Наоми Новик
Нефритеният трон (4)

Четвърта глава

Вятърът от североизток бе освежаващ и много студен.

Лорънс се отърси от полудрямката и погледна към звездите — бяха изминали само няколко часа. Той се сгуши по-плътно в одеялата си до Темерер и се помъчи да забрави за постоянната болка в крака. Палубата бе необичайно тиха. Под зоркия и строг поглед на Райли останалите членове на екипажа почти не разговаряха, макар че Лорънс от време на време чуваше неясен шепот от такелажа отгоре. Нямаше луна, само няколко фенера на палубата.

— Измръзнал си — неочаквано се обади Темерер. Лорънс се обърна и срещна изучаващите го тъмносини очи. — Влез вътре, Лорънс, трябва да оздравееш. Няма да позволя Райли да пострада. Или китайците, ако предпочиташ — добави той без особен ентусиазъм.

Лорънс кимна уморено и се надигна. Сметна, че опасността е преминала, поне за момента, и няма смисъл да остава навън.

— На теб удобно ли ти е?

— Да, печките отдолу ми топлят идеално — отвърна Темерер.

Лорънс наистина усещаше топлината на драконовата палуба дори през подметките на ботушите си. Вътре, на завет, беше далеч по-приятно. Когато се качваше по стълбата към горната палуба, кракът на два пъти го бодна болезнено, но той отпусна тежестта си върху ръцете, докато спазъмът не премина, и стигна до каютата си без инциденти.

Лорънс имаше няколко малки, добре уплътнени илюминатора, а както беше близо до камбуза, каютата му оставаше топла въпреки вятъра. Един от куриерите бе запалил висящия фенер. Книгата на Гибън още стоеше отворена върху сандъка. Той заспа почти веднага въпреки болката. Приятното полюшване на койката му бе по-познато от всяко легло на света, а тихото плискане на водата в корпуса на кораба му носеше безмълвно успокоение.

Събуди се внезапно, въздъхна изненадано още преди да бе отворил очи. Не толкова чу, колкото почувства шума. Корабът се наклони и той се предпази с ръка от удара в тавана. Един плъх се изтъркаля по пода и се блъсна в сандъците, после отново се скри възмутен в тъмното.

Корабът се изправи почти веднага. Нямаше необичаен вятър, нито силно вълнение. Лорънс разбра, че Темерер бе излетял. Той наметна пелерината си и хукна навън босоног и по нощна риза. Барабанчикът биеше всеки да заеме поста си. Отсеченото стакато отекваше от стените и дърводелците притичаха покрай куцукащия Лорънс, за да разчистят преградните стени. Последва ново сътресение — бомби, позна той. Тогава до него изникна Гранби в малко по-подобаващ вид, защото бе спал с бричовете. Лорънс без колебание прие подадената му ръка и с негова помощ си проби път през тълпата и суматохата до драконовата палуба. Моряците тичаха в паника към помпите и пълнеха ведра през борда, за да наквасят с вода палубите и платната. Оранжево-жълтият пламък се опитваше да се разрасне в края на навития марсел. Един от флотските курсанти, пъпчиво тринайсетгодишно момче, което Лорънс бе видял да се забавлява доста шумно предишната сутрин, сега се хвърли смело на рейката с мокра риза в ръка и го потуши.

Беше тъмно, не се виждаше какво става в небето над тях, а виковете бяха прекалено силни, за да се чуе битката над главите им. Нямаше да разберат, дори Темерер да надаваше своя рев.

— Трябва веднага да изстреляме осветителна ракета — каза Лорънс и взе ботушите си от Роланд. Тя бе дотичала с тях, а Морган с бричовете му.

— Калоуей, донеси сандъка с осветителните ракети и заслепяващия барут — викна Гранби. — Това трябва да е Фльор дьо Нюит, никоя друга порода не може да вижда в пълен мрак. Да беше само малко по-тихо… — и той се взря безпомощно нагоре.

