Наоми Новик
Нефритеният трон (12)

Дванадесета глава

Те не последваха естествените извивки на реката към Уампоа и Кантон. Вместо това поеха по един източен ръкав, който отиваше в град Донгуан. Ту се носеха с вятъра, ту гребяха срещу слабото течение. От двете страни на реката се редуваха обширни квадратни оризища, яркозелени от свежите стръкове, които започваха да се подават над водната повърхност. Зловонната миризма на тор бе надвиснала като облак над реката.

Лорънс дрема почти през целия път. Смътно долавяше безплодните опити на хората си да пазят тишина. Резултатът от свистящото им шъткане беше, че нарежданията трябваше да се повтарят по три пъти, като тонът ставаше все по-висок. Всяка случайна грешка, например малко по-тежко изпускане на въжето или препъване в някоя от седалките, извикваше поток от ругатни и заповеди за тишина, които обикновено вдигаха шум повече от всичко останало. Въпреки това той спа, или изпадна в подобно състояние. На моменти отваряше очи и поглеждаше нагоре, за да се увери, че силуетът на Темерер все още лети над главите им.

Събуди се от един по-дълбок сън едва след мръкване. Платната бяха свити, а след минута лодката леко се чукна в дока и това извика обичайните тихи моряшки ругатни. Единствената светлина идваше от техните фенери и на нея те видяха широка стълба, която водеше надолу към водата. Най-ниските стъпала изчезваха под повърхността на реката, а от двете й страни се виждаха неясните очертания на изтеглените на пясъка джонки.

Откъм брега към тях се запъти шествие от фенери. Местните явно бяха предупредени да очакват пристигането им. Големите сияйни сфери от оранжево-червена коприна, опъната на деликатни бамбукови рамки, ясно се отразяваха във водата. Носачите им се пръснаха равномерно покрай стените във внимателна процесия. Изведнъж на лодката се качиха голям брой китайци, хванаха какъвто багаж им попадне и взеха да го прехвърлят през борда с бодри възгласи и без да искат позволение.

Първоначалната реакция на Лорънс бе да възнегодува, но нямаше причина. Цялата операция се извършваше с достойна за възхищение експедитивност. Един писар се бе настанил в основата на стъпалата с малка масичка в скута и описваше различните пакети, докато те минаваха покрай него, като наред с това надлежно ги маркираше. Лорънс стана и се помъчи да раздвижи врата си с малки движения на всяка страна. Направи го тайно, за да не се протяга непристойно. Юнсин вече бе слязъл от лодката и сега се намираше в малката шатра на брега. Отвътре се чуваше гръмкият глас на Лиу Бао и думата, която Лорънс вече знаеше, че означава „вино“. Сун Кай пък беше на брега и говореше с местния мандарин.

— Сър — рече Лорънс на Хамънд, — ще бъдете ли така добър да попитате къде е кацнал Темерер?

Хамънд разпита някои от мъжете на брега, намръщи се и каза полугласно на Лорънс:

— Казаха, че той е отведен в Шатрата на тихите води и че ние ще прекараме нощта другаде. Моля ви, възразете ми на висок глас, за да имам оправдание да започна спор с тях. Не бива да позволяваме да ни отделят от него.

Лорънс, който щеше да вдигне голям шум и без да го бяха подканяли, сега се затрудни да изиграе сцена по поръчка. Отначало се запъна, после каза с висок, но неуверен глас:

— Трябва веднага да видя Темерер, за да се уверя, че е добре.

Хамънд се обърна към китайците с извинителен жест и заговори настоятелно. Лорънс се постара да устои на намръщените им погледи и да изглежда твърд и непреклонен. Чувстваше се нелепо и в същото време беше ядосан. Накрая Хамънд се върна с доволен вид и каза:

— Отлично. Съгласиха се да ни заведат при него.

Лорънс изпита облекчение, кимна и се обърна към корабния екипаж.

— Господин Трип, тези господа ще ви покажат къде ще спите. Ще разговарям с вас утре, преди да потеглите обратно към „Преданост“ — каза той на флотския курсант, който докосна почтително шапка, и се качи по стълбата.

