Кънчо Кънчев
Атомната воденица (4)

Глава II
Атомната воденица

В България е като в холивудски сценарий: все ще се намери някой идиот, който да нахрани Гизмо^[1] след полунощ, и после да спасява света от простотиите си.

Из туристически справочник

В 15:25 същия ден, облечен с късите панталони и военната риза, с които ходеше за риба, раздразнен от безсънието, с вял поглед, в който нямаше капчица мисъл, инж. Къбоков дремуцаше на спирката и разглеждаше апатично отсрещния блок. Четири-пет хлапета играеха на някаква игра, която, изглежда, се състоеше главно от търкаляне по земята, а от калкана на съседния блок неодобрително ги гледаха строителите на Първа атомна, застинали така, както се бяха родили в баналното въображение на автора: в ръждивочервените си работни комбинезони и размахали патетично разни сечива, чукове и пергели, сякаш участваха в стенна реклама на иманентно чуждото на социализма според едни и дефинитивно присъщо му според други, франкмасонство.

По тротоара премина зидаро-омазачен гражданин, който носеше поизтъркана торбичка с прозападен надпис Marlboro и всички чакащи го изгледаха с апатична завист. На всеки му се искаше да има такава, за да я размаха гордо под носа на гадните продавачки в супера и зеленчуковия. Но трябваше да се примирят: не можеше ей така всеки да има такива събиращи жадни погледи капиталистически атрибути. „Ех, живот, живот“ — даде начало на някакви тъжни мисли инж. Къбоков, но в тоя момент забеляза с тренираното си периферно зрение сменния автобус, изхвърли от главата си интелигентско-егоистичните мисли за собствена торбичка с дразнещ обществеността западен надпис и се подготви за щурм. Обаче шофьорът спря нарочно на десетина метра от чакащите. Те се юрнаха към задната врата, но тоя проклетник отвори предната. Заблъскаха се, закачваха се припряно и след десетина минути милиционерът Гичо на портала вече поглеждаше със служебна досада към пропуските им, докато се изнизваха в индианска нишка покрай него. Той понечи да направи забележка на Божидар — ей така, проформа — в смисъл че е забранено с къси панталони, но погледна джапанките на краката му, с които пък беше абсолютно забранено, и махна с ръка.

— Чакай, чакай! Ти тоя път си тръгнал направо на плаж — каза милицията.

— Климатикът на второ БЩУ не работи — излъга безочливо, но правдоподобно Божидар. — Не ни стига, дето реакторът ни грее — изгаври се той с милиционерската интелигентност, — ами… В тая жега направо се сваряваме.

— Ми ако сички тръгнат кат тебе — предложи социална хипотеза атомният пазвантин, — кво шъ стане? Това, дето грее реакторът, му изглеждаше неоспоримо. Друга беше причината да сработи вътрешното му милиционерско чувство. Той беше усвоил навика да напипва вътрешната същност на нещата още в пети клас. Веднъж бъдещият правоохранителен мислител безотговорно късаше листа от някакво дърво и ги пльокаше по оня тарикатски начин, когато се приближи строг блюстител на закона и му опъна ухото. „Ами ако всички дойдат и почнат кат теб да късат, а? Кво шъ стане?“ — формулира той основния милиционерски въпрос. Оттогава Гичо често си представяше как гражданите, както кротко си ходят по улицата, изведнъж се втурват в необясним бяс към някое дърво и започват да късат листата му, да късат, да късат… Беше вълнуващо. Чак тръпки го побиваха. Сега беше негов ред да използва педагогическата дълбочина на тая зашеметяваща загадка.

Божо познаваше тоя основен проблем на всички противолистооткъсващи милиции и замълча: както вече споменахме, житейската мъдрост го беше научила — щом разговаря с правоохранителен орган, трябва съгласяващо се да мълчи. И сбърка, защото оня се сети за най-важното:

— Нали знайш, че има разпореждане на главния за работното облекло. Кво да тъ прая сиа?

Униформеният пазител беше толкова внушителен, сякаш самият Райски ключар се беше заколебал дали да пусне някой развейпрах от Предградията направо в новооткрития център на вечния лайф. Но съдбата нямаше да е Съдба, ако сега някой спреше Божидар Къбоков.

— Пусни го на моя отговорност — намеси се Никифор, който беше спрял предвидливо на изходната врата.

— Е, щом дижурния инджинер разрешава, влизай — каза старшията, доволен, че тежкото бреме на най-нерешимата от известните му битови дилеми се свали от плещите му.

В централата кажи-речи всички познаваха инж. Къбоков и дали той ги беше научил, или те постепенно бяха свикнали, но рядко някой се опитваше „да не приема славянската му душевност“, както се изразяваше в подобни случаи.

— Да не вземеш и утре да дойдеш с тези панталонки? — каза Никифор, когато излязоха от пропуска.

— Няма бе, Ники, утре ще дойда с гащетата от баскетболния екип. Направо ме е срам да нося тия, толкова са мръсни — изхили се Божо.

Колегите наоколо се засмяха, а Никифор направи класическа насмешливо-недоволно-отегчително примиренческа физиономия. Пред химцеха от апатичния поток на смяната се отклони една вадичка, а останалата част продължи към бялата четириетажна сграда на цеховата администрация. Божидар се мъкнеше най-накрая, тътрузеше джапанките си и гледаше пред краката си с поглед на осъден, който събира сетните си сили, за да се изкачи на тераската за бесене.

— Ходи ли на острова през почивката? — попита го операторът на спецводоочистката.

— Ходих — промърмори Божо.

— И как беше? Хванахте ли нещо?

— Ами… хванахме малко.

— Хайде, хайде — каза един от кипаджиите. — Целият град знае, че сте изтрепали шарана.

Операторът обаче не знаеше. Той беше влах и през почивните дни какво? — беше копал и поливал конфуто. Там Трайчо Опров — така се казваше — отглеждаше домати, лук и разни зеленчуци, които продаваше, както всички местни жители при възможност, на пришълци като Божидар. Такива като него, главно поради интелигентски мързел и неприязън към, бихме казали, някои селскостопански форми на труда, не обработваха свои конфута. Алъш-веришът вървеше и цените по местните сергии бяха по-високи от тези и на алчните частници от морските курорти.

— Абе, тъй кажи. Ако искаш, да ти запазя две-три кила домат. Съвсем пресен е. Идеална салатка за пържена рибка — обърна се Трайчо към Божидар.

— Вий сте големи скъпчии, бе. Само гледате как да ни оскубите.

— Не си прав. Да знаеш колко разходи имам. Съседът ми непрекъснато отклонява вадата в полето. Всичко изпоизсъхна.

— Що? Не сте ли приятели?

— Не. Той не работи в аеца. Нали знаеш — тия, дето не работят тук, ни мразят.

— Това не ви пречи всички заедно пък да ни мразите нас. Щото ние ви заемаме местата в централата. Ей на, ако ни нямаше, ти можеше да си началник-цех. Можеше и директор вече да си. Що да не станеш? Да не си гърбав? — бъзна го Божо.

— Недей така. Не е вярно. Гледай сега от доматите докъде докара работата. Пък и аз няма да ти ги продавам.

— Дай да мине смяната, пък ще видим — полуприе-полуотказа офертата инж. Къбоков.

Ясно му беше, че след якото бачкане в градината Опров се кани да удари един здравословен сън. „Това е то — три кила домати срещу спане на работното място. И хич не се притеснява да се пазари, влахундерът му с влахундер“ — помисли с досада Божидар, но не му достигнаха сили да се ядоса и да го изреже — три кила домати си бяха добра цена за два-три часа неспокойна дрямка през изнервящото безметежие на нощните смени.

Не забеляза кога бяха влезли в сградата, нито кога бяха минали през тихия, дълъг и прохладен коридор. Вече наближаваха работните си площадки и бученето на турбините го извади от унеса на последните минути от почивката.

— Ето че почти машинално стигнахме до машинна зала — каза Божидар на сладичката лаборантка, с която се оказа до входа. — Хубава дума е измислил Александър Сергеевич^[2].

— Каква дума, Божидаре? — попита неразбиращо Елица, но Божо вече беше отворил вратата и в коридора нахлу плътният рев на машините.

— Друг път ще ти кажа, като останем самички, каза й той на ухото и я погали по бузката.

