Метаданни
Данни
- Серия
- Предградията на рая (1)
- Включено в книгата
- Година
- 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- bdimov (2020 г.)
- Допълнителна редакция
- Кънчо Кънчев (2020 г.)
Издание:
Автор: Кънчо Кънчев
Заглавие: Атомната воденица
Издание: първо
Издател: ИК „Домино“
Град на издателя: Стара Загора
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ИК „Жельо Учков“ — Ямбол
Излязла от печат: май 2004 г.
Художник: Стефан Кацаров
Коректор: Мария Димитрова
ISBN: 954-651-114-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12005
История
- — Добавяне
Книгата е като огледало. Ако в него се огледа маймуна, няма да се появи образ на апостол.
Най-добрите книги ти разказват това, което вече сам знаеш.
Когато изтърва мига на заспиването
и повече не мога да заспя —
започвам да броя стадата,
изведени на нощна паша
в топлата, светла лятна нощ
под недалечния хълм.
Първо броя стадата с белите овце.
След това — с черните.
След полунощ — смесените стада.
Ставам им въображаем пастир.
Водя ги по други, далечни места,
за да се уморя и най-после да заспя.
И отново ги преброявам.
Никоя не се е изгубила.
Кротнали са се на лунната поляна
под близкия хълм
и ми пеят със звънците си
мелодично и приспивно —
докато уловя мига на разсъмването…
Тогава вземам приспивателно
и заспивам дълбоко.
Като в нощ без стада и без драматизъм.
Предисловие
Държавните закони трябва да бъдат спазвани; тук обаче става дума само за такива закони, от които държавата (владетелят) получава доходи. Но и сред законите за данъците не подлежат на изпълнение всички, а само тези от тях, които се отнасят за земята (т.е. за поземлените данъци и тези за сградите); що се отнася за останалите вземания и акцизните закони, то те не е нужно да бъдат изпълнявани.
Баронът стоеше пред прозореца в огромната библиотека на семейния замък чудо във Ферие, отмерваше леко с крак такта на детската песенчица „Мама ми купи днес“[4], която обичаше да си свирука съвсем тихичко, когато беше в добро настроение, и гледаше разсеяно навън. Там, в градината, от която по-хубава беше само тази, която сестра му Шарлот направи преди пет-шест години в Кап Фера (и може би онези на Шаммурамат[5], но едва ли), работеха гои градинари. Едуард обичаше да проследява как поливат любимите му червени анемонии и подрязват непокорните стръкчета на десетките видове екзотични храсти. Беше късна есен, но в безкрайния парк имаше непрекъснато работа. Сновяха с колички облечени в зелени униформи работници, разсипваха пръст, докарана специално от родните места на растенията и поливаха новозасадените видове с посребрени лейки. Точно под прозореца му, в любимата му леха с форма на могендовид[6], един шабесгой[7] от някаква далечна държавка със смешното име Bulgaria, което лесно се превръщаше на гръцки във Вулгария, засаждаше растения, донесени от свещените земи. Личеше си, че младият роб има градинарски умения, а се виждаше и че обича работата си. Беше приятно да се наблюдава и Едуард се усмихна замислено. И неговата дейност беше като тая на градинарите. Точно като тях направляваше напоителните финансови ручеи и поточета към полезните за делото, а подрязваше или безмилостно унищожаваше онези, които му пречеха. „Само че другата ми градина е доста по-голяма. И подкастрянето напоследък изисква много усилия. Но, както и трябва да бъде, гоите въобще не разбират какво се случва. Само римляните знаеха: Is fecit, qui prodest[8]. За щастие Господ ги изтри от земята. Тези след тях не са проумели, че на тоя свят малко неща се самозараждат спонтанно. Вместо да тръгнат по следите на крилатия латински израз, те си разказват небивалици, тъпчат на едно място или се лутат из разни празнословни философии, които ние нарочно поощряваме и тиражираме. Така вървят след химери, гонят вятъра и живеят с наивното усещане, че управляват живота си. А управниците им си въобразяват, че се разпореждат в измислените си държави. Но те не знаят колко скоро тази илюзия ще изчезне. Като тоя млад гой, който сигурно вярва, че посаденото от него, както и работата му в градината са едва ли не вечни. А аз мога да разпоредя да изскубят цветята му и да го пратя на опашката към бедността с едно мръдване на пръста си. Мога да го направя и с леко кимване. Но ако само си мръдна веждата, може да ме разберат погрешно.