Шумният пукот ги предупреди — Лорънс скочи на земята, а Гранби се опита да го прикрие, но се разлетяха само шепа трески. Някъде под тях долетяха писъци. Бомбата бе минала през дъските и бе попаднала в камбуза. През дупката излезе гореща пара и мирис на осолено свинско, мариновано за следващата вечеря. Това напомни на Лорънс, че утре бе четвъртък. Корабните навици бяха залегнали дълбоко в съзнанието му и асоциацията беше светкавична.

— Трябва да ви скрием долу — каза Гранби и го подхвана за ръката, като викна Мартин.

Лорънс го погледна учудено и ужасено. Гранби дори не забеляза, а Мартин, който подхвана лявата му ръка, изглежда, не видя в това нищо притеснително.

— Няма да напусна палубата — отсече Лорънс.

Мичман Калоуей дойде задъхан със сандъка в ръце.

След миг първата осветителна ракета изсвистя сред ниските гласове и небето се озари от жълто-бяла искра. Чу се рев на дракон, но твърде гърлен, за да е на Темерер. В краткия миг, в който проблесна светлина, Лорънс зърна Темерер да кръжи закрилнически над кораба. Фльор дьо Нюитът му се бе изплъзнал в тъмното и летеше малко встрани, с извърната от искрата глава.

Темерер изрева и се стрелна към френския дракон, но ракетата угасна и падна, и всичко отново потъна в непрогледен мрак.

— Още една, още една, по дяволите! — викаше Лорънс към Калоуей, който все още се взираше в небето като всички останали. — Трябва му светлина, не спирай да ги изстрелваш.

На помощ му се притекоха още хора от екипажа, но се престараха и изстреляха три сигнални ракети наведнъж. Гранби скочи натам, за да попречи на прахосничеството им. Скоро влязоха в ритъм и ракетите започнаха да излитат равномерно една след друга. Всяка нова светла искра се разпукваше с изчезването на предишната. Около Темерер се струпа облак дим, който той разпръсна с криле в бледата жълта светлина, когато нападна Фльор дьо Нюита с рев. Френският дракон пикира, за да му избяга, и бомбите му изпопадаха с плисък във водата, без да нанесат щети.

— Колко осветителни ракети ни останаха? — тихо попита Лорънс.

— Към четири дузини, не повече — отвърна мрачно Гранби. Намаляваха с голяма скорост. — Говоря за нашите заедно с тези на „Преданост“. Корабният оръжейник ги донесе всичките.

Калоуей забави темпото на изстрелване, за да им стигнат стопяващите се боеприпаси за по-дълго. Така между светлите проблясъци отново настъпваше пълен мрак. Очите им смъдяха от пушека и усилието да се взират в слабата, заглъхваща светлина на ракетите. Лорънс само си представяше как се чувства Темерер сам, полусляп и в битка с опонент в пълно бойно снаряжение.

— Капитане — извика Роланд, като му махаше от перилото на щирборда.

Мартин помогна на Лорънс да тръгне натам, но преди да стигнат до него, избухна една от последните осветителни ракети и за момент океанът зад кораба се освети съвсем ясно. Две френски тежки фрегати наближаваха с попътен вятър, а от двете страни на „Преданост“ настъпваха дузина лодки, претъпкани с мъже. Видя ги и морякът на вахта.

— Кораб на хоризонта, абордажници! — изрева той и отново настъпи суматоха.

Матросите хукнаха през палубата, за да опънат мрежата срещу абордажници, а Райли застана на големия щурвал с кормчията и двама от най-яките си моряци. Те започнаха с отчаяна припряност да обръщат кораба, за да посрещне атаката странично. Нямаше смисъл да бягат на френските фрегати. В този вятър те щяха да развият най-малко десет възела и „Преданост“ нямаше да им се изплъзне.

В комина на камбуза кухо отекнаха думи и топуркането на множество крака към борда с оръдията. Курсантите и лейтенантите на Райли подреждаха хората по местата им до оръдията. Повтаряха инструкциите с пискливи, нервни гласове в опита си да набият в главите на сънените и объркани мъже онова, което бяха упражнявали с месеци.

— Калоуей, спри осветителните ракети!

Лорънс даде тази заповед с нежелание. Мракът щеше да направи Темерер уязвим за атаките на Фльор дьо Нюита, но трябваше да запазят ракетите, докато не се появеше по-сгоден случай да нанесат сериозен удар на френския дракон.

