Джой Филдинг
Смъртно наказание (36)

Глава трийсет и шеста

Импулсивно спря пред една сладкарница на път към апартамента и купи малка торта.

— „Честит рожден ден“ е достатъчно — каза Гейл на продавачката. Тортата беше бяла с розови захарни цветя. Купи, освен това, и малка кутия със свещи. Върна се в апартамента на родителите си с тортата и пистолета.

Когато влезе, остави тортата в кухнята и разопакова пистолета. Сложи го на масата до тортата, после облече банския си и отиде на разходка край океана.

Днес нямаше много хора, въпреки че както винаги небето бе синьо. Край басейна бе все същото. Тримата хомосексуалисти си бяха отишли през почивните дни. Оставаше още месец до края на сезона, тогава щяха да изчезнат повечето туристи. Половината от магазините и по-голямата част от ресторантите щяха да бъдат затворени до следващия октомври. Къщите щяха да стоят заключени и с плътно затворени капаци против ураганните ветрове. Както една вила се затваря за през зимата, така и Палм Бийч щеше да се затвори за през лятото.

Гейл се разхождаше по безкрайния бряг. Пясъкът беше твърд и добър за ходене. Винаги бе обичала морската ивица. Дори когато бе претъпкана с хора, не можеше да се сравнява с тълпите на Форт Лоудред или Маями. Гейл отмести поглед от океана към редицата бели сгради. Новите жилищни блокове имаха интересни извивки и ъгли, стремейки се максимално да се възползват от гледката към океана. Хора се печаха на слънце по собствените си тераси, с бутилки скъпо вино до краката си. „Има ли нещо по-хубаво в живота?“ — сякаш питаха те.

Гейл продължи да се разхожда, докато не стигна до моста при Бойтън Бийч, премина покрай рибарите и стигна до края му. Океанът бе спокоен, вълните едва се поклащаха. Гейл го наблюдаваше, питаше се как така винаги я успокоява, осъзна, че дори и сега той й оказваше същото благотворно въздействие. Нищо не е толкова важно, сякаш й казваше. Животът не заслужава да бъде взиман на сериозно.

Тя рязко се обърна и пое обратно към апартамента. Когато стигна до басейна, погледна към часовника и изчисли, че бяха изминали два часа. Краката и изгорената кожа я боляха. Е, добре, помисли си, скачайки в басейна да се охлади, ще изглежда великолепно в смъртта си. „Изглежда толкова добре“, чуваше ги как казват, докато минаваха покрай ковчега й. Не, реши след това и излезе на повърхността, за да си поеме въздух, ковчегът несъмнено щеше да е затворен. Повечето хора не биха изтърпели гледката на простреляната й глава, без значение дали се е пекла на слънце, или не.

Изсмя се гласно, почувства се глупаво. Някаква жена й правеше знаци от едната страна на басейна. Гейл заплува към нея.

— Да? — попита тя, като тръсна глава, за да чуе по-добре.

— Казах, че трябва да си взимате душ преди да влезете в басейна — повтори настойчиво жената, сочейки към табелата. — Ето го надписът!

За вечеря Гейл си направи хубава салата. Преди да замине, Джек бе купил скариди и Гейл се чудеше дали не са се развалили. Помириса ги, не успя да разбере и ги сложи в салатата. После извади от хладилника бутилка от любимото си бяло вино „Вердичино“. Отвори го и си наля висока чаша. После седна пред салатата, виното, тортата и пистолета.

— Наздраве — каза тя.

Изяде салатата. Когато свърши, отнесе чинията до мивката и я изми. Не искаше да оставя мръсни чинии. Апартаментът трябваше да е съвършено чист, когато я откриеха. „Кой ли ще ме открие?“ — зачуди се тя и пресуши чашата вино. После си наля още една. Най-вероятно портиерът. Някой щеше да съобщи, че не са я виждали. Или може би някой щеше да се обади по телефона и да се разтревожи, като не вдигнеше. Надяваше се да не я намерят родителите й. Малко вероятно. Някой щеше да я открие, преди те да са се върнали. Щяха да претърсят стаите, докато накрая не я намереха в банята, под душа. Там беше най-подходящо. Не искаше да оставя безредие зад себе си. Самоубийството вероятно бе против правилата в сградата.

Седеше пред втората си чаша вино и размишляваше дали да остави писмо. Какво би могла да напише? Сбогом, жесток свят? Взех те прекалено на сериозно. Оставям те на твоите чудовища. Не искам да живея в свят, в който децата умират преди седмия си рожден ден. Погледна към тортата.

Нямаше нужда от писмо. Всеки би разбрал повода. Щяха да забележат правилно, че вече не бе същата след смъртта на Синди. Лаура щеше да обвинява себе си заради злонамерените си забележки; Нанси щеше да каже, че се е опитала да е на разположение, но че Гейл никога не се е обаждала. Нямаше да присъства на погребението, въпреки че несъмнено щеше да изпрати прекрасен букет. Лаура щеше да изпрати храна. Родителите й щяха да са вцепенени, но вероятно смъртта й щеше да ги сближи.

