Наоми Новик
Нефритеният трон (9)

Девета глава

— Не искам да ви се меся — каза генерал Беърд, демонстрирайки желание тъкмо за обратното, — но тази година ветровете към Индия са дяволски непредвидими, зимният мусон едва-що приключи. Има голяма вероятност да ви отвеят обратно тук. Най-добре изчакайте пристигането на лорд Каледон, особено след новината за Пит.

Той беше млад мъж, сериозен на вид, с издължено лице и решително изражение. Високата изправена яка на униформата повдигаше брадичката му и придаваше на врата му вдървен вид. Новият британски губернатор още не бе пристигнал и Беърд бе поел временно управлението на Кейптаун. Беше се настанил в големия укрепен дворец в центъра на града, в подножието на планината Тейбъл. Дворът бе облян от слънчева светлина, байонетите на маршируващите войници хвърляха замъглени отблясъци, а обходните стени спираха бриза, от който офицерите бяха настръхнали на идване от брега.

— Не можем да останем до юни — каза Хамънд. — По-добре би било да отплаваме и да ни забави морето, отколкото да бездействаме пред погледа на принц Юнсин. Той вече ме разпита колко очакваме да продължи пътуването и къде другаде ще спираме.

— Аз лично ще се радвам да потеглим веднага, щом заредим с продукти — рече Райли, остави празната си чаша и кимна на прислужника да му сипе още чай. — Корабът ни не е от най-бързите, но съм готов да заложа хиляда лири, че ще устои на всякакви метеорологични условия. Естествено — добави по-късно, когато с Лорънс се връщаха на борда, — не горя от желание да го изпробвам при тайфун. Нямах това предвид, мислех си само за обикновено лошо време, може би малко дъжд.

Те се заеха с подготовката за най-дългата останала отсечка от пътя. Не просто купуваха жив добитък, но и консервираха осолено месо, тъй като в пристанището още нямаше от официалните военноморски провизии. За щастие продукти имаше в изобилие. Заселниците не се бунтуваха срещу окупацията и с удоволствие им продаваха от своите животни. Лорънс се вълнуваше най-вече от въпроса с консумацията, защото след настинката Темерер рязко изгуби апетит, започна да недоволства от храната и да се оплаква от липса на вкус.

Там нямаше истинско поделение, но, предупреден от Воли, Беърд бе очаквал пристигането им и беше подготвил за почивка на дракона една широка, зелена поляна близо до площадката за кацане. Темерер отлетя дотам и Кейнс му направи основен преглед. Лекарят го накара да положи глава на земята и да отвори широко челюсти, след което влезе вътре с фенер, като си проправяше внимателно път през зъбите, за да надникне в гърлото.

Лорънс гледаше притеснено отвън заедно с Гранби и забеляза, че тънкият разцепен език на Темерер, обикновено бледорозов на цвят, сега бе покрит плътно в бяло, осеяно с грозни червени петна.

— Предполагам, че това е причината да няма усещане за вкус. Иначе няма нищо необичайно в състоянието на хранопровода — каза Кейнс, докато излизаше от пастта на Темерер, съпроводен от аплодисменти. Местни и заселнически деца се бяха струпали на оградата, запленени като от цирково представление. — Езиците им имат и обонятелни рецептори и вероятно това допринася за неудобството.

— Това не е обичаен симптом, нали? — попита Лорънс.

— Не помня да съм виждал дракон да изгуби апетит заради настинка — разтревожено рече Гранби. — Обикновено стават още по-гладни.

— Той просто е по-придирчив към храната — отвърна Кейнс. — Просто трябва да се насилиш да се храниш, докато болестта не отмине — добави строго към Темерер. — Хайде, ето ти малко прясно говеждо. Да те видим как ще го изядеш.

— Ще се помъча — каза драконът, изпускайки въздишка, която през запушения му нос прозвуча повече като скимтене. — Само че е много досадно да дъвчеш ли, дъвчеш, когато храната няма никакъв вкус.

Той послушно, но без ентусиазъм налапа няколко големи парчета, но само ги разкъса, без да преглъща. После отново се обърна да издуха носа си в малкия трап, изкопан специално за тази цел, и го забърса в купчина широки палмови листа.

Лорънс го наблюдава мълчаливо, после тръгна по тясната пътека, която се виеше от площадката за кацане към замъка. Откри Юнсин, Сун Кай и Лиу Бао да почиват в резиденцията за официални гости. Вместо с тежки кадифени драперии стаята бе засенчена с деликатни завеси. Двама слуги се бяха изправили до широко отворените прозорци и раздвижваха въздуха с огромни ветрила от нагъната хартия, друг стоеше дискретно наблизо и допълваше чашите с чай. В тази обстановка Лорънс се почувства мръсен и запотен. Яката му бе подгизнала и увиснала на врата след тежкия ден, а ботушите му бяха покрити с прах и опръскани с кръв от недовършения обяд на Темерер.

Повикаха преводача и си размениха любезности, след което той им обясни положението и каза, колкото се може по-любезно:

— Ще ви бъда благодарен, ако ми заемете готвачите си, за да приготвят блюдо във ваш стил за Темерер, защото то ще е с по-силен вкус от суровото месо.

Лорънс едва изказа молбата си, и Юнсин веднага даде нареждания на китайски и готвачите бяха пратени в кухните.

