Наоми Новик
Нефритеният трон (13)

Тринадесета глава

По-късно Лорънс научи от Хамънд, че през централната арка минават само членове на императорското семейство и дракони от породата Империал и Селестиал, затова бяха отказали да го пуснат. Сега Циен просто поведе Темерер да прелети над арката и по този начин разсече гордиевия възел.

След като бе решен проблемът с етикета, всички бяха въведени в най-голямата от драконовите шатри, където ги очакваше огромно угощение на две маси. Циен се настани начело на първата, с Темерер отляво и Юнсин и Лиен отдясно. Лорънс бе отведен да седне по-надолу на масата, а Хамънд беше отсреща, но няколко места по-надолу. Останалите англичани бяха настанени на съседната маса. Лорънс реши, че не е разумно да възрази. Не ги делеше голямо разстояние, пък и вниманието на Темерер в момента бе напълно заангажирано. Той разговаряше с майка си и бе някак необичайно боязлив и обзет от страхопочитание. Тя беше по-едра от него, а лекото обезцветяване на люспите й беше признак за напреднала възраст, както и изисканите й маниери. Тя не носеше сбруя, но яката й беше окичена с огромни жълти топази, прикрепени за шиповете, както и нежно колие от филигранно злато, обсипано с още топази и перли.

Пред драконите бяха сервирани гигантски пиринчени подноси. Във всеки имаше по един цял печен елен заедно с рогата. Отгоре бяха наредени портокали с карамфил, които придаваха един нелош за човешките сетива аромат, а коремите им бяха напълнени със смеска от ядки и яркочервени горски плодове. На хората беше сервирана поредица от осем по-малки, но също толкова изкусно приготвени ястия. След простата храна по време на пътуването дори най-екзотичните блюда бяха добре дошли.

Лорънс предположи, че няма да има събеседник, освен ако не викаше през масата към Хамънд, защото наблизо нямаше преводач. От лявата му страна седеше един много възрастен мандарин. Носеше шапка с перленобял скъпоценен камък на върха и пауново перо, което висеше отзад и падаше над внушителната му плитка, все още черна на цвят въпреки издълбаното му от бръчки лице. Той ядеше и пиеше с целеустремена сериозност и нито веднъж не се обърна към Лорънс. Когато съседът от другата му страна се наведе и извика в ухото му, Лорънс осъзна, че човекът беше много глух и не говореше английски. Скоро обаче се изненада, когато го заговориха от другата му страна на английски с тежък френски акцент.

— Надявам се, че сте пътували удобно — каза един усмихнат, ведър глас.

Това беше френският посланик, облечен с дълга роба в китайски стил. Облеклото и тъмната му коса бяха попречили на Лорънс да го забележи веднага сред останалите.

— Надявам се, ще позволите да ви се представя въпреки злополучните взаимоотношения между нашите две държави — продължи Дьо Гиние. — Дори мога да претендирам за неформално познанство, племенникът ми каза, че дължи живота си на вашето великодушие.

— Моля да ме извините, сър, но нямам представа за какво говорите — отвърна Лорънс, объркан от тази информация. — Вашият племенник?

— Жан-Клод дьо Гиние, той е лейтенант в нашите въздушни войски — каза посланикът с поклон и продължи да се усмихва. — Изправили сте се един срещу друг над Ламанша миналия ноември, когато той се е качил при вас на абордаж.

— Мили боже — възкликна Лорънс, като си припомни смътно младия лейтенант, който се бе сражавал така енергично при нападението им над конвоя, и радостно се ръкува с Дьо Гиние. — Помня го, изключителен смелчага. Радвам се да чуя, че се е възстановил.

— О, да, писа ми, че очаква всеки момент да напусне болницата — за да влезе в затвора, естествено, но това е по-добре, отколкото в гроба — каза Дьо Гиние и сви прозаично рамене. — Той ми писа за вашето интересно пътуване, защото знаеше, че съм разпределен тук. През последния месец, откакто пристигна писмото му, ви очаквах с огромно нетърпение, с надеждата да изразя възхищението си от вашето великодушие.

След това добро начало те поговориха известно време на неутрални теми, като китайския климат, храната и учудващо големия брой дракони. Лорънс почувства известна близост с него, като със събрат от Запада в дълбокия Ориент, и въпреки че самият Дьо Гиние не бе военен, връзката му с френския въздушен корпус го правеше приятна компания. В края на вечерята те тръгнаха рамо до рамо и последваха останалите гости до двора, където повечето от тях отлетяха с дракони.

— Много находчив начин на транспорт, нали? — каза Дьо Гиние и Лорънс най-искрено се съгласи, наблюдавайки с интерес.

Драконите, повечето от които бяха от най-разпространената синя порода, носеха леки сбруи от множество копринени каишки, които бяха драпирани по гърбовете им, а от тях висяха примки от широки копринени ленти. Пътниците се качваха до най-горната свободна примка и прехвърляха лентите през ръцете и под задните си части. Така съумяваха да седнат сравнително стабилно и да се държат за главния ремък, стига драконът да летеше равномерно.

Хамънд излезе от шатрата и ги видя, очите му се разшириха и той побърза да се присъедини към тях. Двамата с Дьо Гиние размениха усмивки и заговориха като първи приятели, но в мига, когато французинът се извини и си тръгна в компанията на двама китайски мандарини, Хамънд се обърна към Лорънс и най-безсрамно настоя да научи всички подробности за разговора им.

— Очаквал ни е от месец! — Хамънд остана ужасен от тази информация и успя да намекне, без всъщност открито да казва нещо обидно, че смята Лорънс за глупак, задето е приел думите на Дьо Гиние за чиста монета. — Бог знае колко ни е напакостил за това време. Моля ви, не разговаряйте повече насаме с него.

Лорънс не отговори на тези забележки, както му се искаше и отиде при Темерер. Циен си тръгна последна. Тя се сбогува нежно с Темерер, като го побутна с муцуна, преди да излети. Лъскавата й черна фигура бързо се изгуби в нощта и Темерер остана да гледа замислено след нея.

