Кънчо Кънчев
Атомната воденица (7)

Глава V
Епилог е точната дума

Дайте ни възможност да положим всички усилия, да ни дадете възможност да положим всички усилия, за да ни дадете възможност да…

Из „Избрани соцзаклинания с непобедима сила“

Митака се обади на Божидар към един следобед.

— Божо, Мичев ни вика в два и половина в кабинета си. Ако искаш, мога да мина с колата към два и петнайсет.

— За какво ни вика? — попита Божидар, въпреки че беше ясно за какво.

— Искал да обсъдим авариите. На колегиален разговор.

— Значи на писането на обяснения, преди да ти тряснат премиите, вече му викат „колегиален разговор“. Ега ти лицемерието. Ама пък той, ако не беше лицемер, нямаше да е и директор.

Митака замълча. Животът го беше научил да мълчи, когато става дума за неща, за които не е здравословно да се говори.

— Ти готов ли си за срещата — попита той ей тъй, проформа.

— Що не минеш сега към нас?

— Имам малко работа вкъщи.

Митака премълча каква беше тя. Беше ходил при Ники в централата. Вече му беше ясно, че трябва да сдаде изпитите за ДИС до две седмици. Инж. Серафимов знаеше и за предстоящите кадрови въртележки. Затова искаше да обсъди всичко с жена си и да хапне от снощните пържоли. Бяха много вкусни.

В два и петнайсет той свирна на Божидар от улицата, а в два и половина секретарката вече канеше компанията, която генералният привика за непринуден колегиален разговор.

Божидар влизаше в кабинета за пръв път, откакто Мичев беше станал директор. Чувстваше се уютно — като пуснат под гаранция, поканен на професионален разговор от районния инспектор. Не можеш да откажеш на такъв стар приятел.

— Влезте — каза секретарката. — Другарят Мичев ще дойде след малко. Седнете край малката масичка.

— Поне не сме наказани да стоим прави в ъгъла — промърмори Божидар.

Другарят Мичев дойде и седна зад бюрото си. Създаде се непринудена дистанция от четири-пет метра.

— Искам да обсъдим вчерашната авария като колеги — започна непринудено главният.

Тъкмо щяха да започват, и хоп — секретарката внесе непринудено осем кафета. Пет от тях остави на тяхната маса, а останалите съвсем естествено кацнаха на бюрото на шефа. Почти веднага след като секретарката излезе от стаята, в нея непринудено влезе директорът по ядрена безопасност и седна до другаря Мичев.

— Мисля, че нямате нищо напротив да присъства и другарят Алипиев — каза генералният.

Не можеха да възразят, след като предложението беше направено с такъв такт.

„Дано дойдат още двама, че да направим едно бридж турнирче по двойки, да мине по-бързо времето“ — помисли Божо.

— Трябва да установим дали по време на аварията е възникнал ядреноопасен режим. Искам да разберем и дали оперативният персонал е действал правилно — каза Мичев и се обърна непринудено към инж. Къбоков: — Божидаре, колко време мина от началото на аварията, докато установите причината?

— Не мога да определя точно, не си водех записки — озъби се Божидар.

— Мисля, че казах ясно: не водим разследване. Тук сме да обсъдим професионално случилото се — напомни не много непринудено генералният.

— Кога приблизително даде на затваряне задвижката? — подаде реплика инж. Армянов, за да напомни приятелски служебните задължения на Божидар.

— Може би около две-три минути след АЗ-то — каза той.

Вратата пак се отвори — влезе директорът по ремонта и седна непринудено до Алипиев. Преди доста време той се прочу, когато веднъж се изтъпани: „Кво сме ги заглезили тия оператори на БЩУ — имат да следят показанията там на… три прибора“. Той, разбира се, не падна толкова ниско, че да посочи кои точно. Божидар не пропускаше случай да се изхили, че той ще предложи като рационализация да оставят на блочния щит само двата часовника: единият спираше при сработване на АЗ, а другият до него просто показваше поясното време.

„Ето че се заформи и президиумче — помисли си инж. Къбоков. — Май няма да можем да поиграем.“

— На диаграмите налягането е падало близо три минути — каза главният.

