Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 1 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Ранни мемоари
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865
История
- — Добавяне
18.
Иначе хубавите моменти са много, много повече. Олимпиади, състезания, срещи след завършването…
Колко пъти се е случвало да идват бивши ученици и често ме намираха в час. Канех ги, сядаха, слушаха, накрая им давах думата. Да разкажат какво учат или работят, да им препоръчат нещо на учениците…
Като един — ей, да слушате какво ви казва! Ние не вярвахме, но се оказа, че е точно така! Не литература учим — за живота…
И го казваха хора, следващи математика, икономика, агрономство, какво ли не. Несвързано с предмета. Но ценността на литературата е, че отразява живота и показва бъдещето. Не е наука — изкуство на мисленето е…
Така смятах като ученик, така смятах като учител, така смятам и сега. И все повече се убеждавам колко съм прав.
Поради което предпочитах работата с ума и езика, отколкото фалшивите театра на „откритите уроци“. Имах познати — сред тях и една почти роднина, които се подготвяха за подобно мероприятие отдалеч. Много отдалеч! Поне месец. Сценарий, разпределяне на ролите, тренировки и репетиции… Докато се стигне до автоматизъм. И се изгуби всякаква естественост и нормалност.
Отначало зяпах с очакване да се случи нещо човешко, после дремех, накрая изобщо не ходех при подобни покани.
Идвали са при мен, вярно. Имало е случай да се провежда „урок“ в салона — над 50 посетители. Обаче… Обаче — никога по сценарий.
Е, предупреждавах каква е темата, насочвах вниманието, настоявах за сериозно отношение.
И после — като в час. С всичките му плюсове и минуси, изригвания, издънки, дискусии, отклонения, търсения, открития…
Веднъж трябваше да обсъждаме „Железният светилник“. И тогава направих едно от малкото си открития в литературната теория, да речем. Имената на героите! Внезапно осъзнах, че те са съзнателно кодирани. Стоян — стои, стожер. Султана — господарката. Лазар — възкръсналия. Климент — Климент Охридски — просветителят. Ния — Евгения — благородна. Аврам Немтур — на еврейски баща на народа, а той с едно дете, подигравателно звучи. Катерина — катеричка, игрива и чиста, непорочна. Рафе — Рафаело? Или архангел Рафаил, отнесъл душата на Катерина?
В тоя момент ги поведох по темата, разсъждавахме, развивахме теории и тези, обсъждахме образите… И то звънецът взе, че би…
Какъв сценарий? Какво театро?
Между другото, гостите ръкопляскаха…
Друг път леко открехнахме вратата към нашия си свят — в часа. Дойдоха едно поне 30 — 40 души, нагъчкаха се отзад, учениците предупредени и не закъсняват, бие звънецът… И влиза една госпожица. Умна, амбициозна, много разтропана. Викам:
— Хайде, бе Докторе!
Извини се и седна. Часът мина като бомба с механизъм — тиктака, от време на време бумва, после пак…
Накрая заминаха учениците, водещата инспектриса даде думата за въпроси. И първият:
— Защо я нарекохте „докторе“?
Абе, то си наша работа, ама… И обясних. Партизанското й име е доктор Злобюл. Не помня кой я кръсти, но така си остана. И сега така я знаем — когато си дойде, защото се омъжи в Германия, има две деца и понякога ги води да видят отде се е пръкнала майка им…
Така че тия „уроци“ са нещо интересно, но… Но рядко. Показва някой някакви системи. Обаче — тия системи са си негови, действат при него, при учениците му.
Аз не помня клас с клас да си приличат. Камо ли да съм прилагал еднакви подходи. Не говоря, че дори разположението в клас променях често — според хората.
А за техники и технологии…
Директорът получил някакви компютри. От старите, с тумбестите екрани. И предлага да монтират по стаите. Гръмко мълчание.
Аз поисках четири. Един при мен и три отделно. На специални маси, в специален ъгъл. Свързах ги с интернета — имам доста знаещи и можещи момчета. Едно, че могат да тренират създаване на текст по модерен начин — компютър (напомням, в началото на века беше), второ — аз ги контролирам и регулирам, трето — на екрана до дъската всичко се вижда. И останалите се учат от видяното.
А междучасията къде ровеха — не знам. Само мятах по някой поглед за съдържанието. Обаче, не посмя никой да се пише тарикат и да ходи по… Абе, всякакви сайтове.
Щото при мен има последователност: Макаренко, Шамаренко, Дървоненко…
Първото предупреждение е, когато мина от „Иване“ на „Иванов“. Второто е щом сме на номер: „Номер 15 да каже…“.
Заговоря ли някому „Иванов, кажи…“ — следва въпрос: „Извинете, ако нещо… Ама защо на фамилия?“…
И се връща към правилата.
Просто знаеха — Бог прощава, аз не. Тъй като Бог има цяла вечност напреде си, аз време нямам. Затуй — спазваме правилата и работата върви…
Взаимоотношенията с учениците са основата на работата.
В последните години имах правило — влизат, телефоните на масата до вратата и толкова! После разреших да се ползват — с текстовете, върху които работим, на екрана. Някои пробваха да сърфират, но…
Убедително ги убедих да са убедени в спазването на правилата.
И проблеми натам нямаше.
Сега… Да кажа ли?
Имало е разни истории. Пердашил съм единадесетокласник, два метра висок, сто кила. И — кротува. Защото беше направил страхотна беля. Разбираше го, отнесе си наказанието, размина му се.
Веднъж — на 15 септември, отивам към училището. И гледам — непознат младеж седнал на бордюра, надига бира. „Леле, викам си, тоя откога я почнал“. Не беше наш — познавах ги всички.
В училището идва един колега и казва: „Имаме нов ученик“ — и ми го представя. Същият.
Изключен, със самочувствие, че и тук ще кара влака. Намери си дружка — пак Валентин.
Е, не беше за дълго. Веднъж така ме ядосаха — не само не работеха, ами и пречеха, че отворих вратата с двамата наедно. Излетяха в коридора и…
Просто разбраха, че силата винаги може да бъде сломена от друга сила. И че правилата са по-въздействащи, когато зад тях стои неотвратимостта от наказанието при нарушение.
Напуснаха училище, после записаха вечерно. Пак при мен. Завършиха, дипломираха се. Срещаме се, поздравяваме се, разменяме някоя дума.
И не се сещаме за миналото…