Георги Коновски
Минало бешело (26)

26.

В началото на поредната учебна година ме извикаха и ми възложиха да ръководя новия девети клас, езиково обучение. Малко странна паралелка — винаги сме имали там около 30 ученика (кандидати много!), но тая година бяха само 14 (!?) и паралелката беше специално утвърждавана чак от София.

Хубави деца бяха — спор няма. Но изкарах с тях само една година. На следващата ги предадох на друг класен.

Просто се появи страхотна възможност…

Не знам дали на директора или на заместничката (по-скоро на нея) хрумнала идея за разнообразяване на учебната програма. Да направим паралелка по ЖУРНАЛИСТИКА!

Веднага извикаха мен. Знаят кой ще свърши работата. И бяха прави — този път.

Обмислих, говорих с жена ми — завършила журналистика в СУ, обадих се тук и там, после на собствени средства заминах за София.

Където се срещнах с Веселин Димитров — декан на факултета по журналистика. Познавахме се, лека му пръст! Поговорихме, даде ми доста съвети, намери ми интересни програми, подари ми куп учебници.

И цяло лято работих върху бъдещето. Защото ми трябваше не програма за една година, а за четири. Постъпателно образование, степенувано, леко натоварващо, на нивото на възрастта…

Подготвих наведнъж всичките програми — разделих обучението по осем профила. Направих разпределенията дори.

И тогава ме вика директорът. Видиш ли, една учителка искала също да се включи. Знаех коя — негова семейна приятелка. Стандартна женичка, с манталитет на селска даскалица, а със знания на ниво полувисше образование. И никакви учения!

Да й отстъпя готовото?

Ма, не — тя е дама и…

Ами да й купя цветя, да я почерпя един локум и — фъс?!

Бях кратък, ясен и достатъчно груб с него. Отрязах мераците с чужда пита помен да правят. Заявих му — добре, ще се оттегля. И да започва дамата да прави програми. Защото аз няма нищо да й дам. Все пак, АЗ съм полагал труда, а сега да го даря на… дамата…

Отказа се той, а оная оттогава ме гледаше като… Абе, няма да ви казвам, трябва да спите спокойно, без кошмари.

Когато се пенсионирах, след мен замина още една българичка. И тогава директорът уреди приятелката си — не мислете нищо лошо, от пръв поглед се вижда, че няма как да му е любовница, той не е толкова сляп — та я уреди да получи грамота от Общинския съвет.

Разправяха ми колеги какво шоО е било…

Връчили й грамотата и, като се втурнали ученици от пети клас… С цветя… С прегръдки…

Никога не е имало подобна глупост. Аз имам май девет или десет подобни грамоти, не помня никога никой да си е водил ученици за парламата… Но, пак добре, че тя купила цветята, както ми казаха. Не е натоварила децата…

Бе, да е жива и здрава, природата на подобни калинки се крепи — дейни участници в кръговрата на веществата в природата, активни междинни станции между хладилника и тоалетната…

Та есента посрещнах първия си клас. Дванадесет години съществуваха тия паралелки. Спряхме ги, когато се забеляза явния стремеж на учениците да се водят журналисти, но… ако може… така… по тъча… на баницата мекото…

Е, не става!

Освен специализираните часове — ЗИП и СИП, най-добрите изпращах в местни медии, заслужилите във варненските, а проявилите се — в централните. Имах стажанти в „24 часа“, „Сега“, „Труд“, „Нова телевизия“, БНТ…

По едно време ми се обади шефът на МСАТ (тогава). Във вестник „Черно море“ имах редовна рубрика три пъти седмично, пишех за „Сега“, „Стандарт“, „24 часа“, „Дума“, „Пардон“, „Луд труд“, „Тримата глупаци“, бях направил над сто разработки за „Гимназист“ — та ме познаваше.

Покани ме да водя предаване. После един колега го оперираха и се наложи да го замествам месец, всяка вечер. И за мен пращаха кола — 100 километра насам и натам, после още 100 да ме върнат и се прибере колата. Бях горд — Варна пълна с журналисти, но мен предпочитаха…

Та използвах този месец и всяка вечер вземах двама или трима ученици, гледаха подготовката, предаването, после обсъждахме. С разрешение на родителите, които ги чакаха на уговореното място и прибираха.

Месец — но страхотна практика…

И в София като бяха — аз ходех с тях, отдалеч наблюдавах. Самостоятелност, под чужди грижи и под окото ми…

Така че 12 години нямах лятна почивка — постоянно зает.

Но не се оплаквам. Доволен съм. Целта беше не да ги направя журналисти — макар че доста поеха по тоя или близък път, целта беше да навлизат в живота, да видят, да избират, да се представят сами.

И май успях…