— Седнете и изчакайте заедно с нас — най-неочаквано каза Юнсин и Лорънс получи стол, покрит с дълго и тясно парче коприна.

— Не, благодаря, сър, целият съм в прахоляк — отвърна той, като гледаше прекрасната бледооранжева драперия с цветен десен. — Добре ми е така.

Юнсин обаче повтори поканата, затова Лорънс отстъпи. Седна внимателно на самия ръб на стола и прие предложената му чаша чай. Сун Кай му кимна одобрително.

— Имате ли известие от близките си, капитане? — попита той чрез преводача. — Надявам се, че всички са добре.

— Нямам скорошни новини, сър, но ви благодаря за загрижеността — отвърна Лорънс и прекара следващия четвърт час в общи приказки за времето и плановете за отпътуването им, леко озадачен от тази внезапна промяна в отношението им.

Скоро от кухните се появи блюдо с две агнета върху канапе от пандишпан, залято с желиран оранжево-червен сос, и огромният дървен поднос потегли към поляната. Темерер моментално се разведри. Силните подправки успяха да събудят притъпените му сетива и той се нахрани обилно.

— Изглежда, все пак съм бил гладен — каза той, като облиза соса от муцуната си и наведе глава, за да се почисти по-добре.

Лорънс силно се надяваше да не му е навредил — докато го чистеше, на ръката му попадна малко сос, който буквално прогори кожата му и остави белег. Темерер обаче изглеждаше добре и не пи повече вода от обикновено, а Кейнс настоя, че най-важното е драконът да се храни.

Нямаше нужда Лорънс отново да моли за готвачите. Юнсин не само се съгласи да му ги заеме, но се нае да ги наглежда и подтиква да работят по-усърдно, а личният му лекар препоръча в ястията да се включи нов набор от подправки. Прислужниците бяха пратени да обикалят пазарите — макар че среброто бе единственият език, който споделяха с местните, — за да купуват всевъзможни продукти, за предпочитане скъпи и екзотични.

Кейнс бе скептичен, но не и притеснен, а Лорънс се чувстваше по-скоро задължен, отколкото истински благодарен, и малко гузен заради тази липса на искреност. Той не се намеси в съставянето на менюто и прислужниците всеки ден се връщаха от пазарите с все по-ексцентрични покупки — пингвини, пълнени с жито, горски плодове и собствените им яйца, пушено слонско месо, донесено от авантюристи, осмелили се да навлязат навътре в континента, рунтави, дебелоопашати овце с козина вместо вълна, непознати подправки и зеленчуци. Китайците настояваха на последните, като се кълняха, че са полезни за драконите, макар че в Англия традиционната им диета се състоеше само от месо. Темерер поглъщаше едно след друго сложните ястия без неблагоприятни последици, като се изключеше склонността му накрая шумно да се оригва.

Местните деца станаха постоянни посетители, окуражени от гледката на катерещите се по Темерер Роланд и Дайър. Те възприеха търсенето на продукти като игра и възнаграждаваха с овации всяко ново блюдо или пък освиркваха онова, което им се виждаше недостатъчно разнообразно. Туземните деца принадлежаха към различните племена, населяващи района. Повечето се препитаваха с животновъдство, но други се изхранваха с даровете на планините и горите. Именно вторите се включиха в играта и всеки ден носеха продукти, които родителите им бяха отхвърлили като твърде чудати за консумация.

Най-големият триумф беше една деформирана и твърде голяма гъба, която донесоха пет горди от себе си деца. Корените й още бяха покрити с влажна, черна пръст. Приличаше на обикновена гъба, но вместо с едно, с три чадърчета на кафяви точки, наредени едно над друго по пънчето, като най-голямото беше почти шейсет сантиметра в диаметър. Беше толкова зловонна, че децата я носеха с обърнати настрани лица и си я прехвърляха едно на друго с писклив смях.

Китайските слуги с огромен възторг я отнесоха в кухнята на замъка, след като платиха на децата с шепа шарени панделки и раковини. Малко след това генерал Беърд дойде на поляната, за да се оплаче. Лорънс го последва до замъка и разбра възраженията му още преди да бяха влезли. Нямаше дим, но въздухът бе натежал от кисела, натрапчива и полепваща по езика миризма, наподобяваща комбинация от варено зеле и влажната зелена плесен, която вирееше по палубните греди. Обикновено претъпканата с местни търговци улица в съседство с кухните сега бе пуста, а в залите на замъка не се живееше. Дипломатите бяха настанени в друга постройка, далече от кухните, и не бяха лично засегнати, но войниците, разквартирувани наблизо, не можеха да се хранят в тази отблъскваща атмосфера.

Готвачите, чието обоняние най-вероятно бе притъпено от целоседмичното приготвяне на все по-пикантни ястия, възразиха чрез преводача си, че сосът още не е готов. Лорънс и Беърд вложиха цялата убедителност, на която бяха способни, за да ги накарат да им предадат голямата тенджера. Беърд най-безсрамно заповяда на двама злополучни редници да я отнесат на поляната и те я понесоха на един голям клон. Лорънс ги последва и се постара да диша повърхностно.

Темерер ги посрещна с ентусиазъм. Беше много по-доволен, че долавя миризмата, отколкото погнусен от нея.

— На мен ми изглежда чудесно — каза той и кимна нетърпеливо да му залеят месото. Той погълна наведнъж един от местните волове с гърбици, напоен обилно с този сос, и облиза тенджерата, докато Лорънс наблюдаваше от безопасно разстояние.

