Няколко години след падането на Берлинската стена, през един от ония дъждовни октомврийски дни, когато всичко е толкова противно, че на човек му идва да се обеси, някъде около два часа след обед по почти пустото шосе от Враца за Козлодуй свистеше черен мерцедес. Допреди няколко години в такива луксозни лимузини пътуваха правоимащите от секретар на окръжен комитет нагоре, посланици на вражески държави и наши разузнавачи, използващи ги, разбира се, само като капиталистически камуфлаж при изпълнение на служебния си дълг. Сега подобни возила, всяко от които струваше колкото месечната издръжка на провинциална болница, разнасяха из царството директори на банкови клонове и финансови пирамиди, производители на менте алкохол, депутати от парламента и среднопоставени разбойници от борческите бригади. От време на време лъскавият чуждоземец с включени халогенни фарове с лекотата на хищник настигаше раздрънканите разноцветни жигулита и москвичи, които бяха прекарали по този път не една година и не една щайга зимнина. Мощната машина изсипваше върху им порция вода и кал от безбройните локви по пътя, подминаваше ги и след броени мигове изчезваше, оставяйки зад себе си като кометна опашка вихрушка от водни капки.

Колата караше шефът на охраната на известната старозагорска фирма „Рулер“ ЕООД Здравко Викторов — около трийсетгодишен, с тук-там прошарена черна коса, завързана на разбойническа опашка, леко брадясал, с тъмни мафиотски очила и облечен както подобава — в черна кожена тужурка и джинси в същия класически цвят. На седалката отдясно до него седеше гладко избръснат мъж, на възраст някъде около петдесетте, облечен в официален старомоден и малко изтъркан костюм. Имаше тъмнокафяви артистични очи, а леко къдравата му тъмнокестенява, прошарена вече тук-там коса беше подстригана на модна прическа. Приличаше на скучаещ аристократ, който минава през тази затънтена част на света може би за да потърси подходящо място за поредния си замък, заради облог с иконома си или за да провери дали в тукашните реки не се въди случайно любимият му вид крокодили. Това беше управителят на фирмата инж. Божидар Къбоков. От кратките реплики, когато обясняваше пътя на шофьора, личеше, че той не пътува по тези места за пръв път, а от усмивката, която пробягваше по лицето му от време на време, ставаше ясно: да, той не е идвал по тези краища от дълго време и скучната, като край всеки друг път, гледка извиква у него някакви спомени.

Поради меланхоличната есенна картина или поради някаква друга причина той нито веднъж не пожела да намалят скоростта или да спрат в някое от мяркащите се новопостроени пътни капанчета, да пийнат кафе и ледена кола, да поседят край масичките и да погледат дъжда, унилите хълмове и префучаващите коли.

Като всички заети хора, инж. Къбоков не пътуваше от празното любопитство да види роднини, стари приятели или отдавна забравени места, а по работа, или, както вече се казваше по онова време и в страните от някогашния соцлагер, по бизнес. В Козлодуй управителят на „Рулер“ се надяваше да сключи с Атомната изгодна сделка и бързаше да пристигне там преди края на работното време.

След всичко казано можем да добавим, че той беше работил в централата достатъчно време, за да може да се похвали как е изхарчил там безхаберно най-хубавите си години.

През целия път не се случи нищо особено, като се изключи това, че на влизане в Гложене подплашиха няколко мокри кокошки, които напразно изследваха пътя за изръсено от камионите зърно. Но безметежните времена, когато нямаше конкуренция и житото се ръсеше планово по шосетата от съветските зилове^[2], бяха безвъзвратно отминали. Сега по тях неуморимо щъкаха и обираха всичко наоколо постоянно гладните цигани, бездомни кучета и някои, пропили се още в предишния строй, селски асоциални елементи. Така че зърно нямаше. Отчаяните кокошки се разхвърчаха и разкудкудякаха, но хищникът, който ги ужаси, вече бе напуснал мирното влашко село.

— Наближаваме — каза инж. Къбоков.

— Сигурно се вълнувате — каза Здравко.

— А защо трябва да го правя?

— Ами от това, което съм чувал от вас, оттук май са ви принудили да напуснете. И сега, след толкова години, се връщате преуспял, управител на известна фирма, в мерцедес…

Здравко изпусна „и с шофьор“, но то си беше ясно.

— С една дума, има за какво да ми завиждат бившите колеги — посочи сърцевината на проблема инж. Къбоков.

— Така си е.

Управителят на „Рулер“ замълча. Така си беше. Вярно, идваше за сделка, но тя по-скоро беше повод. Имаше я, имаше я пелиновата тръпка на отмъщението. Само че на кого искаше да отмъщава? На бившия директор, който го беше „принудил да напусне“, както тактично се изрази Здравко? На него откога му бяха посочили тъча. Или на специалистите от дългия списък на ведомствата, в които даде Анализа за мнение? Защо да им се сърди? Затова че замълчаха ли? Нали затова сме оцелели — защото сме избягвали да задаваме въпроси и да изказваме мнения. Все едно дали за византийската политика, за хатихумаюна^[3] или за ергенския данък^[4]. Или за безопасността на атомните централи. Тогава на кого? Да не би на приятелите? Даа, приятелите. Хм, приятелите. Ами тъй е то, приятелите — както би казал любимият автор на един от… приятелите му.

— Май объркахме пътя. Не трябваше да завиваме по лявото отклонение, обаче нямаше никаква табелка — оправда се Здравко като пред катаджия.

— Нищо. Обърни и да се върнем в правия път. Той както винаги си е вдясно — засмя се Божидар.

Обърнаха и след минута-две бяха на Хърлешкия баир.

— Отбий за малко — каза Божидар.

Беше зърнал символа на Атомната. Скулптурата от алуминий — съчетание от атом и турбинни лопатки в авангардистки за онези времена стил — все така си стоеше на върха. Само дето мястото беше пообрасло с храсти и бурени.

„Ето го първия свидетел на великите дни — помисли си Божидар. — От този пилон започваше АЕЦ. Гордостта на индустрията, флагманът на енергетиката, величественият паметник на българо-съветската дружба, както мъдро отбеляза веднъж другарят Кубадински^[8]. Какви мащаби, какви необятни перспективи. Само колко обувалки можеха да се направят от алуминия. И защо я курдисаха? Сигурно за ориентир. На шпионите, де. Току-виж вземат, че объркат Атомната с комбината за целулоза в Хърлец. После една бомбичка и — край: прощавай тоалетпапир, прощавай всенародно благоденствие. Но… поне майсторът й забърса пари за три апартамента.“

— Как ли са изтървали да я ошмулкат циганите? — каза Здравко. — Добри пари могат да изкарат за нея.

„Колко пъти сме минавали покрай нея с децата, като се връщахме с колелата от поредната обиколка на околните книжарници — спомни си Божидар. — Хубаво беше. И какво остана от всичко?“

Той погледна пак към скулптурата. „Ориентир. И символ… Сигурно въобще нямаше да я забележа през буренаците, ако не помнех, че е тук.“

— От това място най-добре се вижда пейзажът — каза Божидар. — Тука някъде бяха снимали и онези зевзеци от „Ку-ку“.

Той си спомни как се беше вързал, когато гледаше предаването „от мястото на събитието“ и как беше звънял по приятели в София след репортажа за мнимата авария, за да пита с изведнъж предрезгавял глас какво е станало.

— Добре беше направено — позасмя се Здравко.

— Всъщност не беше необходима кой знае каква режисура, за да паникьосаш подплашените хорица — каза Божидар. — Българинът не е научен като американеца — да чака поредния измислен хепиенд. Ний си знаем, че можем да се надяваме на най-лошото само в по-благоприятните случаи. И се сещаш, че чернобилските декори все още си стояха. Не ми стана ясно само защо шефовете на Корумбашев не оцениха изследователския му принос. Може да се каже, че популярната тема на Орсън Уелс беше поставена оригинално в квазисоциалната среда на посттоталитарното общество от псевдодемократичен тип. Амче то звучи почти като кандидатска дисертация — изкоментира инж. Къбоков.

— Да, ама и вас са метнали — каза Здравко. Той нямаше понятие кой е тоя Орсън Уелс, а и смисълът на останалото малко му убягваше.

„Ами метнаха ме. След като десет години все такива кошмари съм сънувал… И за някого сънят не свърши на разсъмване“ — помисли Божидар.

— Това, както казва бате Слави, е една друга тема — засмя се той.

Бяха пристигнали.

Здравко спря пред „Белия дом“, както наричаха преди десетина години сградата на администрацията.

„Дори малките шеги, които някога създаваха света ни, вече нямат смисъл — Божидар поклати замислено глава. — Но то и с останалото май е така.“

После слезе с оттренирано движение от колата, облече, без да бърза, модния си шлифер, и сложи бомбето си. Чандлър сигурно щеше да се изсмее, че е с периферия колкото градски колодрум. Взе от задната седалка тежкарското си куфарче S. Z. Dupont, обърна се и огледа площада като пенсиониран федерален агент — с уж разсеян, но всичко виждащ поглед.

Нямаше много свидетели на събитието. А и от тези, които се мотаха наоколо, не познаваше никого.

— Паркирай и докато ме чакаш, хапни някое и друго радиоактивно кебапче — обърна се той към Здравко.

— Слушам! — отрапортува ухилен шофьорът.

Божидар хвърли още един поглед към пустия площад. Ръмеше като в тъжен хепиенд — в някоя от ония сцени, когато главният герой вече е изпълнил мисията си, предателите са наказани, лошите са прецакани и единствените следи, които остават, са надгробни камъни и разбити сърца на красиви жени. Как беше — „един неизвестен пътник на един безлюден площад, в тоя далечен чужд град^[9]“. Това ли беше победата? И беше ли победил наистина? Вярно, бяха приели Анализа. Само че кога? След Чернобил, когато безстрастните компютърни прогнози, които вещаеха бедата, бяха станали нужни колкото на корабокрушенеца — бюлетин за бурите от предишния месец. Защото вече валяха тихите радиоактивни дъждове. А те ръсеха не само виновните. Какво възмездие беше това? Сега, шест-седем години след онези дни, колегите, към които някога изпитваше симпатия и уважение до един бяха минали в лагера на лошите, повечето от тях вече бяха станали собственици на преуспяващи фирми, с надгробни камъни тук се бяха снабдили предимно все негови приятели, а разбити женски сърца определено нямаше.

Не, тоя площад решително не подхождаше за триумфална арка. Смешно беше: Нострадамус от Козлодуй или Радамес на плаца пред Атомната.

Божидар премина краткия път до входа на администрацията, отвори както някога машинално вратата и влезе — както се влиза в някой от лабиринтите на миналото, където се пазят спомените за униженията в казармата, за жените, които са ни изневерили, за приятелите, които са ни предали, а от скоро време — и за известията за неплатени данъци.

* * *

На тридесет и шест години Божидар Къбоков беше типичен интелигент: с неясно положение в обществото, без определена перспектива в службата, с перманентни заеми от весекаса^[10] и естествено, без собствено жилище.

Тази съботна сутрин той не беше на работа. Вкъщи нямаше никого. Децата му играеха някъде по улиците, жена му беше в командировка и все още никой от приятелите му не се беше домъкнал. Затова инж. Къбоков спеше сладко и сънуваше сутрешен сън. Беше на острова и пътуваше с колелото към голямата топола. На поляна край блатото се бяха излегнали няколко млади жени, които уж бяха на плаж, но като го видяха, започнаха да свалят банските си, а заедно с това и да му се усмихват съблазнително. Инж. Къбоков остави велосипеда и тръгна към тях. Бяха му много познати. Едната беше кестенява, но останалите бяха русокоси — точно каквито най-много харесваше. Те държаха някакви листчета, махаха му с ръце и му ги показваха, сякаш току-що му бяха написали на тях пламенни любовни призиви. „Ох, че са хубави“ — помисли той и забеляза, че е свързан към всяка с бели овчи черва. „Ха, чревца — каза си радостно Божидар. — Ще си направя чорбичка.“ Той не беше наясно, че в българското сънопроизводство овчите черва са иманентен астрален символ на любовните връзки. Инж. Къбоков тъкмо беше наближил младите жени, когато пред него изникна от нищото доста голям и подчертано неприятен великан, който носеше келтски боен шлем с рога. И уж му беше непознат, но отнякъде знаеше, че това всъщност е неговият директор. Великанът тръгна към него заплашително и Божидар му приложи сложна хватка от източно бойно изкуство. Обаче директорът му — сега ясно се видя, че това е той — му приложи контрахватка. Биха се известно време, но накрая великанът застана неподвижно, съгласно сценария, Божидар го изрита с обикновен махленски шут и той изчезна. На мястото му се появиха някакви дълги лавици със сребърни камбанки. Божидар си помисли мимоходом, че може да ги използва за въдиците си, тръгна забързано към полуголите жени, които вече бяха негови, и… се събуди.

„Какъв хубав сън“ — помисли инж. Къбоков и реши да се поизлежава и да го досънува, въпреки че тая сутрин трябваше да оправя бойлера, който течеше вече втора седмица. Във всички блокове на централата имаше безплатна топла вода от парокотелката, само той беше с бойлер. Отказа се от единственото козлодуйско благо от чиста проклетия. Били му гръмнали радиаторите. Чудо голямо. Сменят се. Проблемът е докато ги намериш. А така плащаш ток на поразия. Тъй е, само че апартаментът на инж. Къбоков нямаше електромер. Може би го бяха откраднали или въобще не го бяха поставяли, а на ония мързели от енергото не им минаваше и през ум да сложат нов. Що да слагат? Да го отмъкнат и него ли? Така че можеше да си гори ток колкото малко село. Все едно — инкасаторката му начисляваше някакви си три лева „база“. Какво бяха те при три-четиристотин лева заплата? „А, ще го оправя някой друг път тоя скапан бойлер. Кой ме караше да го слагам? Можех да сложа «лилипути»^[11] на всеки кран“ — помисли мързеливо Божидар и се приготви да заспи отново. Но не му беше съдено — ранобудният му комшия от горния етаж вече беше започнал да бичи крадените от съседния строеж дъски за самоделната си библиотека. За какво го беше домъкнал тоя мини циркуляр чак от Нововоронеж, ако не да бичи крадени дъски и да вбесява комшиите? Божидар се опита да изолира шума с възглавницата, но стърженето от съветската апаратура можеше да докара до отчаяние и пенсиониран кантонер в трети стадий на глухота. След като не успя да се справи с проблема, инж. Къбоков се надигна и удари главата си в шкафчето на собствената си саморъчно направена библиотека. Което незабавно извика въпроса кой го е накарал да се домъкне в тоя забутан град. Всеки може да си зададе такъв въпрос и е важно да може честно да си отговори. Божидар Къбоков си мислеше, че е тук заради жилището и естествено, естествено, ама естествено, за омерзителните, но за съжаление вездесъщи пари. А имаше още една причина — истинската, но нея той не беше измислил. Затова, може би заедно с козлодуйския вятър, в апартамент номер седем нахлуваха понякога неясни и доста тъжни мисли. Тогава Божидар обикновено отиваше в кухнята посред нощ, опираше чело в прозореца и дълго гледаше навън, като че ли искаше да зърне нещо, което бе загубил много отдавна и което му беше страшно необходимо. Като, да речем, парче от пъзел, без което картинката губеше смисъл. Или липсващ важен чарк от сложна машинария, без който тя нямаше как да тръгне. Гледаше тъпия отсрещен блок, полуосветен от оцеляла по чудо улична лампа, докато стъклото се замъгли от дъха му, а по някое време извиваше глава към някои от двата края на пустата улица, сякаш очакваше оттам да дойде някой закъснял спасител. Но нямаше никого и той пак се вторачваше безсмислено в празнотата. Не само през нощта го търсеше той онова липсващо много, ама наистина много важно нещо. И през деня се случваше да се зарее из отминалите дни, сякаш там между спомените можеше най-после да го зърне. Но все не успяваше и не успяваше. Вероятно защото не търсеше там, където трябва. А може би защото обикновено се залавяше с нещо ненужно. Ето — и в този момент, сякаш за да потвърди думите ни, той затърси пипнешком чорапите си под леглото.

Понякога съдбата има странни прищевки. И сега, докато ругаеше неадресирано и постоянно напипваше детски играчки вместо втория си чорап, случаят поднесе на Божидар Къбоков невероятна възможност.

Телефонът иззвъня. Божидар се вторачи в него, както подчинен гледа шефа си, когато оня му отказва лятната отпуска, после стана, довлече се до апарата и вдигна слушалката.

— Къбоков слуша.

— Божо — беше Гелето, — ще дойдеш ли на острова?

Божидар погледна часовника си за ориентация в тоя пообъркан пространствено-времеви континуум и въздъхна. И бездруго беше вече късно да ходи до Клисока. А на острова можеше да успее да дремне на сянка под тополите и да досънува вълнуващия сън. Беше хубава идея.

— Друг ще идва ли?

— И Иван ще дойде. Вчера Емил и Киро са били до голямата топола. Шаранът е почнал да кълве.

Гелето несъмнено беше сърцевед и като почака, докато приятелят му смели информацията, добави конструктивно:

— Хайде, след десетина минути те чакаме пред нашия блок.

— Стръв има ли? — попита Божидар.

— А ти как мислиш? — засмя се Гелето.

Божидар тракна слушалката, огледа разхвърляната стая с поглед на режисьор, който не одобрява разположението на труповете след финалната престрелка, и се затътри към кухнята. А тя беше чиста и подредена. Вечерта децата бяха измили чиниите и избърсали печката, но инж. Къбоков не се впечатли от усилията им. Беше горд, че ги е научил да се грижат за себе си. Малко е да се каже, че не беше привърженик на ранния Спок^[12]. По някаква незнайна причина, а може би най-вече защото ги беше шамаросвал когато трябва, но те не приличаха на останалите разглезени подрастващи в Козлодуй. Можеха да вършат противната му домакинска работа, а по този начин му оставаше време, през което можеше да класифицира останалите задачи и да избере подходящ член от семейството, на когото да ги възложи. Благодарение на тези му навици (които някои негови колеги бяха склонни да наричат турски табиети), той имаше възможност да се отдава на разнообразни хобита, безполезни размисли и приятелски запивания с различна степен на последствията. Верен на навика си да разузнава обстоятелствата предварително, и сега като влезе в кухнята, инж. Къбоков най-напред залепи нос за стъклото. Навън грееше слънчице, по небето нямаше нито едно облаче, а по улицата се виждаха обикновени козлодуйски граждани. Всичко обещаваше двата почивни дни да протекат славно и безметежно — тъй както в живота му се бяха изнизали стотици други преди тях. „Мдаа…“ — помисли инж. Къбоков и се помота още малко, после изведнъж се преобрази, събра раницата с бързина, на която би завидял и руски/американски^[13] десантчик, написа бележка на децата с указание да си приготвят меню по техен избор, да не дразнят съседите и да не образуват бойни коалиции, и се измъкна от къщи.

Когато приятелството се съчетаваше и със скитосване по острова, земните сили, които можеха да го отклонят от пътя му оставаха само три: неотложно семейно задължение (в тоя списък бойлерите определено не влизаха), внезапно повикване в централата и някой започнат вече бридж маратон. Отново с приятели.

* * *

След половин час тримата вече бяха преминали ръкава със сала под Казана и сега натискаха педалите по изровените коловози.

Със своите десетина километра дължина и на места повече от километър ширина Козлодуйският остров изглеждаше огромен. Незаселен заради пролетните и есенните разливи, той се беше превърнал неусетно в нещо като малък резерват. Навсякъде растяха тополови гори, пътеките сред тях бяха избродирани от следи на сърни и глигани, а по високите върхари гнездяха десетки щъркели. Когато през лятото водата се отдръпнеше, в блатата оставаше толкова много риба, че я ловяха, като я захлупваха с кошове. Накрая, преди те да пресъхнат, за баберка се събираше и безброен пъстър птичи свят и през деня от тях долиташе шум като от далечна гладиаторска арена. Козлодуйци бяха прекарали тук само няколко горски пътчета, за да могат да стигат с каруците си до царевичните ниви и да извозват сено и дърва, освободени от противните на народа държавни такси. Цивилизован по този начин, островът изглеждаше достатъчно див, за да удовлетвори и най-капризните любители на силни усещания. Божидар веднъж се изсмя, че ако вместо централата местните селяндури бяха построили няколко сала с вградени кебапчийници и бяха направили реклама в две-три западни ловно-рибарски списания, може би щяха да изкарват повече пари, отколкото от аеца. Обаче образованите и капризни пришълци не харесваха острова. Дразнеха ги недопустимите за техническа интелигенция неравности по терена, неприемливата локална гъстота на комарите, както и нетърпимата липса на будки с бира и неотменните към тях емайлирани ватерклозети. Затова почти никой от тях не идваше тук и тримата бяха прекарали сред тишина и спокойствие безброй безметежни дни.

Срещу изгорелия траф те слязоха от колелата, тръгнаха напряко покрай царевичната нива и в самия й край потънаха в тополовата гора. Хубав беше островът, но от всичко най-хубава беше точно тя.^[14]

— Ний амен-амен стигнахме — каза Божидар.

— Трябва да наловим таранки — прозя се Гелето.

— Аз викам най-напред да хвърлим въдиците и докато шаранът ги разглежда, можем да изкараме със серкмето поне малко тиня и водорасли — каза Иван, свали бялата си шапка идиотка и забърса потта от полуплешивата си глава.

Божо и Гелето се захилиха и тримата продължиха надолу край реката. След малко се показа и долното блато. Водата беше спаднала от горещините през последните дни и почти всичко, което хвърчеше на острова, преследваше малките рибки или претърсваше брега за хранителни остатъци. Ято яребици изхвърча вляво от храсталака, но на тях нямаше да им направи особено впечатление и ако бяха опечени на шишчета и набучени покрай пътя. До мястото стигнаха мълчаливо. Оставиха колелата на сянка между тополите и се спуснаха до брега.

— Дотук имаме късмет — каза Божидар. — Ония прасета от фуражния^[16] още не са освинили реката с динени кори. Не съм виждал такава бистра водата от пролетта.

— Остава само шаро да кълве — каза Иван и кръглоликата му и малко заспала физиономия се освети от стаените надежди на вманиачен рибар.

— Няма риба вече, нямаа. Избиха я с бомбите, тея катили — каза Божидар.

В тишината на късната утрин се чуваха хлопатарите на стадо крави на отсрещния румънски остров.

— Що не преплуваме до Копаница, вместо да чакаме някой шаран с извратен вкус да опита от качамака на Гелето? — каза Иван. — Нали едно време оттам е тръгвало чевермето за хайдутите? Откога си мисля да възродим традицията.

— Мама ме е учила да не подражавам на разбойници — каза Божо.

— Ти пак се каниш да се заядеш — засмя се Иван.

— Може и да са разбойници, само че благородни. Като Робин Худ, Вилхелм Тел или… — запъна се веднага Гелето.

— Или Дата Туташхиа^[17] — каза Божидар.

— А, точно него щях да ти посоча — каза Иван. — Какво имаш срещу тоя човек?

— Нямам нищо. Обаче те и тримата са само литературни и филмови герои.

— Вилхелм Тел не е само легенда — каза неуверено Гелето.

— Прав си, той е и главно действащо лице от опера.

— И какво от това? — попита наперено Гелето.

— За тях конфликтът е измислен. Той само провокира чувството ни за справедливост. Ти можеш да си изградиш представи за героите, да се отъждествиш с тях или да ги отхвърлиш. Но всичко е наужким. Докато нашите хайдути са си били съвсем реални и при тях разбойничеството е съдебна констатация.

— На турския съд — каза Иван.

— Турски, ама съд. По една или друга причина, ние сме живеели в тяхната държава, а не те в нашата.

— Да, ама е било насила — посочи с пръст Гелето това позорно обстоятелство.

— А диктатурата на пролетариата, да не би да е поощрение на свободната воля?

— Тя е теоретично понятие — опроверга го уверено опонентът му.

— Ами станалото на Девети? То да не е било доброволно? — попита Божо.

— За такива като тебе, не — бъзна го Иван.

— Ти пак извъртя нещата на лична основа. Като партиен секретар. Айде да не спорим повече, че получавам колики. Дай сега да инсталираме апаратурата — каза миролюбиво Божидар.

Все така ставаше. Хвърляше маса усилия да мисли върху най-различни теми. Обаче обикновено стигаше до такива тези и теории, които бяха твърде далеч от ортодоксалните. И щом се опиташе да ги сподели с някои от приятелите си, те начаса си изфабрикуваха противоположно мнение и се обединяваха срещу него.

— Чакай, чакай, не се измъквай — каза Иван.

— Виж, Божо смята споровете за загуба на време — намеси се Гелето и зацитира, като рисуваше с пръстите си известните ораторски фигурки: — Той учи, че няма смисъл да се спори: първо, с хора, които не знаят какво твърдят; второ, с онези, които предварително заявяват, че не могат да бъдат убедени; също така с тъща, с радиоточка и с привържениците на комунизма; и най-вече с милицията. С нея споровете били много болезнени за духа и тялото.

— Така е в общи линии. Пропусна само дървения философ Тодор Павлов^[18].

— А ние към коя категория сме? — поинтересува се Иван.

— Тоя въпрос ви го оставям за домашно. Аз сега отивам да сека пръчки. За такива като мен, ако искат да оцелеят, това било едно от най-подходящите занимания. След чукането на камъни, разбира се. Това последното в специално организирани за целта зони за доброволен каменарски труд — подхилкна се Божо и се мушна сред върбалака край брега.

След около час на разстояние близо половин километър, на местата, където очакваха да удари шаранът или някоя ненужно едра бяла мряна, покрай брега вече стърчаха двайсетината пръчки на въдиците, забити под ъгъл в земята. На върха на всяка се мъдреше, като наблюдател на ООН, голяма буца кал.

На малка полянка, доста далеч от основната батарея под третата върба, но затова пък на сянка, тримата бяха насядали край няколко пластмасови кутии с домашни хранителни остатъци. Имаше и едно отворено шише наркоопска гроздова, от чиято миризма мравките на половин километър околовръст панически местеха мравуняците си.

— Ха, наздраве — каза Божидар и гаврътна една от трите алуминиеви форми за крем карамел, които използваха вместо чаши.

— Геле, ти откъде беше забърсал купичките? — поднесе го Иван.

— От една врачанска закусъчна — отговори вместо него Божидар.

— Тц, тц, тц — затюхка се театрално Иван, — и аз бях тръгнал да търся, ама докато се натуткам, тия врачанлии бяха ошмулили всичко. В закусвачниците бяха останали само големите тави.

Божо се засмя и наля по още един пръст. На всички кражбата беше близка като на ония туземци от вица, осъзнали колко хубаво и вълнуващо е, когато присвоиш нечий кон, и колко неморално и осъдително е, когато някой отмъкне твоя. Абе, харесваха му тия двамата… да, може да се каже, юначни… такова, де, разбойници.

— Май раншко започнахме тая сутрин — каза Иван. — След малко да не започнем да оплитаме въдиците.

— Той да удари, пък… — промърмори инж. Къбоков и размаха ръка в пояснение на това, колко нищожни са шансовете на шарана.

— Ако сега се върнем капо, само след седмица ще се реваншираме на Волга — каза Иван.

— Хайде, бе, аз вече почнах да си мисля, че няма да тръгнем — каза Божидар.

Инж. Къбоков нямаше кола. От чиста проклетия не искаше да се нареди на опашката или да си купи на черно някоя поразтракана жигула. Затова от месеци навиваше приятеля си, който имаше, да направят едно турне из соцлагера, за да „подпомогнат заедно културно-търговския обмен между братските народи“. Той така се изразяваше за черноборсаджийските си воаяжи. А те в основата си се опираха на непонятната за здравия разум перманентна липса на стоки, които се търсят под дърво и камък в страните от лагера, на уменията на ценовиците в тях да формират необясними разлики в пъти на цените им от двете страни на въображаемата държавна граница, и най-вече на неугасващия стремеж на социалистическите труженици да докопат онова, което невидими повелители бяха решили, че не им се полага.

Нямаше разумен човек, който да не вижда шашващите абсурди на соцснабдяването и да не се досети, че са предизвикани от плановата икономика на любимия строй. Едва ли бяха много случаите, в които да се вбесиш или поне да не се ядосаш здравата, когато дефицитът^[20] на необходимото ти благо се прояви точно като ти е дошъл редът — след два часа дремуцане на опашката. И продавачката ти каже освобождаващата душата й фраза: „Свърши, другарю.“ „А кога ще докарат?“ „Ми, не знам.“ Божидар твърдеше, че това било най-видимият резултат на най-прогресивната обществена система. Да, и грозните сгради. Обаче колко бяха хората като него, които правеха поне нещо или нещичко, за да се запълнят безбройните липси на всичко най-необходимо и да направят живота поне отчасти приемлив? Съвсем, съвсем малко. А колко пък бяха готови да платят цената на една истинска промяна? Комай нямаше такива. Нещо повече. Божо знаеше от опит, че дори и тези, които охотно участваха в обмена на контрабандни стоки, щяха веднага да се отрекат от такива разлагащи новия строй елементи като него, щом се появят онези цивилни сътрудници със смразяващите сърцето червени служебни карти. Да се отрекат и да го заклеймят. Буржоазна отрепка такава. Но защо да им се сърди? Иначе щяха да ги изхвърлят от сценария.

