В Козлодуй имаше може би три хиляди купувачи на книги за запълване на библиотеката и трима истински букинисти. В ония времена хубавата книга беше вид дефицитна стока за продавачките в зеленчуковия и супера, задължителна част от интериора за снобите и пролука в завесата за онези, които наричаха с не много обидната дума „интелигенция“.^[1]

Както казваше Божидар, редовите членове на букинистки клубове зад желязната завеса бяха наказани за своята назадничева буржоазна нагъзничност и техният живот щеше да остане завинаги безрадостен, беден и скучен. Никога, нито за миг те нямаше да изпитат трепета да отгърнат за пръв път на трийсетгодишна възраст, че и по-късно „Капитан Блъд“, „Черният корсар“, „Винету“ или „Артезиански трапери“, както симпатично се изрази веднъж продавачката от зеленчуковия в Козлодуй, защото „арканзаски“ сигурно й е прозвучало много нелитературно. Те четяха тези книги още преди да им се появят младежки пъпки, без да вникнат в расовия проблем или да осъзнаят грабителската същност на колониалната система. В резултат расовият проблем почти изчезна през седемдесетте години, а колониалната им система се саморазпадна още по-рано. През това време техните връстници отсам завесата се учеха от редки по съдържателност книги как да предават бащите си и да разпознават и трепят враговете, дори ако нямат под ръка еталониран врагометър. Тези безценни някога източници на лесно приложими знания по оцеляване в сложна международна обстановка вече никого не интересуват, а и повече никога няма да бъдат отпечатани. По тези причини те ще станат още по-редки.

Не по-различно стояха нещата със западните книгомани и когато те навлизаха в крехката юношеска възраст. Тогава те прелистваха техните „Улица Консервна“, „Великият Гетсби“ или „Нежна е нощта“ — главно на онези страници, на които героите използват отхвърлени от съветските учени несоциалистически сексуални техники, и увлечени от неприличните сцени, пропускаха основните проблеми на капиталистическото общество. Така тези нещастници едва на стари години разбираха, че никога няма да си купят небостъргач в Манхатън или златно клекало с дистанционно за тоалетната си. И отчаяни, прекарваха остатъка от живота си в някоя вила във Флорида, предимно на яхтата си, за да не подстригват безспирно омразната трева в скромния си, нямащ и три декара двор.

Докато нашите книголюби започваха, както казваше Божо^[3], с яките писателски стълбове на новия живот Параславов, Паралийчев и Ст. Ц. Драскалов. Така (пак според него) поколения читатели постепенно достигали до соцфароразпръскващия късен комревсимволичен Маяковски и тоя връх на революционно-патологичния поръчков антиекшън — „Майка“ на Горки. И когато по-късно прочели „Архипелаг ГУЛАГ“ и разбрали какво е правила партията майка, съвсем спонтанно заизливали обзелите ги чувства чрез сакрални изрази — главно от типа „тяхната мама“ — за главните герои, и „неговата майка“ — това пък специално за всеки конкретен автор.^[4]

Завинаги бяха лишени нашите западни побратими и от най-разтърсващата радост за букиниста, достъпна у нас за всеки редови любител: несравнимото с нищо преживяване, наречено „опашка за книги“ *.

Но сме длъжни да поясним, че далеч не всички букинисти клечаха по опашки. Божидар, а и начетеният инж. Пантареев отдавна бяха забелязали и дефинирали противниковата неклечоклечаща група. Членовете на писателския съюз например не клечаха. Противните на всеки свободен автор многоглави официозни литературни цербери критици — тоже. Да не говорим за разните генерални секретари и маршални председатели, техните заместници и заместниците на техните заместници. На тях книгите им се носеха по ония специални списъци, заедно с полагащата им се част от пролетарския интернационализъм — прясно начуканите пържоли, карловските луканки и касите с бира „Загорка“. Но те и магазинерките в зеленчуковите в Козлодуй, редакторите от печатните, тъй да се каже, органи, или, да речем, по-крадливите работници от системата на книгоснабдяването също не клечаха по опашките, макар че не бяха в списъците. По онова време разни партайгеносета, номенклатикуровци, ербап крадците от държавното и останалата подобна паплач (израз на Метаксаки) бяха верните храненици на системата^[6].

Подобни мисли минаваха през главата на Божидар, но разбира се, без прозрения в бъдещето и без мистичната им, осъдена от прогресивната работническо-селска философия част. Та такива ми ти работи, както би отбелязал Николай Николаевич, пък и Иван Иванич. А работата беше в това, че Павел и Божидар бяха букинисти. Това беше последната шега на съдбата и Този, който я управлява, пожела редицата от банални и на пръв поглед съвършено несвързани събития да бъде завършена от едно позвъняване в ранните часове на настъпилия вече понеделник.

* * *

Към този момент схемата, както биха се изразили атомните енергетици, вече беше събрана. По-късно, след Чернобил, тази пелинова схема^[9] щеше да стане популярна сред специалистите като „натрупване на малки грешки, дребни проблеми и незначителни на пръв поглед обстоятелства“.

Най-напред в нашия случай инж. Къбоков тръгна за риба, но вместо да се ограничи с преките си задачи, затъна до уши в сладката тиня на порока. Можеше да укроти желанието си да дебне едри смъдоци и да съблазнява чужди жени, да остане под падналата върба и кротко да лови сънливи дунавски шарани или дори обикновени беззащитни каракуди. Обаче не. И понеже един грях най-често повлича друг, той предложи на приятелите си интелектуален продукт, твърде различен от истината. Като резултат бридж карето се разпадна и Били Лъжеца се върна у дома си навреме, или, ако сме по-точни, съвсем не навреме. Така една редица незначителни обстоятелства прати Били в Оряхово. По другата линия на Съдбата, пак заради инж. Къбоков, Гелето едва не се удави и в резултат си зададе разни каверзни въпроси^[10] за смисъла на съществуването и тям подобни. Именно заради това той определи посоката на живота на двама им с Димитраки към парилката и те поеха натам, вместо да се разотидат мирно по домовете си. И ето ти дребен проблем: Вушката нямаше да бъде на смяна в понеделник, а един нереализиран художественотворчески гений с локално значение нарисува незначителна от соцхудожествена или малко по-значителна от худкозлодуйска (художествено козлодуйска), бихме казали, гледна точка карикатура. По-нататък в резултат на дребен спор инж. Армянов изпрати на обход инж. Къбоков и той не разгледа схемата на един АВР. Но то така става, като не можеш да си държиш устата затворена. Междувременно Съдбата се бе погрижила и за други незначителни неща, за които ние още не знаем. Например заради такова нищо не значещо нещо, като нарушението на закона, един началник-смяна реши да отмъщава на държавата, що за възпитание. Друг пък трябваше да се отклони за съвсем малко от работното си място, пак за нещо много дребно — някакви си пет торбички оловни сачми. Колко са те в сравнение с огромния хилядитонен реактор? Нищожно и съвършено пренебрежимо, ей тонечкос малко. Всеки социалистически склададжия ще ви се изсмее снизходително, че и направо презрително, ако го попитате къде са се дянали тия сачмички. В схемата се намесиха и други второстепенни фактори, като лошото време, интернационализма и простотията на разни началници. Сега като си спомним, времето май не беше лошо.

Списъкът от дребните проблеми започваше с коляното на един пароотбор в турбинен цех, което беше спукано трета седмица или може би втори месец — вече никой не помнеше откога (от месец и половина). В една капиталистическа Атомна мощността мигом щеше да бъде намалена, турбината спряна и пропускът отстранен. Това щеше да стане само защото той е дразнил тъпото чувство за експлоатация на директора, присъщо иманентно въобще на всеки от тия проклетии — капиталистите. И собственикът не само нямаше да му дудне за загубената енергия, а щеше да кимне благосклонно като го срещне в коридора, повлякъл саковете си със стикове за голф. Тук, в условията на поредната енергийна схватка с империализма, такова нещо не можеше и през ум да мине на някого. Така адският шум имаше възможност да ядосва текущата смяна, да оглушава минаващите наблизо и да предизвиква тикове на турбиниста долна зона (главно на nervus facialis), чиято работна клетка бе в непосредствена близост до това соцуправленско явление. В съответствие с по-лекия, освободен от вътрешно напрежение поглед върху подобни проблеми, наш отговорен другар беше забравил да закупи от Холандия някакъв си специален кабел. Чудо голямо. Само че инж. Стоянов, воден от користни подбуди, заявил пред свидетели, че ръководството на Атомната приемало дори червения график като част от географската даденост на региона. Това на практика се отнася към дребния въпрос откъде в областта ще се намират подходящи кадри за атомна централа. По изследванията на Дидо по тези ширини е нямало дори свестни воденици. Каква надежда имаше тогава да се намерят необходимите специалисти по ядрена енергетика от някое близко интелектуално средище за мелене на брашно посредством падаща от високо водна сила? Не е ясно. Според инж. Вушката голяма, но била само надежда, без въпросните специалисти. Към нашия списък вероятно се числи и електрическата схема на пултовете за управление на БЩУ, която ги поставяше в една категория по енергозахранване с кравешкия обор в местния втори стопански двор. Ние обаче не можем да определим дали този дребен проблем е предизвикан от малка грешка, или е по-добре да го приемем като незначително обстоятелство. Както е казал поетът, което не знаем — не знаем.

Божидар веднъж казал в тесен кръг: „Дори и простите хора са наясно, че малкото камъче обръща колата. Това означава, че няма малко значим камънак.^[11] Изглежда сякаш всичко е било подредено от някой многорък търпелив и изобретателен злосторник. Но то това си е характерно въобще за соца.“ Няма да спорим, нито ще отречем мъглявата му догадка, че тоя демиург на морални катастрофи, тоя яростен конструктор на непоправими беди просто е изградил всичко от дребните бодили на вечните соцпроблеми и парчета класова омраза, споени със специално подбрани идеологически течности — както се сещате, с рядка консистенция и със специфична миризма^[12]. Няма да опровергаваме и когато друг път пък е казвал, че „и натрупването на случайни обстоятелства и уж незначителни грешки е само удобна измислица, целяща да прикрие лицемерно и нагло виновника, чието име всички знаят“. Само че кой е той? Но то всеки има право да си мисли каквото си иска, стига тоя процес да се извършва в подходящи помещения, най-добре с решетки и подсилена охрана. Важното е, че към момента на нашето повествование цялата схема от незабележими с просто око промени — като оная смачкана пеперудка от разказа^[13] на Бредбъри — вече бе почти подготвена. Оставаше да се добави само втората безсънна нощ.

Така че Божидар и Гелето вече звъняха на вратата на сем. Пантарееви.

Отвори им самият рожденик. Отвътре полъхна весела глъч, а от рожденика полъхна на ракия с неясен произход и салата с повечко лук.

— Хайде, бе, много закъсняхте — каза Павел леко завалено и с неопределим апломб^[18].

— Абе, аз му викам на Гелето, хайде да се измъкваме, че пиенето може и да е свършило вече. И без това никой няма да забележи, че ни няма. Ама той… не може — вика, — трябва да стоим до края на смяната, така е по инструкция — поднесе веднага приятеля си Божо.

— Няма страшно, пиене има — засмя се Павел. — Хайде, влизайте.

Пантарееви живееха в малък двустаен апартамент, който навсякъде в родината се смяташе напълно достатъчен за инженерно семейство. Още повече че панелните кутийки тук бяха с една категория по-високо от повечето градове, защото за стая се броеше и кухнята. При условие, разбира се, че може да се нарече кухня помещение с размери на средно голям килер, на една от стените на който архитектът беше избил прозорец — най-вероятно в пристъп на душевна депресия. Ако обобщим, сем. Пантарееви живееше в тристаен апартамент, а празнуваше в една от трите многобройни стаи, определена за хол.

Божидар не знаеше колко гости беше поканил Павел, но изглежда, повечето от тях си бяха отишли или още избираха подарък. Компанията, с малки изключения, сякаш се беше пренесла направо от последния купон у тях. Нямаше ги досадниците. И Никифор.

В замяна тук беше Станислав Вушев — ДИБ на II блок в смяна Г, заедно с жена си Вера. Тя беше рускиня, потомствена московчанка и дъщеря на техен зам.-министър или нещо подобно. Беше навикнала на специално снабдяване, слугиня вкъщи и пиене според големите във всяко отношение руски мерки. Затова Вера никога не готвеше — поне Божидар не я беше виждал, грижеше се за сина си в паузите, през които не си правеше маникюра, не переше и не говореше быльгарски. Готвенето и прането бяха територия на Вушката, а синът им растеше, може да се каже, безгрижно.

Обаче имаше и друга изненада. Срещу Павел, в полупрозрачна кремава блузка и поличка на розови цветенца, която беше дълга колкото да не се виждат съвсем пликчетата й, беше седнала Мариана. Нещо като торта със сметана, само че не за рожденика.

Божидар срещна погледа й, погледна към онова място, към което ни насочва колективно неосъзнатото (според Били, колективното осъзнавано), преглътна внезапните си неприлични помисли и седна до Павел. Гелето си избра място до масичката на колелца — гордост на домакините и поставка за пет-шест шишета с разни гроздовици и сливовици, сред които, като породист чуждоземен петел сред местни проскубани кооперативни кокошки, се мъдреше, дошла незнайно откъде, бутилка на Джони Пешака.

— Какво ще пиете? — попита Павел.

— Аз съм на гроздова — каза Божидар, — а на Гелето сипи малко лимонада. Той скоро си прави пластична операция и лекарите му казали само това да пие — да не му се отлепи носът.

— Ти гледай твоят да не пострада — отговори наперено Рангел.

— Хайде, наздраве и добре дошли — каза Павел и обърна на екс водката си. И той беше руски възпитаник.

— Наздраве! — каза Божидар. — От името на всички ти пожелавам сполука, щастие и много други безсъдържателни неща. От името на двама ни пък с Гелето и лично от свое име ти поднасям тоя подарък.

Божидар бръкна в торбичката си и… извади антологията на Антоний Арнаудов „Наричаха ги Бийтълс“. Беше я купил предния ден от Хърлец и я „изгълта“ начаса, а имаше и още един екземпляр.

— Охо, и аз имам скоро рожден ден — засмя се Детелина.

— Аз нямам скоро рожден ден, обаче можеш да дойдеш на тържеството по случай развода ми — каза Иван и повечето се позасмяха. Смешно беше, когато някой изрази гласно мисли, които тайно минават през ума на всички ни.

Пък и всеки би поканил и по по-незначителен повод човек като Божидар. А защо? Защото той беше ценен приятел книгоразпространител. В дните, когато зареждаха книжарниците в околността, Божо пътуваше — най-често на автостоп — с един голям сак. Книжарките му даваха определени бройки от търсените заглавия, а като притурка към тях пробутваха, съгласно указанията на партията, някои от стотиците залежали боклуци на соцреализма, за да бъдат продадени като „комплекти“. Но той четеше много бързо и се изхитряваше да открие сред баластрата и някои по-свестни книги, които успяваше да продаде — е, като си поизкриви малко душата — и самостоятелно. Така снабдяваше с най-търсените заглавия и без „нагрузка“^[19] приятелите си. Поне тези, които го канят редовно.

— Дай, бе, дай да я видим — каза Вушката. — Може най-после да разберем що толкова ни харесваха навремето.

— Изданието е много ценно. Има списъка на всичките им тави — каза Павел.

— Обаче май са я печатали на някоя преса за партизански позиви — изкоментира Иван полиграфското й оформление и веднага се плесна по устата.

— Хубава ли е бе, Божо? — върна в безопасно русло разговора Детелина.

— Хубава е — отговори уклончиво Божидар. — На мен например най-много ми хареса, когато говореха с Елизабет… или май с папата, не, чакай, не беше ли с Хайле Селасие — абе, не си спомням точно, обаче нещо ги попитаха, а те отговориха в смисъл че да или нещо подобно. И беше много весело. И накрая всички пяха With a little help from their friends^[20].

— Деспе — обърна се Павел към жена си, — пусни малко грамофона. Нали се сещаш какво?

Може би никой в Козлодуй не можеше да разбере защо и как се беше образувало сем. Пантарееви. Вярно, всяка жена би се омъжила за мъж като Павел. Само че защо той се беше оженил за Деспина — това беше въпросът. Божидар също се беше питал какво беше намерил приятелят му в жена си, освен това, че е грозна, дебела и мързелива. Но в Деспина тези качества се съчетаваха балансирано и вероятно тази хармоничност, заедно с това, че пушеше и пиеше като разведена рускиня, беше привлякло неудържимо инж. Пантареев.

За изненада на Божидар тя стана веднага и извади от един от шкафовете някаква плоча. Не беше я виждал, но се досети каква ще бъде.

— Дами канят — обяви Павел и стаята се напълни с гласа на Пол и музиката на Michelle^[22].

„Старите песни винаги напомнят нещо на старите хора“ — помисли си Божидар, като един от любимите си герои — Александров, в оная сцена от „Бялата стая“^[23].

* * *

Беше преди много години, на едно събиране в студентската квартира. Пак празнуваха рожден ден — на Сашо, сина на хазаина. Бяха се надомъкнали разни копелдаци, завършили все английски гимназии. Сашо беше свалил дъщерята на декана на Химическия факултет и това бяха нейни съученици и състуденти от каймака на софийския хайлайф: на тоя баща му в ЦК, на оня — секретар, важен председател или поне посланик на Запад. Тогава Божидар видя за пръв път и Мишо Белчев — той още не беше станал естрадна звезда и беше дошъл с китарата си. Имаше питиета, каквито по онова време Божидар можеше да разглежда най-вече през витрините на „Кореком“, по „Грундинг“-а на хазаина вървяха само най-хубавите хитове, а Мишо изкара няколко парчета, които направо разтопиха мацките. Стана голям купон. И тогава в центъра на вниманието пак се оказа не рожденикът, а някакво страхотно маце. Всички тузарчета се скъсаха да й се натискат. „Копеле — беше му пошушнал тогава Сашо, — ако свалиш тая гърла, ще ти ходатайствам пред бащата да не плащаш наем поне до края на годината.“

Тогава той само се засмя:

— Направо ви изстинаха четвърт от доходите.

Към края на купона един от тежкарите — синеок, изтупан сваляч и син на някаква важна партийна клечка — не оставяше Павлина да седне. Докато танцуваха, дрънкаше, без да спира, на английски, за да й покаже каква голяма работа е, и накрая на нея така й писна, че досадата в погледа й можеше да се прочете и през оксиженно стъкло. Божидар знаеше схемата на Сашовите купони и чакаше времето за „близки запознанства“: към края, след като мацетата се размекнеха от срамежливо изпитите две-три питиета, започваха да вървят все бавни парчета. Тогава дистанцията се стопяваше, ръцете почваха постепенно да се плъзгат все по-надолу от кръста, жертвата отпускаше доверчиво глава на рамото и в резултат се озоваваше на някое легло или канапе в празна отоплена стая. Докато се завърти ролката с блусовете, Божидар безучастно и небрежно отпиваше от чашата си истински Chivas Regal и само два пъти погледна в очите Павлина. Първия — с интерес на познавач, а втория — с разбиращ и леко насмешлив поглед.

Беше се замислил за това как безспирните вълни на западното влияние пробиват всички диги и прегради, които неуморно строяха комунистите. На тоя купон повечето бяха с дънки, а не с бригадирски униформи, пиеше се шотландско уиски, а не троянска сливовица, слушаха се разни хард упадъчни състави, а не протяжни и прочувствени народни песни и се играеха отново буржоазни друсащи танци, а не нашите юначно подскачащи хора и ръченици в аранжимент на разни идиоти. Но то така ставаше на всички такива терени. Това беше: макар че стражите на соца стрижеха косите, цепеха крачолите на панталоните, преследваха, изключваха и уволняваха наред, идеите за свободата на духа и избора дупчеха и разяждаха желязната завеса като… като термити — мисионерски щаб в Горна Волта. „И тя може би един ден ще рухне, тая проклета завеса. Ей на, тук почти всички са от бъдещия соцкаймак. Щом те друсат шейк и се наливат с чивас, значи краят е близко. Глупости. Това са празни надежди. Я по-добре да се съсредоточа върху свалянето на тая гърла. Така и наемът ми може да отпадне — помисли конструктивно бъдещият инженер Къбоков. — Хъ, откъде пък ми дойде наум тая Горна Волта? — подхилкна се Божо. Малко след това му просветна: — Да, бе, нали имаше такъв антиимпериалистически лозунг: Долу ръцете от Горна Волта“ — напипа той част от манипулативните техники на подсъзнанието, но вместо да развие идеята, прехвърли безхарактерно усилията си върху по-вълнуващата тема.

Когато тръгна Michelle, Божидар стана и ловко премести стола си на пътя на нахалното софийско копеле, което пак се беше засилило да кани Павлина, извини се лицемерно, и докато то обмисляше дали да заобиколи, или да премести препятствието, той вече поемаше ръката на топмодела на купона.

После… после я изпрати до тях по пустите софийски улици. Тя му беше дала доверчиво ръката си, а пред кино „Витоша“ я прегърна през рамо. И така вървяха три години. До онази вечер, когато се появи в квартирата й, след като не й се беше обаждал цял месец. Каза й истината и докато си тръгна, тя се смееше и не искаше да повярва, че се е оженил.

А най-смешното беше, че месец след оня… ами да, малко тъжен блус хазаинът се оправда с лекарствата за подаграта си и вдигна наема с петдесет процента.

* * *

— Божидаре — чу той гласа от предишната нощ до ухото си, — ще танцуваш ли с мен?

Мариана се беше изчервила като розовите цветенца на поличката си.

Песента вече привършваше, но Божидар стана. И още като сложи ръката си на кръста й, усети как тя потръпна и се притисна в него.

— За какво си мислеше? — пошепна тя.

— За тебе — излъга Божидар.

— И какво си мислеше?

— Ами как ти разкъсвам сладките гащички и без да те събличам, направо почваме да се… Нали се сещаш? — прошепна й Божидар.

— Да — пошепна Мариана и той усети как омалява в ръцете му.

„Ний май ще почнем направо на дансинга“ — помисли си Божидар.

— Божо, Божо — провикна се уж закачливо от другия край на стаята Детелина. — Да внимаваш, че веднага ще докладвам.

— Няма нищо бе, Ина, те още само танцуват — защити го Павел.

Божидар тъкмо се чудеше какво да каже, когато музиката престана. Мариана стисна плахо ръката му, пусна я и се отдалечи, без да го поглежда. Беше явна покана и той се почувства съвсем като в спомена.