Без много разискване Гранби събра мъжете в свободен строй и всички тръгнаха по широкия, павиран път, като следваха подскачащия фенер на водача. Лорънс мярна от двете страни множество малки къщи. Дълбоки бразди от колелета прорязваха паветата и острите им краища с годините бяха станали загладени и обли. Той беше напълно буден след дългата дрямка през деня, но все пак в разходката през чуждоземната тъма имаше нещо нереално — меките, черни ботуши на водача, които почти не издаваха звук по камъните, издигащият се от комините на близките къщи дим, приглушената светлина, процеждаща се през комарниците на прозорците, женският глас, подхванал непозната песен.

Най-после стигнаха до края на широкия прав път и китаецът ги поведе по голямата стълба на една шатра и между масивните кръгли пилони от боядисано дърво. Покривът беше толкова високо, че формите му се губеха в мрака. В полузатвореното пространство отекваше ниското похъркване на дракони, жълтеникавата светлина на фенера се отразяваше в люспи и се разпръскваше във всички посоки, сякаш покрай тясната пътека в центъра бяха струпани планини от съкровища. Хамънд несъзнателно застана плътно до групичката им и дъхът му секна, когато фенерът освети полуотворено драконово око, превръщайки го в диск от блестящо злато.

Повървяха още малко и се озоваха в открита градина. Някъде в мрака се чуваше ромон на река и шепот на широки листа. Тук спяха още няколко дракона. Единият се бе изтегнал на пътеката. Водачът го смушка с пръта на фенера и той неохотно се отмести, без дори да отвори очи. Те изкачиха още няколко стъпала до една друга шатра, по-малка от първата. Тук най-накрая намериха Темерер. Лежеше самичък в просторната кънтяща зала.

— Лорънс? — каза той, като вдигна глава при влизането им и го подуши радостно. — Ще останеш ли? Много е странно отново да спим на сушата. Имам чувството, че земята се люлее.

— Разбира се — каза Лорънс и мъжете от екипажа налягаха наоколо, без да се оплакват.

Нощта беше приятно топла, а подът бе направен от инкрустирани дървени квадрати, изгладени от годините и не много твърди. Лорънс зае обичайното си място върху предния крак на Темерер. Беше свеж, след като спа през целия път и каза на Гранби, че поема първата вахта.

— Нахраниха ли те? — попита той Темерер, щом се настаниха.

— О, да — отвърна сънено драконът. — Печено прасенце, много голямо, и малко задушени гъби. Въобще не съм гладен. В края на краищата полетът не беше тежък и не видях нищо интересно преди залез. Само онези водни полета, които отминахме, бяха много необичайни.

— Това са оризища — каза Лорънс, но Темерер вече спеше и скоро захърка.

Звукът несъмнено бе по-силен в пределите на тази шатра, въпреки че нямаше стени. Нощта бе много тиха и за щастие комарите не бяха чак такава напаст — явно не ги привличаше сухата жега на драконовите тела. Нямаше ориентир за времето, защото небето бе скрито от погледа и Лорънс изгуби представа за часа. Спокойствието на нощта не бе прекъснато от нищо, само един звук откъм двора привлече вниманието му — един дракон се приземи и обърна към тях млечноперлени очи, които отразяваха лунната светлина като котешки. Той обаче не доближи шатрата, а тихичко изчезна в мрака.

Гранби се събуди за своята смяна на вахта и Лорънс се нагласи да спи. Той също усещаше познатата стара илюзия, че земята се движи. Тялото помнеше полюшването на океана дори сега, след като той беше зад гърба им.

 

 

Той се стресна и се събуди. Пищните цветове над главата му изглеждаха странни, докато той не осъзна, че гледа в декорацията на тавана. Всяко късче дърво бе боядисано и емайлирано в блестящи, ярки цветове и позлата. Той се изправи и се огледа с интерес наоколо. Кръглите пилони бяха боядисани в червено и изправени върху квадратни постаменти от бял мрамор, а покривът бе най-малко на трийсет фута над главите им. Темерер нямаше да се затрудни да влезе.