Божидар не каза нищо.

— Какво направи, докато разбереш, че семпълът е отворен? — включи се непринудено новодошлият.

Божидар и зам.-генералният директор Георги Дуков бяха разговаряли два пъти. Първия път беше преди две години. Тогава инж. Дуков заместваше главния и беше разпоредил да се изключи пети кръг от прибора, който измерваше подгряването на топлоносителя. Основните датчици показваха по-голямо подгряване от спомагателните и една заран той реши да изключат тези, които показват неправилно. Кои ли? Ами много ясно: кои други могат да показват неправилно освен онези, които не ни дават да издуем чайника така, че да гръмне?

Георги Дуков, или Жоко, както галено го наричаше Божидар, се обади рано-рано на ДИС-а. След като получи разпореждането, дежурният инженер помисли, колкото да си спомни кой ден е от седмицата, и каза на Божидар:

— Адаш, шефовете са решили, че основните датчици на пети кръг не показват вярно. Изключи ги от прибора за делта-те.

Това означаваше да остави апарата без надежден контрол и защита по мощност.

Божидар изслуша разпореждането внимателно и каза:

— Няма да ги изключа.

— Мисля, че знаеш какъв е редът на БЩУ — каза адашът му.

— Знам, обаче няма да изпълня разпореждането. Не ми пука дали го е дал Дуков, или е записано в комсомолския устав.

— Тогава получаваш повторно разпореждане да ги изключиш — напъчи се ДИС-ът.

— Ами и него отказвам да изпълня — кротко отвърна инж. Къбоков.

Адашът му отиде в стаята си, вдигна телефона и както е по инструкция, набра номера на заместник-генералния. Разговаря прав, сякаш предусетил величието на момента: беше получил шанс да се изживява до края на дните си като участник в единствения в историята на АЕЦ отказ да се изпълни разпореждане на много, много висшестоящ. Пет минути след това инж. Дуков пристигна на БЩУ.

— Къде е тоя пети кръг? — информира се заместникът на Мичев с глас на Марк Антоний, на когото са докладвали за някое счупено гребло от галерата му, докато е разсъждавал дали да заколи Октавиан, или вместо това да изобрети сутиен за Клеопатра.

— На мястото си е, предполагам — изрази умерен оптимизъм Божидар.

— Питам те къде е на мнемосхемата.

Пети кръг беше един от шестте кръга, по които циркулираше топлоносителят на реактора. На всеки имаше парогенератор, една циркулационна помпа с мощност колкото малка електроцентрала, две огромни задвижки и още куп спомагателни съоръжения. Всички основни елементи на циркулационните кръгове бяха изобразени на мнемосхемата и надписани с абревиатурите си с големи букви. Така че със същия успех капитанът на кораб можеше да попита старшия матрос къде е кърмата и защо, по дяволите, не вижда проклетото витло.

Инж. Къбоков погледна за миг нагоре, сякаш да провери дали от Небесата виждат простотията на началника му, и посочи с пръст като треньор, който обяснява на някой левак къде е вратата на противника:

— Ми то на мнемосхемата си е означено. Парогенератор, ГЦП, ГЗЗ — всичко по него започва с цифричката пет.

Дуков се врътна и тръгна към ДИС-а, докато останалите специалисти на БЩУ се подхилкваха, обърнати към пултовете си. Тези, които бяха наблизо, чуха зам.-генералния, като каза: „Махни го оттука тоя палячо.“

След като получи трето разпореждане да изключи кръга от контрол по подгряване на топлоносителя, инж. Къбоков старателно написа в журнала, че отказва да го изпълни, и веднага бе отстранен от смяна.