— Божидаре, що не отидеш да хвърлиш серкмето? — сепна го Гелето. Беше му омръзнало да слуша как ще купуват обувки, джинси и всякакви полски боклуци, които ще пробутат на тройни цени в Съюза, оттам ще вземат злато, което ще продадат на самите поляци, после ще вземат плюш за Чехия, от Унгария пък ще купят сапун „Каола“ за румънските граждани^[21], и така, докато се върнат богати и преуспели в родината.

И работата не беше в това, че тези търговски турнета изглеждаха безполезни: Божидар профукваше всичко спечелено още по пътя и от цялата далавера оставаха само спомени как са се натряскали в някоя елитна кръчма и след това са се замеряли с посребрени лъжички с чер хайвер или са поливали цветята на готвача със „Советское шампанское“^[22]. Истинската причина беше, че някъде дълбоко в душата си Гелето не приемаше участието на приятеля си, а още по-малко своето, в контрабандистките набези — тая своеобразна невъоръжена и зле организирана съпротива срещу новото социално статукво, което го дразнеше непрекъснато — както впрочем всички останали като него. Защо обаче не искаше да вземе страна, той не можеше да реши. Може би от страх? Не. От къде на къде? Беше му ясна полезната същност на онова отхвърлено, отречено и заклеймено още в крехкото му детство нещо, наречено свободна търговия. Още по-убедителна беше явната вредност на нейна липса, която пораждаше стресиращи взаимоотношения и социално напрежение и се възпроизвеждаше всеки път и навсякъде. Само че защо трябваше да се включва в опити да се възроди онази буржоазна среда, когато това се преследваше от закона? Това беше като да лекуваш обикновена настинка с азиатски грип. Или с комбинация от магарешка кашлица и класически дрисък — помисли Гелето доста картинно. Всъщност… и страх си имаше малко. Абе, доста си беше.

Всичко мина за секунди през ума му, без да оставя трайна следа — някаква малка мисловна вихрушчица, която вдига като ненужни хартийки и сухи листа само случайните остатъци от добродетелни (а такива ли бяха?) принципи и позабравени прояви на честност. И спонтанно възникващи досадни умозаключения, потребни колкото довеян отнякъде уличен прах.

— Да, бе, що не вземеш и ти да свършиш нещо полезно? — обади се като черна станция^[26] Иван тъкмо навреме, да разсее затормозяващия мисловен шлам на Гелето.

— А, ето Ваньо ти го каза в очите — посочи и той истината на оформящият се вече общ враг.

С тъмните си вежди и големи рогови очила на късогледите си очи приличаше на умната птица сова — наставник на децата. Обаче носеше дънки — най-често протрити, принципно нежелани от партията и дори забранени^[27] през едни десетина години (което беше съвсем кратък период в сравнение с очакващото се безкрайно развитие на новия строй) и това разваляше педагогическото впечатление.

— Като гледам, конкуренцията вече е опоскала тая локва. Май ще трябва да се ходи до горното блато — въздъхна Божидар и се огледа за съчувствие.

Но приятелите му явно бяха коравосърдечни хора.

— Що не вземеш да се поупражняваш на тревата? — Иван посочи с ръка полянката. — Нали все за тренажори мрънкаш. Ей ти възможност — хем ще си половиш, хем няма да чистиш серкмето.

Божидар се подхилкна и си допи чашата. Стана, извади мрежата от раницата, взе малката кофа и се запъти към колелото. Повъртя се малко край багажа, подритна задната гума, закачи кофата на кормилото и подкара нагоре по едва видимата пътека, в която треволяците бяха превърнали стария път за сечището.

* * *

Таня, или официално Татяна Михайловна Петрова, по баща Фьодорова, мина ръкава със сала малко след девет. Бяха решили с Мариана да ходят на плаж през двата почивни дни. В четвъртък вечерта, след като изгледа от скука филма по телевизията, тя погледа по инерция какво става на екрана още минутка-две, после отиде до тоалетната, оправи леглото и изведнъж разбра, че не й се спи. На другия ден трябваше да изкара противната й петъчна смяна, после да вземе детето от градината, да приготви вечеря, след това да прибира разхвърляни играчки, да оправя проклетата къща, да гледа родните тъпи съветски филми, да трепе комари и да се бори с хлебарките. Неясно защо, но нещата в живота й въобще не се подредиха така, както й се искаше.

Когато се ожени за Чавдар и се разчу, че ще се преселва в България, всичките приятелки й завиждаха. Някои от тях бяха успели да отидат по „путьовка“ в България^[29] и разказваха, че там е топло като в руска баня, в магазините има неограничени количества салам, по дърветата растат от само себе си невиждани плодове, а на морето е толкова хубаво, че те хваща яд защо Червената армия не е превзела тая държавичка още през тринайсети век. И не беше за вярване, но там изобщо нямаше съветска милиция. Имаше някакви с подобни униформи, но веднага се усещаше, че в сравнение с родните чекисти те бяха като добрите герои Чук и Гек^[30]. Всичко това беше непонятно за руския човек, особено онова за салама, а пък за милицията вече съвсем. Е, как тогава да не завиждат приятелките й? „Провървя ти — беше казала сестра й вечерта, преди да тръгнат с Чавдар за Москва, — ти наистина успя да се измъкнеш.“ А брат й повтаряше преди всяка водка „Ты у нас умница“, докато накрая се отряза като мотика. После го изби на поезия, час по час фъфлеше „Хороша была Танюша, краше не было в селе“^[31], размахваше чашата си и все не успяваше да я излее в ухото си. Баща й се беше изпраскал за случая с всичките си ордени от Отечествената, сякаш се канеше да се жалва в градския съвет по квартирен въпрос^[32]. Той удържа фронта половин час след брат й. След това и той заповтаря като трофеен грамофон, че през четирийсет и четвърта така и не му провървяло да мине през България, а трябвало да пази танка си край Турну Мъгуреле да не го откраднат влашките цигани. Михал Фьодорович редуваше спомените със залпове „Столичная“ и току подхващаше „Хороша страна Болгария, но Россия лучше всех^[33]“. Таня знаеше, че реалностите най-често са противоположни на руските песни, и си мислеше, че дните занапред ще приличат на времето, прекарано с Чавдар в „Космос“, който тогава беше един от най-шикарните московски хотели. А там бяха в апартамент с фински мебели, италиански мрамор в банята и цветен телевизор Philips в хола. Ченгетата на рецепцията установиха веднага, че е рускиня, но тя беше с чужденец и ако я следяха, това ставаше дискретно или поне с такт и отдалеч. За тях тя беше вече като че ли зад стъклена стена, отвъд която те нямаха власт, и погледите им не я плашеха. Това беше свободата, за която мечтаеше, и на нея тя се радваше повече, отколкото на лукса в апартамента. Но всичко това бледнееше пред шведската маса в ресторанта. Когато Таня за пръв път влезе в залата, най-напред се спря слисано пред масите, отрупани с колбаси, рибни филета, салати, супи, боршове и аламинути.

„Какво се втрещи? — беше я попитал Чавдар. — Вземи две-три чинии и да наринем каквото там ти харесва. Няма значение колко — накрая плащаш все пет рубли.“

Точно така се изрази и това просташко „да наринем“ най-точно съответстваше на невероятното, немислимо разточително изобилие от храна. За нея. Но възрастните холандки, шведки и германки, които се разхождаха, понесли като кози някое зелево листо и купчинка картофки до него, очевидно се впечатляваха от деликатесите колкото швейцарски крави от манастирски кебап.

Хубави бяха онези дни. Но… лайфът трая два месеца, след като пристигнаха в България. После… после всичко свърши. Разведоха се с Чавдар преди три години. Оттогава в живота й нямаше нищо друго, освен отдавна омръзналото й ежедневие на лаборантка в радиохимична лаборатория, грижите за Валери, епизодични връзки със случайни мъже и постоянен страх да не я върнат в Съюза. Таня се постара да научи български, защото предпочиташе да прекара тук сто години в самота като онзи… забравила му беше името, отколкото да се върне и за ден в родната действителност. Но да стои сама й писваше и затова снощи отиде у Мариана. Поприказваха си уж за работата, но, честно казано, главно за Божидар, докато съседът се прибра към дванайсет и започна да се кара с жена си.

Вечерта беше топла, жабите в гьоловете край Дунава квакаха и пасторалното спокойствие на късното лято допълни действието на двете чаши джин с тоник.

Решението да отидат на плаж двете взеха закономерно, бързо и единодушно.

Сутринта към девет Таня заведе Валери при съседката си от горния етаж. С нея често си помагаха. Каза й, че ще го вземе към обяд и почти на бегом стигна до сала. Мариана я нямаше. Една каруца вече беше качена, а следващата трополеше между тополите. Реката тихо пропляскваше от допира с дървената платформа, пътниците бъбреха на влашки, а около сала цамбуркаха уклеи. Салджията погледна бегло късите й панталонки и Таня ясно прочете в погледа му желанието да я доразсъблече заедно с продължението. Но сякаш някой подсказа на мераклията колко малък е шансът да го огрее и той направи физиономия на мълчалив защитник на ортодоксалния морал, пазен грижливо през вековете от капитаните на влашки салове. Може би повлияна от същата тайнствена сила, изненадващо и за самата себе си, Татяна Михайловна се качи. Сама.

Като слезе от сала, тя се направи, че не забелязва погледите на двамата власи, които се мотаха около каруца със сено. И двамата бяха турбинисти в Божидаровата смяна.

— Добрутро — каза единият. — На плаж ли си тръгнала?

— Да — каза Таня. Очевидно беше, че не е тръгнала за дърва.

— Тогава си първата — каза другият. — Отзарана минаха с колелата Божо, Гелето и Иван. Ама те идват тук за риба. Ходят все до голямата топола.

Ясни й бяха тези — уж да поприказват, а всъщност да погледат по-дълго бедрата й. Е, и на нея й харесваше да усеща мъжки погледи, но не тук и не на тези двамата. Тя се подсмихна — така както го правят жените, когато генетичният материал на ухажорите е от долните класове на еволюцията, и зави по пътя надолу покрай реката. Уж бяха решили с Мариана да ходят на плаж в горната част на острова, ама на — тръгна в противната посока.

След завоя тя престана да усеща погледите им, а след стотина метра и глъчката покрай сала съвсем затихна. Реката пътуваше надолу заедно с нея също като в детските й години, когато ходеше заедно с баща си и брат си за риба на Дон. Тогава й се струваше, че могъщият воден поток сякаш тече през самия й живот. Веднъж цял ден се спускаха с лодка покрай самотни дървета, хутори и пожълтели безкрайни нивя. Тогава си беше помислила, че това е може би вечността: да се плъзгаш тихо покрай брегове с рехави горички, къщурки, злачни поля и хора, които гледат към теб, сложили ръка над очите си. И да пътуваш по реката, да пътуваш… безкрай. Но ето че белият Дунав бе сменил тихия Дон. Все пак онази река от детството й още проблясваше понякога в мислите й като сребърна нишка — някъде далеч, където знаеше, че вече няма да се върне. Ако Таня беше по-романтична натура, можеше да поседне под някоя плачеща върба и да се потопи във вече губещите своите ясни очертания заливи на спомените. Или поне можеше да се разходи боса покрай брега и да погази като немирно дете в приятно хладната вода. Тогава може би и нашата история щеше да тръне по съвсем друг път. Но за късмет тя мислеше трезво и изведнъж си даде сметка, че е за пръв път в тази част от острова и че не знае накъде върви. Продължи все така безидейно и стигна до някакво разклонение. Таня се поогледа и, несъмнено под идейното влияние на партийните повели, зави наляво по пътчето, което минаваше през сечището, след това покрай малко блато и накрая изчезваше в гора от стари тополи. Не след дълго пътуваше сред прохладата на десетилетните дървета. Гората свърши отведнъж и пред нея се откри голям залив с пясъчна коса.

Наоколо нямаше жив човек.

Таня спря, колкото да разгледа набързо географското си откритие: отсреща имаше остров — български или може би румънски, а на него се виждаха крави. Кравите изглеждаха малки, от което следваше, че островът е далече. Пясъчната коса беше задоволително дълга, пясъкът беше чист, а водата й се стори плитка. Сигурно беше и топла. Нямаше причини да е недоволна. Тя слезе на брега и избра едно по-закътано местенце покрай върбалака.

Надолу по брега се виждаше високо дърво. Това трябваше да е голямата топола. Таня остави чантата си на земята, опъна малко чаршафче и си свали панталонките. Банският й беше с цвят на незабравка и прикриваше символично хубавите й гърди. Тя се излегна на чаршафчето и се загледа в реката. Напоследък я обземаше типичната руска хандра^[38], но самотният бряг и слънчевите лъчи добавиха сега още по-типичната за рускините сладострастна нега. Тя полежа малко, после стана, свали горнището на банския и се излегна — уж на нудистки плаж^[39]. А всъщност искаше да я види Божидар.

Ето за това беше цялата работа.

* * *

Слънцето беше напекло и Божидар усещаше как капките пот по лицето му започваха да се сливат на малки вадички. Той караше колелото с една ръка, въпреки подскачанията от неравностите на пътеката, а с другата отмахваше надвисналите от двете страни клони на храсти. Въздухът беше натежал от миризми. Миришеше на трева, на река, на тополи, на блата и мокри брегове, на царевични ниви и изпръхнала земя, на изсъхнали листа, върбова кора, коприва и къпинови храсти. Миришеше на остров. Хубаво беше тук и Божидар неведнъж беше бродил по пътищата край старите сечища, изровени от тракторите и ремаркетата, с които работниците изнасяха отсечените дървета. Веднъж хвана малко гардже, което подхвърчаше в измъчени опити да излезе от дълбокия като канавка коловоз. Децата бяха вързали с въженце крачето на нещастното туземче за едно колче край палатката и цял следобед го учеха да говори влашки. Друг път на завоя, малко преди пътеката да влезе в гората, беше затънала шкодата на единствения софиянец, на когото беше помогнал някога. Тоя куку беше минал ръкава срещу каса бира и една брадвичка от шведска стомана, които беше дал на салджията, за да го прекара посред нощ на острова. Божидар беше зарязал въдиците за два часа, докато сечаха клони с ловджийските си ножове и ги постилаха в дългата десетина метра локва, за да измъкнат колата от калта.

Когато се върна, като награда за тая изненадваща отзивчивост на една от пръчките се беше закачил единайсеткилограмов сом — първия му подходящ за разправяне улов.

Божидар можеше да си спомни и за други случки през безбройните дни, преживени на острова, и да се настрои по-романтично или поне по-подходящо — както подобава на избраници на съдбата в решителните минути преди началото на велики дела. Но… той бързаше и мислеше най-вече, че е горещо и до горното блато остават десетина минути яко каране. След първата върба пътеката се сливаше със сенчестия горски път. По дълбоките коловози, които не изсъхваха напълно дори през август, се караше трудно, но пък наоколо беше прохладно и тихо. Към края на гората Божидар свърна вдясно, слезе от колелото и тръгна между дърветата. След около двеста метра между тополите проблесна мътното сребро на застояла вода.

Той излезе на блатото точно край върбалака, остави колелото и напълни кофата с вода. После отсече три пръчки, залепи в тънкия им край по шепа качамак и ги забучи на удобни за хвърляне места. След това излезе на брега, запали цигара и седна на един полуизгнил пън. „Защо така ми харесва тук? — помисли вяло Божо. — Може би защото се връщам назад към природата. В естественото ни, така да се каже, лоно.“

Това, разбира се, бяха глупости. „Всички дрънканици, че човек ходи на пикници само от някакво си желание за връщане назад към природата — се беше изцепил веднъж Иван, — са пълна боза. Може и да има нещо подобно, останало от времето, когато сме живеели щастливи по дърветата. Някакъв затаен копнеж, някакъв атавистичен порив към свободата, какъвто човек изпитва, когато е, да речем, на оперативка при шефа, на събрание на домсъвета или… на предизборна среща с народния си представител. Как по някое време тогава му се приисква да скочи, да размаха една дълга, яка тояга и да изреве с цяло гърло: «Ихуу, ихаа. Вашта…» (цензурирано).“ „Няма да споря — беше му отговорил тогава Божо, — има и такъв порив, но истинската причина винаги е една: да се скриеш поне за малко от екзистенциалната същност на действителността, която ни отнема изразната свобода и вместо това ни предлага едно уморително, продължаващо според някои, вече милион години, очовечаване. Напоследък си проправя път теорията, че развитието е точно в противоположната посока с уви, наближаваща развръзка — подхилкнал се беше той. — Нали си му чат — несъмнен ерудит като мен е наясно с тази, както и с всякакви други теории. Само че сега не ми е до тия отвлечени същности. Дай да минем към по-практични дейности. Я ми подай шишето с шльокавицата.^[43]“ Да, инж. Къбоков обичаше острова тъкмо заради това: тук беше оазисът, в който можеше да избяга от духовната козлодуйска пустош. Тук можеше да се скрие от завистта на колегите, че има четиристаен апартамент без електромер, и на спокойствие да измисли нещо — ако не друго, поне какво търси в тоя загубен град. И сега, в този безметежен отрязък от време, докато чакаше да се съберат малките таранки, които се канеше да лови със серкмето, Божидар можеше да използва шанса, за който стана дума в началото. Можеше да направи опит да поразмишлява цели двайсетина минути сред тишината, нарушавана само от поетичните звуци на острова, при това под сенките на тополите, сред упоителния мирис на дунавско блато. И да открие най-после защо проклетата централа го докарва до страхова невроза, защо мрази соцманифестациите, не харесва власите и не обича особено генералния си директор. Окрупнявайки изводите, можеше да преосмисли за кой ли път и както обикновено без полза защо Сталин, Чърчил и Рузвелт са се спазарили в Ялта и как прочутата западна демокрация е оставила туземците около Балкана под карантина в лагера на социализма — като в изолационна на инфекциозно отделение. Можеше дори да проумее защо дядо му, Бог да го прости, е купувал в захлас земя в навечерието на национализацията, вместо да продаде всичко и да избяга, да речем, в Швейцария. В интерес на истината Божидар се сети за дядо си, но при опита да открие мотивите, поради които той преживя славните години на колективизацията в България, вместо да ги прекара в компанията на пъстри крави в някой швейцарски кантон, силите му стигнаха само за този, че не е знаел швейцарски^[44]. Божидар можеше да продължи тези спокойни, тихи минути до час или два и да открие маса основни истини и закони — така както на времето в института беше преоткрил температурния демпфер, ротационната помпа и даже някаква теорема, при това само с петдесетина години закъснение. После можеше да поеме трудния, но славен път на пророците — неговия път. И там, някъде зад първите два-три завоя, можеше да начертае план за плавен преход към демократично общество, после да го разкаже на хората и да промени света. Но инж. Къбоков не мислеше за нищо. Гледаше невиждащо пред себе си и когато в изпразнената му глава се появяваха някакви мисли или може би мислички, те само подскачаха като малките рибки в блатото. А те вече кръжаха около мамалигата и сигурно благодаряха на рибешкото провидение, без въобще да подозират кой е приготвил софрата и какви са неговите по-далечни намерения.

„По какво се различават блатото и животът ми? — помисли меланхолично Божидар по Дюрер, а може би и още по-клинично. — Като гледам, цялото ято се е скупчило около една мизерна шепа качамак. Също като нас, като се счепкаме на опашката за пакетче кайма или някоя по-тлъста буца сирене в супера. Кое от двете е по-мизерно, а? Но май изоморфизмът^[45] се изчерпва с това. Защото рибите не участват в соцсъревнование, не ходят по манифестации, нито на идиотски бригади в помощ на селяндурите от текезето^[46]. Вярно — сети се той, — ние можем да се скатаваме на воля, а в блатото за мързеливците се грижи профсъюзът на щуките. Обаче в замяна рибоците са свободни, а ние… — последва констативна въздишка — не сме. Само че какво е животът, Санчо, без свобода? Какво излиза? В блатото има живот. А в моя живот май няма много живот. И дори да има мъничко, това живот ли е? Уж имам семейство, пари, жилище, приятели… Сякаш всичко ми е наред. Е, работата си не я обичам много-много. Социализма трудно го изтрайвам от край време, но нали все още успявам да не повръщам непрекъснато. Що не си призная? Всичко напоследък съвсем се срути. Не мога да го намеря това несбъдващо се щастие — помисли си той малко отчаяно. — Изглежда на оная проклета пейка нещо се счупи в мен. А пък народната власт скоро ще потроши съвсем и останалото. То и аз яко помагам. Тея простотии, дето ги правя, да не ги върши някой друг? Затова толкова години не мога да се съвзема. Не мога да се измъкна. Кой ще ме пусне, а и къде да ида? Не мога и да се скрия. Как да го направя, като нямам дом крепост? Така ли ще е занапред? — сякаш попита някого той. — Да, това май е светлото бъдеще, дето ме чака. Само че имам ли друг избор, ако искам да оцелея?“ — въздъхна инж. Къбоков, после се изправи и взе без желание серкмето.

След половин час, окалян и изморен, той вадеше от мрежата блатната трева и празни черупки от охлюви след последното хвърляне. Като я очисти, Божидар я закрепи с тел за багажника, поизми се, качи се на колелото и го подкара с една ръка надолу към голямата топола, като с другата държеше пълната кофа, в която пътуваха към въдиците петдесетина измамени таранки.

Той не видя как на местата, където беше хвърлял мрежата, водата постепенно се избистря и как рибите, избягали към средата на блатото, се завръщат на ята, без да разбират нищо от случилото се с малките си рибешки умове. И за какво им беше? Живи ли бяха? Живи бяха. Поне тия, които оставаха след нечий хранителен набег. Но то такъв риск е нормален, ако искаш да си полезен на обществото.

* * *

Щом влезе в коловозите на влекачите, пътят стана доста неравен и Божидар трябваше да балансира кофата с таранките като… може би като келнер на слабо наклонена писта за бобслей. На последния завой преди пясъчната коса колелото заподскача и седлото го удари болезнено по тестикулите. Но вместо да падне, той се подпря на него и се превъртя над рамката, без да разплиска нито капка. Приземи се с лекота, огледа се, сякаш се притесни дали някой не го е следил да открадне номера му, и приседна на един дънер да си вземе дъх.

Беше горещо даже под сянката на тополите. „Сигурно такава е била горещината, която разтопила оловния войник от приказката и той не видял повече оная русокоса силфида от смяна А“ — помисли си Божидар. От жегата или от слабост след удара въобще не му се ставаше. Някак си изведнъж изгуби желание да лови риба. И в този момент между върбалаците до брега му се привидя нещо като… Ами да! На брега имаше гола жена. Божидар мигом забрави коварния удар и се запромъква с прибежки и пропълзявания към един прикрит рубеж, от който се откри вдъхновяваща панорама.

Под лъчите на обедното слънце на безлюдния бряг върху бяло чаршафче лежеше и дори не лежеше, а блажено се изтягаше чисто полугола жена. Беше Татяна от химцеха. Инж. Къбоков преглътна и си спомни, че тя отдавна се застояваше на БЩУ-то^[50] през дневните смени, като гледаше да седне все срещу него. Ако шайбата не беше ги завъртяла с превключване на разни системи, тя рееше замъглен поглед по пулта, от време на време въздишаше, отмяташе назад глава, прибираше косата си и ставаше ясно, че подмишниците й са секси и че й се иска нещо в тая насока. А за да даде подсказка, която вече съвсем не може да бъде сбъркана, често уж невинно кръстосваше краката си, при което за секундичка се мяркаха и белите й пликчета. Той не беше сляп и виждаше тия явни знаци, че го харесва. Веднъж я хвана уж неволно за налетите цици, като се сблъскаха на стълбището. И замалко да започнат, но отдолу се качваше някой и той само я стисна за стегнатото задниче с една от страстните си физиономии. После виждаше, че тя очаква от него следващата стъпка, но не я направи. „Ох, тая хубава рускиня!“ — простена отново мислено Божидар и се заоглежда как да се маскира по-близо до наблюдавания обект. Може би това беше щастието, за което копнееше горе край блатото, докато вдъхваше заедно с миризмата на тиня и водорасли и неясното ухание на нещо предстоящо. Трябваше само да се промъкне по-близо, да се наслади на гледката — като един истински учител по естетичните, бихме казали, изкуства, и после — вдъхновен — да побърза към приятелите, които го очакваха. И всичко щеше да тръгне по друг път. Но не би. Още преди да завърши с подготовката, той взе друго решение. Измъкна се внимателно от върбалака и се върна трийсетина метра нагоре по пътя, като се стараеше да не вдига шум. После слезе до брега и тръгна бавно по пясъка към разголената рускиня, уж вървейки покрай реката. Таня гледаше в тая посока и го видя веднага щом се показа от прикритието на храстите. Божидар задържа за секунда погледа си на гърдите й и я погледна в очите. Тя беше проследила погледа му, но не промени съблазнителната поза, а само си наметна някакво розово пешкирче.

— Здравей, Таня — каза с пресъхнало гърло Божо.

— Ох, Божидаре, уплаши ме — отговори Таня, но не изглеждаше, че се кани да бяга.

— На плаж ли си дошла?

— Да, хубаво е тука. Водата е топла, тихо е… Много е приятно — бъбреше тя, но си личеше, че не мисли за пясъка и водораслите.

— Гледам, че си се къпала — каза Божидар и пак погледна към хавлийката. — Сама ли си тук?

— Щяхме да идваме с Мариана, но тя не дойде на сала и аз тръгнах сама.

— Не съм ви виждал тук по-рано.

— Ние обикновено ходим на горния край на острова, ама… Тия власи от сала така ме зяпаха, докато чаках, че тръгнах напосоки, само и само да се махна.

— Имало е какво да гледат — каза Божидар, замълча малко и добави пресипнало: — Много си хубава.

Таня не отговори нищо, погледна го и спря за миг погледа си на панталоните му. Те бяха издути мистериозно и причина за това със сигурност не беше носната му кърпа.

Божидар колебливо направи няколко крачки към нея, приседна на чаршафчето и бавно я погали по гърдите. Тя се обърна, сложи ръката си върху неговата и прошепна:

— Недей…

Божидар смъкна гащичките й, видя как тя сладострастно се разкрачи, свали ненужните си вече дрехи и… както казват в лицемерните пуритански романи, „насочи копието и бързо проникна в крепостта“. Той я хвана с дясната ръка за хубавия бял задник и започна да я… (цензурирано) с една непонятна, може би за нас, страст. Ездата ставаше все по-бърза и по-бърза, докато… Е, докато и на най-хубавата приказка дойде краят, както се е изразил в друго време и по друг повод големият датски писател Ханс Кристиан Андерсен.

Половин час след като съдбата спря инж. Къбоков до малкия евин плаж край сухата върба, той вече нахлузваше панталоните си — изсмукан, с изстинала пот и с устремени в съвсем друга посока мисли. Мина му през ум, че все пак бе реализирал една от мечтите си. Беше я изклатил два пъти — набързо, но яко. Дет’ се вика, като мощен бриз — пробита балтийска лодка. Като немски фугас — китна полска виличка. Или като цунами — крайморска японска колибка.^[51]

— Ела довечера — каза Таня и се изправи, вече съвсем без да се притеснява, че някой влах ще я види от храсталака.

— Не знам дали ще мога — погледна я той с прощална усмивка. — Трябва да тръгвам. Иван и Гелето кой знае как ме благославят долу до тополата.

— Ти и Гелето сте като близнаци — каза ревниво Таня и го доближи.

— Не ми се сърди, но те и довечера ще са у нас. Нали си чувала за рибарските купони вкъщи.

— Чувала съм за всичките ти купони, не само за рибарските. Защо тая вечер купонът да не е у нас? — каза Таня и си пролича какъв й се иска да бъде.

— Може и да дойда, ако извикаш Мариана — изтърси Божидар първото, което му дойде на ума.

„Дали пък няма да го направи?“ — помисли той, но не разви мисълта си, прегърна я през задника с жест на развратен сутеньор, залепи й една сластна полусъпружеска целувка и тръгна към колелото. И докато се качваше, внезапно изпита смътно угризение, че пак е изменил на брачната клетва. Баба му, Бог да я прости, му беше казвала, че греховете се трупат като камъни в душата на човека и го теглят надолу. В школото даскалите материалисти от първия ден му бяха завтълпявали, че Бог не съществува, но внушенията на баба му останаха, скрити дълбоко под атеистичните марксистко-ленински пластове.