Ели се засмя щастливо, сякаш я беше ощипал по задничето, мина покрай него и се заизкачва по стълбите.

Тя погледна още веднъж към него през рамо. Хубав мъж беше. А след романа с онази рускиня й приличаше на герой от любовна сага. В хубавката лаборантка за мигове се завъртя малък вихър от скрита страст, срамежливи мечти и тайна надежда, че един ден и на нея… И тогава… Но всичко се разсея, тя въздъхна и зави към безвкусното като дестилирана вода ежедневие на лабораторията.

Божидар така и не видя плахия проблясък на тоя мимолетен копнеж. Може би ако беше го забелязал, нещо щеше да се промени в това ледено равнодушно пространство на вариантите. Може би точно тоя порив на фината и неясна субстанция, която проклетият материализъм най-яростно отричаше, щеше да пробие замръзналата стъклоподобна маса на съдбата, за да излезе на свобода някаква липсваща на всички чудотворна сила. И някъде там далеч, в мъглявото бъдеще, за всеобща радост, щеше да се появи пътека към отворената, единствено важна врата на Предградията. Но не би. Вместо това несъстоялият се благодетел на местния потрошен социален фрактал^[3] продължи с равномерен ход на застаряващ кон към работното си място. По пътя той се отби и погледна през стъклената врата на първо БЩУ — колкото да се убеди, че Гелето още не е дошъл на смяна. В машинната зала така фучеше от някаква тръба за грееща пара на сепаратора, че Божидар подкара в тръс, за да избяга по-бързо от непоносимия шум. Но като минаваше покрай турбините, изведнъж му мина през ум, че не знае къде са золотниците^[4]. Защо точно за тях се сети, нямаше представа. Турбината се състоеше от цял куп чаркове, за повечето от които не знаеше нищо. Обаче на, нещо го зачовърка да отиде и да види не някакви загадъчни съоръжения, а именно тия тъпи золотници. Ама че работа. Нямаше понятие как изглеждат, но ги откри веднага. Просто нещо му подсказа, че това са само те и нищо друго. Щом видя къде са, някак си му олекна. Поогледа ги с някаква необяснима, може да се каже машинална симпатия, и продължи успокоен.

Когато влезе във второ БЩУ, вътре беше само Чавдар — млад наперен възпитаник на Московското МЕИ, който държеше по-простите атомници да го наричат инж. Петров.

— Здрасти, Божо — каза той.

— Здрасти — отговори инж. Къбоков, остави торбичката си и огледа с безразличие панорамата. — Как е?

— Блокът се е кротнал, превключвания няма. Все едно че си в отпуска.

— Тю, язък, че не си взех ръкоделието. Ама то и гергефът ми се счупи. Пък нали знаеш, че в Козлодуй нищо не може да се намери. Вушката къде е? Искам да го питам той къде ремонтира неговия. Нали си чувал как го действа рускинята като не си е изпълнил обема от гергефна бродерия.

— При ДИС-а е, обсъждат проблеми по семпълите — подхилкна се Чавдар. — Кипаджиите нещо ги бърникаха, но накрая отложиха за утре.

— Какво са бърникали? — наостри уши Божидар.

Семпъли наричаха предпазните клапани^[6] на първи контур^[7], които западногерманската фирма „Семпъл“ изработи и достави, за да заменят 12-те руски клапана, когато един от тях заяде така, че въобще не можаха да го отворят — дори след като го млатиха яко с чуковете.

— Нали врязаха допълнително задвижка между семпъла и компенсатора на обема^[9].

— Е, и?

— С нея имало някакви проблеми, но отложиха работите за утре. Кабелите минавали през барботажния^[10], а там — нали знаеш — като работи реакторът, не може да се влиза без разрешение на главния. Та така.

— Знам къде минават кабелите. Само не знам през чии глави минава тая дивотия за задвижка на предпазен клапан. Какво се случва, като отвори от късо?

— Нали взеха решението на технически съвет.

— А тоя съвет определи ли коя дата да напишем на надгробните си пирамидки? — Божидар вече почти се беше ядосал.

— Прав си — каза миролюбиво Чавдар, — и аз го смятам за тъпо.

— Друго има ли? — попита по-дружелюбно и инж. Къбоков.

— Божо, малко ми е неудобно да те помоля, но утре ми се налага да отсъствам. Последна дневна ми е, а искам да си отида до Варна. Бащата е уредил да вземем кола. Вече пет години чакаме. Знаеш как е. Ако закъснееш — край. Губиш си реда и пак чакаш отново. Росен замина и ти си последната ми надежда.

— Пита ли Никифор? Това са две смени една след друга — направи Божо вял опит за извъртане. Покупката на кола беше на второ място по важност в живота на социндивидуума след придобивката на панелен апартамент. Но собственото жилище беше далечна и неясна мечта. Така че можеше да го разбере. Кола беше това, нямаше майтап. Мераклиите чакаха по пет-шест години. Че и повече. И хич да не му се искаше — а то си беше така — пак трябваше да приеме. Един ден и той, дай Боже, щеше да поиска такава заменка. И тогава… Ех, мечти, мечти.

— Всичко съм уредил. Утре по график има само едно изпробване на блокировки. Ще можеш да си отдъхнеш в първа класа — пошегува се Чавдар със сладките дремки в стаята на началник-смяна СУЗ, като видя, че Божо не приема предложението с ентусиазъм.

Не беше лесно да се кара дневна и трета, след като си се прибрал в един през нощта. Но двете смени една след друга не бяха пречка. Божидар издържаше на безсъние почти толкова, колкото може би Димитраки Маринов — на пиене, което означаваше класиране най-малко в десетката на всенародно състезание. Съществената причина се казваше Иван Войников, ДИБ-ът^[12] на I блок, когото колегите наричаха галено Железния войник. По неговия модел на управление дисциплината в централата би трябвало да се налее в темелите като неотменна съставка на тежкия бетон. Инж. Къбоков обаче смяташе, че строителите са постъпили правилно, като вместо това са добавили повече железни парчетии и други инертни материали. Е, имаше и още нещо, но за него не му се искаше да мисли. Въпреки че… да.

Неприятните мисли минаха през главата на Божидар, но се застояха там, докато си заклати главата като мъченик, обречен да раздава себе си на разни нахалници. След това бърканицата от неприятни спомени, половинчати разсъждения и неясно предчувствие сякаш изтече в някаква невидима спецканализация, Божо каза „Добре, бе, щастливец“ и с това въпросът беше решен. Той се подписа в журнала, Чавдар си прибра партакешите и тръгна.

— Пък като вземеш колата, ще повозиш някой път — подвикна му Божо.

— Дадено, нямаш проблеми — отговори щастливецът и излезе.

Дали обаче щеше да е така? Дали това, че той така лекомислено и безхарактерно прие да замества бившия съпруг на станалата му любовница в събота по обяд Татяна, нямаше да изкриви и бездруго смачканите линии на Съдбата? И те да почнат да се чупят като сухи съчки.

* * *

Гелето пристигна на работа само с един час закъснение.

Това си беше явен успех, ако се съдеше по физиономията му: лявото му око беше подпухнало и с поетично оформен хематом, носът му беше одран, а над дясната вежда имаше засъхнала кръв — сякаш идваше направо от двубой в категория полутежка, където продажен мениджър го беше изправил в договорен мач срещу спортна звезда с поразяващ десен прав.

На I БЩУ го посрещнаха с мълчание. Бяха се наканили да го поднасят както обикновено, но видът му направо ги препарира. Само Краси попита „Кво е станало бе, бате?“. Гелето му отговори, че вчера поправял антената на балкона на един приятел и паднал. Но бил на десетия етаж, та се поожулил малко докато стигне до долу. Колегите се позасмяха, напрежението спадна, а и табуто за въпроси беше ясно.

След като прие смяната, Гелето се повъртя малко край пулта от приличие, после седна, надраска данните в ежечасната ведомост и се замисли. Нямаше нищо по график, нямаше никаква, ама никаква работа. Дори нивото в компенсатора беше заспало. Оператор-технологът и старши турбинистът играеха на кибрит, а ДИБ-ът гледаше някакви схеми на елзахранването. Издържа така петнайсетина минути, накрая стана — искаше му се да говори с някого, та макар и за глупости — промърмори на ДИБ-а, че отива на втори блок, и излезе.