От предната част на шатрата се разкриваше изглед към двора, който бе по-скоро интересен, отколкото красив. Имаше лъкатушещ път от сиви и червеникави павета, камъни и дървета с необичайна форма и естествено дракони. Пет дракона се бяха изтегнали на поляната и спяха в различни пози, с изключение на един, който вече беше буден и усърдно се чистеше край голямото езеро, което обхващаше североизточния край на градината. Драконът беше сивкавосин, не много по-различен от настоящия цвят на небето, и върховете на четирите му лапи бяха боядисани по доста любопитен начин в яркочервено. Той довърши сутрешния си тоалет под погледа на Лорънс и излетя.

Повечето дракони в двора бяха от подобни породи, но силно се различаваха по размери, по точния нюанс на цвета и по броя и разположението на рогата. Някои бяха с гладки гърбове, други имаха гребени от шипове. Скоро от голямата южна шатра излезе един много различен на вид дракон. Беше по-едър и пурпурночервен с обагрени в златисто нокти и яркожълт гребен, който се спускаше от рогатата му глава надолу по гръбнака. Той пи от езерото и се прозина широко, разкривайки два реда дребни, но опасни зъби, сред които имаше четири извити кучешки. На изток и запад от двора тръгваха по-тесни коридори, които свързваха двете шатри, а стените им бяха осеяни с малки проходи. Червеният дракон отиде до един от тях и извика нещо.

След минута оттам излезе една жена. Тя търкаше лице и мрънкаше нечленоразделно. Лорънс я видя и погледна засрамено встрани — беше гола до кръста. Драконът я бутна силно и я събори в езерото. Ефектът несъмнено бе живителен. Тя се изправи ококорена и плюеща вода, после енергично се накара на самодоволния дракон и се върна в прохода. Излезе пак след няколко минути и вече бе напълно облечена. Беше с подплатен къс жакет от тъмносин памук с широки ръкави и обточен с червени ленти. Носеше сбруя, изработена също от плат — коприна, както реши Лорънс. Хвърли я без чужда помощ върху дракона, докато продължаваше да нарежда на висок глас с кисело изражение. Това напомни на Лорънс за Бъркли и Максимус, макар че Бъркли не бе изговорил толкова много думи в целия си живот, но все пак взаимоотношенията им бяха също толкова непочтителни.

Щом нагласи сбруята, китайската авиаторка се качи на борда и двамата отлетяха без повече церемонии към задачите, които ги очакваха през деня. Вече всички дракони започваха да се размърдват. От шатрата излязоха други три от червените, а от коридорите надойдоха още хора — мъже от изток и още няколко жени от запад. Темерер потрепна под Лорънс и също отвори очи.

— Добро утро — каза той с прозявка, после огледа с ококорени очи пищната декорация наоколо и суетнята в двора. — Не знаех, че тук има толкова много дракони, нито че мястото е толкова внушително — изрече малко нервно. — Надявам се да са добронамерени.

— Сигурен съм, че ще са много благосклонни, щом разберат, че идваш толкова отдалече — отвърна Лорънс и слезе, та драконът да може да се изправи. Въздухът беше тежък от влагата, небето продължаваше да е сиво и несигурно. Той си помисли, че отново ще стане жега. — Трябва да се напиеш хубаво с вода — каза. — Нямам представа колко често ще спираме днес за почивка.

— Сигурно си прав — неохотно каза Темерер и излезе на двора.

Внезапно глъчката спря напълно. Драконите и техните водачи го загледаха открито, после започнаха да се отдалечават от него. За миг Лорънс се почувства потресен и обиден, но тогава видя, че всички, дракони и хора, се кланяха до земята. Те просто му бяха направили път да стигне до езерото.

Тишината бе пълна. Темерер неуверено премина покрай редиците дракони и отиде на езерото. Пи някак припряно и набързо и се оттегли в шатрата. Едва тогава се възобновиха различните дейности, но с много по-малко врява и много повече тайно надзъртане.

— Много мило, че ми направиха място да пия — каза Темерер почти с шепот, — но ми се ще да не ме зяпаха така.

