Джой Филдинг
Смъртно наказание (14)

Глава четиринайсета

През останалата част на лятото Гейл делеше времето си между дома и експедициите си до Нюарк и Ийст Ориндж. Прекарваше дните си в обикаляне на занемарените улици. Посещаваше магазини, наскоро ограбени по същия начин, по който би действал според нея авторът на престъплението; наблюдаваше влизащите, излизащите и навъртащите се наоколо; очите й оглеждаха старателно всеки, който отговаряше на оскъдното описание на убиеца на детето й. Отначало рядко излизаше от колата си.

Винаги бе вкъщи към четири, навреме да приготви вечерята за Джек и Дженифър. Когато в края на деня дъщеря й и съпругът й прекрачеха прага на входната врата, те неизменно намираха Гейл в кухнята да добавя последен щрих към вечерята. Нямаха представа как прекарваше дните си.

— Ох, уморена съм — възкликна Дженифър една вечер и се отпусна на стола си до кухненската маса.

— Тежък ден? — запита Гейл и постави печеното на масата. — Внимателно, топло е.

— Изглежда добре — отбеляза Джек.

— Надявам се — каза притеснено Гейл. На връщане имаше задръстване и бе закъсняла. Не беше сигурна дали месото е добре изпечено.

— Не зная как татко издържа всеки ден — продължи Дженифър. — Някои от тези хора… просто не могат да останат неподвижни за две секунди или е невъзможно да ги накараш да се усмихнат. Толкова са дървени, други пък си мислят, че са божи дар за фотообектива. Само да видиш позите! Но татко е прекрасен. Толкова е търпелив с всички. Изслушва ги, докато му обясняват от коя страна изглеждат най-добре или какъв вид настроение искат да изразят, а той се съгласява. Сетне просто си прави снимките както намери за добре.

Гейл се усмихна. Типично за Марк.

— Понякога си мисля, че снимката ще бъде чудесна, защото снима красавица, но татко ми казва да изчакам и наистина след малко се уверявам, че жената изобщо не е излязла добре. Други хора, които въобще не изглеждат привлекателни, на снимка излизат направо супер. Татко казва, че някои поначало са по-фотогенични от други.

Гейл седна и си сложи малка порция печено.

— Значи си доволна, така ли? — попита тя, горда с дъщеря си и доволна, че прекарва времето си добре.

— Не мога да повярвам, че половината лято измина — въздъхна Дженифър.

— Така ли? — искрено учудена възкликна Гейл.

— Утре е първи август.

— Първи август — повтори отсечено Гейл. Времето течеше толкова бързо покрай нея. Не бе свършила нищо.

— Гейл… — объркано се обади Джек. — Добре ли си?

— О, да — каза Гейл и бързо се върна към разговора. — Месото недопечено ли е?

— Точно както трябва е — похвали я Джек. — На някой ходи ли му се на кино тази вечер?

— Звучи прекрасно! — незабавно отвърна Дженифър.

— Не смятам — възрази Гейл в същия момент. — Идете вие с Джек — добави тя.

— Хайде, Гейл. За всички ни ще е добре да излезем заедно.

— Ще излезем в петък — напомни им тя. Каръл се бе обадила в неделя, че е успяла да вземе билети за последната нашумяла постановка на Бродуей и че те всички са нейни гости, не допускаше възражения.

— Чак в петък — запротестира Дженифър. — А сега е вторник.

— Смятам, че е достатъчно за една седмица — заяви Гейл. Тонът й подсказваше, че що се отнася до нея, спорът е приключил. — Яж си вечерята — каза тя на дъщеря си.

Дженифър погледна през масата към Джек.

— Ние ще отидем — успокои я той. — Ако майка ти промени решението си, докато тръгнем, може винаги да дойде с нас.

Гейл се засмя, но знаеше, а и те също, че тя няма да дойде.

 

 

Следващия следобед в Ийст Ориндж Гейл реши, че е време да излезе от колата си.