След този обяд Темерер промърмори одобрително, примесено с хълцане, сякаш беше пиян, и се изтегна в блажена дрямка. Лорънс малко се притесни от тази гледка и го смушка, но Темерер се събуди с грейнал поглед и настоя да сгуши муцуна в него. Дъхът му бе станал непоносим като самия сос. Лорънс извърна лице и се опита да не повърне, а когато драконът отново заспа, с радост се измъкна от любящата прегръдка на предните му лапи.

Лорънс се изми и преоблече и чак тогава сметна, че е в приличен вид, но продължи да усеща определен лек мирис в косата си. Това беше прекалено и той се почувства в пълното си право да протестира пред китайците. Те не се засегнаха, но и не се отнесоха с нужната сериозност. Лиу Бао се засмя гръмко, когато Лорънс му описа ефекта от гъбата, а Юнсин отхвърли предложението за по-обикновени и по-малко на брой ястия с думите:

— Не можем да обидим един Тиен Лун, като му предлагаме едно и също всеки ден. Просто готвачите ще внимават повече.

Лорънс си тръгна, без да е успял да защити възгледите си и с подозрението, че е изгубил контрола си върху диетата на Темерер. Скоро опасението му се потвърди. На другия ден драконът се събуди след необичайно дълъг сън и беше в много по-добро състояние. След още няколко дни настинката съвсем изчезна, но въпреки неколкократните загатвания на Лорънс, че вече нямат нужда от помощ, готвените ястия продължиха да пристигат. Темерер не възразяваше, нищо че обонянието му започна да се възстановява.

— Мисля, че започвам да различавам отделните подправки — каза той, като облиза идеално ноктите си. Беше се научил да вдига храната си с лапи, вместо да се храни направо от подноса. — Тези червени нещица се казват хуа дзяо^[1], много ми харесват.

— Радвам се, че се наслаждаваш на яденето — отвърна Лорънс.

По-късно същата вечер той призна на Гранби, докато вечеряха заедно в каютата му:

— Не мога да му кажа нищо друго, без да прозвучи заядливо. Ако не друго, усилията им поне му създадоха удобство и здравословен режим. Не мога да не им благодаря, не, особено когато на него толкова му харесва.

— Мен ако питате, това не е нищо повече от натрапничество — кисело отговори Гранби. — Как ще поддържаме този негов стил на живот, когато го върнем у дома?

Лорънс поклати глава както на въпроса, така и на употребата на думата „когато“. Той с радост би приел съмненията по първата точка, стига да имаше увереност по втората.

 

 

„Преданост“ остави Африка зад гърба си и се понесе по течението право на изток. Райли сметна това за по-добра идея, отколкото да се бори с капризните крайбрежни ветрове, които за момента продължаваха да веят повече на юг, отколкото на север, защото не му допадаше да мине направо през центъра на Индийския океан. Лорънс наблюдаваше как тясната ивица земя потъмня и се изгуби в хоризонта зад тях. Бяха изминали четири месеца от началото на това плаване и вече им оставаше по-малко от половината път до Китай.

Тъжно настроение цареше и сред останалата част от пътниците, когато изоставиха удобствата на пристанището и всичките му атракции. В Кейптаун не ги чакаха писма, защото Воли вече им беше донесъл пощата. Нямаше и вероятност скоро да получат новини от дома, освен ако не ги задминеше някоя по-бърза фрегата или търговски кораб, а през този сезон малцина тръгваха към Китай. Така че те нямаше какво да очакват с нетърпение, а призракът продължаваше да ги мъчи със злокобното си присъствие.

Моряците бяха твърде заети със суеверните си страхове и не внимаваха достатъчно. Три дни след отплаването Лорънс се събуди преди зазоряване от един неспокоен сън. През преградната стена, отделяща каютата му от съседната, проникна гласът на Райли. Той яростно гълчеше клетия лейтенант Бекет, който беше на среднощната вахта. През нощта вятърът се бе обърнал и засилил и Бекет бе задал грешен курс, като бе пропуснал да свие част от платната на гротмачтата и бизана. Обикновено грешките му се коригираха от по-опитните матроси, които кашляха многозначително, докато той не улучеше правилната команда. Този път обаче нямаше кой да го предупреди, защото мъжете повече ги интересуваше да не се натъкнат на призрака и да избягват палубата, и сега „Преданост“ бе отнесена далече на север от своя курс.

Вълнението стигаше петнайсет фута под просветляващото небе. Вълните бяха бледи, зеленикави и бистри като стъкло под разпенените си гребени. Надигаха се в остри върхове и после се разливаха една върху друга в огромни облаци от пръски. Лорънс се качи на драконовата палуба и придърпа напред периферията на непромокаемата си шапка. Устните му пресъхнаха и се сбръчкаха от солта. Темерер се беше свил на кълбо възможно най-далече от ръба на палубата, а кожата му бе мокра и лъскава под светлината на фенера.

— Дали няма да засилят огъня в печките на камбуза? — попита някак умоляващо Темерер.

Той надигна глава изпод крилото си с присвити от водните пръски очи и покашля, за да придаде драматизъм. Най-вероятно преувеличаваше, защото се бе възстановил напълно от настинката още преди да напуснат пристанището, но Лорънс не желаеше да рискува. Водата не беше студена, но внезапните пориви на вятъра от юг носеха хлад. Той нареди на екипажа да покрие Темерер с мушами, които впрегачите зашиха една за друга за по-голяма стабилност.