 

 

Островът бе подготвен за тяхното гостуване като компромисна мярка. Беше собственост на императора и на него бяха разположени няколко големи и елегантни драконови шатри и свързани с тях постройки за хора. На Лорънс и хората му им бе позволено да заемат резиденцията до най-голямата шатра, която гледаше към един просторен двор. Сградата беше красива и огромна, но последният етаж бе зает от орда прислужници, които надвишаваха нуждите им. Въпреки че ги видя как шетат из цялата къща, Лорънс започна да подозира, че едновременно с това играят ролята на шпиони и пазачи.

Той спа дълбоко, но се събуди преди съмване от прислужници, които надничаха да видят дали е буден. След четвъртия подобен опит за десет минути Лорънс неохотно се предаде и стана, макар че главата още го болеше от реките вино, които се бяха излели предния ден. Той не успя да им обясни, че иска леген за миене, и накрая се принуди да излезе, за да се измие в езерцето на двора. Това не му създаде затруднения, тъй като в стаята имаше огромен кръгъл прозорец, висок почти колкото него, чийто перваз се намираше почти на пода.

Темерер се бе изтегнал в далечния край на двора, лежеше по корем и дори опашката му бе изпъната докрай. Все още спеше дълбоко и от време на време издаваше тихи доволни похърквания. Изпод плочника излизаше система от бамбукови тръби, очевидно за нагряване на камъните, която изливаше гореща вода в езерото. Така Лорънс се погрижи за тоалета си в по-голямо удобство, отколкото бе очаквал. През цялото време прислужниците сновяха наоколо с видимо нетърпение и изглеждаха скандализирани от това, че той се съблече до кръста, за да се измие. Когато най-накрая той се върна, те му подадоха комплект китайски одежди — мек панталон и широко скроена роба с колосана яка. В първия момент той се възпротиви, но видя, че личните му дрехи са силно намачкани от пътуването. Тази местна носия поне бе спретната и приятна за носене, макар че той не бе свикнал с нея и усети силно липсата на куртка и кърпа за врата.

Някакъв служител беше дошъл да закуси с тях и вече чакаше на масата. Очевидно оттам идеше настойчивостта на слугите. Лорънс направи кратък поклон към мъжа на име Джао Уей и остави Хамънд да води разговора, а той самият изпи голямо количество чай. Чаят бе ароматен и силен, но никъде не се виждаше мляко и слугите само погледнаха безизразно, когато им преведоха неговата молба.

— Негово Императорско Величество с присъщото му великодушие постанови да отседнете тук по време на целия си престой — каза Джао Уей.

Английският му беше нешлифован, но разбираем. Той имаше доста превзет и изпит вид и наблюдаваше неопитността на Лорънс с клечките за ядене с презрение, което потрепваше на устните му.

— Може да излизате на двора, когато пожелаете, но резиденцията ще напускате само след като сте отправили официална молба и сте получили позволение.

— Сър, много сме благодарни, но трябва да отбележа, че щом не можем да се придвижваме свободно през деня, то тази резиденция е твърде малка за нуждите ни — каза Хамънд. — Снощи само ние с капитан Лорънс имахме лични стаи, при това тесни и неподобаващи на положението ни, докато останалите ни съотечественици бяха настанени в общи спални.

Лорънс не бе забелязал подобни несъответствия и намери както наложените ограничения, така и преговорите на Хамънд за повече простор напълно абсурдни. Още повече че от разговора стана ясно, че целият остров е опразнен в чест на Темерер. Комплексът можеше да поеме дузина дракони при условия на изключителен комфорт, а сградите щяха да стигнат всеки един от хората на Лорънс да получи собствена стая. Въпреки всичко, тяхната резиденция беше в идеално състояние, удобна и много по-просторна от корабните каюти през последните седем месеца. Той не виждаше причина да настояват за допълнително място, нито да им бъде отказана свободата да напускат острова. Хамънд и Джао Уей обаче продължиха преговорите с грижливо премерена сериозност и добри маниери.

Накрая Джао Уей склони да им бъде позволено да се разхождат из острова в присъствието на слуги, стига да не доближават брега или кейовете и да не общуват с патрулите и стражите. Хамънд обяви, че това го задоволява. Джао Уей отпи от чая си и добави:

— Разбира се, Негово Величество желае Лун Тиен Сян да разгледа града. След закуска ще го съпроводя за една опознавателна обиколка.

— Уверен съм, че Темерер и капитан Лорънс ще я намерят за много поучителна — изстреля Хамънд още преди Лорънс да бе поел дъх. — Наистина, сър, много бе любезно от ваша страна да предоставите местна носия на капитана, за да не предизвиква твърде голям интерес.

Джао Уей едва сега забеляза дрехите на Лорънс и по изражението му стана пределно ясно, че инициативата не е била негова. Той обаче понесе добре поражението и каза само:

— Надявам се, че скоро ще бъдете готов да потеглите, капитане — и наклони леко глава.

— Значи ще може да се разходим из града? — попита развълнувано Темерер, докато го търкаха и миеха след закуска.

Той вдигаше предните лапи една по една и разтваряше ноктите, за да бъдат изчеткани със сапунена вода. Дори зъбите му получиха същите грижи, а една млада слугиня влезе в устата му, за да почисти кътниците.

— Разбира се — каза Джао Уей с искрено недоумение що за въпрос е това.

— Може да разгледате тренировъчните школи на местните дракони, ако има такива в границите на града — предложи Хамънд, докато ги изпращаше. — Сигурен съм, че ще ти е интересно, Темерер.

— О, да — каза Темерер.

Яката му бе вдигната и потрепваше. Хамънд погледна многозначително Лорънс, но капитанът предпочете да не му обръща внимание. Нямаше желание да играе шпионски игри, нито да удължава обиколката, колкото и интересни да бяха забележителностите.

— Готов ли си, Темерер? — попита той.

Транспортираха ги до сушата с натруфена, но неудобна баржа, която се разклати несигурно под тежестта на Темерер, въпреки че малкото езеро бе напълно спокойно. Лорънс стоя близо до румпела и наблюдава непохватния кормчия твърде критично. Едва се сдържа да не му отнеме управлението. Взеха краткото разстояние за два пъти повече време. От охраната им на острова се отдели една значителна група, за да ги придружава при обиколката. Повечето стражи се пръснаха пред тях, за да им разчистят пътя, но няколко останаха плътно по петите на Лорънс, стараейки се да не изглежда прекалено очевидно, че го пазят да не се отдели от групата.