Драконите изглеждаха склонни да се помайват, но накрая потеглиха един по един. Изключение бяха няколкото животни в напреднала възраст, с помътнели в краищата люспи, които налягаха да се препичат по камъните. Междувременно Гранби и останалите от екипажа се бяха събудили и бяха наблюдавали спектакъла с такъв интерес, какъвто другите дракони проявиха към Темерер. Сега станаха и се заеха да пооправят дрехите си.

— Предполагам, ще пратят някого за нас — каза Хамънд, като опъваше без особен резултат намачканите си бричове.

Той бе облечен официално, за разлика от летците, които носеха дрехите си за път. Точно в този момент Йе Бин, един от младите китайски прислужници от кораба, се появи в двора и помаха, за да привлече вниманието им.

 

 

Закуската не беше по вкуса на Лорънс — оскъдна оризова каша с парчета сушена риба и отвратително обезцветени яйца, сервирана с мазни парчета хрупкав и ронлив хляб. Той отмести настрана яйцата и се насили да изяде останалото, следвайки съвета, който по-рано бе дал на Темерер. Беше готов на всичко за една свястна порция яйца с бекон. Лиу Бао го бодна в ръката с клечките за хранене, посочи яйцата и направи някаква забележка. Той ядеше собствените си с очевидна охота.

— Защо ли изглеждат толкова противно? — тихо попита Гранби, докато мнително човъркаше своите яйца.

Хамънд разпита Лиу Бао и отговори също толкова мнително:

— Казва, че това са яйца на хиляда години.

Той се оказа по-смел от останалите, вдигна едно парче и го изяде. Сдъвка го, глътна го и се замисли, докато те чакаха мнението му.

— Има вкус на мариновано — каза той. — В никакъв случай не е развалено.

Той пробва още едно парче и накрая изяде цялата си порция. Лорънс, от своя страна, не се докосна до бледите жълто-зелени парчета.

Бяха ги довели в нещо като банкетна зала недалеч от драконовата шатра. Моряците вече бяха там и се присъединиха към закуската, като се хилеха някак злобно. Бяха не по-малко доволни от останалите летци, че няма да са във вихъра на приключението, и не можеха да се сдържат да не коментират качеството на храната, която очакваше занапред избраните. След закуска Лорънс се сбогува с Трип.

— И не забравяйте да кажете на капитан Райли, че всичко е тип-топ. Използвайте точно тези думи — рече той.

С капитана се бяха уговорили, че всяко друго съобщение, без значение колко оптимистично звучеше, би означавало, че има някакъв проблем.

Отвън ги чакаха две каруци с впрегнати в тях мулета. Бяха грубовато издялани и със сигурност много друсаха. Багажът беше тръгнал по-рано. Лорънс се качи и се вкопчи здраво, докато каручката тракаше по пътя. Улиците не бяха много по-интригуващи на дневна светлина — много широки, но павирани със стари обли камъни, чийто хоросан в преобладаващата част бе изтъркан. Копелетата на каруцата се движеха през дълбоките кални бразди между камъните и подскачаха по неравния калдъръм.

Навсякъде кипеше оживление. Хората ги оглеждаха с огромно любопитство и често оставяха работата си, за да повървят известно време след тях.

— А това дори не е голям град? — Гранби се огледа с интерес и се опита да си направи сметка. — Хората са ужасно много за едно провинциално градче.

— По последните ни данни населението на страната е близо двеста милиона души — каза разсеяно Хамънд, докато си водеше записки в един дневник. Лорънс поклати глава при тази ужасяваща цифра. Населението на Англия бе десет пъти по-малко.

Той силно се учуди при гледката на дракон, който вървеше по улицата в срещуположната посока. Беше от синьо-сивите. Носеше необичайна копринена сбруя с издаден нагръдник и когато го задминаха, видяха, че по петите го следват три малки — две от същата порода и едно червено. Те бяха вързани за сбруята му като на каишка.

Този дракон не беше единственият на улицата. Скоро минаха покрай една военна база. На двора маршируваше малка рота пехотинци в сини униформи, а зад оградата стояха два от едрите червени дракони. Те разговаряха и възклицаваха над играта на зарове на своите капитани. Никой не им обръщаше особено внимание. Забързаните селяни отминаваха, без да ги погледнат, а ако нещо препречеше пътя им, прескачаха през лапите на животните.

