Джой Филдинг
Смъртно наказание (2)

Глава втора

Гейл видя полицейските коли веднага щом зави зад ъгъла и незабавно разбра, инстинктивно, че са паркирали пред тяхната къща. Първата й реакция бе на паника. Изпусна няколкото пакета, които носеше и замръзна на мястото си, неспособна да помръдне, втренчена право напред; дъхът й секна, а стомахът й се сви. В следващия миг хукна към къщата, забравила за изпуснатите пакети, с приковани в полицейските коли очи, разбирайки, когато погледна към часовника си, в четири и седемнайсет, че за нея времето е спряло.

Късно, много по-късно, когато даденото й успокоително започна да действа и умът й се луташе някъде между реалността и съня, мислите й постоянно се връщаха към това как бе прекарала деня и как нещата можеха да са съвсем различни. Вината бе нейна. Бе променила установения ред.

Майката на Лесли Дженингс се бе обадила сутринта, веднага след като Джек и момичетата бяха излезли, за да каже, че Лесли е повръщала цяла нощ и сигурно е прихванала някакъв вирус в училище. Следователно няма да може да дойде на урока по пиано. Гейл бе изказала съжаленията си на младата майка, припомняйки си колко разстроена се чувстваше самата тя, когато Дженифър се разболяваше, осъзнавайки колко по-спокойна бе със Синди, казвайки на младата майка това, което докторът вече сигурно й бе казал; да остави детето в леглото, на лека храна и много течности.

Госпожа Дженингс бе благодарна за съвета, като виновно си призна, че отчаяно се опитва да открие някой, който да остане при Лесли, докато е на работа. Гейл я насочи към дъщерята на приятелка, наскоро напуснала училище. Момичето можело да се заинтересува да спечели няколко долара като бавачка. Отново госпожа Дженингс бе благодарна и добави, че се надява децата на Гейл да не са прихванали грипа, който изглежда върлува из училищата на Ливингстън, вероятно поради дъждовете, и никак не бе типично децата да се разболяват точно когато времето е започнало да се оправя. „Децата са просто малки инкубатори за микробите“, продължи да си мисли Гейл, след като затвори телефона.

Импулсивно, а и защото денят бе толкова хубав, твърде хубав, за да го прекара затворена вкъщи, вдигна слушалката и се обади на приятелката си Нанси — най-лекомислената от всичките й приятелки. Лекомислена, защото Гейл се съмняваше, че сериозна мисъл изобщо бе идвала някога в главата на тази жена. Бе на четирийсет и две; съпругът й я бе напуснал преди пет години заради по-млада и сега Нанси Картър разпределяше времето си между посещения при масажиста и тенис уроци в своя клуб. Бе една жадна, не, усърдна консуматорка. Най-щастлива беше, когато харчеше пари, особено тези на бившия си съпруг. Бе привърженичка на астрологията, окултизма и екстрасенсите. Вярваше, че може да предсказва бъдещето, въпреки че когато съпругът й бе заявил намерението си да я напусне заради друга жена, при която редовно правеше маникюра си, тя бе единствената в кръга им от познати, която не знаеше нищо и бе учудена. Никога не четеше вестници и трябваше да бъде насилена, за да си припомни името на сенатора на щата, въпреки че знаеше всичко за личния живот на Дъстин Хофман и публичните афери на Джоан Колинс. Въпреки мнението на другите й близки приятели и Лаура, Гейл винаги намираше нейното плиткоумие и абсолютна самопогълнатост за забавни, а в този слънчев ден малко бъбрене и пазаруване изглеждаше точно това, което й трябваше. Момичетата имаха нужда от още някои пролетни дрехи, както и тя самата. Гейл се свърза с Нанси, точно когато тя се канеше да тръгва за среща с психиатъра си и се уговориха за обяд в „Неро“.

Обядът бе забавен и весел. Приносът за това, естествено, не бе на Гейл. Тя само трябваше да седи там и да се усмихва, докато Нанси говори. От Гейл не се изискваше нищо друго, освен да слуша и да кима съсредоточено. Ако Нанси кажеше нещо, с което не бе съгласна, то тя го запазваше за себе си. Нанси не се интересуваше от мнението й; единственото, от което се интересуваше, бе тя самата. Докато слушаше за посещението при психиатъра, Гейл си помисли, че не познава по-заета със себе си жена от Нанси. Без значение какво разправяха другите, без значение какво става по света, тя щеше да намери начин да го свърже със себе си. Ако разговорът се въртеше около Маргарет Тачър и непостоянната й позиция в политиката, Нанси Картър би казала: „О, много добре зная какво изпитва. Същото се случи с мен, когато се кандидатирах за президент в моя клуб“. Това бе най-голямата й слабост като човешко същество и най-големият й чар. Приятелката на Гейл, Лаура бе шокирана от становището й и извръщаше очи към небето при най-малкото предизвикателство, когато трите жени бяха заедно, но Гейл отдавна се бе научила да приема факта, че ако искаш да разговаряш с Нанси Картър, трябва да говориш само и единствено за Нанси Картър.