— Като разглеждах изданието, сякаш намерих отговор на въпроса защо тези четирима хлапаци ни харесваха толкова много навремето — каза Станислав.

— Защо бе, Вуше? — полюбопитства Детелина.

— Ами, гледай ги — навсякъде са истински. Това е. В песните им за любовта имаше любов, в песните за приятелството — приятелство. Ако някого не харесваха — казваха му го в очите. Когато се подиграваха с някого, не го правеха зад гърба му. Ако искаха да напсуват някого нелитературно, правеха го пред всички, а не като нас — вкъщи, и то наум. Те имаха смелостта да бъдат докрай това, което са, а не онова, което някой им налага да бъдат. Ето затова ни харесваха. И ние покрай тях като че ли живеехме без лъжи и лицемерие. Поне докато траеше музиката им.

Всички се умълчаха. Вушката рядко говореше, но още по-рядко казваше нещо, което няма смисъл да се чуе. Само Иван не схвана дълбочината на момента.

— Истината е хубаво нещо, но длъжността ми е по-скъпа — адаптира той афоризма на Платон към социалната среда и всички се разсмяха.

— Ето, това е правилната аксиома на поведението ни — каза Божидар.

— Защо бе, Божо? — попита Детелина, която все не можеше да разбере кога той прави някой от постоянните си театри и кога казва наистина онова, което мисли.

— Вуше, нали си чел „Голямата скука“? — каза Божидар. — Е, там, малко преди Емил Боев да прецака за пореден път ЦРУ, двамата със Сеймур се припичаха на една пейка в парка и си бъбреха за разузнаване. И понеже Сеймур — нали си спомняш — много се беше привързал към Емо, докато избираха край за романа, той му предложи да дойде сам и доброволно в неговия свят. Защото той поне бил откровен в грозотата си, докато светът на г-н Боев бил лицемерен като идеологията си. Та тогава, под лъчите на есенното датско слънце, онова мекере Погодил Номерайнов напъха в устата на отрицателния герой най-точната социологична характеристика на социализма. И беше тъкмо на място, защото те нали бяха на конгрес по социология.

Божидар изчака малко и добави:

— За мен социализмът — Божидар се подхилкна, — социологично погледнато, е най-мащабният и отвратителен пример за насилие, лъжи и лицемерие. Тъй че Иван е прав: какъв избор имаме, ако искаме да оцелеем, освен да се слеем със социалната среда?

— Че аз казвал ли съм такова нещо? — ококори се Иван с изражение на глупака от руските приказки и всички отново се разсмяха.

— Деспе, дай да пуснем някоя друга плоча — каза Павел. Вече се беше ядосал на Божо. На кого изнасяше лекциите си? На правоверните? Тяхното вкаменено верую беше от застинала революционна лава. Да не би тогава на средностатистическите граждани? Те бяха инертни, страхливи конформисти, склонни на всякакви компромиси и дребни предателства в името на някоя по-ярка социална придобивка. Никой от тях нямаше да иска да се чувства на конгрес на опортюнистите. С такива приказки можеше да се постигне само едно: да докара маса проблеми на себе си и на приятелите си. За какво си чешеше езика тогава — и то точно на рождения му ден… Той знаеше, че ей такива като него са ги пращали^[26] да размишляват на тишина във временно позатворените простори на обширния остров Белене.

— Нали имате плочата на Смоуки? — попита Мариана.

— Да бе, Марианче, какво искаш да пусна? — попита Павел. Преди малко и на нея се беше ядосал. Хайде, станала му любовница, станала. Нейна работа. Ама сега така пред всички… Но то нали страстна любов, охтичава кашлица и антикомунистически убеждения не можели да се скрият, сети се той за една от Божовите мъдрости и се засмя на мислите си. Кво да прави? — симпатяга беше Божо. Приятел му беше.

— Каквото и да е, Павче. Всичките им песни ми харесват — чу се приятният глас на Мариана, и беше ясно на кого и какво казват обертоновете му.

— Пусни Living next door to Alice^[27] — каза Божидар. И когато Крис Норман заразказва за Алис, покани Вера.

През това лято Божидар забеляза, че тя излиза често на балкона да си прави слънчеви бани или просто да гледа пейзажа, а веднъж дори прибра прането. И понеже сем. Вушеви живееха в отсрещния блок и два етажа над тях, а Вера излизаше облечена обикновено с къси полички, Божидар можеше да разглежда отблизо моделите на пликчетата й. Веднъж тя го забеляза и му махна с ръка, въпреки че се досети какво гледа. Те и преди това се познаваха, но може да се каже, че оттогава започна нов етап. Защото, когато го зърваше през деня в кухнята, тя често сменяше късите си полички с хавлии или с домашни пеньоари, които час по час се разтваряха. В резултат свикналият на самонаблюдения Божидар забеляза, че по-често от преди си намира работа в кухнята или в северната стая. Тази уж невинна игра продължаваше вече два месеца.

— Станислав често ми е разказвал за теб, но аз не вярвах, че си такъв отявлен дисидент — каза тя веднага след като затанцуваха.

— Е, може и да съм от отявлените, но не съм от опасните — засмя се Божидар.

— Какво имаш предвид?

— Всичко, което имам, се вижда^[28] — отговори с известната баналност Божидар. — Системата ме разпознава веднага. Още в девети клас моят класен ме кръсти „бацилът на разложението“^[29].

— От това дисидент не се става.

— Разбира се. Работата е там, че после започнаха да ме съдят на комсомолски събрания. Аз се готвех упорито за заседанията. Започнах да чета лоши книжки и да слушам упадъчна музика по радио „Лаксемберг“. Така станах дисидент.

Вера се разсмя.

— Станислав ми е разказвал, че имаш голяма библиотека.

— Ами заповядай, ще ти я покажа — насочи Божидар разговора към темата с показването на най-различни колекции.

— Може да мина някой път. А Солженицин чел ли си? — полуприе, полуотказа Вера.

— Попадал ми е.

— Ами „Архипелаг ГУЛАГ“?

— Да. Преди десетина години един приятел емигрант от Чили ми превеждаше части от тая книга от някакъв испански вестник. Той ми разказа и за прочутата реч на другаря Хрушчов^[30] на сесията на ООН. Но аз тогава не повярвах нито на едното, нито на другото. Предполагам, че го разочаровах много, защото престана да ми дава материали за размисъл.

— Сега вярваш ли?

— Преди време в Ленинград мои приятели букинисти ме запознаха с човек, който е лежал по лагерите — седемдесетгодишен старик, който още се държеше. Професор по лингвистика, който знаеше седем езика. Главният учен Йосиф Висарионович сменил абстрактния предмет на неговите изследвания с ръчноприложен. Та той ми разказваше за прекрасната природа на Колима и за трудовата си биография — как е рязал дърва при минус четиресет и как е пълзял из минните забои. Въобще зная, че съветските слонове са най-големи^[31]. А как Никита Сергеевич използва арсенала на бойното марксистко ораторско изкуство гледах на друго място. Много ми хареса. Все едно че им казваше: „Пак добре, че пердаша с обувката, щото ако не мирясате, ще ви зачешем с ракетите.“

Верочка се засмя с глас. Приятно й стана.

— Къде си научил така руския? Говориш без никакъв акцент.

— Слухът ми е много музикален. Освен това съм тренирал специално — в кръчмите, а също на черния пазар. Там си лафим с ченгетата на местния жаргон. Мръсните думички в руския пък ги упражнявах с хубави рускини. Те също нямат акцент.

— Говориш като циник.

— Да, аз съм от школата на дисидентите циници.

Вера отново се засмя и Божидар констатира, че смехът й съвсем не беше неприятен.

Песента вече привършваше.

Мариана погледна към тях, наранена от собствената си ревност, и Божидар я успокои с дискретен, изразителен поглед.

— А тогава защо обичаш Есенин?

— Това пък кой ти го каза?

— Станислав ми разказа как веднъж си рецитирал наизуст „Ана Снегина“.

— Това е клевета. Тогава пропуснах всички пасажи за Ленин — отвърна Божидар и двамата се разсмяха.

— Знаеш ли, с теб е интересно да се разговаря.

— Нали ти казах, че непрекъснато се упражнявам — пошегува се Божидар вместо церемониален поклон в края на танца.

— Струва ми се, че не трябваше да го казваш това за социализма — каза тихо Павел, докато Божидар сядаше на мястото си.

— Защо бе, Павче? — попита той, въпреки че вече съжаляваше. — Пред повечето от присъстващите тук съм казвал и по-лоши неща за социализма.

— Пред повечето — да, но не пред всички.

— Да се говори истината, е лесно и приятно^[34] — процитира Божидар и вече съвсем съжали, че се е раздрънкал. Но не можеше да се спре. Мариана гледаше така предано, с такова обожание своя Божо. Той беше героят в нейните очи, а не някоя от тия хърби наоколо. Даже Павлина не го беше гледала с такъв възторг, когато извърши най-чутовния си подвиг, а именно като премести стола пред оня софийски копелдак и промени с това живота на толкова хора. Абе, никой не го беше гледал така. Ей сега щеше да разпери всичките си пера. — Деспе, намали малко грамофона, че искам да ви покажа нещо — каза той и извади от торбичката си за крадене, както я наричаше, синя папка, а от нея измъкна някакво списание. — Преди две седмици бях в София и се отбих у един приятел. Той ми даде тоя брой на „Нюзуик“. От дванайсти април е. Днес мислех да превеждам една статия от него, но се наложи… — той погледна Гелето, — абе, наложи се спешно да правя обход в зоната и не успях. Обаче не е нужно да знаеш английски, за да разбереш посланието на снимките. Струва си да ги разгледа човек.

— Я бе, Божо, я да видим — първа не изтрая Детелина.

— Дадено, бе, само елате тук, че е опасно да разнасям списанието — каза Божидар и всички се разсмяха. — Мисля, че и заглавието не се нуждае от превод. Brezhnev: The Final Days.

— Той прилича на мумия — каза Вера.

Така си и беше. Вместо верния неостаряващ марксист-ленинец и глава на могъщото государство от снимката, сякаш от отвъдното, ги гледаше един смъртно болен, лицемерен и жесток деспот.

— И какво сега, искаш да ни покажеш как ни лъжат с официалните портрети ли? — попита Детелина.

— Не бе, Ина. Това е невинна лъжа. От нас крият нещо много по-важно от това, че Брежнев е изкуфял, умиращ дъртак. Но кое е то — остава за домашно упражнение.

— Много гадно изглежда — каза Мариана.

„Ами затова го крият, защото толкова си приличат със социализма, че човек неволно се досеща за алегорията“ — за малко да й отговори Божидар, но си замълча. „Само че за Леонид Илич най-вероятно скоро ще ударят камбаните на «Василий Блажени», докато социализмът очевидно е безсмъртен^[35]“ — продължи да мисли вяло той и като му свърши инерцията попита:

— Павка, нали са тук двата тома на Иван Хаджийски?

Божо помнеше всички важни книги, които познатите му бяха купували от него. Тези беше открил забутани на един рафт в някакво родопско градче, където бяха престояли маса години. Местното население там не се беше възползвало от полагащата му се квота за социологична литература. В Родоплъка предпочитат пататника и кочовото мя́со.

— Сега ще ви покажа нещо много сладко — той отвори по интуиция втория том и от първи път откри страницата, която му трябваше. — Само да мине Back to Bradford^[36]. Сега канят кавалери — каза Божидар, остави книгата, като пъхна една салфетка между страниците, и подаде ръка на Мариана.

Отстрани бяха приятна гледка. Той не беше посещавал уроци по танци, но имаше усет за музиката. Мариана също притежаваше чувство за ритъм, към което се добавяше и нещо друго, вече очевидно за всички. Не само защото се беше изчервила отново.

Песента свърши и последното парче от плочата — Wild Wild Angels^[37] — играха пак заедно на приглушената светлина от лампата в коридора. Той завъртя Мариана към стената, притисна я за секунда значително по-надолу от кръста и тя прошепна в скоропоговорка:

— Недей, моля ти се, подкосяват ми се краката. Ще те чакам у нас. Нали ще дойдеш?

— Ще дойда — прошепна той и я пусна малко преди края, да не си помислят нещо лошо гостите.

Когато светнаха лампите и останалите насядаха, той се пресегна за томчето на Хаджийски.

— Както сме насядали сега на масата, ще ви покажа един лист с разни гозби и яденета. Хаджийски го цитира, бих казал така, с пролетарски яд на някои изтерзани от липсата на трети келнер постоянни клиенти на ресторант „България“ — зачете Божидар, — „които по половин час държат долното меню и се цупят, че нямало нищо за ядене“.

Менюто беше от 28 август 1940 г. и от него ставаше ясно, че българската буржоазия по онова време си е похапвала „чига сос Капри, медальони маркиз, каленоли финансиер, мозък сицилиен, ростбиф алангле, турнедо Росини, а също така разни агнешки гювечи, гъска с ябълки, аспержи, както и шашлик по кавказки“. Общо 51 „заглавия“.

И докато компанията се дивеше и хилеше над ястията, чиито имена може би се произнасяха из тия вилаети за пръв път от четирийсетина години насам — поне от хора като тях, Божо измъкна от папката една брошурка с корици от виненочервен гланциран картон. На корицата имаше надписи „XII конгрес на БКП“ и „София, 31 март-4 април-81“, а на първата страница с красиви тъмночервени букви пишеше „меню“.

Две-три минути минаха в разглеждане на „изданието“. Ако някой можеше да чете мисли, щеше да открие с каква ниска популярност се ползва в момента партията хранилница. Божо пак беше измислил сценарий за поредния виц.

— Сега да видим дали ще познаете защо ви го показвам — каза Божидар.

— Защо бе, Божо? — предаде се веднага Детелина.

— Тук има повече ястия, отколкото в менюто на „България“. Петдесет и две са. С едно повече. И това е единствената разлика. Иначе и в двата случая хората са разделени на две категории: едните могат да поръчват софрите, а другите могат да разглеждат — или отрупаните маси през витрината, или самите менюта като антикварна рядкост.

Детелина нищо не каза.

— Все пак във втория случай елитен отряд от работници и селяни е успял да стигне до софрата. А в първия е коренно различно. Там трудещите се не могат да опитат от гювеча, защото експлоататорите не са им платили „според труда“. Въпреки че все се питам не е ли по-хубаво поне при мъжете заплащането да е според… абе, сещаш се според какво.

— Ти само за себе си мислиш — каза Иван и всички се разсмяха.

— Божо, ти отхвърляш даже принципа да се заплаща според труда. Какво не ти харесва? — попита Детелина, решена да защитава тоя последен рубеж. Тя беше чувала за лекциите на Божидар на тая тема. От тези сказки полза нямаше, но за тях се чуваше.

— Инче, той, Божидар, пише сега няколко есета. Като ги завърши, ще ги изкара на спиртографа^[38] в ПТО-то^[39] и Ленчето ще ни ги раздаде — опита се да отклони разговора Павел.

— И от милицията сигурно ще има подкрепа. Ще отпечатат и труда му. Десет странички, от които девет — обвинителен акт, една за адвокатските пледоарии и два реда за последна дума на подсъдимия: разкайвам се, граждани съдии, и моля за снизхождение — изхили се Иван.

— Защо ти харесва да ти плащат „според труда“ бе, Ина? — попита Божидар, без да обръща внимание на опитите да го отклонят от мисията му.

— Ами защото е справедливо бе, Божо.

— А, какво каза? Справедливо. Обществото трябва да бъде справедливо. Това е най-важното: „Кесаревото — кесарю, Божието — Богу“. Само че кое — на кого? И по колко? Иисус е знаел. А аз как да установя например колко заслужава за труда си другарят Мичев и колко — милиционерът на портала?

— Другарят Мичев заслужава най-много — каза с пионерски плам Иван.

Божидар замълча за момент.

— Виж, Ина, през студентските си години аз реших този проблем. Изобретих машина за измерване не само на труда, ами и на самата човешка същност. Прозрението ме осени, когато за пръв път се замислих^[40] над глупостите от читанката по политикономия, които дотогава само се мъчех да запомня. Та сега си представи един много сложен и важен агрегат. Пред него БЩУ-то е като… пулт за управление на съветска редосеялка. Това е моята гордост: човекооценителят на инж. Къбоков. Измерването е на прост принцип: пъхат те вътре, машината започва да мига и да дрънчи и след малко те изплюва с едно картонче, прищипано за яката с телбод, като етикет от химическо чистене. На него е описан най-подходящият за личността обществен статус. Данните съдържат всичко: от сумата на застраховката до модела на паметника за вечното ни жилище — довърши Божидар.

— И най-вече материалното възнаграждение за труда ни — добави Иван и дори Детелина се разсмя.

— Дядо ти Мордохай не разполагал с моята машина — продължи Божо. — По онова време стойността на стоките се измервала с простия статистически механизъм, наречен „пазар“. Този начин не допадал на мнозина, в това число и на твоя дядо. Но вместо да се опита поне да разбере как действа, той решил просто да го изхвърли. Нямало вече с какво да измерва стойността и за да се докара пред когото трябва, измислил, че тя се създава и се мери с труда. С някакъв „абстрактен, изкристализирал, овеществен“^[42] и нам още кви глупости труд. И колко ще е тая стойност? Ами колкото абстрактен труд имало в нея. А той колко е, бе, Ина? С какво да измерят тая мъглява субстанция, а? Ти виждала ли си трудомер?

— Вчера мярнах един на втория етаж в универсалния. Обаче аз търсех сокоизстисквачка — каза Иван и всички се захилиха.

— И като няма, как ще установим колко е проклетият труд? Сега се сетѝ какъв е основният принцип на социализма. Онзи, дето ни го набиват в главите още от детската градина. „Всекиму според труда“, нали? Това е и основната му дефиниция. Когото и да попиташ на три светлинни години околовръст какво е соцът, това ще е единствения що-годе смислен отговор. Е, ние току-що доказахме, че ако това е неговото основно съдържание, той е напълно неосъществим. Разбираш ли? Неосъществим. Да не говорим за комунизъма — натърти той на ъ-то, — където всекиму ще е вече според потребностите. И измерването ще става със специален преносим потребностомер. Ама че простотии. Толкова ли не можете да разберете? Като изхвърлиха частната собственост и пазара, последователите на дядо ти разрушиха структурата, в която принципът за справедливост се нарушаваше частично, и създадоха друга, в която той изобщо не може да бъде спазен. Обаче щом тъй нареченият ми труд няма да бъде оценен справедливо, защо да бачкам неуморно? Защо да се блъскам като гламав? Защо, а? Сама можеш да се сетиш до какво доведе липсата на мотивация за производство. До най-обикновено симулиране на съпричастност към тоя… безполезен и изтощителен процес. До това, че животът ни вече изобщо не се управлява чрез икономическите стимули на нормалния свят, а чрез укази, червени книжки и номенклатурни списъци. На техните притежатели дължим три от най-епохалните постижения на новия строй: дефицита, опашката и принудителния труд.

— Чакай, чакай — подскочи веднага главната му опонентка, — какъв принудителен труд? Тя не беше чувала за Архипелага. Е, знаеше за Белене, но си мислеше, че е било подходящо място за разни криминални типове — да не смущават новия строй. Беше чувала, че там е имало и политически, и това не й харесваше, но не се беше замисляла много-много. Имало е, сега вече нали няма. „Не, това заяждане вече надминава всякакви граници — помисли притеснено тя. — Утре някой ще ни натопи, и после върви се оправяй“. И сърцето й се сви, защото знаеше, че оправяне няма.

„Май наистина прекалих“ — помисли Божидар, улови ясния укор в погледа на Павел и бързо продължи:

— Ами бригадите в помощ на селското стопанство например.

— Ти не си ли ходил с удоволствие на бригада бе, Божо? — не се укроти Детелина.

— Разбира се, че ходех с удоволствие — съгласи се Божидар. — Иначе щяха да ми намалят поведението и да ме изключат от комсомола. И бездруго дереджето ми не беше много розово. Хубаво беше — продължи да си спомня инж. Къбоков, — особено на летните бригади. Беше много вълнуващо да си покрай момичетата при плевене и други дейности, свързани с навеждане^[47].

И добави, докато останалите се смееха:

— А пък да знаеш как крадяхме на тия бригади. Подготвяхме се за живота. Забърсвахме де каквото завърнем. Веднъж даже мед успяхме да измъкнем от кошерите до лагера. Голям майтап беше.

Той замълча за малко и добави:

— Искам да ти кажа, Ина, че будалите, които бачкаха на бригадите бяха само един-двама. Останалите гледаха да се кротнат под сенките. Те още тогава бяха разбрали, че няма смисъл да блъскат по баирите на петилетките. И когато съучениците ми навлязоха в живота — подхилкна се Божо, — историята беше същата. Какво трябваше да правят те, ако им се прииска да „повишат жизнения си стандарт“, както казва Теодоракис^[48]? Как да вдигнат „реалните си доходи“? — Божидар въздъхна. — Ами много ясно: ще побързат да насочат усилията си там, където произведеното се преразпределя. Ето ти логиката, с която твойте марксисти-ленинци мотивираха усилията ни. И за броени години преобърнаха икономиката ни — от икономика на производството в икономика на преразпределението. Или на връзките. И всички започнахме да преразпределяме, да преразпределяме, докато най-накрая по-хитрите забелязаха, че могат направо и ачик да си крадат. Нали разбираш защо разните закупчици, магазинери, бармани и началник-складове станаха хранените хора на системата? А пък ако искаш за домашно, и сама можеш да откриеш от кои топли местенца това преразпределение става най-лесно, а и най-мащабно.

Божидар млъкна за момент и неочаквано изтърси:

— На всичко отгоре твойте ленинци така ме прецакаха, че още плача нощем.

— Как те прецакаха — оживи се Иван.

— Отнеха ми изобретението, бе. Угасиха откривателския ми плам. Попариха младежките ми мечти. Докато изобретявах гениалната си машина, тея тъпанари направили разни комитети: по труда и работната заплата, по планирането и по нам кво още. Нали виждаш аналогията? — обърна се той към Детелина. — Вместо борсите и сергиите — дворците на соцбюрокрацията. Те са заместителите на машинарията, дето я изобрети навремето един беден, но талантлив студент. И в тях комитетските хора дават оценка на „труда“ ни. Как бе, Ина? Като слушат вътрешните си гласове ли? Или като гледат кво е написано на тавана? Това ли е справедливостта ти? Добре поне, че щатните таблици още не ни ги прикрепят с телбод към актовете за раждане.