Темерер ги чакаше на едно открито поле с двама от синьо-сивите дракони, които носеха нагръдници, а слугите ги товареха с багаж. Другите дракони шушукаха помежду си и гледаха косо Темерер. Той изглеждаше смутен и страшно се зарадва на Лорънс.

Натоварените дракони приклекнаха на четири лапи, та слугите да се покатерят и да опънат малки шатри на гърбовете им, които много приличаха на палатките за дълги полети на британските летци. Един китаец заговори с Хамънд и направи жест към единия от сините дракони.

— Ние ще летим с този — каза Хамънд на Лорънс, после попита нещо слугата, който поклати глава и отвърна твърдо, посочвайки още веднъж втория дракон.

Преди да бъде преведен отговорът, Темерер се изправи, изпълнен с негодувание.

— Лорънс няма да лети с друг дракон — рече той, протегна властна лапа да притегли Лорънс към себе си и едва не го събори на земята. Не се наложи Хамънд да предава думите му на китайците.

Лорънс не бе осъзнал, но китайците не желаеха дори той да лети е Темерер. Не му хареса идеята драконът да лети без компания през целия дълъг път и все пак въпросът му се стори маловажен. Щяха да летят близо един до друг и Темерер не го грозеше никаква опасност.

— Само едно-единствено пътуване — каза той и се учуди, че му възрази не драконът, а Хамънд.

— Не, това предложение е неприемливо, не можем да се съгласим — рече Хамънд.

— Точно така — съгласи се Темерер и изръмжа, когато слугата се опита да продължи спора.

— Господин Хамънд — рече Лорънс, осенен от чудесна идея, — моля, кажете им, че ако ги притеснява юздата, мога просто да се захвана за верижката на медальона му. Тя ще ме удържи, щом няма да се налага да се катеря нагоре-надолу.

— Не могат да отхвърлят това — доволно каза Темерер и прекъсна спора, за да им съобщи предложението, което бе прието неохотно.

— Капитане, може ли да поговорим? — дръпна го настрана Хамънд. — Това е продължение на снощните опити. Моля ви най-настоятелно, сър, в никакъв случай не се съгласявайте да продължите напред, ако случайно ни загубите, и бъдете нащрек, ако отново се опитат да ви разделят с Темерер.

— Разбирам, сър, благодаря ви за съвета — мрачно каза Лорънс и погледна скришом Юнсин.

Принцът не се унизи да се включи пряко в някой от преговорите, но Лорънс заподозря, че той има пръст във всичко това. Беше се надявал той да прекрати усилията си да ги раздели след провала на опитите му на кораба.

 

 

След това напрежение още в началото на пътуването дългият дневен полет мина без особени събития, освен случайното обръщане на стомаха на Лорънс, когато Темерер пикираше към земята, за да разгледа по-отблизо. Нагръдникът не стоеше неподвижно и беше много по-нестабилен от една сбруя. Темерер бе значително по-бърз и по-издръжлив от останалите два дракона и лесно ги настигаше, ако решеше да си даде половин час за разглеждане на забележителностите. Най-поразително, според Лорънс, бе изобилието от хора. Не можеха да изминат дълги отсечки от пътя, без да видят култивирана земя, а всеки по-голям воден басейн бе препълнен с лодки, които плаваха във всички посоки. Разбира се, смайваше го и необятността на тази страна. Пътуваха от сутрин до вечер само с едночасова почивка за обяд, а дните бяха дълги.

Безкрайната шир от просторни, равни полета, нашарена с оризища и множество потоци, след два дни път отстъпи място на хълмове, а скоро и на нагънатите планински склонове. Природният пейзаж под тях на моменти се прекъсваше от градове и села с най-различни размери. Понякога, ако Темерер се снишеше достатъчно, че да го разпознаят като Селестиал, хората в полетата спираха работа и го проследяваха с поглед. Отначало Лорънс сметна Янгдзъ за поредното езеро — с внушителни, но не необикновени размери, с широчина от около половин миля и забулени от ситен, сив дъждец брегове. Когато се озоваха право над него обаче видяха, че това е могъща река, която се простира чак до хоризонта, а в мъглата изплува и изчезва бавна процесия от джонки.

