които се подиграваха и с преправени детски гласове викаха „Мамо!“.

Преди седмица не би повярвала, че съществуват подобни чудовища, че хората могат да бъдат толкова жестоки към друго човешко същество, което страда така силно. И все пак седмицата й бе показала, че няма нищо невъзможно за хората, няма низост, в която да не изпаднат. Как бе могла да живее в този свят почти четирийсет години и да не го осъзнае досега?

Точно седем дни бяха изминали от трийсети април.

Гейл погледна към масичката в хола. Сутрешният вестник лежеше разтворен отгоре.

— Във вестника пише, че може би има някаква връзка между това, което се случи на Синди и момичето, убито преди година…

— Няма връзка — заяви незабавно лейтенант Коул. — Не зная откъде взимат информацията си понякога тези репортери. Карън Фрийд е била прегазена от шофьор, който избягал. Не е имало сексуално насилие, нищо, което да свързва двата случая. — Гейл трепна, когато към дъщеря й се обърнаха като към случай и погледна вестника.

Цялата преса правеше грандиозно театрално гневно шоу, крещеше към полицията с големите черни букви на заглавията си да открие убиеца на детето, преди да е извършил нещо отново. Но ефектът от целия този гняв бе покачване на продажбите в полза на издателите.

Вероятно убиецът също си бе купил вестник.

Вероятно убиецът щеше да бъде на погребението.

 

 

Телевизионни камери ги следваха от колата до църквата и по-късно на гробището. Гейл ги наблюдаваше с безпристрастно любопитство на зрител и осъзна, че през последната седмица това бе начинът, по който бе започнала да гледа на живота си. Едва когато мислите й отново се върнаха към откриването на мъжа, отговорен за смъртта на дъщеря й, започна да усеща искрици живот в себе си. Външно тя бе тук за тези, които имаха нужда от нея — да прегърне Дженифър, да хване Джек за ръка, да притисне буза до бузата на майка си. Вътрешно наблюдаваше всяко свое движение сякаш съзерцаваше някой друг, като централна фигура от чуждестранен филм със субтитри, които не е способна да следва или разбере. Ходеше от стая в стая, хранеше се, когато я поканеха, дори успяваше да се усмихне, когато й дадяха основателен мотив; но отвътре не чувстваше нищо.

Слушаше думите на свещеника с привидна концентрация и може би, ако се наложеше, би повторила церемонията дума по дума и все пак не схващаше нищо от изреченото, също както и самият свещеник нямаше представа какво изпитва тя. „Как би могъл?“ — запита се сама. Та тя не изпитваше нищо.

Църквата бе изпълнена с цветя. Гейл забеляза моментално букета от Нанси. Бе най-големият. Нанси се отби у дома им преди няколко дни и обясни, че няма да може да присъства на погребението, защото щяло да бъде твърде болезнено за нея. Умоляваше Гейл да я разбере. Гейл се опита да поговори за Синди, но Нанси бързо избухна в сълзи и помоли Гейл да смени темата. Гейл млъкна и я остави да бъбри за себе си.

И сега свещеникът говореше за нейното дете, както можеше да се говори за някого, когото никога не си познавал, а Гейл бе неспособна да слуша. „Бихме искали да наблюдавате за непознати лица в църквата… не е необичайно за убийците да се появяват на погребението на жертвата си.“ Гейл се озърна. Дали беше тук?

Очите й обиколиха редовете от хора. Мъката им, изглежда, се увеличаваше, колкото по-далеч отиваше погледът й. Църквата бе препълнена и първоначално Гейл се учуди, че има толкова непознати. Забеляза учителката на Синди, млада жена със сълзи стичащи се по лице, на което бе изписана болка и Гейл бързо извърна глава, сякаш усетила остър нож в гърдите си. Видя също неколцина съседи и дори им кимна. Когато забележеше най-лекото потрепване на устни или мъчително преглъщане в нечие гърло, тя незабавно се извръщаше в друга посока.

Чувстваше се добре с членовете на семейството си. Миналата седмица ги бе закалила до известна степен. Очакването полицията да освободи тялото за погребението ги бе напрегнало до краен предел и Гейл осъзна, че се бяха надявали днешният ден да бъде нещо като край, полагането на тялото на Синди в земята да бъде сигнал за тях, останалите, отново да поемат нишките на живота си и да продължат да съществуват. В следващия миг тя разбра, че вероятно през идващите няколко дни Джек щеше да се върне към работата си, Дженифър пак щеше да тръгне на училище, родителите й щяха да изчезнат във Флорида, а сестра й щеше да полети към Ню Йорк. Всичко щеше да се върне към нормалното ежедневие. Пресата щеше да се занимава с техния случай, докато не се появеше нещо ново. А самата Гейл щеше да се превърне от човешко същество в статистически факт.