И на Детелина, както на всички беше напълно неясно как хора, които не знаят нищо за това какво и как работи някой и даже въобще не са чували за него, му определят „щата“. Но го приемаше като даденост (от кого?) — нямаше как. Обаче тайно и от самата себе си дълбоко се съмняваше и май направо смяташе, че това е крайно несправедливо. А в такъв случай за какво да работи човек, а? Затова и попита след кратко мълчание:

— Добре бе, Божо, ти тогава защо работиш?

За секунда през главата на инж. Къбоков премина целият омразен му вече образ на тъй наречения негов труд. Може би трябваше да отговори, че най-напред, работи насила, защото е презрян дребен пробуржоазен индивидуалист и не може да търпи това вечно ръмжащо животно — колектива, който безпогрешно разпознава такива като него и бързо ги натиква в уеднаквяващата кал на производствения процес. После периодично свиква събрания да клейми вбесяващата им непричастност към точещите се безспир, подмамващи масата (бунаците), движения за ударен „труд“. И ако това не помогне омразните индивидуалисти да влязат в калъпа, прилага към тях умерени психоинквизиции: предупреждения за изгаряне на административно-пролетарска клада или размазване (нефигуративно, хич даже) с непрестанно боботещия валяк на класово-партийното недоволство. И което е най-тежко, ежегодно ги отхвърля от списъците за летуване на бунгалата в Приморско. Трябваше да ги светне, че изобщо не иска да оценят труда му, а продукта, който е произвел, защото иначе щеше да излезе, че и последният идиот, който пренася умерено ентусиазирано камъни от една купчина на друга и обратно, се е трудил повече от него. Имаше и още нещо, което напоследък бе започнало да му просветва. Това, че абсолютно погрешната икономическа постройка, която изключва нормалната мотивация, може да се гради и действа само в съчетание с абсолютно неморалния принцип на насилието. Да, това трябваше да каже и да го извика високо, но още не можеше да го формулира точно. Беше му в главата, но в някаква мъгла — да, да, розовата мъгла край Темза — и не можеше да изрази вродената си омраза на презрян индивидуалист към това всеобхватно лепкаво мекотело с многобройни профсъюзно-отечественофронтовски пипала: комунистическия труд в съчетание с пролетарската диктатура — тая немислима от нормалните хора еманация на жестокост и човекомразие. Затова вместо поне няколко дразнещи въпросния колектив фрази, нафрашкани с егоизъм, индивидуализъм и емпириокритицизъм^[49], каза нещо съвсем прагматично и обществено приемливо:

— Ами, аз отдавна се трудя по марксистки, за време: да ми мине смяната и да ми върви стажът. А каквото не ми се полага по щат, си го набавям чрез преразпределение. Ето, днес например си преразпределих малко крушчици и някои други работи.

— Божидаре, в „Капиталът“ трудът се измерва с времето, а за него има часовник — сети се Радослав. Той вече бе започнал да се притеснява от еретичния характер на разговора. Знаеше, че еретиците доста често ги изгарят. Не му се искаше да изгори дори с най-благородния пламък, пък било то и в чест на добрия бог Саваот (от къде на къде точно той му мина през ум?). Искаше му се всичко да приключи и му се стори, че намери явно опровержение на тази еретична теория за… ами да, за пълната несъстоятелност на социализма.

— Къде го тоя часовник, бе? — пресрещна го във въздуха Божидар и вече съвсем се ядоса. — Да не би да е онзи на „точно време“ или може би на софийската гара? Или това е някакъв специален часовник, дето се показва само на членовете на Политбюро? И какво трябва да мери тоя часовник? Някакво мъгляво „обществено необходимо работно време“, при напълно неизмерими „средни производствени условия“, „средни равнища на техниката“ и — само слушай! — при някакво „средно умение и интензивност на труда“^[52]. Чу ли това, което казах? Не виждаш ли тъпия логически кръг? Ти за труда нямаш прибор, а трябва да измерваш неговата „интензивност“, че и някакви си „умения“? Не разбираш ли, че няма, никога не е имало и никога няма да има нужда да мериш тая проклета фикция. Марксисткият труд е абсолютна безсмислица. В икономиката се измерва нещо съвсем друго — цената. И хората измислили име на единицата още преди нам’ колко хиляди години. Викат й пари. Приборът за измерване се нарича пазар. А пък настоящият еталон се казва щатски долар. Часовете служат за друго. В частност с тях можеш да мериш времето, което сме пропилели, докато сме изучавали тъпите читанки по марксизъм. Като си помисля, колко хора са загинали заради нечия фанатична вяра в такива пълни простотии. Колко съсипани или пропилени животи, колко беди и злощастия напразно. Отчайващо напразно. А вие защо се правите, че вярвате в тия опашати лъжи? Защо траете като ви унижават и будалкат? Само не ми пробутвайте, че е… там за щастието на трудовите хора или в името на светлото бъдеще на децата ни, или някое от останалите задължителни празнословия.

„Какво говори той, та това е… — помисли си уплашено Детелина. — Той напълно отрича… Тя се побоя да произнесе наум всичко онова, което Божо на всеослушание беше обявил за основно световно зло. — За такива приказки някой сигурно ще го натопи. Той наистина прекали. Лошото е, че и ние ще изгорим покрай него. Като нищо ще изгорим.“

И тя се огледа, сякаш да проследи мислите, които се запромъкваха като малки невидими пакостливи тролчета сред внезапната изнервяща тишина, застинала в стаята след думите на Божидар.

А той беше хванал главата си с ръце и стоеше сред всеобщото мълчание, сякаш трябваше да понесе на все още неукрепналите си дисидентски плещи явно непоносимата тежест на един свят, направен предимно от смайващи лъжи, перфидно насилие и — защо да не кажем смело — необятна гойска тъпотия, и се чудеше дали няма начин да се измъкне. Явно беше много ядосан и само заради това си позволи да се изкаже така непочтително за „най-великото учение на всички времена“. Иначе той беше добро, интелигентно и бихме казали… трудолюбиво момче.

Като се поуспокои, той си наля чашата до половина и я изпи на екс. Въпреки че не беше съветски възпитаник, и той беше научил нещо хубаво от братушките.

Щом тръпката от алкохола попремина, Божидар изпусна по стар руски обичай кратка полупиянска въздишка, понечи да си замези, но погледна часовника си и стана.

— Брей, то станало четири часът, бе…

— Чакай бе, специалист, къде се разбърза? — попита Павел с доста явно обратен подканящ подтекст.

— Днес ще карам и дневната на Чавдар — отговори Божидар. — Ще отида да дремна малко. Ти няма ли да тръгваш? — обърна се той към Станислав.

— Няма, вуйче, нали някой трябва да напише доклада за тая вечер — захили се Вушката и го успокои — взел съм си заменки. За днес ме сменя Чирпанлията.

Майтапеше се Вушката. Но ако Божо продължаваше да се закача с Верочка… То бива, бива, ама… На никой мъж не му е приятно да закачаш жена му. Дори ако е някаква мързелана и повлекана със статут на квартална проклетия с виден съветски произход. Каквато и да е, си е твоя, нали така. И не беше задължително да се пишат доноси. Реалният социализъм — това го знаеше всеки — предлагаше неизчерпаемо разнообразие от начини да отмъстиш на някого за засегната чест и да направиш живота му черен. Но в случая по-интересно беше, че преди да отговори на Божидар, Вушката вече почти се беше навил да си кара дневната. Да, както казват, не е нужно да си купиш кон, за да се срещнеш със съдбата в Самара^[55]. Или там нещо подобно.

— Е, щом е тъй — каза неопределено Божидар и едва сега забеляза ожуленото петно върху лявата буза на Вушката.

Досущ като от юмручен удар.

„Хъ, значи това било — помисли Божидар и му стана неприятно. — И за какво са се били?“

Въпросът беше интересен, но инж. Къбоков не търси дълго отговора му. И правилно. Интересните въпроси рядко имат безопасни отговори.

Преди да си тръгне, той забеляза, че Мариана го гледа, сякаш с излизането му животът й губи смисъл, и махна с ръка от вратата — уж на всички, но главно на нея.

„Май беше по-добре да ги светна, че трудът изобщо не създава стойност. Трябваше да им обясня, че пазарът я налива в стоката като хоремажка пърцуца в шише. И после лепи етикетите с цената. Ако им бях показал истината по този начин, щяха да си мислят, че бръщолевя глупости и нямаше да ми обръщат внимание. А така съм контра. Заклет враг на новия строй.“ — помисли уморено Божидар.

След малко вече правеше „обходче“ по стаите у тях. Не се виждаха следи от пожар и даже чиниите бяха измити. Без да се съблича, инж. Къбоков се просна на леглото и почти мигновено заспа. Беше толкова скапан, че в съня му не го посети дори любимият му кошмар — онзи с гърменето на централата. Беше го сънувал поне десетина пъти и почти винаги фойерверкът го заварваше на портала. Тогава инж. Къбоков виждаше как над приличния на силоз главен корпус, боядисан кой знае защо в комбайнерско тъмнозелено, се появява нещо като малка атомна гъбичка, просветваше и ярка, кратка светлина, но гръм никога не се чуваше. От самата хореография на съня му беше ясно, че това не е атомен, а според както казва науката, парен взрив, но въпреки това изпитваше ужасен страх, примесен със самосъжаление. Един глас му казваше да се втурне към радиоактивните руини и да спасява оцелялото, но кое — хората, оборудването или нещо по-абстрактно, това инж. Къбоков не можеше да разбере. Имаше обаче и друг глас, който му шепнеше да не се пише герой, а да бяга в Козлодуй, да вземе жена си и децата си и да се изнасят презглава към Хърлешкия баир. И тъкмо когато вторият глас вече вземаше връх и Божидар започваше отчаяно да търси в съня си превоз — обществен или в колата на някой приятел, той се събуждаше потен и със свито сърце — нито избягал със семейството си от кошмара, нито загинал себеотрицателно в атомните пламъци.

Нищо не засънува инж. Къбоков, а и нямаше нужда, след като най-после щеше да се срещне със страха си наяве. Той така и не чу как някой плахо почука на вратата, натисна дръжката и влезе. Вратата у тях не се заключваше и цял Козлодуй знаеше това. Не видя и как Мариана погледна в стаята и докато се ориентираше в непознатата обстановка, забеляза часовника, който беше спрял на два часа.

* * *

Вече се разсъмваше. В дома на семейство Пантарееви бяха останали само Вушката, Радослав, Детелина и Били Лъжеца. Павел се прозяваше открито, а Деспина прохъркваше в трети сън в семейната спалня. Гостите обаче не си тръгваха. Беше хубаво — отвън новият ден нахлуваше през прозорците, по „Хоризонт“ за липсата си на проблеми тихо пееше Васко Кеца, имаше още много пиене и разговорът спореше — дет’ се вика, като пролетна кооперативна оран или като зяносване на държавни пари. В момента и темата беше спорна.

— Вуше, що не му кажете на Божо да не приказва така. Може да си докара големи неприятности — обади се Радослав с известна доброжелателност и с по-значимо количество от обратното чувство.

— Аз откога му разправям, че ще го бият — каза Били, — ама той, изглежда, е свикнал от малък и не се стряска особено.

— Може и да му се размине пердахът — каза Вушката.

— Защо? — попита по оня въпросително-несъгласен начин Детелина. Тя се беше поуспокоила малко, но предчувствието за неминуеми неприятности все още не се беше разнесло. А и изглежда смяташе, че умерени количества от тоя важен елемент от арсенала на марксистката диалектика ще се отразят благотворно на инж. Къбоков.

— Може би наближава нещо ново, по-различно от това, което знаем досега — насочи мислите на компанията в изненадваща посока новият лектор.

— След зрелия социализъм какво трябва да следва? Пак той, но вече попрезрял — попита и сам си отговори Били. После и сам се разсмя, но веднага сконфузено замълча, защото никой не поде шегата му. Това „попрезрял“ можеше да се изтълкува например и като „загнил“, но такова нещо присъстващите не искаха да си мислят, а и инж. Стоянов въобще не искаше да каже.

— Може би нещо такова. А може би нещо съвсем различно — каза Вушката.

— Как така съвсем различно? — попита Детелина сякаш малко разстроено. Верочка изглежда беше донесла новини от великата братска страна, а точно там на подходящи места бяха забити жалоните и указателните табелки за правия път. Възможността на такива като Божо да им се разминат насочващите в правилните коловози мероприятия с известен нетрудов характер действаше малко дезорганизиращо, но каквито и да бяха новините, имаше надежда за поне частично запазване на статуквото. Затова тя се приготви да ги посрещне — с тревожно чувство за текущия обществен строй, но и с типичната за… да, убедените му строители вяра в… Божо щеше да използва иронично и дори с изхилване шаблона „в светлото бъдеще“.

Вушката без съмнение знаеше много и важни неща. Беше наясно, че по мъглявите върхове на управлението стоят хора, които съвсем не са глупави. Те бяха перфектни, безмилостни апаратчици, обрекли себе си да бъдат безпощадните риби лоцмани, които водят голямата добра акула на социализма, за да може тя, както казваше Божо, да изяде малката, лоша, идейно крайно неприемлива капиталистическа баракуда. По тоя славен път водачите се бяха обкръжили от полкове разлютени буквоядци, като им бяха поставили задачата да планират живота вместо тайнствената сила, която го вършеше преди това. От маниакална обремененост, от премерено угодничество, съзнателен цинизъм или обикновена простотия те изхвърляха всичко, което — съгласно указанията „от горе“ и по своя лична преценка — можеше да попречи на великата цел. Така изхвърча зад борда онова, което спояваше обществото — и дразнещия с милозливостта си Христов морал, и частната собственост, която наивниците от много поколения смятаха за вечна и неприкосновена, а накрая изметоха и почти всички оцелели през вековете обществени механизми — от гилдиите и настоятелствата до празнуването на именните дни. Какво ще му мислят — те бяха решени да изхвърлят и самия живот, щом той не пасва с величественопоразяващия замисъл за промяната си. По силата на тая логика такива като Божидар трябваше неминуемо в някой подходящ момент да поемат индивидуалистичния си път към социалното или друго подходящо избрано дъно. Обаче за техен късмет почти веднага се появи един непреодолим хроничен дефект: дефинираният с бойните си аксиоми „социализм“ се оказваше все нещо сбъркан и вождовете от всички калибри трябваше без отдих да го поправят — отначало като нова, лъскава, почти извънземна възторжено-идиотска картечница, а накрая — като блокирала изпоръждавяла бракма, с която не беше вече ясно дори дали могат да се трепят капиталисти. И такива като Божо ги забравяха в общата суматоха. Трябваше да се експериментира. Успехът, както учеха „великите кормчии“^[56], щеше да дойде — по̀ азбучен и неотменен и от първите два знака след десетичната запетая на числото пи. Тези изобретатели на социални фантасмагории не даваха пет пари, че в експериментите им участват все още донякъде живи хора. Някой беше отбелязал, че на практика под странна форма царството ни преживява един етап, който е бил рано прекъснат от Баязид Светкавицата — късния, а може би средния или друг междинен феодализъм^[57]. Вушката и сам виждаше как всички видни секретари и председатели се бяха превърнали във всемогъщи феодали, боляри и по-дребни местни князчета, а поданиците им трябваше да изтърпят всичките им приумици, замаскирани като исторически необходими стъпки към измислицата за комунистическия рай. Беше говорил с баща си за тези опасни за огласяване аналогии. Вушката се сети за него и се усмихна. Баща му беше странен човек.

В първите му откъслечни спомени той беше някакъв добър чичко, който се връщаше късно от работа, оставяше на дивана голяма кожена директорска чанта със секретна закопчалка и сядаше на фотьойла до нея, сякаш се боеше някой да не му я открадне. После пускаше радиото и забиваше глава във вестниците. В началото баща му четеше големия колкото чаршафа от детското му легло „Работническо дело“ така задълбочено, като че ли трябваше да го научи наизуст за следващия ден. По-късно той сякаш престана да се бои, че ще го изпитат и няма да може да си спомни основната идея на някоя по-трудна статия от трета страница. Преглеждаше вестниците набързо и подвикваше на майка му „Верче, сипи една ракия, че ми се е надула главата“. През следващите години той съвсем престана да ги чете. С връщането си баща му хвърляше пощата където завърне, тръшваше се в новото си кожено кресло и започваше да ругае. „Какавани — мърмореше той озлобен неясно на кого. — Крадци.“ Мина известно време и той започна да прави обобщения на глас: „Нашта работническа класа май е съставена предимно от лентяи и от крадци. А пък във вестниците работят най-вече изключителни лъжци. Специално ги подбират. И изглежда допълнително ги обучават.“ — казваше. „Не говори така, Андрей — увещаваше го тихо майка му, — може някога да се изпуснеш пред хората.“ Сякаш баща му, коскоджамити директор, щеше да се „изпусне“ пред хората на площада и да посрами себе си, семейството си и колектива. „Това е истината — упорстваше баща му, — това е истината. А тези отгоре са безогледни лъжци и авантюристи. Няма как да не знаят всичко. Ама само ни използват като товарни мулета и ни баламосват. Ей на, днес…“ И той започваше да разправя поредната история с възмутения глас на осъзнат еретик, пропуснат по недоглеждане при последната екзорсистка акция за прочистване на бесовете от местния пълномощен представител на инквизицията.

Постепенно Вушката научи най-различни неща за завода, чийто директор беше баща му. Той много пъти беше споменавал, че продукцията му е три пъти по-скъпа от цената, на която се продава, и затова се „дотира“ от някакви идиоти — безропотни селскостопански коператори (така им викаше). И ако тя не се продава в соцлагера, просто никой няма да я купи. „Изделията ни са с толкова ниско качество в сравнение с подобните западни образци — каза веднъж ядосано баща му, — че даже изхвърлянето им на боклука води до неоправдано натоварване на транспортните мощности“. Всичко това беше необяснимо, но от безрезултатния опортюнизъм на баща си Вушката разбра със сигурност едно: това какво мисли директорът, на практика няма значение — щом партията е решила нещата да се развиват и подреждат в този завод по този начин, значи трябва да е така, а не другояче.

Това, че работещите в завода пролетарии са мързеливци и крадци, той го знаеше от по-преди.

Имаше още много неща, които не разбираше, но въпросът, който не му даваше мира, бе защо хората като баща му, които виждат истината, не я разправят на останалите и после заедно не променят нещата. Когато научи какво очаква тези, които са против партийните директиви, той отначало не искаше да повярва. Не вярваше да са истина ужасите за Белене, за които два-три пъти ставаше дума у тях. И когато разбра за Архипелага като студент, отново първоначално съвсем не искаше да повярва — не беше ги виждал, тия острови, как да повярва на такива страхотии. Ясно му беше, че „ония“ не си поплюват, обаче чак пък толкоз… Но поне това, как баща му се пропи, стана пред очите му. Една нощ той се върна доста късно съвсем пиян, успя да изфъфли само „Добър вечер“, седна внимателно на фотьойла и сякаш се вкамени облегнат, затворил мълчаливо очи. По радиото имаше хубава музика — разни шансони, а към края пуснаха Cevalier du ciel^[60] и после Seul^[61].

Стори му се, че от красивия глас на Луис Мариано^[62] тъмнината отвън се превърна в спокойно нощно море и отвъд прозореца не е плашещият го мрак, а меки и безшумни морски вълни. Вушката разбираше съдържанието — майка му знаеше френски, а той покрай нея го беше научил доста — и си помисли, че баща му ще се съвземе, отнякъде ще се появи и юначен кон — някой Шарколия^[63], и ще препуснат — ако не по небето, поне отвън по улиците, за да позеленеят от завист съучениците му. Но баща му продължи да стои като домашен паметник, сякаш за да напомня завинаги на сина си докъде води глупавото желание да си честен. Накрая майка му се престраши и го попита какво е станало, той въздъхна, каза тихо, но отчетливо „Уволниха ме“ и когато погледна към тях, Вушката видя, че очите му странно блестят. Разбра с времето — по отделни изтървани думи и изрази като „оня изрод“, „кажи го на тоя, дето ни натопи“ или „нашия ангел доносител“, че заместникът на баща му подло е написал нещо до някакви хора, които са много надалеч и още по-нависоко. Те, от своя страна, бяха превърнали живота им (майка му се разболя, а него безславно го свалиха от длъжността отряден председател на класа) в истински ад. Но защо и кой им позволяваше това? И какво трябваше да се направи, за да се върнат предишните — сега вече знаеше — къде-къде по-хубави дни? Дълго време спокойствието и радостта не бяха гости у тях. Косите на баща му се прошариха, но пък престана да пие, а късно вечер започна да слуша „Гласът на Америка“ и „Радио Свободна Европа“^[64]. Все пак постепенно нещата се пооправиха и един ден пак го назначиха директор във водеща фабрика за чорапи. Наистина, не беше главен, а заместник, но директор. Това се оказа достатъчно синът му да влезе отново в поредната ковачница (може и цех) за кадри на партията — дружбюрото, макар и не като секретар и председател, а го взеха и в школата по бокс, за която Вушката отдавна мечтаеше. Нещата съвсем потръгнаха, след като баща му организира един от решаващите протести срещу империализма. Партията беше разкрила чрез своя разузнавачески орган коварен задокеански агент, а директорът на фабриката се бе запилял из Чамкория на някакво съвещание, съпътствано от приятно отморяващи банкети. Тогава баща му оглави протеста на чорапените работници срещу тоя шпионски предател, съчини заедно с партийния текста на протестната телеграма^[65] и я подписа със запетайка. В тоя исторически документ те заклеймиха престъпника и родоотстъпника, продал се на американските международни империалисти и обещаха да се сплотят около „челичения ЦК“ с оглед по-нататъшни ответни действия. Освен това, в отговор на тоя коварен шпионски ход, дадоха и работническа клетва да удвоят усилията си и да произведат предсрочно своето най-страшно оръжие — истински бойни народни чорапи, които сигурно придобиват убийствена сила, когато, както е известно, по време на военни действия престоят три дни във войнишките кубинки. Телеграмата беше публикувана в „Работническо дело“, прочетоха я и в „Дела и документи“^[66] и Вушката сам се досети кой е измислил железарския термин, скърцащ като сталински ботуши^[67]. Животът им се позакрепи, а светът започна да му се струва по-дружелюбен. От треньора си пък научи и боксьорския вариант на макиавелизма, а именно че за да станеш републикански, а особено пък след това, можещ да използваш всички мръсни хватки и удари под кръста. Докато следваше в Съюза, Вушката разбра още много от механизмите на света му и се изпълни с оптимизъм — поне за близкото бъдеще — когато видя, че те действат безотказно.