Драконът изглеждаше странно под импровизираната завивка, от която се подаваше само носът му, и шаваше тромаво като оживял куп пране, опиташе ли да смени положението на тялото си. Щом му беше сухо и топло, Лорънс нямаше нищо против, затова игнорира сподавения кикот откъм бака, както и възраженията на Кейнс срещу глезенето на пациентите и поощряването на преструвките. Времето не позволяваше да се чете на палубата и той също се скри под мушамите, за да прави компания на Темерер. Покривалото задържаше не само жегата от камбуза под тях, но и телесната топлина на дракона. Скоро Лорънс свали палтото си и му стана сънливо, затова не внимаваше в разговора и отговаряше разсеяно.

— Спиш ли, Лорънс? — попита Темерер.

Въпросът събуди Лорънс и той се зачуди дали наистина е спал дълго, или мушамата е закрила гледката, защото беше съвсем тъмно.

Той се измъкна изпод тежкото покривало. Океанът бе станал гладък като стъкло и право напред, по дължината на целия източен хоризонт се простираше плътен остров от моравочерни облаци. Изгревът светеше зад техните пълни, брулени на вятъра краища и ги обагряше в яркочервено. Дълбоко в сърцевината им проблясваха светкавици и очертаваха внушителната им маса. Далече на север друга верига от облаци маршируваше към множеството пред очите им, което се виеше по цялото небе и почти бе стигнало до кораба. Небето право над тях още беше ясно.

— Господин Фелоус, заръчайте да донесат веригите за буря — каза Лорънс и прибра далекогледа си. По такелажа вече кипеше дейност.

— Може би трябва да избягате от бурята по въздуха — предложи Гранби, когато се присъедини към него.

На Гранби това предложение му се стори съвсем логично. Макар че и преди беше пътувал с транспортни кораби, той бе служил главно на Гибралтар и Ламанша и нямаше особен опит в открито море. Повечето дракони можеха да останат във въздуха по цял ден само ако се рееха на вятъра и ако преди това бяха добре нахранени. Това беше широко разпространен начин да ги предпазят, ако транспортният кораб се натъкнеше на гръмотевична буря или вихрушка, а това не беше нито едно от двете. Лорънс само поклати отрицателно глава в отговор.

— Хубаво направихме, че зашихме тези мушами. Ще му е по-добре с тях под веригите — каза той и видя, че Гранби го разбра.

Веригите за буря бяха донесени от трюма една по една и положени на кръст на гърба на Темерер. Железните брънки бяха дебели колкото момчешка китка. През тях прокараха тежки, подсилени въжета и ги закачиха за скобите в четирите ъгъла на драконовата палуба. Лорънс провери всички възли и накара да оправят някои от тях, преди да обяви, че е доволен.

— Убива ли ти някъде? — попита той Темерер. — Да не е много стегнато?

— Не мога да помръдна с толкова вериги отгоре ми — отвърна драконът, опитвайки да се раздвижи. Върхът на опашката му потрепваше нервно напред-назад, докато той се мъчеше да превъзмогне ограничението. — Въобще не са като сбруята. За какво служат? Защо трябва да ги нося?

— Моля те, не опъвай въжетата — каза разтревожено Лорънс и отиде да ги провери. За щастие нито едно не се беше протрило. — Съжалявам, че се налага — добави той, — но ако вълните станат големи, трябва да си здраво закрепен за палубата, иначе може да паднеш в океана или да извадиш кораба от курса с мятането си. Много ли ти е неудобно?

— Не, не много — каза Темерер, но не беше доволен. — Дълго ли ще продължи?

— Докато трае бурята — отвърна Лорънс и погледна към носа на кораба. Облаците изсветляваха в мрачното, оловносиво небе и вече бяха погълнали слънцето. — Трябва да погледна часовника.

Живачният стълб на барометъра в каютата на Райли беше много нисък и освен аромата на кафе нямаше друг мирис на закуска. Лорънс взе чаша от камериера, изпи я на крак и се върна на палубата. По време на краткото му отсъствие морето се бе надигнало с още десетина фута и сега „Преданост“ показваше колко струва в действителност — облицованият му с желязо нос пореше чисто вълните, а огромният му тонаж ги изтласкваше встрани.

Моряците покриваха отворите на палубите с мушама. Лорънс провери за последен път оковите на Темерер и каза на Гранби:

— Пратете хората под палубата, аз ще поема първата вахта.

Той отново се мушна под мушамите до главата на Темерер и остана до него, като галеше меката му муцуна.

— Боя се, че ни чака дълга буря — каза му. — Можеш ли да хапнеш още нещо?

— Не съм гладен, снощи вечерях късно — отвърна Темерер.

Зениците му се разшириха в тъмнината под покривалото. Бяха влажни и черни, със съвсем тънък син пръстен по края. Когато премести тежестта си, железните вериги изстенаха тихо с един по-висок тон на фона на постоянното скрибуцане на дъските.

— Преживяхме буря и преди, на борда на „Самоуверен“ — каза. — Тогава не трябваше да нося тези вериги.

— Тогава ти беше много по-малък, бурята също — отговори Лорънс и Темерер се подчини, но не пропусна да измърмори недоволно.