Пътьом се отби в стаята на турбинистите за цигари. От вратата забеляза как мълниеносно прибраха картите, но като видяха кой е, продължиха белотчето. Свой човек беше, а не някой от враждебния инженерен състав, дето изземваше ръководната роля на пролетариата и без видима причина погваше по задачи кротко мързелуващите му представители. Гелето взе два пакета ВТ и тръгна към Божидар. Пред вратата на второ БЩУ спря — бяха окачили новия брой на стенвестника. „Значи още не са го спрели“ — зачуди се Рангел, защото знаеше, че в броя има, както се изразяваха, „матриалче“.

Зачете се — нямаше нещо чак пък толкова. Матей Проданов, един от зевзеците на отбора, беше написал някаква пародия по либретото на „Кармен“, в която главната героиня се беше превърнала в лаборантката от химцеха Керка Маринова, Дон Хозе беше станал известния на всички тарикат Дончо Христозов, а и останалите герои бяха от персонала на Атомната. Матьо се будалкаше с козлодуйската простотия, с подготовката на персонала, със „соцреалистичните“ актове за аварии и с профсъюзите. Беше смешно, но беше и умерено и само заради това не си струваше да блокират предпазния клапан, както казваше Павел.

Гелето тъкмо щеше да отмине разочарован и озадачен, когато в долния десен ъгъл, до редакционното каре, видя „матриалчето“.

Беше карикатура, в която авторът, на фона на прибори и фасадки, бе нарисувал един солиден другар с костюм и вратовръзка, седнал на стола така, както може да стои само голям шеф. Пред него стърчеше малко, слабо човече с ококорени, честни очи и с щръкнала къса коса. В балончето, което излизаше от устата на човечето, беше поставена любимата фраза на инж. Къбоков за централата и воденицата, а солидният другар отговаряше в собственото си балонче, че ако иска, не само ще я кара по текущия водносилов начин, но може да организира на място и стрелба по ловни панички. Изглежда се беше смилил, защото не беше написал „и бой с пръчки по петите на разни инженерчета, дето много знаят“. И за да не се получат досадни недоразумения за това кой всъщност е въпросният другар, художникът го бе нарисувал така, че удивително напомняше и даже съвсем приличаше на другаря Мичев — генералния шеф на централата и виден член на козлодуйската ловна дружинка.

— Ее — изблея Гелето. — Тоя път загазихме.

Божидар отгатна безпогрешно, че Рангел вече е видял онова, което трябваше да види, и в момента, в който приятелят му погледна към него, натисна копчето за отваряне на вратата.

— Току-що прочетох последния брой на вестничето — каза Гелето още от входа.

— И аз си мисля, че друг няма да има — чу Рангел плътния глас на ДИС-а и едва тогава го забеляза: беше се маскирал зад пулта до прибора за температурна разлика между горещата и студената линия на първи контур, делта-те, както го наричаха операторите. Никифор се позасмя, като видя анфас Гелето, но той го изгледа изразително и дискусията по тая тема приключи.

— Най-сетне един да каже това, което мисли — каза Божидар. — То вестникът вече съвсем е заприличал на бозата, дето я снимаха ония лигльовци от Киноцентъра.

— Че какво му беше лошото на филма, бе? — намеси се операторът на турбината, който беше участвал като статист в една от масовките на „Вибрации“.

— Венци, не го приемай лично. Не исках да обидя поддържащите роли — присмя му се Божидар. — Добрин и Милен също участваха в оная сцена пред шадраванчето. Пък като разбраха, че плащат на глава по пет лева, помъкнаха и Деница. Можеше да стане хубав филм, ама трябваше в главната роля да дойде майор Велински^[13] и да извърши някои арести. И Митко Бомбата да похвърля малко ръчни гранати — аз щях да му казвам къде точно.

Божидар вдигна журнала си, сякаш се чудеше дали да го хвърли, пусна го на масата и каза изненадващо:

— В един филм трябва да има поне малко истина, нали? Ето я и нея: Не вярвам да не помниш какво имаше до тоя тъп сух водоскок, дето снимаха празничната сцена? Венци Къдравия замълча, защото помнеше. Преди шест-седем години изринаха целия тротоар на въпросното място заедно с пръстта. Радиоактивността им беше такава, сякаш някой бе лиснал там нарочно и от омраза към целия свят няколко кофи вода от първи контур. — Сигурно си спомняш и за какво предприеха изкопните работи?

— Тогава май ти го огласи — направи опит да отклони темата Гелето.

— Ами да, като не им стискаше на дозитата, кой да го направи? Хъ — каза Божидар и замълча за секунда. — Ето ви сцена за филма: Край фонтана доблестните енергетици празнуват поредната трудова победа: баците с трапни води вече съдържат сладка питейна вода. В едър план — щастливи лица на дечица край чешмичка с форма на атомна гъбка. Те се втурват, припкат по баците и цамбуркат вътре с весел смях. Финал.

— Прекаляваш — сепна го гласът на Никифор. — По-спокойно. Пази си нервите за утре, когато с шефа ще дискутирате въпросите на литературата и изобразителното изкуство.

— Божидар е прав — каза Гелето. — Поне тая част от „Вибрации“, дето я снимаха в машинна зала, беше само лигавщини и лъжи.

— Айде да не говорим за лъжи, че ще ти припомня какво прочетох в онова обяснение за АЗ-то^[15] преди две седмици — каза Никифор.

— Не може опит да се каже истината да се парира с напомняне за някое предишно послъгване — изрепчи се Гелето.

— Каква истина, какво ви е виновен Мичев? — ядоса се ДИС-ът. — Той е професионалист, не сте ли го разбрали?

— Ами да, те и руснаците от авторския надзор са професионалисти — каза Божидар.

— Май наскоро беше на тренажора в Нововоронеж. Щом като не са такива, защо отиде? — попита без интерес към отговора Никифор.

— Защото дори на такъв тренажор като техния, дето час по час се скапва, пак е сто пъти по-добре, отколкото някой от нас да се прави на манометър или помпа на тренировките ни на сухо. Не става дума за това кои са знаячите, а за това, че истината се крие без почивен ден. Чудя се как разрешават профсъюзите.

— И кой я крие?

— Геле — обърна се Божидар, — нали си спомняш за оня теч?

— Какъв теч? — сепна се Рангел. Беше се унесъл в спомени за последното си пребоядисване на истината.

— Онзи — натърти Божидар, — дето пудреше с аерозоли шпайца, а през това време шерпите от ЩАО^[16] тичаха да въртят вентилите, за да елиминират варианти. И не си слагаха даже онея парцали — лепестките^[17], за да се нагълтат хубавичко с йод 131^[18].

— Аз отивам до трети блок — каза Никифор. — Гелето да се връща на работното си място. А пък ти — обърна се той към Божидар — направи едно обходче в зоната.

Инж. Армянов подхвърли през рамо едно „Действайте!“, което прозвуча като — а и си беше — ясен упрек, след което разговорът от само себе си престана.

Никифор знаеше какво щеше да разкаже Божидар. Той беше един от най-добрите специалисти в централата, но беше също така и играч от висшата лига. Не му влизаше в сметките да взема пред свидетели страна в подобен спор, а щеше да се наложи.

Гелето помълча, после вдигна рамене с изражение на шахматист, загубил интерес към позицията заради неизбежен пат в два хода, и се помъкна към първи блок.

Инж. Къбоков не обели дума десетина минути, очевидно също недоволен от патовата ситуация. Днес имаше намерение да разглежда схемите на АВР^[19] на акумулаторните батерии, но вместо това желанието му да търси истината му издейства обход в зоната. След краткия размисъл Божидар каза „такъв ми бил късмета“, покатери краката си на пулта, извади излязлата наскоро книжка на Уилям „Фонкър“ (както му викаше продавачката^[20] от зеленчуковия) и потъна в света на американската reality от началото на века.

Митака, сиреч инж. Димитър Серафимов — млад мъж, облечен в изрядно работно облекло и с подстрижка за снимка към статия за образцова трудова дисциплина — се зарови в някакви схеми.

Единствен Венци се въртеше около пулта и се опитваше по берьозката^[22] да накара турбиниста долна зона да провери някаква задвижка. Но Флоров нищо не разбираше заради фученето на парата и все повтаряше „Нищо не чувам, много фучи“. Накрая Венци му извика „Да ти го начукам в ушите^[23]. Сега чу ли?“, блъсна микрофона на берьозката така, че той издрънча в пулта, напсува на майка и татко „шефовете, дето не спират трета машина да оправим тоя ад“ и излезе, за да провери сам задвижката.

