Джой Филдинг
Смъртно наказание (22)

Глава двайсет и втора

Гейл седна върху стария матрак на единичното легло в стаята си на Бартън стрийт 26 и се замисли за събитията от последните няколко дни.

Всичко се разпадаше. Фасадата, която си бе изградила с толкова труд, бе започнала да се руши. Скара се с всички, първо със свекърва си, после с Лаура. Тази сутрин се сдърпа с Дженифър, което пък доведе до пререкание с Джек. „За какво ли беше този път?“, запита се тя и се постара да подреди събитията.

— Лаура пак се обади снощи — бе казала Дженифър, а когато Гейл замълча, продължи: — Защо не говориш с нея, мамо?

Гейл отпи от кафето си без да пророни дума. Забеляза как Джек вдигна очи от сутрешния вестник.

— Защо не говориш с нея? — отново попита Дженифър.

— Имахме леко недоразумение.

— За какво?

— Нищо важно.

— Тогава защо не говориш с нея цяла седмица? Защо никога не искаш да говорите, когато се обади?

— Какво е станало между теб и Лаура? — попита Джек.

— Нищо — повтори Гейл.

— Звучи ми доста сериозно, след като не й говориш.

— Какво се е случило, мамо?

— Наистина, Дженифър — викна Гейл, — какво те засяга? Ако исках да ти кажа, щях да го направя. Моля те, престани — бе изрекла вече без да крещи.

— Закъснявам за училище. — Дженифър шумно остави вилицата си в чинията с недоядени бъркани яйца и скочи.

— Дженифър — намеси се Джек, — имаш още много време. Седни. Аз ще те закарам…

— Не, благодаря — каза му Дженифър и бързо излезе от кухнята. Миг по-късно чуха външната врата да се затръшва.

— Не смяташ ли, че се държа малко грубо?

Гейл приглади косата си и реши, че се нуждае от измиване.

— Съжалявам. Не исках. Ще поговоря с нея по-късно.

— Какво се е случило между теб и Лаура?

— Нищо.

— Същото нищо като между теб и майка ми?

— Кога си говорил с майка си?

— Беше разстроена — обобщи той, без да отговори на въпроса.

Гейл пое дълбоко въздух, припомни си стреснатия израз на майка му, когато Гейл гневно я бе блъснала към вратата.

— Трябва да се извиня — промърмори Гейл.

— Какво се е случило, Гейл? Какво става? Не можеш ли да говориш с мен?

„Бих искала да мога“, помисли си тя.

— Няма какво да кажа — изрече на глас. — Всичко ще се оправи с времето.

— Не съм толкова сигурен.

Гейл сви рамене. Нямаше желание да спори.

— А това с Лаура? И то ли ще се оправи от само себе си?

Не бе отговорила и накрая Джек, уморен да чака, също излезе.

„Какво за Лаура?“, чудеше се сега Гейл. Дългогодишно приятелство, разбило се за няколко минути. Как можа Лаура да изрече такива неща? Как можа тя да наговори такива неща на Лаура? Лаура, която винаги бе до нея, когато имаше нужда, която бе плакала с нея, смяла се с нея и се опитваше с всички сили да й помогне. „Истинска приятелка — помисли си и веднага се сети за Нанси, която изобщо не беше приятелка. — Трагедията може да изостри усещанията.“

Сега и двете си бяха отишли, осъзна Гейл. Истинската приятелка и фалшивата. В края на краищата, какво променяше това? Другите й приятели бяха престанали да се обаждат, бяха престанали да ги канят. Твърде често им бяха отказвали. „Хората лесно губят търпение“, припомни си Гейл думите на жена от групата.

„Няма значение“, помисли си тя и се сети как преди винаги бе държала на тези приятелства. Можеше да преживее и без тях. Ако трябваше да се научи да живее без детето си, то определено можеше да се научи да живее и без приятелите си.