След като пренощуваха на два пъти в по-малки градове, Лорънс започна да смята първия им подслон за доста необичаен, но в сравнение с мястото в град Учанг, където отседнаха на третата нощ, той изглеждаше нищожен. Това бяха осем огромни шатри, подредени симетрично в осмоъгълник и свързани с тесни закрити коридори. Те ограждаха пространство, достойно да носи името парк, а не просто градина. Роланд и Дайър се заеха на игра да преброят населяващите го дракони, но се отказаха някъде след трийсетия. Изгубиха им бройката, когато група малки червени дракони кацна и се стрелна към шатрата сред хаос от криле и крайници. Бяха твърде много и твърде дребни, за да бъдат преброени.

Темерер задряма. Лорънс сложи настрана купичката с поредната проста вечеря от ориз и зеленчуци. Повечето мъже вече бяха заспали, сгушени в своите плащове, а останалите не разговаряха. Дъждът продължаваше да пада отвъд стените на шатрата в постоянна, мъглива завеса и преливаше от обърнатите като улуци краища на покрива. По склоновете на речната долина, почти невидима в момента, горяха малки жълти сигнални огньове, за да указват пътя на летящите през нощта дракони. От съседните шатри се носеше лек похъркващ звук, а някъде отдалече дойде един по-пронизителен вик, който проехтя ясно въпреки заглушаващата тежест на дъжда.

Юнсин прекарваше нощите далече от останалата компания, в своя собствена уединена стая, но сега излезе, застана в края на шатрата и се загледа към долината. След миг викът дойде отново, този път по-близо. Темерер надигна глава и се заслуша, а яката му настръхна тревожно. Тогава Лорънс чу познатото пляскане на криле, а мъглата и парата над камъните се разнесе при спускането на дракона — бяла призрачна фигура, която се отдели от сребърния дъжд. Беше женска, която прибра големите си бели криле и тръгна към тях, почуквайки с нокти по камъните. Прислужниците в шатрите се отдръпнаха и отвърнаха глави от нея, но Юнсин излезе в дъжда и тя наведе голямата си глава с широка яка, и го повика по име с ясен, нежен глас.

— Това друг Селестиал ли е? — попита полугласно и несигурно Темерер.

Лорънс само поклати глава, но не можа да отговори. Белотата й беше поразително чиста. Той не бе виждал подобен цвят дори в петната или ивиците на някой дракон. Люспите й имаха прозрачния блясък на фин, добре остърган пергамент, а очите й бяха стъклено розови и осеяни с капиляри, толкова уголемени, че се виждаха от разстояние. Тя обаче имаше същата голяма яка и дълги, тесни мустачки около челюстите, също като Темерер. Неестествен беше само цветът. На врата си носеше тежка златна огърлица с рубини, а на предните лапи — златни обшивки на ноктите, с рубини на връхчетата. Наситеният нюанс си отиваше с цвета на очите й.

Тя побутна гальовно Юнсин обратно в шатрата и влезе след него. Изтръска криле и остави водните капки да се стичат на вадички. Почти не погледна останалите присъстващи. Очите и бързо се стрелнаха наоколо и тя се нави ревниво около Юнсин в далечния край на шатрата, като му заговори тихичко. Прислужниците й донесоха вечеря, но се приближиха неохотно и притеснено. Не бяха показали подобно отношение към другите дракони, дори напротив, видимо се радваха на присъствието на Темерер. Тя не изглеждаше страшна. Нахрани се бързо и изискано, не пръсна и капчица извън подноса си и повече не им обърна внимание.

На следващата сутрин Юнсин им я представи накратко като Лун Тиен Лиен и я отведе да закуси насаме. Хамънд поразпита деликатно и се появи с още малко сведения.

— Тя наистина е Селестиал — каза. — Предполагам, че това е вид албинос. Нямам представа защо всички толкова се притесняват от нея.

