Джой Филдинг
Смъртно наказание (33)

Глава трийсет и трета

Прогнозата за времето се оказа вярна. Небето бе синьо, без нито едно облаче. Температурата рядко падаше под двайсет и пет градуса, дори през нощта, а океанът бе примамлив и топъл. Беше пълно със сърфисти.

Гейл се бе излегнала на шезлонга си до басейна в неправилна форма (квадратен в единия край, после се извиваше надясно и преминаваше в голям правоъгълник в другия край) и наблюдаваше поклонниците на слънцето. Баща й бе седнал до нея, очите му бяха затворени. Бе взел със себе си уокмена. Обикновено идваше при басейна малко след осем и оставаше там до дванайсет, когато изведнъж, сякаш по часовник, ставаше и отиваше да обядва. В един часа се връщаше и заемаше същата позиция край басейна, без да помръдне до скриването на слънцето зад сградата. Тогава взимаше хавлията си и се оттегляше. Говореше рядко. Ако го стореше, то обикновено бе да изрази несъгласието си с нещо или някого или да каже на нечие внуче да пази тишина. Гейл се чудеше какво ли прави, когато вали. Майка й, която рядко излизаше при басейна (обяснила бе, че се страхува от слънчевите лъчи), й каза, че през дъждовните дни Дейв Харингтън рядко става от леглото. По-рано предприемаха малки пътувания, ходеха на пазар, на кино, понякога посещаваха приятели, но не го правели напоследък, бе казала майка й без допълнителен коментар, а Гейл и не настоя.

Гейл наблюдаваше Джек, завършващ последната от петдесетте дължини, които преплуваше всеки ден от пристигането им досега. Той надигна глава от водата и разтърси коса като куче след баня. Забеляза погледа й и й махна. Тя му отвърна и Джек излезе от басейна и се затича към нея.

— Умори ли се? — Гейл му подаде хавлията.

Той я пое и започна да си бърше косата.

— Не. С всеки изминал ден става по-лесно. Утре може да поплувам повече. Ще опитам петдесет и пет дължини.

— Не се напрягай — предупреди го Гейл.

— Не се тревожи — усмихна се той, очевидно доволен. — Имаш ли желание да се разходим по брега?

Гейл поклати глава.

— Не сега.

Джек изглеждаше разочарован.

— Имаш ли нещо против, ако отида? — попита той.

— Не. Защо да имам нещо против?

— Да, няма причина. — Той остави хавлията на шезлонга до нея. — Ще се върна след час.

— Приятно прекарване. — Наблюдаваше го, докато не изчезна зад дюните надолу по стъпалата към брега. Извърна поглед към баща си. Очите му бяха затворени. Кожата му бе потъмняла и набръчкана. Сякаш предизвикваше слънцето да го нарани. Гейл се отпусна на шезлонга и отново се загледа в басейна.

Чу някакви гласове, обърна се и видя трима невероятно стройни млади мъже, лежащи на хавлиени кърпи през няколко шезлонга от страната на баща й. Бяха изнежени и театрални, с пресилени движения, сякаш всичко, което казваха, бе от страшно значение. Трябва да бяха същите, които чу предишния ден. Бяха се превърнали в основен обект за клюки в сградата, след като наели апартамент от старата госпожа Шумахер. Пусна се слух, че единият е неин племенник. Горката — да има такъв роднина.

Гейл открито наблюдаваше тримата, които, изглежда, се интересуваха единствено от себе си. Носеха оскъдни бански, които сигурно възмущаваха другите наематели и се мажеха с лосион против слънце, сякаш това бе мисията им на тази земя. Гейл се питаше дали спинът ги притеснява. Отвърна поглед, когато единият я забеляза. Затвори очи и се завъртя към слънцето, като се опитваше да не обръща внимание на разговора. Но говорът им бе твърде школуван и изискан, за да не му обърнеш внимание. Гейл се остави да бъде погълната от диалога им, като студент на лекции.

— Най-лошият удар бе — казваше единият, — когато наеха онази отвратителна жена, Хелън ван Елдер. Съдрах си задника две години да пиша тази проклета пиеса, а тя ми казва, че желае да направи цялата задна част на сцената в сребристо фолио. Искаше ми се да умра на място.

— Как разрешихте въпроса? — попита друг.

— Никак. Не направиха постановката. Режисьорът получи нервно разстройство.

— Кой беше режисьорът?

— Тони Френч — дойде отговорът.

Гейл бе чувала това име — бродуейска знаменитост. Зачуди се дали е чувала имената на тримата мъже. Опита се да ги огледа скришом, но слънцето я заслепи.

— Горкият Тони — заяви един от гласовете. — Така и не успя да преодолее Аушвиц.

— Господи, Рони — изсмя се друг, — завинаги ще си останеш с ученическия манталитет.

Писателят се изсмя.

— Училището не е смешна работа. — Той направи драматична пауза. — Както и да е, смятам, че може би е по-добре, дето не поставиха пиесата. Няма да отгатнете кой бяха избрали за главната роля.

— Кой? — попитаха двамата едновременно.