Ами Дженифър? Щеше да е опустошена от самоубийството на майка си, щеше да носи белезите от това преживяване през целия си живот. Щеше да се самообвинява, точно както Гейл се самообвиняваше за смъртта на Синди. Само ако не бе направила това, само ако бе направила онова. Чувството за вина — най-безполезната от всички човешки емоции и най-дълбоко проникващата. Гейл се молеше Марк и Джули да успеят да помогнат на Дженифър, да я убедят, че стореното от майка й е отвъд контрола на останалите. Те всички се опитваха усърдно да й помогнат.

И Джек. Какво щеше да изпита той? Какво щеше да му причини постъпката й? И той като Дженифър щеше да обвинява себе си. Ако не я бе изоставил, това никога нямаше да се случи. Ако бе останал и се бе държал като приятел, какъвто винаги бе твърдял, че е.

Той не я бе изоставил и Гейл се надяваше, че ще осъзнае това с времето. Не беше искал да я напуска, знаеше го. Това бе последният му отчаян опит да я накара да се вразуми, да я принуди да се изправи лице в лице с това, което причинява на всички и най-вече на самата себе си.

Представи си Джек, седнал на леглото им в къщата на госпожа Мейхю в Кейп Код. Какво бе казал тогава? Нещо за убиеца на Синди. Не му позволявай да ни отнеме всичко.

„Въртя се в кръг“, помисли си тя и потърка чело. Наля си още вино. Осъзна, че ще се напие и си напомни да бъде предпазлива. Когато стреля, не искаше да простреля с проклетия пистолет пердето в банята вместо мозъка си.

Гейл се запрепъва към кухненския шкаф и намери малката кутия със свещички. Извади осем — по една за всяка година и една за късмет. Нареди ги на тортата, постави свещичката за добър късмет по средата на кръга, сетне затършува из чекмеджетата за кибрита. Намери го, с картинка от местността „Банана Боут“ и успя да запали една от свещичките, преди клечката да изгори пръстите й. Докато запали всички свещички, изхаби целия кибрит.

„Мамо, когато умрем, може ли да сме заедно? Може ли да се държим за ръце? Обещаваш ли?“

Духна свещичките, борейки се с тази за добър късмет.

Отряза си малко парче торта, изяде го бързо и допи виното. После се втренчи в малкия черен пистолет, по-тежък и по-смъртоносен, отколкото изглеждаше.

Взе го и го насочи към главата си. В слепоочието или през устата? Това бе важен и труден въпрос. Ако сложеше дулото на пистолета в устата си, имаше шанс куршумът да заседне някъде вътре в черепа и да причини слепота вместо смърт. Или да я изпрати в кома вместо в гроба. Не беше достатъчно. Вдигна пистолета към слепоочието си.

Започна да се смее, отметна глава назад и изпусна пистолета на масата.

— Куршуми — изрече на глас. — Трябват ми куршуми. — Запрепъва се към кухненския плот и намери кутията с куршуми. Главата й се въртеше; стаята около нея не можеше да застане на едно място. Ръката й трепереше, хвана пистолета, вдигна го пред очите си и постави по куршум във всяко едно от деветте гнезда, както й бе показал Ърв.

— Готови, прицели се, огън! — каза тя и отново насочи пистолета към слепоочието си.

Трябваше да отиде в банята.

„Не можеш ли да почакаш?“ — попита безмълвно стомаха си, след което реши, че не може, спомни си как се опитваше да се изправи и че и без това бе решила да го направи в банята.

Наведе се над тоалетната чиния, пистолетът се опря в бялата порцеланова чиния. Главата й пулсираше. Беше доволна, че ще пропусне махмурлука.

Телефонът звънеше. Отначало й се стори, че може би шумът идва отвътре в главата й, но след четвъртото позвъняване разбра, че наистина е от телефона. Един миг, сторил й се много по-дълъг, се чудеше дали да отговори или не, накрая реши, че може би ще е по-добре да вдигне слушалката. Успя да се изправи и се запрепъва към телефона в спалнята.

— Ало — промълви тя, докато се мъчеше да запази равновесие на ръба на леглото.

— Гейл?

Беше Джек. Опита се да прочисти гърлото си и едва не повърна, сетне напрегна всичките си сили, за да задържи очите си отворени.

— Здравей, Джек — успя да прошепне, искаше й се да не се бе напивала.

— Всичко наред ли е? Звучиш странно. Събудих ли те?

— Пияна съм — каза му тя.

Настъпи мълчание.

— Мили боже — изруга тихо той, не ядосано, разстроено. — Сама ли си?

— Доколкото ми е известно — отговори Гейл, стараеше се да произнася ясно думите. — Всичко наред ли е?

— Да, тук всичко е наред. Говорих с Дженифър. Тя също е добре.

— Хубаво.

— Гейл, искам да си дойдеш у дома.