Започна тази нова фаза от плана си, като отвори няколко банкови сметки в обраните наскоро спестовни каси. Докато чакаше на дългата опашка пред гишето, разгледа клиентите; смесица от черни и бели на средна възраст; жените малко повече от мъжете. Мястото бе никакво. Тъкмо се чудеше какво прави тук, когато млад слаб мъж с мръсноруса коса влезе вътре. Застоя се минути във фоайето и неспокойно се заоглежда. Гейл го наблюдаваше като парализирана. Той се движеше напред-назад, бръкна в джобовете си. Очите му бързо заоглеждаха клиентите в банката. За миг се втренчи в Гейл. Дали не я бе измерил, за да я застреля, чудеше се Гейл, и се опита отново да привлече погледа му. Но младежът я пренебрегна заради младо момиче с червен клин. Гейл го наблюдаваше как се шляеше около едно от гишетата, а очите му не се откъсваха от клина на тийнейджърката.

Гейл се придвижи напред в редицата. Усети присъствие плътно зад себе си и се извърна. Видя лицето на младежа. Канеше се да каже нещо, когато усети остър предмет да се забива в ребрата й. Повдигна лакът и видя черното дуло на пистолет. Изчака задъхано следващия ход. Но нищо не се случи и когато погледна отново, не бе младежът, а просто мъж с куфарче я побутваше да се придвижи. Бе неин ред пред гишето.

Отвори сметка от десет долара и цялата операция завърши много бързо. Разходи се наоколо няколко минути след това, сякаш че рови из чантата си и изчака до вратата да види какво ще направи младежът. Следеше кой влиза и излиза, като за сетен път осъзна колко млади мъже биха могли да бъдат оприличени като слаби и русоляви. Не можеше да си позволи да се обезкуражи, реши тя, когато младежът, лепнал се за момичето с червения клин премина покрай нея, сякаш бе невидима.

През следващите два дни Гейл отвори подобни сметки в няколко банки и спестовни каси в най-мрачните места на Есекс. Прекара часове наред в колата си, патрулирайки из улиците и пеша. Все така наблюдаваше и чакаше.

Започна често да посещава заложните къщи в Нюарк и Ийст Ориндж, сепната отначало от количеството на стоките, които откри там. Първия ден не взе участие в сделките. Само поклащаше глава и тихо отвръщаше, че засега гледа, когато някой я запита дали не търси нещо определено. На следващия ден Гейл отнесе няколко неща — стара брошка, някои дрънкулки, които се въргаляха из къщи от години и ги заложи. Получи осемнайсет долара и внесе парите в една от новите си сметки.

В сряда следобед Гейл обядва в този район с мазна лъжица и внимателно запечатваше в ума си клиентите. В четвъртък си донесе обяд от къщи в хартиен плик и го изяде в близкия парк в компанията на мъже, чиито книжни пликове скриваха само бутилки евтино вино. Мнозина я оглеждаха подозрително и тя се досети, че трябва да е заради облеклото й. Просто дрехите й бяха твърде елегантни за посетителка в подобни паркове и долнопробни закусвални. Трябваше да направи нещо по въпроса, реши тя, мислено преглеждайки гардероба си за нещо подходящо.

В петък неохотно отиде с колата си до Манхатън на обяд със сестра си. Каръл бе настояла, а Джек се бе съгласил да отиде по-късно, така че двете сестри да останат за известно време насаме. Джек и Дженифър щяха да дойдат след работа с колата на секретарката му.

Гейл стриктно изпълни плана от страх да не се издаде или да каже нещо, което можеше да бъде изтълкувано погрешно. Чувстваше колко е важно всички да усетят, че се старае да излезе от състоянието си също толкова, колкото те се надяваха, въпреки че отвътре не изпитваше нищо подобно.

Джек имаше своята работа; Дженифър — лятната си работа и баща си, както и втория си баща. Те и двамата изглеждаха способни да живеят доста добре и без нея. Гейл просто не бе нужна повече, макар че всички постоянно й повтаряха обратното. С малки изключения, семейството й, както и приятелите й, приемаха външната промяна за искрена, а тя ставаше все по-предпазлива истинските й чувства да не изплуват на повърхността.