“ — усмихна се отново баронът на мислите си и се обърна. Стените пред него бяха заети от библиотека, проектирана от придворния мебелист на Мария Антоанета. Лавиците бяха пълни до тавана с редки антикварни издания, които струваха сигурно колкото държавния дълг на средно голямо царство. Знаеше историята на повечето от осемте хиляди изящно подвързани тома, както и това, че по техните страници бяха разхвърляни парчета от изненадващо опасни за великата кауза решения на бурно възникващите проблеми в Стария свят. А те не можеха да чакат. Не можеше да се отрече, работа имаше предостатъчно. Вярно, че напрягаше силите си докрай, но пък и всеобхватната дейност на Банката спореше. Тя действително беше вездесъща. В момента милиони течаха към болшевиките за жизнено необходимите на всички убийци оръжия и неизброими количества амуниции, но то и враговете им имаха същите нужди. Огромният пазар на войната процъфтяваше, продукцията на оръжейните заводи се харчеше здраво и собствениците им можеха да разкриват за радост на гоима все нови и нови работни места. И за всичко това на техните държавници — които като всички гои бяха алчни, никога не можеха да си направят сметката и винаги харчеха повече, отколкото могат да спечелят — трябваха огромни кредити. Нямаше кой друг да им ги даде, защото точно неговият род и близките до него кръгове бяха превърнали скъпите златни и сребърни колелца от древността в красиви евтини за отпечатване банкноти с могъща сила и вече почти не бяха останали човешки замисли и намерения, които да могат да се осъществят без тяхната всесилна енергия. Затова всички удряха коляно пред фамилната банка и нейните многобройни явни и тайни клонове. И получаваха разрешените количества за онези части от света, които все още се водеха формално техни. Освен задлъжнелите до гуша държави, банката финансираше безброй предприятия, мини, рафинерии и още какво ли не по всички континенти, а с характерния за избрания народ размах течаха борсови спекулации, които щяха да доведат след определено време до незабравими преживявания стотици милиони гои. С пръсти на кукловод той и братовчедите му можеха да ги накарат да се избиват като живи марионетки, само че не на сцената на пътуващ театър. После, с помощта на медиите, техните всесилни оръжия за масово видиотяване и зомбиране, и отработените от памтивека манипулации, щяха да изкарат виновни когото пожелаят: империалистите, кайзера, папата или брунейския султан. И обезателно тоя несретник — баронът погледна към градинаря си — и българомразец[9], последния руски цар. Щеше да им струва някой и друг милион, но нямаше как — не можеше да се мине без някои дребни харчове. Светът трябваше да бъде управляван. За това бяха необходими само пари, желязна ръка и безпогрешна информация. Рано сутринта куриер от ненадминатата служба на чичо му Карл, когото наричаха ненапразно Mezuzah[10], беше донесъл редовните новини от Русия. Пратеникът беше на пръв поглед с нищо незабележим негов сънародник, когото на улицата би могъл да сбърка с някой от градинарите си. Прие го в библиотеката и внимателно изслуша докладът му. Някъде далеч в тая дива студена страна, край селища с трудно произносими имена, червените бяха настъпили, а на други места белите бяха върнали позициите си. Пожарът на гражданската война се разгаряше с вдъхновяваща сила, гоите се избиваха един друг и измираха от глад и болести, като по този начин се освобождаваха територии, които можеше да се използват за други цели — да се отглеждат ръж и овес, да