— Готови за отблъскване на абордажниците — изрева боцманът.

„Преданост“ най-сетне се изравни с вятъра и настъпи миг на тишина. Някъде там в мрака продължаваха да плискат гребла, долиташе далечен глас, който ритмично отброяваше на френски. Тогава Райли извика „огън“.

Оръдията изреваха и пръснаха червен огън и пушек. Невъзможно бе да се разбере какви щети бяха нанесли, освен по смесицата от викове и шум на разтрошено дърво, която им показа, че поне един изстрел бе улучил целта. Стрелбата разклати борда, докато „Преданост“ правеше тромавия си завой. След първия залп си пролича неопитността на екипажа.

Най-накрая, поне четири минути по-късно първото оръдие се обади повторно, второто въобще не се обади, третото също. Четвъртото и петото гръмнаха едновременно и звукът от щетите бе по-ясно доловим, но шестото гюле цамбурна право във водата, както и седмото и Пърбек извика:

— Прекратете огъня!

„Преданост“ се бе отдалечил. Докато не се обърнеше отново, те не можеха да стрелят. Междувременно абордажниците щяха да наближават все повече, като гребците им имаха стимул да увеличат скоростта.

Оръдията замлъкнаха и над водата се понесе облак от гъст сив дим. Корабът отново потъна в мрак, с изключение на малките, люлеещи се светли петна, хвърляни от палубните фенери.

— Трябва да ви качим на Темерер — каза Гранби. — Още не сме толкова далече от брега и той ще успее да прелети. Освен това наблизо може да има други кораби, например транспортният от Халифакс.

— Нямам намерение да бягам и да оставям в ръцете на французите кораб със сто оръдия — отвърна ожесточено Лорънс.

— Сигурен съм, че ще удържим. Ако не, вие ще уведомите флотата и има голяма вероятност да си върнем кораба, преди да е стигнал до тяхно пристанище — възрази Гранби.

Никой морски офицер не би спорил така със своя командир, но летците имаха по-хлабава дисциплина и Гранби настояваше да бъде чут. Нещо повече, като първи лейтенант негов дълг бе да се погрижи за безопасността на капитана.

— Може да откарат кораба в Западните Индии или Испания, далече от блокадите и там да съберат екипаж. Не можем да си позволим да го изгубим — каза Лорънс.

— Все пак ще е добре да сте някъде, където не могат да се доберат до вас, освен ако не бъдем принудени да се предадем — отвърна Гранби. — Трябва да намерим начин да отпратим Темерер.

— Сър, простете — обади се Калоуей до сандъка с осветителните ракети, — ако ми дадете едно от онези люти оръдия, може да изстреляме снаряд със заслепяващ барут, за да му позволим да си поеме дъх — и той вдигна брадичка към небето.

— Ще говоря с Макреди — веднага отговори Ферис и хукна да търси морския лейтенант.

Качиха лютото оръдие от трюма. Двама моряци носеха двете половини на дългата цев, докато Калоуей внимателно разби един от лютите снаряди. Оръжейникът изсипа от него половината пипер и отвори сандъка със заслепяващ барут. Извади един-единствен фишек, а после отново запечата капака. Задържа фишека далеч от себе си, над водата. Двама от помощниците му го хванаха през кръста за по-голяма стабилност, докато той разви хартията и внимателно изсипа жълтия прах в снаряда. Гледаше само с едно око, а другото бе присвил и отчасти бе обърнал лице в обратната посока. Страните му бяха осеяни с черни белези, спомени от предишно вземане-даване с този прах. Той не се нуждаеше от фитил, можеше да се взриви при всеки по-невнимателен допир и гореше с по-висока температура от барута.

Той запечата снаряда и пусна остатъка от фитила във ведро с вода. Помощниците му го хвърлиха зад борда, а той намаза снаряда със смола и го покри целия с масло, преди да зареди оръдието. Тогава монтираха и втората половина от цевта.

— Готово. Не казвам, че ще се взриви, но допускам, че е възможно — каза Калоуей и с немалко облекчение избърса ръце.