Той не продължи разговора, а закротува, като на моменти драскаше веригите с нокти. Лежеше с гръб към носа на кораба, за да не му пръска в лицето. Лорънс надничаше над муцуната му и наблюдаваше моряците, които бързаха да свият марселите. Беше шумно, само ниското метално стържене оставаше приглушено под дебелия слой плат.

До втората камбана на предобедната вахта океанът вече заливаше фалшборда^[2] на плътни, застъпващи се вълни. От ръба на драконовата палуба върху бака се изсипваше почти непрекъснат водопад. Камбузът беше изстинал. Докато не отминеше бурята, на борда нямаше да се пали огън. Темерер се прилепи в палубата и престана да се оплаква, само притегли мушамата по-плътно около тях. Мускулите му потрепваха, за да изтръскат струйките, които се стичаха по гънките на кожата му.

— Всички на палубата — някъде отдалече се чу гласът на Райли.

Боцманът събра длани в тръба и повтори командата с гръмовния си глас. Мъжете се покатериха на палубата и затопуркаха през дъските, за да започнат да събират платната и да изкарат кораба пред вятъра.

Камбаната не пропусна да бие при всяко обръщане на пясъчния часовник — единственият им уред за измерване на времето. Дневната светлина намаля отрано и залезът се усети само като засилване на мрака. Водата, заляла палубата, донесе студена синя фосфоресценция, която освети въжетата и фугите между дъските. На слабото мъждукане се виждаха гребените на вълните, които стигаха все по-нависоко.

Дори „Преданост“ не можеше да разцепи сегашните вълни, а се издигаше заедно с тях. Изправяше се така рязко, че когато погледнеше към другия край на палубата, Лорънс виждаше основата на вълната. Носът преодоляваше гребена, корабът почти отскачаше и се килваше към далечната страна на разбиващата се вълна, после се мяташе с невероятна сила в разбушуваната пяна в подножието. Тогава ветрилообразната платформа на драконовата палуба се надигаше, издълбаваше кухина в следващата вълна и корабът започваше поредното бавно изкачване. Само лашкането на пясъка в часовника отбелязваше преминаването от една вълна в друга.

На сутринта вятърът продължаваше да е също толкова свиреп, но вълнението беше отслабнало и Лорънс се събуди от неспокоен сън. Темерер отказа да закуси.

— Не мога да хапна нищо, дори да ми го поднесат — рече, когато Лорънс го попита, и отново затвори очи по-скоро от изтощение, отколкото за сън, а ноздрите му се бяха спекли от солта.

Гранби беше отменил Лорънс на вахта. Той и още двама от екипажа стояха на палубата и се гушеха от другата страна на Темерер. Лорънс извика Мартин и го прати да донесе парцали. Сегашният дъжд се смесваше с пръски от океана, но за щастие те нямаха недостиг на прясна вода и кацата им беше пълна още отпреди бурята. Мартин, вкопчен с две ръце в осигурителните въжета, опънати по протежението на цялата палуба, бавно се добра до бъчвата, напои парцалите и ги върна обратно. Темерер не помръдна, когато Лорънс внимателно забърса солената коричка от носа му.

Необичайно и мрачно еднообразие бе покрило небето, не се отличаваха нито облаците, нито слънцето. Дъждът падаше на кратки, проливни изблици, които вятърът запращаше в лицата им, а от билото на вълните се виждаше единствено развълнуваното и завихрено море. Лорънс освободи Гранби, когато дойде Ферис, и си взе малко сухар и сирене. Не искаше да напуска палубата. С напредването на деня дъждът се засили, а температурите паднаха. Тежки напречни вълни блъскаха „Преданост“ и от двете страни, а едно внушително чудовище разби гребена си почти на височината на фокмачтата, при което водата се стовари на гърба на Темерер и го изкара с шок от неспокойния му сън.

Пороят прекатури неколцината летци наблизо, те се хванаха кой за каквото намери и се залюляха бясно. Лорънс хвана Портис точно преди курсантът да излети от ръба на палубата и го държа здраво, докато той не сграбчи осигурителното въже. Темерер се замята във веригите си, полубуден и паникьосан, и взе да вика Лорънс. Дъските в основата на скобите започнаха да поддават под силата му. Лорънс се опита да го успокои, докато се бореше да прекоси мократа палуба и пак да сложи ръка на лапата му.

— Това беше просто вълна, тук съм — викна той.

Темерер спря да се бори с оковите и легна, като дишаше тежко, но въжетата вече се бяха разтегнали. Веригата се разхлаби точно сега, когато им беше най-необходима, а морето беше прекалено бурно, да се опитват да затегнат възлите.

„Преданост“ пое още една вълна с кърмата си и се наклони опасно. Темерер се плъзна надолу с цялата си тежест и напъна още повече веригите. Инстинктивно заби нокти в палубата, за да се задържи на едно място, но само разцепи дъбовите дъски.

— Ферис, стойте при него — изрева Лорънс и се пусна надолу.

Вълните заливаха една след друга палубата. Той се премести опипом от едното на другото въже. Ръцете му търсеха напосоки всяка възможна опора.

Възлите бяха целите подгизнали и затегнати от дърпането на Темерер. Лорънс успяваше да ги раздвижи само когато въжетата се отпускаха в кратките паузи между вълните. Всеки сантиметър му костваше огромни усилия. Темерер лежеше възможно най-изравнен със земята — единствената помощ, която можеше да окаже. Останалото му внимание бе съсредоточено в задачата да се задържи на едно място.