Гейл се огледа в празната бяла стая. От всичките, които бе наемала, а през последните няколко дни се бе местила три пъти, тази най-много приличаше на затвор. Бе малка, с размерите на голям дрешник. Попуканите стени бяха избелели; тясното легло бе покрито само с тънко избеляло одеяло в неописуем цвят. Нямаше стол. Гола крушка висеше над леглото. Бюфетът съдържаше три очукани рафта. Хазаинът, нисък мъж на средна възраст и с провиснало шкембе, не я бе инструктирал; нито пък имаше забрани за поведението й. Доколкото го засягаше, можеше да пуши в леглото, да пие по коридорите или да крещи по стълбите. Наемът бе дванайсет долара на вечер.

Наемателите не се различаваха много от тези в другите къщи, където бе отсядала. Беше отскоро тук и не бе срещнала никого. Единствено бе видяла очевидно побъркания младеж от приземния етаж, който не напускаше къщата.

Имаше леко изнервящия навик да вика „В окопите!“, когато някой минеше през входната врата.

Както всички други стаи, които бе наемала, тя и сега държеше вратата си отворена. Ослушваше се за стъпки по коридора, опитваше се да долови части от разговори. Досега не бе чула нищо, което да свърже със смъртта на дъщеря си. Отказваше да допусне възможността, че никога няма да го постигне.

Гейл чу входната врата долу да се отваря и затваря.

— В окопите! — незабавно извика младежът.

Гейл откри, че се усмихва. Тогава чу стъпки по стълбите и стана от леглото си.

— Наемът е дванайсет долара на нощ — обясняваше хазаинът близо до вратата.

— Добре — отвърна мъжът до него и забърка по джобовете на изтърканите си джинси. Извади шепа смачкани банкноти и му ги подаде. Той отключи вратата на стаята и му връчи ключовете. Гейл очакваше да разменят любезности, но нямаше такива. Нямаше „Приятен ден“. Нямаше „Добре дошли при нас“. Нямаше дори обикновеното „Благодаря“. Хазаинът просто прибра парите и тръгна към стълбището. Спря, когато видя Гейл, но каквото и да си бе помислил, запази го за себе си. Повдигнатата вежда бе единственото потвърждение, че я е забелязал.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита мъжът от другата страна на коридора.

Гласът му бе нещо средно между любопитство и презрение.

Гейл поклати глава и бавно се оттегли в стаята си. Усети как тялото й трепери. Имаше нещо познато в този мъж, в едрото му тяло, дебелия врат и гъстите, черни сплъстени къдрици. Беше го виждала някъде. Повече от веднъж.

Гейл чу как мъжът затваря и неусетно удари колене в леглото. Отпусна се върху износения му матрак. Къде бе виждала преди този мъж?

Върна се към последните няколко дни в Нюарк. Нямаше нищо интересно за отбелязване. Не бе разговаряла с никого, бе обядвала сама…

Обяд. В закусвалнята на Хари. Вчера. Бе седнала на маса в дъното, с лице към вратата, така че да държи под око кой влиза и излиза. Нямаше много клиенти. Двама негри спореха нещо на ъгловата маса в предната част. Друг мъж, бял и оплешивял, бе седнал на масата точно пред нея, мърморейки си нещо и до него се настани леко пийнала, огромна, дебела жена, точно когато той привършваше с обяда. На последната маса отзад възрастни мъж и жена гледаха в кафените си чаши. На бара бяха седнали трима; жена на около шейсет флиртуваше с Хари, сякаш бе срамежливо девойче; негър със зелена барета; бял мъж, може би около трийсетгодишен, приведен над бара с чаша кафе в ръцете си; мъж с мускулесто тяло и сплъстени къдрици.

Гейл леко се облегна на стената. Припомни си вчерашния обяд. Платила си бе сметката и беше излязла. С ъгъла на окото си бе видяла мъжа с тъмната къдрава коса да изпива наведнъж кафето си и да се изправя. Не му бе обърнала повече внимание.

И все пак го бе видяла отново след не повече от час, пресметна тя. Тялото й неочаквано подскочи напред, пръстите й нервно потръпваха. Бе отишла в Националната банка, за да изтегли малка сума. Той бе там, когато излезе навън. Тогава не му обърна внимание, но сега можеше да си го припомни доста ясно. Беше се облегнал на знака „Стоп“ и уж се опитваше да си запали цигарата. Главата му бе сведена, тялото приведено напред, ръката му бе пред лицето, уж за да предпази кибритената клечка от вятъра. Нямаше грешка, мъжът беше същият. Този, който бе видяла при Хари, беше същият мъж, който бе наел стая срещу нейната.

