Наоми Новик
Нефритеният трон (8)

Осма глава

Блайт най-накрая излезе от лазарета. Беше много отслабнал и предимно седеше и дремеше в един стол на палубата. Мартин усърдно се грижеше за удобството му и се караше на всеки, който бутнеше импровизирания навес, направен специално за болния. Блайт едва успяваше да се прокашля, но в ръката му бе сложена чаша грог. Не можеше да разговаря за времето, но му бяха предложени одеяло, мушама и сянка.

— Съжалявам, че го е взел толкова присърце, сър — каза безпомощно Блайт на Лорънс. — Както говореха онези матроси, всеки би им се опълчил. Не беше виновен той. Ще ми се да престане да си го мисли.

На моряците не им хареса, че виновникът получава такива грижи и в отговор обградиха с внимание Рейнълдс, който взе да се прави на мъченик. При обикновени обстоятелства той бе само един посредствен матрос и нетипичното уважение, което получаваше сега, го опияни. Крачеше наперено по палубата като някой паун и даваше ненужни заповеди само заради удоволствието да види как биват изпълнени с излишък от поклони и отдаване на чест. Дори Пърбек и Райли не изискваха нищо от него.

Лорънс се бе надявал, че общото нещастие на Аустерлиц ще сложи край на враждебните отношения между летци и моряци, но тази демонстрация поддържаше високо напрежението и в двата лагера. „Преданост“ вече наближаваше екватора и Лорънс реши да направи специални приготовления за обичайната церемония. Повече от половината летци не бяха прекосявали екватора и ако моряците получеха позволение, при сегашните настроения, да ги кръщават във водата и бръснат, Лорънс не вярваше, че ще бъде опазен редът. Той се посъветва с Райли и двамата се съгласиха той да предложи откуп от името на своите хора — три каси ром, с които предвидливо се бе сдобил в Кейп Кост. Така летците щяха да бъдат пощадени.

Моряците останаха недоволни от промяната в традицията, а няколко дори си позволиха да предрекат лош късмет за кораба. Несъмнено мнозина от тях с нетърпение очакваха възможността да унижат съперниците си. Когато най-накрая прекосиха екватора, обичайният ритуал се състоя някак тихо и вяло. Забавлява се единствено Темерер и Лорънс трябваше да го смушка, когато каза на висок глас:

— Но, Лорънс, това въобще не е Нептун, това е Григс, а Амфитрита е Бойн.

Той разпозна матросите под износените им костюми, които те не се бяха постарали да направят по-ефектни. Това предизвика едва сдържано хихикане сред екипажа, а Баджърбег^[1] помощник-дърводелецът Ледоус, който бе по-трудно разпознаваем под мърлявата си перука от парцал за под, получи вдъхновение и обяви, че всеки, който се засмее на глас, ще стане жертва на Нептун. Лорънс кимна на Райли и Ледоус получи пълна свобода на действие и сред моряци, и сред летци. Бяха задържани равен брой мъже от двете групи, останалите ги аплодираха. За да раздвижи събитието, Райли изрева:

— Допълнителна чаша грог за всички, благодарение на данъка, платен от екипажа на капитан Лорънс.

Това предизвика бурни одобрителни възгласи. Някои от матросите засвириха, други затанцуваха. Ромът свърши своето и скоро вече и летците пляскаха в ритъм и тананикаха моряшките песни, въпреки че не знаеха думите. Не се получи най-възторжения и весел ритуал, но беше много по-добре, отколкото се опасяваше Лорънс.

Китайците също бяха на палубата по случай събитието. Естествено, не взеха участие в ритуала, но гледаха и обсъждаха разпалено помежду си. Този тип развлечение, разбира се, бе доста вулгарен и на Лорънс му стана малко неудобно от Юнсин, но Лиу Бао пляскаше по бедрото си и аплодираше заедно с всички, като посрещаше с гръмовен смях всяка от жертвите на Баджърбег. Най-накрая се обърна към Темерер и му зададе въпрос.

— Лорънс, той иска да знае каква е целта на церемонията и какви духове се почитат с нея — каза Темерер. — Аз също не знам какво и защо празнуваме.

— О… — Лорънс се зачуди как да обясни нелепия обред. — Прекосихме екватора, а има стара традиция онези, които не са го правили досега, да засвидетелстват своето уважение към Нептун, древноримския бог на морето, който всъщност вече не се почита официално.