„Интересно — помисли си Божо — колко са станали камънаците при мен. Сигурно са вече цяла камара.“ Тази мисъл тутакси отлетя някъде и той подкара по пътеката, балансирайки кофата с нищо неразбиращите, но може би все пак нещо предчувстващи таранки.

Ето как странно се стекоха нещата през този преди обед и инж. Къбоков — за кой ли път — не успя да използва благосклонното разположение на звездите за нещо голямо или даже още по-голямо. Вместо да преобрази света, да излекува държавата или поне да оправи бойлера, той се заби на острова, за да пропилее деня и падна дотам, че изневери на жена си в сцена, достойна за третокачествен порнофилм.

Но в края на краищата, дори падението на някого е може би част от нечий величествен замисъл.

* * *

В това време Иван и Гелето скучаеха в импровизирания лагер до третата върба. Рибата все още не кълвеше и наблюдателите на въдиците се поклащаха мързеливо от течението. Лекият ветрец едва-едва раздвижваше листата, а над острова беше легнала гореща тишина. Иван също беше полегнал в сянката на тополите и разсъждавайки над някакви важни проблеми, както обикновено неусетно беше заспал. Гелето се повъртя безцелно около въдиците и седна до предпоследната, върху полуизгнилия дънер край огнището на предишния им лагер. От половин час, вместо да гледа въдиците, той хвърляше малки бучки пръст и камъчета във водата и съсредоточено разглеждаше вътрешния си ергенски мир.

Напоследък отчайващо не му вървеше.

Миналия четвъртък обеща на Росен, че ще вземе втората му дневна в една дълга комбинация от заменки. Росен искаше да изпрати брат си, който заминаваше на гурбет в Джамахирията^[52] в понеделник следобед и единствената възможност да не маха на самолета от Козлодуй беше да пътува за София направо след нощната смяна в понеделник. Нямаше кого друг да помоли, освен него — бяха на „червен график“, не помнеше вече откога. И Гелето се беше съгласил, какво да прави. „Ей, това разпределение^[53] съвсем ме разби“ — помисли вяло той.

Беше дошъл в Атомната направо след института. Пристигна един следобед с мотоциклета и една раничка на гърба, сякаш идваше на някой по-продължителен пикник. „В началото беше хубаво, майка му стара“ — потопи се с един крак в приятно хладката вода на спомените Гелето. Работата в централата беше интересна, а и не изглеждаше чак толкова опасна. Какво като беше Атомна. Можеше да остане тук до пенсия. Имаше покрив над главата си, работа, която му харесваше, и достатъчно приятели — какво друго му трябваше. Можеше даже и да се ожени по някое по-далечно време. Всичко тръгна добре, но скоро нещата се объркаха. Авариите се заредиха една след друга и уж за да спасяват плана, започнаха да нарушават поголовно инструкциите по експлоатация. Един ден — май след поредните остроти на Божо — Гелето най-после се замисли какво може да ги сполети в действителност. И бързо стигна до прост извод: тук залогът не беше само производството на електроенергия и тръбенето за неизчерпаемите възможности на съветската наука и технологии. Ставаше дума за демонстрация на мощта на соцлагера и за защитата на глобалните съветски интереси. Ако срещу тях беше някаква си ядрена безопасност, кой щеше да спечели битката, а? Можеше да се разчита единствено, че оперативният персонал винаги ще успява да се справя с шибаните ситуации, в които час по час го набутваха. „Само че в тоя тъпанарски социализъм всичко е наопаки“ — сети се той за основното Божидарово прозрение. Защото в чии ръце беше съдбата на Първа атомна? На надошли за пари гурбетчии, приходящи авантюристи и службогонци от цяла България.^[56] За по-мръсната и по-нискоквалифицирана работа пък — разните му там оператори на спецводоочистките, турбинисти долна зона, дежурни помпиери и дозита^[57] — бяха хванали влахундерите от региона. Кой преди работил в някой цех, кой в магазин или стопански двор. А бащите и дядовците им пасли овце и кози, крали дърва и ловили шарани из местните блата. Въобще, потомствени атомници. Но екипите, които трябваше да „карат“ реактора, нямаше как да ги сформират набързо от околните апеката^[58], дърводелски цехове и фуражни заводи. Участниците в тях трябваше да са завършили съветските ядрени институти или поне някоя атомна специалност във ВМЕИ^[59] или Университета. Обаче тези специалисти бяха капризни, вечно мрънкаха, недоволни от храната в стола, от крещящата липса на опера или от потискащия размер на дунавските комари, и оставаха във влашката културна среда само колкото да им изтече разпределението. Веднъж Иван беше изкоментирал заядливо, че ако те получават колкото заварчиците или бетонджиите, може би ще се решат да работят в аеца поне докато си отгледат децата. Но по неизвестни на Гелето причини, специалистите по каране на атомен реактор определено не бяха сред любимците на партията, не получаваха и половината от заплатите на заваробетонджийската каста и затова масово напускаха, като отнасяха ненужната си на друго място квалификация, сантиментални спомени от младостта си и библиотеки от арматурно желязо. А тези като него, които все още носеха кръста, трябваше да бачкат и на местата на перманентно напускащите, като карат понякога по две, че и по три смени поред. Божидар все мърмореше, че това текучество означавало фатална липса на кадри, а също и несработени екипи, което пък било още по-фатално. И непрекъснато пророкуваше — предимно все пагубни последствия, сякаш работеше по съвместителство във филиал за апокалиптични прогнози към Делфийския оракул. Гелето обаче смяташе, че нещата не са чак за окайване и не се замисляше много-много за риска да сбърка някое от копчетата на реактора от недоспиване или нервна криза след разправия с продавачката от зеленчуковия. Той така и така ги бъркаше от време на време — вероятно от кармична обремененост. За беда операторите от БЩУ ставаха раздразнителни след безсънните нощи и към недоволството си от живота в противния Козлодуй добавяха и една непоносимост към закъсненията му, което много го тормозеше. От това идваха главните му проблеми и той напоследък все по-често си мислеше, че май наистина е време да се омита. „Ей, майка му стара, ако онова тъпо ченге ме беше пуснало…“ — помисли той разстроено.

В централата имаше неясно защо предубедени педанти, които твърдяха, че Рангел Тодоров, както всъщност се казваше Гелето, закъснява редовно за работа. Строго погледнато, това изобщо не беше вярно: истината беше, че понякога той не идваше навреме, друг път закъсняваше повечко, а понякога, както казват старите хора, и зидя, че и отгоре. Съвсем ясно е, че за никакво „редовно закъснение“ не може да става и дума. Точно затова, когато договаряха комбинацията със заменката, Росен му повтори, дет се вика, най-малко три пъти: „Само да не вземеш пак да се успиш!“ А Рангел го успокояваше: „Ее, казах ти, бе. В осем без петнайсет съм кацнал.“

Гелето беше оптимист и винаги вярваше, че следващия път няма да се успи. Обаче се успиваше.

И ето на, в понеделник се събуди навреме за пръв път от месец. Беше сънувал някакъв глупав сън. Уж беше на училище. Вървеше по някакви дълги коридори с червени и зелени лампи по стените и много стаи. Влезе в една от тях и видя, че изпитват Божидар. Той свиреше на голяма златистожълта тръба и когато свърши, учителят каза: „Още не съм доволен. И така не е зле, но можеш много по-добре.“ После погледна към Гелето, махна му с пръст и каза: „Трябва да ходиш навреме на работа. Напоследък все закъсняваш. Хайде, ставай, че ще изпуснеш автобуса.“ Гелето веднага се събуди и видя, че е седем часът. „Я, гледай ти. Тоя път не се успах“ — помисли той, доволен от атеистичното си чувство за отговорност, защото си мислеше, че то го е събудило. Само това с автобуса не се връзваше, защото градският транспорт упорито отказваше да го чака, и откак купи жигулата, той ходеше на работа само с нея. Но нямаше време да разсъждава за някакъв си сън. Стана, без да се мотае, и след пет минути беше готов. Погледна през прозореца по навик — колата си стоеше долу. Стори му се малко непривично застанала, но той не обърна внимание и тръгна към вратата. Насред пътя обаче се спря — беше загрял какво липсва в пейзажа — и доближи отново до прозореца. Нямаше майтап. Жигулката наистина стоеше непривично до тротоара и това не беше изненадващо, като се вземе предвид, че ги няма колелата й. Но тоя, който ги беше забърсал, нямаше лошо сърце и беше поставил акуратно трупчета на мястото на липсващите гуми и джанти.

Тоя ден отиде на работа към единайсет. Ченгетата го вбесиха, като се хванаха за пропуснатия срок за преглед, вместо да търсят крадеца. После чака половин час аварийния джип, защото шофьорът беше отишъл да си купува пиленца. До централата се замъкна с някакъв автобус, който мина, докато дремуцаше на спирката. За малко щеше и него да изпусне. Добре че шофьорът го видя в огледалото за обратно виждане и натисна спирачката така юнашки, че задните правостоящи се изтъркаляха отпред, а предните се опитаха да излязат през стъклото, но не успяха. После разправят, че шофьорите на автобуси нямали сърца. Лъжа е това, лъжа. Да, а накрая за капак се оказа, че е забравил пропуска си в колата и тоя тъпанар милиционерът половин час не го пускаше, защото му имаше зъб. Уцели проклетникът му момента за отмъщение. Когато се появи на БЩУ — зачервен, рошав и раздърпан, приличаше на анархолиберал, който идва от кадетско^[60] събрание. Росен го погледна, но продължи да приказва с електричаря, сякаш никой не беше влязъл. Нюра седеше на стола до пулта и пиеше поредното кафе, но и тя го погледна, като че ли беше прозрачен. Гелето забеляза, че никой не му се усмихна, и почувства, че в момента май не е особено популярен сред колегите си.

— Тоя път съвсем прекали — каза Нюра.

Гелето замълча виновно.

— Поне да беше се обадил по телефона — започна да се навива тя. — Знаеш много добре, че брат му заминава за Либия. Ти наистина си напълно безатгаворен.

Когато се ядосаше, Нюра започваше да говори със силен акцент или направо преминаваше на руски. Не искаше да се кара с нея, но тя продължаваше да се вживява и той й кресна да престане с тъпите си поучения.

После съжаляваше, че го беше направил. Някъде дълбоко в него тъмнееха странни безформени остатъци от нещо, чието име все още не беше забравил. Добре де, заслужаваше упреците, само че… защо пък? Какво чак толкова беше станало? Тук всички правеха неща, за които уволнението щеше да е като великодушна проява на благоразположение. Едни крадяха сръчно каквото завърнат, други отдъхваха в спокоен или неспокоен сън на работното място^[61], трети пердашеха белотче или барбутче, сякаш това беше главното им служебно задължение по инструкция, четвърти бичеха часпром пред очите на всички, а пети и шести пиеха така юнашки, че накрая успяха да изкъркат и спирта за промивки на реактора. Той пък закъсняваше. Малко. Понякога. Е, и? Беше като всички. Нали всички бяха равни? А и нали основният лозунг беше „Всеки да се спасява — кой както може“. Тогава защо останалите бяха като че ли под специалната закрила на профсъюза, а него го ядяха като хунвейбини — отклонил се от вярата в Мао… директор на обувна фабрика? Ето, това го вбеси и затова… да, повиши тон. Но Нюрачка не беше свикнала на такива обноски и сега Гелето беше аут поне за седмица. А може и направо да му бяха били шута.

Той обаче отдавна се беше досетил, че в живота в тая държава има нещо дълбоко сбъркано. Нещо като да тръгнеш за риба, само че въдицата ти да е счупена, влакното да се къса час по час, кукичките да са ръждясали и точно когато след много ядове си закрепил едва-едва положението, да се спънеш и да изриташ кутията със стръв в реката. Ей такъв му беше късметът.

— Геле, на най-долната кълве — стресна го Иван. — Да не чакаш да захапе пръчката?

Рангел се изнесе на бегом, хвана влакното и дръпна ядосано.

— Полека, бе, ще му изкъртиш зъбите! — продължи с тъпите си остроумия Иван.

След като засече, Гелето почувства тежестта на рибата и се уплаши. Беше голяма риба. Не беше ловил такова нещо. Дърпаше бавно и на двайсетина метра успя да я изкара на повърхността. Беше над метър дълъг див шаран и като нищо имаше поне петнайсет кила. Когато го обърна към брега, му се стори, че ще се откачи. Преживя за миг как си отива и отпусна два-три метра, за да не се оплете в коренището отляво. Шаранът потегли за следващата обиколка и изчезна към дълбочините.

— Иде ли? — извика Иван, но Рангел не му отговори.

Усещаше силата, с която се тресе влакното, и отново започна да се чуди дали ще издържи. Развърза стопиращата примка и премери на око дължината на оставащото влакно. Можеше и да стигне, за да го извие към плитчините по-надолу. Той изчака малко, докато му се стори, че шаранът започна да опъва по-слабо, и го затегли обратно. Въпреки че през цялото време не беше издал и звук, Иван беше усетил какво става и дотърча с кепа точно когато шаранът заплува успоредно на брега, без въобще да се покаже на повърхността.

— Видя ли го? — попита той с прегракнал глас.

— Много е голям — без да го поглежда, отговори Гелето и заотпуска отново, усетил, че рибата задърпа неудържимо.

— Подкарай го към заливчето — там мога да вляза по-навътре и да го гребна. Къде беше там коренакът? Хей да му се не види. Отпусни още! Отпускай де! — ядоса се Иван.

— Как да му отпусна, бе? Не виждаш ли, че няма повече? — ядоса се и Гелето.

— Абе, опъвай тогава, майка му стара, пък квото е писано, тва ще е — продължи Иван с наставленията, но изведнъж млъкна: на петнайсетина метра от брега раздразненото животно скочи като делфин на тренировка, дебелото влакно изсвистя, но не се скъса и шаранът запори към тях по повърхността, сякаш се канеше да ги атакува.

— Майко мила — успя само да каже Ваньо, нагази до кръста във водата и топна големия кеп. Божидар го беше правил по поръчка, но за тази риба май не беше по мярка. Шаранът сякаш усети клопката, но нямаше време да шавне — зложелателят му от първия път успя да го гребне и го стовари върху тревата, на десетина метра от брега.

— Брех, маа му стара, кво направихме ний, бе! — изхлипа Гелето, клекна до оплетения в кепчето шаран и започна да изважда кукичките на капана от огромната му уста.

— Голямо нещо. Да можеше сега отнякъде да ни види другарят Мичев — каза Иван и в гласа му се промъкнаха тайни нотки на надежда, че един ден другарят Мичев, чиито очи излъчваха толкова директорска мощ и строгост, че и островната коприва би изсъхнала, ако я погледне по-ядосано, най-после ще забележи колко всестранно е развит, ще се досети, че точно такива хора му трябват в борбата, и ще го направи началник-цех.

Рибата изплющя мощно, Гелето се дръпна назад и едва не падна. Изправи се и загледа опитите на рибока да се измъкне от мрежата. Винаги изпитваше някакво съжаление към всякакви нещастни животни и риби. Приличаха му на него самия. Оплетен безнадеждно, но все пак с някаква необяснима вяра, че ще успее да се измъкне. В този момент Иван се втурна към въдиците — пръчката до тази, на която изкараха шарана, се огъваше и по бързите силни удари личеше, че и на нея се е закачило нещо едро.

— Не зяпай шарана като садист, ами дай бързо малкото кепче — каза Иван.

Гелето подкара в тръс към първата върба, като мимоходом поглеждаше към въдиците. На втората липсваше наблюдател.

— Ваньо, сложил ли си навсякъде кал, бе? — извика Рангел.

— Не дрънкай глупости, ами дай кепчето!

Гелето доближи тичешком до стръмния бряг и хвана влакното. Наблюдателят беше отхвърчал на около метър. „Кво става тук, бе? Брех, мааму стара!“ — помисли умно той, преди шаранът да опъне като пръч. Гелето също опъна, но хлъзгавата глина не беше добра опора и той се запързаля към водата. Пръчката се огъна, кордата се приплъзна, той пусна влакното от страх да не го скъса, и като размаха ръце, за да се залови за нещо по-надеждно, цамбурна в реката. Беше отличен плувец и за каса бира щеше да се навие да плува и с туристически обувки. Но тук течението беше бързо и коварните въртопи веднага го затеглиха към дъното. Опита се да забие пръсти в брега, но глината се оказа изненадващо твърда. Пръстите му се плъзнаха, оставиха жалки кални следички и реката го повлече. Той загреба яко с ръце и зарита с крака, но това не помогна. Водата го дърпаше, сякаш за глезените му бяха вързани гюлета като ония за средновековните морски покойници. Нямаше шега — потъваше. Вече почти се беше отчаял. Инстинктивно усети, че му остава още малко. Трябваше да направи нещо, само че какво, какво? И изведнъж отнякъде му дойде на ум, че ножът му е на кръста. Може би секунди, преди да запуска прощалните мехурчета, най-после се сети да го забие в брега и да се придърпа.

— Гелее — провикна се Иван отново, — носиш ли кепчетооо? Или да викам Божооо?

След кратка борба, но вече с негово предимство, Рангел изпълзя няколко метра по-надолу и приседна на тревицата. Наоколо беше тихо и спокойно. Само сърцето му лумкаше. Той въздъхна дълбоко. Миришеше на напечена земя, тополова гора и царевични ниви, дивите пчели жужаха около гнездото си във върбата, дочуваха се и някакви далечни звуци, а реката правеше весели въртопчета и ромолеше невинно до брега, като че ли преди малко не го беше теглила към дъното. „Бех, да еба майка му, аз щях да се удавя, бе“ — помисли той, сякаш не го засягаше особено. Но си представи как водата носи като талпа един неидентифициран труп, а именно неговия, и му стана много кофти. Потръпна — и от студа, но сякаш повече от смътното чувство, че нещо много важно не е наред в живота му, обаче какво точно, какво… Постоя на полянката, загледан в невидима точка, въздъхна пак, изправи се и забърза към раницата на Божо. Там се спъна с калните си кецове в хляба, грабна кепчето и хукна обратно.

Когато дотърча, Иван седеше на брега и гледаше надолу като гросмайстор, който току-що е сложил дамата си на бито поле по време на училищен сеанс.

— Кво стана, къде е рибокът? — каза Гелето.

— Отиде си — каза тъжно Иван и се обърна. — Абе, Геле, казах ти да търсиш кепчето до раницата на Божо, бе, не в реката — оживи се веднага той.

— И до върбата удари. Изтърсих се, докато се опитвах да го извадя. За малко да се удавя.

— Язък. Тъкмо щях да кажа на Божо, че аз съм хванал шарана — изхили се Иван. — А с рибата какво стана?

— Там трябва да си е — каза неуверено Гелето. Съвсем беше забравил за нея.

Хукнаха нагоре покрай брега. Когато стигнаха, влакното стоеше увиснало. — Това е, няма никой — каза Иван. — Дай да вържем онова прасе, че току-виж и то си отишло.

Гелето го погледна и аха-аха да му каже „то аз щях да си отида, кво да ме е грижа за някаква си риба“, но замълча. Извади от мокрите си джобове цигарената кутия — прогизнала естествено, изпсува и изтича до полянката. Измъкна от раницата на Божидар тънко въже и резервната му кутия цигари и забърза надолу към шарана. Той доста ги позатрудни, докато измъкнат останалите куки на капана от огромната му уста и го вържат през хрилете. Накрая забиха до брега едно колче, омотаха на него края на въжето и пуснаха рибока във водата. Той се поопъва, поопъва и после се кротна на дъното да размишлява за една от най-важните житейски теми, а именно за връзката между свободната воля и дължината на въжето.

Нямаше и пет минути, откакто Гелето хвърли въдицата, на която извади шарана, когато на съседната отляво удари. Иван тъкмо да хване влакното — отлетя наблюдателят и на по-горната.

Гелето първи изкара рибока, но когато се наведе да го гребне с малкото кепче, шаранът изплющя с опашка, хвърли му едно корито вода и той изтърва влакното.

— Не си играй с тоя сак за пеперуди, ами ги изваждай ей така — каза Иван и издърпа на брега своя по един много селски начин. — Откачай ги и ги хвърляй в тревата. После ще ги търсим и ще ги тъпчем в живарника. Не вярвам да се окопаят — изхили се той, когато Рангел най-накрая извади отчаяния от късмета си шаран.

Ловиха повече от час.

— Я, ама то няма ни една въдица във водата — каза Иван, когато извадиха последната риба.

— Значи е време да спираме.

— Хайде да хвърлим пак до върбата. Може да клъвне нещичко по-едро — каза Иван и в гласа му се прокрадна алчност, но не можеше да се установи дали е само рибарска.

— Стига толкова. Уморих се. Дай да не насилваме съдбата.

Искаше му се, искаше му се на Ваньо да хване и той някой голям шаран, но Гелето май не си мислеше само за рибарското щастие. Доста умърлушен изглеждаше. Може би не на шега се беше уплашил. Пък може и пак да беше получил пристъп на тежкия си хроничен мързел. Хванеше ли го, нямаше отърване. Не оставаше друго, освен да извадят от водата живарника и да поприберат останалия урожай. Като привършиха, запалиха по една цигара и загледаха мърдащия куп. Успяха да преброят двадесет и два шарана и пет едри мрени — общо сигурно бяха повече от шейсет-седемдесет кила.

— Не мога да повярвам, че хванахме толкова риба — каза Гелето, но не личеше да се радва кой знае колко.

— Ми то не си е за вярване — каза Иван. — Обаче — добави той след малка пауза — в цялата работа има нещо, което направо ме убива.

— И кво е то?

— Ами за пръв път мога да разправям истината за риболов, а никой няма да ми повярва.

— Хъ, тъй е, като лъжеш непрекъснато, накрая идва момент да не ти вярват и в редките случаи, в които казваш истината. Ама ти не се самобичувай. Лъжата открай време си е всеобща практика на трудовите хора. Давай да му ударим едно по тоя случай — подсмихна се Гелето.

Бяха скътали шишето на сянка до тополите. Единствено него бяха прибрали. Нямаше какво друго да правят, докато се върне Божидар, освен да обърнат по една хоремажка^[62]. Преди това само напъхаха рибата обратно в живарника и го топнаха във водата. Седнаха под сянката на десетилетните каваци и напълниха чашите.

— За най-щурия ни късмет, откакто ловим на острова — каза Гелето и гаврътна своята със замах.

— Да, бе, наловихме толкоз риба, разведрихме се… Само дето казваш, че не си успял да се удавиш. Не че съм сигурен кой в момента е пред мен, но май мога да ти вярвам донякъде.

— Ти замислял ли си се някога какво е смъртта?

— Казвали са ми, че от нея се умира — изхили се Иван.

— Сериозно те питам.

— Дай по-добре да обсъдим ква кофти работа е това животът.

— Допреди малко си мислех, че поне в моя има нещо много сбъркано. Но тогава защо се спасих горе до върбата?

— Как защо? Какво ще правим без теб в тоя забутан град? С кого ще ходим за риба? Аз, ако не ловя ей такива шарани, по-добре да съм като в оня лозунг — цял живот мъртъв. Ами в централата, какво ще стане? Само ти се бориш срещу военното положение, дето иска да го установи тавариш Мичев. Той май и Божидар това иска, само че редът му ще е с друга цел. Той не иска да строи социализъма.

Гелето го погледна. За друго му се искаше да поговори. Не се беше замислял досега така за живота и за… оная, с безотказната косачка. Наистина, за какво живееше? Защо беше дошъл тук? Някой го беше пратил ли? Ако е така, кой беше тоя някой? Хайде, това бяха сложни въпроси. Ето нещо по-просто: защо не можеше да се ожени? Или поне някой можеше ли да му каже защо откраднаха точно неговите гуми? Или — ето това беше въпрос от обикновената практика — защо все се успиваше? Защо толкова много не му вървеше, а? Сякаш наистина някой се разпореждаше с неговия живот. Кой, орисницата му? Или може би онзи, който преди два часа го извади от водата? За това му се искаше да си поприказват. Да, ама Иван не можеше да погледне на нищо сериозно.

— Интересно говориш — промърмори Гелето. — Обаче — той изпусна от устата си малко воня на долнокачествена ракия и погледна часовника си — нам пора сматывать удочки, блядь.

— Не ми говори на тоя изкилифинчен език — каза Иван, — ами давай да събираме въдиците. Не ми се иска да се прибираме с плуване.

— Забелязал съм, че ти си абсолютен русофоб — заяде се приятелят му.

— Не е вярно. Аз съм само мъжки русофоб. Рускините ги обичам.

— Я чуй. Май колелото му дрънчи по пътеката — нададе ухо Гелето, докато двамата се хилеха.

— А чуваш ли какво си говорят таранките в кофата му? — подигра го Иван, но въпреки това се ослуша. Божидар действително идваше и след малко изскочи на полянката.

— Какво е станало тук, бе? — попита той и се огледа като полковник, чиито подчинени са спечелили сражението, докато се е облекчавал по малка нужда в шубраците.

— Ти иди виж какво има в живарника и какво сме вързали — каза Гелето.

— А стига, бе — каза Божо като видя живарника, а после успя само да изхълца „Кво е туй чудо“, като зърна рибешкия цар.

— Ние те чакахме, чакахме и накрая решихме, че си се удавил. Викам му на Гелето: „Ами той се е удавил, дай поне ние да половим малко риба“ — каза Иван.

— То и аз за малко да се удавя горе до върбата… — подхвана Гелето и спря изчаквателно.

— Какво стана? — попита Божидар.

— Ами, цамбурнах с все дрехите. Едвам се измъкнах на брега. Ако не бях се сетил да забия ножа в глината и да се придърпам, щях отдавна да съм на дъното.

— Хъ, тъкмо да се отървеш. То това в Козлодуй живот ли е? — каза Божо.

— От преди час все си мисля защо изобщо живеем — каза Гелето. И двамата му приятели възприемаха случката сякаш на шега. Но на него хич не му беше до смях.

— Как защо? За да строим социализма, бе — изсмя се Божо.

— Ти що не го обичаш него, я кажи — веднага го заяде Иван. — Ама не се разпростирай, че не си нося лист и молив за доклада, пък напоследък от това пиене не мога много да помня.

— Защото привлича и издига само разни морални боклуци. Ей затова не го обичам. И той така се е напълнил вече с тях, че няма никакво местенце за истински талантливите и честни хора. А аз, за голямо съжаление, съм такъв — скромно добави той.

— Е, и ние сме такива, де — подхилкна се Ваньо.

— Да, може да се каже.

— Аз ви питам за нещо сериозно, а вие се зевзечите — върна ги към неясната тема за живота Гелето. — Просто ми отговорете. Хайде, да речем, всеки знае, че смисълът на живота е пълна мъгла. Но поне ми кажете защо сме тук? Всеки от нас е имал сигурно маса други възможности. Ама на, тук сме. Случайно ли е всичко? Сами ли си го избираме? Не си спомням да съм планирал за малко да се удавя, ама да ми се размине.

— Не зная — каза Божидар. — Баба щеше да каже, че човек предполага, а Господ разполага. Но аз отдавна си мисля, че той по-скоро ни е оставил да си вършим простотиите и ни гледа сеира. Доброжелателно. Обаче по всичко личи, че тук на Земята някой ни управлява. В по-глобален план. Ясно ми е как, само че още не ми е ясно кой. А пък примерно защо съм аз тук, не знам. Сякаш трябва да свърша нещо важно, а не мога да разбера какво. Може даже да са много неща. Ама няма кой да ми каже поне едно.

— Ето, веднага ще ти кажа. Трябва да отговориш най-после на чувствата на Мариана — поднесе го веднага Иван. — Тя те гледаше много страстно на последната манифестация.

— Ясни сте ми вий, ами… Хайде да се прибираме — каза Гелето.

— Чакайте, бе, закъде се разбързахте — заврънка ги Божидар като първокласник, който иска още малко да се повози на въртележките. — А таранките какво да ги правим? Дай да хвърлим две въдици, докато изпием ракията. Може пък да удари смъдокът.

Иван се почеса зад ухото, а Гелето вдигна рамене в смисъл „чичо^[63] Геле дава на Божко да си поиглайка“.

Приготвиха две въдици с живи рибета, опънаха ги под върбата и се отправиха към шарената сянка.