— Много добре — отвърна Лорънс. — Стойте в готовност и запазете последните три сигнални ракети, за да ни светят за този изстрел. Макреди, имаш ли човек за оръдието? Трябва ни най-добрият. Ако не улучи главата, се губи ефектът.

— Харис, заеми се ти — Макреди посочи оръдието на един от хората си — висок, кокалест тип на около осемнайсет години, и добави към Лорънс: — Млади очи за далечен изстрел, сър. Ще улучат целта.

Вниманието им бе привлечено от гневни гласове, идващи от квартердека долу. Дипломатът Сун Кай беше излязъл на палубата с двама от слугите си, които носеха един огромен пътнически сандък. Моряците и по-голямата част от екипажа на Темерер се бяха струпали по бордовата ограда със сабя и пищов във всяка ръка, за да отблъскват абордажниците. Въпреки напредването на френските кораби един мъж с пика в ръка си позволи да тръгне към дипломата, но боцманът го заплаши с камшика си и ревна:

— Не разваляйте строя, момчета, стойте в строя!

В суматохата Лорънс бе забравил за бедствената вечеря, струваше му се, че се е случила преди седмици, но Сун Кай още носеше същата бродирана роба. Ръцете му бяха скръстени спокойно в ръкавите, а на ядосаните и нервни мъже им липсваше само подобна провокация.

— О, по дяволите! Трябва да го приберем оттам. Долу, сър, веднага слезте долу — викна Лорънс, сочейки мостика, но Сун Кай само направи жест на хората си да продължат и се качи на драконовата палуба, а те затътриха след него големия сандък.

— Къде е проклетият преводач? — каза Лорънс. — Дайър, потърси…

В този момент слугите качиха сандъка, отключиха го, отметнаха капака и вече нямаше нужда от превод. Ракетите, които лежаха в постеля от сено, бяха с изпипани детайли, червени, сини и зелени като детски играчки, боядисани спираловидно в цвят, златно и сребристо и много ярки.

Калоуей моментално грабна една синя с бели и жълти ивици. Единият от слугите му показа с жестове как да закрепи фитила.

— Да, да — отвърна нетърпеливо той и донесе бикфордовия шнур.

Ракетата се запали веднага, изсъска към небето и се изгуби от поглед, далеч отвъд обсега на осветителните ракети. Първо видяха бяла светкавица, после над водата отекнаха страховити гърмежи и се разстла един по-блед проблясващ кръг от жълти звезди, който за миг сякаш увисна неподвижно във въздуха.

С изригването на фойерверка Фльор дьо Нюитът изкряска от унижение. Стана ясно, че е на не повече от сто ярда над водата и Темерер незабавно се стрелна нагоре с оголени зъби и гневно съскане. Френският дракон се уплаши и пикира, като се изплъзна под разперените нокти на Темерер.

— Харис, стреляй, стреляй! — викна Макреди и младият матрос се прицели.

Лютият снаряд излетя право към целта, но може би малко високо. Фльор дьо Нюитът обаче имаше тесни закривени рога на челото, точно над очите. Снарядът се разчупи от удара в тях и заслепяващият барут се взриви, нажежен до бяло. Драконът изрева отново, този път от истинска болка, излетя с бясна скорост и потъна в мрака. Мина толкова ниско над кораба, че платната изплющяха на вятъра от крилата му.

Харис се изправи иззад оръдието, отвори уста в широка, редкозъба усмивка и падна с изненадано изражение. Ръката и рамото му ги нямаше. Падащото му тяло събори Макреди. Лорънс извади от собствената си ръка треска с големината на нож и забърса кървавите пръски от лицето си. Лютото оръдие бе станало на парчета. Улучи го бомбата, пусната от екипажа на Фльор дьо Нюита, докато драконът отстъпваше.

Двама моряци изтеглиха тялото на Харис и го хвърлиха зад борда. Други загинали нямаше. Шумовете станаха странно приглушени. Калоуей изстреля още два фойерверка. Звездната експлозия осея половината небе с оранжеви ивици, но Лорънс я чу само с лявото ухо.

С пропъждането на Фльор дьо Нюита Темерер се върна на палубата, като съвсем леко разклати кораба.