— Аха! — каза одобрително Лиу Бао, когато му преведоха. — Харесва ми. Хубаво е да засвидетелстваш уважение към старите богове, дори да не са твоите. Това ще донесе на кораба много голям късмет. Освен това остават само деветнайсет дни до Нова година. Трябва да си направим празненство на борда. Това също ще донесе късмет. Духовете на нашите предци ще направляват кораба ни до Китай.

Лорънс се поколеба, но моряците слушаха заинтригувано превода и посрещнаха това изказване с голямо одобрение. И празненството, и обещаният добър късмет допаднаха на суеверните им души. Споменаването на духовете стана причина за сериозни дискусии под палубата, защото твърде напомняше за призраци. Накрая обаче всички се съгласиха, че след като са на предците, тези духове ще бъдат благосклонни към своите потомци и няма никакъв повод за страх.

— Помолиха ме за крава, четири овце и осемте ни останали пилета. В края на краищата ще се наложи да спрем на Света Елена. Утре ще завием на запад. Поне ще плаваме по-лесно, отколкото сега срещу пасатите — каза Райли след два дни, докато гледаше с недоверие как няколко китайски слуги ловяха акули. — Надявам се само ромът да не е твърде силен. Трябва да го дам на моряците в добавка към дажбата им грог, иначе няма да има никакъв празник.

— Съжалявам, че ви давам повод за притеснения, но Лиу Бао може да сложи двама като мене в малкия си джоб. Видях го как унищожи три бутилки вино на едно сядане.

Лорънс говореше от болезнен опит. Дипломатът бе вечерял с него още няколко пъти след Коледа. Дори да страдаше от последиците на морската болест, това не личеше по апетита му.

— От друга страна, Сун Кай пие съвсем малко. Доколкото мога да преценя, не различава бренди от вино.

— Да вървят по дяволите — въздъхна Райли. — Тогава се надявам някои моряци да сгазят лука, за да им забраня грога за вечерта. Какво ли ще правят с тези акули? Върнаха във водата две морски свине, а те са много по-добри за ядене.

Лорънс не знаеше какво да отговори, но не му се и наложи, защото в този момент матросът на вахта викна:

— Криле на хоризонта!

Те побързаха да идат до парапета, извадиха далекогледите и се взряха в небето, а моряците хукнаха по постовете си, в случай че последва атака. Темерер се събуди от шума и надигна глава.

— Лорънс, това е Воли — викна от драконовата палуба. — Видял ни е и идва насам.

След това съобщение той изрева в поздрав, от който всички подскочиха, а мачтите се разтропаха. Няколко моряци го изгледаха кръвнишки, но никой не посмя да възнегодува. Темерер се премести, за да освободи място и след петнайсетина минути на палубата тупна малкият куриер от порода Грейлинг и сви широките си сиво-бели криле.

— Темерер! — каза той и го мушна щастливо с глава. — Крава?

— Не, Воли, но може да ти дадем овца — отвърна отстъпчиво Темерер. — Ранен ли е? — попита той Джеймс, защото малкият дракон говореше някак носово.

Капитанът на Воли Лангфърд Джеймс стъпи на палубата.

— Здравейте, Лорънс, ето ви и вас. Търсихме ви по цялото крайбрежие — каза той и подаде ръка на Лорънс. — Не бой се, Темерер, той просто прихвана някаква отвратителна настинка в Дувър. Половината дракони охкат и кихат — такива деца са! Но той ще бъде здрав като камък след седмица-две.

Това уверение повече разтревожи, отколкото успокои Темерер и той се отдръпна от Воли. Не изгаряше от нетърпение да изпита първата си настинка. Лорънс кимна — в писмото, което получи от Джейн Роланд, се споменаваше за тази епидемия.

— Надявам се, не сте го пресилили само заради нас. Да повикам ли моя лекар? — предложи той.

— Не, благодаря, той се пресити от лекарски грижи. Скоро няма да забрави лекарството, което погълна, нито ще ми прости как му го пробутах с вечерята — рече Джеймс и махна с ръка. — Както и да е, не бяхме идвали толкова надалеч. Вече две седмици летим по южния маршрут и тук е дяволски топло, за разлика от добрата стара Англия. Воли няма да се посвени да ми каже, ако не му се лети повече, затова, докато си мълчи, оставаме във въздуха.

Той погали малкия дракон, който побутна дланта му с нос, после отпусна глава и заспа.

