Кънчо Кънчев
Атомната воденица (8)

Предговор II
(Написан първи)

Най-правилно е да се започне отзад напред.

От наръчника за начинаещи писатели

Всичко, освен корицата, в тая книга е наопаки. И това е естествено, ако допуснем, че времето и държавата, в която са се случили събитията, са били такива. В тоя ред на мисли едва накрая ще стане ясно какво е искал да каже авторът с предговора, пролога и всичко останало. Да не казваме, че намираме уводните бележки за съвсем безсмислени. Ето защо можете да отложите четенето им дотогава. Радостни сме обаче да ви съобщим, че в такъв случай то ще стане съвсем излишно. Но това си е така по принцип. А сега, тъй и тъй сте стигнали дотук, държим да ви кажем: най мразим предговорите, в които авторът разправя, че всички герои били измислени и нямали нищо общо с действителни лица и събития. Това си е най-чиста проба лицемерие и обида за интелигентността на читателя. Прилича на оня лаф на Коза ностра — „Няма нищо лично“. А всички знаем, че има, и още как. Лично си е от край до край.

Затова бързаме да ви успокоим, че всички герои в тази книга имат прототипи. Поради това на автора не се е налагало да върши нищо друго, освен да събере различни качества от реални личности, да ги съчетае произволно в нов образ, да му измисли име, минало и характер и да го остави на съдба му. Литературните прототипи и разни други типове може и да се познаят, разпилени по страниците. Така се разпознават и тружениците мафиоти, когато им тикнат отзад шашката с тротила и след това някой с учудване открива главата си на покрива, докато останалите нямат такъв късмет.

Казаното се отнася и за събитията. Част от тях биха могли да се случат досущ като истинските; в други са смесени случки по начин, който е хрумнал на автора, а трети са си направо преразказани, което, ако погледнем, си е едно и също.

Като изключим героите, събитията и… да, май панорамните платна, в останалата си част книгата е почти пълна измислица и следователно може да се използва — ако друго не ви дойде наум, поне в някой демократичен парламент или пък в часовете по българска история.

Съдбата на Божидар Къбоков и неговото семейство, на неговите приятели и техните семейства и на други хора, описани в тази книга, може да се стори доста позната и сигурно ще предизвика различни чувства.

Любителите на силни преживявания ще намерят в нея екшън най-малко колкото в семеен обяд на съпрузи, които се развеждат по взаимно съгласие. Или колкото в дом за стари хора в деня, когато плащат пенсиите — нали ги знаете как озверяват, ако пощальонът се забави или не може да им даде дребните.

Прагматиците ще открият, че е и полезна — ако не броим един безвъзвратно загубен наръчник на египетските погребални агенти, от нея по-полезен е само справочникът на влаковете за Йоркшир, тръгвали от някаква, струва ни се, лондонска, гара през миналия век.

Читателите с по-разклатени нерви пък може би ще я определят като тежка, тъжна, трагична и други повече или по-малко кръгли глупости.

Ние обаче разчитаме, че ще се намерят и такива, които само ще вдигнат рамене — като командировани в непознат град, загледали случайно афиш за неделна проповед в храма на адвентистите от седмия ден.

В тях са нашите надежди.

P.S. За критиците от старото поколение и следващите след него:

Романът бил преразказ на социализма. Не, любезни, не е преразказ, а поетична дисекция на това все още живеещо по нашите земи праисторическо Чудо-Юдо. То може би си мисли, че се е заселило тук завинаги. Затова тая аутопсия е съвсем своевременна. И ако ви се струва преразказ, значи не четете непредубедено, а вместо това се чудите как да не се съгласите или просто — като великия писател К. К. — си човъркате носа. Едва ли някой ви е разказвал така внушително, и при това толкова стилно и вълнуващо, как и защо са ви прецакали комунистите и как са ви насилили (и насинили) да строите доброволно вечен обществен двигател. Затова вместо да се дзипате (на шопски означава да се опъвате критически), преоткрийте истината за механизмите за внушение и видиотяване и как чрез тях елементарно и (без)болезнено са ви минавали. Може да ви се стори просто, но това усещане е измамно. Ето защо е необходимо да се чете внимателно това сдържано и елегантно обяснение на зашеметяващото, всеобхватно, помитащо всички морални норми гениално тъпо изобретение, известно с мъглявото име „социализъм“.