— Ракел Уелч! Можете ли да си представите? В ролята на шейсетгодишна жена с белези по цялото тяло. Смятаха, че ще придаде сексапил. Естествено, изпищях като заклан. Казах им, каквото съм чувал за шейсетгодишните жени и, разбира се, те ми напомниха за Марлен Дитрих и Мей Уест. Аз им отвърнах, че Мей Уест е мъртва. Те пък ми казаха, че нищо не разбирам от възрастни жени. Предложих Моника Кембъл.

— Моника? Този динозавър!

— Та тя не може да играе след последната си пластична операция.

— Хайде, момчета, проявете великодушие.

Изсмяха се.

— Никой от нас, Рони, не се слави с великодушието си. — Отново бурен смях.

Гейл бе погълната от един разговор, идващ откъм другата й страна. Беше доста по-нормален за мястото — къде да се вечеря.

— Не харесвам „Бърнардс“ — заяви някаква жена и предизвика протеста на приятелките си. — Зная, че го харесвате, но е твърде шумен за мен. Обичам да ходя на по-тихи места.

— Обичаш долнокачествени ресторанти — казаха й.

— Видяхте ли двойката, която се нанесе в петстотин и две? — намеси се друга жена. — Вчера бях в асансьора с тях. Мъжът е невероятен — прилича на Дон Амиче.

— Той не е ли умрял?

— Така ли?

— Не казах, че е Дон Амиче; само че прилича на него. Вторият ми съпруг изглеждаше точно като него — продължи тя. — Кой ти каза, че е починал?

Гейл се извърна отново към тримата хомосексуалисти.

— Видя ли филма с Мел Гибсън? Мисля, че се наричаше „Година опасен живот“ — казваше гласът, принадлежащ на Рони. Другите измърмориха нещо, което Гейл не успя да разбере.

— Мисля да напиша пиеса за жената, която играеше мъжа, нали разбирате, джуджето.

— Тя умря — каза някой от другите.

— Мили боже, кога?

— Мисля, че грешиш, не съм чел никъде да е умряла.

— Е, добре, имаш онзи дребен мъж от „Фантастичния остров“, за когото винаги можеш да пишеш.

— Той умря.

— Какво? За какво говориш? Не е мъртъв. От какво е починал?

— Не зная. — Мъжът направи драматична пауза. — Джуджетата също умират — заяви накрая, свивайки кокалестите си рамене.

Гейл стана и се отправи към океана. Изглежда съществуваха две неща, за които говореха хората — смърт и храна. Определено на Палм Бийч бяха погълнати от това кой е умрял и къде са вечеряли предишния ден.

Изкачи се до върха на дюната, като се оглеждаше за змии в тревата. Беше чула един разговор на спасителите по пътя си от басейна. Явно наблизо живееше семейство черни змии, добре скрито от гъстия листак, за който кметството отказваше разрешение да бъде почистен. Джек се бе опитал да й обясни, че е нещо като естествена защита от океана. Гейл се огледа предпазливо, макар да казваха, че тези змии са безвредни. Стигна до най-високото място и погледна към огромното пространство солена вода.

Както винаги, когато се изкачваше тук, гледката я порази. Люлеещият се на хиляди мили океан изведнъж заковаваше тук, под краката й. Спира си просто така, помисли си тя и отново се удиви. Но все пак съществуваше страхът, че някой ден може да продължи нататък, помитайки скъпите къщи и магистрали. И наистина се мълвеше, че старата магистрала лежи някъде там, покрита с пясък и водорасли. Джек отхвърли това твърдение като романтично бръщолевене, а Гейл се учуди как нещо, което означава смърт и разрушение, може да бъде описвано като романтично.

Канеше се да слезе надолу, когато забеляза надписа. „Акули“, пишеше на табелата с големи черни букви. Препоръчваше се на плувците да отбягват океана и да използват басейните. Ала въпреки предупреждението, десетина плувци се бореха с вълните. Гейл затърси белите перки на акулите, но не ги забеляза. Чу под себе си звук от нисколетящ самолет и вдигна глава, помисли си, че вероятно е хеликоптер на спасителните служби, но вместо това видя биплан, който влачеше дълга лента с реклама на някакво лекарство. Спусна се по дюната.

Ако в океана се къпеха само неколцина, то плажът бе необичайно претъпкан. Имаше хора навсякъде — лежаха на хавлиени кърпи, на шезлонги и на самия пясък. Деца копаеха тунели; възрастни се оглеждаха подозрително за вещите си, докато се печаха на слънце. Гейл премина през лабиринта от човешки тела, като внимаваше да не настъпи някое от пръснатите по брега сини мехурчета. Винаги я бе учудвало как тези дребни твари нарастваха успоредно с броя на туристите. Внимателно пристъпи между две красиви сини мехурчета и се отправи към океана.

Беше по-студен, отколкото очакваше и по-тъмен. Вълните се надпреварваха, блъскаха тялото й и се опитваха да я съборят. Кракът й се подхлъзна на някакъв камък, който не бе забелязала и усети как подводното течение я тегли навътре. Остави без съпротива тялото си на вълните. Неочаквано откри, че пак е на брега и неохотно се изправи, само за да бъде съборена отново от друга вълна, която я завлече още по-навътре в океана. През мокрите си мигли се вгледа в хоризонта, чудейки се как би се почувствала, ако види перка на акула.