— Какви са новините при вас? — попита Лорънс, докато разпределяше писмата, които Джеймс му подаде. Това бе негово задължение, а не на Райли, защото пощата дойде по дракон. — Има ли промени на континента? В Кейп Кост чухме новината за Аустерлиц. Отзовани ли сме? Ферис, занесете тези на лорд Пърбек, останалите раздайте на нашия екипаж — добави и подаде писмата.

За него останаха една депеша и две писма, но вместо да ги отвори веднага, той учтиво ги пъхна в джоба си.

— За съжаление отговорът и на двата ви въпроса е „не“, но поне ще облекчим пътуването ви. Превзехме холандската колония в Кейптаун — каза Джеймс. — Наша е вече от месец, така че може да направите почивка там.

Новината обиколи палубата от край до край със страшна скорост, подхранена от ентусиазма на мъжете, които дълго бяха унивали над новината за последната победа на Наполеон. Патриотични викове огласиха „Преданост“. Повече разговори не бяха възможни, докато спокойствието не се възстанови поне донякъде. Отчасти за това помогна пощата. Пърбек и Ферис раздадоха писмата на двата екипажа и постепенно шумът се обособи на малки групички, а мнозина от мъжете потънаха в четене.

Лорънс поръча да донесат на палубата маса и столове и покани Райли и Хамънд да чуят новините. Джеймс с радост им даде по-подробно описание на събитието от това в кратката депеша. Той бе куриер от четиринайсетгодишна възраст и имаше склонност към драматизъм, макар че в този случай не разполагаше с достатъчно материал.

— Съжалявам, че историята не е по-интригуваща. Всъщност не е било истинска битка — оправда се той. — Там били нашите шотландци, а холандците разполагали само с наемници. Те побягнали още преди нашите да стигнат до града и комендантът трябвало да се предаде. Хората все още не са съвсем спокойни, но генерал Беърд не им се бърка в местните дела, затова те не вдигат голям шум.

— Това със сигурност ще ни улесни при зареждането на провизии — каза Райли. — Няма да се наложи да спираме в Света Елена и така ще спестим повече от две седмици. Чудесна новина наистина.

— Ще останете ли за вечеря — обърна се Лорънс към Джеймс, — или трябва да потеглите веднага?

Воли рязко се изкиха зад гърба му и произведе силен и стряскащ звук.

— Уф — каза малкият дракон, събуждайки се от сън, и потърка носа си с лапа, като се мъчеше да избърше слузта.

— О, престани, нищожество! — рече Джеймс и стана, взе голяма ленена кърпа от дисагите и избърса Воли с досада, породена от дългата практика. — Явно ще пренощуваме тук — каза, имайки предвид Воли. — Няма нужда да го пришпорвам, в график сме. Сега може да напишете писма и да ми ги дадете. Оттук се връщаме у дома.

… Така клетата ми Лили, също както Екзидий и Мортифер, бе пропъдена от удобната си площадка чак в Пясъчниците, защото неволно пръска киселина, когато кихне. По думите на лекарите в този рефлекс участват едни и същи мускули. Тримата са възмутени от своето положение, защото пясъкът влиза навсякъде и те се дръгнат като пълни с бълхи кучета, независимо колко се къпят.

Максимус е в немилост, защото започна да киха пръв, а останалите дракони искат да обвинят някого за Нещастието си. Той обаче го понася добре. Както Бърклими заръча да пиша: „Пукната пара̀ не дава за тях и хленчи по цял ден, освен когато е зает да си тъпче търбуха, защото апетитът му ни най-малко не е пострадал.“

Иначе сме много добре. Всички ви пращат поздрави, драконите също — предайте това на Темерер. Той ужасно много им липсва, макар че за съжаление открихме една много долна причина за скръбта им и тя е чиста алчност. Очевидно той ги е научил как да си отварят и после затварят Кошарата за хранене. Така са си похапвали, когато пожелаят, без никой да разбере. Гузната им тайна бе открита едва след като забелязахме, че стадата по необясним начин намаляват, а драконите в нашата формация са все прехранени. Когато ги разпитахме, те си признаха всичко.

Трябва да приключвам, защото имаме Патрул, а Волатил отпътува утре сутринта. Молим се за вашето леко пътуване и скорошно завръщане.

Катрин Харкорт

— Какво чувам от Харкорт? Учил си драконите да крадат от кошарата? — попита Лорънс, като вдигна поглед от писмото.