— Бързо, бързо! — каза и мушна глава под каишите, за да помогне на впрегачите. — Тя е много бърза и не мисля, че светкавицата й навреди колкото на онази, с която се бихме миналата есен. В очите на тази има нещо различно.

Той дишаше тежко, а крилата му потреперваха. Беше кръжал доста дълго, а не бе свикнал да изпълнява по-продължително време тази маневра. Сун Кай, който още се намираше на палубата и наблюдаваше обстановката, не възрази срещу впрягането на Темерер. Явно нямаха нищо против, ако ножът е опрял до техните гърла, с горчивина си помисли Лорънс. Тогава забеляза по палубата капки тъмна червено-черна кръв.

— Къде си ранен?

— Няма страшно, тя ме докопа само два пъти — отвърна Темерер, обърна глава и взе да се ближе отдясно.

Там имаше една повърхностна рана и друга, по-дълбока следа от нокът нагоре към гърба му. Две рани бяха много повече, отколкото Лорънс можеше да понесе. Той се сопна на Кейнс, който пътуваше заедно с тях и сега превързваше животното.

— Не трябва ли да ги зашиеш?

— Глупости — отвърна Кейнс. — Нищо му няма, раните са само повърхностни. Престани да се тревожиш.

Макреди се бе окопитил и бършеше чело с опакото на ръката си. При този отговор той изгледа лекаря с подозрение и хвърли кос поглед на Лорънс. Кейнс продължи да работи и да се оплаква под носа си от паникьосани капитани, прекаляващи с грижите. Самият Лорънс беше твърде благодарен и изпълнен с облекчение, за да възрази.

— Готови ли сте, господа? — попита и провери оръжията си.

Този път на кръста му висеше неговата вярна закривена сабя от истинска испанска стомана със семпла дръжка. Хареса му да усети солидната й тежест в ръката си.

— Готови сме, сър — каза Фелоус и затегна последния ремък, а Темерер качи Лорънс на рамото си. — Опънете я там горе. Държи ли? — викна, когато Лорънс се настани.

— Идеално — отвърна му Лорънс, когато се отпусна на сбруята с цялата си тежест. — Благодаря, Фелоус, добра работа. Гранби, прати стрелците на горната палуба с матросите, а останалите да отблъскват абордажници.

— Много добре. И, Лорънс… — каза Гранби, очевидно с намерението отново да го окуражи да изтегли Темерер от битката.

Лорънс не го изслуша, а смушка дракона с коляно. „Преданост“ се залюля под тежестта от засилката му и двамата най-после излетяха заедно. Въздухът над кораба тежеше от острия серен пушек от фойерверките. Въпреки студения вятър по езика и кожата полепваше мирис като от кремъклийка.

— Ето я — каза Темерер и се издигна още по-нагоре.

Лорънс проследи неговия поглед и видя, че Фльор дьо Нюитът отново се е насочил към тях. Наистина се бе възстановил бързо от заслепяващата атака, ако се съдеше по опита им с тази порода. Лорънс се зачуди дали това не е някаква нова кръстоска.

— Нападаме ли?

Лорънс се поколеба. За доброто на Темерер трябваше спешно да обезвредят Фльор дьо Нюита. Ако принудеха „Преданост“ да се предаде и се наложеше Темерер да лети до брега, имаше опасност френският дракон да ги преследва в мрака по целия път. И все пак фрегатите можеха да нанесат много повече щети на кораба — един масиран огън щеше да означава смърт за техните хора. Превземането на „Преданост“ щеше да бъде ужасен удар за флотата и въздушния корпус, които не разполагаха с излишни транспортни кораби.

— Не — каза той накрая. — Основната ни задача е да браним „Преданост“. Трябва да се погрижим за онези фрегати.

Той убеждаваше повече себе си, отколкото Темерер. Чувстваше, че решението е правилно, но го мъчеше ужасно съмнение. Куражът у един обикновен човек можеше да се приеме за безразсъдство при авиатора, който носеше отговорност за рядък и ценен дракон. Гранби бе длъжен да е предпазлив, но от това не следваше, че греши. Лорънс не беше израснал във въздушния корпус и природата му се противеше на много от ограниченията, поставени пред един капитан на дракон. За момент се зачуди дали не се ръководи твърде много от гордостта си.