И в това имаше нещо символично. Разни умници час по час контрират някой порив на душата с баналното и опротивяло на всички „Ти кво сега, топлата вода ли ще откриваш?“ или „Хайде да не изобретяваме отново велосипеда“. С една дума, вижте ни колко сме информирани и здравомислещи. Обаче не. „Това с топлата вода и велосипеда са пълни глупости — беше казал по време на една разпивка Ваньо. — Кога са открити те, бе? Сигурно в по-късното средновековие. Всъщност след като току-що се очовечил, питекантропът най-напред е реализирал отколешната си идея за обеления банан. Предполагам, че от правилния край. После тоя тип е открил шарената сянка, а към обяд същия ден и дебелата. И всичко това е станало по нашите земи. Тук е била люлката на цивилизацията.“

„А пък местен влашки учен е изобретил повторно и наклонената вада. Първооткриватели са съветските учени от древността. Затова в тяхна и негова чест и Атомната е тук. Нали бе, Ваньо?“ — беше изфъфлил Божо и беше добавил ни в клин, ни в ръкав: „Мен, като се натряскам, само Тодор Павлов може да ме бие по олигофрения.“

Сега, под шарената сянка, това най-велико наше откритие, мислите им пак течаха пълноводни като оня Дунав, пред който се е изправил навремето Аспарух, докато пътувал с юначните си експроприаторски орди към тукашната, обвита в мъгла и славянотраковизантийска^[64] култура бащиния, а защо не и майчиния.

— Хубаво е на острова, майка му стара — каза Гелето.

Иван замълча — в момента не му се оспорваше неоспоримото.

— Така е. Тук е мястото, където един ден ще осъществим четирите идеала на дзенбудизма — каза Божо. — А знаеш ли защо е толкова хубаво?

— Не знам — призна си Гелето.

— Не си ли забелязал, че социализмът не минава през ръкава, бе? — подхилкна се Божо. — Аз тоя, дето е полепнал по мене, го отръсквам още на сала.

— Като куче бълхите си, нали? — включи се веднага и Ваньо.

— Затова е, Геле, затова. Ти в гората срещал ли си социализъм? — запита Божо и сам си отговори: — Няма. А в блатото? Аз одеве пак проверих — там няма и следа. А по реката да си виждал?

— Аз по реката съм виждал да плава какво ли не. Обаче точно това, дето питаш, не съм го виждал — каза Иван.

— А, ей затова тук е тъй хубаво: щото няма социализъм. Само власите попренасят по малко, но той се изтрайва — подхилкна се Божо и се изправи. — Айде, вий тука мислете, а аз ще ида да половя малко риба — разпредели той задачите и тръгна към брега.

Уста Геле сипа на уста Иван от хладната ракия и каза:

— Едно не мога да разбера: уж тук е хубаво, а никой от нашите не идва. И после само мрънкат, че в Козлодуй нямало развлечения.

— Е, на хората им се иска да ходят на театър, на опера. За кво да дойдат тука? — каза Иван. И той си падаше по операта. Една от мечтите му беше по време на представление, когато няколкостотин зрители са затаили дъх на сцената, в която Отело души Дездемона, той да закрещи от балкона с истеричен глас: „Удуши я! У-ду-ши яяя!“

— Опера — каза Гелето. — Да си чувал, като се събере компания, някой да пее друго освен „Градил Илия килия“^[66]?

— Ти кво искаш? Да пеят руски частушки ли?

— Хъ, да пеят каквото си искат. Се ми е тая. Друго исках да кажа. Аз си мислех, че в Козлодуй са дошли хора с характер. Струваше ми се, че сред тях има достатъчно и любители на приключенията. Как няма да им хареса тогава островът? Тук си е направо като в рая.

— Да, бе, как пък не. Там ще е пълна скука, бе. А гледай тука колко е гот — ловим си риба, не ходим на работа… И от жената ме разделя един хубав пълноводен ръкав — захили се Иван. — Точно тва ни трябва.

— Прав си, бе. Всъщност тук е… като в оная местност пред вратите му. Нали си му чат. Някъде там из предградията.

— А, взе ми думите от устата. Предградията на рая — натърти той. — Това е нашто място. Няма праведници, няма грешници. Само вечен лайф. Тогава за кво са ти други хора? Да не искаш тук да заприлича на варненския плаж? Представяш ли си как са налягали по чаршафите, а някое сладко детенце пръска пясък с крачето си право в устата ти. И ти се иска да станеш и да му праснеш сладката главичка с едно по-големшко сладко камънче.

— Хей, голяма си гавра — засмя се Гелето.

— Обаче ако почнат да се мъкнат, ще има и добра страна. Като си тръгваме, ще прибираме по малко въдици — квото там са пропуснали да забършат в бързината, начи — каза Ваньо и се засмя просташката.

— Тъй си е — поклати глава Гелето. — Наистина е по-хубаво, че не идват. И без друго не мога да ги понасям тия чукундури. Прав е Божо, че социализмът ни видиотява.

— Видя ли сега? Ха наздраве, за просветлението ти.

— Ако ги нямаше неколцината приятели и острова, отдавна щях да съм се омел оттука. Чудя се Божидар как издържа. Не знам как се оправят с тия три деца. Тук даже един свестен лекар няма.

— То и при зъболекаря се ходи само с бутилка водка. Ако му занесеш някаква шльокавица, ще ти извади друг зъб, по възможност преден — захили се Ваньо.

— Ти нали чу последното изпълнение на д-р Ванчов?

— Не. Кога е умрял?

— Хе-хе — подхилкна се Гелето. — Петко разправя как оня ден ги преглеждал с брат му. Питал го с каква вода си мие краката и Петко казал „с топла“. А тоя плондер му рекъл „Ми от това си настинал. Топлата вода изнежва.“ После влязъл брат му. Докторът и на него задал същия въпрос, и Гошо, нали вече знаел какво е предписал на брат му, отговорил „със студена“. Пък Ванчов рекъл „Е, че бива ли да си миеш краката със студената вода, бе? Че то от нея настинката ти е в кърпа вързана.“

— Това е теоремата на д-р Ванчов: не бива да си мием краката — каза дълбокомислено Ваньо. — Обаче ти доктор Слабашева май не я броиш за лекар, а?

— Тя пък каква лекарка е? Какво друго прави, освен да подписва болничните листове и да крие данните от облъчването?

— Не знам. Що не я питаш?

Гелето се позасмя.

— Отдавна се чудя, ти защо стоиш тук?

— За пари, бе — каза Иван. Е, и началник-цех му се ставаше, но каза само за парите.

— Хъ — каза Гелето.

— Ти сигурно ме мислиш за алчен. Но я си представи, че ми се наложи да погребвам едновременно тъщата и тъста и в това време ми потрябват пари и за два изкуствени крака — по един за брат ми и за оная проклетия, жена му. Човек трябва да мисли с перспектива.

Рангел прихна на идиотщините на Иван, но не каза нищо. Може би защото риболовът ги беше изтощил, не потърсиха друга тема и продължиха да пият мълчаливо. Само от време на време си викаха „Наздраве“ и „Изтрепахме я, няма майтап“.

Гелето си мислеше, че на острова е хубаво и хич не му се прибира вкъщи. И че не му се ходи никак, ама никак на работа. „Отчуждил съм се от труда“ — подсмихна се той и си спомни как в първи курс, преди да замине за Съюза, беше хлътнал в София по едно готино маце, което се оказа изграждаща се интелектуалка с феминистки уклони и го мъкнеше по лекции и семинари, главно на философско-исторически теми. Малко преди да й каже, че това е прекалено напрежение за неговата крехка и чувствителна душа, отидоха на някаква лекция за отчуждението към труда според последните изследвания на прогресивните германски философи — там Хегел-Мегел и другите. Лекторът с красиви архитектонични изречения надълго и нашироко обяснява за отчуждението на трудещите се от основното им занятие при капитализма — оцеляването им при омразните на всички потосмукачни системи на Форд и Тейлър^[68], безмилостна експлоатация, продажни профсъюзи и всичко останало. Доказа човекът, че отчуждение несъмнено има. Най-накрая някой от задните редове подвикна „А как е при социализма? Има ли отчуждение от труда?“, и предните редици се разшумяха неодобрително. „Отговорът на въпроса е, че няма отговор“ — каза с тактичен каламбур лекторът и предните редици продължиха да шумят неодобрително, а от задните някой изръкопляска непочтително. „Има ли отчуждение от проклетия труд — помисли Гелето. — Ама че идиотщина. Всичко ни е опротивяло и всеки го знае. Какво да правим тогава? Аз какво да правя, като не ми се навира между шамарите като Божо?“ Внезапно пак се сети за случката преди час край върбата. „Ама как щях, а? Тц, тц, тц. Майка му стара. Цамбур — и край. Отишъл си животецът… И тогава какво излиза? Не знаем за какво живеем — помисли си той и въздъхна. — Ама то и мойто един живот… Не ми върви, и това е. Обаче може пък…“ И незнайно откъде в него се появи някаква смътна надежда, че един ден ергенският му бит ще се промени към по-добро. Но какво точно — да се ожени за по-скромната сестра на някоя соцпринцеса, да спрат да разстройват душевния му мир заради някакви си закъснения, или пък може би нещо съвсем друго, като да речем хубава ракия от крана в банята — не му беше много ясно.

Ваньо в това време пък си представяше как съвсем скоро ще намери начин да спечели много, ама много пари. Не като Божовите глупости, а наистина много пари. Като начало щеше да му стигне един по-големичък пътнически куфар, пълен с пачки нови двайсетолевки^[69]. А можеше да добави и още два, по-малки. Много харесваше дипломатическите — онези с жълтите закопчалки. Само че какво щеше да прави с тях? И докато пресмяташе как ще изхарчи толкова пари, от време на време мислеше какъв голям шаран хвана Гелето. Да, можеше и той да го хване, ама на, на Гелето се падна.

— Аз ще полегна малко, че ми писна да дремуцам на брега — сепна го гласът на Божо. — Пък и се поуморих, докато хвърлях серкмето — послъга той за истинската причина. — Вий тука си ловихте разни шарани, ама мен питате ли ме. Хвърли, чисти, хвърли, чисти… Направо се скапах. Затуй сега ще подремна. Вий наглеждайте въдиците, и ако нещо удари, ме събудете. Да не вземете без мен… да таковате.

— Няма, няма. Поспи си. Ние тук ще бдим — успокои го Иван.

И както се случва в приказките, по някое време тримата потънаха в дълбок юнашки сън. Така и не видяха Таня, когато спря до лагера им, уж случайно на път за сала. Тя постоя малко, погледна с тайна надежда към… панталоните на Божо, въздъхна, обърна се и продължи — вече в правилната посока.

Слънцето преваляше на запад, когато Божидар се събуди. Откри веднага с тъга, че шишето е празно. Стана, подритна го, то издрънча в някакъв камънак и събуди останалите. Поразмърдаха се, но си личеше, че още не са се върнали съвсем от царството на безпаметните сънища. В тоя момент една от въдиците затрептя с нервните, бързи подръпвания на смъдока и после изведнъж отпусна. Божидар за секунди се озова до нея, засече с рязко движение и затегли влакното. Единствените му зрители не си направиха труда поне да станат.

— Голямо парче е — извика Божо.

Иван изобрази досада, примесена с доминиращ мързел, а Гелето предпазливо премина от положение „полулегнал“ към стойка „полуседнал“. И двамата скочиха едва когато Божидар им тегли една бърза казанлъшка и кресна да дадат кепчето.

Когато дотичаха до въдиците, на десетина метра от брега като подводница от руски филм величествено излизаше на повърхността най-възрастната в региона от Комарно до Тутракан бяла риба. Беше толкова голяма, че можеше да глътне едногодишен шаран, без дори да си отваря наполовина устата. Когато Божо я насочи към кепчето, тя ги изгледа със студен стъклен поглед, като че ли преценяваше дали стават за ядене. Изглеждаше, че наминава на стари години по тези брегове ей така — да види роднините и старата топола и да завещае дължината си на потомците. Малко преди кепчето тя изви успоредно на брега, подмина жалкото устройство, с което се канеха да я ловят, куката се откачи или тя я изплю с омерзение и без да бърза, продължи разходката си покрай върбалака.

Божидар хукна след нея и точно на малката плитчина на десетина метра надолу се хвърли отгоре й. Бялото рибище разпери бодливите си перки на средно голяма ламя, убоде го болезнено поне на пет места и с няколко мощни удара на опашката изчезна от погледите на тримата юнаци.

— Бех, да му еба майката! — каза Гелето.^[70]

— Ее, това чудо беше по-голямо от шарана, бе — каза Иван, като гледаше втрещено след огромната риба.

— Ех, майка му стара! — тоя път само изруга Гелето.

Божидар се измъкна на брега, сложи ръце на кръста и загледа водата, сякаш току-що беше изтървал в нея семейните бижута. Постоя така малко, без да обели дума, после се плесна по челото, изпъшка, сложи ръцете си отново на кръста и погледна към небето — като че ли търсеше там комета за знамение. Иван вече беше отворил уста да изръси нещо, но Гелето го погледна, вдигна лекичко пръста си, и той си затрая. Божо тръгна към тополите, а Гелето и Иван останаха до реката. Повъртяха се малко и започнаха да прибират въдиците.

След половин час само набито око можеше да различи следи от риболов по пустия бряг. Колелата на тримата подрънкваха към блатото и заедно с настъпващата тишина край сребърната река постепенно се настани и призрачното настроение на прохладен следобед от привършващото лято.

Когато преминаваха ръкава със сала, водата в залива край върбите и голямата топола заигра с отблясъците на залязващото слънце.

После в далечината заблестяха Вратите.

* * *

Към девет вечерта същия ден в северната стая в апартамента на Божидар, около единствената овална разтегателна маса в Козлодуй се беше събрала разнородна компания. На почетното място стоеше шефът на Божидар и Гелето, дежурният инженер на смяна А, софиянецът Никифор Армянов — висок черноок мъж с леко къдрава коса и чело на аташе по културните въпроси. До него се бяха наредили дежурният инженер на блок Радослав Дебренски от юначния град Сандански — също висок, но не много черноок, и жена му Детелина — красива тъмноока великотърновка, за която имаше вече един написан роман и още поне два ненаписани. Следваха членовете на постоянното присъствие — Гелето, Иван и зам.-шефът на реакторен цех Павел Пантареев от Варна, все високи и снажни, както и началникът на смяна СУЗ^[71], букинистът Дарин Ценовски от някакво врачанско село, разбира се, и той висок и синеок. Тук беше и Валентин — козлодуйски сваляч, бард и пиянде. Приличаше на Джулиано Джема в по̀ кънтри вариант, но само докато не трясне първите две ракии. После ставаше съвсем джазов. Той ги срещна на сала като се връщаха и сега пристигна с китарата, подушил гювеча. Почти неканен дойде и един влах от РМЦ-то^[72], той обаче кривокрак и тантурест. Видя ги пред блока на Божидар, като разтоварваха рибата. Казваше се Йонеско или пък Флореско — и тримата не си спомняха името му, а и не беше удобно да попитат. В края на краищата, това не беше парти с покани. И да се появи човек на някое подобно приятелско запиване, нямаше нужда да взема фрак и папионка под наем. Нямаше нужда и да е поканен. Церемониалността не беше подходяща за суровите условия във влашко атомната общност. Важното в такива случаи беше човек да се присъедини към душата на компанията. А душата на тази компания беше един петкилограмов шаран, приготвен по тайни влашки рецепти с плънка от орехи и нарязан на ситно запържен лук.

Към единайсет същата вечер Димитраки Маринов, наричан галено Дидо, известен в някои среди и като Метаксаки Мартинов, след като затвори две от кръчмите и лично се убеди, че и третата, по-далечна, е хлопнала кепенците, кръстосваше от половин час като Ботев четник пустите улици и търсеше къде да си допие. За целта Димитраки използваше прост алгоритъм: заставаше пред някой блок, отбелязваше прозорците, които светят, и се мъчеше да си спомни чий е апартаментът и има ли в него хубава ракия. Беше изследвал вече два блока без никакъв успех и тук, на третия, при това на съвсем нисък етаж, не само че светеше, но и през широко отворения прозорец се чуваха добре познати гласове на пийнали нехранимайковци.

— Кажи ми защо направиха централата в Козлодуй? Кажи де? — разпалено питаше Божидар някакъв опонент. — Да осигурят поминък на власите или да направят тук енергийно средище на битов алкохолизъм и прочути пияндета. В памет на войводата. Затова ли? — продължаваше да се самонавива Божо.

— Божидаре, Божидаре, успокой топката — обади се един плътен глас, който не можеше да бъде сбъркан.

— Как да съм спокоен бе, Ники? Това чудо ще гръмне, бе! Не може да караме атомна централа като воденица — чу Димитраки любимото сравнение на Божидар и се зарадва — сам го беше измислил и сега го цитираха. Дет’ се вика, разнасяха анонимно славата му.

Дидо беше изследовател и знаеше кои са любимите теми на инж. Къбоков, а също и как ги градира в зависимост от количеството изпита ракия. Съдейки по това, което чу, бяха в разгара и да няма тук пиене, беше все едно да свършат бюлетините по средата на изборите. Качи се, без да бърза, сигурен в крайния успех, и почука интелигентно на вратата.

Отвори му домакинът.

— Охо! — каза Божидар. — Влизай.

Димитраки влезе, събу обувките си, ориентира се мигновено и се насочи към пиршеството.

— Охо, инженер Маринов — каза Никифор, като го видя.

— Буна сара, домнулета — изфъфли инж. Маринов.

— Охо — излигави се Иван и пропя с глас на пийнал козел: — Закъсня, закъсняяя.^[73]

Димитраки обаче констатира за себе си, че не е закъснял. Вярно, по масата се виждаха само малки островчета от мезетата, но пиене имаше повече от достатъчно. Той седна до Гелето, притегли най-близката празна чаша и си наля колкото му искаше душата. А душата му обичаше пълни чаши.

— Вий май вярно сте изпонатръшкали рибата — каза той. — Цял Козлодуй говори за някакви огромни рибища и шарани.

— Иди да видиш какво има във ваната — обади се Детелина. — Големият шаран е дълъг повече от метър и двайсет.

— Ти пак заприказва като на конгрес — каза заядливо Павел. — Все едно казваш „Повече от 150 лева средна заплата“. Каква е тая манипулация? Колко повече? Петстотин? Хиляда? Кажи си просто, че заплатата е 155 лева, а шаранът е дълъг 124 сантиметра и тежи 23 килограма.

— Ина, нас най-често така ни манипулират — с недомлъвки, намеци и единични примери. Това „Повече от 150 лева средна заплата“ може да ми прозвучи за достатъчно да мога като средния западногерманец да си купя с нея хубава кола на старо, цветен телевизор и хладилник. Обаче с тия „повече от 150 лева“ може да си вземеш най-много някоя разбрицана влашка каруца. Ще ти останат пари и да се напиеш при „Ицо циганина“. И като разбера това, ще бъда много, ама много разочарован от социализма — направи доброжелателни разяснения, а накрая предложи и социална хипотеза Божидар.

Той не беше ходил в чужбина, освен из лагера, а и такива като него нямаше кой да ги пусне в далечните студени западни страни.

— Ти и сега не си много очарован от него — каза Детелина.

— Е, така си е — призна си чистосърдечно Божидар.

— Геле — намеси се оперативно Никифор, — вземай инструмента, да сменим малко станцията.

Гелето го погледна, взе китарата от Валентин и подкара известната, изкомпозирана вероятно специално за поетични пиянски запои тъжна руска песен „Ех, раз, еще раз, еще много, много раз“.

— А душа полна тоской и ночь такая луннаяяя — запротакаха като наквасени казаци Божидар и Иван.

— Инж. Маринов, вдигнете тост! — каза Никифор и Гелето заигра по струните като пред туш.

— Инж. Къбоков, налейте винаа — пропя Божо, дет се вика на руски, „невпопад“.

Димитраки се изправи. С тъмната си къдрава коса и сини очи със стаен плам на алкохолик, зърнал естетично басейнче с ракиено фонтанче, той приличаше на млад поет на изпит за прием в жадувания от всички клуб на писателите^[75]. Дидо въздъхна и започна:

— Когато излязох от „Карначето“, по улиците вече нямаше никой…

— Ако беше женен за Нюрочка, тя щеше да те чака пред кръчмата — хем да не си самотен, хем да не те бие пред хората — изтърси веднага Иван и всички се разсмяха.

Димитраки помириса ракията за вдъхновение и продължи:

— Вървях между блоковете и си мислех: „Има луна, може даже да е пълнолуние, има и звезди, светят уличните лампи… и прозорците на онези, които са успели да си откраднат от централата достатъчно електрически крушки. Но тази светлина ли трябва на човека, за да оцелее в невероятната, неописуема, патологична козлодуйска тъпотия?“

Той направи ефектна пауза.

— Да пием за светлината от прозорците на приятелите, която не само ни показва пътя и ни спасява от крушение, но и сгрява душата ни като тяхната отлежала ракия — завърши Метаксаки с изкуствен патос и гаврътна на екс чашата.

— Да живей! — извика Божидар.

— Химна! Химна! — завика Детелина. — Божо, пусни химна!

Божидар се надигна — знаеше, че тя няма да се умири — и тръгна към шкафа с плочите.

— „Многая лета“ ли ще пускаш, татко? — показа се на вратата големият му син. Докато говореше, до него се наредиха по-малкият му брат и петгодишната им сестра, която предварително си беше запушила ушите.

— Блокът пак ще свири, нали, татко? — каза тя.

Божидар извади плочата с църковнославянските песнопения на Борис Христов. Записът беше правен в „Александър Невски“ с капелата „Светослав Обретенов“ и години по-късно всички щяха да го пускат за щяло и нещяло. Но тогава в Козлодуй ехтеше само от техния балкон.

„Благоденственное и мирное житие, здраве же и спасение…“ — прогърмя от осемдесетватовите колони басът на изгнаника.

Това беше техният химн. Не беше много подходящ за днешния случай, но не можеше да откаже.

„И на всем благое поспешение!“ — тресеше се блокът.

И двамата му синове вече стискаха ушите си. Детелина беше станала, но останалите не последваха примера й.

„И сохрани его, на многая летааа!“ — гръмна в края гласът на Борис Христов и забиха камбаните на „Александър Невски“.

— Последният куплет не беше ли за големия смъдок? — каза Иван, щом иглата застърга.

— Дай да говорим за друго — каза Божидар.

— Ей, майка му стара, огромна риба беше — каза Рангел.

— Дай да говорим за друго — повтори Божо.

Но нямаше за какво. Да почнат да се оплакват какво няма в магазините или колко е забутан Козлодуй — не вървеше след обилната вечеря и изпитата върла ракия. Оставаше за работата. Побъбриха малко за централата, но някак си не се получаваше след „Многая лета“. Гелето констатира с удивление, че май религиозните химни действат и на тези, които народната власт беше възпитавала от деца във войнстващ атеизъм, а после отнякъде изплува мисълта за несъстоялото му се удавяне. Изглежда всеки се замисли за нещо свое, защото компания се поумълча. Първа Детелина каза на мъжа си, че е време да тръгват. Радослав стана, а след него се надигнаха Никифор и Йонеско или Флореско. Като видя общия ентусиазъм, Валентин също се изправи и взе китарата на рамо с надежда домакинът да го покани да поостане с престорена любезност, а той да го изненада приятно и наистина да остане.

— Е, хайде и аз да поемам — каза той и понеже номерът не мина, ще не ще, се изниза, заедно с останалите.

Божидар го изпрати с облекчителна въздишка и погледна в стаята на децата. Бяха си легнали, но не спяха.

— Май гостите ви попречиха да заспите, нали? — попита той, сякаш имаше и друга причина.

— Не много, малко повече — утеши го умно дъщеря му и всички се засмяха.

— Хайде, лека нощ и да сънувате галош — каза Божидар, махна им с ръка от вратата и загаси лампата.

— И да го гризем цяла нощ, нали, татко? — каза Дени.

— Заспивайте, заспивайте — каза тихо Божидар и затвори вратата.

— Сега, като се ометоха гостите, дай да направим едно бричле, а? — подвикна от стаята Гелето. Хич не му се прибираше у тях.

— Давай — въздъхна Божо и седна срещу него.

— Тоя навлек Валентин ти ли го покани? — попита Димитраки.

— Навлеците се самопоканват, нали знаеш? — отговори Божо.

— Той май е ухо на Мичев — каза Рангел, докато раздаваше.

— Казва се „другаря Мичев“ — натърти с подлизурски апломб Иван.

— Дайте сега да не говорим за работа — каза Божидар. — Писнало ми е да се събираме уж да се повеселим — и веднага да подхващаме все една и съща песен: кой кретен съборил последно блока, издънките на тръбарите^[76], свинщините на шпайца^[77] и най-потресаващото: кой и на кого ни порти.

— А, пропусна най-вдъхновяващото: коя наскоро е опънал Пичев — каза Дидо.

— Пас — каза Гелето.

— Едно без цвят — каза Иван.

— Пас — каза Божидар.

— Две трефи — опита стандартната Стеймън-конвенция Димитраки и подхвърли без никаква връзка с темата: — Абе, тая Татяна много се е разгонила напоследък. Може пък и Гришата да се облажи през постите, откакто кака Краси го изостави.

— Да ти дам салфетчица? — захили се Иван. — Ти толкова мазно казваш „Гришата“, че си викам дали нямаш блажно по устата от шарана — отвърна Иван.

— Айде пак по служебни въпроси — намеси се Божидар. — Геле, попитай, като ти дойде редът, какво научи Иван от анонса на партньора.

— Научих, че на Татяна й се такова и въодушевено вдигам на две кари — каза Иван.

„Ти, ако знаеш, че и твоята се е разбесняла, май няма да си толкова въодушевен“ — помисли Гелето и добави на глас „контролно упражнение“.

— Две без коз — въздъхна Димитраки, все едно че удря малка ракийка, и докато Божидар се правеше, че мисли, телефонът иззвъня.

Той отиде в хола и вдигна слушалката.

— Къбоков слуша — каза той, което прозвуча като „Махайте ми се от главата“.

— Божидаре, защо не дойде?

Беше Таня.

— После ще ти се обадя — каза тихо Божидар и затвори.

— В централата ли ще довършим робера? — обади се от другата стая Иван.

Божидар забави отговора за секунда, докато съобрази кой е на смяна.

— Абе, ще трябва да заместя Андро. И без друго имах само три точки — поде идеята Божидар.

Щяха да разберат, че не са го търсили от централата. Но можеше да каже, че някой си е направил тъпа шега или нещо подобно. После щеше да мисли.

— Ами ние тогава да отиваме да търсим четвърти — каза Иван.

— Божо, тук гледам има още малко ракия. Ще я взема, че децата може да я намерят през нощта и да се изпонатровят — каза Димитраки и посегна към бутилката, но в последния момент си помисли, че става за срамотиите, и се отказа.

— Чао, Божо — каза от вратата със съжаление от името на тримата Гелето.

* * *

— Не ми се прибира вкъщи — въздъхна Димитраки, когато излязоха от блока на Божидар.

— Не ти се прибира у вас или ти се ходи някъде да си допиеш? — поднесе го Иван.

— При мен нещата вървят заедно — отговори Димитраки. — Само че къде да отидем?

— Защо не отидете до парилката? — подсети ги Иван.

Преди шест-седем години Павел, Вушката, Димитраки, Гелето, Никифор и още пет-шест от съветските възпитаници превърнаха едно наводнено мазе в блока на Гелето в по-голяма атракция от Ботевите тържества. Мичев, който също беше съветски възпитаник, отпусна няколко кубика хубави чамови дъски, а ударни групи изнесоха (откраднаха с височайше затваряне на очите) от централата цимент, фаянсови плочки, епоксидна смола и най-разнообразна арматура. След пет месеца, през които част от екипа се занимаваше със строително-монтажни работи, а останалите крадяха материали от съседните строежи и от централата, мазето заприлича на елитен клуб: истинска руска парилка с хитроумно направени нагреватели вместо класическите камъни, билярд, купен с пари на профсъюза, малка спортна зала и кръчмичка с кодовото име „стая за отмора“.

— Е, това е идея. Там в хладилника снощи остана половин каса бира — сети се Метаксаки. — Да пийнем по две-три бири, а после вече може да се разотиваме по домовете си. Геле, ти кво шъ кажеш?

— Добре, бе, и на мен не ми се прибира — промърмори Рангел. Заедно с нощната тъма в него пак бяха нахлули тормозещите въпроси за същината на живота и други празни мисли.

— Хайде, чао. Друг път ще почерпите за съвета — каза Иван и си тръгна.

— Чао — побърза да го отпрати Димитраки, да не би той да промени решението си и бирите на глава от населението да станат пак по-малко. Но опасенията му бяха излишни — Иван дори не се обърна и след малко се скри между блоковете.

— Гледай как му върви на Божо — каза без връзка с основната тема инж. Маринов.

— Какво имаш предвид? — попита Гелето.

— Ами има добра жена, три деца, а лови и най-големите шарани. И бас държа, че сега го повика някоя любовница — поясни с пиянска откровеност Димитраки.

— Големия шаран го хванахме двамата с Иван.

— Е, значи остават другите късмети.

— Божо е умен мъж, мен ако питаш, даже прекалено умен, а на умните е редно и да им върви по малко — каза философски Гелето.