Той отдели един час преди вечеря да прочете пощата и да напише отговори. Темерер се сепна с толкова издайническо изражение, че вината му беше несъмнена.

— Не е вярно, не съм ги учил да крадат — отвърна. — Овчарите в Дувър са много мързеливи и невинаги идват сутрин, затова ние чакаме ли, чакаме пред кошарите. Бездруго овцете са предназначени за нас, така че не може да се нарече кражба.

— Трябваше да заподозра нещо, когато престана да се оплакваш от закъсненията им — каза Лорънс. — Как го правеше, за бога?

— Вратницата е съвсем проста — отговори Темерер. — Има само едно резе, което се вдига съвсем лесно, а после се отваря сама. Нитидос се справяше най-добре, защото е с най-дребни лапи. Трудното е да опазиш животните да не излизат. Първия път, когато си отворих, те избягаха до едно. С Максимус ги гонихме с часове… Никак не е смешно — добави той смутено, докато седеше и наблюдаваше Лорънс с огромно възмущение.

— Извини ме — каза Лорънс, щом отново успя да си поеме дъх. — Ужасно съжалявам, просто си представих теб, Максимус и овцете… О, боже! — и той отново избухна в смях, въпреки че се мъчеше да се сдържи.

Това привлече учудените погледи на екипажа му, а Темерер обидено се нацупи.

— Има ли други новини в писмото? — хладно попита драконът, когато Лорънс най-после престана.

— Не, но имаш много поздрави от всичките дракони — каза помирително Лорънс. — Може да се утешиш с мисълта, че те са болни и ако беше при тях, ти също щеше да се разболееш — добави, като видя как Темерер унива при спомена за приятелите си.

— Ако си бях у дома, щеше да ми е все едно дали съм болен. Бездруго сигурно ще се заразя от Воли — отвърна мрачно драконът и погледна натам.

Дребният Грейлинг сумтеше тежко в съня си. От ноздрите му се издуваха и спадаха сополиви балончета, а под полуотворената му уста се бе събрала малка локва от слюнка. Лорънс не таеше надежда за обратното, затова смени темата.

— Имаш ли някакви съобщения? Ще сляза да напиша отговори, за да ги дам на Джеймс. Боя се, че това е последният ни шанс за дълго време напред да пратим писмо по куриер. Нашите не летят до Далечния Изток, освен по неотложен повод.

— Предай им само, че ги обичам — рече Темерер — и кажи на капитан Харкорт и адмирал Лентън, че онова не е кражба. Кажи също на Максимус и Лили за поемата на дракона, сигурно ще им е интересно да чуят за това. И как се научих да се покатервам на борда, и как прекосихме екватора, и за Нептун и Баджърбег.

— Стига, стига толкова, че ще трябва да напиша цял роман — отвърна Лорънс и се изправи с лекота.

За щастие кракът най-сетне спря да го боли и той вече не куцаше по палубата като някой старец. Той погали Темерер.

— Да дойдем ли да си пием портвайна при теб?

Драконът изсумтя и го побутна любвеобилно с нос.

— Благодаря ти, Лорънс, много ще ми е приятно, а искам да чуя и други новини от Джеймс, освен тези в твоите писма.

Лорънс приключи с отговорите точно когато часовникът удари три. Обядът с гостите му премина в необичаен комфорт. Обикновено той спазваше официално благоприличие, а Гранби и останалите офицери се придържаха към примера му, докато Райли и неговите подчинени го правеха по своя воля и според морските обичаи. Те се потяха над ястията в дебелите си жакети и пристегнати шалчета на врата. Джеймс обаче притежаваше вроденото за летците незачитане на етикета, съчетано със самоувереността на човек, който е капитан, дори и само на куриер, от четиринайсетгодишна възраст. Когато слезе в каютата, той не се поколеба да свали връхните си дрехи и каза:

— За бога, тесничко е тук. Сигурно се задушавате, Лорънс.

Лорънс последва примера му, воден от желание да го накара да се чувства удобно. Незабавно същото направи и Гранби, а след кратко чудене ги последваха и Райли и Хамънд. Само лорд Пърбек остана с куртка и студено изражение, очевидно изпълнен с неодобрение. Обядът премина в добро настроение. По молба на Лорънс Джеймс запази новините си за по-късно, когато се настаниха удобно на драконовата палуба с пури и портвайн. Така ги чуваше и Темерер, а тялото му ги отделяше от любопитните уши на останалите от екипажа. Лорънс освободи летците да слязат на бака и наблизо остана само Сун Кай, който, както обикновено, бе излязъл на чист въздух в позволения ъгъл на драконовата палуба. Бе достатъчно близо, че да подслуша, но тази информация не го вълнуваше.

