Джой Филдинг
Смъртно наказание (26)

Глава двайсет и шеста

Гейл седеше на леглото в стаята си на Амелия стрийт и гледаше в стената, когато на вратата се почука.

— Кой е? — сепна се тя. Живееше в стаята почти от две седмици и досега никой не бе чукал на вратата й. — Кой е? — повтори, когато никой не отвърна. Помисли си, че сигурно е хазайката и се опита да си спомни дали си е платила наема. Отвори бавно вратата.

— Научих, че сте питали за мен — каза той, като небрежно влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

Гейл не каза нищо, гласът й бе изчезнал.

— Казвам се Ник Роджърс — продължи той, наслаждавайки се на объркването й. — Ако случайно сте забравили.

Носеше черна тениска и обикновени дънки. Светлокестенявата му коса бе подстригана по-късо от последния път, когато го видя. Иначе бе същият младеж, когото проследи до тази къща преди две седмици. Сега се намираше в стаята й. Очите му открито я предизвикваха, гласът му я принуждаваше да говори.

Гейл огледа гладкото му лице. Едва ли бе на повече от двайсет, очите му бяха ясносини като тропическо море. Имаше прав и тесен нос, малка и плътна уста. При други обстоятелства и в по-различна обстановка би го определила като привлекателен. Сепна се от собствената си безпристрастност.

Очите й се плъзнаха по тялото му. На ръст бе колкото Джек, около метър и седемдесет и пет, на тегло не повече от седемдесет килограма. Забеляза под избелелите му дънки носовете на черни кожени ботуши. „Как се получава така, че независимо колко са бедни, всички имат пари за кожени ботуши?“ — запита се тя.

— Пушите ли? — попита той, извади ръчно навита цигара от джоба на якето си и я запали. Силният сладникав пушек на марихуана изпълни стаята. Гейл поклати глава. — А би трябвало. Помага да забравим неприятностите. — Усмихна се, но не весело. — А вие сигурно имате неприятности — добави някак ненужно. Подаде й цигарата.

Гейл се окашля, опитвайки се да проговори.

— Не — успя накрая да изрече тихо тя.

„Толкова пъти ми се е искало да погреба скръбта дълбоко в себе си с алкохол или наркотици“ — помисли си, наблюдавайки момчето. Но повече от чаша вино на вечеря я правеше сънлива и несигурна, а и не харесваше вкуса на силния алкохол дотолкова, че да се напие хубаво. Най-вероятно само щеше да й прилошее. Колкото до наркотиците, никога не бе развила някакъв интерес към тях, беше опитвала в колежа и веднъж с Марк, след което реши твърдо, че не са за нея. Обичаше да се контролира. „Контрол“ — помисли си тя, загледана в момчето.

— За какво си искала да ме видиш? — попита той почти приятно.

— Аз… — Очите на Гейл шареха притеснено от момчето към пода. Какво би трябвало да каже сега?

— Айрин ми каза, че си питала за мен. Нямаше ме известно време, щото си имах неприятности. Айрин ми каза, че някаква жена от втория етаж питала за мен по име.

— Реших, че си някой, когото познавам — отрони Гейл, учудена от силата на гласа си.

— Как така? — попита той. — Имаш ли нещо против да седна? — И без да изчака отговора й той се изтегна на леглото, почти в същата поза, както Гейл преди малко.

— Видях те един ден на улицата. Помислих, че ми изглеждаш познат, че приличаш на някого, когото познавах, синът на една приятелка, който изчезна — продължи тя, гласът й загуби сигурността си с лъжата. — Проследих те дотук, попитах хазайката за теб. Тя каза, че не те познава.

— Името на сина на приятелката ти Ник Роджърс ли е? — запита иронично той.

— Не — бързо изрече Гейл. — Разбира се, че не. Чух Айрин да те нарича така. Реших, че си казал друго име.

— И така се премести в същата къща и се навърташ наоколо, в очакване да се появя? — Гейл кимна леко. — Не е ли твърде много за син на приятелка? — Той се наклони напред и облегна лакти на коленете си. Гейл продължи да мълчи, разбираше, че каквото и да каже, ще прозвучи фалшиво. — Освен ако не са ти платили да се навърташ наоколо.