Когато се върна, изглеждаше като че ли е плувал в сепаратора. Още от вратата започна с обстойни технологични псувни, като присъедини към схемата старши турбиниста, спуканото коляно на тръбата за грееща пара, началник-цеха, задвижката, която трябваше да се отваря и затваря четвърт час на ръка, защото двигателят беше дал накъсо от влагата, а накрая добави роднини и близки на уважавани членове от ръководството.

Божидар се хилеше с цяло гърло, кипаджията^[24] се държеше за корема, Митака се усмихваше с тънката си усмивчица и дори началник-смяна СУЗ се появи на вратата и огледа залата с поглед на запалянко, изтървал изравнителния гол, докато е помагал на жена си в кухнята.

Само след минути, може би така, както е ехтяла само песента за славното море Байкал в любимия на Божидар роман на Михаил Афанасиевич^[25], на БЩУ II вече ехтеше химнът за кака Райна.

Како Райно,… (цензурирано) майно, цъфна ли ти мушмулката?

Цъфна, цъфна, бачо Иване, стана… (цензурирано като по-горе) за… (цензурирано).

Божидар и Къдравия го изпълняваха в съпровод на инструменти с форма на кавали или по-скоро на фаготи, ако се съди по големината, които бяха явна новост за симфоничните оркестри, защото се държаха между чаталите.

Когато фиестата взе да затихва, слънцето вече позлатяваше щорите на прозорците. Стотиците червени и зелени лампички от мнемосхемите блестяха като звезди на здрачаване от лекция в планетариум, а десетките прибори, премигващите от време на време фасадки и звуковите сигнали придаваха на щита вид на зала за управление на космически кораб. С тая разлика, че в края на мисията нямаше да ги чака президентът — сред шпалир от посрещачи, покрай безкраен червен килим, и никаква цел не очакваха да зърнат през илюминаторите атомниците, никаква, освен края на смяната.

Митака беше потънал в схемите, Божидар с изненада научаваше от Фокнър, че в Щатите прахосмукачки е имало и преди Първата световна война, Венци дремеше кротко на стола си с гръб към вратата и на БЩУ II се възцари тишина, която смущаваха само епизодичните му похърквания.

Инж. Серафимов го изгледа неодобрително един-два пъти, но само толкова. Тук трябваше по-деликатен подход. Не можеше ей така да обидиш работника и да го събудиш грубо. Всеки знае, че работникът е субектът в диктатурата на пролетариата, а на всичко отгоре въпросният субект може да е и обект под нечия височайша закрила. Тогава? От субективно-обективната гледна точка на класическата медицина, сънят след обилния обед е най-здравословен. Ето нова дилема: как да нарушиш сладката дрямка на трудовия човек заради някакви си служебни изисквания. От инструкциите следваше, че не може да се спи следобед, но това беше мъгляво и дори съвсем контекстуално, а и какво представляваха самите те? Както знаем, истински важните заповеди са били издълбани върху сапфирени камъни. А тук — някакви си оръфани папки. На всички, в това число и на най-ниско стоящата в обществения статус и ръководеща частично някои незначителни работи инженерна класа, беше ясно, че други, неограничаващи волния полет на пролетариата принципи управляваха тук сложните атомни процеси. Не можеше ядрената енергетика да се подчинява на упадъчния, затормозяващ народа експлоататорски буржоазен ред. Както беше прието, инж. Серафимов изрази силно мислено недоволство от задрямалия пролетарски представител, но телепатичните способности на Къдравия бяха позакърнели, вероятно заради слаба работа на профсъюза, и той продължи да отмаря след достойно положения, половинчасов, може да се каже, изпотяващ труд.

По някое време и Божидар изостави книгата си. Не му се четеше Фокнър. За какво му беше американската действителност? Отвсякъде погледнато, тя си беше недействителност. На друго място и по съвсем козлодуйски начин преминаваше животът му. Беше като изнервяща опашка за някакъв (какъв?) разстройващо, потискащо типов продукт, беше като задръстен пресъхващ поток, който не интересува дори скучаещите местни вариатети на непрелетни гъски, или като отдавна започнат и после внезапно изоставен капитално ненужен, ама съвсем ненужен строеж. От време на време се сещаше, че беше свалил две от най-готините козлодуйски мацета. При това в един ден. Колко ергени — и семейни, и несемейни — въздишаха за тях. Но те бяха разни заспалковци, като тези сега край него. Тая сладурана Мариана беше негова. Това си беше сексуален връх. А и ролята на местен Казанова винаги го беше ентусиазирала. Обаче на, сега не беше особено вдъхновен. Други мисли се прокрадваха като привидения в мъглата на натежалата му от безсъние глава, други далечни спомени пробягваха като неясни сенки край прозорец, докато накрая, като натрапчив лайтмотив, остана само един простичък въпрос. Какво правеше той тук, сред тези светлини, ключове и мигащи фасадки, зад които стояха бучащи турбини, ръмжащи помпи и стаената грамада на реактора? Какво правеше сред стресиращия го авантюризъм на шефовете си, сред слънчевото безхаберие на колегите си и собствената си, вече опротивяваща му безхарактерност? Какво, а? Пропиляваше живота си.

— Митак, ще вечеряш ли скоро, или да слизам в зоната? — попита Божидар, защото по инструкция поне един от двамата трябваше да бъде на БЩУ.

— Направи си обхода. Вече си нося сандвичи и няма да ходя в тая вмирисана лавка — каза Митака.

— А — каза Божо, — и аз няма да ходя повече там. Хлебарките са станали толкова нахални, че вече не си отсервират приборите.

След това прибра книгата, записа в журнала, че слиза на обход, и излезе.

Бяха минали повече от два часа, откакто Божидар отиде в апаратното отделение, когато от портала звъннаха, че Мичев влиза в централата. Подобни посещения не можеха да изненадат никого, но Митака за всеки случай предупреди ЩАО. Терзиев изслуша съобщението, после се позасмя, каза „Разбрано!“ и затвори. Каза „разбрано“, защото така изискваше инструкцията, а се засмя, защото знаеше, че Мичев няма да прави обход в зоната, а щеше да обхожда Цецка — хубавата влахиня на санпропуска^[26].

„Ей, майка му стара — помисли Терзиев, — ако Мичев не беше директор, точно на туй място никога нямаше да го огрее.“ Генералният беше с рядка косица и шкембенце на тенор от провинциална опера, а на ръст, както се беше изхилил веднъж Божо, беше колкото Наполеон, коригиран с текущия коефициент на акселерация. Но пак Божидар беше казал, че той сигурно е бил причислен към номенклатурата още преди да му издадат кръщелно свидетелство. Съгласно последните етимологични изследвания, името й произлиза от латинското „nomen“, което означава „име“, и известния български глагол „клатуря“, който не се нуждае от пояснение. Така че, като всички останали в списъка, и генералният клатуреше яко.

На някого това можеше и да не му харесва, но такъв беше животът.

* * *

Щом се появи на санпропуска, Божидар поиска нов гащеризон. Праните бяха като дрехи втора употреба за хора втора ръка. А и, честно казано, колкото и да ги щавеха с разни препарати, по тях все имаше шанс да има една здравословна доза остатъчна радиоактивност. Цецка с усмивка му каза, че за него винаги има новичък, и му изнесе един от запаса за големи началници. Той се облече, направи някакво движение като китайски майстор по конфу, за да провери дали не му стяга на чатала, взе си дозиметрите от гишето на дозитата, махна приятелски на дежурния от щит „Дозиметрия“^[27] и се отправи към спецкорпуса.

Ако онези от „Вибрации“ снимаха в момента, зрителите щяха да видят дълъг коридор с жълто-кафяв под и светлосини стени, на дясната от които се виждаха солидни врати с волани вместо брави, предназначени сякаш да пазят достъпа до съкровищницата с държавния валутен резерв. По коридора вървеше мъж със сериозно изражение (явно голям специалист), облечен в снежнобели гащеризон и ръкавици, като пътьом оглеждаше нещо. Зелената светлина на датчиците за радиоактивност, чистота, спокойствие и солидност щяха да струят от екрана.