Длъжни сме да отбележим, че на някои места има доста яки анахронизми, което е нормално за една набързо (за някакви си два-трийсет години) натракана книга. Някъде обаче те са нарочно създадени, за да объркат и заметат следите на автора. Пък и ако той следваше хода на времето, тая книга щеше да се превърне в български вариант на „Дързост и красота“ (далеч по-завладяващ, разбира се). Можем да отбележим мимоходом, че (поне според знаячите) анахронизми има и в най-великия роман преди тоя, а именно в Библията. Затова не обръщайте внимание на разхвърляните тук-там преходи през времеви дупки. Те може би означават нещо, но то е без значение за онези, за които и без друго нищо не значат.

Не на последно място ще споменем, че ще има мноого разочаровани: книгата не е направена по калъпа на типичния холивудски сценарий за дебили — с изразходване на муниции, колкото при средно голямо натовско учение, със заемащо 17/18 от времето бясно преследване с попаднали под ръка коли, товарни камиони, мотоцикли с кош и внушителни колесни трактори, с подсказки къде и колко да се смеят американо говорящите зрители, както и със специално подбран видиотяващ рап и разнообразни други звуци, по-голямата част от които не се издават с уста. Тя няма нищо общо и с българската литературна чалга, пълна с голотии, просташки лафове и характерните миризми при упражняване на професията на разни евтини… (цензурирано няколко пъти), и написана с дълбоко познаване на материята след продължителен престой в бранша. Затова на любителите на такива четива ние поднасяме нашите възможно най-искрени извинения.

Какво имаше още? Да, някой се беше изкашлял, че той и читателите били искали да се почувстват съавтори. Е, тук малко се е поизхвърлил. Все ми се струва, че не е чак толкова загрижен за читателите. Между нас казано, хич даже не му дреме. Нека да си признае, и ще му олекне: точно пък дали българинът иска да се почувства съавтор, той не е изследвал. За българина са известни доста неща: че от маса време се мъчи да направи държава по тия земи, но все без успех, че през половината от тоя период е бил под опеката на византийските си събратя по калпава орисия, на османлийските си турски побратими, на руски и съветски братушки, на братските европейски наблюдатели, а отскоро и на Big Brother. Знае се също, че той е ученолюбив, обича да краде държавното, от романа става ясно, че е изобретил шарената и дебелата сянка, местни специалисти доказаха, че сме измислили египетските йероглифи, водили сме срещу себе си Троянската война^[1], а бродят и слухове, че в древността, в една планинска местност, сме дали безвъзмездно на избрания народ алгоритмите на правилното обществено поведение. Те са били написани върху яка сапфирена плоча, която — както скоро съобщи един от съучастниците — отпосле е отмъкната от наши гастролиращи, естествено мургави сънародници. Обаче дали точно средностатистическият българин иска да е съавтор, и то баш на тая книга, науката мълчи. Ако оня юнак си сложи ръка на сърцето — и на него не това му се иска. Казвали са ми, че критиците май все ментори са се натискали да бъдат, когато не са успявали да се цанят за цензори. Ето на, открийте дали това е вярно, или пък дайте идея какво може да е направил бай Иван от забележката за нудистки плаж, и станете съавтори.

