Кънчо Кънчев
Атомната воденица (2)

Пролог
Заливът с плачещите върби

Беше късен следобед. На брега на острова някакъв мъж клечеше край тъмен предмет, който отдалеч наподобяваше дънер.

На това място реката се разделяше на още два ръкава от отсрещния румънски остров. По десния беше талвегът и там плаваха влекачите с шлепове, пътнически параходи и кораби на подводни криле. През деня те изглеждаха като бели, сиви или сребристи играчки, а нощем блещукаха и се носеха плавно като китайски фенери. По левия ръкав пък обикновено минаваха рибарските лодки и катерите на бреговата охрана. Тук рибарите хвърляха мрежите си из удобните дълбочини и често спираха на острова, за да изсушат вечно мокрите си дрехи и пробити ботуши. Някои от тях се застояваха на брега през нощта, палеха огньове от сухи клони, опадали от тополите, разговаряха, пушеха или пиеха, а светлината от пламъците играеше по лицата и дрехите им и постепенно преливаше в дълбоката тъмнина на гората. В горния край на ръкава, където най-често спираха рибарските лодки, някога се беше вливал канал от блатата, отдавна затлачен и запушен от пролетните разливи. С годините тук се беше образувал доста голям залив, а щом водата спаднеше, се появяваше и дълга пясъчна коса, която свършваше срещу корубеста върба, надвиснала над реката. След нея покрай брега бяха вадили преди години пясък и чакъл с драга и на места водата беше дълбока и бърза. В дълбочините можеше да се хване сом, бяла риба, едър костур и мряна, а в края на лятото там лягаха шаранът и галатската платика. Бреговете от двете страни на ръкава бяха обрасли с редове тополи и храсти, а над водата се привеждаха върби, в чиито коренища се криеха раци и водни плъхове. В полумрак или в мъгла тополите покрай брега приличаха на мълчаливи воини, които пазят острова от стихията на реката, и също като воини падаха на редици, подкосени от неумолимата сила на водата. Падналите дървета затлачваха мястото за година-две, после през пролетта бързеите ги отнасяха нанякъде и тогава идваше часът на следващата редица. Островът бавно се рушеше, но и реката постепенно се укротяваше и от доста години в залива стояха пет плачещи върби, а малко по-надолу от тях — и една стара висока топола. Цяло чудо беше, че я бяха пощадили, след като най-малко два пъти бяха секли дърветата около нея. Може би от брадвите я беше спасило някое щъркелово гнездо или бригадирът на сечището я беше оставил, за да има сянка за ракията си. Така или иначе, след помилването си тя беше преживяла поне половин век и сега на никого не минаваше и през ум да я превърне в няколко талиги тополови бичмета. Единствените й проблеми бяха през пролетта, когато водата прииждаше, но тя стоеше толкова непоклатимо, че и битката с реката изглеждаше предрешена в нейна полза. Наблизо до голямата топола минаваше отдавна изоставен път за сечището, който криволичеше край брега и се губеше в гората. Дори и през лятото местните жители почти не минаваха оттук — най-много да се мерне някой влах, тръгнал да наглежда конфуто си с царевица, или да изтрополи раздрънкана каруца, натоварена със сено или крадени дърва. Когато и последните работници си тръгнеха със сала от острова, часове наред нищо вече не смущаваше спокойствието в залива край високото старо дърво. Изчезваха от далечния ръкав сребристите кораби и тромавите шлепове играчки. Не бръмчаха като разсърдени пчели и ожулените от пясъка и годините рибарски лодки. Сякаш бяха изчезнали внезапно опушените сиви градове мравуняци, разсипани като купчинки боклук от двете страни на реката, а заедно с тях бяха потънали неизвестно къде и хората мравки, отнасяйки със себе си и вечните проблеми, които непрекъснато, упорито и безсмислено бяха създавали. Всичко това изчезваше, като че ли никога не го е имало. Оставаха само реката, заливът, смълчаната гора и могъщото старо дърво. Следобедите бавно изтичаха, гората потъмняваше и притихваше, а сенките полека се плъзгаха по поляните. В такива часове целият остров сякаш се пренасяше някъде във времето, но къде — назад в хилядолетията или в идните векове, не можеше да се разбере. И тогава, в ясни дни, при залез-слънце, обраслите с дървета брегове в далечината сякаш се превръщаха постепенно във врати към някакъв по-щастлив свят; а ако времето беше тихо и лъчите — достатъчно полегати, човек с по-шашаво въображение можеше да види дори широкия, светъл и почти гладък път, който води към тях.

