Георги Коновски
Минало бешело (30)

30.

Идваха депутати, министри, писатели, музиканти, журналисти…

Сещам се как една майка ни предложи среща с нейна съученичка и колежка, в него момент видна шефка в държавата. Разбира се, че приех.

Водеха две момичета — едната дъщеря й. Камелия и Марина. Първата сега е собственичка на аптека, втората е мениджър из музикалните фирми.

Дойде, значи, висшата държавничка, разговаряха. Интересно беше — то всяка среща е интересна, стига да съумееш да извлечеш полезното за себе си.

Накрая стана лек скандал. Една местна журналистка попитала момичетата, които водеха: „Класният ли ви подготви въпросите?“. Майката, която също присъстваше, избесня. После бащата ходил да вдига джабула в местното радио: „Дъщеря ми заедно с Марина цяла нощ са редактирали въпроси, децата донесоха куп листчета, а тия ги обявяват за папагали…“

Ами така си беше. Сами се справяха. Аз? Нали ви казах — отстрани, лекичко посочвах, повеждах, редактирах, подтиквах…

Смях се на една среща със столични музиканти и писатели. Мойте добре познаваха първите — сред тях Агасян, вторите се представиха, прочетоха нещо, после разговаряхме.

И една колежка — поетеса, почна да ги пита дали са идвали в града. Пък единият — заместник главен на известен вестник, взе, че рече: „За пръв път идвам, за града знаех само, че тук живее господин (моето име). Нали публикуваме негови разкази, привлякоха вниманието ми“.

Горката колежка! Смяташе, че е известна поетеса, пък то…

Запомнил съм срещите — три на брой, с Даниел Вълчев. Най-напред идва като преподавател от СУ. Разговаряха за учението, за бъдещето. Интелигентен, много умен човек. За морала му тук не коментирам.

После стана министър и, при посещение в града, сам поискал да види мойте. Срещнахме се, пак широкообхватна беседа, пак съвместен интерес.

Даде ми визитката си и поръча да говоря със секретарката му — когато идва пак, да включи нова среща тук.

Обаче…

Чу се, че щял да идва министърът. И ме вика директорът. Имал съм забрана за среща с него. Не ми беше притупало, но се ядосах. Защо?

Имало било оплакване (?) от секретарката му, че съм разговарял с нея грубо…

Ха сега де?!

Аз не бях и говорил с нея — как е станало това?

Кой го наредил?

Казва ми той — от инспектората…

Амбицирах се. Намерих визитката, звъннах. Жената отсреща беше смаяна. Каква грубост, аз изобщо не съм разговарял с нея…

И рече, че ще се обади на Вълчев.

Той пристигнал в училището, уреждат му официозни срещи, танцуват му хлапета…

А по коридора тича заместник-директорът. Министърът питал за мен. Да вървя!

Отидох.

Разменихме няколко думи, дойде в нашия кабинет — тъкмо щях да имам час, поговори с дечурлигата…

А на вратата разни чиновници местни и директорът си хапят джуките бесни. Но не посмяха да се обадят.

Така и не разбрах защо беше това. Нито съм имал взаимоотношения с Вълчев — тогава и сега, нито политиката ме блазнеше, нито съм мерил нечие място…

А може превантивно… Знаеш ли? При чиновниците всичко е като паяци в буркан. Бой и самоизяждане…

Други проблеми нямахме. Идва Илияна Йотова, обеща някои неща и, разбира се, не ги получихме. Идва Петър Константинов — лека му пръст, разговаря с учениците, обсъждаха родната история. Идва академик Георги Марков. С които срещи раздразних историците в града. Как така видни учени ще идват при някакви си ученици, евентуални журналисти, пък при тях не се появяват?

А може би трябваше да се замислят — дали са направили нещо, за да приемат такива интересни гости…

Наистина — полезни и запомнящи се мероприятия. Част от образованието и обучението, прозорец към по-далечния за нас свят, разнообразие в ежедневието ни.

И хубавото беше, че младите останаха с ярки впечатления и от Антон Дончев, и от Влади Въргала, и от Веселин Маринов. Не зная как, но успяхме да ги предразположим и да ги доведем до откровения. Душевни разговори, запомнящи се.

Покойният вече Петър Слабаков влезе в тона им, разговаря с тях топло, почти бащински и почти като връстник едновременно. Рядък човек, оставил запомнящи се впечатления.

Само с тогавашния президент Първанов пропадна срещата. Един местен депутат, добър мой познат — и нему лека му пръст! — ми предложи тази среща. Натам той планира, уговори, изпрати ми по факса програмата.

Директорът се беше шашнал — абе, хубаво е да показват училището по телевизията, ама страхът… Страхът на чиновника — сакън, нещо да не стане не както трябва…

Както и да е, срещата трябваше да бъде в петък. Готови бяхме — ние си живеехме като пионерите: винаги готови.

И в сряда вечерта чух по новините, че Доган щял да подкрепи на идващите избори Първанов.

Да, казах си, пропадна срещата. Сега той е зает с по-важни лични дела, оправят алъш-вериша с политиканите и…

В четвъртък ми се обади познатият. Разбираш ли…

Разбирах…

Не беше виновен човекът, и той беше прекаран. Но учениците бяха разочаровани. Много разочаровани…

Нищо! Полезен урок! Що е политик, що е егоизъм, що е безотговорност, що е цинична лъжа…