Затова сега дори не се и съмняваше — повечето от всесилните соцфеодали отдавна знаеха онова, което той беше успял да открие сам, а именно че има нещо генерално и капитално сбъркано в тъй наречения социализъм и той въобще не е военен, развит, зрял, зелен или патологично реален, а май утопичен, имагинерен и най-вече изненадващо временен. Това, последното, беше най-стряскащо. Защото какво щеше да стане с унаследяването на феодалните привилегии на управляващите, което те вече бяха осъществили неявно? Щяха да ги загубят. Затова трябваше бързо да ги трансформират — както казваше Божидар — в единствените общовалидни пълномощия за управление: многоцветните, миришещи на експлоатация и пролетарска пот, но приятни за броене парични знаци. Значи бързо надясно, а след това — на мечтания бряг. Бащата на Вера също беше подушил отдавна накъде е тръгнал флагманът на пълната с пробойни соцфлотилия. Той беше доста високо в йерархията и като добър родител, понякога със загадки, а друг път с предпазлив прав текст, споделяше най-важните, практически полезни тайни, до които бе допуснат или за които се беше досетил сам. Дъщеря му не знаеше какво да ги прави, защото не можеше да ги използва при маникюра си, но поне ги разказваше като непозволени и пикантни клюки на Вушката. Така той научаваше за най-важните ходове, които се предприемаха задкулисно от владетелите на соцбастиона. В основата си това беше отдавна замислен и последователно провеждан таен завой към уж тъй омразен на оня ехееей първи ЦК експлоататорски строй. Вушката не знаеше какво точно става на предната линия, където яростно-безсмисленият и както се оказа, пълен с икономически препъни-камънаци обществен режим трябваше постепенно да премине в здравия разум и изпитаните механизми на някакъв по-обикновен и достатъчно изпитан капитализъм. Той отдавна подозираше, че социализмът е неосъществима измислица, но преди беше убеден — както почти всички останали като него, че е още по-невъзможно да бъде заменен с каквото и да е друго. Въпреки това виждаше не по-зле от Божидар онова, което беше пред очите на всички и което основната част от природонаселението не можа да осмисли и така и никога не успя да разбере.

Най-простото бяха малките оазиси на капитализма, кръстени с ласкавото руско — като разнежен от четвърт водка съветски вожд — „Берьозка“, с тежкарското и нахално като член на ЦК „Тузекс“, с гадното унгарско „Конзумекс“, тъпото като паве полско „Певекс“ и загадъчното българско „Кореком“^[72]. Те бяха мястото, където на несъстоялия се социалистически хомункулус уж се разрешаваше да се очовечава чрез един режисиран, в рамките на възможното, сблъсък с чудния свят на свободната инициатива. Разбира се, те бяха главно място, където феодалният елит задоволява многобройните глави на своята вече почти оформена по капиталистически болшевишка алчност. Най-сложното пък беше огромната система на тоталното доносничество (той я заизучава още в детството си), която се появи вместо изключения от марксистките навигатори основен обществен регулатор — тая дразнеща измислица на подкупните американски учени^[73] — обратната връзка. А най-впечатляващото беше направляваният с прости иригационни средства поток от вицове и анекдоти. Той беше естественият отдушник на събиращата се опасна обществена пара при изграждането на новата, набързо струпана вавилонска социална кула. Безименните, но прилежно картотекирани за случай на нужда техни автори и разпространители трябваше да се съхраняват временно, като консерви с наближил срок на годност.

Затова, когато чу въпросът на Детелина, Вушката се замисли съвсем малко, преди да отговори по обичания си начин — достатъчно ясно за тези, които можеха да разберат, и достатъчно мъгляво за останалите.

— Не знам — каза той, — но ако нещата се развият по някакъв предварително утвърден сценарий, както досега винаги е ставало, такива като Божо само ще подготвят трудящите се — натърти Вушката — за новите предстоящи задачи. А те могат да ни отведат… доста встрани от обществото с основен принцип „всекиму според труда“ — подхилкна се той. — Обаче ако работите се разсъхнат или той започне да прекалява, виж, тогава като нищо може да изяде тоя пердах, дето сега му се разминава. Заедно с лихвите.

Малката компания потъна за кратко в мълчание. Понесоха се разпокъсани мисли за лихвения процент, за това, какъв е сценарият — какъв може да бъде, ама че въпрос — а и за пердаха, ох, ох, нашите не си поплюват, хич даже. После тези мисловни фрагменти и други парчетии се разтвориха в тишината на страха — да не са те на място на… да не би случайно… не, не, не, пази Боже… и ех, майка му стара. Накрая цялата тая амалгама замръзна в някакво стъклоподобно безразличие, през което се виждаха нечии проблеми, ама мноого далеч, и те, честно казано, слабо ги засягаха, а още по малко ги интересуваха.

Поприказваха без желание за това, за онова и изведнъж се разбързаха да си тръгват.

Когато гостите най-после се ометоха, Павел поприбра малко масата, повъртя се замислено и после поклати глава с оня типичен жест на човек, който знае актуалната китайска мъдрост, че тия, дето напират да им ударят сто тояги, вместо да се разминат само с петдесет, може би наистина си ги заслужават.

„Абе, кво да го мисля — каза си той поуспокоено. — Както е казал Вуте, ако е такова, нема кво да е, а и да не е, па’ така че е.“

* * *

Из донесението на секретния сътрудник Курчатов на другия ден:

„Източникът съобщава, че негов приятел е бил на рожден ден на инж. Пантареев. Присъствалият там инж. Къбоков е показвал с цел подигравка и злепоставяне менюто на ХІІ конгрес на Партията. Със същата цел е показвал и снимка на другаря Брежнев, взета от списание «Нюзуик». Не е ясно как се е снабдил с това списание — най-вероятно от неизвестен засега източник в София. Б. Къбоков е стигнал дотам, че е критикувал публично учението на Маркс. Присъстващите са се противопоставили на тия опортюнистически идеи. Уточнено е и коя е една от многото му любовници. Това е Мариана Христова от химцеха.“

* * *

Началникът на смяна Г в реакторен цех Любослав Костов домъкна последния чувал с цимент от съседния строеж точно в два часа посред нощ. От специализацията си в Съюза беше донесъл часовник с кукувичка и когато отвори вратата, тя тъкмо се беше разкукала.

„Кукай, кукай, да ти еба майката^[79]“ — помисли любовно Любо и тръшна чувала насред коридора. Съблече тъмносиния гащеризон, който беше отмъкнал от централата при ремонта на парогенераторите, и влезе в кухнята. Извади от хладилника последните два домата, наряза ги на едро и си сипа чаша домашна ракия. Отпи кратка глътка в духа на добрите български традиции, замези и се загледа през прозореца.

Целият ден беше пълна отврат. Не беше си представял той така нещата. Любослав Костов се възприемаше като здравомислещ човек. Когато отиваше край близките блата, това беше не за да вика блатните духове и да ги уговаря за съвместни мероприятия, а за да накопае конощипи^[80] и тлъсти червеи. В горите наоколо не очакваше да срещне елфи и разголени феи, а власи и цигани, които крадат дърва или косят от общинското, както и горския, който ги цака с по десетина лева за лични нужди. В реката не търсеше русалки, въпреки че понякога му се беше искало да има. Обаче какви русалки, когато в нея пикае и такова, с извинение, половин Европа. И когато остана след войниклъка в централата, не беше заради щастието да работи на Първа атомна като някой комсомолски дрисльо, а защото получаваше четири стотака и половина на месец, спечелени заслужено с яка работа в зоната. Отвсякъде погледнато, му се струваше, че стои здраво на земята. Но днес направо го издухаха. А точно за днешния ден си беше направил съвсем друг план.

В събота се наложи жена му да замине спешно за Горна Оряховица — майка й се беше разболяла тежко — и взе със себе си и петгодишния им син. Това направо го уби. Нямаше да празнуват заедно и той се вкисна още като се прибра от автогарата. Затова се и обади на Дамян. Не му се седеше вкъщи самичък като кукувицата от часовника. Сутринта, след нулевата, която изкара в Б смяна вместо Слави, двамата се замъкнаха за риба на отсамния бряг, над изгорелия траф. Закотвиха под шарените сенки на рехавата горичка покрай брега, на малка поляна под падналите тополи. Мястото беше чудно. Власите разправяха, че преди да построят Атомната, тук ловели рибата със закривена карфица. Риба обаче отдавна нямаше и Любо знаеше защо. Но и те не бяха дошли край реката заради рибата. Целта на занятието беше да изпият една бутилка водка — поне отчасти да замести тържествения обяд в „Карначето“. Взеха двете пръчки ей така, за всеки случай. Любо не можа да изтрае и помъкна и новата си разгъваема кутийка, пълна с кукички и тежести. Вътре беше сложил и плувките от балсово дърво, които купи от София по три лева парчето.

Хвърлиха въдиците, колкото да са във водата, отвориха водката и започнаха тържеството. Беше позадрямал към обяд, когато го събуди гръм. Любо се надигна на лакът и огледа небето — нямаше и следа от облаци. Помисли, че му се е счуло, почеса се по вечно рошавата си глава и тъкмо се накани отново да си полегне, когато пак издумтя. Беше нагоре, над падналата топола, но от полянката не се виждаше. Любо сръга Дамян.

— Събуди се!

— Кво става, да не е ударило на някоя въдица?

Третата експлозия му спести обясненията. Отрядът на Чапай трепеше рибата на козлодуйския бряг с бомби и посред бял ден. След десетина минути лодката му спря на двайсетина метра по-надолу. Любо се приближи до Чапай като местно селянче до партизански командир и доста мазно попита:

— Как е, има ли риба?

— Ами, няма и половин чувал — отговори Чапай и се изплю сръчно през зъби.

Любо се повъртя малко и тактично се отдалечи. Чапаевци не му обърнаха повече внимание, очистиха набързо мрежата, с която събираха убитата или зашеметена риба, запалиха мотора и отпрашиха нагоре по реката.

— Видя ли как ловят, мамицата им? — каза Любо.

— Ега ти наглостта — каза Дамян.

— Кво му пука на Чапай? Да не би някой да посмее да му търси сметка?

— И мен да ме закриля шефът на МВР-то, и аз ще ловя с бомби. Такива балами с билети като тебе само отнасят глобите — каза Дамян.

Любо го изгледа ядосано — беше организиран член на Ловно-рибарския съюз от десетгодишен.

— Абе, да се лови риба с бомби, е пълна гадост, бе. Затова тук не можем да хванем кьорава риба. Ей такива простаци като Чапай я избиха, да им (цензурирано). Да пълнят гушите на шефовете, майка им (цензурирано)^[81].

Дамян сконфузено замълча.

— Това си е углавно престъпление, бе — продължи Любо. — Откъде вземат тротила, а? Само за кражбата от арсенала дават десет годинки. А тези тук гърмят насред Козлодуй, сякаш имат завод за муниции, бе. И не им пука, да им (цензурирано).

Любо псува и руга още десетина минути, докато накрая му поразмина. Допиха каквото беше останало от бутилката и пак задрямаха.

Към четири следобед Любо се събуди от нечие силно разтърсване. Отвори очи и тъкмо щеше да продължи одевешните животворни мисли, когато високо над себе си видя мустаката мутра със зелена фуражка. Мутрата го гледаше намръщено и подозрително.

— Ваши ли са въдиците?

Любо се изправи. Беше ловният надзирател заедно с още двама гавази. Като видя дружината, Дамян също стана.

— Мои са — каза Любо.

— Дай си билета — премина интимно на „ти“ ловният.

Любо се вбеси от катаджийския му тон, но не каза нищо. Отиде до рибарската си раничка, извади билета от найлоновата торбичка в джоба и чинно му го подаде. Оня го пое разочаровано и запрелиства страниците.

„Мръсно копеле — наруга той на ум властта. — Като трепят рибата с бомби под носа ти, си траеш. А на такива балами, дето са си платили билета — на тях ще им разкатаеш фамилията. Сякаш не знае тоя гадняр, че за две кукички на Дунава по закон и билет не се иска.“

Любослав Костов тъкмо беше отворил уста, за да му каже на въпросния гадняр няколко силни думи, но оня го изпревари.

— Защо не си вписал излета?

В първия момент Любо направо изтъпя.

— Амче ние нищо не сме хванали — каза той сащисано.

Зелената фуражка обаче очакваше точно тази реплика.

— Ти не знаеш ли, че излетът се вписва, независимо дали си хванал нещо, или не? — застреля го ловният.

Любо успя само да отвори уста като гърмяна риба, когато надзирателят го довърши.

— Айде, от мен да мине. Сега няма да ти съставям акт. Само ще впиша нарушението ти в билета и ще ти откъсна една квитанция за пет лева. Носиш ли пари в себе си, или ще ги внесеш в канцеларията? — запита отмъстително властта и красноречиво придвижи билета към джоба на куртката си.

— Имам пари. Ще си платя глобата — каза през стиснати зъби нарушителят.

Блюстителят на реда прибра петолевката, но за квитанцията, кой знае защо, забрави. А и Любо не му напомни от вродена или придобита тактичност. Пък и той, човекът, като се прибереше в канцеларията, щеше да я напише. Да, имаха си пълно доверие тогава хората. Не като сега.

Когато наказателният взвод пое нагоре по реката, Дамян се обади:

— Нали се сещаш къде са се запътили?

Сетил се беше, разбира се. То аслъ кво имаше за досещане: Ицо Циганина сигурно вече пържеше дребницата, която изтрепаха бандюгите на Чапай. Сега трябваше само да глобят някой будала — за пиенето.

— Видя ли ква стана? — изхили се Дамян. — От Чапай рибата, от тебе — касата с бирата.

Смешно му беше на човека. Да не го бяха глобили него, я.

Но лошите чудеса още не бяха свършили. Когато взеха да прибират такъмите, съдбата му нанесе най-коварния удар: гордостта на въдичаря — новата му разгъваема риболовна кутийка — беше изчезнала заедно с цялото съкровище от кукички, тежести и красивите балсови плувки по три лева парчето. Но Любослав и Дамян напразно обвиниха шайката на ловния надзирател. Кутийката открадна, докато спяха, големият син на… Да. Точно той.

Ето как щеше да завърши празникът за Любослав Костов — с унижение, глоба от пет лева без квитанция и отчайващата загуба на подаръка от жена му. Защото тя му подари скъпоценната кутийка вчера, като разбра, че трябва да тръгне за Горна и няма да празнуват заедно годишнината от сватбата си.

В такива случаи почти всички мечтаят за отмъщение — главно чрез изпепеляващ огън или поразяващ гръм от Божията ръка. Странно е това предпочитание към електростатичните ефекти, когато те все не се случват. Обаче има описан фантастичен случай, когато Провидението ни настига чрез една незабележима смачкана пеперудка. А какво ще кажете за кражбата на една кутийка?

За Любо точно тя стана капката, която преля чашата. Вечерта, като се върна вкъщи, той най-напред накъса билета си, хвърли го в кенефа и пусна водата. Погледа злобно как се въртят и изчезват в дупката последните парченца от неговата лоялност към държавата, след това се залости в кухнята и до дванайсет се беше натряскал. Точно в състояние на алкохолно опиянение му стана безпощадно ясно, че именно държавата е неговият най-лют враг. Към полунощ началникът на смяна Г в реакторния цех за отмъщение на това, както казваше Божо, многоглаво и тъпо животно, отмъкна пет торби цимент от първия строеж, който му се изпречи пред очите. И половин торба му беше предостатъчна, за да запълни дупките по пода в банята в новия им двустаен апартамент. Но той открадна пет — да се намират. Пък и толкова имаше в складчето. Излишъкът можеше да занесе на чичо си. Нямаше да му се скара — той вилата си на Арбанаси я правеше с крадени строителни материали. Сега оставаше само да отмъкне от централата два-три буркана епоксидна смола, за да залее замазката и да нарисува плочки с блажна боя. От четири месеца врънкаше магазинера на единствения в Козлодуй бояджийски дюкян да докара три квадрата от известния по тия места единствен вид мръснокафява теракота.

Е, вече нямаше да го врънка.

* * *

Към десет вечерта инж. Бенеамин Каракашев или галено Бени, началник-смяна СУЗ в смяна Г, събу терлиците, с които ходеше вкъщи по разпореждане на жена си Лалка. Без да бърза, обу маратонките, отвори вратата и внимателно я затвори, вече от външна страна. После тръгна по стълбите с изражение, сякаш беше тръгнал да се дави и това решение беше неотменно.

В продължение на два часа неговата съпруга му беше тартаносвала за несполучливата сделка с халката, която донесе от Съюза.

„И каква беше за нас ползата от екскурзията ти? Сигурно това, че две седмици беше шофьор на Божидар — обобщи тя накрая. — Добре че поне не се притеснявах дали ще ми изневериш. Рускините обичат решителните мъже с пари, а не мухльовците“ — така му каза.

През май двамата с Божидар бяха в Съюза на едно турне, което той щеше да помни, докато е жив. Този път инж. Къбоков бе избрал него за аташе по културно-търговските въпроси.

Бенеамин не вярваше на небивалиците, които му разправяше Божо, но накрая склони — къде от любопитство, къде от станалото вече неудържимо желание да се разкара малко от основната клетка на обществото. Беше дошъл в Козлодуй, за да избяга от спомените за последната си нещастна любов. Те го връхлитаха подло и изневиделица като калифорнийско торнадо — китна портокалова плантацийка. Опустошаваха го безпощадно като африкански скакалци — тучна нивичка в бедна негърска държавка. А Дарина си беше страхотно маце. С нея се чувстваше като оня синеок нахакан пич, когото на времето срещна на „Славѐя“^[82]. Беше хванал за ръка една красавица от сънищата на мъжете и час по час се оглеждаше, за да покаже колко е пронизителен погледът му. И Бени, макар че не беше толкова висок и синеок, а някак среден на ръст и с кестенява коса, която рано бе почнала да се прошарва и оредява, така бе държал ръката на своята Даря. И през цялото време беше усещал с гърба си как тези нещастни софиянци се обръщат след тях с онези чувства, с които човек гледа загубените си, изтлели през годините или вече осъществени, но уви — от някой друг, мечти.

Ето, от тези спомени избяга. Мислеше да постои тук малко, но жена му, която подозираше измяната, използваше неговия мек и сговорчив характер, за да го задържа на това отвратително място. Най-накрая Бени не издържа мъченията и тръгна с Божидар към приключението на живота си.

Оказа се, че историите за неговите търговски пътешествия съвсем не бяха само поредният му зевзеклък, както смятаха повечето от приятелите им. Той го шашна, когато още първата вечер, като пристигнаха в Киев, едва ли не посред нощ, хвана някакъв мющерия насред централния им площад и му пробута дванайсеттомника на Дюма за хиляда истински рублички. Това си беше годишната заплата на прогимназиален директор. Но съвсем се шашардиса, когато приятелят му започна да изследва стотачките на светлината на уличното осветление. По-младият от купувачите направи презрителна физиономия — сякаш някой се съмняваше в автентичността на кръщелното му свидетелство. Обаче по-възрастният поклати глава, каза „Он знает“ и се разбра, че кръщелното свидетелство може и да не е фалшиво, но сторублевите съветски банкноти определено могат да се фалшифицират.

Това беше първата крачка към доверието помежду им и когато Божо му предложи да се отбият от маршрута, без да искат разрешение, и да отпрашат към Суми, защото щеше да чака там някакъв авер от Харков, Бени се съгласи. В хотела обаче им казаха, че не могат да пренощуват по никакъв начин и трябва да се върнат незабавно в правия път. Но Божо като им каза, че са от побратимения град Враца, те се разчувстваха и склониха да останат и по-дълго, но най-добре до вдругиден. За късмет в града имаше „слет“^[84] по случай Деня на победата. Тук се бяха събрали цял куп герои от Отечествената и фоайето приличаше на зала от музей на мадам Тисо за военни ордени. Бяха надошли два пъти героят на Съветския съюз Алексей Фьодоров^[85], три пъти героят Иван Кожедуб^[86], майката на Гагарин и цяла рота обикновени генерали с по една-две звезди. Полковници имаше съвсем малко — главно такива, които заради лоша карма не бяха дослужили до мечтания генералски чин. Инж. Каракашев не можеше да повярва на очите си, когато видя легендарния летец изтребител, свалил шейсет и два вражески самолета. Като ученик беше писал реферат за него и си мислеше, че съществува само на постамента на паметника си, а сега се случи да пътуват заедно в асансьора от петия етаж чак до партера. На следващото слизане имаше друг генерал. На третия етаж влезе ветеран с пагони на полковник и огромни бакенбарди. Сигурно не ги беше подстригвал от Берлинската битка.

— Тавариш генерал — каза полковникът, — давайте три рублички за водчица.

Инж. Каракашев потресено гледаше как генералът веднага извади един омачкан „траяк“ и го подаде на полковника. Това беше то, фронтовата дружба.

— Вий откъде сте, момчета? — попита генералът.

— От България — отговори Божидар.

— Аа, България. Знам я. Хубава страна — каза генералът сякаш с малко съжаление, че навремето толкова късно са я превзели. — Витя — прекъсна той спомените и се обърна към полковника, защото се сети за нещо много важно, — не ми се вярва тук да има, но провери пак за „Пшеничная“.

— Да, Фьодор Михайлович — каза полковник Витя.

На рецепцията имаше жена с тъмна забрадка и той я попита кои от по-известните герои от войната са тук. Тя го погледна и каза, че ако иска да види герои от войната, трябва да отиде на гробищата. „Те вече половината са пълни с наши афганци^[87]“ — така му рече. Чак тогава му мина през ума, че и в Русия черните забрадки означават същото, което и в България, и че може би представите му за героизъм от училище не са съвсем точни. Трябваше и сам да се досети, че съветската действителност е постоянен извор на героизъм.

Срещата с тая напълнена с — трябва да се признае — доста стряскащи субекти реалност беше малко потискаща, но после всичко потръгна.