Какви бяха истинските й чувства, чудеше се тя на път към Манхатън. Никакви. Беше мъртва отвътре. Представлението на Бродуей едва ли щеше да е достатъчно, за да я върне към живота, въпреки че щеше да се смее и да ръкопляска, и да се преструва на весела, както всички останали.

Истината бе, че единствените мигове, в които се чувстваше жива, бяха когато търсеше смъртта. Но щеше да е безсмислено да го каже на някого. Щяха разтревожени да решат, че се нуждае от професионална помощ. Не биха разбрали. Ами тя самата?

Каръл бе направила резервация за обяд в руската чайна.

— Зная, че мястото се посещава от туристи и е малко мошеническо, но какво от това? — Тя се изсмя и Гейл се усмихна заедно с нея. — Изглеждаш добре. Малко по-слаба.

Двете сестри се разходиха по Бродуей към Петдесет и седма улица, Гейл внимателно оглеждаше амбулантните търговци и опърпаните сергии по улиците.

— Бях забравила колко е мръсно тук — отбеляза Гейл, докато заобикаляше локва от повръщано насред улицата.

— Сега е направо чисто — каза искрено Каръл. — Преди няколко години беше много по-зле.

Гейл се вглеждаше във витрините на магазините за видеокасети, които бяха пълни повече с порнографски филми, отколкото с традиционните стоки. Когато стигнаха до ъгъла, Гейл забеляза тълпа, заобиколила мъж, който размахваше нещо. Гласът му се извисяваше.

— Хайде да пресечем — предложи Каръл.

— Какво говори той? — попита Гейл, като пренебрегна предложението на сестра си и се приближи към тълпата.

Нещото, което мъжът държеше, се оказа петиция в подкрепа на искане за по-тежки наказания за рецидивисти. Гейл ентусиазирано слушаше, докато мъжът разказваше как синът му бил намушкан с нож и умрял при някакво нападение за обир преди десет месеца. Мъжът събираше подписи и продължаваше да разказва как младежът, отговорен за смъртта на сина му, бил открит скоро след престъплението и съден. След многократни отсрочки накрая бил осъден на двайсет и един месеца затвор за убийство. Шокът от леката присъда бил още по-дразнещ, когато полицията го информирала, че убиецът вероятно ще излезе на свобода след седем месеца.

— Хайде да вървим — прошепна Каръл и задърпа Гейл.

Гейл леко изтегли лакътя си от ръката на сестра си. Наблюдаваше лицата в тълпата, докато мъжът говореше и изучаваше реакцията им. Нарастващата тълпа слушаше напрегнато, почтително, лицата им изразяваха загриженост, дори страх и вероятно възхищение, докато мъжът обясняваше как напуснал работата си и започнал да пътува из страната с петицията за по-сурови наказания за убийците. Досега, с гордост заяви той, бе събрал почти милион подписа. Гейл бързо добави своя, Каръл също, а жена скептично подхвърли, че вероятно няма да постигнат кой знае какво, защото политиците са глухи, освен ако предстоят избори, но жената също се подписа.

— Подписвам всяка петиция — каза им тя. — Аз също ще поведа кампания, докато не посинея от усилия за възвръщане на смъртното наказание…

— До какво ще доведе това наказание? — намеси се друга жена. — Никога не е възпряло някого. Трябва да се научим как да изчистим от умовете и телата си цялата тази омраза или никога няма да живеем в мир. Трябва да открием Господ и да приемем неговия път — единствения път, по който…

— Не мога да повярвам, че Бог иска невинни хора да умират, а убийците им да са на свобода.

— Спестете ни проповедите си за съществуването на Господ — възрази пълен мъж. — Ако имаше Бог, то той няма право над живота ми.

Жената, споменала Господ се прекръсти мълчаливо и зашепна молитва.

— Не е важно за кого се подписваш или гласуваш в Ню Йорк. Имаме губернатор, който обеща да наложи вето на всяко углавно наказание, което законодателството се опита да прокара, точно като своя предшественик. Връщането на углавното наказание на хартия не означава, че някога ще бъде изпълнено.

— Поне е начало — каза някой.