Но ако камерата за миг проследеше погледа на специалиста, зрителите щяха да забележат един грубо издялан дървен чеп, от типа на онези, с които запушват каците с туршия, само че значително по-голям и без канелка. Той запушваше дупка в тавана с диаметър около една мъжка педя. Точно този връх на славянобългарската технологична мисъл беше, тъй да се каже, крайъгълният чеп в разсъжденията на инж. Къбоков преди два часа. Но Никифор не му позволи да стигне до него най-вече защото знаеше как, кога и защо се беше появил.

И ако сценаристите на „Вибрации“ и соцманипулации имаха желание поне веднъж да не излъжат, в този момент кадърът трябваше да се размие като огледало на времето и зрителите щяха да видят как преди… доста години двама души тичат в същия коридор.

На врата на единия висяха дозиметрични прибори, а другият — младо войниче, от тези, които караха казармата в централата, мъкнеше някакво съоръжение, прилично на портативен ковашки мях. Беше полутъмно, виеха сирени като на потъващ кораб и червената светлина на датчиците по стената от това изглеждаше още по-зловеща.

— Къде са тея проклети фуги? — попита през маската на устата си този, който мъкнеше апаратурата.

— Още малко, в края на коридора — отговори задъхано другият.

— Кога ги откри?

— Вчера следобед.

Бяха стигнали до мястото.

— Ето тук, на тавана, зад тръбите — каза младокът.

— На напорния колектор на В1, сетил си се, нали?

— Да — прохриптя войничето.

Взеха проба с мехчето, но и без нея беше ясно, че от фугите вентилаторите на система В1 духаха на поразия смес от радиоактивни газове и аерозоли, като в концлагер от нов, по-ефективен тип.

Двамата се върнаха тичешком до лабораторията.

— Аз ще оставя пробата, а ти бягай да се ощавиш с калиев перманганат и оксалова киселина — каза по-възрастният. — Сигурно целите сме напудрени. Той махна лепестката от устата си и я доближи до гама-датчиците на „арките“. Марлята беше на половин метър, когато звънците задрънчаха.

— Мисля, че ти е ясно какво гълтаме — каза по-възрастният. — Нали знаеш, че лепестките спират само по-едрите мухи?

— Знам — каза войничето.

Старшията от санпропуска подаде глава от прозорчето, но като видя кои са, само попита:

— Кво стана тоя път, открихте ли нещо?

— Гоше, набери 347 и ми дай слушалката — каза по-възрастният и свали ръкавиците си. — Владимир Василиевич, кажется, наконец открыли… Нет, из трещин на напорном коллекторе^[28]… Нет, не я.

Владимир Василиевич пристигна след десетина минути, но активността на пробата беше такава, че анализите го изпревариха: цялата Менделеева таблица, както обичаха да се изразяват от спецтехнологичния контрол. И най-вече йод 131.

След около час бригадата по дезактивация вече пердашеше с маркучите, а Владимир Василиевич обикаляше коридора заедно с двамата си български колеги и откриваше по тавана една след друга ей такива „трещини“:

— Вот здесь такая трещина и здесь тоже^[29]. Смотри, туда еще одна дырка — посочваше Владимир Василиевич цепнатините и дупките с ентусиазъм на пътешественик, който тъкмо е открил праисторическите пещери, в които са живели негови прадеди и е очарован от това, че те са толкова многобройни.

А за беда таванът беше долната част от напорния колектор на В1 — системата, която изсмукваше въздуха от най-мръсните помещения в АЕЦ, прекарваше го през специални филтри и го издухваше през венттръбата, или „комина“ на централата.

Както можем да се досетим, при наличието на поне пет хубави дупки преди филтрите една здравословна част от радиоактивните газове в колектора поемаше по коридорите, откъдето останалите вентсистеми я разнасяха из цялата спецзона. Маса специалисти от висшия оперативен персонал, реакторен цех и цеха за радиационна безопасност търсиха теча повече от три месеца.

Владимир Василиевич отговаряше от съветска страна за вентсистемите на АЕЦ. И удивително бързо намери всички „трещини“ и дупки.

Толкова бързо, че още тогава Божидар прочете и в очите на редник Иванов същата мисъл, която се въртеше в главата му. Да, единият от двамата смахнати ентусиасти, които гълтаха „бръмбарите“^[30] от току-що проследения исторически теч, беше самият инж. Къбоков — млад, зелен и наивен като новобранец, който мие казармените кенефи, но не заради някакъв мизерен домашен отпуск. Не. А заради стоплящата душата надежда, че ще получи изстрадана похвала от командира. Тържествено. Пред строя.

Не ще и дума, интересна сцена можеше да стане. Ама на, никой не снимаше, не светеха прожектори, не бръмчаха тихо камери, не ругаеше под нос сценаристът, нито се чуваше властният глас на режисьора. Нямаше ги и артистите от „Вибрации“. А и нямаше кой да пусне тези лигльовци в лабиринтите на шпайца.

— Знаел ги е много добре, специалистът му със специалист, и още как е знаел — каза на глас Божидар, загледан в чепа над главата си. — Но си е траел. А и как да открие „трещини“ и „дырки“ на колектора, когато той е подписвал акта за готовност? Нали ще забави пуска? Ще провали атаката срещу империализма. И после — адьо, слъчев край. Адьо, мечти за слава. Лъжи, лъжи и само лъжи — помисли уморено Божидар. — Както сам съм казвал, само издигането на лъжата в ранг на официална политика може да крепи нашия крадлив в същността си обществен строй. Интересно кога е научил Ники?

Нямаше какво повече да гледа чепа и след като премина коридора и пресече централната зала на шпайца, инж. Къбоков заслиза надолу по стълбите към подземията на „лабиринта за съхранение на нечисти съвести“, както той наричаше безбройните помещения, в които се пазеха всички мръсотии, които нямаше как да изпуфкат през комина или да излеят на рибите.

Това „да излеят на рибите“ беше от жаргона на оперативния персонал по онова далечно време. Ето какво приблизително разказал веднъж самият инж. Къбоков в някаква неопределена по състав компания:

Тогава, в първите месеци от експлоатацията на атомната централа, станала сериозна издънка: няколко от АРК-касетите^[31] се скъсали и горивните им части се изхлопали на дъното на реактора. Да се работи така е абсолютно недопустимо по всички правилници и инструкции. Ясно е, че в такива случаи се налага ремонт и всеки се досеща, че той няма да е от най-приятните. Тъй че такава повреда може да се отстрани, но… за целта трябва да се спре реакторът.

Е, какъв проблем може да е това? — би попитал този всеки, защото щом една машинария — пък била тя и атомен реактор — може да се пусне, вероятно е предвиден и начин да се спре. Натискаш там някакви копчета, реакторът спира и… започва ремонтът. Но как, как да се спре за ремонт с неопределена продължителност скъпата рожба на българо-съветската дружба месеци след тържествения пуск, когато дори непрогресивната общественост от запад знае, че кампанията е с разчети за близо една година?

Веднъж в смяната на Божидар за пореден път станало дума за това и един обучаващ се — някаква ливада — опитал да отгатне защо не може да се спре реакторът:

— Причината е, че загубите от недоработило гориво ще са огромни, нали?

— Какви загуби? Какво общо имат загубите? — засякъл го веднага Божо. — Тук е заложен на карта авторитетът на съветската атомна енергетика. Това е проблемът, драги, а не някакви си загуби. Капиталистите само това чакат — да спре централата. „Ню Йорк таймс“ веднага ще разтръби на първа страница: „Руснаците трябва да произвеждат само водка, кефир и квас. По наш лиценз“. А по-консервативният „Уошингтън поуст“? Знаеш ли какво ще отбележи той? Ето това ще отбележи: „След краха на съветската космическа програма идва краят на още една легенда — измислицата, че руснаците могат да строят атомни централи“. Ами англичаните? Ами германците? А италианците, какво ще кажат италианците? Sic transit gloria mundi^[32] — ето, това ще кажат мундите му с мунди.

— Значи реакторът не трябва да се спира — казал съобразително младият инженер.

— Не трябва — потвърдил Божо, докато останалите се хилели.

Така се проточил уникалният експеримент на родната ядрена енергетика, или „и пошло-поехало“, както по-синтезирано биха се изразили руско говорещите специалисти.