— Не — поклати глава тя, наблюдаваше как стаята се върти.

— Тогава ще дойда да те взема.

— Не, Джек, моля те.

— Смятам, че не бива да оставаш сама. Постъпката ми бе толкова глупава. Сигурно съм решил, че ще те накарам да се замислиш, но…

— Зная. Моля те, не се чувствай виновен.

— Не те чувам, Гейл — каза той. — Заваляш думите.

Гейл се изненада. Смяташе, че се справя много добре.

— Моля те, не се чувствай виновен — повтори тя по-ясно.

— Ще долетя утре — заяви той.

— Моля те, недей, Джек. Няма нужда. Всичко свърши.

— Какво? Не те чувам.

— Не искам да идваш — високо изрече Гейл. — Джек…

— Какво? — бързо попита той.

— Искам — започна тя, после преглътна. Гърлото й бе страшно сухо. Нуждаеше се от глътка вода. — Искам развод — довърши с пълното съзнание, че за един вдовец разводът е излишен, но искаше да му спести чувството за вина.

— Гейл, ти си пияна. Сега не е време…

— Искам да се разведем.

— Та аз те обичам, Гейл.

Ръката на Гейл трепереше.

— И аз те обичам — прошепна тя, но слушалката падна от ръката й.

— Какво? Какво каза? Не те чух.

— Трябва да затворя, Джек.

— Гейл…

Затвори.

— Имам нужда от чаша вода — произнесе на глас и отиде в банята да си налее. Изпи една след друга две чаши и се сети, че е забравила пистолета в спалнята.

— Глупачка — изруга сетя и тръгна по тесния коридор към стаята. Значи Джек ще да е човекът, който ще я намери, помисли си Гейл, протегна ръка и взе пистолета от леглото. Коленете й се огънаха и падна напред. Когато главата й се удари в меката завивка, усети как дулото на пистолета се опира в слепоочието й и се зачуди, докато очите й се затваряха, дали ще успее да натисне спусъка.

 

 

Чу звънеца, който сякаш идваше отдалеч и продължи да стои със затворени очи. После си припомни събитията от миналата нощ, бързо съобрази, че е сутрин и се насили да ги отвори. Не беше мъртва. Въпреки близостта до слепоочието й, пистолетът не бе стрелял. Беше се напила толкова, че не бе успяла да натисне спусъка. Нямаше кръв. Странно, нямаше и махмурлук. Може би все пак беше мъртва. Протегна ръка към звънящия телефон.

— Ало. — Седна в леглото.

— Гейл — чу тя Джек, гласът му бе силен и настоятелен, а не колеблив като миналата нощ. — Изслушай ме. Чуваш ли ме добре?

— Да — каза му Гейл, ядосана на себе си за провала. „Имаш пистолет — помисли си тя и го премести в скута си, — но явно все още ти липсва смелост.“ Бе осъдена да живее.

— Имам да ти казвам нещо и искам да съм сигурен, че не си пияна и ще ме разбереш.

— Какво е станало? — попита Гейл, изпълнена със страх и несигурност. — Дженифър добре ли е? Ти ми каза, че всичко е наред…

— Няма нищо общо с Дженифър.

— Тогава какво?

— Преди малко ми се обадиха. Буквално току-що затворих телефона. Обадиха се от полицията…

— Джек, за бога, какво е станало?

— Открили са го — изрече Джек и в първия миг Гейл не разбра. — Мъжът, който уби Синди. Някакъв скитник. Признал си е. — Гейл усети как цялото й тяло започна да трепери, всеки нерв в него бе в конвулсия. Не можеше да остане неподвижна. Започна да се клати напред-назад, изправяше се и сядаше миг след това. Не знаеше къде да дене ръцете си. Стисна здраво дръжката на пистолета, после хватката й се разхлаби и едва не го изпусна. — Гейл, не ме ли чуваш? Открили са човека, който уби Синди! Признал си е.

— Идвам си — информира го тя, пръстите й здраво стискаха дръжката на пистолета. Можеше да има неприятности с авиокомпаниите, ако се опиташе да го пренесе на борда. — Ще си дойда с кола — допълни, като прецени, че може да върне наетата кола в Ливингстън. — Ще съм у дома след няколко дни.

— С кола? Гейл, не може да шофираш на такова разстояние сама. Много е далеч.

— Забравяш, че съм свикнала да карам по магистрали — каза Гейл. — Ще се справя, Джек. Пък и това ще ме отпусне. Сигурни ли са, че това е убиецът?

Гейл усети объркването му по телефона.

— Полицията изглежда доволна — обясни той. — Направил е признания. — Замълча. — Виж, нека долетя — ще се върнем заедно с колата, щом така искаш…

— Ще съм у дома след няколко дни — заяви Гейл, без да го остави да продължи.

Затвори телефона, прибра нещата си в куфара, пъхна пистолета в ръчната си чанта и отнесе всичко в колата.

Пристигна в Ливингстън след двайсет и четири часово шофиране без почивка.