От по-нататъшно, бихме казали, неблагоприятно развитие на нещата го спасиха съветските другари. Неясно остана дали го направиха от съображения за ядрена безопасност или ги бе раздразнил фактът, че българските специалисти са взели през главата им решение за някакъв си датчик. Важното е, че се намесиха своевременно и старата схема бе възстановена още на другия ден сутринта. Така за кратко авторитетът на инж. Къбоков като защитник на малката шаечнореакторна правда се извиси едва ли не над Хърлешкия баир, а после всичко потече постарому. От случката останаха начални елементи на устни легенди, в които се разказваха различни варианти на този разговор и специално на репликата на Божидар, след като Дуков попитал къде е кръгът. Говори се какво ли не — дори това, че Божо бил казал: „Жоре, и аз го търся отдавна. Разправят, че на него пишело, ама нали пусто и аз като тебе не мога да чета.“

Истината е, че Божидар посочи кръга и каза: „Ми то на мнемосхемата си е означено.“ И после онова подчертано неуважително „… всичко по него започва с цифричката пет“. Не трябваше така явно да се будалка. Това беше насмешка, каквато се прощава само на заслужил щатен царски шут, какъвто статут никой от ръководството не му беше давал. Та Георги Дуков беше решил, че е дошъл часът на разплатата и затова така непринудено попита какво е правил инж. Къбоков, докато открие, че семпълът е отворен. Затова и зададе тоя въпрос с явно провокативен подтекст — „какво прави?“. Сякаш беше дремуцал пред пулта.

— Мъчех се да си спомня — отговори с подкупваща искреност Божидар.

— Какво да си спомниш? — подозрително попита Дуков.

— Ами колко прибора ни бяхте препоръчали да гледаме на БЩУ — два или три и кои точно бяха — поясни непринудено инж. Къбоков. — Аз обикновено следя двата часовника. Единият спира, като стане АЗ-то и аз си го записвам в журнала, а по другия разбирам кога е свършила смяната и е време да се омитаме.

Къдравия се обърна към прозореца, а Митака изведнъж се сети, че не е видял дамаската на килима.

— Божидаре, дръж се сериозно — каза генералният. — Въпросът е съвсем конкретен. Разследваме тежка авария и всичко трябва да бъде изяснено.

Това, че въпросът беше съвсем конкретен, Божидар вече беше разбрал. Също както и това, че ставаше дума за съвсем друг въпрос. Той изброи всичко, което беше успял да направи, като се мъчеше да не се поддава на настроението, че е на комсомолско събрание и пак се канят да го изключват. Все пак тук поне не присъстваха другарите от градския или от окръжния комитет. Не че беше кой знае каква утеха, но поне те не присъстваха. Обаче можеха пък да се включат на по-късен етап.

— Основното време загубих, докато търсех разлики в температурите и наляганията на кръговете — завърши той експозето си.

— Налягането в първи контур пада и ти веднага започваш да търсиш някакви разлики в температури и налягания. Защо? — запита Дуков.

— Как „защо“? — попита Божидар и пролича ясно, че въпросът на неговия любимец Жоко го е изненадал и че този въпрос е по-тъп и от очакванията му за случая. — В началото мислех, че се е скъсал тръбопровод. Ако това беше станало на някой кръг, неговите параметри щяха да бъдат различни от останалите.

— Защо тъкмо тръбопровод да се скъса? Няма ли други причини? — продължи да дълбае в избраната посока Дуков.

„Пак наведе рогите тоя карнобатски коч — изруга Мичев наум заместника си. — Не може да проумее, че не е сега моментът за лични отмъщения и вендети. Толкова е празноглав, че не вижда как сам ще изхвърчи, ако продължи да рие.“

Работата беше там, че изпълнението на решението на комисията беше възложено точно на директора по ремонта. Размиришеше ли се, той щеше да е първият отстрелян. Набързо щяха да го отремонтират на отговорна длъжност в някоя консервна фабрика.

Никифор и Митака разбраха, че зам.-главният загуби нишката на сценария, но и на тях май им беше безразлично като на останалите. Тоест не че им беше безразлично, ами просто щяха да си траят. Никифор — защото така беше по сценарий, а Митака… той бързо съобрази, че най-правилната позиция в момента е да не заема позиция, която може да се окаже неправилна. Е, ако инж. Дуков по някое време излезеше с предложение да пробият дупка на удобно място в главата на Божидар, за да излитат оттам лошите му мисли — тогава може би щеше да настъпи известно оживление.