— Да ми платят?

— Като на детектив или нещо подобно. Като някоя от Ангелите на Чарли. — Той замлъкна. — Като ченге. — Дръпна за последно от цигарата и я хвърли на пода, настъпи я с крак.

— Не съм детектив — каза Гейл. — Нито ченге.

— Но си пратила ченгетата след мен, нали? — по-скоро заяви той, улавяйки изписаното по лицето на Гейл учудване. — Ти си била — изрече той и стана от леглото. — Изпратила си ченгетата при мен. — Гейл осъзна, че пристъпва назад към вратата, а момчето се приближава. — Коя, по дяволите, си ти? Какво искаш от мен?

Гейл го наблюдаваше учудена. Значи полицията бе реагирала на телефонното й обаждане; бяха изпратили някой да го разпита. И го бяха пуснали на свобода.

— Аз съм майка й — тихо изрече Гейл.

— Майка й? — запита той. — Какво означава това? Чия майка? Какви ги дрънкаш? Нека ти кажа нещо, по-добре е да се вразумиш бързо.

— Майката на Синди Уолтън — бавно изрече Гейл. — Малкото момиче, което си изнасилил и удушил.

На лицето на Ник Роджърс се изписа широка усмивка. Известно време не пророни нито дума.

— Малко момиче, което съм изнасилил и удушил — повтори накрая той. — Изразявай се по-определено — продължи той. — Те бяха толкова много.

— През април — уточни Гейл. Вцепенено. — В Ливингстън. В малък парк до училището „Рикър Хил“. Беше на шест години. Аз съм майка й.

— Много интересно — закима Ник Роджърс. — Сега започвам да разбирам за какво са били всичките тези въпроси в полицията. — Той замълча. — Разкажи ми още нещо.

— Не зная какво искаш да чуеш.

— Подробности. Искам подробности.

— Знаеш ги.

— Опресни ми паметта.

Гейл го изгледа право в очите.

— Малкото ми момиче се е прибирало от училище. Ти си я причакал зад храстите в малкия парк до училището. Ти… — заплете се тя, после се съвзе. — Ти си я дръпнал зад храстите и си я изнасилил. После си я убил. — Гейл усети как сълзи се стичат по лицето й.

Младежът се усмихна още по-широко.

— Не съм много добро момче, нали?

Гейл улови презрението в погледа му, видя как тези очи дебнат дъщеричката й, докато детето върви полека по улицата, забеляза го приклекнал зад храстите, чакащ удобния за нападение момент. Неочаквано тя се нахвърли върху момчето, ноктите й се забиха под очите му, разкъсвайки кожата по страните му.

— Ти, бясна кучко! — изпищя той, отскубна ръцете й и ги изви зад гърба й, обхвана кръста й, захвърли я на леглото и затисна краката и ръцете й със своите.

Гейл се изненада от силата му. Не бе много по-едър от нея, само няколко сантиметра по-висок и вероятно с десетина кила по-тежък и все пак се бе справил толкова лесно. Колко ли усилия са му били нужни за едно дете?

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че съм аз? — викна той. — Защо си изпратила ченгетата при мен? Не разбираш ли, че и без това си имам достатъчно неприятности? Бил съм в затвора, лейди! Да не мислиш, че пак ми се ходи там?

— Ти си убил момиченцето ми!

— Никого не съм убивал! Можеш да насъскаш по мен всички полицаи или да ме преследваш, докато и двамата не остареем дотолкова, че да не можем да ходим, но никога няма да успееш да ми припишеш това изнасилване!

— Ти каза, че си го направил — изплака Гейл. — Ти го каза. Ти си призна.

— Какво говориш, по дяволите? — Той все повече се ядосваше. Ръцете му върху китките й я притискаха все по силно към матрака.

— Точно сега, в тази стая, ти призна…

Гейл го гледаше в очите.

— Пошегувах се — изсъска той презрително. — Исках да ти отмъстя заради полицията. Не съм признавал нищо…

Неочаквано се дръпна, седна на пода и взе да търси под леглото.