— Щом като е умен, какво търси тук? Аз, да речем, съм по разпределение, ти си тук, щото ти е толкова акълът^[78], а той какво търси? Не е кариерист, отказва демонстративно да се нареди даже на опашката за ДИС^[79], не строи къща… и профуква всичко, дето изкара. За какво стои в тоя шибан Козлодуй, кажи де?

— Може да е заради приятелите — каза Гелето първото, което му дойде наум.

— Глупости. Той може да си намери приятели навсякъде.

— Тогава може заради жилището да е — продължи с нежелание Рангел.

— И това са глупости. Божо има многодетно семейство, бе. Където и да отиде, все ще му дадат поне двустаен в някой термитник. Той нали така им вика на панелките.

— Ами, тогава не знам. Що не го попиташ сам?

— Е, аз не съм чак такъв приятел с него.

— Друго нещо тормози ли те?

— Да. Защо никой не го закача, като плещи така за социализма? Това ми кажи.

— Че него кой го взема насериозно, бе? Ние като не се движим по партийната права, що не ни закачат?

— Геле, никой в централата не си прави такива гаргари с властта. Той даже лекции изнася на персонала: колко са тъпи комунистите, че вярват на измислиците на Мордохай Леви^[80].

— Не знам. Може времената да са се променили. Пък и къде по-далеч да го пратят? Тук и така си е живо заточение.

Инж. Маринов въздъхна в явно несъгласие и замълча.

Когато стигнаха до блока на Гелето, прозорчето на парилката светеше.

Отново надвисваше заплаха пиенето да стане проблематично.

— Кой може да е тук по това време? — зачуди се Метаксаки.

— Може някой да е довел гости извън графика — каза Гелето, докато слизаха по стълбите, и по навик направи физиономия, като че ли ще мирише престояло швейцарско сирене. Когато направиха парилката, чистиха наоколо, но вонята от предишните заливания на мазето от спукана тръба на отпадните води беше неунищожима като хлебарките.

Вратата беше заключена и докато Димитраки се опитваше да отвори, отвътре се чу познат глас.

— Кой е? — беше Вушката.

— Ние сме — отговори дружно Дидо.

Ключалката изщрака и Вушката се показа на вратата.

Явно беше изненадан и не можеше да се каже, че е приятно.

— Не съм сам.

— Изпихте ли бирата? — мина към същността Димитраки.

— Бира има, но не съм сам — запази баланса на интересите Вушката.

— Ние само ще си вземем пиене и се омитаме — каза Метаксаки и избута временния хазаин от вратата.

След него влезе и Гелето. Вушката понечи да каже нещо, но Дидо пресече преддверието и нахлу в „стаята за отмора“, където беше заветният хладилник.

Гелето чу познат глас на жена, която каза „Можеше поне да пачукаш“ — сякаш я бяха заварили разсъблечена в банята, изгледа Вушката, колкото да провери прозрението си, че влечението към рускините е по-силно от приятелството, и влезе в гостната.

В обзаведената като едновремешна механа стая, на дивана с възглавниците в поза на куртизанка, която току-що е обезпокоил някой нахален вестоносец, седеше Нюра. На масичката имаше две празни чаши, празна бутилка „Столичная“, чиния с остатъци от салати и пепелник, пълен с угарки — сякаш келнерът го беше оставил така, за да не наруши традициите на заведението. Не беше ясно дали към тях влизаше и облеклото на една от двете най-хубави рускини в Козлодуй. То се състоеше всичко на всичко от един бледожълт арабски пешкир, увит около тялото й.

— До каква температура достигнахте в парилката? — попита Гелето.

— Не ставай циничен — каза Нюра.

— Като гледам, и тук е било доста горещо — продължи Гелето и се огледа, сякаш за да установи температурата по вторични признаци.

— Престани с цинизмите — повтори Нюра. Не можеше да допусне някой да се подиграва с любовния плам при изневярата.

— По-добре се облечи, че иначе някой може да свали пешкирчето и да те ощастливи отново.

— Не я обиждай повече. Не ти е собственост — каза Вушката.

— Хайде да излезем — каза Димитраки, който се беше спрял досами хладилника, но май вече не мислеше за бирата.

— Ще излезем, само че преди това… — не довърши Гелето и тръгна неориентирано към двамата.

Добре че пътят му стигна да канализира сложните си чувства.

Вушката беше боксьор, но както често става в такива случаи, понесе удара му почти без реакция. Когато обаче Гелето замахна с крак към чатала му, Вушката се извъртя и с едно кроше го просна на пода.

Гелето се удари и при падането, а от носа му потече кръв. Нюра се разкрещя на руски да престанат, скочи от дивана, хавлийката й се свлече и Димитраки, вече изтрезнял, я видя за пръв път гола. Преди да избяга от стаята, тя се наведе за миг — да вземе кърпата.

Ето, това бе най-хубавата гледка през тази топла, протяжна, пълна с драматизъм лятна нощ.

* * *

Димитраки изпрати Гелето до тях, каза му на сбогуване две-три думи от ония за успокоение на мъжка гордост, и сега вървеше без посока и сам из пустото междублоково пространство. Наоколо, в срамежливата светлина от няколко улични лампи, стърчаха призрачно блоковете термитници, в които, съгласно разчетите, прекарваха полагащата им се част от нощта атомните енергетици. Виждаха се хилави дръвчета, кофи за боклук и няколко хаотично паркирани жигулита и москвичи, които изглеждаха като захвърлени от ядосаните си собственици. Отгоре на всичко, както щеше да напише един колега на младия инженер, стоеше небето, направено сякаш от разредена козлодуйска кал и характерни площадни миризми, фино омесени с мътна светлина, една мъничка, но значима част от която бе произвел самият инж. Маринов. Той се огледа, поклащайки глава със сдържано разочарование, за една последна проверка. Съдейки по тъмните стъкла на прозорците, енергетиците спяха и шанс да се намерят няколко съживителни глътки ракия нямаше. Димитраки се бе примирил предварително с тоя доста изнервящ факт, но пред уморения му от алкохолната недостатъчност поглед продължаваше да възниква от нищото и да изчезва на същото недостъпно място оная почти наполовина пълна бутилка мечта.

Защо се бе пропил тоя талантлив младеж от работническо-селско семейство, комсомолец при това? Тая мисъл сигурно бе минавала през ум на всеки, който го познаваше в Козлодуй. Само че почти никой не се интересуваше истински — иначе можеше да понаблюдава, да поразпита и поне да си зададе въпроса какво търси в този отдалечен от света център на влашката ирационална мисъл такъв млад и безспорно умен мъж като него — както беше се беше запитал и Димитраки, когато се беше сблъскал с подобна загадка за друг човек. Точно така, какво търсеше в тоя „шибан Козлодуй“ самият той? Всеки виждаше: със своята къдрава тъмнокестенява коса, със сините си очи и романтично извити вежди, които караха местните булки да мислят за полети на чучулиги, сочни ливади за тичане, пикници на сянка под вековни дървета с неизвестни имена и за други повече или по-малко поетични неща, този атомен инженер приличаше на действителен член на творчески съюз. За какво беше дошъл тогава тук, вместо да е в някой шумен, кипящ от подходящи художествени изяви град, където да е бард на едновремешното мъжко достойнство и душа на местната бохема, в самия епицентър на скандали, изневери и истински пиянски живот? Нямаше семейство, за което да се грижи, приятели за чашката можеше да си намери във всяка отворена кръчма, не бягаше от лошата си слава и не го търсеха за обичайната физическа саморазправа тъпи копелдаци, дали му пари назаем. Тогава може би беше дошъл тук за по-голяма заплата? Едва ли. Вярно, в Атомната тя му стигаше за насъщните хляб, претоплени ресторантски кюфтета и шише ракия с десетина дни по-дълго, отколкото на друго място, но всеки, който си направеше труда да попроучи въпроса, щеше веднага да открие, че инж. Маринов е от богато партизанско семейство. В подобни общности на високо издигнатите другари „Загорка“-та^[83] и виното се носят с каси, за мезетата се грижи съответният клон на „Родопа“^[84], а юбилейни банкети, конфиденциални другарски срещи и прочее запои има толкова начесто, че за времето между тях не можеш хубаво да изтрезнееш. Добре щеше да си живее и той, ако не беше разбрал нещо, което го разбиваше всеки ден. Когато след смъртта на майка си се премести да живее у чичо си, отначало всичко му харесваше. Чичо му имаше хубава униформа, идваше да го вземе кола с перденца, леля му правеше чудни палачинки и можеше да яде шоколад на корем. И когато тръгна на училище, всичко изглеждаше идеално. Вече знаеше, че е от партизанско семейство, беше горд със златните пагони и червени лампази на чичо си, а леля си обожаваше. Отначало си мислеше, че леля му е вълшебница от книга с хубави приказки. Вълшебница и партизанка при това. Заедно с нея и с чичо си той градеше новия живот. Светът изглеждаше ясно устроен и добре подреден.

Малка и крехка като китайска статуетка от обречената династия Цин^[87], точно леля му го подреждаше храбро и неуморно — така, както се беше грижила за ранените от отряда, докато самата тя не беше уцелена от случайния куршум на един пиян стражар. На десети, когато отрядът слезе от Балкана, тя беше останала в землянката — раната й се била подлютила и не можела да се движи. После се оказа, че заради нея не може да има и деца. Оперирал я и я спасил един стар доктор с интелигентен фашистки вид, който по-късно бе разстрелян затова че бил лекувал ранени германски войници. Тя отначало не искаше да повярва, че са го убили. Чак когато секретарят на обкома, който през вечер киснеше у тях го потвърди, разбра, че е истина. Тогава за пръв път се усъмни, но не в крайната цел, не. Осъди, при това имаше смелостта да го направи на събрание, само методите, с които се надяваха да я постигнат. Нейните другари от отряда не забравиха този искрен опортюнизъм. Главният учител на всички партизани, видният международен болшевишки съратник чичко Димитров учеше (той пък като своите учители), че представителите на отмиращата буржоазно-интелигентска класа трябва да се изтрепват като вредни насекоми. Не можеше една по-проста по дефиниция другарка да оспорва основите на идеала. Затова доста време тя остана встрани от мътния поток на новия живот. Когато след десетина години всички завиха по новия път, открит от съветските другари, по който избиването се заменяше с по-прогресивни методи, дойдоха поостарелите партизани и приятелски й се извиниха. „Що не поемеш отдел «Агитация и пропаганда» в градския?“ — казаха. И тя, със стоплена душа, прие.

Не беше нужно много време, за да открие потресена, че славните бойци от партизанските отряди са забравили възторжените идеи за свобода, равенство и братство, в които се бяха клели в Балкана и са поели покрития с друга слава път: на яростното сдобиване с колкото се може по-неограничена власт, на обграждането с безброй привилегии и — което й стана най-противно — на безпардонното откровено лично обогатяване. Ония, за чието добруване уж се бяха борили с пушка в ръка, вече бяха почнали да ги наричат „червена буржоазия“ и да ги подиграват в безброй вицове под общата, пълна с някаква гадна субстанция рубрика „златната решетка“. Подаде си оставката на първия пленум. За пръв и последен път прояви лицемерие и се извини, че трябва да се грижи за сина на сестра си. Тя се беше разболяла лошо и всички я разбраха. Само че и на всички беше ясно: истинската причина е вироглаво й несъгласие с най-правото нещо на тоя свят — партийната линия. След смъртта на сестра й вече не я поканиха отново. Докато Димитраки порасна, в живота й не се случи нищо друго, освен грижите за него, вярата в идеите и разправиите с пиянстващия й съпруг. Оказа се, че чичо му е повече обикновен пияница, отколкото славен партизански генерал. Виждаше се колко трудно е за леля му да носи тоя срам, но тя никога не преклони глава, не се отрече от нищо, в което бе вярвала, и не пожела да замени живота си на черна врана в раздулото се до небето партизано-яташко ято.

Докато Димитраки растеше, едно след друго се случваха невероятни, поразителни неща, всяко едно от които можеше да преобърне представите на здравомислещите хора. Нищо обаче не бе в състояние да разколебае леля му. Нито разтърсващите съвестта факти за съветските концлагери (оказа се, че са изпреварили и фашистките — и по време, и по зверства), нито вонята от българската политическа кухня, нито очевидната за всички простотия на управниците, нито тяхното двуличие и способността им да лъжат с лекотата на професионални измамници, нищо. Вкъщи съпругът й час по час подвикваше пияно-командирската „Невено, налей ми още ракия“, докато окончателно замени опиянението от безконтролната власт с битов алкохолизъм. Но даже тая жалка метаморфоза не сломи вярата й в спасението на човечеството чрез социализъм и съветска власт.

Димитраки обаче се промени. Отначало играеше възторжено на партизани и стражари, зубкаше си стихотворенията, пълни с революционен екшън и разгромена буржоазна сган, а когато почиваше, учеше руски, за да бъде полезен на себе си и обществото. Промяната започна, когато един ден се сети да попита защо живеят по-добре от другите. Беше неделя, обядваха агнешко печено с картофено пюренце и салата от марули и репички, и тоя въпрос изведнъж му дойде наум.

— Защото заслужаваме — отговори с необорима военна логика чичо му.

— Чичо ти е генерал, а генералите се трудят повече от обикновените хора. Затова е справедливо да получават повече — намеси се леля му.

— Но така ставаме по-богати от останалите — продължи упорито той.

— В известен смисъл — съгласи се мъгляво и без желание чичо му.

— Нали правдата е на страната на бедните — каза убедено Димитраки, — защо тогава минаваме на страната на богаташите? Така няма да сме вече от добрите.

— Малък си още да ги разбереш тия работи. По-добре си учи уроците — каза чичо му, изпи на един дъх ракията си и го погледна недоволно и строго.

Мина известно време на съмнения и епизодични размисли, през което малкият тогава инж. Маринов прочете книгата за Тимур^[88] и неговата команда. Запленен от положителния пример, Димитраки реши сам да направи някакво добро дело. И какво, какво — намисли да помогне на леля си. Във войната й с чичо му беше безусловно на нейна страна срещу тоя генерал-майор с прокапиталистически уклони. Не му беше ясно какво го мъчи и изгаря отвътре, та да се „налива кат смок“ (така беше чул да злослови една тяхна комшийка), а от срам или деликатност не повдигна тая тема пред никого. Все едно — това беше лош порок, така той петнеше семейството си и следователно не биваше да го прави. Затова вечерта, след поредното предпразнично напиване, Дидо изпразни в тоалетната бутилките му с ракии, напълни ги с чешмяна вода и зачака развръзката. Тя не закъсня. В събота на обяд чичо му си сипа чаша — както си мислеше от домашната, отпи една голяма глътка и тутакси я изплю като отрова на килима.

— Абе, кой тука ми е… — каза със стаен партизански бяс бившият политкомисар и зарови в хладилника. Отвори следващата бутилка, помириса я, след това повтори процедурата с последната и извика с генералски глас: — Невено, ти ли направи тоя саботаж?

— Аз го направих, чичо — призна си с гордост Димитраки. — Леля нали все ти разправя, че не е хубаво да пиеш. Помислих си, че така може би ще откриеш отново вкуса на чистата вода и ще спреш да се наливаш с ракия — използва той омекотения израз, който час по час чуваше от леля си.

— Ела, ела, сине майчин, ще ти покажа аз вкуса на нещо друго — каза чичо му, улови го за ухото и му обърса по партизански един генерал-майорен^[89] шамар.

Така бъдещият инж. Маринов откри за себе си, че новият строй лицемерно разменя местата на прокламираните от него ценности с това, което отрича и заклеймява, и се отнася с обидни и без съмнение доста болезнени диктаторски методи към тези, които доброжелателно са го критикували. Постепенно той добави още десетки примери на подобно разминаване между, тъй да се каже, вдъхновяващото идеално и разочароващото, а тъй често и болезненото материално. Това нямаше да го впечатли толкова, ако не беше един отчайващ парадокс. Леля му, която той искрено обичаше и която за него бе една истински добра жена, изпитваше необяснима, сляпа вяра в тези „идеи, идоли и идиоматични идиотщини“^[90], чиято несъстоятелност и зловредност доказваха чичо му и целият свят наоколо. Нямаше как да не си помисли, че тя е чисто и просто една самотна, честна, но заблудена женица. Той издържа, натоварен с тези проблеми, докато завърши. На абитуриентския си бал младият кандидат-дисидент за пръв път опита алкохола, който така презираше дотогава, и откри, че от него се изпада в състояние, в което измъчващите го проблеми стават дълбоки колкото улична локва. Ако искаш, можеш да я прескочиш, а може и да цопнеш в нея за собствен кеф и да опръскаш с хубава рядка кал всички наоколо. Така бъдещият инж. Маринов започна да се бори с особената свобода от алкохолното опиянение и изгарящото угризение на другата сутрин, че отново се е напил огняро-интелигенската.

За последвалите събития важна роля изигра и още една особеност, а именно това, че Димитраки бе особено чувствителна натура с насока — както бе популярен тогава изразът — към художественотворческата интелигенция. Таланта му откри неговата класна, когато видя едно копие на Бешкова карикатура, което Димитраки направи в час по история. Понеже карикатурата бе антибуржоазна, само му направиха поощрителна забележка — зер беше генералпартизански племенник, а и тази прогресивна насоченост на неговата дарба можеше да донесе ценни точки на училището за спечелване на заветното преходно знаме на соцтруда. Ръководството възлагаше големи надежди на талантливия юноша и за в бъдеще, но той избра нещо съвсем друго и тръгна да става беден инженер, измъчван по оперативки от началник-цехове садисти, и без капчица авторитет дори пред бюфетчийката на служебната лавка, да не говорим за повелителката на големия зеленчуков магазин. Защо — сам не знаеше. Може би защото реши, че това е най-краткият път, който ще го отдалечи необратимо от дома на чичо му, както и стана. Докато следваше, сякаш забрави призванието си на художник. Тук обаче той бе далеч от потискащите го преди проблеми и настроението му да твори се върна. Напоследък беше намерил и едно бойно приложение на таланта си — да рисува карикатури в стенвестничето на централата. Необяснимо беше кои и защо позволиха на няколко индивида от социалното инженерно дъно да правят такова недоносче, вероятно без сами да подозират (дали?), че на практика дават площ с размер на цял голям рисувателен лист на идеологическите диверсанти и техните врагове. Защото вестничето не съдържаше положителни резултати от токопроизводителния процес, нито например електрификационни материали за живота на дървосекачите от братска Коми, нито поне позитивна информация за работата на профсъюзите в бранша, която е изцяло такава. Не. То се пълнеше с каламбури, пародии, подозрително актуално звучащи вицове и дори с критични материали, в които се подлагаха на съмнение качествата на някои известни, може да се каже, дори не чак толкова низови ръководители (завоалирано, разбира се). Уж като добавка, която често се превръщаше в гвоздей на програмата, във всеки брой имаше и дразнещи ръководството карикатури на социалистическата действителност, чиито автор беше точно младият инженер Маринов.

Сега преживяното го беше вдъхновило и му се прииска да го изрази върху белия лист. По тази причина той внезапно се спря, завъртя се в правилната посока, воден от загадъчното вътрешно чувство, което помага на натряскалите се творчески натури, и след минути се прибираше в запуснатата си, разхвърляна като душата на мързелив ерген едностайна инженерска квартирка. Като отвори вратата, му се стори за миг, че мракът вътре е сякаш някакъв кондензат от всичко неприятно и плашещо в живота му — самотата, неудовлетворението, че все още не е успял да направи нищо значително, тревожното чувство, че сякаш проваля живота си и най-вече дълбоко стаеният страх от онова, което можеше да се случи в централата. Побърза да щракне лампата, но тя весело изпука и угасна. Той бързо намери резервна, смени я, помисли си „Слава Богу, че съм си откраднал достатъчно крушки от централата“, взе бяло блоково листче и седна пред масата. Загадъчната откровеност и ненаказуемост на Божидар веднага го направи основен герой в новото произведение, задникът на рускинята се превърна в генералния директор на централата и скоро карикатурата за новия брой бе готова, а Метаксаки кротко спеше на пода до леглото си и сънуваше оная поза.

Когато след време инж. Маринов се ожени, първите два-три месеца искаше жена му да застава все в нея.

* * *

Иван Стоянов, известен още като Лъжан Стоянов или Били Лъжеца, се прибра от Къбокови някъде към полунощ.

Прякорът Били Лъжеца му го измисли Божидар. Веднага след като се запознаха, той беше забелязал уникалната способност на Иван не само да лъже непрекъснато — това кажи-речи всички го можеха, пък и го правеха — кой по-рядко, кой по-честичко. Той обаче създаваше история на лъжите си: развиваше ги във времето, помнеше безпогрешно докъде беше стигнал предишния път и пришиваше новата опашата лъжа така естествено и на място, като да беше следващо мацване с четката на ренесансов художник на батално епични платна.

Божидар му беше лепнал прякора след един риболов, когато натопи неволно приятеля си.

Бяха тръгнали за острова във вторник. Божидар му беше подхвърлил, че ще ходи, Иван каза „То и аз съм свободен, бе, кога тръгваме?“ — и толкова. През двата дни, докато ловяха нещастни галатски платики и тук-там по някой заблуден шаран, Били се държеше като безгрижен отпускар и Божо даже за миг не се беше усъмнил, че приятелят му е нелегално на острова. В четвъртък следобед се върнаха в Козлодуй и Божидар отиде до централата, за да уговори една заменка. Пред портала го срещна партийният секретар и понеже знаеше, че са приятели с Иван, попита дали го е виждал. Без да мисли, Божидар изтърси като последния баламурник:

— Ами в Козлодуй си е. Бяхме за риба и преди два часа се върнахме от острова.

— Как тъй е бил за риба? — попита слисано партийният, без да може да определи дали от нахалната Иванова лъжа или от простодушната честност на Божо. — Той ми каза, че отива в командировка до Плевен за доставка на манометри. Трябваше да се върне вчера, но не се обади никакъв. От сутринта го търсим. Вече в милицията щяхме да се обаждаме.

Като се прибра, Божидар веднага каза на Иван за гафа и още на другия ден го кръсти Били Лъжеца.

Ваньо научи за прякора си доста време след това. Стана съвсем случайно: той се прибираше в стаята си след обход в зоната^[91] и когато минаваше покрай лабораторията, чу как Божидар се хили с цяло гърло. Приятелят му почти винаги беше в центъра на някоя магария, смееше се високо и щастливо като кавалерийски капитан и не се зевзечеше само докато спеше.

Иван отвори вратата, за да се присъедини към веселието точно когато Божидар питаше някого във вътрешната стая на лабораторията:

— И Били Лъжеца ти каза, че преди два дни е ремонтирал манометрите на помпите, така ли?

— Да — отговори уверено другият, — даже каза, че е подменил един от тях с образцов от лабораторията. Повредата била сложна и трябвали някакви чаркове, а в склада нямало.

— Гледай го ти Били как е овладял техническата телекинеза от далечно разстояние — зачуди се Божидар.

И понеже другият продължаваше да гледа неразбиращо, Божидар се захили:

— Абе, Емо, оня ден ние бяхме с него за риба, бе. На помпената. Той върза Хитров, че ще ходи на трети блок да проверява схеми и датчици и към десет вече зареждахме въдиците.

В този момент Иван се появи на вратата и запита:

— Били Лъжеца чака отвънка. Да го поканя ли? — и се разхили, доволен, че са го разгадали.

За лъжите му се разказваха легенди. Нямаше ситуация, от която да не се измъкне сух от водата. И сега, като се прибираше от Божидар, той приложи дребната тактическа лъжа с безшумното влизане, изобретена малко след откриването на вратата. В нея най-трудното за експерт като него беше да си събуе обувките. Докато се промъкваше на пръсти към спалнята, пътьом надникна в детската: двете му деца — Румен и Снежка — спяха в креватчетата си. Снежка се завъртя по корем и простена в съня си, но той не обърна внимание. Преди да отвори вратата на спалнята, погледна в кухнята. На масата, до неприбраните чинии от вечерята, се мъдреше бележка, забодена с карфица за хляба.

„Отивам до Мариана. Ние вечеряхме. Ще се върна към 11. Зоя.“

Жена му беше позакъсняла, но това не се случваше за пръв път, а и той се връщаше посред нощ. Иван нямаше как да знае, че Мариана съвсем не си е вкъщи, а на друго, значително по-вълнуващо място. Още по-малко можеше да предположи, че в този момент неговата съпруга, обгърнала с ръце косматия задник на началника му, стене при всеки от мощните напъни на един от най-големите ебачи в централата. Пешо Хитров имаше огромен хей, а по класификациите на Кама Сутра Зоя беше „кобилка“, така че двамата образуваха едно хармонично цяло като нашия далечен прародител от Царичинската дупка. По-точно те образуваха такова цяло за трети път в течение на последните два часа. След като бяха сменили поне десетина пози, сега Хитров обладаваше жената на заместника си „по селски“ върху просторната семейна спалня тип „Русалка“.

Но Иван нямаше как да види чудната гледка, нито да чуе как жена му и един чужд мъж си говорят такива мръсотии, каквито той никога не би допуснал, че може да излязат от устата на неговата… русалка. Защото така нежно наричаше Ваньо жена си от времето, когато се запознаха в Плевен.

Бяха се срещнали за пръв път през едно лятно съботно утро в „Дома на книгата“. Тогава той беше напет „фазан“^[92] в Школата за запасни офицери, където пращаха повечето завършили млади висшисти. Знае се, че животът в тогавашните казарми е бил беден откъм културни съставки, а в тази дори в библиотеката бяха оставили само книги с военна тематика, в които отношенията между половете се свеждат главно до послания с трасиращи куршуми, обмен на гранати и военнополеви реплики. Ето защо Ваньо беше загорял за културни преживявания. На онази възраст, а и по-късно, той не се самоизмъчваше с безполезни въпроси за неясната същност на житието. Не си окачаше на шията вечните морални камънаци. Въобще не вярваше, че на света има нещо вечно, освен вечната^[93] и като банално следствие от това нерушима българо-съветската дружба. Повдигаше му се от дрънканиците на ротния за патриотичния му воински дълг. Прозяваше се до изкълчване на челюстта и от приказки за изпепеляваща любов и другите разпространени сред армейците новобрански алабализми. За него беше важно животът да може да се живее. Бяха го пуснали в градска и той се заби в тая тъпа книжарница, защото му бяха казали, че там е пълно с руски групи. Известно бе, че тяхната женска част гледа доста благосклонно на младия подофицерски състав от българските сухопътни сили. Ето на това се надяваше Ваньо — да омае набързо някоя синеока рускиня, да успее да я замъкне в храстите на Кайлъка и после… Ех, пълен с неизречими страсти войнишки живот. Руски групи обаче още нямаше и той вече разочаровано щеше да си излезе, когато я видя.

По това време Зойчето беше знойна девойка, тъкмо завършила машинно инженерство в Русе. Бяха я разпределили в някакъв омразен плевенски завод, където щеше да погуби младостта си сред гадните мазни плевенски машини. Затова тя използва всички връзки на баща си и дори отдаде значителна част от девствеността си на един виден секретар на окръжния комитет по работа с женските маси, но успя да получи назначение като продавачка в „Дома на книгата“, на щанда за класическа литература. Зоя обичаше тази тематика и най-вече любовните романи от малка. За пръв път позна мъжа по време на първата си кратка повест в седми клас, в лицето, да не кажем друго, на първия си братовчед. После продължи упорито с няколко по-кратички романа, но все не можеше и не можеше да срещне онзи, който да удовлетворява критериите й истински и отвсякъде. Тази тема я вълнуваше необикновено, а имаше периоди, когато сякаш можеше да се отдаде — е, не на първия, когото види, но поне на тези след него.

Точно в такъв момент през онази лятна събота влезе Ваньо. Те срещнаха погледите си и стана ясно, че и двете страни силно желаят сексуална близост. После Зоя отмести погледа си надолу, с което му показа, че няма да доминира в бъдещия им семеен живот. Окуражен (забележете само думата), Ваньо се доближи, уж да поиска някаква книга. Тя го попита нещо специално ли търси, а той в отговор измуча, сякаш беше получил експресивна афазия^[94]. Зоя се засмя. Тогава той й призна, че не обича книгите и елегантно излъга, че е влязъл само защото я е видял. После продължиха да си говорят и да се накланят един към друг. Срещнаха се вечерта, походиха, подокосваха си ръцете и той събра смелост да я хване през кръста. Пътьом се отбиха в някаква сладкарница, но погледът й стана толкова настойчиво-подканящо-обещаващ и тъй нанататък, че станаха и тръгнаха направо за Кайлъка. Натам се насочваха нуждаещите се старшина-школници, предпазливи командировани мераклии, рано (нас ако питат, таман навреме) полово осъзнати ученици и ученички, воаьорите и ексхибиционистите, както и тази част от плевенската общественост, която няма подходящ терен за разходки на чист въздух и тъй укрепващите организма съпружески изневери. Може да се каже, че Кайлъка беше нещо като умалено, окастрено и творчески запуснато копие на Булонския лес, в който, по описания на прогресивните френски писатели, е била създадена през вековете значителна част както от парижката аристокрация, така и от известния по цял свят френски пролетариат. Тук пък се създаваше една неизвестна на официалната статистика част от плевенското гражданство, да ги еа, и много, много жизнерадостни плевенски циганета. По пътя Зоя и Ваньо се разминаваха с други участници в движението, които бързаха като тях към кайлъшките потайности или вече се връщаха удовлетворени и отаковани. Там, на третия път, тя му показа позата със стиснати крака, която той кръсти „русалка“. На нея пък й направиха впечатление неговата пламенна тромавост и непохватността, с която я събличаше. Заради това тя го кръсти „мечо“.