Джеймс имаше големи новини за движението на формациите. Почти всички дракони от средиземноморската дивизия бяха пратени на Ламанша. Летификат и Екскурзий заедно с формациите си трябваше да послужат за непробиваема защита, в случай че Бонапарт, окуражен от успеха си на континента, направеше нов опит за инвазия по въздуха.

— При цялото това преразпределение няма да има кой да спре нападение над Гибралтар — каза Райли. — Трябва също да държим под око Тулон. Вярно че пленихме двайсет кораба при Трафалгар, но сега всички гори в Европа са на разположение на Бонапарт и той може да си построи нови. Надявам се правителството да е помислило за това.

— По дяволите! — каза Джеймс и стъпи тежко на пода. До този момент столът му бе наклонен под опасен ъгъл, докато той бе вдигнал крака на парапета. — Такъв съм глупак! Сигурно не сте чули за господин Пит.

— Още ли боледува? — загрижено попита Хамънд.

— Ни най-малко — отвърна Джеймс. — Почина преди две седмици и повече. Новините са го убили, казват. Легнал болен, когато чул за примирието, и повече не станал.

— Бог да го прости — каза Райли.

— Амин — Лорънс бе дълбоко потресен.

Пит не беше възрастен, на години бе по-млад от баща му.

— Кой е господин Пит? — поинтересува се Темерер и Лорънс му обясни за поста министър-председател.

— Джеймс, случайно да знаете кой ще сформира новия кабинет? — попита той.

Зачуди се как това щеше да се отрази на него и на Темерер и дали новият премиер нямаше да възприеме различна политика спрямо Китай — дали щеше да е по-отстъпчив, или по-войнствен.

— Не, потеглих още преди да се заговори за това — каза Джеймс. — Обещавам, че ако нещо се е променило до завръщането ми, ще се постарая да научите новините в Кейптаун. Само че — добави той — на юг ни пращат само веднъж на шест месеца и не мога да се надявам да дойда пак. Площадките за кацане не са безопасни и няколко куриери изчезнаха без следа, докато са летели над сушата или просто са нощували на брега.

 

 

Джеймс потегли на следващата сутрин и им махна от гърба на Воли, докато дребният сиво-бял дракон не се изгуби в надвисналите ниско перести облаци. Лорънс бе успял да нахвърля бърз отговор на Харкорт и да довърши вече започнатите писма до майка си и Джейн. Това почти сигурно бяха последните думи, които щяха да чуят от него в следващите месеци.

Нямаше много време за меланхолия, защото отново го повикаха под палубата, за да посъветва Лиу Бао с какво да замести някакъв маймунски орган, който обикновено ползвали в едно ястие. Лорънс препоръча агнешки бъбреци и веднага склони да помогне в други задачи. Остатъкът от седмицата премина невротично в подготвителни работи. В кухнята ден и нощ се работеше под пълна пара, докато драконовата палуба така се затопли, че дори на Темерер му дойде в повече. Китайските прислужници се заеха да изчистят кораба от вредители — задачата бе безнадеждна, но те упорито я изпълняваха. Понякога излизаха на палубата пет-шест пъти дневно, за да хвърлят умрелите плъхове зад борда. Матросите ги наблюдаваха възмутено, защото към края на пътуването това ставаше част от менюто им.

Лорънс нямаше ни най-малка представа какво да очаква от събитието, но се облече официално с помощта на Джетсън, камериера на Райли. Сложи си най-хубавата риза, прилежно изгладена и колосана, копринени чорапи и бричове до коляното вместо панталона и лъснатите войнишки ботуши. Спретна се в парадния тъмнозелен жакет със златисти пагони и си сложи отличията — златен медал на широка синя панделка от Нил, където се бе отличил като морски лейтенант, и сребърна игла, получена за участие в битката при Дувър.

Зарадва се, че е положил толкова усилия, когато влезе в помещенията на китайците. Още на вратата му се наложи да приклекне под тежка червена завеса и завари стаята пищно украсена с драперии. Можеше да мине за официална шатра на сушата, ако не бе постоянното полюшване на кораба под краката му. На масата бе нареден фин порцелан, като всеки съд бе в различен цвят, със златно и сребърно по края. Лакираните пръчици за хранене, от които Лорънс се бе опасявал цяла седмица, сега стояха до всяка чиния.