Следеше ли я?

— Извинете — попита тя хазаина след няколко минути, застанала пред вратата в края на стълбището. — Чудех се, дали можете да ми кажете кой е мъжът, който току-що се нанесе срещу мен?

Тя погледна предпазливо нагоре по стълбите.

— Що не попиташ него? — отвърна й той, вече отегчен от разговора.

— По-добре е да не го правя — опита се да обясни Гейл. — Надявах се вие да ми помогнете.

— Не поддържам кантора за запознанства — солна се хазаинът. — Щом искаш да знаеш кой е, сама го питай.

Разговорът приключи, хазаинът хлопна вратата си и тя остана сама в коридора пред стаята му. Зачуди се какво да прави. Възможно бе появата на мъжа да е съвсем случайна. Може и да не я е следил, присъствието му в закусвалнята, пред банката, дори тук да е поредица от съвпадения. „Възможно е — помисли си тя, — но е твърде малко вероятно.“

Чу стъпки по външните стъпала. Входната врата се отвори и в къщата влязоха двама младежи, плътно притиснати един до друг.

— В окопите! — прокънтя от другата страна на коридора.

Гейл се загърна в палтото си и се втурна навън.

 

 

Въпреки студа Гейл тръгна разсеяно с бързи крачки по улицата. Мислите й се върнаха обратно в подобната й на килия стаичка. Чу стъпките по стъпалата, видя мъжа от другата страна на коридора, беше го познала, знаеше, че я следи. Защо?

„Мога ли да направя нещо за вас?“, беше я попитал той.

„Да — отговори тя сега. — Можеш да ми кажеш кой си. Защо ме следиш. Да ми кажеш какво искаш.“

„Може би аз съм мъжът, когото търсиш“, подхвърли той.

„Не — моментално отвърна тя, поклащайки глава. — Не може да си ти. Мъжът, когото търся, е по-висок, слаб, светъл и млад.“

„Тогава защо те следя?“

Гейл зави.

„Не може да си ти — повтори си Гейл, почти на глас. — Убиецът на Синди е светлокос и слаб; бил е по-млад. Не може да си ти. Толкова си нисък и широкоплещест, твърде пълен, тъмен и стар.“

Твърде много. Недостатъчно.

„Тогава защо те следя?“

И в този момент го видя. Беше по-висок, слаб, светлокос и млад. Вървеше на около пресечка пред нея и се отдалечаваше с всяка крачка. Видя само гърба му, но това бе достатъчно. Момчето беше средно на ръст, с дълга светлокестенява коса. Носеше сини дънки и жълто яке. Дъхът й буквално секна, когато започна да ръми.

Беше го открила. Бе открила убиеца на Синди.

 

 

Гейл изчака няколко минути, преди да го последва. Момчето рязко зави и изчезна зад ъгъла на последната къща. Гейл приближи предпазливо до къщата. Чудеше се дали да позвъни на хазаина и какво да каже.

— Да? — попита жената; сивата й коса бе навита на ролки.

— Имате ли свободни стаи? — попита Гейл.

— Съжалявам, всичко е заето — канеше се да затвори вратата.

— Почакайте — започна Гейл. — Търся някого…

— Кой? — любопитно попита жената.

— Кой е, Айрин? — викна мъж отвътре.

— Не зная името му — бързо изрече Гейл, усещаше как жената бърза да се отърве от нея. — Около метър осемдесет и шест, слаб и млад. Има дълга светлокестенява коса. Носи жълто яке. — Съдържателката поклати глава. — Току-що го видях да влиза тук.

— Айрин, кой е, по дяволите?

— О, я млъквай. Момиче търси мъж с дълга кестенява коса и жълто яке.

— Кажи й да пробва в телефонния указател — изсмя се мъжът, очевидно горд от себе си.

Гейл го чу да се приближава и за миг се уплаши да не е момчето, което бе проследила, но когато застана на вратата и я изпълни с огромното си туловище, й олекна. Той й махна да си върви.

— Чакай малко — каза жената, когато вратата се тръшна, — може да търси Ник Роджърс от третия етаж.