Ожениха се, щом той отби нужния за възмъжаването му воински дълг. Помотаха се близо три годинки в Плевен: тя — като продавачка интелектуалка, той — като млад непотребен инженер в завод, чието име така и не успя да научи правилно. Ваньо вече виждаше как ще гаснат през годините с мижавите си интелигентски заплати в някоя полуобзаведена панелка, играеща роля на негласен упрек от тъста и тъщата, когато на хоризонта се появи Атомната.

Тук (да е жив и здрав тъстът) той стана веднага началник, макар и средно голям или всъщност по-малък, но временно; парите, които получаваха, бяха добри и всичко сякаш си дойде на мястото. Децата растяха, в съботите успяваха да понапазаруват с колата (да е жив и здрав баща му) от Враца и Лом, намериха си приятели и дните се заизнизваха като в роман за победилия социализъм. Съвсем скоро, докато чакаше в супера за олио, сирене и други подобни дреболии, за които при реалния социализъм беше прието задължително да се виси по опашки, той внезапно си даде сметка (незнайно защо точно там и тогава), че обича семейството си и че животът му харесва.

Ваньо си спомни за тая опашка в секундите, след като прочете бележката. Странно нещо е човешката памет: едно нещо запомня, а друго забравя. И защо, знаем далеч невинаги.

Той още гледаше листчето замечтано, когато чу зад гърба си стъпки от боси крака. Обърна се: беше дъщеря му.

— Боли ме коремчето, тати! — простена детето и повърна на пода.

Иван успя да я хване, когато политна напред, взе я на ръце и я понесе към кухнята. Пусна водата, обърса устата и лицето на дъщеря си и наля вода в една чаша от мивката. Снежка беше бледа — личеше, че е нещо сериозно. Иван отиде в хола и потърси в бележника на масичката телефона на Мариана, но не успя да го намери. Беше изпил повече от половинка ракия и ако се наложеше да кара дъщеря си до болницата, рискуваше да направи голяма беля. Докато се опитваше да измисли какво да прави, чу как Снежка се закашля и отново повърна. Румен също се събуди и се разрева. Реши да повика Бърза помощ и едва в този момент се сети, че телефонът не работи от петък, а той нарочно не се обади за повредата, за да не могат да го търсят от централата за полагане на противния му извънреден труд. Оставаше още една възможност и без да мисли повече, Иван се затича един етаж по-надолу, където живееха Хитрови. Позвъни припряно на вратата, без да изпитва угризения, че ги събужда, и зачака, като се молеше шефът му да си е вкъщи.

Хитров се показа полугол и като видя заместника си, излезе и притвори вратата, но Иван не обърна внимание и изрече в скоропоговорка: „На Снежка й е много лошо и трябва да повикам Бърза помощ, а телефонът не работи, дай, моля ти се, да се обадя от твоя.“ Шефът му понечи да каже нещо, разпери ръце в жест, който беше нещо средно между „заповядай, само че по-тихо“ и „извинявай, но не е удобно“, Иван го заобиколи и влетя в коридора. В този момент някой пусна казанчето на тоалетната, Иван се поизвърна инстинктивно и видя как в осветения правоъгълник на вратата се появи Зоя — само по късо комбинезонче, под което прозираха сладострастно гърдите й и вече задоволената й катеричка.

Също като русалка, която бе намерила своя нов мечо. А той беше як мачо, тоя мечо.

Така едно леко хранително отравяне (каквато диагноза постави впоследствие прочутият в Козлодуй и близките му околности „дохтор“ Ванчо) стана причина Били Лъжеца да излезе от строя за три съдбоносни дни. Толкова изтрая душевната му борба, докато разсъждаваше за лъжата като такава и за странните й, а често и съвсем неочаквани проявления в живота на женения мъж.

После Били подаде заявление за развод в Оряховския районен съд.

* * *

Последните гости още слизаха по стълбището, когато Божидар набра номера на Таня.

— Ти ли си? — попита направо тя.

— Аз съм.

— Нали щеше да идваш?

— Не е ли вече късно?

— Късно за какво? — отговори с въпрос Таня.

— Добре, идвам след малко. Ей сега изпращам Иван, Гелето и Димитраки, и идвам.

— Хайде, чакаме те — каза Таня и линията прекъсна.

Божидар разтреби набързо масата, колкото да убие времето, докато компанията отвън се разотиде. После погледна в стаята на децата. И трите спяха дълбоко. Изгаси лампите и излезе.

Нощта беше топла, но Божидар трепереше. Докато стигне до блока на Таня, се оглеждаше по улиците, като че ли беше тръгнал да краде. А май то така и си беше.

Изкачи пъргаво стълбите и почука тихичко. Татяна отвори веднага, сякаш беше стояла до вратата. Беше по полупрозрачна нощница, гърдите й напираха сладострастно и Божидар преглътна.

— Влизай! — прошепна тя и го поведе за ръка към спалнята.

— Къде е малкият? — прошепна Божо.

— Спи в хола — каза Таня и отвори вратата.

В стаята беше тъмно, но в прокрадващата се светлина от уличните лампи му се стори, че на леглото има някой, и той се обърна към Таня.

— Шшшт! — сложи пръст на устните му тя и едва тогава Божидар загря онова множествено число по телефона.

— Мариана заспа. Чакахме те, но ти така и не се обади. Тя много те харесва. През последните две седмици сме си говорили за теб всеки ден. Но аз не те ревнувам. Е, не е вярно съвсем — засмя се тихо Таня и се свлече на колене.

Като някаква бърза сянка премина споменът за една друга подобна нощ. Но онова беше… минало.

Мариана се размърда на леглото и Божидар се дръпна.

— Хайде да идем на леглото — прошепна той.

— Добре — прошепна Таня, съблече се и легна.

— Ами ако събудим Мариана? — попита тихо Божидар.

— Защо, ти не искаш ли?

— Обърни се — прошепна Божо.

Гледаше към Мариана и я видя как отвори очи. Вече не се преструваше на заспала. Божидар яхна Таня и още след първите движения запъшка през зъби, а и тя застена открито. Почти се докосваха с Мариана и тя виждаше всичко. Беше толкова възбуден, че ако не беше сутрешната езда, нямаше да издържи и минута.

— Искаш ли да събудим Мариана? — прошепна Божидар на ухото на Таня.

— Да — прошепна тя.

Божидар протегна ръка и отметна чаршафчето, с което се беше завила Мариана.

— Съблечи си нощничката — прошепна той.

Тя го погледна с някакъв отчаян упрек, но после седна в леглото и я съблече.

— Махни и пликчетата — прошепна пак Божо и тя ги свали, онемяла от срам. И нейните гърди бяха страхотни, а и останалите й форми го караха да мисли само за едно. Приличаше на Таня, но косата й беше кестенява, а очите — кафяви, и не гледаше развратно, но какво от това.

Божидар се прехвърли на нея, тя се изви на дъга под него и го прегърна. Дори в този момент не се досети, че тя го обича.

— Много си хубава — прошепна той и почувства как по горещото й тяло започнаха да преминават тръпки.

— Обичам те, обичам те — зашепна Мариана на всеки негов тласък, а и той едва не се разхълца като Фауст мигът да не свършва.

Но… всичко свършва, както вече веднъж имахме възможност да отбележим.

Божидар я притисна силно и тя му отвърна. После легна по гръб до нея и чак тогава му мина през ум, че бяха забравили за Таня. Тя лежеше притихнала и когато Божо я погледна, каза: „Аз май съм излишна“, изправи се и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Божидар.

— В другата стая — каза тя и Божидар усети напрежението в гласа й.

Вратата леко хлопна и те останаха с Мариана сами. Тялото й проблясваше матово в полумрака. Божидар се унесе за малко, после се сепна и я погледна. Стори му се самотна и малко чужда. В тишината сякаш усети времето, което с неуловим, абсурдно беззвучен съсък превръщаше живота им в рехава мъгла от спомени, и за миг се замисли какъв ще е този. Какъв, какъв… Може би приятен, а може би не, като разтапящ се в годините шепот в акациеви храсти, ненужен и далечен, като непотребна, разлистена случайно книга или избледняла фотография на човек, чието име сме забравили, или като хубав сън, изхвърлен неусетно и страхливо от паметта ни.

— Ти май си уморен — каза тя.

Уморен беше. Истината бе, че е направо скапан — от напрежението в смените, от разправиите с тукашните аборигени, от въпросите без отговор, които го измъчваха от години, от непрекъснати угризения и от спомени, от които не можеш да избягаш.

— Не, не съм — излъга той, и още докато го казваше, си спомни една друга стая в друг, далечен град, думи, които пак беше шепнал в тъмнината, ръце, които го прегръщаха и един друг глас… Господи, как му липсваше гласът й! Но тогава какво правеше тук? Защо беше дошъл?

— Искам да сме сами — каза тя. — Не искам да те деля с никоя.

Божидар въздъхна и се усмихна като на дете, което иска недостижима играчка.

— Тогава защо дойде?

— Сама не зная. Сякаш не исках, но не можех да изтрая.

— Сигурно си си представяла какво ще правим с Таня.

— Представях си. А и тя ми каза какво се е случило днес.

— Много си хубава — прошепна той на ухото й и я погали по гърдите.

— И ти много ми харесваш — притисна се тя към него.

— Наистина ли?

— Още първия път като те видях и… Но ти дори не ме забелязваше.

— Не съм очаквал, че с теб ще е толкова хубаво.

— Не се ли сещаш защо?

Божидар въздъхна.

— Мисля, че е малко късно да се влюбваме.

— Може би си прав, но… при мен вече се случи.

— Аз съм женен.

— Знам — каза тя.

Божидар я целуна и докато я целуваше, започна да я гали. Тя стисна ръката му и той — усетил нов пристъп на сили — се завъртя отгоре й.

И както веднъж изкоментира в тесен кръг Жорето Мръсника, започна една сладка, жестока и безутешна… (цензурирано).

После в просъница легна до рамото й и след броени секунди заспа непробудно като пън.

Когато се събуди, през завесите струяха първите лъчи. Внимателно измъкна изтръпналата си ръка и се надигна на лакът. Мариана отвори очи:

— Време ли е вече? Постой още малко.

— Трябва да тръгвам.

— Аз нямам телефон и не мога дори да ти се обадя. Няма ли да се видим отново? Жена ти кога се връща? — засипа го тя с въпроси.

Стана му малко жал за нея. В светлината на утрото изглеждаше наистина много хубава и той я целуна.

— Ще ти се обадя — каза той.

— Довечера си на работа, нали? — попита тя и Божидар долови тревога в тихия й гласец.

— Да — каза Божидар и вече съжаляваше. Беше се зарекъл да не изневерява повече на Радостина. И беше устискал близо две седмици. Почти колкото абсолютния му рекорд по издръжливост, без да пуши. А сега — направо се саморазгроми. За едно денонощие два или — по друг начин пресметнато — четири пъти. При това ей така, сякаш на шега. Баба му щеше да каже, че това е грях. Да, но сега му беше по-удобно да не си мисли за греховете като маркировъчни камъни, зад които започва тъмната гора на лошите. Пък и какво толкова лошо беше направил? Той въздъхна. Знаеше, ето това беше тъпият проблем, отнякъде знаеше, че сега не биваше да е тук, но на — беше. Защо?

Много пъти бе опитвал да си отговори кое го кара да прекрачва морални граници, които сам си беше поставял. Баща му, старият Къбоков, му беше дал просто обяснение: „номенклатурната кастообразна клика била иззела^[95] възпитаващите в Божия морал функции на църквата и била подменила християнските ценности с партийни сурогати, които им приличат като отровни двойници“. Просто беше: можеш да откраднеш, можеш да убиваш и да потъпкваш всички морални норми — всичко е оправдано, ако е в името на някаква подвеждащо благородна цел; всичко е позволено, стига да води по-бързо до някоя подмамващата и безсъдържателна химера. И той изглежда беше хлътнал в капана. Могъщата машина за внушение, която бяха създали апологетите на тоя коварен сурогат на религията, беше успяла на мястото на Христовите завети да набие и в неговата глава катехизиса на лъжата и насилието и да го освободи от морални задължения. Основоположниците бяха изплагиатствали бездарно една гениално цинична мисъл^[96] на брат Игнаций. Тя се оказа изненадващо завладяваща, особено щом започнаха да я поднасят по-отранко — заедно с малебито в детската градина. Беше гадно, но то заради кражбите на отглеждащите лелки и малебито си беше чиста помия. Атаката на най-прогресивния строй не се изчерпваше с безсмислени лозунги по стените. Система от внушения беше невероятно действена и успя да издълбае в мозъците на почти всички непоклатима схема на мислене. И следователно на поведение. Разбира се, от някогашните буреносни, а за доста хора и смъртоносни пориви бяха минали десетилетия и никой не даваше вече пет пари за омръзналото светло бъдеще. Но схемата остана. В нея по един завладяващ начин на мястото на фантасмагориите за комунизма неусетно се беше настанил сгряващият душата егоистичен интерес. Защо той да не се превърне в целта, която оправдава всички средства? Кое да го спре? Моралните бариери на Божиите заповеди? Тях отдавна ги бяха разбили и изхвърлили на социологичното сметище. Но то дори и когато те са били канавата на обществения морал, изневерите са били вътъка му.

Всичко това проблесна за кратки мигове сред накъсаните му мисли.

„Изглежда наистина съм възприел тия противни аксиоми“ — мина му през ум. — „Затова час по час се оправдавам на самоосъдителните си събрания. Но може би пък на някое тайно място в мен да е останала частица от Божията искрица? А може би всичко се дължи на това, че в предишен живот да съм бил развратен френски благородник.“

— Какво се замисли? — попита плахо Мариана.

— Нищо — отговори той без желание. — Мисля си, че понякога не можеш да нагласиш живота си така, че да пасва на философията ти. А да направиш обратното е проява на материалистически идиотизъм.

„Ама че съм идиот, оставих децата съвсем сами цяла нощ“ — сети се Божо най-накрая, облече се набързо, каза „Аз ще тръгвам, докато клюкарките от блока още не са се събудили“ и махна на Мариана, сякаш се сбогуваше от отпътуващ влак. Отвори и затвори вратата тихичко и крадешком и тръгна надолу по стълбите. Бързаше и не чу как някъде дълбоко в него един камък изтрака на вече доста голяма купчина.

Навън го посрещна последният ден от седмицата.

Из донесенията на секретния агент Курчатов:

„Източникът съобщава, че негов приятел е бил на събиране у Божидар Къбоков. Сбирката е била уж по случай успешен риболов, но се е обсъждала темата за доходите при социализма. Приятелят го чул да злепоставя политиката на правителството и да дава явно предпочитание на западногерманския капитализъм. Инж. Къбоков заявил открито, че не харесва социализма. След като свършило пиенето, компанията се е разотишла. Къбоков е отишъл някъде — най-вероятно при жена. Приятелят подозира, че Къбоков има любовница, и то не само една, с което подрива устоите на морала — в Козлодуй и изобщо.“

* * *

Както беше казал един приятел на Божидар, визираното по-горе населено място беше типично социалистическо градче: с мръсни улици, грозни блокове, вонящи тоалетни на автогарата и дълги опашки за хляб. Както и за всичко, което ви дойде наум. „Кой реши — помисли си Божо, докато вървеше край няколко кофи, от които го блъскаше неописуемият с литературни средства аромат на отлежал боклук, — кой реши, че в това тъпо влашко село с три кръчми и два стопански двора… със смърдящи обори, силажни ями и злачни торища… по които децата на инженерите събират гъби за препитание… В тоя затънтен край… в който навремето всеки паша, очарован от идеите на Адам Смит, е можел да изпраща заточеници за икономии на падишаха, в този… Какво щях да казвам? Да бе, кой тъпанар реши, че баш в Козлодуй трябва да се установи нещо и то да е точно атомна централа? Защо не беше например един суперцех за армеена чорба или фабрика за електронни мотики? Или пък можеше да бъде модерен хиперкурник за прелетни гъски — хем щяхме да продаваме пух срещу валута^[97], хем да извършваме разузнавателни полети над крайпътните вражески държави. И работни места щеше да има поне колкото в АЕЦ, и местните специалисти щяха да прилагат опита от последните столетия.“

Пенеше се Божо, а когато го правеше, езикът му беше картинен и остър — като добре наточен интелигентски молив, от ония, с миниатюрните фотоси на голи жени. Само че колкото и да се пенеше, беше все тая. Някой, безличен като политбюро и дори не като политическо, а като възможно най-ръбесто бюро от соцталашит, бе взел решението, Атомната — построена, и няколко хиляди заточени специалисти вече добиваха тук ядрена енергия. Това беше същият този Някой-Никой, който, скрит зад емблематични съставни думи и стряскащи абревиатури, с едно драсване на автоматичната си писалка „Союз“ вече бе направлявал многократно живота на милиони хора с класическите стадни методи, описани още през по-миналия век. Бащата на Божидар му беше разправял колко възторжено навремето беше посрещнал всичко тъй нареченият народ. С жизнелюбиви партизански песни — „Напред, в последен смъртен бой“, „Като един да умрем“ и тям подобни, както и с жизнеутвърждаващи митинги под наслов „Смърт за предателите“, „Смърт за враговете“ (на Никола Петков, Трайчо Костов или там на когото е ред) бяха извоювали един специфичен заместител на Свободата и приветствали неговият първи защитник — Народният съд. Пак с песни^[98] и безброй вицове, развеселяващи живота и придаващи му нов, изненадващо истински болшевишки смисъл, бяха ознаменувани лагерите в Белене и на други по-каменисти места, след това национализацията, колективизацията, индустриализацията, съветизацията, ако се налагаше и кастризацията — всичко все с песни и с жизнерадостните народни хора и ръченици. Божидар сам бе открил: така бойко, само че без песни, и чворовете от политбюро бяха решили: атомната в Козлодуй — и толкоз. Тяхно беше правото да решават всичко и за всички. Без да носят отговорност за нищо и пред никого. Освен, разбира се, пред текущия корифей, вожд и учител. А над него — пфу, небе. Затова такива като Божо, Гелето и особено Били Лъжеца — „алчни пришълци, дошли тук за пари“ — нямаше какво много-много да мрънкат. Просто трябваше да си седнат на вечно недоволните си интелигентски задници, да изпълняват плана и през свободното си време да очовечават туземците по метода на директните сблъсъци, както и да решават различни цивилизационни проблеми — повечето останали от ранния период след епохалното изобретяване на шарената сянка. Веднъж Били се беше изхилил, че се надява в Козлодуй да се състои вторичното преоткриване и на заплащането с пари. Тогава постепенно щяла да отмре натуралната замяна на жизненоважни за пришълците продукти срещу любимите на местното население скатавания от работа и копане на конфуто^[99]. С последващо яко спане по работните места през нощните смени.

Принудени да оцеляват в местните влашки условия, през делнични дни атомните специалисти щъкаха насам-натам, отдадени на безсмислените усилия да намерят в някой магазин нещо, което го няма в нито един от останалите. Така поне създаваха илюзията, че на това място има някакъв живот. Дойдеха ли обаче двата почивни дни, те изчезваха неизвестно къде и градът заприличваше на експериментална зона в американски щат, чиито жители са избягали панически в резултат на нехуманни експерименти на Пентагона, на предизвестие за съветска атомна атака, а в краен случай и на спонтанен призив на местното женско дружество.

И днешната сутрин не правеше изключение.

Ако не се брояха дежурните представители на трудовия народ от нарисувания калкан на съседния блок, наоколо не се виждаше жива душа. Божидар пресече бързешком малкото мръсно площадче, за да намали шанса някой да го зърне, и излезе на главната улица. На ъгъла сякаш го бяха причаквали специално Емил и Киро. Бяха тръгнали за риба, но в сините си работни дрехи, откраднати от централата, приличаха на китайци, станали рано, защото не могат да изтраят, без да ринат пръст за преградна стена на Хуанхъ или за важно съоръжение, хрумнало предния ден на местния партиен мандарин.

— Здрасти, Божо — каза Киро.

— Много рано си станал — каза Емил.

— Абе, заиграхме се снощи на бридж и чак сега се прибирам.

— Из Козлодуй се носи мълвата, че вчера си избил рибата — каза Киро.

— А, наловихме има-няма стотина кила.

— Сега е наш ред — каза Емил.

— На слука — каза Божидар без особен ентусиазъм и тръгна.

— Я кажи, като купи толкова шаран, поне евтино ли го взе? — изсмя се Киро, когато Божидар беше пресякъл улицата.

Нямаше какво да му отговори. Весели бяха — техен бе редът да избягат от тая слабо охранявана лудница, в която ги дебнеха капаните на соцурбанизацията, своеволията на надомъкнали се отвсякъде кариеристи и разгневени от социалните контакти с пришълците влахундери. Той оставаше — натопен до шия в местната простотия, в угризения, за които китайски поети твърдят, че са вечни, и в разширяващото се размито множество на пропилените възможности. Какво можеше да им каже? Само им махна с ръка и продължи към, както сам би казал, собствената си килийка в общия термитник от блоковопанелен тип.

Когато отвори вратата на апартамента, дъщеричката му тъкмо излизаше от тоалетната.

— Къде ходи толкова рано, татко? За стръв ли?

— Да. Хайде, лягай, лягай да поспиш още малко — каза Божидар и без да проследи изпълнението на препоръката си, се вмъкна в спалнята и се тръшна на леглото.

Към десет го събуди големият му син.

— Татко, няма хляб. Аз щях да купувам, но днес магазините не работят. Можехме да направим палачинки, обаче няма мляко. И затова решихме с Милен да те събудим — подели той отговорността от рискованата постъпка.

Не му трябваше много време, за да съобрази, че снощи бяха омели всичко. Надигна се тежко. Нямаше нужда да се облича — беше спал с дрехите. Но пък не си беше легнал и с обувките, като каубойските кравари и останалата американска интелигенция. Затова ги нахлузи завързани, излезе от къщи и тръгна към единственото място, където можеше да намери хляб по това време — кръчмата на площада. Тя обслужваше предимно ранобудните козлодуйски пияндета, но Божидар се надяваше с малко хазартен шанс да измъкне поне половинка от ценния продукт.

След броени минути вече беше до целта.

Кръчмата беше една от забележителностите на Козлодуй. Разбира се, не с обстановката си. Не можеше да се очаква едно средище на алкохолиците от махалата да изглежда като виенска сладкарница. На оскъдната светлина, която се процеждаше от немитите вече две петилетки прозорци, можеха да се видят мръсни и опушени стени, стандартни, вечно клатещи се маси, дървени столове и тезгях, обкован с поцинкована ламарина. По него имаше мокри петна, от които лениво излитаха и кацаха няколко преяли мухи. На „барплота“ се беше подпрял възрастен мъж с вид на пенсиониран касапин, който беше захапал цигара и гледаше към отсрещната стена. Това беше прочутият кръчмар Фичо Отела. Мастито му тяло прикриваше отворена врата, която водеше вероятно към склада.

Към тази епична картина можеше да се добави и още една, тъй да се каже, историческа врата, която в момента инж. Къбоков тъкмо затваряше. Честно казано, и тя си беше най-обикновена, но на нейното място преди стотина години бе стояла онази автентична културна забележителност, която порядъчно сръбнал четник прострелял през паметната нощ, след като Ботев стъпил на козлодуйския бряг. Дървената реликва беше приютена в местния музей, за да напомня за най-същественото участие на козлодуйци в ония незабравими събития.

Трима-четирима потомци на свидетелите на въпросния исторически акт вече дремеха край оръфаните маси пред бутилки с мездренска бира.

Божидар позна един от тях — беше от приближените на известния козлодуйски бандюга с прозвище Чапай.

— Какво да бъде? — попита Отела.

— Ами една бира^[103] и един хляб — каза Божидар.

Инж. Къбоков предвидливо започна с бирата, защото без предварителна декларация, че се присъединява към дружинката махмурлии, хляб нямаше да има.

Фичо го изгледа — може би както Войводата би изгледал турски журналист, който иска да пипне пищова му, само че не с толкова огнен поглед, но все пак извади изпод тезгяха една бира. Тропна я на плота, без да я отваря, и влезе в склада. Бирата, естествено, беше топла.

След като се потутка вътре, колкото да избере най-скапания самун, кръчмарят се появи и плъзна хляба към него по тезгяха. Мухите се разбягаха отвратени.

— Може ли да взема бирата за вкъщи? — попита предпазливо инж. Къбоков.

— Без бутилка не може — отсече влахът равнодушно като германски полицай. Ред имаше в тая държава.

— Ето ти два лева, пък като минавам, ще я върна — продължи обработката Божо. — Почерпи се за мое здраве — добави той, да не би Отела да помисли, че двата лева са депозит.

Както всички важни хора в онова царство, и всеки печен кръчмар знаеше: във висините бяха другарите от партията, но на по-ниските места държавата беше на магазинерите, началник-складовете, барманите и останалите от неговата черга. Затова влахът направи едно владетелско движение с ръка като „хайде, от мен да мине“ и прибра парите. Божидар пък взе заслужения с честен рушвет хляб и се отправи към вратата.

— Си ги избил тая риба^[104], бе — чу той зад гърба си и се обърна на изхода. Беше човекът на Чапай.

— А, хванахме малко — каза инж. Къбоков, усмихна се неискрено, отвори дубликата на историческата врата и зави към улицата.

По пътя Божидар хвърли бутилката с гадна течност в една от кофите за смет, като си мислеше, че поне две седмици няма да има смисъл да ходи на острова.

Чапай беше най-известният разбойник в Козлодуй. Филип Илиев — един от малкото власи, които работеха в нездравословната среда на реакторен цех — беше разправял как юначният му сънародник, преди да влезе в затвора, огъвал арматурата за къщата си на ръка. В кауша влязъл, защото претрепал някого в другарски разговор. Но това беше вече минало и сега Чапай беше човек за поверителни поръчки на шефа на козлодуйското МВР. Което в частност означаваше, че четата му щеше да отиде точно на местата, където ловяха Божидар, Киро и Емил, и да хвърли с изследователска цел няколко шашки тротил в дълбочините, където се беше събрал шаранът. Така се осигуряваше прясна риба за градските тежкари, а при екстрени случаи — за разни шефове от София, които час по час се мъкнеха в Атомната. Божидар беше виждал тия недосегаеми бракониери в акция: те не само не се криеха, но често безочливо използваха и моторницата на централата. И от кого да се крият? Цялото това парче от света — като се почне от Хърлешкия баир и се стигне чак до Валялунга — си беше тяхно. Божидар си помисли, че Чапай и полковникът заслужаваха да им пъхне по една шашка в… тъй де, на едно място, дето не огрява слънце, да им драсне фитила и да ги хвърли в по-дълбочкото. Но преди това да ги снима за стентаблото. „А сега кажете «В името на бога, Монтрезор»^[106]“. Хубаво щеше да е.

Инж. Къбоков се унесе за момент в тая сладка мечта, но после се върна към грубата реалност, каза със стиснати зъби „Ей, да… (цензурирано) мамицата ви“ и съвсем вкиснат се прибра вкъщи.

На влизане затръшна по навик вратата, събу обувките си и подаде хляба на Добрин. Големият му син се обърна и подвикна с престорена братска сърдечност:

— Миличко, занеси хляба в кухнята.

Добрин приличаше на майка си — с кафяви очи, права коса и добродушен вид, но под него се криеха упоритост и качества на водач, закалени в постоянното прехвърляне на възложените от баща му задачи.

— Какво да правим с голямата риба, татко? — попита Милен отчасти конструктивно, отчасти за да отклони изпълнението на поръчката. С неясно откъде взетите си пъстри очи, той имаше и някои редки таланти. Например можеше като герой на соцтруда от строителна бригада да намери „обективни причини“ всяка забатачена работа, която му беше неприятна. Баща му беше забелязал способностите му и се опитваше да ги промени, вместо да се зарадва, че върви по правия път: нали всички, в това число и той самият, вършеха обикновено същото.

— Ще я пазим до вторник, нали тогава се връща майка ви — каза Божидар. — Къде е Деница?

На секундата от банята се подаде къдрокосата глава на дъщеря му.

— Ние се сприятелихме с голямата риба, татко — изчурулика тя и като се показа на вратата, пролича, че през последния половин час май е плувала във ваната заедно с новия си приятел.