Погледна към редицата, където стоеше баща й, кожата му бе тъмна, косата — оредяла и посивяла, сините му очи, в миналото рядко без искрици, бяха станали воднисти и прозрачни. Погледът й се върна към майка й, лицето й пребледняло въпреки слънчевия тен, късата й червеникаворуса коса бе скрита под един от множеството й копринени шалове, пръстите й трепереха. Видя Каръл да седи отдясно на майка им. Беше по-спокойна, въпреки че лицето й бе не по-малко нещастно. Винаги слаба и крехка на вид, въпреки че бе издръжлива, тя явно беше отслабнала през последната седмица и отново бе започнала да пуши по два пакета цигари на ден, навик, който бе преодоляла преди години.

Каръл не познаваше Синди много добре. Тя бе неотразимата леля Каръл от Ню Йорк, която ги посещаваше няколко пъти годишно с подаръци и мила усмивка и която Синди бе видяла миналата година в една постановка; но всъщност лелята и племенничката бяха останали привлекателна мистерия една за друга. Все пак очите й бяха подпухнали, а лицето — безцветно.

Гейл се протегна и хвана ръката на сестра си. От другата й страна бе застанал Джек. Гледаше право напред, нещо, което правеше често през изминалата седмица. Изглеждаше както обикновено и въпреки това — напълно различен. Нещо му бе откраднато, забеляза тя, осъзна, че същото нещо бе отнето и на нея. Когато погледнеше Джек, сякаш се оглеждаше в огледало. Дали и той като нея изпитваше пустота вътре в себе си?

Ръката на Джек се премести неспокойно от коляното му в скута на Гейл. Понякога си стискаха силно ръцете. Сега и двете й ръце бяха върху Дженифър, седнала със забит в пода поглед, бялата й пола беше на точици от сълзите, които капеха на коленете й. Дългата до раменете й кестенява коса бе закрила лицето й. В ръцете си мачкаше кърпичка.

Отдясно на Дженифър седеше Шейла Уолтън, майката на Джек, току-що долетяла предната вечер от Карибските острови, където Джек я бе открил. „Прилича на човек, страдащ от морска болест“ — помисли си Гейл, после реши, че видът й е като на всички останали.

Зад нея седяха Марк и Джули, Лаура и Майк и още няколко техни приятели. Гейл се огледа за лейтенант Коул, но не го откри.

Отвъд първите няколко реда лицата бяха неясни, Гейл не видя между тях непознати. Всички бяха на място. Не, мястото им не беше тук.

— Онзи мъж там — каза Гейл на лейтенант Коул, появил се изневиделица, за да я хване за ръката и да я придружи по пътеката, когато службата завърши. Гейл посочи с брадичка към един тъмнокос мъж. Коул прошепна нещо на човека до себе си. — И не познавам онзи човек, с костюма в синьо и бяло. — Гейл наблюдаваше един светлокос младеж с леко смъкнати рамене, който изчезна през вратата на църквата. Помнеше, че според описанието заподозреният имаше мръсноруса коса. — И онзи там — добави тя, като посочи бързо с ръка, преди да осъзнае какво върши.

Лейтенант Коул се поусмихна и обясни:

— Той е от нашите хора.

— Полицай? — изненада се Гейл.

— Цивилен.

Гейл повтори думата безмълвно, докато продължаваха да вървят към вратата.

Когато излязоха навън, Гейл забеляза Еди Фрейзър и родителите му. Тя направи опит да му се усмихне, но устните й се извиха вдървено и се отказа от намерението си. Джек вървеше здраво прегърнал Дженифър. През последната седмица Джек и Дженифър бяха по-близки от всякога, докато Гейл усещаше как се отдалечава. Дали някой го бе забелязал?