Лорънс не виждаше никого, хвърчащите водни пръски закриваха цялата палуба. В момента съществуваха само въжетата, които прежулваха ръцете му, железните скоби и тялото на Темерер — една малко по-тъмна маса, очертана в мрака. Камбаната удари два пъти за първата следобедна вахта. Слънцето залязваше някъде далече зад облаците. С ъгълчето на окото си Лорънс видя да се приближават две фигури. В следващия момент до него коленичи Ледоус и се зае да му помага с въжетата. Ледоус дърпаше, докато Лорънс затягаше възлите. Двамата посрещаха вълните хванати един за друг и за железните скоби, докато накрая не напипаха металните брънки — бяха опънали веригата.

Воят на вятъра не им позволяваше да говорят. Лорънс просто посочи втората скоба при бака, Ледоус кимна и двамата тръгнаха натам. Лорънс водеше, като се придържаше за парапета. По-лесно бе да прескочат големите оръдия, отколкото да минат през средата на палубата. Една вълна отмина и това им даде миг спокойствие. Лорънс тъкмо пусна парапета, за да се покатери по първата каронада, когато Ледоус извика.

Лорънс се обърна, видя към главата му да лети някакво тъмно очертание и вдигна ръка да се предпази. Последва удар с ужасна сила, сякаш от ръжен. Докато падаше, той успя да се хване за оръдието и видя как над него преминава друга неясна сянка. Ледоус, с изписан на лицето ужас, полетя назад с вдигнати безпомощно ръце. В борда се разби още една вълна и Ледоус изчезна.

Лорънс се вкопчи в оръдието и се задави със солена вода, а краката му търсеха някаква опора. Ботушите му бяха пълни с вода и тежаха като камък. Косата му се бе разпиляла и той отметна глава, за да не му влиза в очите. Тогава успя да хване със свободната си ръка летящия към него лост. Зад него той потресено разпозна бледото лице на Фън Ли, изразяващо ужас и отчаяние. Фън Ли се опита да издърпа лоста за още един опит и двамата се сборичкаха, но Лорънс почти се просна на палубата, защото токовете му се хлъзгаха по мокрите дъски.

Вятърът беше третата страна в това сражение. Опитваше се да ги раздалечи и накрая постигна своята победа — лостът се изплъзна от изтръпналите от въжето пръсти на Лорънс. Фън Ли, който още стоеше на крака, се запрепъва с отворени ръце, сякаш за да прегърне порива на вятъра, но бе отвян зад парапета, в разпенените води и изчезна.

Лорънс се изправи и погледна зад борда. От Фън Ли и Ледоус нямаше и следа. Той дори не видя водната повърхност заради облаците мъгла, издигащи се над вълните. Никой друг не бе разбрал за кратката схватка. Зад него камбаната отбеляза обръщането на часовника.

 

 

Лорънс бе твърде объркан и изтощен, за да си обясни това смъртоносно нападение и не каза нищо, само съобщи лаконично на Райли, че са изгубили хора зад борда. Не знаеше какво друго да направи, а в момента имаше сили да мисли единствено за бурята. На следващата сутрин вятърът започна да отслабва и до началото на следобедната вахта Райли доби достатъчно увереност, че да прати хората да обядват, макар и на смени. До шестата камбана тежката облачна завеса се разкъса на парчета, слънчевата светлина заструи на широки, драматични ивици и всички матроси изпитаха дълбоко удовлетворение въпреки умората.

Стана им мъчно за Ледоус, който бе добряк и всеобщ любимец, но сякаш гибелта му бе дългоочаквана загуба, а не ужасна злополука. Тя само им доказа, че от самото начало причината за призрака е бил той и сега сътрапезниците му започнаха да разказват преувеличени истории за еротичните му прегрешения. Смъртта на Фън Ли мина без много коментари, за тях тя беше чисто съвпадение. Не го познаваха добре, пък и не можеше да се очаква друго, когато един чуждоземец, непривикнал с люшкането на кораба, беше излязъл да лудува по палубата по време на тайфун.

Морето продължаваше да се вълнува, но Темерер не можеше вече да търпи веригите. Лорънс му даде дума да го развърже веднага щом екипажът се върнеше от обяд. Възлите бяха набъбнали на жегата и се наложи въжетата да бъдат разсечени с брадви. Темерер отметна веригите от гърба си и те паднаха на палубата с тежко тупване, после обърна глава и издърпа със зъби мушаменото покривало. Изтръска се добре от водата, която се стичаше на вадички по кожата му, и каза войнствено:

— Отивам да летя.

Той се отблъсна и излетя без сбруя или компания, като остави всички със зяпнала уста. Лорънс направи неволен стъписан жест, който бе напълно безполезен и абсурден, и отпусна ръка, засрамен задето бе издал чувствата си. Темерер само разкършваше криле след дълго обездвижване, нищо повече — поне така си каза той. Беше дълбоко шокиран и потресен, но усещането беше притъпено. Изтощението затискаше емоциите му със задушаващата си тежест.

— От три дни стоите само на палубата — каза Гранби и го поведе внимателно надолу.