Джао Уей ги преведе през още една от арките в червено и златно. Тази се намираше в една крепостна стена и ги изведе на някаква широка улица. Охраняваха я няколко души в ливреите на императорски слуги и два впрегнати дракона — единият бе от вече добре познатите им червени, а другият беше яркозелен на червени петна. Капитаните им седяха заедно, пиеха чай под един навес със свалени в жегата жакети и бяха жени.

— Виждам, че и при вас има жени капитани — каза Лорънс на Джао Уей. — При определени породи ли служат?

— Жените са придружители на онези дракони, които влизат в армията — отвърна Джао Уей. — Естествено това поприще избират само по-дребните породи. Онзи зеленият е от смарагдената порода. Те са мързеливи и бавни, затова нямат добри резултати на изпитите, а представителите на породата Алено цвете много обичат да се бият, затова не ги бива за нищо друго.

— Да не би да имате предвид, че във въздушните ви сили служат само жени? — попита Лорънс, сигурен, че нещо не е доразбрал. Джао Уей обаче кимна утвърдително. — Но защо е така? Нали не карате жените да служат и в пехотата или флота?

Удивлението му беше видно и Джао Уей, изглежда, изпита нужда да защити необичайната практика на своята държава, затова му разказа легендата, на която тя се основаваше. На подробностите естествено бе придаден романтичен характер. Едно момиче се било преоблякло като мъж, за да воюва на мястото на баща си, станало придружител на един военен дракон и спасило империята като спечелило важна битка. В резултат императорът провъзгласил жените годни за военна служба редом с драконите.

Без колоритните преувеличения това бе едно напълно достоверно описание на политиката на държавата — във времена на задължителна мобилизация главата на всяко семейство трябваше да се яви на служба или да прати детето си на свое място. Момичетата се ценяха по-малко от момчетата, затова те бяха станали предпочитаният избор за запълване на квотата. Тъй като можеха да служат само във въздушния корпус, с времето те бяха започнали да преобладават, докато накрая той бе станал тяхна запазена територия.

Легендата и рецитацията на традиционната й поетична версия, която, както заподозря Лорънс, при превода изгуби голяма част от колорита си, беше разказана, докато те минаваха през портата и продължиха надолу по улицата. Сега се озоваха на широк калдъръмен площад встрани от главния път, който бе пълен с деца и новоизлюпени дракони. Момчетата седяха на земята с кръстосани крака, а дракончетата се бяха свили удобно зад тях. Всички заедно, в една странна смесица от детски гласове и плътни драконови тонове, преповтаряха думите на учител, който стоеше на подиума отпред. Той четеше на висок глас от голяма книга и подканяше с жест учениците да повтарят всеки ред. Джао Уей посочи към тях.

— Пожелахте да видите нашите училища. Това, разбира се, е нов клас. Тепърва започват да изучават „Аналекта“^[1].

Дълбоко в себе си Лорънс бе смаян от идеята драконите да учат и да държат писмени изпити.

— Не са събрани по двойки — каза той, като огледа групата.

Джао Уей го погледна неразбиращо и Лорънс поясни:

— Имам предвид, че момчетата не седят всеки до своя дракон, пък и всъщност изглеждат доста млади за тях.

— О, тези дракони са прекалено млади да си избират придружител — каза Джао Уей. — Те са едва на няколко седмици. Когато поживеят петнайсет месеца, ще станат готови да избират. Дотогава момчетата ще са порасли още.

Лорънс остана поразен и се обърна отново да огледа малките. Той беше чувал, че драконите трябва да бъдат дресирани още след излюпването им, за да не подивеят и избягат в природата, но примерът на китайците оборваше това твърдение. Темерер каза:

— Сигурно са много самотни. На мен никак нямаше да ми хареса без Лорънс, когато бях малък — и той наведе глава и побутна Лорънс с муцуна. — Освен това сигурно е уморително да ловуваш сам. Като малък бях непрекъснато гладен — добави той прозаично.

— Естествено, че на новоизлюпените не им се налага да ловуват сами — отвърна Джао Уей. — Те имат за задача да се учат. Има си дракони, които се грижат за яйцата и хранят малките. По-добре е, отколкото да го прави човек, иначе дракончетата се привързват силно, преди да са станали достатъчно мъдри, че да преценят правилно характера и добродетелите на бъдещия си придружител.

Тази забележка бе напълно преднамерена и Лорънс отговори с хладен глас:

— Предполагам, това би било проблем, ако не регулирате начина, по който се избират хората за подобен шанс. При нас е прието мъжът да служи в корпуса години наред, преди да го сметнат за достоен дори да го представят на едно новоизлюпено. При подобни обстоятелства едно ранно привързване като онова, което вие заклеймявате, може да се окаже основа на трайно и дълбоко приятелство, споделено и от двете страни.

Те продължиха разходката из града и сега, когато виждаше заобикалящата го среда от по-нормална перспектива, вместо от въздуха, Лорънс отново остана поразен от това колко са широки улиците. Те сякаш бяха проектирани специално за дракони. Придаваха на града усещане за простор, напълно различно от впечатлението от Лондон, макар че жителите сигурно бяха приблизително еднакви на брой. Тук Темерер беше повече наблюдател, отколкото атракция. Столичаните явно бяха свикнали с присъствието на по-благородни породи, докато той самият никога не се бе разхождал из град и въртеше глава като пумпал, докато се опитваше да погледне едновременно в три посоки.

Стражи грубо избутваха обикновените пешеходци от пътя на зелени столове носилки, с които мандарини отиваха по официални задачи. Една сватбена процесия, блестяща в алено и златно, си пробиваше път през улиците с викове и пляскане, следвана от музиканти и фойерверки. Булката бе скрита в стол с драперии и ако се съдеше по пищното празненство, бе заможна партия. Тук-там някое муле бъхтеше по пътя под тежкия си товар, без да се плаши от драконите, и потрепваше с копита по калдъръма. По никоя от главните улици обаче Лорънс не видя коне, нито карети. Вероятно не можеха да бъдат приучени да свикнат с присъствието на толкова много дракони. Въздухът миришеше съвсем различно. Нямаше я киселата смрад на конска тор и пикоч, от която в Лондон не можеше да се спасиш. Вместо това се долавяше сярната миризма на драконови изпражнения, по-ясно доловима, когато вятърът задухаше от североизток. Лорънс подозираше, че в тази част на града се намират някакви огромни помийни ями.