Скоро в тяхно разположение се оказаха много съвсем редовни рублички. И чудесата потекоха. Отсядаха само в шикарни хотели, замезваха с черен хайвер и задморски риби в най-елитните кръчми и портиерите се надбягваха кой да им отвори вратата. Ще тичат ами — той с очите си видя как в „Метропол“ Божо веднъж пъхна в джобчето на един цял червонец. Онзи само дето не му целуна ръка. Надменните западняци подхвърляха на бедния съветски човечец отделни по-смачкани рублички. Това им се откъсваше от свидливите капиталистически сърца. А Божо — так! — и му бутна истинска новичка десетачка. Точно в тоя хотел, в който влизаха само граждани с чуждестранни, несъветски паспорти, той загуби първия от многото басове. Още като видя хотела, инж. Каракашев зяпна. Не беше виждал такава сграда. А вътре… вътре имаше панорамен асансьор и двуетажен музикален часовник^[89] с герои от руските приказки, които се изреждаха покрай отварящо се прозорче на всеки час — сякаш да проверят жив ли е още духът на московчани. Имаше и цяла търговска уличка, засадена с онези дръвчета, които са символ на руската душа — истински белостволи брезички.

— Гледай, гледай — каза Бени, като видя това чудо. — Даже и брези са сложили. Как ли са ги пресадили?

— Брезите са изкуствени — подсмихна се Божо.

— Ти се майтапиш. Това са си истински дървета.

— На бас по десет долара.

— На бас — каза разпалено Бени и загуби веднага. Не му мина през ум, че може и самият инж. Къбоков да се е връзвал по същия начин.

Но Божидар му опрости дълга и после поляха случката в японския ресторант. Там за супа от най-обикновени водорасли, каквито имаше колкото щеш в топлия канал на централата, при това с приятен радиоактивен вкус, за японска ракия, която беше по-слаба и от сръбска парцуца, и за някаква риба, която готвачът беше нарязал, но после беше забравил да опържи, Божо изпраска двеста долара. По черния курс това си бяха хиляда съветски рубли. За една вечер опукаха парите, които московски учител получаваше за цяла година. „Боже, Господи“ — спомняше си често инж. Каракашев.

Обаче истинското чудо беше в Тула.

И по пътя Бени беше видял покъртителната беднотия на съветската „деревня“, както руснаците наричат селата си. Божидар му беше разправял, но той не му вярваше, докато не видя с очите си съветските колхознички, застинали на рибарски столчета на пътя край жалките си къщурки с покриви от поцинкована ламарина. Те предлагаха достиженията на колхозната цивилизация — главно лук и ряпа, а за по-заможните — и цяло кило ябълки за двайсет копейки. Нищетата се беше настанила навсякъде, но Тула… Беднотията там беше толкова неописуема, че по указанията на евангелието наблизо трябваше със сигурност да има пряк път към небесното царство.

По пътя ги спряха само веднъж. Проверяваха една кола преди тях и той доста се поизпоти. Бяха в района на закрит град^[90] и ако милицията разбереше, че са чужденци, докато се изясни, че са само недисциплинирани братски туристи, кой знае колко време щяха да прекарат в мазето за некартотекирани чужди агенти. Но Божо излезе и на простонароден руски заобяснява, че бързат при приятели, които ги чакат вече трети ден, защото чак сега са изтрезнели. Единият от милиционерите се разсмя и абсолютно убеден, че разговаря с руснак, недоумяващо попита „Что за номер у вас, ребята?“. Но другият го успокои, че това са новите одески номера. Като чу името на легендарния град, съветският милиционер си заопипва машинално джобовете, погледна палката, сякаш да се увери, че е още в ръката му и им махна да се разкарват по-бързо.

Влязоха в града на руската оръжейна слава към пет следобед. Тогава Бенеамин видя картината, която после го стряскаше насън. По безкрайно дългата главна улица, кална като колхозните дороги, по които през четирийсет и първа са затъвали неспасяемо танковете на германските завоеватели, като отприщено стадо сиво-черни кафърски биволи течеше тълпа от огрухани и раздразнени тулски работници. Повечето от тях влизаха хаотично в магазините, където, струпан в тенекиени тави, ги очакваше основният тукашен хранителен продукт — потъмняла като оръжейна смазка мас. Съдейки по количествата, навярно беше китова и я бяха докарали по линията на пролетарския обмен ескимосите с белите си красиви корабни канута. Приключилите с покупките излизаха и заедно с останалата част от тълпата се вливаха в сиви панелни блокове, където вероятно всеки пазеше собствените си запаси от засищащата всички пролетарски нужди гранясала мас.

Това беше руският социализъм — точно такъв, какъвто го беше описвал инж. Къбоков през скучните нощни смени.

Тогава Бени не му вярваше. Той беше ходил само в Москва, но то и Божо не беше ходил кой знае къде. А в града с Червения площад и Спаската кула имаше всичко: месо, колбаси, обувки, дрехи… Е, асортиментът на месото и колбасите се изчерпваше с два-три вида, а не с десетки като в западногерманските супери, за които му бяха разправяли някои щастливци от колегите, но какво от това. Нали имаше? Дрешките и обувките също бяха в няколко модела и изглеждаха… абе, да, скръбно, но в края на краищата съветските хора строяха най-прогресивния строй и както не им трябваше разточителното излишество на капиталистическите супермаркети, така не им бяха нужни и вредните за делото на пролетариата средища на буржоазна мода. Ето, разноцветни басмени рокли имаше доста. А как добре стояха те на тия хубави млади рускини… Ами евтините инструменти и уреди, ами шевните машини, шевните машини на смешни цени? Всяка умна жена поръчваше такава на мъжа си. Инж. Каракашев още при първата си командировка домъкна с голям зор една и сега тя събираше праха зад завесата в коридора. Но да оставим това, ами „Детский мир“? Той такъв магазин за играчки не беше виждал. Вярно, навсякъде се точеха километрични опашки за всичко, но то къде не беше така? Пък и ако всичко беше както трябва, те щяха да са в комунизма, а него съветските хора още не бяха построили. Не, добре си беше. Имаше отделни битови неуредици, но те бяха солчицата на големия социалистически гювеч. Откъде можеше да знае той, че цялата огромна страна работи, за да могат международните работници и селяни, които идват в столицата на победилия всичко социализъм, да виждат поне някаква имитация на това подразбиращо се от самата идея за равенството разумно изобилие. Така те щяха да повярват, че и в своите страни могат да построят тоя чуден строй на справедливостта и умереното, без излишен лукс, благоденствие. За тази свежарска, революционно-изпързаляща камуфлажна идея за превръщането на един град в соцвитрина за сметка на стряскащата изумителна беднотия на хиляди други той отникъде не можеше да знае. По какъв начин да види как изглеждат останалите съветски села и градове? Летяха със самолет, а когато пътуваха с влак, това ставаше винаги само нощем, без никаква възможност за слизане на пероните на междинните гари. Но сега видя истинското лице на великия Съветски Съюз и вече знаеше. Оттук нататък Бени вярваше на Божо безрезервно. Затова не се поколеба, когато той му каза да купи златния пръстен.

Бяха спрели в едно кафе насред пътя между Киев и Одеса. Беше му писнало да върти волана, а и бяха гладни. Божидар беше поел всички разноски по време на пътешествието, така че си хапна, без да се притеснява за парите. И тъкмо щяха да тръгват, когато край колата се завъртя някакво младо украинско тарикатче.

Тарикатчето им правеше тайнствени знаци и се озърташе тревожно, сякаш беше откраднало семейно бижу и сега се притесняваше да не би отнякъде да се появи мустакатата му леля и да го хване за ушите.

Божидар свали стъклото и очаквателно загледа тарикатчето.

— Искам да купя кожените калъфи на седалките ви — каза то.

— Няма проблем — каза Божидар и излезе от колата.

— Само че нямам пари и предлагам да направим замяна.

— Срещу какво? — попита Божо.

Тарикатчето отново се озърна за леля си и извади отнякъде масивна жълта халка. Изглеждаше златна и доста тежка.

Божидар влезе в колата и разгледа под лупа печата. Печатът беше истински и гарантираше руско злато с проба 583. За всеки случай той гризна халката леко със зъби — металът беше мек като истинско четиринайсеткаратово злато.

— Вземай го — каза Божо.

Бенеамин се подвоуми за момент, но когато приятелят му каза „Вземай го, бе, гарантирам ти, че е истински“, излезе от колата и свали набързо калъфките, които младежът нарече кожени явно от уважение към възрастта им.

— Освен тях искам и още нещо — направи умен ход младият търговец на семейни бижута.

— Колко грама е пръстенът? — полюбопитства Божидар.

— Не зная, но трябва да има десетина грама. Взех го от леля си, без тя да знае — изясни честно набавянето чрез нормална кражба на тая част от семейното злато руският парень. И добави: — Имам голяма нужда от пари, но вече доста време не мога да го продам. У нас златото не върви много. В магазините има колкото щеш и трябва да го продам по-евтино. Но тогава могат да се усъмнят. А седалките мога да продам по-лесно.

Звучеше логично, убедително и очевидно достоверно.

— Какво друго искаш? — попита Божидар.

— Ей това костюмче — посочи към колата безпаричният руски младеж, тласнат към кражба от явна нужда и от безразличието на местната комсомолска организация към проблемите на подрастващите.

Бени беше окачил да съхне в колата оръфаното си спортно костюмче с дънкова кройка. Все още не му се хвърляше и затова го беше изпрал.

— Дай му го — каза Божидар.

Бени му подаде костюмчето, после седалките и взе златото.

Близо час след сделката той продължаваше да се притеснява. Не че не вярваше на Божо — вярваше му. Обаче на късмета си не вярваше, ей това беше проблемът. Божидар, за да го успокои, пое отговорността.

— Ако не е златно, ще ти помогна със стотина лева в България — направи той поредния си великодушен жест.

Докато минат границата, Бенеамин смени скривалището на пръстена поне пет пъти и все му се струваше, че митничарят ще го открие само като го погледне в очите.

Но митничарят тъкмо беше прибрал полагаемата му се съгласно ценоразписа такса от лично познатите му редови контрабандисти на злато и доволен гризеше една от конфискувани от предната смяна български ябълки. Той изгледа Бени, помисли си „Тоя сигурно си е купил я дрелка, я мултицет и сега трепери да не му ги намеря. По̀ прилича на дрелка.“, извърна поглед и не си направи труда даже да погледне в багажника. Защо да му конфискува скапаната дрелка? Нали соцпроизводството трябва да се поощрява. В интерес е на благосъстоянието на трудещите си. Какво да прави, когато тия задръстеняци горе непрекъснато издаваха разни тъпи закони и забрани? Началникът ги отменяше редовно с дискретно кимане или изразително повдигане на вежди, придружени понякога и с изсветлен опрощаващ поглед. Щом разни навлеци като тия двамата стимулират в разумни граници родната индустрия, значи трябва да бъдат поощрявани. Често от заобикалянето на закона падаше и яка аванта, но сега нямаше какво да им вземе на тия бараби. И митническият служител въздъхна: Хайде, минавайте. Не ми се мотайте повече в краката. И ние план гоним.

След границата Бени за пръв път повярва в провидението. А когато се върнаха и той подари халката на жена си, в продължение на близо десет дена тя нито веднъж не му каза, че е мухльо. За пръв път, откакто беше донесъл шевната машина.

Беше минало по-малко от месец от турнето, когато Лалка забеляза, че златото започва да цапа с нещо зелено пръста й. Божидар няколко пъти ги успокои, че руското злато си е такова — съдържа мед. Обаче Лалка започна да разглежда подозрително пръстена след всяко миене на ръцете си и оня ден той отиде до Враца — при един приятел златар. Той беше мръднал по магазините, щото „нещо пуснали“ и някакъв специалист, който го заместваше, направи експертизата.

— Руско злато — каза авторитетно специалистът.

Той лъсна на шлайфа пръстена и златната му същност се открои неоспоримо за всички. Една от жените на опашката тъкмо беше почнала да го навива да й го продаде, когато влезе майсторът — арменец със стандартно име Гарабед. Той погледна пръстена, погледна към него и попита с интерес:

— Къде ти пробутаха това менте, в Чехия ли?

Оказа се, че чешките майстори на старинни семейни фалшификати от доста време подпомагат съветските безпарични младежи, които обитават крайпътните кафета и притежават мустакати свидливи лели. А център на тази благотворителна дейност открай време е красивият крайморски град Одеса.

Божидар удържа на думата си и му даде сто лева, но те очевидно не стигнаха, за да се покрият всички материални и морални щети. И жена му не спираше да го яде. Наистина много се беше изтормозил напоследък. На всичко отгоре и този сън, който сънува снощи.

Бяха без съмнение в първобитнообщинния строй. Инж. Каракашев стоеше на брега на някакво поточе и гледаше с интерес как отсреща гори колибата на Божо. Не можеше да му помогне — мостчето над потока, което строиха заедно, се беше съборило. Да, можеше да прецапа и да отиде да му помага да гаси. Но не искаше да си мокри краката. Всеки от селото знаеше, че водата е вредна. А и Божо така го изложи на един лов… Даде му стария си боздуган и той се счупи, когато удари с него дебелата глава на някакъв неодомашнен вол или нещо подобно. Животното го подгони и добре че Божо го уцели с копието си. Е, помогна му, но преди това го изложи. Жена му в съня му беше казала: „Виждаш ли Божидар какъв е юнак, а ти си един мухльо.“ Буквално същите думи, които беше чул преди малко.

Не, това вече беше прекалено.

Затова и инж. Каракашев излезе от дома си с онова, както ни се стори, решително изражение. Но сега, като се вгледахме по-внимателно, виждаме, че сме ви подвели: той всъщност не искаше да се дави. Походи малко с нещастен вид по улиците, походи, помисли си за бягство, за отмъщение и за това, че в тоя противен град в десет вечерта няма отворена кръчма.

После се прибра.

Останалото кво да го разказваме.

* * *

Из донесенията на тайния сътрудник Дияна:

„Приятелка на източника съобщава, че Б. Къбоков е внесъл фалшиво злато от Съветския съюз. С него се е опитал да плати свои задължения. Фалшификатът е разкрит при експертиза от чуждестранни специалисти във Враца.“

* * *

Чирпанлията беше седнал на диванчето в хола и гледаше първа програма. Даваха поредния съветски филм, на екрана се изграждаха някакви женски и мъжки варианти на новия социалистически човек, някой някого убеждаваше за съветска власт, с която оня беше уж принципно съгласен, само че ако напълно, то не безрезервно или обратното. От това се пораждаше градивен конфликт и той се развиваше към закономерната победа на прогресивните сили над случайните опити за нормален живот. Но… Димитър не следеше действието и преживяванията на героите. Гледаше, без да вижда, и си мислеше за жена си Емилия. Тя беше хубава, тъмноока пловдивчанка, родена сякаш да бъде модел на прочутата свръххъшовска, антисофиянска група от пловдивски свръххудожници. Как се беше оженил за нея той — обикновеното селянче от Чирпан, с босоного детство, причудливо самоизграден мек характер, неправилни черти на неюначната си физиономия и редееща черна коса — сам не знаеше. Вярно, родът му беше от героичното село Гита — едно от гнездата на марксизма в Старозагорско. Но колко от прадедите си знаеше Чирпанлията? Двама прадядовци и една прапрабаба, неясно по коя линия. Името на съответстващия й дядо бе загубено безвъзвратно при преместването й неизвестно откъде дотам, където беше отишла. „Може и да е нямало такъв“ — мислеше си Митака^[91]. Нормално бе да не знае, че неговият изчезнал във времето прадед бе от далечна слънчева Башкирия и тая връзка му влияе кармично. Тъй че много неща бяха обвити в мъгла за Митака. В замяна на това му беше повече от ясно, че Емилия го бе напуснала. Но странно, това не бе разпалило в него прочутата с люта слава чирпанска кръв.

Иначе чирпанлии бяха все такива — люти. Родният му град бе известен с това, че е роден и за огнения поет Яворов, както и със събуждащото смътно помнещи се юнашки пориви руйно вино, с водата си, която съгласно пиянските народни песни съдържа негасена вар, и с баталния характер на чирпанските сватби. На тях през стари времена прочутите чирпански ножове са докарвали повече жертви, отколкото във всички сражения между Германия и върлия й враг Никарагуа по време на Първата световна, или — да вземем друг пример — в между три и седем умерено кръвопролитни битки на средно статистическа македонска чета.

При социализма тоя милитаристичен характер на чирпанските бракосъчетания бе сведен до съответния миролюбив норматив — един умерено приспивен граждански ритуал, воден с изкуствено приповдигнат глас от някоя флегма в отдела за гражданско състояние към съвета. Все пак някъде дълбоко в народното съзнание тлееше споменът за предишните героични времена, но поради всеобхватния дефицит, в частност и на кухненското оборудване, ножове не се намираха лесно. Чирпанлии обаче бранеха упорито традициите и произвеждаха прочутите битови сечива от ресорна стомана или, при крайна нужда, от листове за ножовка и дръжки от „перциглас“.

Противно на обичая, Чирпанлията се бе оженил със сдържано радостно чувство. Сватбата, като се изключи напиването на двама-трима от гостите, протече вяло, без героични изблици и под доминацията на пловдивските роднини. Те бяха твърдо убедени, че зет им никога няма да бъде от тяхното голямо добрутро, но въпреки това дариха на младоженците десет хилядарки и един новичък москвич — напълно достатъчни за бъдещия живот на дъщеря им с тоя чирпански селяндур. В една доста скучна семейна драма, с мекия си и сговорчив характер той бързо попадна под чехъл и дори десетгодишният им син веднъж в час по история, на урока за юначния Филип Тотю, сподели със съучениците, че на баща му воеводски е само гласът му.

И в централата Чирпанлията не дойде в авантюристичен порив или от кариеристичен плам. Е, искаше му се да е някакъв началник, но така, по-среден, ако е възможно. Ако пък вече нямаше никакви вакантни места за такъв, можеше и по-голям. По-важното беше, че в Козлодуй щяха да имат самостоятелно жилище, а самото населено място се намираше почти безопасно далеч от тъщата. Той не бе мечтал никога да работи в атомна електроцентрала. Като малък най-напред искаше да стане пожарникар. После, след едно недобре разгоряло се подпалване в килера, което предизвика нарочно и съвсем спонтанно, се уплаши и прагматично се отказа от лъскавата пожарникарска каска. Погрешността на решението му го впечатли дълбоко и той реши, че злото — във вид на един як чирпански лобут от баща му — го е постигнало само заради това, че не е разгледал предварително последствията. След това прозрение той постепенно придоби навика да разчопля обстоятелствените пояснения и да обмисля всеки свой ход подробно и пространно. Дори обичаше с известна язвителност да повтаря, че по това се различава от онези, които използват тая функция на мозъка си сравнително рядко. Някой може да каже, че случилото се всъщност няма никакво значение. Определяща е била кармата. Както е трябвало да стане, така е станало. Все едно, дори да не е ясно кое. Но за повечето обикновени хора внимателната преценка на всяка крачка изглежда отстрани като нерешителност, като незнание и дори като безхарактерност. Затова, когато Митко излезеше на дъската, често му подсказваха — мислеха си, че пак не си е чел урока. Неговата мудност стана пословична и се превърна в основна причина връстниците му да избягват да играят с него дори на шах. Как да играеш с някой, който половин час мъдрува над първия си ход. И учителите му не го обичаха — не трябваха на социализма такива… мислители. Други хора бяха нужни — изпълнителни, бързи, напористи. А пък класната му как го мразеше — сякаш някой от семейството му беше злепоставил подло баща й при проучване за командировка мечта на Запад или беше им… разказал играта по друг класически начин. Въобще, не му потръгна. Искаше му се да направи нещо изключително, например да спаси от пожар — защо от пожар? — някоя своя съученичка (имаше няколко за спасяване); да, искаше му се да стане герой — в мечтите си нещо средно между противоречивия юнак Муса Кеседжия, незаслужено неизвестният из Чирпанско Уаят Ърп и Салават Юлаев — прочутият башкирски национален положително-отрицателен такъв. Или поне да се появи в прославящата част на стентаблото. Но не. Така си караше, на заден ход. В продължение на доста време той загуби ориентирите си за бъдещето, което е нормално за повечето от обикновените хора, а те са повечето. Накрая, след известно колебание, в единайсети клас Митко реши, че е най-добре да стане ветеринар или още по-добре — да изкара курсове за бармани. Те бяха мноого високо в обществената йерархия. По-високо трябваше да са само най-важните другари, но това не беше много сигурно. Обаче родителите му го принудиха да се запише за инженер, защото така животът му щял да е най-лек.

— Учи, мама, да не работиш и животът ти да не е тежък като нашия — казваше често майка му.

— Учи, сине, ей го, гледай го нашия инженер: само търка седалката на стола, а заплатата му върви и стажът му за пенсия си тече — посочваше често баща му това мечтано от всички съчетание на трите най-основни неща в живота. А той не беше кой да е, а един от водещите работници в областта на лимонадоналиването в една местна тепека^[92].

Митко, като поразмисли-поразмисли — и се съгласи. Нямаше да обикаля като гламав в дъжд и сняг и да се разправя с безсловесни твари, сред камари от фъшкии и кравешки — такова де, неудобно е да го назовем. Нямаше да го има и онова разстройващо напрежение — да не те окошарят изненадващо заради нормалните иманентни за живота на един соцбарман липси и други кражби. Вярно, парите бяха никакви, но пък работата беше солидна, на бюро. Записа се, издържа изпитите отлично, с много добър 5, и влезе в някаква там хранителна специалност. Следването му мина неусетно. За студентите се полагаха грижи, защото инженери трябваха много. За това, за онова. Дет’ се вика, една печка да запалиш, пак трябваха поне двама. Единият дърва ще донесе, другият кюнците ще лъсне. Партията бе осъзнала необходимостта от тоя помощен персонал на работническата класа, беше планирала необходимата бройка и се грижеше който влезе — да завършва. Не че и тук нямаше проблеми — имаше. С тоя свой обичай да мисли Митко създаде някои напрегнати ситуации за ръководството, като например това, че обвини персонала на стола в системна кражба на кюфтета и други подобни. Тъй като всеобщата столова практика беше да правят в празниците сватби с кюфтетата, които студентите тъй или иначе не изяждаха, обвинението му изглеждаше тенденциозно и направо обидно. Все едно да обвиниш лъва, че изяжда антилопата, която също тъй или иначе е вече умряла. Но това беше, докато борецът за студентски права отиде на бригада в Полша, където един симпатичен дядка му посочи изстраданата от народа мъдрост, която бе научил в далечния руски Север. „Думаешь, не думаешь, царем не будешь“^[93] — така му каза на чист руски тоя препатил поляк. Митака спря да мисли толкова активно и ето че и той, като всички останали, си взе изпитите, дипломира се. След като завърши, веднага започна работа по разпределение в местния винпром. Вече като водещ чирпански инженер реши да се ожени за Емилия. Тя го плени в стола на пловдивския Хранмаш при една от присъщите за всеки водещ инженер командировки за обмен на опит и дружески разпивки. После пловдивската рода начело с тъщата го притисна да става началник или да се местят в тоя плашещ го от малък град и той — къде, къде — побягна към Атомната. Тя беше национален строеж и Чирпанлията лесно се откачи от разпределението^[94]. В АЕЦ-а първоначално бяха малко недоволни от хранително-вкусовия характер на образованието му, но предвид пренеприятната липса на кадри, а и след като изпиха някоя и друга дамаджана чирпанска скоросмъртница, началниците му решиха, че нищо не пречи да се научи да кара реактора. В края на краищата всички съоръжения почиват на общи инженерни принципи и всеки знае, че дори в спиртоварните има реактори или там нещо подобно.

