Георги Коновски
Минало бешело (14)

14.

1969 набор беше страхотен. Когато завършиха и бяха студенти, събирахме се на един таван. Канеха ме, сядахме, обсъждахме текущите събития. Тъкмо след 1989 година беше.

До 2–3 часа след полунощ, после се прибирах. Те оставаха. Ергенчета, какво ги спира…

Тошо, Мариан, Милен — Мечо, Диан, Пламен, Калин…

Пръснахме се после, но все се срещаме. Когато почина внезапно братът на Мечо, всички отидохме да го подкрепим. И момичетата дойдоха — Албена, Данчето, Стоянка, Милка, Веса…

По забавленията ги биваше. Те измислиха туристическите излети до гара Ботево. В местността Ефеклията има чешма. Опъвахме палатки и на поляната играехме футбол. А поляната наклонена, та едното крило бяга по високото, другото чака отдолу.

Правихме рождени дни там. На единия народът изпозаспал и оставил тортата за закуска. То закуската се проведе — при това масово. Колони мравки отнасяха на заранта тортата…

На две зимувания бях с тях. И след това се отказах. Който си мисли, че за ръководителя зимуването е почивка — много се лъже. Отговарящ за хората. А те — смятат, че са волни мустанги из прерията…

В Пещера стана произшествие. През деня някакъв ученик от ТМСС-а изпил на бас бутилка коняк и заспал на пързалката. Завили го с яке, наспал се, станал и се прибрал. Опит!

Обаче, Албена — секретар на учкома! — заспорила с момчетата, изпила глътка водка. За да им покаже, че не се цепи от колектива. А после глътнала бира…

Беше ужасна нощ. Момичето припадна, намерих управителя на хотела, викнах „Бърза помощ“ от Пещера. Таман обикалям и се чудя защо се бавят, чувам гласа му: „Ама не пращайте линейка…“ Блъснах вратата — убеждава ги да не идват. Изтръгнах слушалката, викнах им да бързат, озверих му се. А той ми мънка — ама как така ще се знае за подобен случай, как ще докладва…

На сутринта Албена и учителката с нея се завърнаха. Промивка и — оправила се. До сега й напомняме за оранжевия маркуч, а тя се потърсва от ужаса…

Когато се върнахме, веднага докладвах на директорката. Тя познаваше Албена и отсече: „Нещастен случай!“. С това си и остана.

В Широка лъка надзорът беше по-строг. Не ги изпусках от поглед. Настаниха ни в туристическа спалня — вдясно при влизане в селото откъм Пампорово. Бях със сина ми в малка стая — печка и две легла. Но бързо затопляща се. И другите бяха на дърва. То всяка къща беше заобиколена от втори зид — от нацепени дърва. В селото имаше един паркет — в училището. Обаче, паркетинът се харчеше много. За разпалване…

Хранехме се в стола на училището. Грамадни картофи, наденици по педя… И лелките загрижени защо момичетата не ги дояждат, да не са болни…

Катерихме върховете, безумни маршрути, които днес ми се струват много опасни. Тогава — страхотно удоволствие.

Даже отидохме до хижата при една пещера. Наши градски имаше там. Те се шашнаха — как сме минали тоя път зиме… Седяха си по стаите и блъскаха карти. А ние почти границата стигнахме, добре, че попаднахме на една къшла, та овчарят ни упъти…

Изобщо — диви и интересни времена…