И навсякъде, навсякъде имаше дракони. Най-широко разпространени бяха сините, които се занимаваха с най-разнообразни задачи. Освен онези, които Лорънс видя да пренасят хора на своята сбруя, други пренасяха големи товари, а един порядъчно голям брой пътуваха сами по по-важна работа. Те носеха нашийници в различни цветове, почти като различните цветове на мандаринските украшения. Джао Уей потвърди, че те са знаци за ранг и че драконите са уважавани държавни служители.

— Шън Лун са като хора, някои са умни, други са мързеливи — каза той и добави за огромен интерес на Лорънс — Много от благородните породи са произлезли от най-добрите сред тях. Най-мъдрите дори могат да бъдат възнаградени с честта да се чифтосат с Империал.

Видяха десетки други породи. Някои бяха придружавани от хора, други бяха сами и вършеха различни задачи. Срещнаха и два Империала, които вървяха в обратната посока, и кимнаха учтиво, когато се разминаха с Темерер. Бяха окичени с шарфове от червена коприна, вързана на възли, омотана около златни верижки и обшита с дребни перли, които Темерер проследи с жаден поглед.

Скоро излязоха на пазара. Магазините бяха пищно декорирани с дърворезба и позлата и пълни със стоки. Имаше коприни с възхитителни цветове и качество. Някои бяха по-фини от всичко, което Лорънс бе виждал в Лондон. Имаше огромни чилета прежда и топове с метри и метри от простия син памучен плат с различна плътност и наситеност на цвета. Порцеланът привлече силно вниманието на Лорънс.

За разлика от баща си, той не бе познавач на изкуството, но синьо-белите шарки изглеждаха много по-прецизни отколкото на внесените в Англия чинии, а цветните съдове бяха наистина прелестни.

— Темерер, би ли попитал дали приемат злато? — помоли той.

Драконът разглеждаше един дюкян с огромен интерес, а търговецът наблюдаваше с притеснение надвисналата му над входа глава. Това изглеждаше единственото място в Китай, където драконите не бяха добре дошли. Търговецът ги гледаше мнително и зададе няколко въпроса на Джао Уей, а след това се съгласи да вземе половин гвинея и да я разучи. Той я тропна на тезгяха и извика сина си от задната стаичка. В устата му не бяха останали много зъби, затова той я даде на младия мъж да я захапе. Една жена надникна от задната стая, заинтригувана от врявата, и бе смъмрена на висок глас, но без особен ефект. Когато се нагледа на Лорънс, тя отново се прибра, но гласът й продължаваше да стига до тях — изглежда, тя също участваше в обсъждането.

Търговецът най-накрая остана доволен, но когато Лорънс вдигна вазата, която разглеждаше, той моментално скочи и му я отне сред порой от думи. Направи му жест да почака и отиде в задната стаичка.

— Казва, че тази не струва толкова много — обясни Темерер.

— Та аз му дадох само половин гвинея — възрази Лорънс.

Мъжът се върна с една много по-голяма ваза в тъмно, сякаш нажежено червено, което до върха избледняваше до бяло, и гледжосана почти огледално. Той я постави на тезгяха и всички я загледаха с възхита. Дори Джао Уей не сдържа одобрителното си мърморене, а Темерер каза:

— О, много е красива!

Лорънс с мъка успя да бутне още няколко гвинеи на продавача, и все пак се почувства виновен, когато я отнесе, дебело опакована в памучни парцали. Никога не бе виждал нещо толкова прекрасно и вече се притесняваше как ще го опази по време на дългото пътуване. Насърчен от първия си успех, той се впусна в още покупки — коприна, пак порцелан, после един малък медальон от нефрит. Посочи му го Джао Уей, след като презрителната му фасада постепенно отстъпи пред ентусиазма от пазаруването. Той обясни, че изписаните на него йероглифи са началото на поемата за легендарната жена войн. Очевидно подаряваха този талисман за късмет на момичетата, на които им предстоеше да постъпят в армията. Лорънс помисли, че на Джейн Роланд ще й хареса, и го добави към растящия куп. Скоро Джао Уей възложи на няколко от войниците си да носят многобройните пакети. Те спряха да се тревожат от евентуалното бягство на Лорънс и се загрижиха за това, че той ги товари като впрегатни коне.

Цените на повечето стоки бяха значително по-ниски, отколкото в Англия, дори ако се прибавеха разходите за транспорта. Това не изненада Лорънс, след като чу комисарите на Източноиндийската компания в Макао да обсъждат алчността на местните мандарини и подкупите, които искаха, наред с държавните такси. Разликата обаче беше толкова голяма, че Лорънс преосмисли представите си за размера на тези подкупи.

— Колко жалко — каза той на Темерер, когато стигнаха до края на улицата. — Ако пазарите бяха отворени, търговците и занаятчиите сигурно щяха да печелят много по-добре. Сега са задължени да изнасят изделията си през Кантон и това позволява на мандарините да злоупотребяват. Може би не им се занимава, защото могат да продадат стоките си и тук, затова ние получаваме само огризките от техния пазар.

— Може би не желаят най-красивите им произведения да заминават толкова надалече. Много приятен аромат — каза Темерер с одобрение, когато прекосиха малкия мост, който ги отведе в друг квартал, обграден от тесен ров с вода и ниска каменна стена.

От двете страни на улицата имаше открити плитки канавки, пълни с тлеещи въглени. Над тях се печаха набучени на метални шишове животни — биволи, свине, овце, елени, коне и някакви по-малки неразпознаваеми същества, които Лорънс видя отблизо. Голи до кръста потни мъже ги заливаха със сосове. Мазнините капеха и цвърчаха по камъните, като вдигаха гъсти облаци от ароматен дим. Тук пазаруваха само шепа хора и те сковано отбягваха драконите, които съставляваха по-голямата част от клиентелата.