Както обяснявали на лаиците, касетите се разхерметизирали, а таблетките от пресован уран, наредени във всяка от тях като валидол в тубичка, се разсипали във водата на реактора и започнали да се кандилкат, лашкат и разбиват от нейното движение като в миксер на хиляди малки радиоактивни прашинки. И всяка една от тях може да умори за броени минути африкански слон.

Наистина водата е затворена херметично в реактора, а и никой няма да седне да пои с нея тия добродушни животни. Бедата е там, че в реактора се поддържа специален воден режим и за тая цел от него непрекъснато се отвежда радиоактивна вода. Ако режимът е нормален, спецводоочистките успяват да я преработят до необходимите безопасни норми. После… ами после се изхвърля в тихия бял Дунав. Ако обаче радиоактивността е стотици и повече пъти над изискванията, пречистващите установките няма да успеят да я вкарат в нормите. Тогава тези води (мръсните де) ще се събират някъде до едно време — докато всички емкости, предназначени за целта, се напълнят. Което станало удивително бързо: нали ако количеството мръсотия е сто пъти над нормата, баците ще се напълнят съответно толкова пъти по-бързо: не за трийсет години, за колкото били прогнозите при нормална работа, а за няколко месеца. Когато това станало, радиоактивната помия почнала да се излива в помещенията. Обаче в един момент и те се понапълнили. Интересно, щото са бая големички. После мръсотията започнала да прелива от въздушниците, шурнала по коридорите и най-накрая потекла, според думите на инж. Къбоков, на майната си.

Ами тогава? Тогава… — „на рибите“. За приличие, преди да се излее към великата река, радиоактивният шербет се разреждал с вода от пожарните кранове — това пък за да се съблюдават поне по идея пределно допустимите норми за радиоактивност. За пълнота на картинката ще поясним, че установките не работят сами. Управляват ги „шерпи“ — операторите на реакторен цех, които шляпали в радиоактивните гьолове на мръсните помещения, за да въртят вентилите, да чистят филтрите от радиоактивните лайна, в които се превръщат техните съставки и да отстраняват дефектите. А след това, когато всичко преляло, местата, където се събирал каймакът на мръсотията — баците за трапни води, станали тяхно основно място за „полагане на труд“.

В създадената ситуация всеки действал така, както повелява дългът. Пълномощникът на ЦК и МС^[33] свалял решенията на партията и правителството за сведение и изпълнение от ръководството на централата, а за него, като формирование на челния фронт на битката с капитализма, имало само една посока — напред. И понеже решенията били да се работи до дупка, но да се смаже врагът, директорският колектив водел неуморно персонала на централата към нови бойни трудови победи. А по пътя разрешавали щедро на всеки, когото изпращало в тоя радиоактивен филиал на изграждащият се нов соцпъкъл, месечни, че и годишни дози на облъчване. Няма лошо, щом това е за общото благо. В края на краищата, дори и при някои… бихме казали, по-летални обстоятелства, все ще остане кой да поеме преходното червено знаме на трудовата слава.

В тия дни на изпитания съветските специалисти пък съветвали българските си колеги докъде могат да се нарушават категоричните забрани на инструкциите при разгромяването на врага в новите условия и ги учели как да повишат степените на бойния си дух чрез употребата на съответни количества разреден спирт за промивка на реактора в съчетание с давилови капки. За благодарност атомните енергетици кръстили впоследствие тази даваща юнашка енергия напитка „студен руски чай“.

Това трябвало да прави централата: да бичи ток за родината, да крепи родната икономика и българо-съветската дружба и да пази свято авторитета на социализма. И най-вече, пазарите на руските ядрени технологии.

А шерпите? В оня исторически момент шерпите били до уши в лайната.

Възниква въпросът защо е необходимо човек да си спомня всичко това? Пък и едва ли някой би го разказал в този вид. Особено пред когото не трябва. „На рибите“. Ама че работа. Не е смешно. „На рибите“. Е, може би да, донякъде. Ама как само са шляпали из радиоактивните локви, а? Голям майтап. Дори на някого да не му е до смях, за кво да се тюхкаме. Минало и заминало.

Важното е, че около осем и половина вечерта…

* * *

Около осем и половина вечерта, облечен в бял гащеризон, бяло боне и галоши в албанско червено, с походка на офицер за специални поръчки от някаква наскоро разбита армия на спасението, по стълбите към кота –6.3 слизаше шерпът Божидар Къбоков. Самотните пусти коридори бяха на места полутъмни, а по стените призрачно светеха ту в зелено, ту в червено датчиците за радиоактивност, на които оперативният персонал отдавна не обръщаше внимание. Крушки, естествено, нямаше, но липсата на осветление не пречеше на инж. Къбоков. Той по-скоро би се заблудил в собствения си апартамент, отколкото да се обърка, минавайки покрай десетките помещения, чиито номера знаеше наизуст.

Беше тихо като в мавзолей и само клапаните на въздушниците на помещенията тихо похлопваха като чехли на турист, когото охраната е пуснала по невнимание неприлично обут край мощите на мъртвия светец.

Времената, когато коридорите на шпайца се заливаха така, че по тях можеше да се плава с надувни лодки и други подръчни плавателни средства, бяха отминали, а с времето беше изтекла нанякъде и водата. Сега само светещите червено датчици и нацепилото се тук-там като едра юфка подово покритие напомняха на посветените, че някога този коридор е бил плавателен радиоактивен канал.

След двайсетина минути, които стигаха колкото да провери дали помещенията са си на място, Божидар приключи обхода и влезе в ЩАО.

Началник-смяната и един кипаджия се въртяха около прибора за налягане на помпа за някаква помия, а операторът на спецводоочистката и операторът на реакторно отделение кротко играеха белотче.

— Как е, момчета? — с фалшива бодрост запита Божидар.

— А, нормално е — отговори Терзиев от името на екипа.

— Да знаете, че долу на шпайца пак е пълна тъмница — каза Божо.

— Знаем, знаем — отзова се операторът на спецводоочистката.

— Крадат крушките, бе, майка му стара, крадат ги — присъедини се и началник-смяната, колкото да се поддържа разговора.

— Кво броите крушките, бе — включи се и кипаджията. — В лабораторията оня ден изчезнаха три еталонни манометъра.

— Че за какво са му на някого манометри? — позачуди се Опров и за малко не изтърва да обяви белота. Имаше приятели в лабораторията и можеше да измъкне някой и друг, ама на — не му беше минавало през ума.

— Ами може да си ги постави на помпата на конфуто — светна го операторът на реакторно отделение.

— Видя ли как са покрили с мрежа склада на мръсната работилница? — обърна се Терзиев към Божидар. Наричаха я така заради ремонтите на радиоактивно замърсено оборудване.

— Не обърнах внимание — излъга инж. Къбоков.

Крайно неприятно впечатление правеше тая мрежа. Прекъсваше достъпа до помещението, то беше заприличало на кафез и в него вече не можеше да влезеш, като се покатериш през оградата. Нямаше как да се докопаш до тъй желаните от всички все още неизползвани и значи, незамърсени радиоактивно инструменти.

— Вчера бай Димитър се оплака, че само за две седмици са изчезнали две чисто нови дрелки и един ъглошлайф — каза Терзиев. — Ама тоя път — край. Да видим сега откъде ще крадат.

— Хее, мамицата им — изрази неодобрението си на постъпката Божо и се зачуди кой може да е взел другата дрелка.

За места, където можеше да продължи животворният процес на присвояването, той не се притесняваше. Места колкото щеш. Наивно беше да се очаква, че с една телена мрежичка ще спреш устрема на един цял народ. Да, честен беше началник-смяната, честен, но наивен.

— Краде персоналът, ей, няма майтап — констатира Опров с определена завист.

— Нали за това ни похвали и пълномощникът на ЦК — че една централа сме построили, една сме закопали и една сме отмъкнали — повтори за кой ли път Терзиев известна на всички истина.

— Разказват, че на Запад престъпността била висока — започна отдалече Божидар. — Да, ама там в полицейските статистики влиза и кражбата на един хляб от някой супермаркет. А тук с краденото обзавеждаме апартаменти и правим работилници като малки цехчета. Обаче това никой не го отбелязва в криминалната статистика.

— Краде се, защото в централата надойдоха всякакви хора — посочи предпазливо Опров чуждия произход на това срамно явление.