Ето как, благодарение на провидението и на партийните повели, Митко успя да се спаси от прекия надзор на домашния цербер. Не беше малко, защото нещата вече бяха стигнали дотам, да си извади окото, та да я е яд тъщата, че има кьорав зет, както е рекъл шопът. Не стига това благо, ами в централата получи възможност и да се развива. Отначало се търсеха оператори на реактора. Те се водеха седми разряд като видните кофражисти, фаянсаджиите и майсторите на родопски бичмета. Беше занятие, почетно за всеки инженер, защото нормалните щатни таблици за тоя тип персонал бяха съвсем мижави, докато седми разряд беше пролетарски връх и падаха бая парички. Ръководството най-отгоре се беше съгласило на тоя небивал компромис само за хатър на съветските другари, които се притесняваха, че иначе няма как да задържат тоя опърничав персонал в Атомната. А без него още никой не бе предложил как да се кара проклетия атомен чайник, както казваше Дидо. Митака използва тоя шанс и ето го инженер-оператор на реактора, в началото на пътя към мъглявите директорски върхове. После имаше нужда от старши — направиха го. Нареди се търпеливо на опашка за ДИБ, изчака, и — ето че и такъв стана. Чирпанлията беше бачкатор. Беше забелязал отдавна, че в тая държава всички и навсякъде поголовно и перманентно мързелуват. Всички, с едно-единствено изключение. Имаше една странна група от хора, някакъв особен род работяги, които — с дразнещо останалите упорство — работеха здравата независимо дали това въобще им се плаща, при какви условия живеят и всичко останало. В централата такива също имаше. Ники беше такъв, Божо бачкаше яко, в зоната имаше един майстор стругар, дето на всеки, който го помоли, майстореше нещо за без пари или най-много срещу шише наркоопска гроздова. За себе си Митака знаеше, че е точно такъв загубеняк. Ако се беше родил в Америка преди два века, щеше да бачка като луд на плантацията на някой робовладелец от Юга. В Сахара пясък би пренасял от една дюна на друга и обратно. На Северния полюс сняг можеше да произвежда безропотно и даже с частично вдъхновение на довеждаща до нервни тикове поточна линия. Просто чувстваше в себе си сили да работи и това му беше приятно. Може би Атомната не беше най-подходящото място за прилагане на неговия труд, но какво от това. С упоритост и трудолюбие всичко се постига — така го беше учил дядо му.

В личния му живот също всичко се нареждаше. Обичаше жена си, имаха си момченце и момиченце. Той се съгласяваше с Емилия кажи-речи за всичко, грижеше се за децата вкъщи, переше, готвеше. Добре си живееха. Жилище си имаха, работата го устройваше, а и тъщата беше далеч.

И ето че сега жена му го бе напуснала. Избяга при друг ДИБ. На раздяла каза само: „Не мога да трая повече да съм слугиня в някакво загубено село, на един още по-загубен мъж. Не дойдох от Пловдив тук, да вися вечно по опашки… да се разправям с власи и селяндури… и да чакам години, докато моя мухльо купи поне една кола… за да можем да пазаруваме като хората от Лом, от Враца… А сега децата на доктор не можем да заведем, когато има нужда. Край. Напускам те“ — каза. Всъщност причината беше друга, сексогенитална, а посочените недостатъци бяха с лицемерно камуфлажен характер. Все едно, важното е, че тя си събра багажа, взе си куфара и тръгна да взема и децата, но той за пръв път реагира, без да обмисля. Каза й с войводския си глас: „Не ме предизвиквай, нали знаеш, че съм от Чирпан.“ Тя му се озъби: „От Чирпан си, но си мухльо!“, а той й рече „Искаш ли да провериш? Почакай само да отида до кухнята“ и тръгна да излиза съвсем насериозно. Емилия се бе стреснала здравата — подсказката беше, че отива за ножа — и избяга, без да се опита да провери хипотезите си.

Сега Митака не знаеше какво ще прави занапред. Майка му беше дошла да помага за децата, но така не можеше да продължава вечно. Трябваше да обмисли нещата. Не можеше да вземе бързо решение. Той и на работа си беше мислил, че ако се случи нещо непредвидено, нещо, което не бе разглеждал предварително — и може да се издъни. Докато беше СИО^[95], си казваше „Нали има ДИБ, той ще ми разпореди какво да правя“. Сега той беше босът, нямаше кой да го напътства, нямаше кой да му подскаже. Затова държеше — беше го обмислил — да е в смяна, в която старши инженер-операторът е печен. И когато Вушката го помоли да го замести, първоначално се опъна, но като разбра, че СИО ще е Божидар, се съгласи без дълго мъдруване. Божо беше, дет се вика, гърмян заек.

Чирпанлията се пресегна, изключи телевизора, изправи се и застана нерешително насред стаята, сякаш се колебаеше дали в тоя момент да не положи основите на важната за националното самосъзнание народна философия с изчаквателни башкирски оттенъци или да се поддаде на отдавна тлеещото желание да си плюе на петите и да избяга през глава от тая постоянно стресираща го козлодуйска действителност. Защо пък да не направи нещо още по- и дори хептен бамбашка. Всъщност всичко само изглеждаше така, а на практика Митака точно в тоя момент се чудеше дали да му удари преди лягане една пречистваща душата чирпанска джибровица.

Тоя път не се чуди много дълго. Народът отново остана излъган, както и му се пада, а изнервеният почти до крайност и вече малко отчаян ДИБ на втори блок заспа изненадващо спокойно още след третата ракия.

* * *

Григор Мичев се прибра вкъщи след полунощ с аварийния джип. Отключи вратата, надникна в кухнята, сякаш очакваше там да има някого, и влезе в хола, без да се събува. Поспря за миг на прага, пак отиде до кухнята, извади лед от хладилника и се върна обратно. Отвори един от шкафовете на библиотеката си тип „АЕЦ“, но не извади някоя от безполезните за началниците от определено ниво нагоре книги, а наченато шише „Балантайнс“. Поогледа се, остави леда и питието на масичката и се тръшна във фотьойла с гръб към прозореца. Наля си три пръста и изсипа леда в чашата.

От няколко месеца беше започнал да пие сам. И преди да се разведе с жена си, Мичев рядко приемаше гости у дома си и още по-рядко ходеше у познати. Като се изключат дъщеря му, племенника и още една-две приятелки на жена му, семейството му нямаше близки хора. Но откакто Красимира го напусна, най-честите посетители на дома му бяха шофьорът му и управителката на стола. Дъщеря му учеше в Английската в София и идваше в Козлодуй само през някоя от по-дългите ваканции — да засвидетелства уважение към другата половина на родителското тяло, както и да получи едно добро количество извънредни алименти. Стоеше два-три дни от приличие и после отпрашваше към столицата за пълния с приключения и изненади за родителите живот на глезеник на съдбата. В началото на раздялата празният апартамент го дразнеше. В него прекалено много неща му напомняха за жена му и той често се хващаше, че продължава като повредена плоча мислено да преповтаря някой от сериозните им конфликти. Най-много го беше засегнал последният им разговор. „Ти не обичаш хората — беше му казала на раздяла жена му. — За теб те не са повече от пешки в твоя безкраен административен шах. Ти и нас не си ни обичал. Съжалявам те, защото човек не може да живее така. И ти няма да издържиш дълго.“ Да, засегнала го беше. Приличаше на предсказание, на внушение, което действа, без сам да разбираш как, и от един момент нататък сякаш наистина започва да се случва. Но нима беше лошо това, че виждаше работещите в централата като пешки от директорската си армия? Те да не бяха други? Това беше някакво количество работници, които той подреждаше на трудовия фронт — също като фигурките в шаха. И в даден момент може да ги пожертва — в преносен, а, не дай Боже, и дори в пряк смисъл при някоя авария. Точно както в тая древна игра. Защо в Атомната да не е така, когато това си беше нормално навсякъде? Защо от нещо толкова обикновено тя извлече такава прокоба? И тоя упрек, че не ги обича — той пък от къде на къде? Че се караха, караха се, но то в кое семейство не е така? Или може би имаше нещо, някаква нейна женска същност, която той не беше разбрал? Бясната въртележка на работата му скоро измести тези мисли и само понякога вечер, когато се прибереше в опустелия апартамент, те се връщаха като натрапчив тревожен рефрен. Тогава някъде дълбоко в себе си той чувстваше, че от живота му е изчезнало нещо много важно и то не може да бъде заменено. Не искаше да си го признае от гордост или от обикновено твърдоглавие, но Красимира му липсваше. Въпреки всичките им караници и разправии, сякаш домът му беше по-уютен, когато тя живееше още в него. Сега обаче я нямаше. И уж не беше сантиментален, а му беше криво. Но животът продължаваше, а той искаше да го посреща прав. И понеже Григор Мичев не пушеше, а и никой не го беше виждал пиян, като че ли най-честите отдушници от смазващото напрежение на длъжността му и по всичко изглежда, нерадостната му съдба, бяха краткотрайните и безразборни връзки с полусемейни-полуразведени жени, ловните излети със сплотената местна дружинка и криещите особена разтоварваща сила задгранични командировки.

Беше вече два часът, но сякаш не му се спеше. В четвъртък трябваше да лети за Виена за една от редовните срещи на МАГАТЕ^[96]. Генералният за миг си представи тоя красив дунавски град. Обичаше да ходи той там. Хубаво беше във Виената, майка му стара. Дворци, градини, опери, фонтани… Не, операта беше само една. А магазините колко бяха само. Затова там се стремяха да бъдат командировани всички — отговорни другари, опитни разузнавачи, представители по разните работи, членове на писателския съюз, търговци на гюлово масло, директори на атомни централи, а също извергите дисиденти. Все там — Виена, та Виена. В тоя град имаше всичко. Кеф ти култура, кеф ти намалени дънки от някой битпазар край Дунав, кеф ти вълнуващо разузнаване, после ein Winerschnitzel mit bratkartofeln, кеф ти дори дисидентстване, кеф ти — е, малко накрая, ама все пак — атомни работи. Да не забравим наливната бира — о, mein Gott. Мичев употребяваше умерено от всичко и нещата вървяха. Само едно облаче тъмнееше на хоризонта: в последно време отношенията с агенцията видимо се обтягаха. Разбира се, на малобройните комисии, които идваха на проверка в централата, се плащаше редовно. Мичев не беше толкова високо в йерархията, за да знае кога, как и по колко получават някои от експертите, така че да не се обтягат отношенията с прогресивната международна общественост. Той знаеше само парченца от тайните, недостъпни за простосмъртните, но и те му позволяваха да бъде наясно, че видните ни приятели от международните контролиращи агенции получават… е, според труда си. Генералният не знаеше, че по-голямата част от парите преминаваха през еврейската фирма „Раби технолоджи“, чието седалище беше във Виена. Не знаеше също, че собственикът й, Соломон Рабин, управлява един от „разпределителните кранове“ по веригата, през която от електронен гигант в България периодично изтичаха десетки милиони долари за заобикаляне на КОКОМ^[97] и за стратегическите проекти на партийната олигархия.

Обаче братовчед му знаеше. Знаеше също, че в МАГАТЕ, освен по официалните канали, получават информация и по други, не толкова официални. От няколко месеца забележките на агенцията все по-често бяха отвъд тона на доброжелателни препоръки, а това не можеше да се обясни само с капиталистическата й проклетия.

Определено тази бе причината последната среща между Мичев и братовчед му да не бъде у тях, а в кабинета му в ЦК.

— Слушай, Григоре — започна той от вратата. — Трябва ли да ти напомням, че съм член на Политбюро? Сложил съм те на това място не от роднински чувства. Не искам до края на годината да даваш на МАГАТЕ нито един повод за препоръки. Особено по отношение на ядрената безопасност. Ние не плащаме на разни сополанковци, за да може тук някой да се изтакова на метеното. Не искам и съветските специалисти да се оплакват от подготовката на персонала. Ти ме уверяваше, че няма да имаме проблеми с кадрите. Нали ти е ясно за кого ще бъдат, ако случайно се появят?

На генералния му беше ясно. Той имаше смътни спомени за Ликург^[99] и Солон^[100] и не беше чел Тацит^[101], Гай Салустий Крисп^[102], както и любимия на Макиавели Тит Ливий^[103]. Не беше се ровил из средновековната история на италианските републики, френските и английските кралства и германските княжества. Философията и принципите на общественото устройство му бяха ясни в обема, необходим за да издържи „как надо“ (както се полага на млад партиен член) идеологическите изпити в института. Там всичко беше ясно: „битието определя съзнанието“, „вся власть советам“, ну и так далее. Не му остана време да прочете даже „За обществения договор“^[104], който се цитираше препоръчително в читанката. Тази оскъдна, но пък здрава философска основа ни най-малко не му пречеше да се ориентира безпогрешно в механизмите на социалистическата държавност. Знаеше, че единственото нещо, което има реално значение в нея, е йерархията. В света, в който живееше, властта бе толкова по-безконтролна, колкото беше по-голяма, и съдбата на тези „отдолу“ зависеше изцяло от решенията и капризите на правоимащите, които по рождение и по дефиниция бяха „отгоре“. А братовчед му обитаваше онези нейни поднебесни етажи, откъдето се управляваха съдбите на всички. Нямаше истински играч, който непрестанно, със зъби и нокти да не се катери към тези мечтани върхове. Натам, към вечните всемогъщи богоизбрани нобили се стремеше с всички сили и Григор Мичев. Но засега не стигаше и до коленете на участниците в играта и никой нямаше да се церемони с него, ако объркаше нечии планове. Най-вече на „северната мечка“, както се изразяваше в тесен кръг братовчед му.

Затова карикатурата в стенвестника го ядоса не на шега.

„Ей, диванетата му с диванета — използва Мичев в яда си тая дума с подозрителен произход. — Ама пада ми се, като се водя по акъла на разни философи.“ Презрителните оттенъци, които българите обикновено влагат в това не особено ясно понятие, в случая се отнасяха за партийния секретар на централата, който беше завършил АОНСУ^[105]. „“Трябва да им дадем някаква възможност за разтоварване." Кретен. Утре той ще им съобщи решението за спиране на вестничето. Нека недоволните на него да му се разтоварят. Още една грешка, и ще го разтоваря и от партийното секретарство."

Мичев отпи половината от разреденото уиски и извади от чантата си докладната на Божидар. Прочете отново мнението на директора по експлоатация и подхвърли купчината листове на масичката.

„Още едно диване — помисли кисело Мичев. — Половин топ листове зяносал. Научни методи, тестери, ЕИМ, тренажори… Като че ли е писал курсова задача. Ще ми обяснява проблемите на подготовката на оперативния персонал. Сякаш не знаем какви са и какво трябва да се направи.“

Мичев отпи пак глътчица, пресегна се и отново разлисти „курсовата работа“.

„Екипи, психосъвместимост, подбор… Ний не можем да се отървем от червения график толкова години… той ще ми философства за екипи. И тоя кореец какво ще го правя“ — сети се той без всякаква връзка. Въпросния специалист го натресоха от министерството. Лично аташето по научните въпроси от корейското посолство дойде да му придаде тежест. Мичев си спомни как братският дипломат оглеждаше с научно-разузнавачески поглед съоръженията и от време на време вдигаше очи нагоре, сякаш избираше откъде най-добре могат да атакуват корейските бомбардировачи в случай че не споделяме идеите на Ким Ир Сен. „Утре ще изпратя Никифор да си губи времето с тях“ — помисли си Мичев и допи питието си. После стана, загаси лампата в хола и влезе в спалнята. „Тоя Божидар…“ — зачовърка го пак нещо. Още първия път, когато инж. Къбоков влезе в кабинета му, усети нещо странно: в първия момент сякаш някаква смътна неприязън, а после пък определена симпатия. В ония времена социалистическата управленска наука нямаше нужда от реакционните шамано-будистки измислици за астралната същност и сблъсъците на разноцветните аури. Усетът за кадрите се изграждаше при нескончаемите административни суплеси и тръшкания с използването на „передовия“^[107], както се казваше, съветски опит. Мичев беше усвоил основните хватки от братовчед си, тренировките тук бяха непрестанни, а и съветските другари го наблюдаваха отблизо. Не, усет имаше определено. „Неслучайно тогава веднага почувствах, че ще имам проблеми с него. Не спря да си пъха носа, дето не му е работа. Като нищо може да ми извърти някой номер — помисли той. — Абе, какво може да ми направи, бе? Нищо. Само ми лази по нервите.“ Беше му писнало от Божидаровци. Такива като него реално не правеха нищо, освен вечно да мърморят и критикуват. Но поне да е за храната в стола, нещо да мрънка там за снабдяването или за някой от омръзналите на всички битови проблеми. Но, не. „Екипи му дай на тоя юнак — помисли генералният и отнякъде отново се появи оная необяснима симпатия, — че и тренажори. Ама я да го сложа да седне на моя стол, тогава да го видя.“ На това място му стана хубаво, защото експериментът беше само мислен. А и честно казано, на никого нямаше и през ум да мине да сложи на директорското кресло такъв като Божо. Да. Той беше директорът на Атомната и той я градеше от нищото на мястото на Голямото козлодуйско блато. Да я построи сега, а после… После беше ясно. Един ден и най-бездарният от биографите му щеше да може да избичи за кариерата му класически тритомник. А Божидар? Той беше само едно малко стъкълце от великата кадрова мозайка. Можеше да го изхвърли от паното и на негово място да сложи друго стъкълце.

Мичев въздъхна и се отпусна без желание на леглото. И сега, почти в просъница, му мина през ум просто решение. Беше ясно, че инж. Къбоков неминуемо ще е, по драматичния народен израз, таралеж в гащите. В такъв случай родното, а и съветското директорознание препоръчваше такъв неудобен отвсякъде елемент да се постави в ресора на потенциалния конкурент и бъдещ враг. Уста Колю Фичето не бе майсторил троянски коне, но строителите на социализма бяха овладели тая конструкция и я прилагаха масово в народното стопанство. И другарят Мичев беше направил по нея някоя и друга рационализация. Когато проблемите възникнеха, а при Божо те нямаше да закъснеят, можеше да струпа цялата вина върху главата на Никифор. „Я, как пък точно за него се сетих“ — зачуди се генералният. Искаше му се още да помисли, но умората го победи и след минути той вече спеше тежък, неспокоен директорски сън.

Беше край голяма тежка софра на някакъв банкет — тежък и неспокоен, както споменахме. Седналите от двете му страни бяха все директори и той позна с неприязън, че това бяха неговите заместници. Срещу него беше седнал братовчед му и наливаше вино от кана, в която имаше две половинки от лимон. Сипа му, всички погледнаха към него и казаха „Наздраве!“. Мичев вдигна чашата и се опита да отпие, но не успя. Опита отново — пак не успя. „Тоя номер може да ми го направи само мистер Сенко — помисли си той. — Май вече става опасно. Изглежда е време да се махам оттука.“ И тогава изведнъж отнякъде се появи шут. Имаше голяма уста и го гледаше като Квазимодо. Генералният много добре си спомняше тоя изрод. Шутът започна да му прави маймунско „муси“, като го сочеше на всички и ги приканваше да му ръкопляскат подчертано подигравателно. Мичев се ядоса не на шега. Много добре знаеше той кой се крие зад тоя шут, но не можеше да си спомни името му. „Ще ми паднеш ти на мене“ — помисли си Мичев и затърси по-голям кухненски нож. „Не го прави“ — чу той може би същия глас, който навремето предупредил августейшата Калпурния^[108] за Мартенските иди. В тоя момент братовчед му махна с ръка и каза „Да приключваме“. Всичко изчезна и генералният засънува друг, не толкова важен, но пък далеч по-спокоен и релаксиращ сън.