Темерер не беше спирал да се храни цяла сутрин, погълна две млади сърни и няколко пълнени патици. Сега не пожела да яде, но погледна някак замечтано един по-дребен червен дракон, който хрупаше печени прасенца сукалчета на шиш. На една по-малка уличка по-нататък Лорънс видя някакъв уморен син дракон. Кожата му бе белязана от стари рани от копринената сбруя за транспортиране на хора. Той с тъга загърби една прекрасно препечена крава и посочи прегорялата дребна овца, оставена настрани. Отнесе я в един ъгъл и започна да се храни много бавно, за да удължи удоволствието, и не остави разглезено карантията и костите.

Щом от драконите се очакваше сами да си изкарват прехраната, нормално беше едни да са по-сполучили от други, но на Лорънс му се стори истинско престъпление да види гладуващ дракон, особено когато в тяхната резиденция се прахосваше с лека ръка. Темерер не беше забелязал, неговите очи бяха вперени в изложените блюда. Те излязоха от квартала през друг малък мост и се върнаха на широката улица, от която бяха тръгнали. Темерер въздъхна дълбоко от удоволствие и остави аромата да излети много бавно от ноздрите му.

Лорънс, от своя страна, се умълча. От тази гледка се изпариха първоначалното му очарование от новостите наоколо и естественият му интерес към непознатата чуждоземна столица и той се принуди да признае, че в отношението към драконите съществуваше ярък контраст. Градските улици бяха по-широки от лондонските не по случайност или от естетически съображения, нито за да вдъхват величие. Те просто бяха проектирани така, че да позволят на драконите да живеят в пълна хармония с хората. Този замисъл бе постигнат и Лорънс не можеше да отрече, че ползата бе за всички. Случаят на немотия, който той видя, по-скоро илюстрираше общото благо.

Времето за обяд вече минаваше и Джао Уей ги поведе обратно към острова. Темерер също се бе умълчал, след като оставиха пазара зад гърба си, и те вървяха в тишина, докато не стигнаха портала. Там той спря за миг и погледна назад към града, където кипеше все толкова голямо оживление. Джао Уей видя погледа му и му каза нещо на китайски.

— Много мило — отвърна му Темерер и добави, — но не мога да направя сравнение. Никога не съм се разхождал из Лондон или Дувър.

Сбогуваха се набързо с Джао Уей пред шатрата и се прибраха заедно. Лорънс седна тежко на една дървена пейка, а Темерер закрачи неспокойно напред-назад и замърда възбудено с опашка.

— Това въобще не е вярно! — избухна той накрая. — Лорънс, ходихме където си пожелахме. Аз бях по улиците и в магазините, а никой не побягна от страх нито тук, нито на юг. Хората ни най-малко не се боят от дракони.

— Моля те да ми простиш — каза тихо Лорънс. — Признавам, че сгреших. Виждам, че хората могат да свикнат. Предполагам, че при толкова много дракони наоколо, местните ги опознават и страхът им изчезва. Уверявам те обаче, че не съм те лъгал съзнателно. В Англия наистина не е така. Сигурно е въпрос на навик.

— Щом навикът може да накара хората да загърбят страховете си, не виждам защо трябва нас да държат затворени, а те да продължават да се страхуват — рече Темерер.

На това Лорънс не можеше да отговори, затова не се и опита. Той се оттегли в стаята си за лек обяд. Темерер легна в мрачно и неспокойно настроение за редовната си следобедна дрямка, а Лорънс поседя сам, като човъркаше без желание в чинията си. Хамънд дойде да разпита какво са видели. Лорънс му отговори възможно най-набързо със зле прикрито раздразнение и накрая Хамънд си тръгна почервенял и със стиснати устни.

— Тормози ли ви този тип? — попита Гранби, когато надникна в стаята му.

— Не — уморено отвърна Лорънс и стана да си изплакне ръцете в легена, който бе напълнил от езерцето. — Дори се боя, че сега се държах доста грубо, а той с нищо не го заслужи. Просто искаше да знае как отглеждат драконите си тук, за да може да оспори твърдението, че в Англия се грижим лошо за Темерер.

— Мен ако питате, заслужил си е скастрянето — рече Гранби. — Умрях от притеснение, когато се събудих и той най-самодоволно ми каза, че ви е пратил сам с някакви китайци. Не че Темерер щеше да позволи да ви сторят нещо, но всичко може да стане в тълпата.

— Не, нищо подобно не се случи. Водачът ни отначало беше малко груб, но накрая стана съвсем вежлив — Лорънс погледна към вързопите, които Джао Уей и хората му бяха струпали в ъгъла. — Започвам да си мисля, че Хамънд е бил прав, Джон, и че това нашето са някакви старомомински трепети и илюзии — каза той нещастно.

След дългата обиколка на града му се струваше, че принцът няма нужда да прибягва до убийство. Предимствата, които предлагаше страната му, бяха по-умерен и далеч по-убедителен аргумент.

— По-вероятно е Юнсин да се е отказал от опитите на борда, за да ви види сметката сега — песимистично рече Гранби. — Резиденцията е хубава, но наоколо дебнат дяволски много стражи.

— Това е още една причина да не се тревожа — отвърна Лорънс. — Вече имаха много възможности да ме убият, ако това са целели.

— Темерер едва ли би останал тук, ако ви убият стражите на императора и той заподозре това — каза Гранби. — Най-вероятно би направил всичко по силите си да ги изтрепе, а после, да се надяваме, би намерил кораба, за да се прибере у дома. Макар че драконите тежко преживяват загубата на капитан и е възможно той просто да избяга в дивата природа.

— Може да спорим за това до утре — Лорънс вдигна нетърпеливо ръце, но после ги отпусна. — Единствените опити, които забелязах днес, бяха да се направи отлично впечатление на Темерер.

Той премълча, че целта е била напълно постигната, при това с минимални усилия. Не знаеше как да обрисува разликата в отглеждането на драконите на запад, без да прозвучи, в най-добрия случай, недоволен, а в най-лошия — като предател. Той не беше възпитан като летец и не искаше да каже нещо, което би наранило чувствата на Гранби.

— Умълчахте се нещо — неочаквано каза Гранби и Лорънс се стресна виновно, задето досега бе седял умислен. — Не се изненадвам, че му е харесал градът. Той си умира за новостите. Толкова ли е страшно наистина?