Гейл наблюдаваше погребалната служба, малкият ковчег бе спуснат в земята, чуваше хлипането на хората около себе си, но самата тя не помръдваше. Очите й бяха сухи, тялото — сковано. За външния наблюдател, за хората зад телевизионните камери и за онези, които по-късно бяха видели събитието по телевизията, тя се явяваше, по думите на един журналист, връх на издръжливостта, забележително контролираща се жена. Друг журналист даже публично се запита за какво мисли и несъмнено би се разочаровал, ако научеше, че тя не мислеше за нищо. Мозъкът й бе напълно празен. Непознатият в храстите бе заличил всичко.

 

 

В мига, в който колата спря пред къщата, разбраха, че нещо не е наред, че къщата не е същата, каквато я бяха оставили. Когато доближиха, видяха посипани стъкла по пътеката към входа.

— Мили боже — прошепна Гейл.

— Какво се е случило? — извика Дженифър.

— Повикай полицията — каза Джек, гласът му бе спокоен.

Полицейската кола бе зад тях и за минути заобиколиха къщата и я претърсиха, като внимателно изследваха наоколо за отпечатъци.

— Съмнявам се, че ще открием нещо — призна им лейтенант Коул по-късно, когато семейството се бе настанило в претарашената дневна. Липсваха стереоуредбата, цветният телевизор, както и пари, и бижута.

— Който и да го е направил е знаел от пресата, че няма да има никой в къщата по време на погребението и е подбрал точно този момент. Крадците не са почитатели на скръбта.

— Смятате ли, че този, който е убил Синди, би могъл… — започна Гейл.

— Малко вероятно — отвърна Коул, прекъсвайки я внимателно. — Изобщо не е вероятно.

— Но не е невъзможно — заяви Гейл.

— Не — съгласи се той. — Не е невъзможно.

— Животни — постоянно повтаряше Дейв Харингтън.

Гейл гледаше безизразно в баща си и не изпитваше нищо. Това допълнително оскърбление бе твърде нищожно, за да й окаже въздействие.

След като полицията си отиде и Джек откара Дженифър при Марк и Джули, където бе решено да пренощува, Гейл започна да прибира разхвърляните наоколо неща. Чекмеджета бяха изпразнени по пода, масичките за кафе бяха преобърнати, няколко дреболии лежаха счупени на килима. По пода на трапезарията беше разпръсната посуда, имаше и една изоставена посребрена чиния, явно недостатъчно добра, за да мине за истинска. Гейл се наведе да вдигне един от големите ножове и прокара пръст по острието му. Бе учудена секунда по-късно, когато видя струйка кръв.

— Гейл, господи, какво си направила? — възкликна Каръл някъде изотзад.

Гейл гледаше в нея безизразно, без да е сигурна как да реагира. Накрая не каза нищо, остави сестра си и майка си да я отведат до кухнята, където измиха пръста й и го превързаха с кърпичка.

— Аз ще прибера сребърните съдове — каза Каръл и рязко спря. Гейл неочаквано осъзна, че липсва и радиото. — Татко е прав — продължи Каръл, — хората, които вършат подобни неща, не са по-добри от животните. Не заслужават да живеят. Някой трябва да ги излови и застреля.

— Каръл, моля те — тихо изрече майка им, — като говориш така само влошаваш нещата.

— Това ми помага — троснато й отвърна Каръл. — Какво им става на някои хора? Нямат ли капка съчувствие?

— Очевидно нямат — отговори Гейл така хладнокръвно, че сама се учуди.

— Добре ли си? — попита Каръл и се доближи до нея. — Не изглеждаш много добре. Имаш странен вид. Гейл, чуваш ли ме?

Гейл виждаше как устните на сестра й се движат и забеляза паниката, надигнала се в нея, но дъхът на Каръл върху лицето й блокираше думите й. Гейл се опита да се отдръпне от грижите на сестра си, от докосването на ръцете й, от погледа й. Каръл й отнемаше въздуха; не й даваше да диша.

Гейл се опита да проговори, да каже на Каръл ако обича да отстъпи встрани, да й даде пространство да диша, че няма нищо лошо, ако стои на разстояние, но когато отвори уста, усети същия спазъм, връхлетял я в църквата, да се възобновява и не успя да произнесе нито дума. Преди да припадне, тя си спомни, че освен радиото, крадците бяха отмъкнали и кухненския часовник от стената.

— Добре ли си? — питаше я майка й до нея на леглото, държейки я така, както я прегръщаше като малка.

Гейл безмълвно кимна.

— Не — каза майка й, — това не е достатъчно. Аз съм ти майка. Кажи ми какво изпитваш.