— Тъй ли? А помниш ли, като прибирахме царевицата от втори стопански двор, дето я беше навалял снегът през ноември? — попита Божидар и от погледа на Опров се видя, че помни. — Онея на съседния блок, дето цял ден товариха каруците си, разтоварваха ги някъде и се връщаха за още и още, не бяха ли от вашите? Не от нашите, а от вашите — натърти той.

— Не си прав, Божо — възрази огорчено опонента му. — По-добре ли е да оставят царевицата да гние на полето? Хората я вземат за животните — оправда той крадците, сякаш ако някой беше дал откраднатия хляб от примера със западния супермаркет на кучето си, полицаите щяха да зачеркнат случая от бюлетина за кражбите. — После е хубаво, като купувате прясно масълце и сиренце, нали? — довърши поучително и с малко класова неприязън Опров.

— Е, не знам кой от кого има повече полза: дали ние от вас, или вие от нас — замъгли темата Божидар. — Пък и аз карам реактора. Не съм специалист по царевици и мамалиги. Те са ваш патент. И доколкото знам, това растение се бере през лятото. Не през зимата. Ако съм честен, за това, че се изтарикатявате ние да мръзнем по блоковете, а вие да крадете от другия им край, ви свалям шапка. Но то и соцът ви дава яко рамо. Той помага на всички мързеливци и тарикати. Обаче това не е темата ни. Исках да кажа, че ако всички кражби при нас се регистрираха, в класацията Козлодуй определено щеше да е преди Чикаго.

— Така е — каза Терзиев, — но ти сам си казвал защо краде народът.

— Как тъй да краде народът, бе? Нали всичко е негово — засмя се Дамян. — Ний си прибираме вкъщи наш’то. Това кражба ли е? — отъждестви се той със законните собственици. Беше издържал скоро изпитите за оператор на реакторно отделение и имаше вече работническо самосъзнание. А и нали беше успял да си открадне цяла-целеничка новичка дрелка още преди да покрият работилницата. Затова и Божидар му беше ясен. На обход бил слязъл. За крушчици беше дошъл, ама на — лекции ще им изнася.

— И защо се краде според тебе? — попита кипаджията. Той не беше посещавал семинарите на инж. Къбоков.

— Я най-напред ми кажи ти някога забърсвал ли си нещо от централата? — погледна го насмешливо Божидар.

— Е, случвало ми се е да взема някоя дреболия, но като я няма в магазина, какво да правя — призна като начало събеседникът му. Не вървеше да отрича общоизвестното.

— А някой издърпа ли ти ушите за онова, което си взел?

— Не ставай смешен бе, Божо. Кой ще седне да се занимава с някакъв си там проводник, лампичка или пък парче тинол — посочи по-конкретно част от списъка на отмъкнатото кипаджията. Пък и нали знаеш, че липсите се изписват като радиоактивно замърсени. Така всички сме чисти — посочи той как работи двуполюсния модел^[34]. — Кой ще ги търси в могилниците^[35].

— Ето че ти сам си отговори — каза Божидар. — Ние крадем, защото имаме мотив: нещо ни е необходимо, а го няма в магазините. И се оправдаваме, че сме принудени. Освен това сме наясно, че никой няма да ни подгони. Кой да го прави, когато идеята да се забърсва здраво е завладяла всички. Пък и да ни подгони, кво от това? Само баламите не знаят как да използват закона от неправилния му край и да заметат следите. В общи линии това са причините. Но увъртанията няма да ни помогнат: това са си кражби. Някой ми беше казал, че за тях бил измислен половината наказателен кодекс.

— Мичев като ходи на лов на острова със служебния джип или като разкарва мацки с катера на централата, не е кражба — изтърси Опров. — А аз като взема два чувала царевица от оная, дето ще я зарият напролет тракторите, за това да ме приберат в МВР-то, така ли?

— Абе, Трайчо — ядоса се Божидар, кво го увърташ? Факт ли е, че крадем? Факт е. Всички сме в кюпа. Ти се мъчиш да се измъкнеш с това, че и останалите го правят. Обаче не може да се оправдае едно престъпление, щото било всенароден почин. Пък и аз не се каня да те наклопам на ченгетата. Просто се питам защо крадем. Чудя се и може ли въобще нещо да ни спре. И още нещо ме притеснява: няма ли един ден Господ да ни накаже за всичките ни разбойничества?

— Господ няма — каза уверено Опров.

— Не знам дали няма Господ — каза Терзиев, — обаче нас не през първите седем, ами и през първите седемнайсет години ни учат да не се боим от него. Затова и десетте му заповеди могат да ни озаптят колкото…

— Колкото оградката на „Заводски“^[36] — каза Опров и всички се разсмяха с разбиране.

— Добре, от Бога не се боим. Но от народната милиция определено се страхуваме. Обаче това не ни спира. Тогава поне законът защо не ни умирява? — напомни Божидар, сякаш ставаше дума за страховита стена, призвана да спре устрема на милионната маса.

— Нали знаеш какво казва шопът? „Я, ако не краднем, че умрем“. Къв закон, кви пет лева? — посочи кипаджията непреодолимата сила на народното желание.

— Абе, Божо, що ний да сме умниците, дето ще минават през тая врата в полето, бе? — позова се Опров на изстраданата народна мъдрост.

— Ти я караш не през полето, ами направо през лука — каза Терзиев.

— Преди национализацията — започна Божидар, като се подсмихваше заедно с останалите — имахме къщичка на шест-седем километра от града. Имахме доста лозя, овощни градини, ниви… Дядо, Бог да го прости, беше голям лозар. Изнасяше грозде, череши, ябълки — за Австрия, за Германия, за Холандия. Имаше два златни медала от Пловдивския панаир. От март до октомври живееха с баба в една китна къщичка насред полето. И аз до първи клас изкарвах при тях цялото лято. Помня, понякога ходехме пеша до града и се връщахме през лозята. Имаше едно пътче, викаха му кьоравата пътека, защото минаваше през два-три дола, ниви, оврази и на места едва-едва личеше. Та веднъж се връщахме с баба по кьоравата пътека — трябва да е било през август, защото ранното грозде вече червенееше. Бяхме позакъснели и наоколо на километри нямаше жива душа. Вече бяхме минали последния дол и вървяхме покрай някакво лозе. И аз, хлапак на пет-шест години, гледам — досами пътеката узряло грозде. Посегнах да откъсна едно зрънце, а баба ме перна през ръката с една тънка, жилава пръчката, която винаги носеше, и ми изшътка: „Да не си посмял да пипаш чуждото, че ще ти изсъхнат ръцете!“ Тя ми внушаваше подобни мисли най-често с това пособие. Викаше му „слушка“. За да гарантира ефекта, сега и ме изплаши превантивно. После доста време всяка сутрин си поглеждах ръцете — дали не са почнали да изсъхват. Защото и в лозето до нас имаше грозде, което зрееше по-рано от нашето. И аз все се оказвах наблизо до него. Успокоявах се, че от няколко зрънца нищо няма да ми стане. Ама, знаеш ли? Тъй че Данчо е прав. Като ти набиват от малък в главата да не крадеш, има някакъв шанс да не го правиш и като пораснеш.

Божо замълча малко и небрежно добави:

— Какво още щях да казвам? Да, бе, къде е кашонът с крушчиците, че ми трябват четири-пет. Направо не сварвам да ги сменям вкъщи. Сякаш са произведени все в края на месеца^[37].

Всички се разсмяха. „А, ей за това ставаше дума“ — подсмихна се и Дамян.

Божидар взе последните три крушки, поогледа се, сякаш да провери дали има още нещо за плячкосване, каза „Хайде, чао, че на Митака сигурно му е писнало да стои самичък“ и излезе.

Не бяха минали и две минути, когато телефонът звънна. Терзиев вдигна слушалката и както вече знаем, се позасмя, каза „Разбрано!“ и затвори.

— Виж дали Божидар е още в коридора — посочи той Опров — и му кажи, че Мичев е в централата.

Опров стана, подаде си носа от вратата, докладва високо и ясно „Ни’къв не се вижда“ и се отправи към стоянката си.

— Прибирайте картона и поразчистете малко — каза Данчо.

— Бе дай да си доиграем белотчето. Мичев не е влизал в зоната от миналата презарядка — каза Дамян.

— Действай, действай — натърти Терзиев.

— Умен пич е тоя Божидар. Само че е едностранно развит — каза Опров и всички се засмяха.