— Въпросът не е само в града — след кратък размисъл рече Лорънс, — а в уважението, което се оказва на драконите. Всички те разполагат с голяма свобода и това се приема за нещо естествено. Днес видях стотици дракони да се разхождат по улиците и никой не им обръщаше внимание.

— А при нас да не дава господ да прелетим над Риджънтс парк. Всички ще писнат едновременно „убийство“, „пожар“ и „наводнение“, а от адмиралтейството ще ни пратят десет възражения — съгласи се Гранби и по лицето му пробяга израз на възмущение. — А в Лондон не можем да кацнем, дори да искаме. Улиците са тесни дори за някой Уинчестър, а по онова, което видяхме от въздуха, този град е с много по-добро разположение. Не е чудно, че имат десет пъти повече дракони от нас.

Дълбоко в себе си Лорънс почувства облекчение, че Гранби не се е засегнал и така охотно обсъжда темата.

— Джон, знаете ли, тук не назначават гледачи, докато драконът не навърши петнайсет месеца. Дотогава за него се грижат други дракони.

— Това ми се вижда ужасна загуба — да похабяват животните с гледане на малки — отвърна Гранби, — но явно могат да си го позволят. Лорънс, като се замисля колко работа биха ни свършили дузина от тези грамадни червени приятелчета, които само седят из целия град и дебелеят… Да му се доплаче на човек.

— Така е, но аз имах предвид, че тук въобще няма неопитомени дракони — каза Лорънс. — Ние не изпускаме ли един на всеки десет?

— О, не чак толкова много, не и в наши дни — отговори Гранби. — Навремето сме изпускали Лонгуинги с десетки, докато на кралица Елизабет не й хрумнала чудесната идея да назначи камериерката си за гледачка на един от тях. Тогава станало ясно, че те предпочитат момичетата. Това се отнася и за породата Ксеника. Уинчестърите пък често изчезвали със скоростта на светлината, преди дори да се доближиш със сбруята, а в наши дни ги излюпваме на закрито и ги оставяме да размахат малко криле, преди да им донесем храната. Изпускаме не повече от един на трийсет, ако не броим яйцата, които губим из резерватите, защото дивите дракони понякога ги крият от нас.

Разговорът им бе прекъснат от един прислужник. Лорънс се опита да го отпрати с жест, но човекът направи няколко извинителни поклона и го дръпна за ръкава. Стана ясно, че иска да го заведе в главната трапезария. Най-неочаквано Сун Кай бе дошъл да пие чай с тях.

Лорънс не беше в настроение за компания, а Хамънд, който се присъедини към тях в ролята на преводач, продължаваше да се държи хладно и недружелюбно. Атмосферата бе неловка, цареше предимно тишина. Сун Кай ги попита учтиво доволни ли са от резиденцията и от страната. Лорънс отговори лаконично. Мъчеше го подозрението, че това бе опит да подпитат за мнението на Темерер, и то се засили, когато Сун Кай най-накрая съобщи причината за визитата си.

— Лун Тиен Циен ви праща покана — каза Сун Кай. — Надява се вие и Темерер да й гостувате за чай в Палата на десетте хиляди лотоса утре сутрин, преди цветята да са се отворили.

— Благодаря ви, че донесохте това съобщение, сър — учтиво, но безизразно отвърна Лорънс. — Темерер няма търпение да я опознае.

Той не можеше да отхвърли поканата, въпреки че никак не му харесваше поставянето на нови и нови съблазни пред дракона. Сун Кай кимна спокойно.

— Тя също гори от желание да научи повече за състоянието на своето отроче. Мнението й е с голяма тежест пред Небесния син.

Той отпи от чая си и добави:

— Може да й разкажете за вашата страна и за уважението, на което Лун Тиен Сян се радва там.

Хамънд предаде думите му и бързо допълни, все едно това бе част от превода:

— Сър, вярвам, виждате, че това е ясен намек. Трябва да направите всичко възможно да спечелите благоволението й.

— Не проумявам защо Сун Кай ми дава съвет — каза Лорънс, след като дипломатът си тръгна. — Той винаги е бил учтив, но в никакъв случай приятелски настроен.

— Това не е кой знае какъв съвет — рече Гранби. — Китаецът просто ви намекна да й кажете, че Темерер е щастлив, но вие и сам щяхте да се сетите да го направите. Той само запълваше разговора.

— Така е, но ние нямаше да знаем, че мнението и е с такава тежест, нито че срещата е толкова важна — отвърна Хамънд. — Не, той каза много за дипломат. Толкова много, колкото е възможно, без да излезе, че се ангажира открито с нас. Това е много окуражително — добави с прекален, според Лорънс, оптимизъм, породен най-вероятно от чувство на безсилие.

Досега Хамънд бе писал пет пъти до министрите на императора, за да поиска среща, на която да връчи акредитивните си писма. Всяка бележка бе върната неотворена, а молбата му да напусне острова, за да се срещне в града с други хора от Запада, бе срещала категоричен отказ.

 

 

— Тя едва ли има много силен майчински инстинкт, щом се е съгласила той да бъде отпратен толкова надалече — каза Лорънс на Гранби на следващата сутрин, малко след съмване.

Той оглеждаше на още слабата светлина най-хубавата си куртка и панталони, които бе извадил да проветри през нощта. Шалчето му имаше нужда от гладене, а на официалната си риза забеляза протрити нишки.

— Те са си такива, знаете — отвърна Гранби, — или поне след излюпването. Иначе отначало се разклопват, когато снесат яйцата. Не че въобще не ги е грижа, но, в края на краищата, малкото драконче може да отнесе главата на коза пет минути след като е излязло от черупката. Няма нужда от майчини грижи. Дайте ми това, не мога да гладя без кола, но ме бива с иглата.

Той взе ризата на Лорънс и се зае да поправя скъсания маншет.

— И все пак съм сигурен, че не би й направило впечатление, ако за него не се грижеха добре — рече Лорънс. — Учудвам се обаче, че е толкова важен съветник на императора. Очаквах, че щом са пратили в чужбина яйце на Селестиал, то би било от по-нисше потекло. Благодаря ви, Дайър, оставете я там — каза той на младия куриер, който пристигна с горещата ютия.