се развъждат студоустойчивите костромски крави или в краен случай да се засадят допълнителни количества цвекло и ряпа, необходими за изхранването на местното население. Но най-радостното беше, че под… вещото[11] ръководство на неговите сънародници, болшевиките унищожаваха най-омразния враг — православието. Всичко от тайните планове се изпълняваше и от руската империя скоро нямаше да остане и папер. Германия беше разбита и чакаше революцията си, а Европа — обезкървена и потънала в дългове — тръпнеше за участта си. Вече мнозина бяха разбрали кой стои зад всичко и кои са истинските Владетели. Може и да не бяха съгласни. Но имаха ли избор? Избраният народ винаги печелеше. Такава беше волята на Йехова. Не ще и дума, изгодна сделка с него беше сключил навремето прадядо им Авраам. Вярно, някои равини твърдяха, че патриархът им е бил велик фараон, променил завинаги света. Толкова по-добре, защото в такъв случай няма как да не е имал пряка връзка с Бога. Най-обикновените от тях — както личи от йероглифите в гробниците им — са се ползвали от Неговото благоволение, а какво остава за великите. Затова сега всичко се развиваше така благополучно. Един ден (той щеше да се погрижи) на най-важната банкнота трябваше да пише Annuit Coeptis. Начинанията им като на шега успяваха едно след друго. Бяха залели света с помията на Мордохай. Бяха накарали враговете им да следват сатанинското му учение — това наистина дяволско подобие на християнските принципи — и да се избиват помежду си. И срещу какво? Срещу някакви си два-трийсет милиона долара. Какъв проблем можеха да са и толкова милиарди? Ами че тя, голямата печатница вече беше в техни ръце. Сбъднала се беше мечтата на дядо му Амшел[12]. И заканата на чичо му Натан беше най-после изпълнена. Вярно, бяха минали сто години. Но изпълнена ли беше клетвата да унищожат омразния им царски род? Изпълнена беше. Наближаваше часът, когато и Обетованата земя щеше да е отново тяхна. Бяха я изтъргували срещу разгрома на германците и сега оставаше само още един, последен етап. След него никой вече нямаше да може да попречи на новия ред и Ерец Исраель[13] щеше да възкръсне от глъбините на времето. Той и светът вече беше техен, само че стотиците милиони поданици още не го знаеха. Нищо, скоро щяха да го научат. Времето беше пред тях, пред Князете. Нямаше кой да ги спре. Кой може да ти попречи, след като Господ е с тебе?
— Татко, позволяваш ли да си поиграя с глобуса? — сепна го гласът на сина му.
Баронът се обърна и се усмихна.
— Да, Ги, разбира се.
Сега синът му можеше да си играе с това удобно пособие, а когато пораснеше, щеше да може да го прави с истинската планета. Той щеше да е един от Владетелите. Тъй е: всекиму заслуженото, suum cuique. На тях се падаше да управляват, и най-важните пълномощия за това бяха в ръце им. Дори и да не им стигнеха, можеха просто да си напечатат колкото им трябват.
Барон Едуард Алфонс Джеймс дьо Ротшилд отново се усмихна, извади от джобчето на супер елегантното си елече супер златния си супер Patek Philippe[17], погледна го, сякаш да се увери, че времето следва начертания план и тръгна към кабинета си.
Само за пълнота можем да добавим, че в това време някъде из необятните руски степи, край някакво, както почитаемият барон благоволи да помисли, неизвестно руско селце с труднопроизносимо име, снегът засипваше телата на неизяснен от историческата наука брой вкочанени болшевики, посинели белогвардейци, един граф, облечен въпреки студа само с бяла риза и малко поизцапан брич на руски офицер, както и още неколцина нещастници, вероятно случайно попаднали на това, бихме казали, убийствено място. Говори се, че повечето са били подлъгани в тоя смъртоносен капан от нечии измамно възвишени (според някои, даже коварни) прокламации и, както вече станало известно, откровено престъпни намерения. Но това са само непотвърдени сведения, на всичко отгоре от съмнителни източници.