— Няма да ми припишеш това убийство! — Скочи на крака и заопипва стените, обърна масата и заоглежда ъглите й.

— Какво правиш? — извика Гейл.

Изведнъж той съвсем побесня, яростно започна да крачи напред-назад, неспособен да застане на едно място.

— Заради това — изкрещя той и хвърли към нея нещо като напръстник, което я удари по бузата.

— Какво е това? — Усещаше как с всеки изминал миг истерията й се засилва.

— Не ми пробутвай тези глупости, госпожо Невинност! Мога да познавам подслушвателите.

— Подслушвател ли? За какво говориш?

— Кучка, няма да успееш да ми припишеш убийство на дете! Разбираш ли!

Гейл скочи от леглото и се втурна към вратата. Той незабавно я улови.

— Не! — изпищя тя, с надежда някой да я чуе, напипа отчаяно топката на бравата и успя да я завърти.

Неочаквано пред нея се оказа ниският мъж със сплъстените къдрици и първата мисъл на Гейл бе, че това е краят на живота й. Права е била; той я следи. Двамата мъже са свързани по някакъв начин.

— Полиция! — изпищя инстинктивно, когато мъжът с тъмните къдрици я хвана за ръката.

Ник Роджърс ги блъсна грубо и избяга през вратата. Чу стъпките му по стълбите.

Тъмнокосият я поведе навътре в стаята.

— Полиция — прошепна тя, когато той седна на неоправеното й легло. Изведнъж проумя кой всъщност беше той.

 

 

— От колко време ме следите? — попита тя лейтенант Коул след по-малко от час. Седяха на леглото й в стаята на Амелия стрийт.

— Откакто започна всичко — отговори той. — О, не веднага. Трябваше ни известно време да схванем какво се опитваш да направиш. Заподозрях нещо, след като постоянно те нямаше вкъщи. Говореше толкова уклончиво с мен, че реших да те проследя, да видя къде се губиш.

— Защо не се опита да ме спреш?

— Живеем в свободна страна — каза той. — Не мога да те спра да ходиш с колата си до Нюарк. Но реших да те държа под око. Така че с Питър те следяхме.

— Ти ли си сложил подслушвателя в стаята ми?

— Във всичките стаи, които наемаше — уточни той.

— Ами Ник Роджърс?

— Проверихме го веднага, щом ни позвъни.

— Разбрал си, че съм аз?

— Да, досетих се.

— И?

— Той твърди, че не знае нищо за дъщеря ти. Казва, че през април и май е бил в Калифорния. Още нямаме потвърждение за верността на думите му, но нямаме и никакви доказателства, които да го свържат с убийството на дъщеря ти. Сдобихме се с разрешително за обиск и претърсихме стаята му. Нямаше нищо. Отпечатъкът от подметките му е по-малък от отпечатъка на местопрестъплението.

— Но той има досие. Каза ми, че е бил в затвора.

— За обир на местната бакалия, когато бил петнайсетгодишен, за което е бил в изправителен дом, а не в затвора. Може да е отрепка, но не смятам, че той е убил дъщеря ти. — Гейл отпусна рамене, когато лейтенант Коул ги обви с ръка. Скри лице в якето му и усети пистолета под мишницата му. — Върви си у дома, Гейл. Остави полицейската работа на нас. Не усложнявай нещата.

— Моля те, не казвай на Джек — прошепна тя.

— Той вече знае. — Гейл се отдръпна, очите й затърсиха очите на лейтенанта. — Обадих му се веднага щом разбрах какво става тук. Реших, че съм длъжен да му кажа. Чака те у дома. Сега ще те откарам.

— Аз съм с кола — каза Гейл с глас, който сякаш идваше от много далеч.

— Дай ми ключовете — отвърна Коул. — Един от хората ми ще върне колата ти у дома.

Гейл се подчини, подаде ключовете и последва лейтенанта.

Хвърли последен поглед към празната стая.

Лейтенант Коул бе до нея и прочете мислите й.

— Кажи сбогом, Гейл — рече той.