Щом се приведе в приличен вид, доколкото можа, Лорънс отиде на двора при Темерер. Ивичестият дракон отново дойде да ги съпроводи. Полетът беше кратък, но интересен — прелетяха толкова ниско, че различиха малките туфи бръшлян и коренищата, които бяха плъзнали по жълтите покриви на постройките на палата. Видяха и цветовете на скъпоценните камъни по шапките на мандарините, докато те сновяха забързано през просторните дворове и алеи под тях въпреки ранния час.

Палатът, който търсеха, се намираше зад стените на необятния Забранен град и лесно се разпознаваше от въздуха. Две огромни драконови шатри стояха от двете страни на дълго езеро, почти задръстено от водни лилии. Цветовете още не се бяха отворили. Над езерото минаваха широки, яки мостове, които се извиваха нависоко за красота. Южната част на двора бе настлана с черен мрамор, докосван сега от първите лъчи.

Ивичестият дракон кацна тук и ги изпрати с поклон. Темерер тръгна напред и Лорънс видя как другите дракони се размърдаха в големите шатри от утринната светлина. Един древен Селестиал се тътреше схванато от югоизточния край на езерото. Косъмчетата по муцуната му бяха дълги и провиснали като мустаци. Огромната му яка бе избледняла, а кожата беше станала толкова прозрачна, че по черното имаше червени петна от плътта и кръвта отдолу. Един друг от драконите на жълти ивици го подкрепяше внимателно и на моменти го побутваше с нос към окъпания в слънце двор. Очите на Селестиала бяха млечносини, зениците едва се виждаха от катаракта^[2]. Появиха се още няколко други дракони. Те бяха Империали — нямаха яки и мустачета, а окраската им беше с повече нюанси. Някои бяха черни като Темерер, други — дълбоко, индигово сини. Всички бяха много тъмни, с изключение на Лиен, която се появи по същото време, но от своя лична шатра, отправи се сама през дърветата и отиде до езерото да се напие с вода. Бялата кожа й придаваше почти свръхестествен вид. Лорънс почувства, че му е трудно да вини хората за суеверията, с които я посрещаха, и, наистина, останалите дракони съвсем съзнателно й направиха повече място. Тя напълно ги игнорира и се прозина широко, изтръска енергично глава от капчиците вода и достолепно се отправи към градината.

Циен ги очакваше в един от централните павилиони в компанията на два Империала с особено изящен външен вид, закичени с богато изработени бижута. Тя кимна благовъзпитано и почука с нокът по едно звънче, за да повика прислугата. Империалите се размърдаха, за да направят място на Лорънс и Темерер от дясната й страна, а слугите донесоха удобно кресло. Циен не започна веднага разговор, а посочи езерото с жест. Линията на утринното слънце вече бързо се преместваше на север над водата и лотосовите пъпки започваха да се отварят сякаш с балетни движения. Те бяха хиляди и засияха в розово над тъмнозелените си листа.

Когато се разпъпи и последното цвете, драконите затропаха с лапи по каменната настилка вместо аплодисменти. Бяха донесени малка масичка за Лорънс и големи порцеланови купи в синьо и бяло за животните и всички получиха черен чай с остър аромат. За учудване на Лорънс драконите пиха с удоволствие и дори накрая изядоха листенцата, полепнали по дъното. Той лично намери чая за твърде силен, но интересен на вкус, с аромат, наподобяващ този на пушено месо, но от любезност пресуши чашата си. Темерер изпи своята с голям ентусиазъм и седна със странно, несигурно изражение, сякаш се опитваше да прецени дали му харесва, или не.

— Идвате отдалече — обърна се Циен към Лорънс. До нея застана един дискретен слуга, за да превежда. — Надявам се, че тук ви харесва, но сигурно домът ви липсва.

— Един офицер на служба при краля ходи там, където е необходим, мадам — отвърна Лорънс, докато се чудеше дали това не е някакъв намек. — Не съм прекарвал в родния си дом повече от шест месеца, откакто за пръв път се качих на кораб, а тогава бях момче на дванайсет години.

— Били сте твърде млад да ви отпращат толкова далече — каза Циен. — Майка ви сигурно е умирала от притеснение.

— Тя познаваше добре семейството на капитан Маунтджой, при когото служих — рече Лорънс и използва случая да добави: — Вие самата за жалост не сте имали такова предимство, когато сте се разделили с Темерер. С удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси, доколкото мога.

Тя се обърна към придружаващите я дракони.

— Може би Мей и Шу ще заведат Сян да разгледа отблизо цветята — каза тя, като използва китайското име на Темерер.

Двата Империала наклониха глави в очакване и се изправиха. Темерер погледна неспокойно Лорънс и каза:

— Оттук виждам, че са много красиви.

Лорънс също изпита известна тревога от предстоящия разговор на четири очи, защото нямаше представа какво би се харесало на Циен, но събра сили да се усмихне на Темерер с думите:

— Ще чакам тук с майка ти. Сигурен съм, че много ще ти харесат.

— Не притеснявайте дядо или Лиен — добави Циен на Империалите, които кимнаха и отведоха Темерер.

Слугите напълниха отново чашата на Лорънс и купата на Циен, но този път тя отпи с по-спокоен маниер. Каза:

— Разбирам, че Темерер служи във вашата армия.

В гласа й се долови непогрешима нотка на неодобрение, която нямаше нужда от превод.

— В моята страна всички дракони, които могат, служат в армията и това не е унизително, а въпрос на дълг и чест — отвърна Лорънс. — Уверявам ви, че го ценим много високо. Сред нас има малко на брой дракони и зачитаме дори най-маловажните, а Темерер е от най-висока класа.

Тя избоботи ниско и замислено.

— Защо имате толкова малко дракони, че трябва да карате най-високопоставените от тях да се сражават?

— Ние сме малка нация, не сме като вас — отговори Лорънс. — Британските острови могат да се похвалят с малко на брой и по-дребни местни породи. Когато дошли римляните, започнали да ги опитомяват, кръстосват и размножават. Успяхме да умножим числеността на драконите в армията чрез целенасочено отглеждане на едър рогат добитък, но все още не можем да поддържаме бройката, която притежава вашата империя.

Тя сведе глава и го прониза с поглед.

— А как се отнасят с драконите във Франция?