— Вчера на аварийната тренировка пробвахме да закалим метала на първи контур с 1700 градуса на час. Надявам се да са ви докладвали, че отработихме проблема. Затова и се мъчех да съобразя къде може да не сме го дозакалили — каза Божо и в гласа му се прокраднаха издайнически нотки. Още малко, и щеше да разкрие пред другарите истинското си дисидентско лице.

— Божидаре, другарят Дуков няма отношение към теб — каза непринудено Мичев. — Сега си изясняваме какво точно се е случило.

— Забелязах, че не си описал подробно действията си в журнала, както друг път — продължи да дълбае проблема инж. Дуков. — А от това, което каза, пак не се разбра защо не си проверил сигнализацията на клапаните. Имал си на разположение предостатъчно време.

На всички беше отдавна ясно какво всъщност се опитва да изясни зам.-генералният. Божидар погледна към Никифор, а после и към Митака, но те двамата точно тогава бяха открили нещо интересно на отсрещната стена.

Божо отдавна изпитваше желание да тегли една хубава, дълга и подробна майна на това леке пред себе си. Сдържаше се с последни усилия и даже си представи няколко кратки и вдъхновяващи садистични картини.

Но инж. Къбоков не завърза другаря Дуков край разровен мравуняк на озлобени африкански мравки, големи колкото детски колички. Не го накълца с домашно сатърче, не проби старателно главата му с дърводелски свредел, нито се опита да го опече на весел лагерен огън. Не го хвърли поне в голямото крокодилско езеро (ерезо), за да нахрани с него някой нещастен алигатор инвалид.

Вместо това изненадващо и безпомощно каза:

— Не я забелязах. А както знаете, и не се чува.

Искаше му се да му изкрещи, че не е забелязал как примигва някаква лампичка, защото шансът за това беше колкото да види метеор зад гърба си. При положение че въобще е мигала. Защото някой тъпак като другаря Дуков не е поставил дори една фасадка за отваряне на проклетата задвижка. А е трябвало да се сложи не само фасадка, а и ревун, който да събужда и умрелите през предишната седмица. И как да загрее за различията в мнемосхемата? Играл ли си е другарят Дуков на „открийте разликите в картинките“, докато гори тъпата му къща? Искаше му се да му се разкрещи, че е трябвало да уволни начаса идиота, който е доставил шибания кабел за барботажния, а не да дебне как да прекара някого, който е отказал да изпълнява откачените му разпореждания. Искаше му се да им изкрещи, че като продължават да пестят парите за ядрена безопасност и обучение на персонала, някой светъл ден ще се наложи да ги харчат за чамови дъски и черен сатен, тъпаците му с тъпаци.

Но не го изкрещя. Вместо това каза само, че не е успял да забележи кога е примигнал на отваряне проклетият клапан. Е, и малко го бъзна с подмятането за това, че не се чува. А след това си помисли, че не е възможно^[1] да е такъв безхарактерен идиот.

— Аз считам, че екипът на БЩУ е успял да преустанови навреме по-нататъшното падане на налягането — сложи юздите на заместника си главният. Не можеше да допусне разговорът да излезе извън сценария. Не защото се страхуваше, че неприятната истина ще се измъкне наяве. Тя нямаше къде да отиде, освен в папките, набутана между редовете на лъжите от поредния протокол за авария. Въпросът беше в чия полза. А и на каква цена. Но и при най-неблагоприятно развитие генералният не се виждаше като пешка, която да пожертват за нечия дълга управленска рокада. — Разбира се, има мнения, че и оперативният персонал е допуснал слабости — добави той и погледна очаквателно към Божидар.

— Кой, освен някои оттук присъстващите, мисли така? — не се стърпя Божо.

— Ами например твоят приятел инж. Стоянов. В неговото становище е посочено, че старши инженер-операторът на втори блок е закъснял с реакцията си при последната авария — каза генералният и инж. Къбоков се почувства като човек, който остава като гръмнат, когато го гръмнат^[4]. — Но както казах, аз мисля, че оперативният персонал навреме е овладял ситуацията. Интересува ме обаче мнението ви — добави той непринудено — по още някои въпроси.