Пръстите на Лорънс бяха подпухнали и несръчни и не можеха да стиснат парапета на стълбата. Когато се подхлъзна, Гранби го сграбчи за рамото и той не успя да сподави възклицанието си. Мястото беше чувствително и пулсираше от първия удар с лоста. Гранби искаше веднага да го заведе при доктора, но Лорънс отказа.

— Само драскотина, Джон, предпочитам да не вдигам много шум около нея.

Тогава обаче му се наложи да обясни защо. Гранби го притисна и той разказа историята, макар и малко несвързано.

— Лорънс, това е възмутително! Този мъж се е опитал да ви убие, трябва да направим нещо — каза Гранби.

— Да — отвърна Лорънс, без да влага особен смисъл и се покатери в койката.

Очите му вече се затваряха. Той усети, че някой го завива с одеяло и светлината намалява, и нищо повече.

Събуди се с прояснена глава, въпреки че болките в тялото не бяха намалели, и побърза да стане от леглото. „Преданост“ газеше ниско във водата и той се досети, че поне Темерер се беше върнал. Сега, когато общото изтощение бе изчезнало, Лорънс се отдаде изцяло на тревоги. Както беше замислен, на излизане от каютата едва не падна върху Уилоуби, един от впрегачите, който спеше в коридора.

— Какво правите тук? — поиска обяснение Лорънс.

— Господин Гранби нареди да ви пазим на смени, сър — отвърна младежът с прозявка и потърка лице. — На палубата ли се връщате?

Лорънс напразно протестира. Уилоуби го последва по петите като усърдно овчарско куче по целия път до палубата. Темерер се надигна тревожно в мига, когато ги видя, и придърпа Лорънс, за да го заслони с тялото си, докато останалите летци се скупчиха зад гърба му. Явно Гранби не бе запазил тайната.

— Зле ли си ранен? — Темерер го подуши по цялото тяло с изваден и потрепващ език.

— Нищо ми няма, уверявам те, само една цицина на ръката — отвърна Лорънс и се опита да отмести дракона, но тайничко се радваше, че киселото му настроение поне за момента е отминало.

Гранби се мушна под паравана на тялото на Темерер и пренебрегна студения поглед на Лорънс.

— Готово, направихме си график за вахта. Лорънс, нали не мислиш, че случилото се е инцидент, или че той те е взел за някой друг?

— Не — Лорънс се поколеба, после неохотно се съгласи, — това не беше първият му опит. Тогава не заподозрях нищо, но вече съм почти сигурен, че след новогодишната вечеря той се опита да ме бутне по стълбите.

Темерер изръмжа дълбоко и с голяма мъка се въздържа да не забие нокти в палубата, която вече носеше дълбоките следи от мятането му по време на бурята.

— Радвам се, че е паднал зад борда — злобно каза той. — Дано са го изяли акули.

— А аз не се радвам — отвърна Гранби. — Така по-трудно ще докажем защо го е направил.

— Едва ли причината е била от лично естество — рече Лорънс. — Не съм разменил и десет думи с него, пък и да бях, той не би ме разбрал. Може да е полудял — добави той, но не особено убедено.

— Два пъти, а единият е посред тайфуна — каза с презрение Гранби. — Не, малко вероятно. Трябва да е действал по заповед, а това означава, че на дъното стои принцът или някой от другите китайци. Трябва спешно да разберем, преди да направят нов опит.

Темерер енергично подкрепи тази идея и от Лорънс се откъсна една тежка въздишка.

— Най-добре да повикаме Хамънд в каютата ми и да му разкажем — каза. — Той може да има някаква представа какви са мотивите им, освен това ще ни е нужен по време на разпитите.

Хамънд изслуша новината с видима и нарастваща тревога, но идеите му бяха от съвсем друго естество.

— Наистина ли предлагате да разпитаме брата на императора и неговата свита като банда обикновени престъпници, да ги обвиним в заговор за убийство, да изискаме алибита и доказателства? Мисията ни ще има толкова шансове за успех, колкото и ако драснете клечката на муниционния склад и потопите кораба. Даже повече, защото ако всички сме мъртви и на дъното на океана, няма да има повод за скандал.

— А вие какво предлагате? Да стоим и да им се усмихваме, докато накрая се докопат до Лорънс? — попита Гранби с нарастващ гняв. — Така май ще ви е най-удобно: ще остане един човек по-малко, който да възразява срещу връщането на Темерер, пък въздушният корпус да вземе да се обеси.

Хамънд се обърна към него:

— Първата ми грижа е за страната ни, а не за който и да е човек или дракон. Такава трябва да е и вашата, ако имате поне мъничко чувство за дълг…

— Достатъчно, господа — намеси се Лорънс. — Дългът ни е да затвърдим мира с Китай, а първата ни надежда трябва да бъде да постигнем това, без да изгубим Темерер. По тези въпроси не може да има спор.

— В такъв случай не може да предприемате такива действия — отсече Хамънд. — Дори да намерите някакво доказателство, какво очаквате да се случи? Да оковем принц Юнсин?

Той направи пауза, за да се овладее.

— Не виждам никаква логическа причина, нито доказателства, че Фън Ли не е действал сам. Казвате, че първото нападение е дошло след Нова година. Възможно е несъзнателно да сте го обидили по време на угощението. Може той да е бил фанатик, разгневен, че притежавате Темерер, или пък обикновен луд. А може напълно да грешите и това, всъщност, ми се струва най-вероятно. И двата инцидента са станали в неясни и хаотични условия. Първият е бил след употреба на алкохол, а вторият — посред буря…

— Замълчете, за бога! — грубо се обади Гранби, от което Хамънд зяпна. — Сега ще кажете, че Фън Ли е имал основателна причина да бута Лорънс по стълбите и да го напада с лост.