— Бих искала да мога — отвърна искрено Гейл. — Сякаш ме е блъснал голям камион и всеки път, когато мисля, че съм се оправила, той се връща и ме прегазва отново. Чувствам се вкочанена от главата до краката. Бих искала да съм мъртва — изрече тя простичко, дори равнодушно.

Майка й кимна и няколко минути мълча.

— Трябва да продължим напред — промълви накрая тя. — Това е всичко, което можем да направим. И други се нуждаят от теб, разчитат на теб. Съпругът ти. Дъщеря ти.

— Джек не е малък — аналитично отбеляза Гейл, — а Дженифър е почти жена. Ще се справят без мен.

За пръв път в Лайла Харингтън се надигна страх, предателска тревога.

— Какви ги говориш? — Гласът й бе изпълнен с тихо напрежение, каквото Гейл никога преди не бе долавяла у нея.

— Нищо — каза Гейл и поклати глава.

— Не се опитвай да се измъкнеш — настоя майка й. — Не прави нищо глупаво, Гейл — извика тя. — Една трагедия в семейството е достатъчна, не ни причинявай още.

Раменете й се разтресоха, а после въздъхна и скоро Гейл бе тази, която прегръщаше майка си.

— Няма да направя нищо глупаво, мамо. Обещавам ти. Няма. Извинявай. Напоследък не зная какво говоря.

— Говореше сякаш искаше да се убиеш — ридаеше майка й.

— Глупости — увери я Гейл, — смахнати приказки. Нямам кураж да извърша подобно нещо. — Тя се изсмя и веднага осъзна, че не биваше да го прави. — Нямам пистолет — добави тя. — Извинявай, отново плещя като побъркана.

Майка й се дръпна от прегръдката й.

— Гейл, може би трябва да се прегледаш при лекар. Лаура се обади, даде ми адреса на човек, който тя каза…

— Психиатър?

— Да. Смята, че може би ще помогне на теб и Джек.

— Ще ми каже, че съм имала объркано детство и луда майка — тихо отвърна Гейл. — И без това го зная. — Лицето на майка й не трепна. — Мамо, не се нуждая от психиатър. Знам какво ми е и знам, че трябва да се преборя с него сама. Просто ще отнеме известно време.

— Той може да ти помогне да го преодолееш. Лаура ми даде и името на група, с която, според нея, ще е разумно да се свържеш.

Гейл се усмихна.

— Лаура е добра приятелка. Опитва се да помогне.

— Тогава остави я да го направи. Моля те, Гейл, разреши й. Обади се на тези хора.

— Кои са те? — запита Гейл.

— Записах името на едно листче. Трябва да е в кухнята. Нещо като „Семействата на жертви на жестоки престъпления“ — някаква организация, където семействата се събират и се опитват да си помогнат едни на други.

— Никога не съм посещавала група, мамо — възрази Гейл. Сега й се искаше да го бе правила. — Не разбирам как биха помогнали.

— Ще ти навреди ли?

Гейл поклати глава.

— Не зная. Предполагам, че не.

— Страх ме е за теб — изхлипа майка й, като вдигна ръка към устните си.

— Недей — въздъхна Гейл. — Ще се оправя. Просто ми е нужно време.

— Ще си го дадеш ли?

Телефонът иззвъня и въпросът увисна във въздуха. Гейл автоматично вдигна слушалката.

— Ало?

— Гейл? — Гласът на лейтенант Коул бе тих, успокоителен. — Как си?

— Добре — автоматично отвърна Гейл. — Коул е — прошепна тя на майка си, наклонила се напред загрижено. — Всичко е малко или много по местата си. — „Освен живота ми“ — помисли си тя.

— За онези двама мъже, които посочи в църквата…

— Да?

— Тъмнокосият е Джоел Крамър. Дъщеря му Сали очевидно е една от ученичките ти по пиано. — Гейл кимна на телефона без да отвърне. — Дошъл е от уважение. Алибито му е непоклатимо.

— А другият?

— Кристофър Лейтън, учител на пети клас в училището на Синди. Проверихме го. Всичко е наред.

— Значи няма нищо — заключи Гейл.

— За-се-га — наблегна той. — Но все още е рано, а ние не се отказваме лесно.

— Ще ме държиш в течение, нали? — Това бе полувъпрос-полузаявление.

— Ще ти се обадя утре.

Гейл върна слушалката на мястото й, погледна към майка си и каза:

— Ще ми се обади утре.