— Те май не се обичат много-много с Мичев — каза кипаджията.

— Това не е наш проблем — отряза Терзиев. — Давай да включваме прибора, че не остана време до края на смяната.

* * *

Навън в това време плисна кратък, дошъл неизвестно откъде летен дъжд. Гелето стана рязко, сякаш най-накрая беше решил откъде да избяга, отиде до най-близкия прозорец и заби нос в стъклото. Стори му се, че вихърът отвън е като случаен порив за нещо по-хубаво, решил сякаш да поизмие със специално облъчена с добри слова вода^[40] натрупаните на потайни места у хората и вече достигналите опасно ниво лоши, а доста често и даже прескверни нехристиянски помисли. Заблестяха светкавици, затътнаха гръмотевици, като че ли Господ искаше да каже нещо важно на обитателите на долния свят, да им напомни за онези плочи, които бе дал на един нарочно избран техен представител, да им пошепне колкото може тихичко, че друг един път извежда от Предградията към най-близките отворени врати. Само че кой да слуша? А и дори добрият Дядо да успееше да очисти боклука отвън, щеше ли да го направи тук, зад дебелите стени от тежък бетон, простотия и лоши помисли?

„Ми то тук сякаш започва царството на Рогатия. Хъ. Той пътят за рая си започва на острова. Само че тия тупани край мен няма да го проумеят. Обаче аз, аз какво правя тука?“ — помисли Гелето, после погледа, погледа навън, поразсъждава за разни други несвързани с дъжда неща и главно за бягство, но накрая се върна с въздишка на стола си и задраска нещо из журнала.

* * *

Докато на ЩАО размитаха за евентуални гости, а Добрата сила се мъчеше отвън да измие поне местната лошотия, Божидар вече беше стигнал до щит „Дозиметрия“.

— Мичев е в централата — каза от вратата Спас.

— Ох, аз тогава да побързам да си взема кърпичка и сапунче, че Цецето, горката, ще има много работа.

— Аз ще ти дам — каза началник-смяната и се усмихна от неудобство.

Не му се искаше да става съучастник на Божидар, като слуша остротите му, дори те да бяха конкретни колкото старогръцка басня.

— Нали знаеш, че и сам мога да си взема — успокои го Божидар и тръгна към изхода. Мина през „арките“, без да си направи труда да спре за контрол — знаеше, че праговете за сработване на датчиците за радиоактивност са завишени поне три пъти — и отключи шкафчето си. Измъкна като фокусник по една крушка от ластичните си ръкави и една от крачола на гащеризона и ги подреди грижовно до останалите седем на горната лавица. Огледа критично всичко още веднъж, преоблече се набързо и си тръгна. Пътьом надникна през прозорчето на стаичката за спецоблекло.

Цецка я нямаше.

„Какво щеше да каже Щирлиц, а? Няма я, но не може да твърдим, че не е дошла, щото на идване я видях. Значи е излязла. Но пък след като е излязла, може да се каже, че още не е дошла, което е противоречие. Ето че случаят се обърка — изхили се Божо. — И къде ли може да е? Ами в склада, къде другаде. Я да проверим.“

Той заобиколи и спря под единственото малко прозорче на склада, което някакъв идиот от строителите беше пробил на два метра от пода като в затворническа килия. Може би се бе надявал през него да подава храна на бригадира, като го затворят за назидание заради постоянен тормоз на пролетариата. От тесния отвор, като от дупка в обвивката на душата, струеше светлина.

Божидар се върна до стаичката за спецоблекло, взе един стол, занесе го под прозорчето, покатери се внимателно и видя това, което очакваше: другарят Мичев обучаваше по индивидуален план младата специалистка Цецка на някои нови форми за обслужване на персонала. Бузките на ученичката бяха порозовели от вълнението, предизвикано от интересните теми. Лекцията бе към края си и ученичката бързаше да поеме задълбочено и трайно целия материал. Новите форми на обучение явно изискваха тя да е с гръб към учителя и наведена напред така, че преподавателят да следи каква част от знанието влиза и каква излиза. Виждаше се как Цецето прави всичко, което зависи от нея, знанието да влезе цялото. Даровитият учител също не щадеше себе си. Той предаде с няколко мощни напъна най-важната част от материала и започна да прибира учебните пособия.

Божидар слезе от стола и побърза да го занесе на мястото му, преди да е започнало междучасието.

Когато се появи на БЩУ, вече бе настъпило раздвижването преди края на смяната. Той направи една подпитка на първи контур и прилежно попълни наведнъж осемчасовата ведомост с измислени, но правдоподобни данни. После опъна крака на пулта с намерение да пообщува с Фокнър, но Гелето му звънна по телефона на пулта:

— Божо, Павел се обади.

— И кво?

— След смяната ни кани у тях. Днес навършва 30 години.

— Ей, вярно бе. Как забравихме — каза Божидар. Той изобщо не помнеше рождените дни на приятелите си. — Значи трябва да измислим подарък.

— Какъв подарък?

— Ами от името на смяната: комплект кърпи, сапунчета и една… хайде, две крушчици. Венци — каза Божидар, без да затваря телефона, — заета ли е днес чантата?

Венцислав идваше на работа винаги с платнена сиво-черна пазарска чанта — уж да си носи в нея работните дрехи. С нейна помощ той си беше обзавел механична и електричарска работилница и беше помогнал на колеги при снабдяването на поне още пет. Атомниците бяха взели в ръцете си управлението на съсипващите вярата в светлото бъдеще битовизми и ги решаваха „в оперативен порядък“. По-дребните неща — клещички, отвертки, гаечни ключове или някоя и друга шепа транзистори и различни чаркове за радиотехническата лаборатория, която още дообзавеждаше, се изнасяха направо през портала. Ако обаче беше нещо по-едро — я дрелка, я мултицетче или например еталонен манометър, се минаваше през един от „байпасите“ на пропуска. Това бяха специално разградени части от оградата заради строителството на пети и шести блок, където нямаше постове през деня, а камо ли през нощта. Вярно, „Заводски строежи“ също имаха ограда и пропусквателен пункт. Само че в сравнение с оградата на Атомната, която беше настръхнала с бодливата си тел като граничен кльон до враждебна държава, оградката на „Заводски“ беше като на виличка край морето — не да пази, а така, красиво да предупреждава. За допълнителна сигурност на транзита, по нея имаше дупки, през които Били Лъжеца се беше изхилил, че може да измъкне и парогенератора, ако го нареже на няколко по-едри парчета. Тъй че да забършеш нещо от централата, беше по-лесно от това да отмъкнеш диня от кооперативен бостан.

— Не е заета, бате. Ъглошлайфа го изнесох вчера — поклати радостно глава Венци.

— Няма ли някой с кола? — попита Божидар през общия щастлив смях, но Гелето му отговори, че няма, той каза „аа, голям праз, ще си ходим с автобуса“ и тракна слушалката. Останалата част от времето, докато дойде смяната, инж. Къбоков употреби, за да вземе от складчето си в шкафа армаганите за рожденика и да ги маскира в чантата на Венци.

Когато Божидар и Гелето излязоха, навън беше чисто и свежо, сякаш бяха попаднали временно в някой друг по-хубав живот. Беше валял очистителен дъжд, но кой да ти знае. Унесени в безсмислен разговор, те подминаха портала и кого видяха? Мичев. Беше пред аварийния джип. Той погледна към тях като през стъкло на празна витрина и даже не си сложи киселата си усмивка. Когато го отминаха, Божидар промърмори:

— Май вече са го информирали за мат’риалчето.

— Така изглежда — каза Гелето.

— Аз откога му разправям да го спре това вестниче — изхили се Божо, — но той… „Нека най-напред да им отпуснем въженцето — вика. — После с един удар. По сталински. Нали разбираш?“

Гелето се засмя, но не много радостно. Качиха се в автобуса, шофьорът каза по навик „Ей, пак вас чакам“ и последният автобус стартира към Козлодуй. След десетина минути двамата приятели изкачваха стълбите в блока на рожденика Павел Пантареев — инженер по образование, атомен енергетик по професия, зам.-началник-цех по длъжност, а мислител и любител на книгите — по призвание.

 

P.S. Разбира се, за подриващите устоите на развития социализъм вражески изказвания, които инж. Къбоков направи на ЩАО, бе докладвано където трябва и на когото трябва.