Темерер се ентусиазираше от всякакви битки. Той не възрази, само погледна надолу към фрегатите.

— Тези кораби са много по-малки от нашия „Преданост“ — каза колебливо. — Той наистина ли е в опасност?

— В много голяма опасност. Те се канят да го обстрелват.

Докато Лорънс говореше, излетя още един фойерверк.

Взриви се стряскащо близо сега, когато с Темерер бяха заедно в небето. Лорънс бе принуден да закрие с ръка заслепените си очи. Когато престана да вижда точици, той забеляза с тревога, че фрегатата от подветрената страна смени посоката си, за да обърне другия борд — рискована маневра, каквато той лично едва ли би предприел в името на по-добра позиция. Трябваше обаче да признае, че тя бе изпълнена блестящо. Сега кърмата на „Преданост“ беше уязвима и напълно открита за оръдията на бакборта на френския кораб.

— За Бога, там! — посочи той, макар че Темерер не можеше да види жеста му.

— Видях — отвърна драконът и се спусна надолу.

Гърдите му се издуха, докато събираше дъх за божествения вятър, а блестящата му черна кожа се опъна като барабан с разширяването на гръдния му кош. Лорънс долови как в Темерер се трупа ниско ръмжащо ехо, вестител на задаващата се разрушителна мощ.

Фльор дьо Нюитът разгада намеренията му и се приближи в гръб. Лорънс чу пляскането на крилата, но Темерер бе по-бърз, голямото му тегло улесни спускането им. Френските стрелци откриха огън и барутът припука шумно, но това бяха само опити в тъмното. Лорънс легна плътно до врата на Темерер и му нареди без думи да засили скоростта си.

Под тях оръдието на фрегатата изригна в гигантски облак пушек. Огнени езици се стрелнаха през оръдейните отвори и запратиха ужасяващ ален пламък към гърдите на Темерер. От палубата на фрегатата дойде ново пукане на пушки и той потрепери, сякаш го бяха улучили. Лорънс го викна разтревожено, но драконът продължи да се носи към кораба. Той зае удобна позиция за атаката и гласът на Лорънс се изгуби в ужасния грохот на божествения вятър.

Досега Темерер не бе нападал кораб с божествения вятър, но в битката при Дувър Лорънс видя как смъртоносният резонанс разтрошава превозвачите на Наполеоновите войски. Той очакваше нещо подобно и тук — счупена палуба, натрошени рейки, може би дори прекършени мачти. Френската фрегата обаче бе солидна, построена от дебели по два фута дъбови дъски, мачтите и рейките й бяха пригодени за битка, а такелажът бе подсилен с железни вериги.

Платната уловиха и задържаха мощта на драконовия рев. Потрепериха за момент, после се издуха почти до скъсване. Няколко въжета се скъсаха като струни на цигулка. Мачтите силно се наклониха, но все пак устояха, чу се скърцане на дърво и брезент. Сърцето на Лорънс се сви — изглежда, нямаше да нанесат големи щети.

Ако обаче една част не поддаваше, значи трябваше да поддаде цялото. Когато Темерер спря рева си и се стрелна напред, целият кораб се завъртя, изтласкан от вятъра, и бавно се килна на една страна. Страховитата атака го остави силно наклонен, по въжетата и перилата безпомощно увиснаха моряци, заритаха с крака във въздуха, някои паднаха в океана.

Лорънс се обърна да погледне, докато се носеха напред. Темерер се плъзгаше ниско над водата. На кърмата с красиви златисти букви бе изписано името „Валери“, осветено от закачени по люковете на каютите фенери, които сега се мятаха бясно. Капитанът си разбираше от работата — Лорънс чу викове и мъжете тръгнаха да се катерят по борда с всички налични котви и въжета в ръце, готови да се опитат да изправят кораба.

Нямаха време. Божественият вятър на Темерер бе разпенил морето и сега се надигаше огромна вълна. Тя растеше бавно и нависоко, сякаш имаше точно определена цел. За миг всяко движение замря, корабът остана да виси в мрака, голямата блестяща водна стена закри цялата нощ. После вълната падна и го преобърна като детска играчка, а океанът потуши залповете на оръдията му.

