Георги Коновски
Минало бешело (33)

33.

И отиваме към края. А и аз бързам. Откриха ми, че зрението ми намалява — вече е на 40% останало. Та ми се иска да завърша… Преди мрака…

Хубави бяха и последните ми ученици. Абе, всички бяха хубави. Нормални ученици — телета, каквито бяха предишните. И родителите им. И ние. И родителите ни.

Само дето тогава имаше СИСТЕМА. Която вкарваше в някакъв ред всичките ни изригвания. Та постепенно средата, училището, семейството, ние самите — оглаждахме ръбовете и от какавидите излизаха хора…

Сещам се — три години преди да се махна, идват учениците в кабинета. И ми казват: „Господине, на какво миришем?“.

Отговарям след смръкване във въздуха: „Чесън. И какво?“

Набумкали се с чесън, за да ядосат преподавателката. Обясних им — чесънът си е наше, национално богатство. Не само вкусно, но и полезно. Обаче… Обаче, културният човек не яде (!) чесън, когато отива на обществено място. Така е прието и е правилно. Да не смърдиш с кефа си…

„Тоест — пак сме простеели?“ — попита един. Потвърдих.

И влезе лелката.

А чистачките ме харесваха. В моя кабинет — винаги подредено и чисто. Затова не исках Сульо и Пульо да са в другата смяна. Заварвал съм кабинета… Абе, да не казвам. Виждал съм чужди кабинети… Мани, мани!

Та лелката дойде и се оплака — тоалетната била покрита с люспи от обелен чесън. Погледнах момчетата. Навели глави потвърдиха.

„Вървете и чистете!“

Попитаха — а метли?

„С ръце!“

И почистиха тоалетната с ръце…

Строго? Не по правилата? А извършеното?

Преди доста години поръчаха на момчетата в часовете по физкултура да прекопаят зелените площи в училището. И засяха трева.

Да видите после… Втурва се хлапак през тревата, големите го вдигат за яката: „Абе, аз съм копал тук, ти ще тъпчеш…“.

Това се опитвах да ги науча. В кабинета те подреждаха, те отговаряха за чистотата и реда.

Моята намеса — само в краен случай. Твърде краен…