Къщата утихна. На масичката в хола остана самотната купчинка листове, осветена съвсем слабо от уличните лампи. Ако човек се взреше в полумрака, в левия ъгъл на първия лист можеше да разчете нервния, напорист и май прекалено честолюбив почерк на директора по експлоатация Аврам Долапчиев, известен още като Малкия Долап:

„Несериозно. Без приложение в работата на централата.“

Бележки

[1] Едва ли някой вече си спомня, но тогава любителите на книгите в соцлагера се различаваха твърде много от събратята си в далечните страни с гнила, несоциалистическа демокрация. Вярно, че и едните, и другите събираха редки за своите светове книги и бяха готови да дадат всичко, за да ги поставят след безброй перипетии по рафтовете на библиотеките си. Но с това се изчерпваше приликата помежду им. Защото разглезените им западни колеги изръсваха за оръфан лист, който, да речем, Бодлер е изпълнил с безсмислени драскулки след някой тридневен запой, хиляда, а защо не и сто хиляди долара. Очевидци разказват как са плащали за парче хартия, на което Съмърсет Моъм е правил план на плевнята си, толкова, колкото струва^[2] едноетажно жилище от триста квадрата за бедно калифорнийско семейство. ↑

[2] Както всичко в книгите на тоя автор, и тези данни са доста преувеличени. Вероятно става дума за не повече от осемдесет и три-четири хиляди долара и двеста и петдесет квадрата. Най-много. ↑

[3] Според надеждни източници, неговото крайно мнение било, че те са успели, заедно с нагаждачите от другите браншове, да изградят новия еталон за изкуството: гръмогласни герои с подлизурковски душици, подмяна на истинските хора с марионетки ментета, дървени, плоски и елементарни като марксистки тараби, и лъжа, лъжа от край до край с прослава на пролетарските изтрепвачи на буржоазията — колкото повече лъжа, изтрепвачи и прослава, толкова по-соцреалистично изкуство. Затова книгите им били пълни с превърната в соцбоза наивна пантеистична вяра, че новите богове в партийните висини носят старите библейски истини. И това при положение че те самите обясняват за същите тези истини колко са мухлясали, овчедушни и зловредни. Тогава? Тогава, заключавал той, може би всичко е заради страха и безсилието да използват по предназначение някога разпространените като троскот честност и доблест. А може и да са вършели всичко от обикновен идиотизъм — питал се често инж. Къбоков. Сега вече тези въпроси не интересуват никого. А и младите поколения вече не четат книги, камо ли да ги събират. Дори великите писатели не четат. Ето, аз например не съм чел даже повечето от моите книги. ↑

[4] Ние още тук се разграничаваме от тия безоснователни твърдения. ↑

[4] От всички видове опашки, известни на социализма, най-близо до нея по същество и като усещане е редицата от хронични алкохолици, които чакат пред съветски магазин^[5], в който са пуснали „портвейн“, „пиво“ и — дай Боже всекиму — водка. И в двата случая става въпрос за потребност на духа; и в двата случая на опашката се стои безкомпромисно и до дупка. Най-накрая, щом се докопат до заветната придобивка, тя се консумира до откат в тесен приятелски кръг и носи почти еднаква по сила духовна утеха. И докато букинистите „оттатък“ придобиваха желаното в светли, добре отоплени помещения, където стоят насядали като хиени край умиращо животно и чакат да им падне ей там оня ръкопис на Нострадамус или пък първото издание на Шекспир, за когото още спорят дали е бил той самият или друг с неговото име, в ония времена — в студ, пек, дъжд и сняг — нашият букинист стоеше на опашки. Само човек, който е прекарал някоя и друга година от живота си по тези опашки, може да разбере истинската цена на книгата. И пак само такъв човек може да проумее как книголюбите „отсам“ прекарваха безсънни нощи в сиромашка радост от книга, която букинистите „оттатък“ подминават, сякаш е сборник с предизборните речи на предишния им губернатор. ↑

[5] Поради масовия алкохолизъм на руснаците пред тези магазини винаги имаше опашки. То и пред останалите имаше, но само когато са „пуснали нещо“. А пред тези дремуцаха до дупка. И надеждата живееше у хората. ↑

[6] Затова те и техните наследници до девето коляно лицемерно ще се преструват на неинформирани и никога няма да се съгласят, че е имало такъв, както и някакви си други най-различни проблеми, които са вгорчавали или — не може да бъде — превръщали са в непоносим живота на клечащите. Ако започнеш да им разправяш нещо подобно, по-едностранно развитите от тях ще ти теглят една бесепаро-комунтаристическа майна, а по-интелигентните високомерно и раздразнено ще ти кажат, че всички приказки за това как е бил отровен животът ни са само злонамерени измислици и некачествена (това вече е най-обидното) публицистика. Съгласно някои писмени свидетелства, Божо веднъж бил казал: „Тези неизчезващи другари съвсем никога няма да се съгласят, че те са алхимиците на оная бавно действаща отрова.^[7] Така ще е, докато не посетят една друга Библиотека^[8] и не видят личното си тъничко томче. Нека се надяваме, че я има. Би следвало да ги има и тия томчета. Не може всичко, което са ни причинили, да бъде без награда. Нещата не могат да са толкова безнадеждни.“ ↑

[7] Други пък са го чували да ги сравнява със селскостопанските труженици от картините на някакви художници от Барбизонската школа (да не е бизонската?), а именно че те са се мислели за „сеячи на доброто“. Само че „посадили най-злите бодили в душите на хората. И отровили безнадеждно народната нива.“ Но това, според нас, са художествени описания — метафори и сравнения — и нямат научна, а даже и литературна стойност. ↑

[8] Може би става дума за Хрониките на Акаша. Може да е и Палмовата библиотека. Не е ясно какво си е мислил Божидар, нито пък автора (б.а.). ↑

[9] Игра на думи: на украински чорнобiл означава див пелин (Artemisia vulgaris). На немски обаче е Wermut и има съвсем приятно значение. ↑

[10] Каверзни въпроси — от „ка̀верзный“ (рус.) — трудно разрешими, заплетени въпроси с оттенък на вредност и неодобрение, (русизъм). В предприятия, където руски специалисти имаха водеща роля в монтажа и техническия надзор, такива русизми бяха особено често срещани. Те присъстваха също така в речника на повечето партийни функционери, а оттам — чрез масмедиите — се установяваха трайно и в говоримия език. От много години в него вече нахлува мощно разнообразна английска терминология. Както е тръгнало, тая досада — българският — скоро съвсем ще изчезне. Но то едва ли някой ще забележи разни лингвистични глупости в суматохата по пътя ни към еврозоната. Поне докато има толкова много за крадене. ↑

[11] Тук инж. Къбоков разширява известната мъдрост и фактически преоткрива законите на нелинейните системи, теория на хаоса и теория на катастрофите (не само българските^[14], а по-общо), прозорливо предусетени в поговорката от каруцарския гений. Не е ясно дали е дал по-късно нови, лесно използваеми в бита имена и на основните понятия от тая теория като бифуркация, атрактор (да не се бърка с трактор, той е друго) и т.н. Чували са го да казва, че подарява своето откритие за основа на предизборната дейност на нашите политици. Така те щели да престанат да се пъчат и да пророкуват (той каза „яко да послъгват“) не само извън българския политически атрактор^[15], ами и допълнително да подвеждат електората (неговите думи са „здравата да лъготят природонаселението“), като дават обещания, без да се съобразяват с показателя на Ляпунов и числото на Файгенбаум. Да не говорим за теоремата му за растящия хаос. Според някои непубликувани негови изследвания, за нашите земи^[16] добрите намерения^[17] потъвали в информационната гюрултия и се губели за периоди от около 2 — 3 дни до половин век. ↑

[12] Това се отнася и за характерите на главните и по-второстепенни герои, семейните отношения, приятелството, работните площадки и — какво още остана — да, природните гледки. Тези течности са разлети из цялата книга, затова след употреба обезателно си измийте ръцете (б.а.). ↑

[13] chitanka.info/text/10320-grymna-grym|Рей Бредбъри, „Гръмна гръм“ ↑

[14] Значително по-късно Матей написа статия, в която разглеждаше българските катастрофи: в селското стопанство, урбанистичната, в образованието, в здравеопазването, демографската и най-вече особено катастрофалната морална катастрофа. И каква полза? Никаква. Сигурно защото не разглеждаше нещата от научна гледна точка. Но то няма как да стане, защото и науката ни отдавна е катастрофирала. ↑

[15] При българските типичности обикновено обхващал първите три дни от мандата. ↑

[16] Както вече знаем, може би заради климата и богатите местни почви — тук те са особено благоприятни за отглеждане на някои видове идиоти. ↑

[17] Интересно, но лошите намерения не се губят. Както щеше да каже Матей, това е феноменоанално. ↑

[18] Доста по-късно великият поет Бойко Ламбовски определи подобни апломби като „бихевиористични“. ↑

[19] Нагрузка — натоварване (рус.). Русизъм, влязъл навремето в употреба точно за пробутването на хилядите тонове залежала бездарна соцлитература на котерийните писатели заедно с, уви, редките, хубави, истински книги. На подрастващата сега младеж може и да не й се вярва, но хубавата и най-вече чужда литература, се продаваше задължително с поне един такъв боклук. Например двата тома на Граф Монте Кристо, заедно с тритомника на баба Цола (действителен случай). Или „Кръстникът“ с още три колхозно-пролетарски книги на съветски автори (още по-действителен случай). ↑

[20] За онези, които все още не знаят английски, „С малко помощ от техни приятели“. Според Божо, такива песни хранели душата на социндивида, при условие че я има, разбира се. Не е ясно дали в случая той не поднася компанията. Както е известно на интересуващите се, това са кодови думи за употреба на ганджичка и други подобни. Обаче изтъкнат местен агроном твърди, че в Козлодуй по онова време не се е садял коноп. Вярно, козлодуйските селяни са били много разтропани, но сякаш предпочитали да крадат едно друго от кооперативните ниви и бостани и да секат на аванта тополи на острова. Ама от друга страна, както е казал народът „Де го сееш, де никне“. Според нас, това са празни размисли. По-добре е да бъдеш по-дълго в обятията на Морфей, де бре, дей, аре глей, тинтирили тилилей^[21]. ↑

[21] Това е мантра за оцеляване в почти всяка среда. ↑

[22] Michelle ↑

[23] На това място е едно от двете позапазени копия от тоя велик за онова време филм. Всички, които са го правили, вече са на небето. И самият филм май вече се е отправил натам. Според Божидар, най-важното, което не достига в него, била истината^[24]. Не е ясно коя — истината за това какво всъщност представлява соца, истината за отделните образи на тогавашните… какво — герои, може би (те имат ли прототипи?) или някаква друга абстрактна величина. Дано въпросната мъглива субстанция в тая книга е достатъчна, за да не се отправи и тя в небитието — поне в близките хилядолетия. Струва ни се, че все още има хора, на които проклетата истина е необходима. ↑

[24] Съвсем наскоро Божо най-после ми каза какво е имал предвид преди много години: „Това, което оставя филма без място в бъдещето, е неговата защита на «истинския марксизъм» — натърти той. — Защото всички варианти и интерпретации на тая проклета измислица са гибелни за хората, а най-отвратителен е тъкмо оригиналът й. Портретът пък на оня масов убиец^[25] в самия край само увенчава делото. Няма истина, няма морал, няма човечност, няма нищо хубаво в оная аксиоматика на злото. Няма и не вярвам някога да има социализъм с човешко лице. И хората, които бяха проповедници и изпълнители на заветите на ония злодеи от болшевишкия преврат, просто са били на тоя свят в отблъскващата роля на лоши примери или направо на морални отпадъци. Пагубно е да внушаваш към тях чувства на признателност, гибелно е и да ги правиш идоли на правдата и стожери на доброто. Затова тоя филм ще бъде забравен. Защото истината в него е фалшификат. Вместо нея волю-неволю и най-вече конюнктурно са ни пробутвали лустросания манекен на лъжата. Криво ми е, защото навремето тоя филм имаше специално място в сърцето ми: харесвах го много и обичах повечето от неговите герои. Сега това място е празно. Е, като се изключат кюшенцата на любовните сцени“ — засмя се той накрая. ↑

[25] Струва ни се, това беше портретът на великия вожд на световния пролетариат, тавариш… да де, сещате се кой. ↑

[26] Там бяха пратили навремето чичо му. Той се беше споминал бързо от болест или от побой — не беше ясно, но заради него цялата фамилия беше като дамгосана. Баща му не можеше да си намери свястна работа, чинка му можеше да се реализира обществено само като санитарка в болницата или като улична метачка, а него го приеха за пионерче с една година закъснение и така и даже веднъж не стана член — поне на отрядния съвет. ↑

[27] Living next door to Alice ↑

[28] Преводът е „Все, что имею, оно в виду“. Игра на думи с „ввиду“ (предвид) от предходния въпрос на Вера — „Что ты имеешь ввиду?“. ↑

[29] Дълги години след ония времена ми попаднаха мемоарите на Валтер Шеленберг за Втората световна война. Книгата се казваше „Лабиринт“. В нея корифеят на Германското външно разузнаване споменава, че фюрерът така е наричал евреите. Това е разбираемо. Защо обаче класният на Божидар го е кръстил точно „бацил на разложението“, едва ли някога ще узнаем. ↑

[30] Прочутата реч на другаря Хрушчов — на 12 октомври 1960 г. пред ООН Н. С. Хрушчов (1894 — 1971), тогава първи секретар на ЦК на КПСС и председател на Съвета на министрите на СССР, удря с обувката си по катедрата, разгневен от дебат за колониализма. Има снимка, на която ясно личи обувката в размаханата в ораторски порив ръка на Хрущов. Обаче лицемерите от официалния протокол не са вписали тоя въздействащ похват. Сега мненията се разделят: едни казват удрял бил, други се кълнат — не е. Божо веднъж се намесил в подобен спор, неясно на чия страна. Според присъствали, аргументите на инж. Къбоков са довели до прекратяване на диспута, както и до леки телесни повреди на няколко участника. Според присъстващи лица с медицинска квалификация, имало и две средни. Но пък накрая всички били съгласни, което според видни теоретици на родната социология е пътят към националното единение. ↑

[31] Съветските слонове са най-големи — тъжно ироничен намек за Архипелага, но само за познавачите. Обикновените (простите) хора възприемаха този израз най-вече като подигравка с непрестанните напъни да се изкара всичко съветско най-голямо. Всъщност СЛОН е абревиатура от Северные лагеря особого назначения, (също и на Соловецкий лагерь особого назначения), основни изобретения на комисарите от първото съветско политбюро, на разни болшевишки чекисти и прочия морална измет по пътя към унищожението на една пета от населението на падналата в ръцете им държава^[32]. Първият началник на СЛОН се казва Айхманс. Един негов доста по-известен немски адаш се е казвал пък Айхман. Единият е разстрелян. Другият е обесен. ↑

[32] Зверствата, които извършват там тия проклетници са толкова неописуеми, че едно сравнение с Освиенцим и Дахау показва колко незадоволително и повърхностно е усвоил фюрерът^[33] уроците на неговите гросе геносета и първи камаради, таваришчите Бланк и Джугашвили. ↑

[33] Божо ми е обръщал често внимание, че през последните пет-шест десетилетия върви усиленото демонизиране на нашия (той така се изразява) Адолф. Така се прикривала двуличната, коварна роля на англо-американците, които подпомагат яко другаря Сталин — основният злодей (пак според него) за последните две хилядолетия. Тия алчни лицемери никога не били защитавали човечността и правдата, а само своето световно господство. И по-точно, тираничната власт на ония, които всъщност управлявали Америката и останалия свят. Напоследък обаче Русия им се била изплъзвала. Такива ми ги е пробутвал. Аз не му вярвам. От къде на къде? Айде, де. ↑

[34] Думи на Йешуа Ха Норци (Иисус) от „Майсторът и Маргарита“. ↑

[35] И днес ни можем да не се възхищаваме на това гениално прозрение на инж. Къбоков. ↑

[36] Back to Bradford ↑

[37] Wild Wild Angels — Необуздани ангели (англ.), песен на Смоуки. Вижда се, че и по онова време по купоните се слушат парчета от репертоара на братските американски певци. Само че тогава, според Метаксаки, поне имало мелодия, а сега дънели тъпанарския си рап. Ако поне веднъж не излъжа, и на мен ми се струва така. ↑

[38] Спиртограф — машинария за печатане в малки тиражи по онова време, главно за административни нужди. Според Били Лъжеца, ставала евентоално и за печатани партизански позиви. ↑

[39] производствено-технологичен отдел. ↑

[40] Пред разни приятели Божо е споделял, че тия идеи му дошли наум, докато обяснявал нещо от Капитала на някаква ливада от Икономическия^[41]. Приказвал той, разтягал разни марксистки локуми за труда, стойността и прочее, и изведнъж помислил сепнато: „Абе аз кви глупости дрънкам? Как ще измерват стойността с тоя абстрактен труд, когато той самият е съвършено неизмерим. Нали още не са изобретили трудомери? А какво ме учеше моят професор по атомна физика? За науката всички величини, които не могат да се измерват, са абсолютни безсмислици. Значи и икономиката, построена на такава фикция е… Вай, вай, вай, ква излезе тя?“ — формулирал той най-великото си откритие. Но продължил невъзмутимо лекцията. После, в тишина на самопознанието, уж най-накрая прозрял основите на антиобществената си философия. Излиза, че и той като нас маса време лапал мухите, докато в един доста късен момент най-накрая се усетил. Случайно. Дисидент ще ни се пише. Абе ясен ни е той, ами… хайде да не говорим. ↑

[41] Според Божо, по ирония на съдбата тогава институтът бил кръстен точно на Мордохай — човекът, забъркал най-голямото икономическо и въобще всякакво фалшименто. Както казва пък инж. Метаксаки, то било чиста научно-икономическа помия. Ние се разграничаваме. ↑

[42] Тук се получава малко повторение^[43]. Според Божо, „абстрактен, изкристализирал, овеществен“ и т.н. са част от безсмислените прилагателни, използвани от автора на „Капиталът“ при дефиниране на „обществено необходимия труд“ за производство на дадена стока. Поразително е защо големите имена в световната икономическа мисъл са подминали прозренията на Божидар Къбоков. Никой не е доказвал по-кратко и необоримо съвършената безсмисленост на предложения от Мордохай модел на икономическите явления^[44]. Да се надяваме^[45], че научните светила в тази област ще отдадат най-после дължимото на скромния български гений. Още по-голяма надежда таим съответният комитет в обичаното от международните учени кралство да се самосезира, и делото на инж. Къбоков да се увенчае с една също като него скромна Нобелова премия, придружена от традиционния бял мерцедес (може и друг цвят). ↑

[43] Според някои изследователи, това е търсен от автора ефект, и подобни идеи се повтаряли нататък из книгата отново и отново — за да можели дори комунистите да вникнат в простите доказателства за несъстоятелността на разни подобни техни „теории“^[46]. Особено за социализма или, както му вика Матей, социаклизма. ↑

[44] Да не говорим, че Морди използва за своя описателен модел на икономическите явления само примитивна училищна математика. За сведение, по негово време са известни поне диференциалните уравнения, а не само четирите аритметични действия, които тоя корифей предпазливо прилага. ↑

[45] Божо ми е разказвал, че той е обяснявал своите теории на стотици и дори хиляди хора. Обаче никой от тях не е откликвал на тия неоспорими истини. Никой не е промълвял покъртен „Колко гениално. А аз досега…“, нито радостно развълнувано „Ей, най-после ми просветна…“, нито поне с поощрителна неангажираност „Абе ти що не вземеш да ги публикуваш тия неща?“. Това е: хиляди лекции и никаква полза. Изглежда или слушателите са били съвсем видиотени, или теориите на инж. Къбоков са си въздух под налягане. Обаче за него пък има манометри. Тъй че… ↑

[46] Някои използват и „празни дрънканици“. Ние се разграничаваме. ↑

[47]

Може да не ви се вярва, но аз съм свидетел, че по онова време жените не джараха всички с панталони, а все още носеха рокли и поли, някои от които доста късички. Божо е споделял с приятели незабравимите си впечатления, когато за пръв път видял жена с панталон — колко вълнуващо ясно се очертавал задникът й, как толкова се заплеснал, че уж се блъснал в електрически стълб, а също и за други разнообразни преживявания. Затова любимо му било стихотворението:

Обичам женски задници да скивам,

Когато вечер в ваната се кисна.

Със тасче медно аз да се поливам

И… (цензурирано) си със две ръце да стисна.

Не ще и дума — имаше едно време поезия. Обаче един критик пък каза „Ъ, простак“. Ние сме напълно съгласни.

↑

[48] Тодор Живков (подигр.). ↑

[49] Емпириокритицизъм — десетилетия след описаните събития, когато допълвах пояснителните бележки към настоящата книга, случайно ми дойде наум да погледна как изглежда за съвременниците тази теория, създадена от Рихард Хайнрих Лудвиг Авенариус (1843 — 1896) и Ернст Мах (1838 — 1916). Първото място, където погледнах, беше Уикипедията. Започнах да чета и до мен веднага достигна, както би казал инж. Къбоков, миризмата на марксистките чорапи на Тодор Павлов и останалите класици на диалектическия емпириокретенизъм. Нищо не се беше случило за тях — нито Студената война беше приключила с техния разгром, нито стената, която бяха градили с необясним бяс — отдавна рухнала, нито могъщият и нерушим Съветски съюз се беше изпарил в небитието, нищо. Затова и емпириокритицизмът продължаваше да си е „реакционно субективно-идеалистическо философско течение“, „враждебно на материализма“, „защитаващо интересите на империализма“ „служещо на попщината“ и прочее призоваващи за научен джихад^[50] класификации от катехизиса за изгаряне на еретици. Накрая те напомняха, че за щастие това омразно течение е ликвидирано нацяло, заедно с всички махистки школи и участниците в тях (няма начин да са ги пропуснали) от кумира им — великия теоретик и основополагащ практик на избиването на милиони хора^[51], психясал полуинтелигент, завършен архизлодей и главен представител на злото в света ни, тавариш Владимир Илич-Бланк, по-известен с педалския си псевдоним.

Да се молим на Бога да не ни се пращат повече тези масови убийци да обосновават и утвърждават избиването на опонентите си като най-съществена част от научната си парадигма. И дано когато четете тази книга, местата в интернет, където можете да срещнете тези червени, отровни марксистки гъбки, да са станали значително по-малко или поне навсякъде да са оградени с предупредителни табелки на английски и китайски. Лично аз, въпреки че съм членувал за кратко в „Екогласност“, не бих пропуснал преди ограждането им да ги поизтъпча малко с гадните си емпириокритически буруни. В края на краищата те са ме възпитавали. Затова и вие пък се молете Господ да ни даде по един сравнително бърз и не много болезнен начин оня покой, който ще умири и вашия свят, като го избави от нашите нестихващи бойни научни диспути. Време е най-после да мирясаме.