— Аз не съм привърженик на углавните наказания — извика мъж зад Гейл. — Те не решават проблема.

— Аз съм с вас — съгласи се жена, мълчала досега. — Това ни прави същите варвари като самите убийци.

— Празни приказки! — извика пълният мъж.

Каръл отново дърпаше сестра си.

— Гейл, хайде да си вървим.

— Ако имаше поне малка надежда, че съдилищата можеха да затворят тези хора завинаги…

— Никога няма да стане.

— Те са отново по улиците, преди ние да излезем — възкликна горчиво човекът с петицията. — Всички толкова ги съжаляват. Те са неразбрани. Имали са нещастно детство. Е, жалко. Искам да ви кажа, че трябва да престанем да се притесняваме толкова за престъпниците и да започнем да обръщаме внимание на жертвите им и техните семейства. Ние сме тези, които трябва да изживеем живота си с това, което са сторили тези убийци.

— Изтъркан аргумент.

— Нищо изтъркано няма в това.

Гласовете започнаха да се засилват, да се сливат. Гейл вече не можеше да следи кой какво казва. Затвори очи и заслуша звуците от тяхното объркване и гняв. Лицата им не бяха важни. Не трябваше да ги гледа. Виждаше ги всеки ден в собственото си отражение.

— Гейл, хайде да обядваме, слушахме ги достатъчно.

— Искам да чуя всичко.

— А аз не — настоя Каръл и се отдалечи. — Виж, подписахме петицията. Няма какво друго да направим. Хайде да вървим. — Гейл не помръдна. — Гейл, тръгвам. Половината от хората, които подписаха глупавото нещо, са джебчии и скитници. Махам се оттук.

— Ще се срещнем в ресторанта — отговори й Гейл.

— Гейл!

Бе насочила вниманието си отново към тълпата; забеляза, че Каръл бе опразнила мястото до нея и някой друг го бе заел.

— Углавното наказание се опитва да оправдае едно убийство като извърши друго. Как може да е правилно?

— Обществото има право да наложи мнението си против несправедливостта.

— Никой няма право да отнема живот.

— Нищо няма да ни върне убитите деца.

— Не в това е въпросът…

— А в какво?

— Въпросът е в това — чу Гейл някой да казва, докато си представяше тялото на дъщеря си захвърлено в калта, — че някои хора просто не заслужават да живеят.

— Точно така — кимна мъжът до нея.

След това групата започна да се разпръсва.

Гейл се огледа за Каръл, но тя си бе отишла. Трябваше да я намери и да се извини. Гейл се обърна към руската чайна и забеляза рус младеж да я наблюдава от разстояние. Когато очите им се срещнаха, младежът извърна глава и бързо се отдалечи, но на няколко пъти погледна през рамо.

Гейл внимателно следеше всяко негово движение, ала го загуби след новата вълна пешеходци. Взираше се зорко сред хората, но младежът бе изчезнал. Гейл продължи, като се озърташе във всяка витрина и се чудеше какво я бе привлякло в младежа.

Той я бе наблюдавал. Беше ли я познал от снимките й във вестниците? Знаеше ли коя е тя? Възможно ли бе да е убиецът на Синди, да е дошъл в Ню Йорк, търсейки прикритие между останалите престъпници и отхвърлени от обществото? Възможно ли бе да се сблъска с него по такъв невероятен начин?

„Не, това е лудост“ — помисли си тя. Сети се за сестра си и се върна по Петдесет и седма улица.

Тогава го видя по другия тротоар да влиза в нещо като книжарница. Гейл дълбоко си пое дъх и пресече улицата, стигна до магазина и отвори вратата. Няколко чифта очи се впериха в нея, докато влезе и стигна до първата пътека между рафтовете, където бе младежът.

Каквото и да бе очаквала, каквото и да бе подготвила в ума си, тя все така бе отвратена и учудена от видяното. „Двайсет нови кучки“ — пишеше скромно върху едно от списанията; страниците му бяха изпълнени с подобаващи снимки. Гейл набързо разгледа няколко от по-безобидните списания, които успя да намери, като непрекъснато се придържаше към задната част на магазина. На следващия рафт повечето списания бяха със снимки на жени, бити с камшик, на оковани жени, на жени, измъчвани с нажежено желязо. Една от статиите съветваше „Как да изнасилим девственица“. На една паметна снимка жена бе набутана в месомелачка.