Корабът повече не се изправи. На мястото му остана белезникава пяна. Няколко малки вълни последваха голямата и се разбиха в издутия корпус, който остана над водата, но само за момент. После се плъзна под повърхността, а небето блесна от градушка златни фойерверки. Фльор дьо Нюитът покръжи ниско над разпенените води и изрева с дълбокия си, самотен глас, сякаш не можеше да проумее внезапното изчезване на кораба.

От „Преданост“ не се чуха одобрителни възгласи, макар че екипажът трябваше да ги е видял. Лорънс също притихна от ужас — това бяха триста души, а може би повече. Океанът отново стана гладък като стъкло. Един кораб можеше да потъне в буря, при силни ветрове и четиридесетфутови вълни, можеше да потъне и в сражение, да бъде опожарен след дълга битка, да заседне в скалите. Този кораб обаче бе непокътнат. Плаваше в открития океан при десетфутови вълни и скорост на вятъра от четиринайсет възела, а сега бе заличен от лицето на земята.

Темерер се прокашля и издаде болезнен стон. Лорънс извика дрезгаво:

— Обратно на кораба, веднага!

Фльор дьо Нюитът вече летеше със страшна сила към тях. На светлината на следващата осветителна ракета се видяха силуетите на абордажниците, които се готвеха да скочат на борда, а ножовете, сабите и пистолетите проблясваха в бяло в ръцете им. Темерер летеше тромаво и с големи мъки. С наближаването на Фльор дьо Нюита той положи последно отчаяно усилие и отскочи напред, но вече не бе най-бързият в небето и не можеше да преодолее другия дракон, за да стигне до „Преданост“.

На Лорънс му се искаше да се върнат на борда, за да се погрижат за раната. Усещаше потръпването и усилието на крилете на Темерер и мислеше единствено за онзи ужасен момент, за неясното съприкосновение с куршума. Сега всяко забавяне можеше да влоши травмата. Той обаче чуваше как екипажът на френския дракон крещи от мъка и ужас — за това не му бе нужен преводач — и не вярваше, че той би се съгласил да отстъпи.

— Чувам плясък на криле — изпъшка Темерер с изтънял от болката глас.

Имаше предвид друг дракон и Лорънс напразно се вторачи в непрогледната нощ. Британски или френски? Фльор дьо Нюитът отново се стрелна към тях. Темерер се стегна за поредния конвулсивен изблик на сила и тогава със съскане и бълване се появи Нитидос. Той бъхтеше със сребристосиви крила главата на френския дракон, а капитан Уорън на гърба му махаше ожесточено с шапка на Лорънс:

— Бягайте, бягайте!

Дулсия се приближи от другата страна и заръфа хълбоците на Фльор дьо Нюита, като го принуди да се обърне назад и да й се озъби. Двата по-леки дракона бяха най-бързите в своята формация и въпреки че не бяха от категорията на Фльор дьо Нюита, можеха хубаво да го изтормозят. Темерер вече правеше широк завой, крилете му потрепваха при всеки мах. Когато се спуснаха над кораба, Лорънс видя как екипажът бърза да разчисти място за кацане на драконовата палуба, защото тя бе затрупана от трески, въжета и изкривен метал. „Преданост“ бе пострадал тежко при обстрела, а втората фрегата поддържаше постоянен огън към долните палуби.

Темерер не кацна правилно, а почти се строполи и разклати целия кораб. Лорънс разкопча ремъците още във въздуха и се плъзна зад плешките му, без да се държи за юздата. Когато скочи тежко на палубата, кракът му не го издържа, но той се изправи и се запрепъва към главата на Темерер.

Кейнс веднага се залови за работа и затъна до лактите в черна кръв. За да му е по-удобно, Темерер се отпусна бавно настрани с помощта на множество ръце, а впрегачите донесоха фенери. Лорънс падна на колене до главата на дракона и се притисна в меката муцуна. Панталонът му се затопли от кръв, очите му щипеха. Той не бе съвсем сигурен какво казва, нито дали то има някакъв смисъл, но Темерер, макар да не продума, отговори, като му духна струя топъл въздух в лицето.