Самият Лорънс за момент бе загубил ума и дума при това нагло предположение.

— Сър, ако някоя от хипотезите ви е вярна, тогава няма защо да се боите от разследване. Фън Ли едва ли е успял да скрие лудостта или фанатизма си от своите сънародници, а ако съм го обидил, със сигурност е споделил с някого.

— Подобно разследване ще се приеме като дълбоко оскърбление към брата на императора, което ще предопредели успеха или провала ни в Пекин — отвърна Хамънд. — Не само не ви подкрепям, сър, а абсолютно ви забранявам. Ако направите такъв неблагоразумен опит, ще направя всичко по силите си да убедя капитана на кораба да ви арестува в името на краля.

С това Хамънд приключи разговора. Гранби затвори вратата след него с малко повече от необходимата сила.

— Никога не съм се изкушавал повече да разбия нечий нос. Лорънс, Темерер може да ни превежда, ако му водим китайците.

Лорънс поклати глава и посегна към гарафата. Бе превъзбуден и го знаеше, затова нямаше доверие на моментната си преценка. Той подаде чаша на Гранби, излезе със своята на кърмата, седна и се загледа в океана. В бака се разбиваха спокойни и тъмни петфутови вълни. Накрая той остави настрани чашата.

— Не, опасявам се, че трябва да се откажем, Джон. Колкото и да не харесвам методите на Хамънд, трябва да призная, че има право. Само си помислете какво ще стане, ако оскърбим императора с това разследване, а не намерим доказателство или логично обяснение…

— Ще трябва да се простим с шанса си да задържим Темерер — примирено довърши мисълта му Гранби. — Сигурно сте прав и засега трябва да го преглътнем, но, проклет да съм, ако ми харесва.

Темерер не можа да проумее решението им.

— Не ме е грижа, че нямаме доказателства — каза разгневено той. — Няма да стоя и да чакам той да те убие. При следващата му поява тук, аз ще го убия и това ще сложи точка.

— Не, Темерер, не можеш! — Лорънс беше ужасен.

— Убеден съм, че мога — възрази драконът. — Той сигурно няма да излезе отново на палубата — добави замислено, — но може да избия прозорците на кърмата и така да се добера до него. Или да му хвърлим бомба.

— Исках да кажа, че не бива — поправи се Лорънс. — Дори да имахме доказателство, не можем да го преследваме. Ще ни обявят война.

— Защо е толкова ужасно ние да го убием, но не и той да убие теб? — настоя Темерер. — Защо той не се бои от обявяването на война?

— Без подходящо доказателство правителството ни няма да предприеме мерки — каза Лорънс. Беше почти сигурен, че правителството нямаше да обяви война дори да разполагаше с доказателства, но прецени, че за момента този аргумент не му е от полза.

— Но нали не е позволено да търсим доказателства — отвърна Темерер, — а на мен не ми е позволено да го убия. Вместо това трябва да се държим учтиво с него, за да угодим на правителството. До гуша ми дойде от това правителство, което никога не съм виждал, но все настоява да върша неприятни неща и никому нищо добро не е сторило.

— Да оставим настрана политиката. Не можем да сме сигурни, че принц Юнсин има нещо общо с тази история — каза Лорънс. — Хиляди въпроси са без отговор. Защо му е да ме убива, защо би го възложил на прислужника си, а не на някого от стражите, дали все пак Фън Ли наистина не е имал някаква лична причина, за която не знаем нищо? Не може да се убиват хора само по подозрение, без да разполагаме с доказателства. Това е престъпление. После няма да се чувстваш никак добре, уверявам те.

— Напротив — измърмори Темерер и започна да гледа сърдито.

За огромно облекчение на Лорънс Юнсин не излезе на палубата в следващите няколко дни, което позволи страстите на Темерер да поутихнат. Когато най-после се появи отново, в държанието му нямаше никаква промяна. Той поздрави Лорънс с предишната сдържана вежливост и започна да рецитира поезия на дракона, който, въпреки вътрешната си съпротива, след известно време се заинтригува и забрави да гледа кръвнишки. Той просто не беше злопаметен по природа. Ако Юнсин изпитваше някаква вина, това не пролича по нищо и Лорънс започна да подлага на съмнение собствената си преценка.

— Може да съм се заблудил — каза нещастно на Гранби и Темерер, когато Юнсин си тръгна. — Детайлите вече ми се губят. В края на краищата, бях замаян от изтощение. Сигурно клетият човек е дошъл да ми помогне, а аз съм си измислил цялата история. С всеки изминал момент тя ми изглежда все по-невероятна. Абсурдно е братът на китайския император да се опитва да ме убие, не съм никаква заплаха за него. Накрая ще се съглася с Хамънд, че съм само един пияница и глупак.

— А аз не съм съгласен — отвърна Гранби. — Аз също не мога да открия логиката, но идеята, че на Фън Ли просто му се е дощяло да ви удари по главата, е пълна глупост. Ще продължим да ви охраняваме. Да се надяваме, че принцът няма да опровергае Хамънд.