Гейл слушаше, докато Нанси обясняваше как психиатърът й казал, че страда от болки ниско в гърба, без да си направи труда да я прекъсне, за да й обясни, че повечето хора над четирийсетте имат същите оплаквания, разбирайки, че колкото и дефекти да намери в списъка на приятелите си, те биха могли несъмнено да посочат такива и от нейна страна. Накрая, както в брака, успешното приятелство зависеше от това да приемеш хората такива, каквито са. Единствената алтернатива бе да се научиш да живееш сам. Гейл никога не бе харесвала самотата. Обичаше да има приятели. Обичаше да бъде част от семейство.

Нанси я бе повлякла по магазините на Шорт Хил Мал. Влизаха от магазин в магазин, уж търсейки подходящи дрехи за дъщерите на Гейл, но тя бързо забеляза, че Нанси с всяка измината минута ставаше все по-неспокойна в отдела за момичешки дрехи и се отпусна едва когато откри нещо за себе си.

Следобедът бе изминал много по-бързо, отколкото бе очаквала Гейл и когато погледна часовника си и видя, че минава три и изобщо няма да успее да се прибере у дома преди дъщерите си, тя се обади в училището и остави съобщение за Дженифър, за да бъде сигурна, че ще се прибере веднага и ще има кой да посрещне Синди. Едва след като Нанси се разбърза за часа си при фризьора в три и половина, Гейл успя наистина да напазарува за момичетата и за себе си. Тъй като не бе взела колата, а денят бе така прекрасен, се поразходи през по-голямата част от пътя към дома. Зави по нейната улица след четири и петнайсет. Обикновено бе вкъщи към три и половина. Обикновено си бе у дома, когато децата й се прибираха от училище. Обикновено по това време беше към средата на урока по пиано и обмисляше какво ще правят през почивните дни. Но бе променила установения ред.

— Какво става тук? — извика тя и разблъска кордона полицаи, блокирали пътя към вратата.

— Съжалявам, госпожо, но не можете да влезете вътре — каза един от офицерите.

— Това е моята къща — изкрещя тя. — Живея тук!

— Мамо! — чу тя Дженифър да вика отвътре.

Вратата се отвори с трясък и Дженифър се хвърли в ръцете на майка си, плачейки истерично.

Тялото на Гейл изстина, сетне изтръпна.

— Къде е Синди? Къде е Синди? — запита тя с глас, който не познаваше.

— Госпожо Уолтън — долетя глас отнякъде до нея. — Мисля, че е по-добре да влезем вътре. — Усети ръка върху раменете си, остави се да бъде поведена през прага на къщата си.

— Къде е Синди? — отново запита тя, малко по-силно.

Ръцете я поведоха към хола и я положиха на канапето на зелени и прасковени шарки.

— Обадихме се на съпруга ви. Той е на път за тук.

— Къде е Синди? — изпищя Гейл. Очите й срещнаха тези на голямата й дъщеря. — Къде е тя?

— Не се прибра вкъщи — Дженифър плачеше. — Дойдох си от училище веднага, както ме помоли, и чаках, но тя не се върна. Така че се обадих на госпожа Хюит да проверя дали Линда вече се е прибрала, а бавачката каза, че на Линда й прилошало и тя я е прибрала по-рано. Каза, че те е търсила да ти каже, но вкъщи не е имало никой.

— Може би се е загубила — бързо изрече Гейл, пренебрегвайки мисълта, че къщата им е пълна с полицаи и дъщеря й едва ли се е загубила. — Никога преди не се е прибирала сама. Никога не бих й позволила.

— Госпожо Уолтън — поде внимателно полицаят до нея, — можете ли да ни кажете с какво е била облечена дъщеря ви за училище тази сутрин?

Гейл отчаяно се огледа наоколо, като се опитваше да си припомни с какво бе облечена Синди, но бе способна да види само тъмнорусата коса на детето и дългия бретон над очите — сети се, че искаше да й сложи шноли преди да започне да пречи на зрението й. Видя усмихнатите сини очи, някога дебелите бузи, сега нежни и изваяни, малката пълна уста с липсващите два предни зъба. И пурпурната кадифена рокля с поне един размер по-малка.

— Бе облечена в пурпурна кадифена рокля с малка бяла дантелена якичка — каза им Гейл веднага, щом си го спомни. — Казах й, че е много тясна и че е твърде топло за нея, но щом веднъж реши нещо, не може да бъде убедена в противното, така че я оставих да я облече. — Замълча. Защо им бе казала всичко това? Можеше да види по израза на лицата им, че не се интересуват дали роклята е подходяща за времето. — Носеше бели чорапи и червени обувки — продължи Гейл. — Официални обувки. Не обичаше маратонки или нещо с връзки. Обичаше само обувки с катарами. И роклите. Никога не би облякла панталони. Беше много женствено малко момиченце. — Гейл бързо закри устата си с ръка, шокирана от това, което току-що бе казала. „Обичаше само обувки с катарами.“ „Беше много женствено малко момиченце.“ Говореше за дъщеря си в минало време.