Лорънс инстинктивно знаеше, че британците са по-великодушни към драконите от всяка друга западна нация. За жалост обаче трябваше да признае, че смяташе така и за Китай, докато не бе дошъл тук, за да се увери в обратното. Само преди месец той с гордост би говорил за изключителните грижи за британските дракони. Темерер, като всички тях, бе хранен със сурово месо и подслонен на открита поляна, повечето му време отиваше в обучение, с изключение на някои дребни развлечения. Лорънс реши, че ще е по-добре да се похвали пред кралицата, че отглежда деца в кочина, отколкото да опише тези условия на живот на елегантния женски дракон в обсипания му с цветя палат. Французите може да не бяха по-добри в това отношение, но едва ли бяха по-лоши. Той самият не би уважавал човек, който прикрива собствените си недостатъци като очерня другите.

— Вярвам, че обичайните практики във Франция са подобни на нашите — каза той най-накрая. — Не знам какви обещания са ви били дадени в случая на Темерер, но мога да ви кажа, че самият император Наполеон е войник. Когато напускахме Англия, сраженията продължаваха, така че вероятно всеки дракон от обкръжението му би се включил във войната.

— Разбрах, че вие сте потомък на кралски род — неочаквано рече Циен и се обърна към един от слугите.

Той излезе бързо напред и разтвори на масата свитък от оризова хартия. За удивление на Лорънс това беше препис, но с по-елегантни и едри букви, на фамилното дърво, което бе нарисувал на новогодишното празненство.

— Вярно ли е? — попита тя, като видя как се стресна.

Не му беше хрумвало, че тази информация ще достигне до нейните уши, нито че би я заинтригувала. Изведнъж обаче той преглътна всяка съпротива. Беше готов денонощно да превъзнася родословието си пред нея, ако така щеше да спечели одобрението й.

— Наистина принадлежа към стар и славен род. Аз самият влязох да служа във въздушния корпус и смятам това за голяма чест — каза той, въпреки че се раздираше от вина, защото със сигурност никой от близките му не би се съгласил.

Циен кимна, очевидно доволна от отговора, и отново отпи от чая си, докато слугата отнасяше свитъка. Лорънс затърси какво друго да каже.

— Ако ми позволите, мисля, че с пълна увереност мога да кажа от името на нашето правителство, че с радост ще се съгласим на същите условия, които французите са приели, когато сте им пратили яйцето на Темерер.

— Имаме да обмислим много други въпроси — бе всичко, което тя отговори на този опит за преговори.

Драконите вече се връщаха от разходката и Темерер бе наложил доста бързо темпо. В същото време бялата женска мина покрай тях по пътя за собствената си шатра, но сега до нея крачеше Юнсин. Той тихичко й говореше нещо и нежно я галеше с ръка. Тя вървеше бавно заради него и няколкото прислужници, които се тътреха неохотно след тях, натоварени с огромни свитъци и няколко книги. Империалите спряха и им направиха път, преди да се върнат в шатрата.

— Циен, защо е такъв цветът й? — попита Темерер, като гледаше след Лиен. — Изглежда много необикновено.

— Кой може да разбере замисъла на небесата? — отсече Циен. — Дръж се прилично. Лиен е велик учен. Преди много години завърши с отличие, макар че не беше длъжна да се явява на изпитите, защото е Селестиал. Освен това е твоята по-голяма братовчедка. Дъщеря е на Чу, който е син на Сиен, чиято дъщеря съм и аз.

— О — отвърна засрамено Темерер.

После попита, този път по-плахо:

— Кой е моят баща?

— Лун Цин Гао — каза Циен и опашката й потрепна, а споменът, изглежда, я изпълни със задоволство. — Той е Империал и в момента се намира на юг, в Ханджоу. Негов компаньон е един принц от трети ранг и сега са на посещение при Западното езеро.

Лорънс с изненада научи, че Селестиалите могат да се чифтосват с Империали, и Циен отговори на колебливите му въпроси.

— Така се продължава родът. Не можем да се чифтосваме помежду си — каза тя и добави, без да съзнава колко го е потресла: — Сега от женските сме останали само аз и Лиен, а мъжките са дядо, Чу, Чуан, Мин и Джъ и всички сме братовчеди.

 

 

— Всичко на всичко само осем Селестиала? — Хамънд зяпна от почуда и седна тежко.

— Не виждам как ще продължават вечно така — каза Гранби. — Толкова ли държат да ги пазят само за императори, че рискуват да изгубят целия род?

— Изглежда, от време на време двойка Империали дава живот на Селестиал — каза Лорънс между хапките.

Макар и късно, той най-сетне бе седнал да вечеря в спалнята си. Часът беше седем, а навън цареше пълен мрак. Той се бе подул до пръсване от чай в опит да засити глада си по време на посещението, продължило часове наред.

— Така се родил онзи, който сега е най-възрастният в палата. Той е баща на четири или пет поколения от тях.

— Нищо не разбирам — каза Хамънд, без да обръща внимание на последвалата част от разговора. — Осем Селестиала. Защо им е било да го подаряват? Ако е за развъждане… Не ми се вярва. Няма как Бонапарт да ги е впечатлил чак толкова, не и чрез посредник и от един континент разстояние. Тук трябва да има нещо друго, нещо ми убягва. Господа, извинете ме — добави разсеяно той, стана и напусна стаята.

Лорънс довърши вечерята без особен апетит и остави клечките за хранене.

— Тя поне не е казала, че не можем да го задържим — рече Гранби, но някак унило.

След миг Лорънс проговори, но повече за да заглуши вътрешния си глас:

— Не мога да проявя чак такъв егоизъм, че да се опитам да го лиша от удоволствието да опознае по-добре роднините и страната си.

— Това са пълни глупости, Лорънс — каза Гранби в опит да го успокои. — Един дракон няма да се раздели с капитана си дори за всичките скъпоценности на Арабия или за всичките телета в западния свят.

Лорънс се изправи и отиде до прозореца. Темерер се бе свил и спеше на нагорещения плочник на двора. Имаше луна и той изглеждаше много красив на сребристата й светлина с блесналите си люспи, натежалите от цвят дръвчета от двете му страни и шарените отражения в езерото.

— Вярно е, драконът е готов да понесе много, за да не се разделя с капитана си, но един почтен човек никога не би поискал това от него — съвсем тихо рече Лорънс и остави завесата да падне.