Забеляза го, чак когато той се блъсна в нея.

— Какво правиш тук? — викна Джек, в тона му прозираше недоверие. — Не прочете ли табелата? — Дръпна я грубо към брега.

— Толкова хора плуват — слабо възрази тя.

— Ами акулите? — отвърна той, като я издърпа за лакътя вън от водата. Гейл се препъна в пясъка и едва не падна. — Защо реши точно днес да плуваш в океана? Не си идвала тук от пристигането ни.

— Реших, че е време да отида — упорито изрече тя. — Всъщност, не виждам от какво се притесняваш.

— Гейл — търпеливо започна той, — идваме тук от години. Виждала ли си някога подобна табела? Не ти ли подсказа, че има за какво да се тревожа? — Гейл не отговори. — Искаш ли да се разходим? — попита той. — Струва ми се добра идея — каза, след като тя не отговори.

Дълго се разхождаха мълчаливо покрай водата. От време на време Гейл се взираше в океана, но не видя акули. „Няма и сърфисти“, отбеляза си мислено, като потръпваше от хладния бриз.

— Майка ти приключи ли с багажа? — попита Джек, мъчейки се да подхване разговор.

— Така мисля. Баща ми, разбира се, твърдо е решил да вземе последната си слънчева баня, преди да заминат.

— Останаха при нас по-дълго, отколкото бяха планирали първоначално.

— Беше ми хубаво да се видим — каза Гейл. Всъщност се радваше, че заминават. В началото беше приятно, сетне тяхната загриженост бързо започна да я задушава, а караниците им да я потискат. Почувства се отново като малко момиче и за пръв път осъзна какво изпитва Дженифър. Беше доволна, че родителите й заминават след няколко часа.

— Внимавай — предупреди я Джек, когато Гейл едва не стъпи върху голям „военен кораб“. — Този — каза той, като се наведе да погледне по-отблизо, — изглежда, може да причини сериозно нараняване.

Гейл огледа издутия, обрамчен с пурпурно син мехур с дълги пипала и се опита да си представи какво щеше да изпита, ако я опареше, как отровата щеше да премине във вените й. Във всяка сграда при басейна имаха шишенца с нещо за подобен случай. Вероятно облекчаваше паренето. Но често откарваха пострадалите в болница. Зависеше от размера на нараняването.

Гейл извърна глава към океана, следвайки ритъма на вълните. Забеляза, че и Джек е погълнат от тях. Наведе поглед към пясъка и към синьото чудовище до десния си крак — и стъпи точно върху него.

Джек бързо осъзна какво се бе случило. Гейл не каза нищо. Не извика, не се вкопчи в ръката му. Всъщност, отначало не направи нищо, защото не усети нищо. За миг си помисли, че предупрежденията са били безпочвени, подобно на приказките за старата магистрала.

Тогава усети. Леко, пробождащо чувство в стъпалото, но за секунди то обхвана целия й крак, после се разпространи през тялото й, докато болката не стигна до мозъка и разкъса вътрешностите й, сякаш бе погълнала хиляди игли. Стомахът й натежа, коленете й се подкосиха. Всеки момент щяха да се огънат под нея. Залитна, но Джек я хвана.

— Мили боже! — извика той. — Какво направи, по дяволите!

Викът му привлече няколко загрижени зрители и заедно поставиха Гейл на пясъка и се опитаха да откъснат от стъпалото й смачканата сега топка желе, залепила се за нея като пиявица.

— Пясък — викна някой. — Посипете го с много пясък.

Гейл издържа, докато не освободиха стъпалото й от тази твар, а сетне припадна.

 

 

— Хубаво изпращане — промълви майка й, когато Гейл отвори очи.

— Колко е часът? — попита тя и седна в леглото. Намираше се в апартамента на родителите си.

— Почти четири — информира я майка й.

— А вашият самолет?

— Отлита в шест и половина — отвърна баща й от другата страна.

— Не се налага да тръгнем днес — каза майка й. — Можем да изчакаме няколко дни.

— Не — запротестира Гейл. — Ще се оправя. — Потръпна при мисълта за случилото се, като си представи синята топка желе, залепена за стъпалото й.

— Имаш ли болки? — бързо попита майка й. — Докторът каза, че ти е дал болкоуспокояващо.

— Не изпитвам никаква болка — рече Гейл и осъзна, че наистина не изпитва. — Какъв доктор?

— Отведохме те в болницата — отвърна Джек от прага. — Имаше късмет — продължи той с монотонен глас. — Докторът каза, че можело да е много по-зле, но вероятно ще трябва да пазиш леглото няколко дни.

— Трябва да си по-внимателна, скъпа — тъжно я предупреди майка й.

Гейл усети, че по страните й се стичат сълзи.

— Съжалявам.

Майка й взе ръката й. Баща й се наведе и я потупа по рамото.

Само Джек, неподвижен до вратата, не направи опит да я утеши. Гледаше в нея и тя бе сигурна, че не вярва на извиненията й.