— Тя се роди в траурни цветове^[1] и, естествено, носи лош късмет — каза Лиу Бао, сякаш това се подразбираше, когато предпазливо му поискаха информация. — Император Кианлонг възнамеряваше да я даде на принца на Монголия, та лошият й късмет да не застигне някого от синовете му, но Юнсин настоя да я отгледа лично, вместо да позволи един Селестиал да напусне императорското семейство. Той самият щеше да се възкачи на престола, но императорът не може да притежава прокълнат дракон, защото ще донесе нещастие на държавата. Затова сега император е неговият брат Дзианцин. Такава е небесната воля!

При тази философска забележка той сви рамене и отхапа още едно парче пържен хляб. Хамънд прие мрачно новината и Лорънс споделяше опасенията му. Едно нещо беше гордостта, съвсем друго — непоклатимата принципност, заради която се отказваш от трона.

Двата дракона носачи, които ги придружаваха, бяха заменени с един друг от синьо-сивата порода и един малко по-едър, тъмнозелен на сини ивици и лъскава глава без рога. Те също се отнесоха с благоговение към Темерер и със страхопочитание към Лиен и стояха настрани от тях. Темерер вече се беше примирил с царствената самота на положението си, пък и беше зает изцяло с хвърлянето на коси възхитени погледи към Лиен, докато тя не се обърна и не го прониза с поглед. Тогава той засрамено сниши глава.

Тази сутрин тя носеше необичайно украшение за глава, изработено от надиплена между златни пръчици тънка коприна. То стоеше като навес и хвърляше сянка над очите й. Лорънс се зачуди дали наистина й е необходимо, след като небето продължаваше да е свъсено и сиво. Мрачното, задушливо време обаче внезапно отмина през първите часове на полета им в клисурите, лъкатушещи през стари планини с тучни и зелени склонове на юг и пусти и безплодни на север. Когато излязоха в предпланините, лицата им бяха посрещнати от хладен вятър, а слънцето проби облаците и блесна болезнено ярко. Повече не се появиха оризища. Мястото им заеха дълги пространства със зрееща пшеница, а веднъж видяха стадо кафяви биволици, които вървяха бавно през едно пасище и преживяха с глави, забодени в земята.

На хълма над полето беше издигната малка колиба и до нея се въртяха няколко масивни шиша. На тях се пенеха цели крави, а във въздуха се издигаше благоуханен пушек.

— Изглежда вкусно — отбеляза Темерер, изпълнен с копнеж, и не беше единственият.

Когато приближиха, един от придружаващите дракони рязко се засили и пикира надолу. От навеса излезе един мъж и заговори с животното, после се върна вътре и излезе с широка дървена дъска. Сложи я на земята пред дракона и той издълба с нокът няколко китайски йероглифа.

Мъжът отнесе дъската, а драконът отнесе една крава — беше си я спазарил. Той се върна в небето при останалите и продължи да дъвче весело своята крава. Не бе намерил за нужно междувременно да свали пътниците си. Лорънс виждаше как клетият Хамънд е позеленял при вида на мляскащото с видимо удоволствие животно.

— Ако приемат гвинеи, може да си купим и ние — колебливо предложи Лорънс. Той бе взел златни, а не хартиени пари, но не знаеше дали говедарят ще ги приеме.

— Не съм толкова гладен — каза Темерер, зает с една напълно различна мисъл. — Лорънс, онова, което той направи на дъската, беше писане, нали?

— Така мисля, макар че не съм експерт по китайска писменост — отвърна Лорънс. — Теб повече те бива.

— Чудя се дали всички китайски дракони могат да пишат — каза Темерер, смаян от това прозрение. — Ще ме вземат за глупак, ако само аз не умея. Трябва да се науча. Винаги съм смятал, че буквите се изписват с перо, но съм сигурен, че ще се справя с този вид издълбаване.

Може би в услуга на Лиен, която явно не обичаше ярката светлина, те направиха почивка в най-горещите часове на деня. Спряха в една крайпътна шатра, за да обядват и драконите да си починат, и потеглиха отново чак привечер. Сигнални огньове осветяваха пътя им, запалени на неравни разстояния, но дори без тях Лорънс можеше да определи курса им по звездите. Сега свиха рязко на североизток, а под тях милите бързо се нижеха. Дните продължаваха да са горещи, но вече не бяха така нетърпимо влажни, а нощите станаха прелестно хладни и приятни. В същото време ясно се виждаха следите от въздействието на северните зими. Тук шатрите имаха стени от три страни и бяха разположени на каменни платформи с огнища, за да се отоплява подът.