Щом започваме отзад напред, както е правилно, трябва да споменем и още нещо за технологичните пропуски. Понеже по-голямата част от трудещите се не отбира от ато̀мни работи, ще поясня мислите си с прост пример, разбираем за критиците. Когато някое мепесе се трясне челно в як крайпътен дирек, безспорно е важно как е протекъл тоя сблъсък технологично. От това произтичат цял куп заключения, които се използват най-разнообразно — от катаджии, застрахователи и съдии, та чак до патоанатоми и редактори на погребални страници. За някои извратени типове обаче е далеч по-интересно какво се е случило с хората в проклетата кола. Интересно им е например каква е по-нататък съдбата на тоя нещастник, дето е бил зад волана. Може би ще остане без крак. Или без семейство. Или без душа. Да не говорим, че напоследък взеха да прибират дори шофьорските книжки. Но да се върнем към ядрената същност. Срам ме е да си призная: преди време открих, че не се вълнувам достатъчно силно от това как точно технологично е гръмнал Чернобил. Това е, защото подозирам, че причината е нетехнологична. По същата дълбоко нетехнологична^[2] причина издумтя цялото ни наакало се от самохвалства атомно-колхозническо и баш селяндуротежкоикономическо видиотентусиазирано тъпокръглоъгълно съобщество, известно и като соцлагер. Затова и такива черногледци като мен хукват да броят убитите и осакатените. И се ровят нетактично в съдбите на оцелелите, събирайки в едно следователско нахалство, журналистическо безочие и познатото притворено съчувствие на погребални агенти. Като резултат безименни авторитети справедливо са ме унищожили: описаните (измислени) критични ситуации са технологично невъзможни. Може би обаче някои от тях един ден ще си спомнят, че точно те са били участниците в съвсем подобни и даже, да си го кажем направо, в същите невъзможни аварии. Дано видят пребледнелите си тогава лица в поразмътеното огледало на онова, което някога е било съвсем ненужния им за технологични и обикновени лъжи закърнял зачатък на съвест.

И накрая за претоварената лексика. Ако непознатите думички бяха за обичаите в някой манастир^[3], борсови термини или от хвърчал някога латински израз, маса хора щяха ума си да изкълчат и наизуст да ги научат, белким блеснат в някой квартален диспут. Но ако е специална терминология, тогава не, мерси. Какво да кажа? Ежедневието на хората в една атомна централа е фрашкано с такива мъчни думи. Но то с технически и компютърни термини е пълен животът ни изобщо. Не виждам защо да ги махам. Както може би е станало ясно, тая книга не е за олигофрени.

Подчертано важна забележка: В тази книга се използват непрекъснато шаблонни изрази, идиоми, метафори, синекдохи и други тъпотии, станали нарицателни за социализма и отразяващи неговото абсурдно окарикатуряване на нормалния човешки живот. Тези, които са го живели, ще разберат особената ирония на това, да лишиш въпросните шаблони от първичния им революционен идиотизъм и да ги използваш за гаргара с най-прогресивния обществен строй (ето, последните три думи например образуват шаблонче). Само че онези, които не са имали щастието да живеят и работят по комунистически (шаблонче), няма да разберат основното чувство. Ами какво да направя? Мога да ги посъветвам: Да си построят свой социализъм, да поживеят десетина петилетки в него, да си изградят подходящ идиотски лексикон, както и навици за крадене от общото, плюене и прикритичко злобеене срещу ближния, яко лъготене и тарикатско скатаване от всякакви мероприятия и главно от обществено полезен труд. После да съборят с гръм и трясък, и най-вече с кеф тая най-прогресивна обществена постройка и да се хилят на собствената си глупост. Обаче им препоръчвам да направят този експеримент само мислено. Щото иначе мамата си трака. Тоя път може и да не падне.

* * *

Съгласно желанието на автора, предговорът трябваше да е запазен за накрая. Там си е изконното място на такова празнословие. По стечение на обстоятелствата, ще публикуваме още един и в първата книга. В пета отново ще можете да прочетете трети — вече наистина последен. Няма лошо — така се увеличава обемът и ще паднат повече парички — и от вас, и за нас.

Тоя предговор обаче се получи тъжен. Точно затова ще го изпратим чак в края на книга пета — там, където му е мястото (и тя е доста меланхолична). Но, за ваше успокоение, тя надали ще види бял свят. Засега нека да си стои самотна в безрадостните варианти на бъдещето.