— Намерих го, сега щипците. Алън, спри с глупостите или обърни глава настрани — рече Кейнс някъде зад гърба му. — Добре. Горещо ли е желязото? Лорънс, той трябва да стои съвсем неподвижно.

— Дръж се, любими приятелю — каза Лорънс и погали носа на Темерер. — Опитай се да стоиш неподвижно. Не мърдай.

Темерер само просъска леко, а въздухът изсвири през разтворените му червени ноздри. Един удар на сърцето, два, после дъхът му изригна навън и заостреният куршум издрънча, когато Кейнс го пусна в подноса. Темерер изстена още веднъж при допира на горещото желязо до раната. На Лорънс му се догади при миризмата на опърлено месо.

— Готово, раната е почистена. Куршумът се беше спрял в гръдната кост — каза Кейнс.

Вятърът разнесе пушека и изведнъж Лорънс започна да чува грохота на дългоцевните пушки и суматохата на кораба. Светът отново придоби смисъл и форма. Лорънс с мъка се изправи на крака и се олюля.

— Роланд — каза, — изтичайте с Морган да потърсите ненужни остатъци от брезент и кечета. Трябва да му направим подплънка.

— Морган е мъртъв, сър — каза Роланд и той видя на светлината на фенерите, че бледите ивици през нечистотията по лицето й оставаха от сълзи, а не от пот. — Ще отида с Дайър.

Двамата не изчакаха Лорънс да кимне, а хукнаха незабавно, удивително дребни сред плещестите фигури на моряците. Той ги проследи с поглед, после се обърна и изражението му стана студено.

Квартердекът бе така плътно напоен с кръв, че лъщеше като прясно боядисан в черно. Такова кръвопролитие, без никакви повреди в такелажа, накара Лорънс да се усъмни, че французите са използвали шрапнели, и, наистина, той видя по палубата счупени части от метални кутии. Французите бяха натъпкали в лодките всеки моряк, когото можеха да пожертват, и бройката бе голяма. Двеста отчаяни мъже се бореха да се качат на борда, разярени от загубата на своя кораб. На места по абордажните въжета имаше по четирима-петима, други се бяха вкопчили в бордовата ограда. Английските моряци се мъчеха да ги отблъснат и зад тях цялата палуба стоеше празна. Свистяха изстрели, дрънчаха саби, моряците с дълги пики мушкаха масата абордажници, които напираха да се качат.

Лорънс не беше наблюдавал абордажна битка от толкова необичайна дистанция — тя бе едновременно близко и далече. Той се почувства странно и неудобно и извади пистолетите си за свое собствено успокоение. Не виждаше мнозина от екипажа си. Гранби го нямаше, вторият му лейтенант Евънс също. Русата коса на Мартин просветна за миг на фенерите, когато той скочи да отблъсне един мъж, но изчезна под удара на едър френски моряк, въоръжен със сопа.

— Лорънс!

Той чу името си, или поне нещо подобно, странно разтеглено в три срички като „Лао-рен-тзе“ и се обърна. Сун Кай сочеше на север, по посока на вятъра, но последният фойерверк вече избледняваше и Лорънс не видя нищо.

Внезапно някъде горе Фльор дьо Нюитът нададе рев и рязко се изплъзна на Нитидос и Дулсия, които продължаваха да го налагат по хълбоците. Той полетя с голяма скорост на изток и бързо потъна в мрака. Някъде зад него се чу дълбокият рев на Копър Регал и тънкото кряскане на Йелоу Рийпъри. Вятърът от крилата им раздвижи димната завеса и те се плъзнаха над кораба, бълвайки огън във всички посоки.

Оцелялата френска фрегата незабавно угаси фенерите си с надеждата да избяга в нощта, но Лили поведе формацията след нея, при това достатъчно ниско, че да й повреди мачтите. Две атаки, и Лорънс видя на залязващата пурпурна заря как френският флаг бавно се спуска надолу, а абордажниците оставиха оръжие и налягаха покорно по палубата.