В следващите десетина минути до края на срещата от президиума питаха за това, за онова, докато инж. Мичев се успокои, че на практика ядреноопасен режим не е имало. Неслучайно и директорът по ядрена безопасност през цялото време мълча одобрително по тая тема. Какво точно е станало ли? Отворил предпазният клапан. Защо? Някакъв кабел дал накъсо от жегата. Стават такива работи. Паднало налягането? Та няма да вземе да се покачва, я. До колко ли? До нормалното за такива случаи. Ако някой иска да провери — да заповяда. Ще му покажем лентите (няма ги — чистачката като разтребвала, видяла ги, разхвърлени по масата, и да вземе да ги изхвърли. Наказахме я, ама…). Можем да покажем записите в оперативните журнали (поозорихме се, докато ги нагласим, обаче стана). Да, лъжата се удава с пот на чело, но пък последствията са далеч по-приятни, отколкото да казваш истини, от които после боли главата. Боли, та се цепи. Ако ти я оставят. Истината бе, че лъжата нахлуваше отвсякъде — за това поне генералният не се самозалъгваше. Лъжеха вестниците и радиото, „Работническо дело“ и програма „Хоризонт“, националната телевизия залъга, преди да проходи, лъжеха по митинги и събрания партийните вождове, лъжеха здравата кметове и председателите на текезесета, учителите по история, литературните критици, доячките и трактористите, научни работници и началник-складове, видни магистрати, барманите и редовите милиционери, народните представители и професионалните лъжесвидетели. Лъжата течеше в министерства и комитети, в институти и квартални организации, по градове, паланки, села и махали, пръснати високо в планината. А софиянци как лъжеха само, а? Яко. Е, и директорите послъгваха срамежливо в ония умерено ментърджийски отчети пред партията за изпълнение на неизпълнимите планове, това Мичев го знаеше като азбуката. Тъй е, всичко трябваше да е с такт и с мярка. Не можеше да се лъже неправдоподобно. „Пък щом сме я оплескали толкова, че да се налага вуйчата да прати експерти, на тях няма да им е до разни диаграми и записи — помисли той. — И къде ще ги търсят под тоновете тежък бетон и радиоактивни парчетии?“

А какво е станало с аварията ли? Как какво? Персоналът на БЩУ е овладял ситуацията, какво друго. Взети са необходимите мерки, трудовият делник продължава. Централата произвежда тъй необходимия за народното стопанство ток и прочее. Това не беше само негово мнение. Целият колектив мислеше така. Оставаше да получи наградата си.

— Това е всичко, свободни сте — награди ги генералният с най-ценното — свободата. — От оперативния персонал да останат Никифор и Божидар.

Заизнизваха се колективно и на вратата се заразминаваха с другата група подследствени, която чакаше за непринуден разговор.

Насядаха, заоглеждаха се с интерес, внесоха кафе, посегнаха към чашките, но — не би.

— Искам да зная докога ще злоупотребявате с нашето търпение? — каза генералният, но не като ядосан римски трибун^[6], а като нервиран председател на тепека.

Никой не му отговори. Не му беше ясно на персонала докога може да злоупотребява. Местните лектори от просветните събрания напразно бяха яли народните пари.

— Докога ще мислите, че можете да използвате реактора и турбината като учебно помагало — поясни Мичев и сега колективът нервно се размърда.

Във въздуха забръмчаха тревожни мисли, основно все варианти около тия „Сега вече я загазихме (някои използваха «втасахме я»)“, „Отидоха ни премиите заради ония тупани от ремонта“ и „Брех, майка му стара“, както и един изолиран по-силен израз. После Божидар си помисли: „Ето как майсторски се прехвърля от болната глава на здравата. Мамата си трака.“

— И аз искам да задам два въпроса: Какво прави през цялото време ДИБ-ът и какво оператор-технологът. И защо никой не се сети да затвори стопорни клапани по място — намеси се Дуков. — Най-напред да отговори ДИБ-ът.