Обаче не искам моят паметник да е редом с техните, мамка му. ↑

[50] Някои необективни хабилитирани източници твърдят, че това движение било главният принос на БАН в световната наука. Според още по-осведомени и по-рехабилитирани източници обаче и за тоя завладяващ метод палмата на първенството принадлежи на съветската наука и техника. ↑

[51] посредством разстрели, бесилки, гладомор и с други подръчни научни средства. ↑

[52] Инж. Къбоков сам е казвал, че за разлика от 99. 99972% (по други данни 99.99975%) от комунистите е чел „Капиталът“. Аз също го погледнах. Еми, така се дефинира. Според Божо, още по-тъп и вече съвсем неясен и високопарен е „комунистическият труд“. Управляващите по някое време били забелязали безполезността на тая мордохаева фикция. Той твърди, че тогава вместо нея се появява любимото им съчетание „реални доходи“. Сякаш някой ще се интересува от имагинерните. По него време се родили и „реалната икономика“ и, разбира се, върховната тъпотия — „реалният социализъм“. Инж. Къбоков веднъж заявил (пред свидетели), че това са евфемизми за изразяване на факта, че реалността няма нищо общо с фантасмагориите на създателите на тая утопия. С подобни заклинателни процедури бай Тошо (Теодоракис) и щабът на кликата му, съставен от разни Пекотаковци и Макодаковци, били искали да убедят света и най-вече себе си, че истинските обществени явления се вместват в идиотските им схеми. Защото, както е казвал пак той пред някои наши другари, „само на комунистите и на още някои други дебили не било съвсем ясно, че идеите на социализма са си точно това — пълни идиотизми“. Ние обаче не сме съгласни. Въобще ние (кои сте пък вие тия ние, бе) не споделяме подобни крайни определения, както по-умерените и вече съвсем изфирясалите (енолозите специалисти по бели вина употребяват и избушилите) такива. Инж. Къбоков щеше да се обади като черна станция^[53], че това означава да не споделяме никакви. Едва вчера случайно разбрах, че щял да е напълно прав, междувпрочем както винаги. Досещате се, че ние и това не споделяме. ↑

[53] Така наричаха „Радио свободна Европа“, „Гласът на Америка“ (вж.заб. за тях по-долу) и Бибиси — вражите радиостанции, които излъчваха антикомунистически предавания. Разбира се, комунистите ги заглушаваха, като от своя страна излъчваха на същите честоти шум — единственото смислено нещо от онова, което произвеждаха в информационното пространство. Отделно пък слушането на тия станции им се докладваше от бдителни съседи и се преследваше я́ката от защитниците на властта, известни още като органите^[54]. Обаче се намираха упорити контри, които ги слушаха под предлог, че обичат такива мъгляви същности като истината и свободата. Те, естествено, отдавна са в некартографираните измерения. ↑

[54] Божо веднъж пояснил на свои приятели, че въпросните „органи“ не са защитници на властта. Те БИЛИ самата власт. Неограничена от нищо, освен от размера на злобата и проклетията им, истинска всеобхватна, абсолютна власт. Е, може и така да е. Обаче кво от това? Нали пак ние сме на власт? ↑

[55] За да се срещнеш със съдбата в Багдад — става дума за прочутия разказ на неизвестен автор (вероятно арабски) „Смъртта говори“. Вж.напр. Джефри Арчър „Тревата там е по-зелена“, сборник разкази, изд. „Бард“, 2001 или тук. ↑

[56] Великите кормчии — „Великият кормчия“ е наричан Мао Дзъдун (1893 — 1976), пише се 毛泽东 и се произнася. Китайски диктатор, провел гигантските по мащаби политически кампании „Големият скок“ и „Културната революция“, през които са избити и измрели от глад^[58] по неофициални данни около 60 милиона души. Официални така и не са се появили. За сравнение, на Балканския полуостров все още живеят долу-горе или горе-долу толкова. Според някои, така била активизирана социалната среда за впечатляващия растеж, който продължава и днес (2011). Нека всеки сам прецени дали иска да изпълнява ролята на хранителна почва за подобни процеси. ↑

[57] Сравнението на този някой е доста неточно, защото липсват такива характерни особености като правото на първа брачна нощ, а крепостните селяни са си длъжни да работят ангария, но не могат да бъдат заставени да дремуцат на офесъбрания. Такива сравнения обиждат истинските комунисти, които са готови да делегират не само правото на първо… такова де, съгрешаване, а и всичките си останали права на партията им, дори когато — както се е изразил поета — тя, от своя страна, съгреши. Подобни сквернословия (сквернодумства) могат да се намерят в заб. за другарски феодализъм, както и в някои разсъждения на инж. Къбоков от книга 4. Феодализъм бил социализмът… Това са буржоазни инсинуации и прочее прострации, автоидиотизации, а също предменструации и синхросвръхидентифекализации. Евентоално. Много я обичам тая дума. ↑

[58] Не е известно обаче дали по време на перманентния, продължил три (според други източници, повече от десет) години глад, е имало такива раздиращи душата сцени на канибализъм, като запечатаните потресаващи кадри и особено фотографии (заснети от американски репортери) от глада в Поволжието. Той е пряко следствие от политиката, (ако така може да се нарекат злодействата на ленинския ЦК и неговото — по думите на Метаксаки^[59] — чифутско политбюро) и е организиран от друг тиранин, когото горките руснаци още си почитат като велик държавник. Нарочно не даваме линк към тях, защото не е човешко да се гледат. Какъв тогава трябва да си, за да го извършиш? ↑

[59] Други изследователи смятат, че и политбюрото е също ленинско. Ние ще изчакаме оценката на американското емигрантско бюро, както и мнението на другите организации, които използват подобни международни дървени съоръжения. ↑

[60] Cevalier du ciel — Небесен конник (фр.) ↑

[61] Seul — Сам (фр.) ↑

[62] Луис Мариано (1914 — 1970) — псевдоним на Мариано Еусебио Гонзалес Гарсиа, френски певец от испански произход, особено популярен в България в края на петдесетте и началото на шейсетте години с красивия си лиричен тенор. Сега е позабравен. Неговият хит — Мексико — в Youtube има 1 млн. посещения, докато някои от най-бездарните хитове на Лейди Гага и подобните й, дето^[68] могат само да се чекнат като дупнишки гювендии и нямат и ей толкоз от гласа на великия певец, стигат половин милиард, че и повече. По подобен повод Божо веднъж възкликнал: „Интересно колко много пълни музикални дебили са се народили по нашите земи през последните години. Сигурно глобалното затопляне се отразява толкова благоприятно.“ Матей пък твърди, че рапът бил по-гаден и от нашата чалга. „В нея — казвал бил той многократно пред свидетели — поне има някаква, макар и хаотична последователност от незапомнени добре от авторите им потпури^[69] от яки маанета. Докато раповете са с една-две ноти, и то извън известните нормални гами. Те са си просто монотонно, неуморно мърморене на простотии и чисти простащини от специално обучени на фитнес кълчене изпълнители. Обаче тъпанарите (използва същата квалификация като Божо, виж ти!) им се кефят.“ А Гелето веднъж казал… (цензурирано). ↑

[63] Оказва се, че детските представи са необикновено емоционално наситени и поставят дълбоки и сложни етимологични и преводачески въпроси. За онези, които ще доведат съдържанието на великия роман до унгарските читатели например скоро научихме, че правилната транслация на „коня Шарколия“ е поетичното sárkányló (кон змей), а не свързаната с някакво си митично същество и съвсем неправилна táltosló. Тогава съответната форма на кучето му Шарко ще е sárkánykutya (куче змей^[70]), но това е една друга тема. За повече подробности вж. например статията^[71] на Джени Маджаров в списание „Език и литература“, кн. 3–4, 2011/2012 г. ↑

[64] „Гласът на Америка“ и „Радио Свободна Европа“ — радиостанции, финансирани от Конгреса на САЩ, чиито предавания бяха насочени срещу комунистическите режими и съветското мракобесие. По „Радио Свободна Европа“ от 1975 г. до 1978 г. в частност се излъчват откъси от книгата „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков. През 2003 г. Конгресът прекрати тези радиопредавания. Комунизмът обаче продължи. Но то сега — по мнението на Гелето — трябват предавания срещу американското мракобесие. ↑

[65] Съчиняването за всеки указан случай на протестна телеграма със заклеймяващ войнствен текст и изпращането й до ЦК се приемаше като най-важната и задължителна част от „борбата срещу империализма“. ↑

[66] Рубриката „Дела и документи“ е създадена доста по-късно от описваните събития, но на мен нейното име ми харесва и затова създавам тоя анахронизъм. В края на краищата тоя роман е художествена измислица като самия живот. ↑

[67] Авторова измислица. Споменатите ботуши не са скърцали. — Б.а. ↑

[68] Както казваше баба ми, Бог да я прости. ↑

[69] pot pourri или гнило гърне, както французите наричат испанската задушена яхния от разнообразни съставки olla podrida. ↑

[70] В говоримия език може да се използва и съответната унгарска форма за кучка змеица. ↑

[71] Статията е вече трудно достъпна. Затова виж това малко парче от нея. По-любознателните могат да попрочетат и книгата на проф. Кирил Топалов „Хей, Крали Марко“. Аз обаче предпочитам лютата ракия. ↑

[72] Загадъчното българско Кореком — няма никаква загадка. Както все още може да се намери информация в мрежата, името на тези мечтани някога от всеки българин валутни магазини е абревиатура от скучното Comptoir de representation comerciale (на български „кантора за търговско представителство“). Създадени са първоначално към външнотърговското предприятие „Булет“. Тези навяващи бюрократична скука „кантори“, впоследствие се оказват изненадващо и по френски вълнуващи. Причината е, че в тях се продава всичко онова, за което копнее соцтруженика: западни стоки с непостижимо за тъпия соц качество и фантастичен — в сравнение нашите груби недодялани боклуци — външен вид. Разбира се, има една „дребна“ уловка: можеш да ги купиш само срещу западна валута — долари, марки и презрени, макар и тогава все още не брекзитни, английски лири. А тяхното притежание беше забранено за редовия гражданин. Както инж. Къбоков веднъж отбелязал, трудно може да се намери пример за нещо, което така „капиталистически“ е развращавало соцтруженика. Напразно — казал той — американците харчат пари за отделите в ЦРУ и разните „черни станции“, които трябва да покажат несъстоятелността^[74] и уродливостта на социалната ни формация. Тук партията и народното правителство са се погрижили сами и тези магазини доказват необоримо и окончателно пълната некадърност и безсилието на соца да произведе нещо свястно — все едно дали лека кола, хладилник, млечен шоколад, най-обикновени питиета за всеки ден или прости дочени гащи, каквито носят американските кравари. Но те показаха на всички и нещо още по-гадно, а именно че партийният елит наистина иска да построи комунизъма, но не за разните тъпи работяги и селяндури (интелигентите въобще не ги броят), а за себе си. ↑

[73] Американски учени — науката за управление Кибернетика (от гр. kyberno „управлявам“) е създадена от великите Норберт Винер (1894 — 1964) и Джон фон Нойман (1903 — 1957) — както може човек да се досети, единият американски, а другият унгарски евреин. Разбира се, в българската Уикипедия за баща на тая наука е набеден Иван Петрович Павлов, но и за истинските й откриватели се споменава някой и друг ред, освен тирето между датите роден — починал. Първият Нобелов лауреат на Русия (по-популярен с кучетата, които е измъчвал научно за ужас на Бриджитката) получава наградата по медицина и физиология и е нямал и най-малка представа за такава наука^[76], а още по-малко е предполагал, че тя е общоприложима навсякъде, където някой се опитва да управлява една система. На всичко отгоре с политика Иван Петрович изобщо не се е занимавал (и в Уикипедията го пише), а според инж. Къбоков, това е мястото, където тоталното и яростно отричане на основните принципи за управление, простотиите за заплащане „според труда“, злобното отхвърляне на Христовия морал и подмяната му с аксиоматиката^[77] на злото, доведе до най-големите беди в човешката история. Затова и днес^[78], повече от половин век след громящите кибернетиката статии на разни видни съветски тъпанари, руснаците още не били успели да наваксат загубеното — в компютърните технологии, в управлението на държавата си и въобще. ↑

[74] За някои от героите (Божидар Къбоков, Матей Проданов, Метаксаки (Димитраки) Маринов и др.) в Ато̀мната воденица несъстоятелността на социализма е следствие от неговите безсъдържателни икономически постулати и насилствено прилаганите от него антиморални принципи. За други обаче (Григор Мичев, Сергей Стратиев, дон Вито и др.) соцът си е пълен с различни полезни ингредиенти и в него можеш да станеш определено доста състоятелен. Интересното е, че и днес, два-трийсет години след написването на романа, това явление си е все така двойствено. Навремето отказът от строежи на вечен двигател е настъпил сравнително бързо — най-вероятно, защото френската Академия отказала да ги разглежда и мечтите за слава на изобретателите помръкнали. И в Атомната имаше един от тях — май беше някакъв специалист по изчукване на брони, калници и други ламарини изделия от Заводски. Той използваше конструкция от ненужни на народното стопанство бракувани чаркове, която все още не работеше, но се надяваше скоро да отстрани проблемите и да забият камбаните с безплатна енергия.^[75] Не така единично стоят нещата с привържениците, както казва Матей, на „вечния обществен двигател от социалистически тип“. И днес (2019) по негови проучвания те били примерно половината от населението, останало в царството. Също като оня неуморим тенекеджия, те не престават да вярват и упорито да доказват, че трябва да се попадне на точните чертежи, да се намерят нужните строителни елементи, да се смаже машинарията с истинска съветска грес и — вечният соцдвигател ще заработи. Причината за такова голямо количество изобретатели инж. Проданов вижда (споделял го е с мен) „в убеждението на повечето хора, че знанията за това как работят обществените конструкции се появяват като окосмяването под мишниците — най-често през пубертета. После за реализацията на нещо подобно, но от вечен тип е необходимо само определено сравнително кратко време“.

Ние нямаме мнение, защото карахме тежък пубертет, а с време пък съвсем не разполагаме, защото трябва да извършваме периодично отговорни и натоварващи дегустации на професионално пиянско ниво във винарната на вилата. ↑

[75] Понеже техническият съвет беше отхвърлял на два пъти неговата незавършена разработка, изобретателят се беше оплакал на другаря Живков, но все още нямаше отговор. По-нататък следите на това изобретение се губят. ↑

[76] Тавариш Павлов е един от основоположниците на бихевиоризма. Привържениците му отричат психиката и съзнанието, а също таланта и дарбите. Може би по тази причина именно той толкова се харесва на болшевишката терористична ядка и лично на вожда. От бихевиористичните изцепки на патрона тръгва и грандиозният идиотски замисъл на Лисенко (формулировката е на инж. Къбоков, ние се разграничаваме), а именно: от произволно дадени нискокалорични кратуни или тикви могат да се произведат неограничени количества от тъй нужните на социалистическите труженици пълноценни хранителни карпузи, стига за наторяване да се подберат правилните фъшкии. В тази постановка има многобройни съдържателни конструктивни елементи. Това се доказва в обширния бостан на нашия парламент, в който всякакви кратунковци и тиквеници, с помощта на ефективни стимулации от различен характер, са станали видни, така да се каже, карпузници. ↑

[77] във варианта на Мордохай-Бланк-Джугашвили-Нела Корнелова. ↑

[78] авторът вероятно е имал предвид днес. ↑

[79] Като мисъл на представител на пролетариата (управляваща класа), не е цензурирано по указание от най-високо място (н.в.м.). ↑

[80] Конощип (диал.) — попово прасе (Gillotalpa grillotalpa L.). ↑

[81] На това място е цензурирано, защото тук той вече прекалява (н.в.м.). ↑

[82] Славѐя — площад „Славейков“ в София (жарг.). Една от емблематичните забележителности на столицата от времето на погубеното ни трето царство и първата народна република. И в първата парламентарна република го има, но не е онова, което беше. Там сега поне е царство на книгите. Единственото. Дано не е и последното.^[83] ↑

[83] Вече (2018) го няма. ↑

[84] Слёт (чете се сльот) — събор, конгрес на членове на масова организация (рус.). По същество са прегледи на готовността на старите печени кадри за нови мащабни операции, място за разказване на омръзнали на всички юначни спомени и екстремни запивания с отгласи от тежки сражения на мощни танкови подразделения. ↑

[85] Алексей Фьодоров — Алексей Фьодорович Фьодоров (1901 — 1989), по време на Втората световна война командир на Черниговско-Волинското партизанско съединение, генерал-майор, два пъти герой на Съветския съюз. ↑

[86] Иван Кожедуб — Иван Никитович Кожедуб (1920 — 1991), легендарен съветски летец от времето на Втората световна война, свалил 62 вражески самолета, три пъти герой на Съветския съюз, маршал. ↑

[87] Пълни с наши афганци — По време на разказа войната в Афганистан е в разгара си. Решение за нея се взема на заседание на Политбюро на ЦК на КПСС от 12.12.1979 г. Не успях да открия в Мрежата с какво са се занимавали съветските депутати на тая дата. (По ирония на съдбата, 12 декември е ден на Конституцията на Руската Федерация, приета през 1993 г.). На 25 (!) декември 1979 г. съветските войски нахлуват в Афганистан. Войната се води при характерното за комунистите пълно информационно затъмнение и продължава 9 години, 1 месец и 19 дни. По различни данни^[88] в нея загиват около 14 хил. съветски войници. Около 53 хил. са ранени, а 6 хил. остават завинаги инвалиди. Жертвите от афганистанска страна са приблизително един милион. Истината за тая война ще остане скрита, докато намери своя Виктор Суворов. ↑

[88] Пак по различни данни за една година от препиване с водка загиват от 50 до 70 хил. руснаци. ↑

[89] Според други източници, точно такива чудеса в Метропол няма. Но то целият роман е противоречив. ↑

[90] Закрит град — В бившия Съветски съюз имаше селища, в които заради маниакалните съображения за секретност можеше да се влезе само с разрешение на специалните служби. Някои такива селища бяха отбелязани единствено на свръхсекретните карти. Казват, че дори и на тях ги нямало. ↑

[91] Както е ясно на по-досетливите, дотук има вече два Митака. Може би можеше да имат различни имена, но нищо не може да се направи, щото са еднакви. — Б.а. ↑

[92] Тепека — трудовопроизводителна кооперация, едно от основните звена на соцпроизводството. В наименованието се прави ясна разлика с трудово-непроизводителните и производително-нетрудовите такива. Българският език е богат. И държавата ни някога е била богата. Както твърди инж. Мартинов, защото богатството се трупало от некооперирани труженици индивидуалисти, а на мераклиите да я разграбват се било пречело сравнително успешно. ↑

[93] И да мислиш, и да не мислиш, цар няма да станеш (рус.). Една на пръв поглед мъглява препоръка с голямо практическо приложение. ↑

[94] Лесно се откачи от разпределението — по онова време завършилите висше образование, получаваха (с малки изключения) задължително разпределение за работа. Така вождовете направляваха стадата от специалисти, които бълваха институтите. Цялата схема беше част от крепостничеството (заедно с тъй нареченото жителство), което пък беше основна част от онова, което се наричаше „социалистическо управление“ (вж.заб. за другарски феодализъм). По идея този, който не отидеше там, където го пращат, трябваше да връща парите за образованието си — нещо, което на практика не се случваше. Когато някой имаше куража да търси спасение, той намираше начин (казваше се „връзки“, „подводници“, „да имаш гръб“ и т.н.), за да заобиколи закона — както за всяко друго нещо в България. Разбира се, можеше да се отиде и на тъй наречените „национални обекти“. Това бяха предприятия с лоши битови и тежки или вредни производствени условия. Обаче човек се откачаше от „разпределението“, което можеше да е и с по-лоши последици. ↑

[95] Старши инженер-оператор. Оперативен ръководител на екипа, който управлява реактора. ↑

[96] МАГАТЕ ↑

[97] КОКОМ — Координационен комитет по експортен контрол на НАТО, който по времето на желязната завеса контролира забранените за износ оборудване и технологии за социалистическия блок. Нещо като нашата ДКЕВР^[98]. По отношение на прецакването, имаме предвид. ↑

[98] Благодарение на народното правителство, вече (2015) е само КЕВР. ↑

[99] Ликург — визира се древният (700 — 630 г. пр.Хр.) спартански цар и законодател, чието животоописание пръв прави значително по-късно Плутарх (ок. 46 — 127 г.) в своите „Успоредни животописи“. ↑

[100] Солон — ок. 634 — 559 пр.Хр., атински законодател и реформатор на целия тогавашен обществен живот, поставил основите на атинската робовладелска демокрация, архонт (като Слави Бинев, но не толкова известен). Един от първите атически поети. ↑

[101] Тацит — става дума за Публий Корнелий Тацит (ок. 56 — ок. 117 г.) — римски историк, юрист и политик. Своите най-известни произведения „История“ и „Анали“ пише ок. 98 — 116 г. Като всички нормални хора, авторът не само че не го е чел, но дори не го е отгръщал. ↑

[102] Гай Салустий Крисп — 80 — 35 пр.Хр., римски историк и политик. Едно от най-известните му произведения е „Югуртинската война“ (41 — 40 г. пр. Хр.). Пръв посочил, че когато в една държава високата нравственост се замени с поквара, неминуемо следва разруха и гибел. ↑

[103] Тит Ливий — 59 г. пр.Хр. — 17 г. сл.Хр. Сред учѐните битува мнение, че е един от най-известните римски историци. Както би се заял Божо, как са го определили, когато по онова време със сигурност не е имало известнометър, не е известно. ↑

[104] За обществения договор — едно от основните произведения на Жан-Жак Русо (1712 — 1778), цитиран в Уикипедията като женевски философ от французите и българите франкосаксофонисти, и френски философ от руснаците, е писател, изследовател и композитор, чиито идеи са фундамент на това, според инж. Къбоков, основно зло — Френската революция от 1789 г. В класификацията на Григорий Климов той е класически шизофреник, който се разкъсва между високохуманни абстрактни замисли и разюздан (зидя) личен живот на водещ антихрист. ↑

[105] АОНСУ — Академия за обществени науки и стопанско управление. По онова време нея завършваха празноглавите партайгеносета от върховете. Там, освен коридорна техника, административни суплеси и задължителния набор от мръсни номера, се учеха само пълните тъпотии на политикономията и диамата. Чудя се дали не трябва да се възроди и за текущите управници. Хубаво е да изкарат някакви курсове. Иначе всички са гола во̀да, горките. Разбира се, с изключение на бат’ Бойко^[106]. Той е доктор по най-важните науки за управлението на горящото ни царство, а именно пожарникарските. ↑

[106] Двайсетина години по-късно:

И Нела Корнелова си я бива. Тя все още не е доктор, но пък има огромен председателски опит. Това, както е известно, е най-важното. Вперьод, другари. Победа будет за нами. ↑

[107] От передовой (рус.) — водещ, челен, авангарден, модерен (един от характерните русизми на онова време). ↑

[108] Калпурния — Калпурния Пизонис, третата жена на Юлий Цезар. Плутарх в своите „Успоредни животописи“ споменава, че тя е сънувала пророчески сън за убийството през нощта срещу 15 март 44 г. пр. Хр. (Мартенските иди). Според източници, които не се водят в нашите регистри, на тази дата заговорници брутално убиват Цезар. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Атомната воденица (5)

Метаданни

Данни

Атомната воденица

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава IIIКакто се казва, в навечерието

Кънчо Кънчев
Атомната воденица (5)

Глава III
Както се казва, в навечерието