Сега наближаваше точно този час: нямаше вятър, небето на запад вече червенееше и реката — спокойна и неестествено бистра, сякаш течеше нагоре към отворените, очакващи, залети от светлина, мамещо близки и достъпни зелени Врати на Рая.

Точно до голямата топола, на мястото, от което най-добре се виждаха Вратите, беше клекнал Клисока и се почесваше по обраслия си с прошарени косми врат.

Клисока беше рибар. Никой не помнеше кой го е прекръстил така, а истинското му име едва ли знаеха други, освен майка му, която беше починала, и архиварите в селсъвета, които обаче по принцип не даваха такива справки. Затова за всички в градчето той беше Клисока рибаря или оня пияница Клисока. На Клисока рибаря бяха мющерии градските тузари, които вземаха от него есетра, чига и черен хайвер на черна борса. Тези символи на разкоша и лукса от памтивека тузарите използваха за рушвет^[1] на голямото началство, когато то благоволяваше да се спъне в това забравено от Бога място. Голямото началство пък, като самотен връх в хранителната верига, ги включваше в обедното си меню.

Пияницата Клисока на свой ред беше клиент на управителя на кръчмата „Карначето“ — Ицо Циганина. Безспорно Ицо Циганина от своя страна беше клиент на други юнаци, които в крайна сметка пък биха могли да бъдат клиенти на самия Клисок.^[2]

Рибарската професия на Клисока беше потомствена. Той калафатеше лодката като прадядо си, канджата му беше от две поколения, а кармаците залагаше в реката като баща си, който пък беше научил този занаят от своя баща.

Ицо Циганина не беше потомствен кебапчия. Произходът и миналото му бяха точно толкова неопределени, колкото и прякорът му. Същевременно те бяха и точно толкова ясни.

В този прохладен летен следобед Клисока се почесваше неслучайно. Защото приличният на тъмен пън предмет всъщност беше удавник.

Беше възрастен мъж, доста пооплешивял, с остро, леко брадясало лице, чиито черти бяха малко посмекчени от краткия престой във водата. Официалният тъмен костюм контрастираше нелепо със старите му пооръфани обувки, обути на бос крак. Сякаш бе тръгнал на опера в последния момент и не беше успял да си сложи чорапите, за да не пропусне увертюрата. Само че вместо в третата ложа на белетажа бе седнал в деветметровата дълбочина на Гердапа. Във всичко останало той си беше един нормален, напълно удавен удавник.

Клисока го беше закачил с куката, докато се спускаше с лодката по реката на кльонка — едно приспособление, което при майсторска употреба издава особен звук, примамващ големите сомове. Отначало помисли, че куката се е закачила на някой пън, но накрая закачката поддаде и след малко опъване излезе на повърхността. В първия момент Клисока се стресна — за пръв път закачаше такъв улов. Подвоуми се малко дали да го прехвърли в лодката, но не се реши да го направи. Само опъна дебелото влакно, докато тялото опря в десния борд, върза го около стойката на веслото и подкара към брега. След като изкара носа на лодката на пясъка, той измъкна трупа на тясната ивица трева до голямата топола. Сега се чудеше какво да прави. На километър по-нагоре закачи един сом около двайсетте кила, но при изваждането му нарани ръката си и докато се ядосваше, преполови запаса си от гроздова. Ловът беше започнал успешно, но сега трябваше да се прибира и това го разстройваше още повече. Постоя малко край удавника, след това се върна до лодката, извади шишето от бака и седна на влажната трева. Поля пестеливо раната с ракия, изпи две-три големи глътки, прибра остатъка и клекна край тялото. Понечи да провери джобовете му за документи и други дреболии, но се отказа. Тези от милицията можеха да разберат и като едното нищо да му лепнат обвинение в мародерство. Не можеше да остави удавника тук — други щяха да го намерят, а следите от ботушите му се виждаха по целия бряг. Можеше да го завлече обратно в реката и да го пусне да си плува надолу по течението… Ами ако вземеше да потъне и да се закачи из драките долу по дъното? Тогава нямаше вече да посмее да лови в ръкава. Клисока въздъхна, стана, хвана трупа под мишниците и го замъкна в лодката. Сложи го редом със сома, но така, че да не се докосват, отблъсна към средата на реката, запали мотора и пое към опашката на острова. Бученето на двигателя се чуваше още дълго време.

После на обезлюдения бряг настъпи тишина.