— Ситуацията беше доста стресираща… — започна войнствено Митака.

— Вие не сте тук на някоя от нововоронежките екскурзии, дето им викаме специализации — прекъсна го язвително Дуков. — Затова ви се плащат тия големи заплати — да се оправяте в такива ситуации.

— Като ви гледам, сте все големи мъже. Изкарали сте казармата. Чували сте как гърми оръдие. Какво се плашите от рева на едни предпазни клапани? — намеси се авторитетно Алипиев.

— Повечето от нас са трудоваци^[8] — обади се Божидар и Мичев се засмя заедно с останалите.

— Не сме провеждали подобна противоаварийна тренировка, въпреки че дефектът на схемата е известен от доста време — обади се басово, почти профундо, ДИС-ът. Беше хубав, голям камък в градинката на ремонта. Но главно на сплотения директорски колектив.

— Инженер Петров, хубаво е ДИС-ът да защитава смяната си, но още по-добре е, ако вижда грешките на персонала си. Иначе няма да ги поправи — продължи поучаващо и лицемерно Дуков.

„Еей, няма да спре, докато не се изпокара с целия оперативен персонал“ — помисли Мичев и се намеси недоволно: — Като ви слуша отстрани, човек може да си помисли: „Ей ги тия от оперативно звено и от ремонта, пак си мерят ония работи.“ Не съм ви събрал затова тук. Да ви напомня ли, че търсим професионално причините за аварията.

— Добре, нека поне оператор-технологът да каже защо не е изтичал до золотниците — каза Дуков.

— Как да напусна пулта си в такъв момент? — каза операторът на турбината. — А и ремонтът защо не оправи онова спукано коляно на пароотбора на трета машина. Заради него никой не чуваше, като им крещях да издърпат золотниците. Пък и ДИБ-ът нали беше през цялото време до мен. Защо той не изтича?

— Защото Божидар през цялото време тичаше край пулта и викаше. Мислех, че нещо става с реактора. Ти не можеш да спреш машините, Божо се е панирал… Аз как да ви оставя да се оправяте сами, като сте такива паники? — каза Митака и Дуков веднага се включи на скорост, сякаш беше чакал тая реплика:

— Точно така, и до мен достигна информация за това — той направи жест сякаш сам не одобряваше думите си — паникьорско поведение на инж. Къбоков. Това ли е реакцията на един опитен оператор? Да вика с пълен глас неприлични изрази и да удря по пулта, като че ли той му е виновен. Защо той не е изтичал да издърпа золотниците?

Божидар зяпна. Не беше очаквал, че може с такава лекота да го топят или да го оставят мълчаливо под ударите на директора по ремонта. Митака и той. Дето се луташе покрай пултовете сякаш търсеше откъде да избяга. Ами колегите му от неговата смяна? Даже Били го беше изтъргувал срещу нещо по-важно. Инж. Къбоков погледна отчаяно към прозореца и въздъхна. Навън небето бе безметежно синьо, с бели облачета, които приличаха на далечни острови, където животът е видимо по-щастлив — без козлодуйски влахоатомни проблеми, без директори, които с индиански плам точат томахавките на отмъщението, и с приятели, които не те заменят дори и за много, ама наистина много ей такива едри шарани. Ех, щастие, щастие. Къде си?

— Божидар е бил отговорен за реактора, а не за турбините. Към работата му аз нямам забележки. А пък на БЩУ-то като има… (цензурирано), някой може да изтърси и нещо по-солено — изненадващо се намеси генералният и никой повече не посмя да се върне на темата.

Разговорът продължи, но без началната тръпка, че ще има бърз и най-важното ефектен линч. Скоро всичко се изясни и за тая авария. Намериха и виновен — старшия турбинист, защото като не успял да разбере разпореждането на оператор-технолога, не предприел нищо — нито се обадил по телефона, нито изтичал до БЩУ-то, нито нищо. Но най-важното беше, че и тук ядреноопасен режим не се е получил. С това всички бяха съгласни. Само Божидар мълчеше през цялото време и от самата му фигура се излъчваше несъгласие и някакво дразнещо аристократично презрение, но това щеше да бъде отчетено по-нататък.