Гейл затвори очи и се опита да потисне гаденето си. Ръцете й трепереха, когато върна списанието на мястото му. Помисли си за Дженифър, как изучава изкуството на фотографията с баща й. Какви бяха онези, които правеха такива снимки? Що за жени бяха пък тези, които позираха?

Стигна до последния рафт. Все едно и също, само че още по-гадно. „Мъже, обичащи момчета“ прочете тя. В поредното списание видя снимка на вероятно трийсетгодишен мъж с момче на не повече от четиринайсет. „Загубеното малко момиче“ — друго заглавие, илюстрирано със снимка на младо момиче, заснето така, че да изглежда много по-малко. Дългата й коса бе сплетена с панделки; момчешкото й тяло бе облечено в къса, отворена детска престилка. Носеше къси чорапки и обувки. Без бельо, разкривайки обръснат венерин хълм. Неколцина мъже на средна възраст я милваха и гледаха сластно.

Какво правеше тук? Внезапно се паникьоса и се насочи към предната част на магазина. Отчаяно искаше да поеме свеж въздух. От нищото се появи една протегната ръка и препречи пътя й.

Гейл вдигна поглед и видя младежа, когото бе проследила. Беше по-висок, отколкото очакваше, вероятно над метър и осемдесет, и много мускулест, въпреки че бе слаб.

— Мен ли търсиш? — запита той с подигравателна усмивка.

Гейл ахна от изненада и се съсредоточи в надписа зад него, който приканваше клиентите в задната стая, за да видят впечатляваща колекция от филми.

— Мога ли да те заведа на кино? — подигра се той.

Гейл се насили да го погледне. Очите му бяха малки и пронизващи, остър нос и тънки устни, косата му сплъстена и невчесана, нито руса, нито кестенява. Вероятно бе към двайсетгодишен, прецени тя.

Младежът се приближи.

— Защо ме проследи? — попита той. Устните му се движеха близо до лицето й. — Смяташ, че мога да направя нещо за теб? Искаш ли да го направя направо зад една от тези завеси, там отзад? Само кажи, лейди, готов съм.

Гейл се опита да проговори, но от гърлото й не излезе нито звук. Лицето му се доближи още повече, ръката му се протегна към нея и я хвана за косата.

— Хубава коса — каза той, доближавайки се още повече.

— Моля… — тихо изстена тя.

— Моля? Да, моля. Обичам любезни жени.

Гейл светкавично разпери ръце; изненада младежа и самата себе си. Той я пусна и отстъпи назад. Не бе сигурен какво се бе случило. За няколко секунди беше объркан. Гейл хукна покрай него, събори купища списания и загледа с ужас как страници с голи жени падаха безжизнени пред очите й. В следващия миг бе навън, на улицата. Опитваше се да си поеме въздух и се молеше онзи младеж да не я последва.

Какво си бе въобразила, когато го проследи вътре? Дори да приемеше вероятността да открие убиеца тук, това момче не можеше да е онзи, когото търсеше. Беше твърде висок, дързък и бърз. Очевидно знаеше как да се справя с по-възрастни жени. Не бе тип, който би нападнал дете, реши тя, освен ако детето не е достатъчно голямо, за да се съпротивлява. Интересите му биха го насочили към по-едра жертва. Гейл бавно изправи рамене и се отправи несигурно към руската чайна.

Каръл вече пиеше втората си чаша вино, когато тя пристигна.

— Извинявай, че те изоставих — започна тя, преди Гейл да проговори.

— Аз също съжалявам — искрено се извини Гейл.

— Достатъчно — заяви Каръл и махна на сервитьора. — Умирам от глад.

Не спомена нищо за инцидента нито на Джек, нито на Дженифър, когато се срещнаха по-късно пред театъра.

Беше приятна вечер и когато денят завърши, всички бяха единодушни, че скоро трябва да я повторят.