Но Божидар не оцени комичността на положението, кресна на дъщеря си да се преоблече, опъна ухото на Добрин, защото отговорностите си вкъщи прехвърляше най-често на някого от двамата си синове, и се отправи към спалнята.

— Не искам да чувам звук, ясно ли е? — кресна им той още веднъж и хлопна вратата.

— Татко пак е ядосан — констатира Добрин. — Дени, хайде иди да се облечеш, че ще настинеш — каза той.

— Няма! — заинати се сестра му, за да изкара на някого яда си от обидата.

— Ей сега ще кажа на татко — заплаши я превантивно Милен.

— Няма да му кажеш, защото той теб ще набие най-напред — отговори сестра му с безпогрешна логика.

В отговор Милен я задърпа към тяхната стая и това беше явна грешка. Сестра им ревна и баща им веднага се показа на вратата.

— Нали ви казах, че искам тишина — извика вече с цяло гърло Божидар. Той изплющя една плесница на Милен, подритна дъщеря си, която вече тичаше към стаята, и затръшна вратата.

Децата поплакаха малко, Добрин поглади по главицата сестра си и каза с мъдрост, на която го беше научил животът:

— Милко, хайде да измием чиниите и да приготвим нещо за обяд. Само по-тихо, иначе пак ще изядем шамарите.

— А кога ще играем? После ли? — попита с надежда Деница.

— После, после — каза Добрин.

— Обаче аз искам онази кукла с червената блузка от магазина — каза Дени.

— Щом толкова я искаш, открадни си я — каза Милен.

— Защо така й разправяш? Не е хубаво — каза Добрин.

— Що да не е хубаво? Татко как краде крушки и други неща от централата — посочи му опровергаващ пример Милен. — И мама открадва по нещичко.

— Хайде да крадем, хайде да крадем — запя въодушевено Дени.

— Млъкни, бе, диване — подритна я братски Милен и Добрин веднага й запуши за миг устата, за да не ревне отново:

— Нали татко ти каза да пазиш тишина? Или искаш пак да ни напердаши?

— Не искам — каза разсъдливо Дени и тръгна към кухнята натъжена, че тайнственото и примамливо крадене, за което беше чувала от братята си, пак се отлага.

Ако инж. Къбоков можеше да чуе тоя и други подобни диалози, доста щеше да се изненада какво се случва зад гърба му в неговото собствено ведомствено жилище. Да, интересни процеси течаха в козлодуйските семейства. Очакваше се в най-скоро време тая обществена форма да отмре, съгласно замислите на великия Енгелс. Известно бе, че семейството се опира главно на частната собственост, а тя по онези времена беше успешно ликвидирана на доста обширни територии от земния шар. Затова семейната полуумряла форма се крепеше само на някои нейни оскъдни останки, наречени за удобство „лична собственост“. Но както Божидар беше забелязал, в Козлодуй, изглежда, вече се установяваха чаканите от всички взаимоотношения между половете. Изследователите ги бяха открили отдавна в основополагащия за новата цивилизация род на индианското племе ирокези. Водещите инженери и дори по-второстепенни специалисти чрез едно по-общо ползване на съпругите си постепенно се превръщаха в мечтаните интимни другари, или накратко на индиански „пуналуа“. Божо беше забелязал в атомната общност многобройни радетели на подобна вълнуваща трансформация. Като помислим, какво по-хубаво от това една група интимни другари да притежават група интимни другарки. Добре, ще кажете, това е така, но какво отношение имат тези процеси към нашата история?

Както инж. Стоянов често обичаше да повтаря, кражбата, особено когато е некадърно извършена, най-често има отрицателно въздействие върху бъдещето на героите. Във всеки случай се признаваше повсеместно все още поне за лошо възпитание. А възпитанието на подрастващите по онова време навсякъде беше поверено главно в ръцете на разни лелки от детските ясли и градини. Местните служителки на образователното министерство веднага бяха забелязали, че възпитателният процес е проста работа, при това къде-къде по-малко уморителна от копането на царевица или бъркането на мамалига. Затова се бяха настанили в тоя процес и прилагаха изпитаните схеми от личните си стопански дворове. Там тези схеми действаха безотказно. Какви хубави тлъсти кокошки произвеждаха само. А сега излизаше, че едва ли не те са виновни. Че какво ги възпитаваха те? Нищо. Най-много някого да изкъшкат, а друг да прикъткат. Как тогава… Всъщност да кажем, че се обръщаше кой знае какво внимание на тези особености на възпитанието, ще е доста пресилено. Тук всички бяха заети с изграждането на Атомната — едно умалено копие на родината — и нямаше време да се занимават с маловажни и незначителни въпроси. Но лелките с неатомен и бихме казали, направо селскостопански изглед дразнеха. Затова новите форми изглеждаха примамливи: те щяха да върнат добрите пуналуални^[107] традиции и майките — тези желани от всички интимни другарки — щяха да поемат дружно грижата за тичащите волно рошави, сополиви атомничета. Така постепенно от живота щяха да отпаднат сладките за индивида, но вредни за обществото изневери, а с тях и досадните, изтощаващи социалните ресурси бракоразводни процеси. Вместо тях щеше да се възцари здрав, завладяващ почти (защо почти?) безразборен (може би и групов, оха) секс. Отгледаните пък в здравата соцсреда многобройни питомци щяха да придобият тъй важните за живота трудови навици и веднъж завинаги да забравят лошите привички да се скатават от работа и да присвояват социалистическата собственост.

Това беше бъдещето. Обаче в апартамент седем тая отмираща социална форма засега все още се държеше, противно на общите очаквания. Изглежда, беше хубаво да си имаш временно някакво по-традиционно семейство, а заедно с него и една вълнуваща група от интимни другарки.

Дали и Божидар мислеше така? Със сигурност не. Може би някъде в тъпото му детство се бяха случили събития, които го бяха лишавали от тъй наречената семейна среда. Може би той ги бе възприемал болезнено — да речем, заради незадоволителна работа на отрядния съвет или разбираем пропуск на кварталната офеорганизация^[110], и сега се опитваше да компенсира загубеното с нещо несъществуващо. Или пък от интелигентска амбиция не искаше да признае поражението и разпада на фантасмагориите си. Или се опитваше да се скрие в тази остаряла обществена форма от някаква непонятна сила, която го преследваше също тъй неотклонно, както проклетият стършел мутант е преследвал оная нещастна митологична крава, как й беше името. Или, най-после, в него — незнайно как и защо пощаден, живееше отхвърленият заедно с религията благословен от загадъчния Всевишен неясен идеал за тая основна обществена клетка. Все едно, важното бе, че той искаше да вижда в дома си някаква, макар и най-често условна, крепост. Която по някакъв тайнствен начин можеше да защитава един в много отношения измислен от него, но все още близък на всеки свят. Тогава защо беше онзи глупав сексетюд на самотния плаж в залива? Защо беше и неговото нелепо среднощно продължение с Мариана? Какво беше това — карма, неблагоприятно разположение на планетите, възпитание от баба му в буржоазни ценности или обстоятелства с друга непреодолима сила — да речем, калпави лелки в детската градина или незадоволителна работа на местната офеорганизация? Освен даденото май някъде по-нагоре полуобяснение, не ни идва нищо наум, а и не е наша работа.

Все едно. Важното е, че щом Божидар потъна в поредния кратък безпаметен сън, повече нищо особено не се случи в дома крепост на сем. Къбокови.

Бележки

[1] И на теб ще дам ключовете от царството небесно (лат.). Един от литкритиците, изчел достъпни за интелекта му части от „Ато̀мната воденица“ коментира, че не е успял да разбере за кого точно се отнася това претенциозно заявление. Ами ние откъде да знаем, бе? Да питаме св. Матей ли, що ли? Да не говорим, че в книгата има още минимум двама-трима Матеевци. Нищо не може да се направи, когато всичко е толкова е объркващо. Особено ако Господ е отпуснал на някого съвсем малко пипе. ↑

[2] Зилове — съкратено от „Завод имени Ленина“, прочута в миналото марка емблематични камиони, наследници на легендарния ЗИС-5 от Втората световна война. Минаваха без проблеми по съветските междуколхозни дароги, където през 41-ва са закъсвали германските танкове. Затова нашите дупки за тях бяха страшни колкото посестримите им от швейцарско сирене. ↑

[3] Хатихумаюн (на турски буквално „щастливо писмо“) — реформаторски акт, въведен на 18 февруари 1856 г. от султан Абдул Меджит І. С него в рамките на Османската империя се прокламират равните възможности и граждански права на мюсюлманите и хората, изповядващи друга вяра — гяурите (предимно християни). Според инж. Къбоков (и някои други), това става твърде рано и само ни е подлъгало да… таковаме. Резултатът бил, че пак са ни… натаковали. ↑

[4] Ергенски данък — особено мразен данък, с който бяха облагани бездетните над трийсет години. Съществувал по времето на ранния^[5] социализъм (до 1990 г.). Синоним на намесата на държавата в личния живот на хората. На падишаха баш такъв тормоз не му е хрумвал. На автора пък не му е ясно дали това е добро или лошо. Както междувпрочем^[6] и всички останало. ↑

[5] Това определение е отново авторово своеволие. Излиза, че след тая дата следва късен (или някакъв друг — напр. демократичен) соц. Това, както знаем, не е възможно. Но от друга страна, защо пък да не е възможно? ↑

[6] Разни самоопределили се законодатели на езиковата мода постановяват, че в българския език нямало такава дума. Тия многознайковци винаги са ме удивлявали. Сякаш ги е упълномощила Светата Правоговорна Истина (или още СПИ). Обаче аз не зная да съм давал такова пълномощно. Нямала била смисъл, тая хубава дума. Ми тя и впрочем не е особено смислена. Ако тръгнем да изброяваме кое в езика ни няма смисъл или поне повечето хора не го знаят, ще стане бая дебеличък речник. Веднага се сещам например за запетаите, които някакъв неясен официоз иска да се пишат винаги пред определени съюзи. Ми нали „а“, „че“ или проклетите относителни местоимения вече означават нещо, което отделя изречението, започващо с тях. Защо да пишем допълнително тая завъртулка? Какво ще добави тя към смисъла? Ама като си помисля, той и социализмът няма смисъл, обаче ние не само дрънкаме за него, ами и го строихме половин век. Някои идиоти^[7] даже още напират да го строят. Междувпрочем. Затова вместо мъгляви разсъждения за смисъла, радетелите за език в буркани биха могли да покажат някаква фатална статистика или друг сериозен аргумент срещу разпространението на тая всеобхватна дума. Нищо подобно. Отхвърлят я, и точка. Добре, бе, ето, аз говоря български, употребих я, и бас държа, че дори и на тях им е съвсем ясно какво искам да кажа. И нищо лошо не ни се случи. Какво още е необходимо, за да бъде една дума призната за част от езика? Да не би да се продават някъде академични езикомери, щото такива за ширпотреба — аз проверих из магазините — няма. Погледнете колко нови думи навлязоха в речта, при това без въобще да имат българско звучене, без да ги разбират маса сънародници и съвсем пък без разрешение на тия антимеждувпрочемлии. Къде тогава в Нейните книги (на СПИ) е написано, че точно тя не е от въпросния език? Да оставим настрана въпроса, че той открай време си е въпросен, а напоследък вече е съвсем под въпрос. Като го споделих това с Матей (един от многото Матеевци, както вече бе отбелязано), той веднага се озъби: Абе, междувпрочем — вика, — тия самопроизвели се блюстители на езика що не си… (цензурирано). ↑

[7] Тук авторът отново незаслужено обижда. То може ли да се направи държава без идиоти? Кой ще стане в нея министър на просветата, кой ще се съгласи да бъде кмет на някое загубено селище, дето няма нищо за крадене, кой ще рискува да седне на държавното кормило, без да изкара необходимите двуседмични или поне тридневни курсове? При това само за селски кметове трябват (все още) поне пет-шест хиляди мераклии. Само една Нела Корнелова не стига. ↑

[8] Кубадински — Пенчо Пенев Кубадински (1918 — 1995). По онова време член на Политбюро на БКП, зам.-председател на Министерския съвет и председател на Националния съвет на ОФ. Ловец номер 1 на България. Според някои, е бил свестен човек. За други е ръб и герой на многобройни вицове за простотията, безочието и нахалството на българските соцдържавници. Трети пък смята, че внасял колорит и жизненост в пълното със селяндурски чепове Политбюро. Въобще, разностранна личност. ↑

[9] Поетична перифраза на края на романа „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ от Богомил Райнов. ↑

[10] Весекаса (среща се и ВС-каса, както и ВСК) — взаимоспомагателна каса. Представляваше гражданско сдружение за извънбанкова финансова взаимопомощ, образувано към дадено предприятие. Радващата му душата цел беше да се дават заеми на работещите в него. Паричният фонд се натрупваше от членски вноски. За да получиш заем, бяха необходими двама поръчители. Разбира се, чакаше се ред, търсеха се връзки, за да се уредиш, но пък се плащаше минимална лихва. Готино беше, като ти излезе късмета и докопаш паричките. Не зная дали още съществува. Ако са затрили тая благородна институция, може да я възродите във вашето предприятие. Ще получите изненадващо влияние, а може да се опитате и да върнете славните традиции от времето на Буров, когато банките по нашите земи още не са били разпродадени на шибаните… (цензурирано), били са си главно български и основната им цел е била да подпомагат и насърчават българите. А не да гледат как да ни отаковат и после да измъкнат печалбата зад граница — за техните съплеменници. ↑

[11] бързонагряващи бойлерчета от времето на социализма. ↑

[12] Спок — Бенджамин Спок (1903 — 1998), американски педиатър. Неговата книга „Грижи за бебето и детето“ (публикувана през 1946 г.) е сред най-големите бестселъри на всички времена. Три десетилетия след излизането на книгата, д-р Спок пуска на пазара ново преработено издание със съществени промени, като се отказва от свои основни предишни παραδείγματα. Абе, еврейска му работа. ↑

[13] Ненужното да се задрасне. ↑

[14] Вървели ли сте скоро покрай десетилетни каваци, по някой пуст коларски път, сред тишина, направена от безброй недоловими звуци и мирис на миналогодишна шума, на влажна пръст и крайпътни треви? Вървели ли сте рано сутрин, когато росата от поляните още не се е вдигнала, когато въздухът е с вкус на студена вода, когато дишаш с пълни гърди — уверен, че хубавите чудеса тепърва предстоят? Ако сега можете да го правите, ще е добре да знаете, че и тополите, и росата, и коларските пътища постепенно ще изчезват в сянката на годините, докато един ден не откриете, че са останали само все още едва доловими проблясъци от светлина, а в нея — неясни образи и онова (може вече и да го познавате) почти нетърпимо чувство за самота. Какво не бих дал, за да съм отново с приятелите от онези дни през някое такова утро — поели по запустелия горски път с раздрънкани овехтели колела, нарамили въдиците и забравили за всичко друго на света? Какво не бих дал, за да крачим отново заедно в сенчестата тишина между старите тополи, да усещам пак мириса на опадали листа, прохладата на росата и надеждата в утринния въздух? Не ми идват наум много неща, които бих се поколебал да заменя за поне един от онези, вече изчезващи в мъглата на спомените дни.

А те тримата вървяха безгрижно, сякаш така щеше да бъде вечно^[15]. ↑

[15] След това ненадейно отклонение вече можете да се върнете към основния текст. Аз пък ще се върна в остатъците от спомените си. Не зная защо, но напоследък не ми се живее особено в настоящето. ↑

[16] На никого не е ясно откъде в ония далечни времена идваше тоя мътен поток динени кори, които периодично с часове течаха покрай острова. Кой знае защо Божо беше решил, че са от някакъв фуражен завод. Но от къде на къде? Кой изяждаше средата на това невъобразимо количество карпузи. Не можеше да са селяните кооператори. Тогава кой? Текезарските крави ли? Едва ли. Всеки, който е изследвал тия два биологични вида знае, че техните стомаси не са пригодени за такива количества храна. По непотвърдени изказвания на Гелето, динените кори извирали някъде нагоре откъм Видинско от самата същност на тогавашния обществен строй. Съвременната наука още не е отговорила на тоя каверзен и, бихме казали, доста щекотлив въпрос. ↑

[17] Дата Туташхиа — роман на Чибуа Амираджиби (р. 1921), издаден в България през 1980 г. Със своята дълбока философия и брилянтен език романът предизвиква навремето много спорове и дискусии в праобразите на двама-трима герои от „Предградията“. Някои от темите, над които многократно разсъждава Амираджиби, са неясният характер на доброто и злото, опитите на главните герои да ги предизвикат и най-често обратните по ефект резултати в дългосрочен план. Обикновено главният герой — благородният абраг (разбойник) Дата — донася само проблеми на тези, на които се опитва да помогне. Навремето имаше и филм по книгата. В България вече едва ли някой ги помни. Тук основен интерес, теми за обсъждане и яростен журналистически пиар са животът и делото на видни мутри, текущите, засягащи всички ни промени в престъпните синдикати, постоянните цигански изстъпления, а напоследък (2018) и, както казва един от героите на тая книга, проектираният от Господарите за основа на педерасткото ни общество джендърски кодекс (по-известен като Истанбулска конвенция). Ние обаче се разграничаваме. ↑

[18] Тодор Павлов — става дума за една от иконите на марксистите в България, акад. Тодор Павлов, председател на Академията, член на Политбюро и т.н. и т.н. Както се изразил веднъж Божо, „Един от стълбовете на комунистическия кошмар. Глашатай на т.нар. исторически материализъм и други абсолютни простотии. Портретите на тоя дървен философ — казал той с презрителна гримаса — висяха под път и над път. На тях изглеждаше такъв ръбат пън, че дядо често се чудеше как успява да се почесва по главата, без да му влизат цепеници под ноктите. Пълен невежа в областта на биологията и химията, той бе основният организатор на конференциите за разгрома на генетиката в България. Десетки източници свидетелстват, че тоя проклетник е преследвал безмилостно всяка искрица на свободомислие навсякъде, докъдето и до когото е можел да стигне. Стигал е доста надалече и до премного хора.“^[19] Днес изкопаемите като автора могат само да си мислят с тиха усмивка колко хубаво е, че тоя — както се изразил пък веднъж Метаксаки (кой пък е тоз?) — марксистки дерибей и виден коопродуцент на соцмракобесието у нас е отдавна потънал в плътния сив флуид на забравата. Дано никога не изплува оттам. Ще споменем само за пълнота, че след атентата в църквата Света Неделя, ТъПъ е арестуван и осъден, но за съжаление не намазва въжето. Не, нямаме късмет, и това си е. Дано, както пророкува Матей, не съм го обезсмъртил с книгата си. Ако вече никъде другаде не можете да чуете нищо за него, редактирайте романа и сменете името му. И да не дава Господ такива като него повече да се появяват на Земята. Дори като лош пример. Все пак, ако това е било само текуща роля на мракобес, изиграна от безсмъртната му душа, нека й изръкопляскаме за изключителното изпълнение. ↑

[19] Между другото (между кое?), не споделяйте тези мисли с членове на БСП. И с други членове не ги споделяйте. ↑

[20] За пояснение на това сакрално понятие за соца вж.заб. за Загорка и по точно, подзабележката към нея. ↑

[21] Божо ми е разказвал как те са му разграбвали за минути пълен сак под надзора на местната милиция и представител на секуритате, и при това в много случаи дори са си плащали. Без представителите на реда, разбира се. ↑

[22] По онова време великият и могъщ Съветски Съюз произвеждаше реки от тъй нужните на работниците и селяните шампанско и коняк. Ръководителите на световния пролетариат не искаха да признаят правото на братския френски народ на такива отричащи всеобщата същност на интернационализма капиталистически работи като „запазена марка“, „запазено наименование“, „интелектуална собственост“ и други подобни затормозяващи новия строй буржоазни измислици. Затова, съгласно указанията на тяхното Политбюро и лично на др. Сталин, дадени през далечната 1936 г., съветските хора пиеха неуморно „Советское шампанское“ и жулваха по празниците по някой и друг стаканчик грузински конячец. Те и досега не са съгласни, че франсетата имат някакви права на тия марка на кирилица, моля ви се. „Ега ти нахалниците, ега ти дембелите, ега ти чудото“ — така се изразил веднъж инж. Къбоков, неясно за кого. И защо пък дембели? Да, между другото, в България някога също имаше^[23] такива напитки. Например на етикета на третокачествената настойка от спирт и конячна есенция, която радваше местните пияндета, пишеше:

Златна котва

коняк

Скоро (2011^[24]) ми се случи, бях из Одеса и Симферопол. И какво? Освен че из въздуха в първия навсякъде се носеше аромата на класически руски бардак, а в другия дразнеше яко носа специфичната миризма на предстоящ конфликт, установихме, че духът на безцеремонното плячкосване на всякаква собственост там си е по-жив от всякога. Затова бившите съветски хора там пак си пият коняк и шампанско — родно производство, без да се притесняват от кражбата на такива неясни същности като „търговска марка“ и „интелектуална собственост“. Бабата на инж. Къбоков му била казвала, че да се постъпва така било „срамота от Бога“. Но то напоследък срамуването не е популярно сред народните маси. Под завладяващите^[25] внушения на американските масмедии, те сега се занимават главно със себеизявява. Тя се състои предимно в пъчене с пиърсинги и татуировки по всички, дори и по свенливите някога места, в носене на скъсани дънки (които се смятат за особено секси), както и с драскане на цинизми и простотии в социалните мрежи. По думите на Матей, чрез тия дълбоко вълнуващи начини се реализират иманентната парвенющина, снобарство, бездарно драскачество или най-обикновена простащина, доскоро скрити потайно във всеки един от нас.

↑

[23] Вече няма. ↑

[24] В 2016 г. в Симферопол конфликтът вече е решен в полза на противостоящите страни. В смисъл пак си го има, но вече е отминал. ↑

[25] За малко да напиша „видиотяващите“. Добре, че се усетих навреме. ↑

[26] Вж. подзабележката към заб. за средно умение и интензивност на труда. ↑

[27] Както е известно, това е било харам. Затова искаме да изясним веднъж завинаги: Тоя, който обявява харама за хелял^[28] (авторът) или пък за хеляла вика, че е харам (пак той) става за кяфир (не за кефир, той си е бамбашка). Обаче има и такива, които са муштебихат. А има и такива, които направо са си…(цензурирано). Абе… (цензурирано). ↑

[28] Думата, която се употребява масово е халал. Тук авторът, за кой ли път, оригиналничи. Ама, халал да му е. ↑

[29] Как само се допълват двата езика. ↑

[30] Чук и Гек — симпатични герои от едноименен разказ на Аркадий Петрович Гайдар, с истинска фамилия Голиков, (1904 — 1941). През ония години те бяха особено популярни. Странно е как авторът е успял да придаде на повечето от своите герои качества, които будят желание за подражание, въпреки трагизма и жестокостта на епохата^[34]. Самите им имена са вече находка. ↑

[31] Началния стих от първата строфа на стихотворение (1911) от Есенин. ↑

[32] Едва ли тези, които не познават онова разглобно време ще разберат малко тъжния хумор на цялото изречение. Както са ми разказвали граждани на страната на победилия соц, идиотизмът на доктрината за скорострелно създаване на лека и тежка индустрия на всяка цена, без оглед на липсата на кадри, традиции, инфраструктура, природни дадености и всичко останало, в онези години довел веднага до първия проблем: пристигналите отвсякъде кандидати за пролетарии нямало къде да живеят. Тъй като те бързо станали стотици хиляди и даже милиони, тоя проблем се превърнал във всенароден кошмар. Решението му било именно идиотското изобретение на болшевиките, наречено комунална квартира. В началото за целта се използвали просторните жилищата на богатите „буржоа“. Тях ги стеснявали или просто изгонвали (често се използвали и други, по-твърди методи за опразване), а в освободените стаи настанявали всякаква революционна паплач. Идеята била разпространена веднага, а след това се поел и курс за построяване на жилищни блокове за „трудещите се маси“. Там във всяка от „комнатите“ на някой апартамент прекарвала дните си мешавица (бърканица) от отделни нещастници и цели или разпарчетосани семейства. Революционната смес от нормални хора и всевъзможни типове, надомъкнали се от най-забутаните краища на необятната страна, ползвала на комунистически начала в така създадения малък социален ад обща кухня, баня и тоалетна. Не, наистина е невъзможно за човек със средностатистическо въображение да си представи безбройните разбиващи проблеми и мътните водопади от чувства, които тези специално конструирани инструменти^[35] за социализиране предизвикват в своите обитатели. И да не си мислите, че злото е свършило, след като изтрещя социализмът. Доста години след написването на книгата, случайно попаднах на данни във Википедията: през 2011 г. в Санкт (!) Петербург, в 105000 комуналки са живеели 587099 нещастници. В осъден на неуспех опит да реши подобни проблеми и бащата на нашата героиня би сложил иначе напълно безполезните си (освен за пъчене по разни празници) ордени, когато отива да се жалва пред началниците по квартирен въпрос: те са били единственият значим аргумент за някаква обществена стойност на съветския гражданин^[36] в спора му с бездушната бюрократична соцмашина. Като приключвахме тези бележки ни стана ясно, че за да се обясни какво е комунална квартира, ще трябва цяла книга, която най-вероятно ще прерасне в отделен том от енциклопедията на безбройните шашващи абсурди на съветския строй. Тя безспорно ще бъде необходима, когато забравим злините на соца и отново тръгнем — подведени от поредния идиот — да го строим неуморно и с необолшевишка жар.

Но това вече няма да е смешно. ↑

[33] Стихче от популярна някога съветска песен. ↑

[34] Още по-странно е, че същия Аркадий Голиков, като командир на специално подразделение на написалата най-кървавите страници в Гражданската война Червена армия, е издавал заповеди за многобройни разстрели. Включително и на деца. Да, Чук и Гек. Имаше и модел детска шейна мечта, който така се казваше. Наскоро (?) в мрежата срещнах обява за продажба на такава шейна. Значи още са живи авторът и неговите малки герои. Дали няма пак да… Не, не бива да си мисля такива неща. ↑

[35] Не всичко в тях е чак толкоз лошо. В съветската литература (например у любимия на инж. Къбоков Булгаков) има и особено вълнуващи сцени из баните на комуналките. Аз често си ги препрочитам. ↑

[36] Поради липса на спечелени войни, българският не разполага и с такъв. За да демонстрира стойността си (трудовата?) той може да се изрепчи: „Ти знаеш ли аз кой съм?“, което се тушира с „Я не ми се прави на важен“ или двойно повтореното „Бе, кой си ти, бе?“. За спасение от последващия битов побой, единствено ефективни се оказват изрази от типа „Праща ме другарят/господин (ненужното да се зачеркне) еди-кой си“, произнесени с подходящи мазни или^[37] натъртени обертонове. За по-любознателните някои идеи за знаците за обществен статус има и в заб. за тесара в книга II. ↑

[37] В смисъл на неизключващо или. Нарича се логическо събиране, дизюнкция или още OR (or). ↑

[38] Хандра — усещане за самотност и необяснима тъга, примесени със скука и безделие, преминаващи епизодично в мирова скръб или^[40] неудържимо желание да се натряскаш като казашка рота взета заедно — всичко това, разгледано в съвкупност, е типично настроение за руснаците, особено през есента. Вероятно се предизвиква от студа и необятните пространства, но компетентни специалисти твърдят, че причината най-вече е липсата на водка. Затова за него има и отделна дума в руския език^[41]. Може би защото българският е по-беден откъм съдържащи големи количества от тая течност настроения, в него няма подобна наситена с ее… хандрически емоции дума. ↑

[39] Разправиха ми и една друга подобна автентична случка. Някъде край Варна на една виличка закопняла за… за слънце дама си направила евин плаж. Лежи си тя както я е майка родила, а отдолу се задава (нека да го наречем) бай Иван. И понеже оградата на нудисткия център била само от два-три реда бодлива тел, тя още отдалече извикала: Бай Иване, и да не гледаш, че съм гола.^[42] ↑

[40] Вж. третата подзабележка на предната забележка. ↑

[41] Ако ви е налегнала хандрата, докато четете забележките, тук е моментът да се поразсеете (както е казал поетът, „Развеять тоску и сон.“), като гледате рекламните спотове от посочения сайт. Те понякога са доста освежаващи. ↑

[42] И бай Иван като се втурнал през широко отворената порта, че като скочил на тая кобилка, че като… но това, разбира се, са само Иванови мечти. ↑

[43] Тук инж. Къбоков използва тая дума в нейния първоначален смисъл, а не като изгъзицата, на която пишат в мрежата, защото ония некадърници от правителството още се туткат и не въвеждат жадуваните, стократно по-функционални латински букви. ↑

[44] Навремето, когато пишех тази книга, заблуден най-вероятно от капиталистическото мракобесие, си мислех, че няма швейцарски — така, както няма, да речем, мексикански. Затова изречението преди звездичката трябваше да подчертае абсурдното и да се изхили на всичко, което ви дойде наум. Но ето че дойде десети ноември и за пореден път изгря свободата. Каква беше изненадата ми, когато ми се отдаде за пръв път да отида в тая малка и китна държавичка. Оказа се, че има швейцарски и дори видях с очите си хора, които го говорят. Приличаше на тиктакане на часовник Филип Патек (вж.заб. за Patek Philippe), премесено с мелодичните звуци на хлопатар на виолетова крава и характерния звън на златни монети в голямо количество. Хубав език.