„Ето че другарят директор получи всичко, което искаше — помисли Божо. — Е, освен непринудения разговор. Но той да не би да ни извика заради това? Не. Трябваше колективът да изработи удобни за употреба версии авариите. И това стана съвсем непринудено. Ако в тоя момент трябваше да прогласуваме, какъв ли щеше да е изходът? Едно сплотено, смазващо «за». Но то Мичев можеше да постигне същия резултат и без да ни дава банани. Ние открай време сме си покорно маймунско стадо. Нашите м’чета откога са подменили с него мислещите хора. Абе, като изключим разни силно специфични въпроси като…, да речем, разпределението на бунгалата в Приморско през лятото, мнението на колектива си е било винаги ясно. Единствената му съществена разлика от помиите на шпайца е, че не се направлява с вентили. Но и то, и смърдящите течности се събират в някакви отпадни емкости. В единия случай в баците трапни води, а в другия — в месечни отчети и статистически справочници. И в душите на персонала.“

Това си мислеше инж. Къбоков, но унесен в язвително красноречие, пропусна нещо важно.

Главният искаше да изясни и една дреболия — с профилактична цел. Е, изясни я. Скоро Гелето и Димитраки щяха да престанат да си задават въпроса защо никой от ръководството не закача приятеля им. Защото от ръководството вече бяха разбрали, че той не е шут. Или поне съвсем не е от безобидните, на които, съгласно мълчаливите указания „от горе“, бе разрешено да съществуват — като предпазни клапани и за „връзка с масите“. Предпазни — предпазни, но като малките руски клапанчета, а не бурии като тоя прозападен „Семпъл“. Той като отвори, какво става? Направо се оливаме. Току-виж затръбил наляво и надясно, че надеждата да оправим изскачащите като хлебарки от канализация малки дефекти на социализма е тъпа и наивна, защото е сбъркан генерално и непоправимо. И като нищо може да задудне, че на най-прогресивния строй всъщност му липсва точно онова, в името на което той навремето уж е дошъл: човечността и справедливостта. Защото такива са неговите аксиоми — античовечни, и следвайки тяхната неумолима логика, той се е превърнал в най-лицемерното и достойно за омраза нещо на света. Точно това твърдеше подозрително необезпокоявано доскоро и инж. Къбоков, но вярно ли беше то? Абсолютно не. Да беше попитал народа, той да му каже доволен ли е. Еми, доволен беше. Хем работа имаше за всички, хем не беше такава напрегната като при капитализъма. Хич даже не беше напрегната. И вестника можеше да прочетеш, и кафенце да пийнеш… и до магазина за каймичка можеше да прибягаш, и за следобедна дрямка време оставаше. Ами да, човек след работа трябваше да е отпочинал за кисненето по опашки, за разправиите с комшиите и с разни пишман майстори, а то от време на време и някой интересен мач даваха. Няма да заспиваш пред телевизора, тъкмо преди нашите да вкарат победния изравнителен гол, я. А пък ако искаш — и часпромче можеше да извъртиш през това протяжно работно безвремие — да си помогнеш на бюджета. И после лятос на моренцето, а? Хем децата можеше да поизкъпеш, хем биричка „загорка“ да пийнеш, а ако имаш късмет, и на евиния плаж можеше нещичко да зърнеш. Обаче такива като инж. Къбоков от инатлък обиждаха трудещите се, че само мързелували, юнашки крадели, грухтели и хрупали, моля ви се, и предричаха, че така сме щели да изхрупаме и перспективата си за нещо наистина добро. И своята, и на децата, че и на внуците — представяте ли си? Само че кое е то? Кой знае правия път? Кой може да прозре бъдещето? Такива като него поне резултата от един мач да познаят или друго някое просто обществено явление. Не да ми се пишат пророци. Не, не можеше да се допусне такова вражеско развитие на нещата. Такива изпускащи клапани като въпросния инженер на ръководството не му трябваха.

От този момент нататък дните на Божидар в централата бяха преброени.

Но пък и той си го знаеше.