— Боже мой! — изстена тя и падна назад върху възглавниците, искаше й се да припадне, опитваше се да принуди тялото си да изпадне в забвение. — Къде е малкото ми момиче? — запита с тих и далечен глас.

Входната врата се отвори и неочаквано Джек бе до нея, ръцете му я прегръщаха, устните му докоснаха страната й.

— Разбраха ли вече? — запита той.

— Да разберат какво? — настоя Гейл.

Полицаят, въвел я в хола, сега седна срещу нея на един стол. Очите й се спряха на лицето му, с учудване откри, че той бе доста млад.

— Преди половин час в храстите в малък парк до началното училище „Рикър Хил“ е било открито детско телце — изрече той равно, като внимаваше гласът му да прозвучи неутрално. — Открито е от някакви момчета, които се прибирали от училище. Изглежда, прекосяват парка всеки следобед. Чули някакви звуци в храстите. После видели нещо да изтичва оттам. Когато отишли да проверят, открили тялото на момиченцето. — Той спря, сякаш очакваше Гейл да го прекъсне, но тя не каза нищо и продължи да съзерцава бежовото петно светлина при краката й в очакване той да продължи. — Когато пристигнахме там, вашата дъщеря дотича търсейки сестричката си. Ние я доведохме тук и позвънихме на съпруга ви. Не знаехме как да се свържем с вас. — Отново замълча. — Не бяхме сигурни дали е вашата дъщеря, госпожо Уолтън. Не искахме дъщеря ви да идентифицира тялото…

Гейл неочаквано осъзна, че Дженифър плаче неконтролируемо някъде пред нея, протегна ръка и дръпна треперещото момиче към себе си, залюля я на скута си сякаш беше бебе.

— Къде е… тялото на детето? — уточни Джек.

Гейл усети напрежението в гласа му, разбра, че се опитва да скрие страха си от нея и дъщеря й.

— В полицията — отвърна полицаят. — Бихме желали да дойдете с нас и да го идентифицирате, ако можете.

Гейл се втренчи в него, размишлявайки колко е странно за полицай наистина да казва неща като „с нас в полицията“.

— Но не сте сигурни, че то е на Синди? — по-скоро заяви Джек, отколкото да запита.

Гейл побърза да се съгласи с него.

— Само защото е закъсняла да се прибере у дома, това не означава, че тялото, което сте намерили… — Тя занемя, потъвайки в мълчание. Болеше я толкова много, когато се опиташе да говори, като че някой забиваше нож в гърдите й.

— Как е било убито момиченцето? — запита Джек.

Гейл се опита да не чуе отговора, но безуспешно.

— Вероятно е удушена — отвърна полицаят. — Има вероятност да е била изнасилена. — Той понижи глас, осъзна, че започва да звучи твърде професионално. — Естествено, не е сигурно, докато не дойдат докладите.

Гейл поклати глава.

— Горките родители — започна тя и усети как сълзи потичат от очите по страните й. — Горките родители, като разберат какво се е случило с дъщеря им. Такъв ужас!

— Госпожо Уолтън — чу тя някой да казва, като че от разстояние. — Госпожо Уолтън. — Гласът продължи да се оттегля всеки път, когато произнасяше името й, докато не прозвуча така, сякаш не идваше от същата стая. Дори когато я докосна ръка, усещаше я все едно докосва някой друг. — Госпожо Уолтън — отново изрече гласът, но тя едва го чуваше от шума, неочаквано изпълнил главата й. — Познавате ли това? — питаше я гласът. — Госпожо Уолтън, познавате ли това? — Ръката я принуждаваше да погледне нещо, което тя не искаше, нещо, което очите й бяха отбелязали преди мъжа й да влезе в хола, но нещо, което умът й бе отказал да приеме.

— О, боже — прошепна Джек, скри лице в ръцете си, раменете му започнаха да се тресат от мъка, която вече не се опитваше да скрие.

Гейл усети как Дженифър скри глава на гърдите й, усети как собствената й глава се обръща като с магнит към протегнатата ръка на полицая и видя кадифената рокля, оцапана в кал от скорошните дъждове. Опита се да проговори, но отново усети как болката от невидимия нож прониза тялото й. Погледна надолу и видя ножа да разрязва стомаха й като цип на яке, наблюдаваше как собственият й живот угасва. Ала тя просто припадна и когато я свестиха, остана в съзнание само колкото докторът да й даде успокоително.