Ето защо реших да оставя изречението непроменено. С настоящата забележка то играе същата роля, каквато исках за него в началото. ↑

[45] Изоморфизъм — еднозначно и обратимо съответствие между елементите на две множества. Множествата, между които се установи изоморфизъм, са несъществено различни (еднакви с точност до наименование). За такива като Божо уравнение от вида ax + by + c = 0 и правата линия от известната на всички евклидова геометрия са едно и също нещо^[47]. Обикновените (Божо им вика „простите“) хора не знаят, че изоморфизмът е едно от най-важните понятия при разбирането на света. Затова те така и не разбират до края какво всъщност се случва — и покрай тях, а и с тях самите. Например Божидар често е твърдял^[48], че обществото не може да прескача етапи от развитието си. Затова и ние сме изживявали тая част от феодализма, която сме изпуснали под турско… такова, де, владичество. Позовавайки се на изоморфизма, той наричаше тая форма със странното име другарски феодализъм (вж.заб. за другарски феодализъм). Според него, когато човек не разбира същността на формите, които се различават само по име, е една от причините за най-различни… така да се каже… претакования. ↑

[46] Текезе — от „текезесе“ (ТКЗС) — трудово кооперативно земеделско стопанство, основно изобретение на социализма. Основано на уж обща собственост на земята. Обаче други се разпореждат с нея. Не ти. Иронично, най-често презрително съкращение, използвано навремето в простонародния говор. Най-вече в речника на онези, които до края на живота си така и не приеха отнемането на земята им и превръщането й във фактическа собственост на болярите или по-скоро на помешчиците от окръжните комитети. ↑

[47] Глупости. Едното си е права линия, а другото — некво си уравнение. Еми, различни са. ↑

[48] За разлика например от другаря Димитров, който учеше, че не е необходимо да доизживяваме феодализмите и капитализмите, които сме изпуснали през определени пет-шест-седемстотин години от тъй наречената ни история, а можем да прескочим (може да се употреби и по-изразителното цопнем) направо в някой от различните видове социализъм^[49]. ↑

[49] Те по негово време още не бяха изучени и той не им знаеше имената, а именно сталински, развит, реален и т.н. ↑

[50] Блочен Щит за Управление. Залата, от която се управляват най-важните съоръжения на атомния енергоблок (атомен реактор, турбини, генератори и др.) ↑

[51] Тук Иван сигурно би добавил: „абе като варяг, донесъл на руския народ така необходимите му просветление и държавност.“ ↑

[52] И в онези времена се ходеше на гурбет. Но тогава беше почти немислимо да бачкаш из Европата, да не говорим да слугуваш на главния ни идеологически враг, а именно САЩ. Най-лесно беше да режеш с лесоруб дърва в Коми или да извършваш други високо технологични работи из соцлагера. Имаше и привилегировани дестинации — Либия, Мароко, Ирак или някоя друга приятелска държава, населена с черни арапи. В тая мечтана чужбина пускаха, разбира се, проверени наши момчета. Там щастливците заработваха тъй нужната на социкономиката ни валута по второ направление, предимно долари. Естествено татковината забърсваше 90% и повече от заплатите на нашите гурбетчии и наливаше законно откраднатото в тъпите си вечно губещи мегапроекти^[54]. Но и мизерният остатък стигаше за няколко години да събереш за апартаментче, кола, телевизор и там и едно друго и, както се казваше, да си оправиш живота. Освен това щастливците можеха да пазаруват със специални бонове в мечтата на всяка домакиня — просторните, заредени до тавана с приказни западни стоки Корекоми^[55]. Освен това можеха да закупят място из най-добрите градски вилни зони, където достъп имаха главно наши другари. ↑

[53] Вж.заб. лесно се откачи от разпределението. ↑

[54] Що да не ги налива? Директорите във всяко предприятие, на които съответния партиен главатар делегираше пълномощия за управление, можеха да ги зяносват както им дойде. Те бяха от специалните, често споменавани из романчето списъци на тъй наречената номенклатура. Там по дефиниция се числяха недосегаемите в царството: каквито и поразии да направеха (с изключение на кривване от партийната права), нямаше да ги изхвърлят от списъка. За подобни съсипии западните им колеги щяха набързо да се озоват на опашките за топла, макар и по-редичка супа. Тук обаче партията, следвайки заветите на другаря Сталин, полагаше необходимите грижи да не се накърни директорското им достойнство. Най-много, ако вече съвсем се олеят, да ги преместят на друго, пак шефско място, евентоално с по-нисък обществен престиж. Например от водещ металургичен завод — в не толкова водеща фабрика за чорапи. ↑

[55] Вж.заб. за Кореком. ↑

[56] Иван веднъж беше казал, че са се изсипали като орда от Аспаруховата конница. Но тук изпитанието им било по-тежко от поредния набег за плячкосване, защото трябвало да се оцелява в бойните условия на социализма. ↑

[57] Служители от цех Радиационна безопасност и дозиметрия (ирон., жарг.). ↑

[58] Апеката (АПК) — аграрно-промишлени комплекси, още една от най-празноглавите усъвършенствани измислици на соца, заменили ТКЗС-тата в желанието на партайгеносетата да управляват по-мащабно съсипаното, основано на колхозни простотии земеделие. Вместо да го правят чрез вековната, но недостъпна за интелектуалното им ниво институция на частната собственост. При която всеки получава според успехите си на пазара, и плаща за грешките си пак там. ↑

[59] ВМЕИ — Висш машинно-електротехнически институт, сега Технически университет (ТУ). Някога беше трудно да го завършиш. Тогава разни зевзеци тълкуваха първата му абревиатура — МЕИ, като „Можеш Евентуално да Изкараш“. Абе, хубави времена бяха. ↑

[60] Тук авторът може би има предвид събрание на конституционните демократи в царска Русия. За ония, които не познават руските традиции, може да се предложи друго сравнение: да речем, като представител на ГЕРБ, участвал в свободен диспут с Нела Корнелова. ↑

[61] Местен психолог изказа смелата хипотеза за зависимост на вида на съня от снабдяването с кайма и салам Камчия, с които основно се хранеха атомните енергетици. ↑

[62] Хоремажка — от акронима хоремаг, съкращение по съветски маниер от хотел-ресторант-магазин. Златното време беше, когато имаше хоремаг. Като ти се прииска да се натряскаш, нямаше нужда от разните му там молове и снобарски хотелски комплекси. Притичаш до хоремага, жулнеш му три наркоопски за лев и петдесет и се прибереш на зигзаг — волен и щастлив. Сега само ти обират левчетата, тия буржоазни тунеядци. Шише ракия — колкото половин пенсия. Простаци. ↑

[63] Само за чуждите читатели: В България чичо/леля освен за брат/сестра на бащата се използва и като обръщение към по-възрастен мъж/жена без оглед на роднински връзки. Така се избягва невъзпитаното обръщане на име към по-възрастните, когато в приятелски кръг не се използва официалното господин/госпожа. ↑

[64] Майчината ни влахославянотраковизантийска култура — от това съчетание народът, със свойственото му чувство за рационалност, постепенно е махнал излишното, народният гений го е преобразувал незначително и се е получил изразът „Мамата си трака“. Той доказва абсолютно научно и тракийския ни произход.^[65] ↑

[65] Авторът се разграничава. Има едно още по-такова (?) доказателство, че ние не сме някакви тюркски или монголски мигранти, а въпросните загадъчно изчезнали от учебниците по история траки. Трябва да си пълен идиот, за да вярваш, че техните 200 племена са изчезнали внезапно и безследно като в някакъв исторически бермудски триъгълник. Въпреки усилната работа в тая насока, ние все още не сме напълно идиотизирани. Следователно в тая степен все още сме траки. Как са се наричали самите те, т.е. ние самите, все още не ни е известно. Затова засега се подвизаваме като българи. Въобще, както отбелязахме вече, мамата си трака. ↑

[66] Текущата младеж (а може би вече и по-старичките — не зная през кой век четете книгата) вероятно не е чувала тази прочута песен. Едно време, по всички журове и седенки, сватби и кръщенета, в кръчми и хладни механи ние я пеехме — нея и подобните й — обикновено след четвъртата, понякога след третата, а друг път след седмата ракия. Не пеехме хип-хоп (?), тъпия рап и останалите американски простотии, а истински български такива. Както се изрази един от героите на нашата всеобхватна тъжна повест, „Това бяха спонтанни изблици на последните неинтернационализирани остатъци от патриотизъм, които по-късно се трансформираха в окончателно лишената от музика, изтъкана от просташки текстове, разюздана сърбогръкомаанеподобна българска чалга. И нейните вонящи на посредственост течности се разляха из и без друго подгизналото ни от морална нечистоплътност посттоталитарно (и изглежда нескончаемо) социалистическо обществено пространство“.^[67] ↑

[67] Матей. 35:24 (от „Непубликувани, ненаписани, както и съвсем неизмислени произведения“). ↑

[68] Тейлър — Фредерик Тейлър (1856 — 1915), американски инженер, създател на научния американски западно-айсаксонски мениджмънт. Разбира се, има и социалистически мениджмънт. Някои от героите на романа са казвали, че за разлика от западния си побратим, той използва прости допълнителни средства: временен ентусиазъм, предизвикан от стремеж към пъчене с лъскави орденообразни тенекийки, също така изпитани технологии на обикновената и на заякчената тояга, здрави лъжи за наближаващия соцрай, както и естествената склонност към самопрецакване на туземното население. Аз, разбира се, вярвам в искрения ентусиазъм на социалистическия труженик. ↑

[69] В ония скучни времена двайсетачката беше най-крупната купюра. Нямаше ги вълнуващите каймета: стотачки, хилядарки и… там докъдето вече сте стигнали. ↑

[70] Не е цензурирано заради историческа достоверност. Как можа тоя тупан да изтърве такава риба, бе (бел. на цензора). ↑

[71] системи за управление и защита на реактора. ↑

[72] РМЦ — ремонтно-механичен цех. Това и подобните му съкращения на цехове се употребяваха в АЕЦ към момента на разказа. Сега не знам как е. Ние сме географско дружество, а скоро при мен не са идвали пътешественици да разкажат. ↑

[73] Това беше поантата на една много популярна по онова време песен. „Закъсня, закъсня, сняг посипа пътеката бяла, / по която с надежда една и с любов аз до теб бих вървяла.“ Песента се казва „Закъснялото писмо“ на композитора Иван Маринов, по стихове на Ваня Петкова^[74]. В канала на БНР има запис на Балкантон от далечната 1960. Изпълняват Мими Николова и Естраден оркестър на Българското радио и телевизия. ↑

[74] Иван Маринов е починал през 2003 г. Ваня Петкова също отдавна е в по-добрия свят (2009). Жива е все още (2019) Мими Николова. Когато се опитах да открия в Google песента по текста, срещнах само веднъж същия цитат в някакъв форум. Да, песента е позабравена. Както е тръгнало, скоро едва ли някой ще си я спомня. Като всичко онова, за което се разказва в тая книга. ↑

[75]

Става дума за прочутия някога Клуб на писателите в София, чиято сакрална същност незабравимият Трендафил Акациев беше доловил в любимата си дистихотворна форма:

Бяла, спретната къщурка,

Ангел Кънчев пет.

Тука всяка мижитурка

се зове поет.

↑

[76] Тръбарите — турбинистите (жарг.). Подчертава подигравателното отношение на висшия оперативен персонал към по-низшите тръбари. Друга подобна дума, вече от речника на целия персонал, беше „специалист“ в натъртеното обръщение „А, бе, специалист…“ и там нещо си, като в интонацията се влагаше съвсем ясен подтекст. А той беше свързан с факта, че в Атомната се бяха насъбрали разни специалисти от близките апеката (вж.заб. за Апеката (АПК)), фуражни заводи и потребителски кооперации. ↑

[77] операторски жаргон за специалния корпус — помещения със съоръженията на спецводоочистките, баци и т.н. Там се съхраняват и радиоактивните помии. ↑

[78] Повечето турцизми, с които е богат българският език, се използват от героите (както и от българите изобщо) в подигравателен смисъл, за засилване на обида и за изразяване на примитивност, изостаналост и простотия. И понеже желанието да се предизвикат неприятни чувства на другия до теб е сред основните стремежи на тая народностна форма, а останалите цитирани качества (по твърденията на външни автори) са сред неотменните й характеристики от времето на хановете и преди това, турските думи се употребяват в българския език час по час и за щяло и нещяло. Въобще, мамата си е… (цензурирано). ↑

[79] Дежурен Инженер на Станция (централа на руски). Оперативен ръководител на екипа, който управлява атомната електроцентрала. ↑

[80] Мордохай (или Мордехай) Леви — истинското име на Карл Маркс, роден като Хаим Хиршел Мордехай. Надяваме се, че ще дойде време, когато ще е необходимо да се прави по-подробно пояснение и дори проучване кой е тоя тип.^[81] ↑

[81] Изпреварвайки този желан, но май твърде далечен времеви отрязък, ще поясним: Специалистите по Тората са наясно, че Мордехай се е казвал чичото на Хадеса бат Абихайл, известна още и като Естир. Те знаят много добре коя е тя, какво означава името й и какво се празнува в нейна чест. Споменаваме го, защото Божо веднъж казал пред свидетели: „Тея двамата се предизвикали определено доста смъртоносни беди на еврейските врагове. Същото, но вече в значително по-голям мащаб е направил и нашият обесник. Изглежда неслучайно са го кръстили с това славно име.“ Тъй че, за специалистите — толкова. Останалите да не се прозяват, ами да вземат да попрочетат нещо по темата. Така може и да научат, че Морди е брат’чед на барон Лайънел Нейтън Ротшилд (за рускоговорещите Лайонел Натан Ротшильд). С всички произтичащи от това последствия.^[82] ↑

[82] След двайсетина години добавям два линка за любопитните: линк 1, линк 2. ↑

[83] Загорка — в ония времена тази бира бе емблематична за висок социален статус. С каса „Загорка“ се уреждаха огромен кръг от абсурдните проблеми на социализма — от доставка на безбройните жадувани дефицитни^[85] стоки до заместващите крайно неефективното самобичуване бюрократични услуги, подмазване пред началството и разбиващите душата ремонти на домашна битова техника. ↑

[84] Родопа — месокомбинат с клонове във всеки окръжен град, основен производител на мечтаните от трудещите се маси панагюрски и карловски луканки, шпекови салами, шунки, а също кайзеровани и обикновени свински филета, за които по празниците се извиваха километрични кръшни опашки. Няма я вече царицата на народните колбаси. Разтранжираха я като бон филе, накълцаха я и кой каквото докопа, докопа. А рецептите й се загубиха. Потънаха някъде и на — няма ги. Останаха някогашните имена на соцделикатесите. Но то и това не е никак малко. ↑

[85] Трудно е за онези, които не са живели в ония отминали времена, да разберат какво означаваше тая омразна на всеки соцтруженик категория. Дефицит идва от латинската дума deficit — недостигащ, а българските речници посочват единодушно, че означава „Остър недостиг на нещо необходимо, породен от разликата в размера на предлагането и търсенето“. Работата е там, че речниците помнят тази дума главно във връзка с времето на соца. А тогава всичко най-необходимо беше, или можеше да се превърне в произволен момент в дефицит. Влизаш в магазина и търсиш нещо си — да речем, хладилник, детски дрехи, салам, пирони, чер пипер или каквото ви дойде наум. Обаче на, няма. ДЕФИЦИТ е. Продава се за свои хора „под тезгяха“. Нормалните баламурници чакат на опашка — понякога часове, понякога дни, а се случва и години. А защо е така, защо е тая проклета „разлика в търсенето и предлагането“ в полза на търсенето, ще ви обяснят главните герои в тая книга. Най-вече инж. Къбоков. Той, по думите на Матей, е българският гений, разгадал най-пълно злата същност на този уродлив строй^[86] — социализма. ↑

[86] Любима дума на комунистите с характерен командарски подтекст: Към новия обществен строй, да вървим под строй, в стройни редици. Строй се! Мирно! Напред, другари.

Идиоти. ↑

[87] Династията Цин — последната императорска династия в Китай, властвала от 1644 до 1911 г. На 1 януари 1912 г. Китай е обявен за република. Мен ако питат, от времето на председателя Мао, Чайната си е пак монархия. Само че сега на императора му викат в съответствие с комунистическата терминология „генерален (може и маршален) секретар“, или на традиционен китайски中國共產黨中央委員會總書記. Иначе си е все същият абсолютен господар. Може на някого да му стане интересно, но тая книга е писана по времето на пет такива императора — като тръгнем от оня ми ти Ху Яобан, мине се през Дзъян, Дзъмин и Дзинтао, и се стигне чак до днешния (2016) Дзинпин. Ето колко продължителна е тя. ↑

[88] Тимур — герой на Аркадий Гайдар от повестта „Тимур и неговата команда“, също много популярна по онова време. Нейната поява предизвика т.нар. „Тимуровско движение“, в което деца и юноши се опитваха да вършат добри дела вместо да специализират в избиването на световната буржоазия и международните империалисти. Такива книги поддържаха надеждата, че Божията ръка винаги ще намери начин да подкрепи доброто у човека — дори във времената на такава небивала катастрофа като болшевишкия режим. Но може би той е бил само за изчистване на лоша карма, натрупана през вековете. Знае ли човек. Неведоми са пътищата Господни. ↑

[89] може да се използва и майор-генерален. ↑

[90] Той ги кръсти така няколко години по-късно, вдъхновен от половин бутилка върла сливовица. ↑

[91] Зоната — жаргонен израз за зоната със строг режим на допускане и спазване на правила за безопасна работа. Обхваща всички помещения, където има радиоактивни мръсотии. ↑

[92] Фазан (жарг.) — старшина-школник от Школата за запасни офицери в Плевен (закрита на 28 май 2008 г.). ↑

[93] Вечната и нерушима българо-съветска дружба — така при социализма се характеризираше връзката между двата народа. През последните две десетилетия на мястото на тоя феномен се настани българо-евросъюзната дружба. Нейният характер обаче не е много ясен. ↑

[94] Експресивна афазия — езикова и говорна аномалия поради локално засягане кората на главния мозък, вследствие на което се разпадат основни говорни функции. ↑

[95] В ония времена много се харесваше глаголът „експроприирам“. ↑

[96] Гениално циничната мисъл — „Целта оправдава средствата“ (Exitus acta probat). Приписвана от Блез Паскал за един от девизите на йезуитския орден. Обаче Игнаций де Лойола не я е произнасял — поне пред мен. По-късно пък я слагат в устата на Макиавели. Но аз не съм чувал и той да я произнася. На всичко отгоре, авторът погрешно смята, че изразът на латински се превежда с тая знаменита фраза. Само че той означава „Резултатът оправдава действието“, което — макар и близко по съдържание — съвсем не е толкова въздействащо. Но пък от друга страна, като използва манипулативно подмененото съдържание на тая максима, авторът постига целта си. Ergo и средствата му са оправдани. ↑

[97] Тогавашните партайгеносета имаха мераците най-паче за американски каймета. Затова най-ценни за тях бяха тези предприятия, които успяваха да пробутат произведените от тях по-качествени стоки на западния пазар. От онова време се цени истински доларът, а не разните миризливи левове, злоти, леи или рубли и кой знае защо използваните от всички писатели за подигравателни сравнения монголски тугрици и виетнамски донги. Затова и националната ни валута ще бъде изхвърлена съвсем лесно на сметището — там, където според някои от героите на романа, е мястото и на българската държавност. ↑

[98]

Пак с песни — не е за вярване, но за известния „трудововъзпитателен лагер“ Белене, място на най-масовите гаври и жестокости на комунизма, действително имаше весели песнички. Ето част от текста на една от тях (с джазова мелодия):

„О, джип, джип, джип, джип Белене, курортен пансион,

Три години^[100] бачкаме по новия закон.“

Големи майтапи са били, не ще и дума. И няма как да е иначе, щом в този лагер и в останалите „трудововъзпитателни общежития“ са били (кого били, кого пребили, кого убили) такива веселяци като Газдов Звяра, Благо Магарето и Шахо Циганина. По-издръжливите могат да прочетат още за веселбите тук. ↑

[99] Конфу — т.нар. „земя за лично ползване“ при социализма (жарг.). Беше едно от малкото места, където можеше поне да копаш на спокойствие. Вече го срещнахме в Пролога, но тогава не го пояснихме, за да не развалим поетичната картина. Не е много ясно какво са планирали другарите, когато са извадили постановлението за тоя мизерен половин декар, в който ти разрешаваха да сееш каквото поискаш и дори да си направиш дървена барака с размер на по-просторна кучешка колиба. Във всички случаи обаче то е част от „пълния с просташки подтекст като създателите си^[101]“ замисъл за самозадоволяване. Както Божо друг път казал пред свидетели, „На ръбовете от ЦК им е просветнало да обособят поне една мъничка област, в която соцтружениците да проявят допуснатите от народната власт остатъци от инициатива. Нещо като идеите за НЕП-а^[102] на оня изрод, само че минимизиран и строго локален. Преди Господ да го лиши от злата му същност, той поне прозрял пълната несъстоятелност на проклетото им чифутско изобретение. На конфуто го нямаше феодалния тормоз на местните боляри и това караше хората да работят като обладани от трудов бяс. Особено в такива зони като Козлодуй, където имаха богат пазар и възможност за пълноценен отдих на работната площадка. Това е то, върховото постижение на соца. Да си произведеш ДОМАШНИ плодове, зеленчуци, винце, ракия и зимнина. И да е ясно, че в текезетата най-прогресивният строй никога не успя да се доближи дори като идея до качеството на продуктите от часпрома. Безспорно от Запад нахлуваха още разбиващи соца доказателства — главно свързани с техните недостижими, немислими за нас стоки. Но освен домашното производство, нещо толкова откровено показващо и признаващо безсмислието на соца, друго родно няма. Разбира се, стига да не си толкова задръстен и видиотен, че да не можеш да го видиш.“ ↑

[100] Някои са откарали бая повечко, горките. ↑

[101] Цитатът е на инж. Маринов. Той може би е имал предвид чичо си. ↑

[102] НЕП — нова икономическа политика, вж.заб. за НЕП от книга III. ↑

[103] Защитени от дълбокия ров на годините, сега можем смело да отбележим, че прочутото в ония краища мездренско пиво се различаваше от конска пикня най-вече по това, че се пенеше по-слабо. Били Лъжеца беше казал веднъж, че ще пие мездренско и ломско само ако го заплашват с по-сериозни мъчения. Обаче целокупното население си я ползваше ежедневно. Защо — това е въпрос, който чака отговор от хранително-вкусовото министерство. Специалистите трябва да знаят кое е най-полезно за народа и да го предлагат своевременно и изобилно в новите условия. Както каза веднъж Гелето, „В последна сметка, ако масово се изградят нови конезаводи, може да се осигурят коне за яздене по задръстените ни улици в часовете пик и извън тях, както и храна за народа от продуктите, които тия благородни животни произвеждат в най-големи, задоволяващи народните потребности количества.“ ↑

[104] Си ги избил тая риба — характерен влашки словоред и употреба на кратката форма на местоимението „тях“. Те така си говорят. Не искат да се приобщават към българската граматика. Само за социологична пълнота — има и още един далеч по-многоброен етнос, който въобще не иска да се приобщи. Но от Евросъюза, където доскоро не бяха и помирисвали наш циганин, ни съветваха императивно да ги приобщаваме. Сега (2015) съдбата ги наказа за високомерието, и им се налага да приобщават тая паплач (както някои техни държавници я наричат), „мигрантите“. Затова тръгнаха да изграждат приобщителни огради от бодлива тел. Бая височки са. Нека отдадем почит на нашите видни приобщенци инж. Къбоков, инж Метаксаки, инж. Гелето и останалите, които първи се сблъскаха в един съвременен вариант из козлодуйско с онези проблеми на приобщаването, които се е налагало да решават такива велики мигранти като Александър Македонски, Тимур куция, Аспарух от рода Дуло^[105], Сюлейман Великолепни, американските другари в епохата на усвояването на Новия свят, Джеймс Кук и други. ↑

[105] Според инж. Метаксаки, това за българските миграции е пълна боза. Доколкото той познавал българите, те били умен и следователно мързелив народ и едва ли са тръгнали да щъкат из географията от н’ам кое си място си до вари си къде. Те са си живели по тия места, най-вероятно под друго име. В дадения случай са ходили да оплячкосат някъде из близката околност и после са се върнали. После историците са подменили името им с традиционните си демагогски цели, а сега ни пробутват разни опашати по навик. Божо веднъж го слуша, слуша и накрая рече: „Такива исторически подмени, драги, стават навсякъде и непрекъснато и се извършват винаги по желание на нашите Князе. Щом за изпълнението трябват лъжци, те са се разпоредили потърпевшите да ги отгледат за своя сметка.“

Този разговор, разбира се, се състоя наистина и следователно няма никаква историческа стойност. ↑

[106] Цитат от разказа на Рей Бредбъри „Ъшър ІІ“ от „Марсиански хроники“. Е, и разбира се, в „Бъчвата с амонтилядо“ на Едгар. ↑

[107] Пуналуални — от „пуналуа“ — интимен другар (ирок.). През 1877 г. излиза книгата на американския учен етнолог Люис Хенри Морган (1818 — 1881) „Първобитно общество“. В нея той публикува резултатите от изследванията си на тъй наречения ирокезки род — една от първобитните форми на семейни отношения, при която група мъже и жени, наричащи се помежду си „пуналуа“, са интимни партньори и се грижат заедно за децата си. Използвано е в романа в ненужно подигравателен смисъл за струващите се тогава на автора нелепи болшевишки теории за „отпадане“ на семейството. С оглед на по-сетнешното развитие на българската действителност, те вече въобще не му изглеждат толкова абсурдни и неосъществими. Ми то… бихме казали, пуналуалството или пуналуализмът са даже вече (2010) наполовина успешно реализирани.^[108] ↑

[108] Към 2018 вече има нов джендърски момент, който не е предвиден от двамата велики учени (етн. Морган и инж. Къбоков). Тепърва ще се решават новите проблеми и ще се търси място на педерастките, лесбийските и другите джендърски съставки в стройната колония на голямото ни пуналуално българо-циганско^[109] семейство. ↑

[109] Много от тия постоянни мигрантски елементи отдавна живеят периодично — макар и за кратко — с принадлежащи към определена пуналуална общност българки. Доколкото научаваме от пуналуалните ни и вече ачик джендърски масмедии, такова благополучие и доброчестина са постигнати вече в братска немска Германия, в не толкова братска франкофонска Франция, както и другаде. ↑

[110] Офеорганизация — Отечественофронтовска организация (ОФ). По времето на разказа — казионна организация, в която членуват всички. Занимава се със събиране на вторични суровини, писане на тъпи лозунги, проследяване кой не е гласувал в квартала на поредните избори и др.под. Изроден наследник на Отечествения фронт от времето на Втората световна война. Той, от своя страна, е създаден от тъй наречените леви антифашистки партии уж за борба срещу легионите на фюрера, но в действителност най-значимата му роля е във фаталния за България деветосептемврийски преврат^[111]. След това се използваше основно за поддържане на нужните на партията свръхвисоки нива на народен идиотизъм. Сега вече необходимостта от тая структура отпадна, защото достигнатото световно ниво на тая гъста субстанция се самоподдържа (Първи и засега единствен закон на инж. Къбоков). И офето, и тъй нареченият отряден съвет^[112] са използвани с тъжен ироничен подтекст, неразбираем за западни европейци, американци, африканци, австралийци, ескимоси и други братски народи. Както и — за съжаление или може би плаха радост — и от новите поколения българчета^[113]. ↑

[111]

Божо ми е казвал, че по негово време дядо му (!) си тананикал една песничка:

При Борис ядяхме пилета с ориз.

При Симеон хлябът стана със купон.

Откак дойде офето, оголя ли дупето.

Виж ти, какъв дядо е имал. После да не се чудим защо и унуката е такъв хаймана.

↑

[112] проучете самостоятелно какво означава и приложете знанията си в текущата обществена система. ↑

[113] Има ли ги, има ли ги още? ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Атомната воденица (3)

Метаданни

Данни

Атомната воденица

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава IШутът и неговите парадоксални колеги

Златна котва

коняк

Кънчо Кънчев
Атомната воденица (3)

Глава I
Шутът и неговите парадоксални колеги