— Никога не съм чувал за него — заяви мъжът и Гейл долови изблик на смях отвътре.

Стоеше до затворената врата и гледаше нагоре към третия етаж. „Ник Роджърс — повтори си тя. — Ник Роджърс.“

 

 

— Ник Роджърс — прошепна Гейл по телефона същата вечер.

— Извинете, не ви чувам. Трябва да говорите по-силно. — Гласът на лейтенант Коул бе любезен, но малко уморен.

Гейл се опита да говори по-високо, но се стараеше да прикрие истинския си глас.

— Ник Роджърс — повтори тя. — Живее на Амелия стрийт 44 в Нюарк. Той уби момиченцето Уолтън. Миналия април.

— Кой се обажда, моля? — попита Коул. Любопитството му явно бе изострено, но се опитваше да не прозвучи твърде нетърпелив.

Гейл не обърна внимание на въпроса. Чу как гласът й потрепери, когато продължи:

— Няма значение кой се обажда. Ник Роджърс. Амелия стрийт четири-четири. Проверете го.

Затвори и зарови лице в ръцете си. Цялата се тресеше. Дали лейтенант Коул бе познал гласа й? Дали я бе познал? Гейл бавно свали ръце и се втренчи в телефона.

Много се изненада, когато лейтенантът бе вдигнал телефона. Бе предположила, че някой друг ще приеме обаждането. Осем часа. Беше си помислила, че отдавна си е отишъл. Този мъж никога ли не се прибираше? Чудеше се по кой ли случай работеше сега? Как ли щеше да реагира на обаждането? Щеше ли да го отхвърли, защото не бе казала името си? Щеше ли да си направи труда да го провери? Дали бе познал гласа й?

— Какво не е наред? — попита Джек от прага.

Гейл подскочи.

— Извинявай, не исках да те уплаша — бързо каза той, отиде зад нея и нежно разтри гърба й. — Добре ли си?

— Добре — отвърна Гейл, гласът й все още бе дрезгав.

— Прозвуча ми, сякаш си хремава.

— Не вярвам.

— Хубаво. — Джек отиде до хладилника и извади млякото. — Искаш ли чаша? — Гейл поклати глава. — С кого говореше?

— Какво?

— Стори ми се, че говореше по телефона.

— Не — излъга Гейл.

— Отново ли си говориш сама? — подхвърли Джек на шега.

Гейл не отвърна, мислите й бяха при Коул. Дали бе познал гласа й? Щеше ли да проучи този Ник Роджърс?

— Гейл, добре ли си?

— Да. Добре — отговори Гейл с надежда, че бе разбрала въпроса правилно.

— Мислех си — подхвана Джек, малко изнервено, — че можем да заминем за Флорида за няколко седмици…

— Не сега — безизразно отговори тя.

— Нямах предвид в този миг — продължи той, като се стараеше да прозвучи неангажирано. — Помислих си, в следващия удобен…

— Не сега — повтори Гейл.

Когато след миг погледна в неговата посока, Джек бе изчезнал.

 

 

Гейл изчака един ден и когато не й се обадиха от полицията, тя позвъни на лейтенант Коул.

— Просто се чудех има ли нещо ново. — Гейл се надяваше, че гласът й звучи нормално.

— Иска ми се да имаше какво да ти кажа — отвърна той.

— Нищо ли няма? — Гейл се опита — и се провали — да прикрие учудването си. — Бях толкова сигурна, че нещо ще изскочи — започна, после спря, уплашена, че ще се издаде, ако продължи.

— Ще стане — увери я той.

— Кога?

— Това не мога да ти кажа.

— А какво можеш?

— Че не сме се отказали. Че работим по случая.

— Върху какво? Можеш ли да ми обясниш по-подробно?

Има ли нови улики?

— Нищо съществено.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо съществено“? Не проверявате ли всичко? Без значение колко е дребно? Всяко телефонно обаждане, всяка възможна следа, без значение колко маловажна… Не проверявате ли всичко?

— Разбира се. Гейл, какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо — бързо отвърна Гейл. — Просто се надявах, че ще има нещо ново.

— Ще има. Не се отчайвай.

— Нямам намерение да се отчайвам — каза му Гейл и затвори телефона.