Пекин се простираше надалеч зад градските стени, които бяха величествени и множество на брой, а квадратните кули и бойниците силно се различаваха по стил от европейските. Широките калдъръмени улици се стелеха право напред и бяха пълни с хора, коне, каруци, които не спираха своя ход и от въздуха приличаха на реки. Виждаха се много дракони и на земята, и в небето. Те прелитаха от един квартал в друг, а понякога под тях се бяха провисили хора, които, изглежда, бяха избрали този начин на пътуване.

Градът бе разделен на правоъгълни райони с изключителна прецизност, изключение правеха само облите форми на четири малки езера. На изток от тях се намираше самият императорски палат. Не беше монолитна постройка, а сбор от множество по-малки шатри със стени, обградени от ров с мътна вода. На залеза покривите в комплекса грееха като позлатени, сгушени сред дървета с още свежи жълто-зелени пролетни листа, които хвърляха дълги сенки върху площадите от сив камък.

Един по-дребен дракон ги посрещна във въздуха. Беше черен с жълти ивици и нашийник от тъмнозелена коприна и заговори направо с другите дракони, макар че на гърба му имаше ездач. Темерер го последва надолу към един малък кръгъл остров в най-южното езеро, на по-малко от половин миля от стените на палата. Кацнаха на широк кей от бял мрамор, който се издаваше навътре в езерото единствено за удобство на драконите, тъй като наблизо не се виждаха лодки.

Този кей свършваше при една огромна порта — червена постройка, която бе нещо повече от стена, но все пак прекалено тясна, за да се счита за сграда. Имаше три правоъгълни свода за вход, като двата по-малки бяха много по-високи от Темерер и достатъчно широки за четирима като него, а централният бе още по-огромен. От двете страни на пост стояха двойка едри Империали, почти като Темерер, но без отличителната яка. Единият беше черен, другият — тъмносин. Близо до тях имаше дълга колона пехотинци с блестящи стоманени шлемове, сини роби и дълги копия.

Двата придружаващи дракона влязоха през по-малките арки, а Лиен мина право през средата, но драконът с жълти ивици попречи на Темерер да я последва и каза нещо с извинителен тон, докато жестикулираше към централната арка. Темерер му отговори отсечено и седна на бутовете си с непреклонен вид, а яката му се сви в израз на недоволство.

— Какво има? — тихо попита Лорънс.

В двора зад арката се виждаха множество хора и дракони, строени, изглежда, за някаква церемония.

— Искат ти да слезеш и да минеш през малката арка, а аз да мина през голямата — отвърна Темерер, — но аз няма да те оставя сам. Бездруго е много глупаво да има три входа за едно и също място.

Лорънс изпита отчаяна нужда от съвета на Хамънд или от чий да е съвет. Ивичестият дракон и неговият ездач бяха не по-малко смутени от непокорството на Темерер. Лорънс погледна мъжа отсреща и срещна същото объркано изражение. Драконите и войниците при арката останаха неподвижни и прецизни като статуи, но с минаването на минутите строените от другата страна се досетиха, че нещо не е наред. Един мъж в богато бродирана синя роба дотича през страничния вход и заговори ивичестия дракон и неговия ездач, после погледна подозрително Лорънс и Темерер и се затича обратно.

Започна тихо шушукане, което отекна в арката и рязко замлъкна. Редиците хора от другата страна се разтвориха и към тях се приближи друг дракон. Беше лъскавочерен почти като Темерер, имаше същите тъмносини очи и окраска по крилете, а величествената полупрозрачна яка бе опъната зад яркочервени рога. Беше женски Селестиал. Спря пред тях и заговори с дълбок глас. Темерер се стегна и после потрепна, яката му се вдигна бавно и той каза тихо и колебливо:

— Лорънс, това е моята майка.