Юнсин вече бе заел мястото си начело на масата и изглеждаше внушително в най-пищната си роба от тъмнозлатиста коприна, везана с черни и сини дракони. Лорънс бе настанен достатъчно близо, за да види миниатюрните парчета скъпоценни камъни в драконовите очи и нокти. Отпред на гърдите на принца имаше една-единствена фигура на дракон, която бе по-голяма от останалите и бе избродирана от бяла коприна с парченца рубини за очите и петте разперени нокътя на всяка лапа.

Като по чудо успяха да се съберат всички, чак до малките Роланд и Дайър. Най-младите офицери бяха сбутани на отделна маса и лицата им вече блестяха от жегата. Прислужниците започнаха да наливат вино още със сядането на гостите, други пристигаха от камбуза и слагаха огромни плата по дължината на масите — резени студено месо, поръсени с тъмножълти ядки, сушени череши и кралски скариди с неоткъснати глави и предни крачета.

Юнсин вдигна чаша за първия тост и всички побързаха да отпият заедно с него. Оризовото вино бе поднесено топло и се стече в гърлото с опасна лекота. Явно това беше сигнал за началото на вечерята. Китайците се заеха с платата, а по-младите мъже не се поколебаха да ги последват. Лорънс се засрами, като видя, че Роланд и Дайър въобще не се затрудняваха с пръчиците и вече бяха натъпкали бузите си с храна.

Той самият едва успя да поднесе парче говеждо до устата си, като го наниза на едната пръчица. Месото беше опушено и имаше нелош вкус. Той тъкмо преглътна, когато Юнсин вдигна чаша за още един тост. Тази последователност се повтори още няколко пъти, докато на Лорънс му стана неприятно горещо, а главата му започна да се рее.

Постепенно той стана по-умел с пръчиците и се престраши да си вземе скарида, макар че останалите офицери ги избягваха, защото бяха хлъзгави от соса и с неудобна форма. Тя потрепери несигурно в пръчиците му с вперени в него черни очи, но той последва примера на китайците и я отхапа точно до главата. Веднага посегна към чашата си, дишайки тежко през носа — сосът бе нетърпимо лют. По челото му избиха нови капки пот, които се търкулнаха по страните му и стигнаха чак до яката. Лиу Бао се разсмя гръмогласно на изражението му и му доля вино, после се протегна през масата и го потупа одобрително по рамото.

Скоро платата бяха отнесени и заменени с редици дървени паници, пълни с кнедли, някои в подложка от тънка креп хартия, други — от бухнало бяло тесто. Те бяха по-лесни за захващане с пръчиците и можеха да се лапнат на една хапка. Готвачите, изглежда, бяха демонстрирали находчивост при липсата на основни продукти. В една кнедла Лорънс намери водорасло, в друга се появиха агнешки бъбречета. Последваха още три блюда с дребни предястия, после странно ястие с някаква сурова бледорозова риба, студена юфка и мариновани зеленчуци, покафенели от дългото стоене в склада. След известно разузнаване от страна на Хамънд непознатата хрупкава съставка в тази смес бе идентифицирана като сушена медуза. Тази информация накара някои от мъжете да изчоплят тайно парченцата и да ги хвърлят на пода.

С жестове и личен пример Лиу Бао окуражи Лорънс буквално да хвърли съставките във въздуха, за да ги размеси. Хамънд преведе, че това се прави за късмет — колкото по-високо, толкова по-добре. Англичаните не бяха склонни да опитат, защото им липсваше сръчност за подобна задача. Скоро обаче и униформите им, и масата се покриха с парченца риба и мариновани зеленчуци. Това нанесе съкрушителен удар по официалностите и след почти каничка оризово вино на човек, дори присъствието на Юнсин не бе достатъчно, да задуши смеха при гледката на оплескани с риба офицери.

— Сто пъти по-вкусна е от онази, която ядохме на спасителната лодка на „Нормандия“ — каза Райли на Лорънс на висок глас, имайки предвид суровата риба.

Хамънд и Лиу Бао изявиха интерес към историята, затова той я разказа в подробности:

— Капитан Яроу заби кораба ни „Нормандия“ в подводни скали и претърпяхме корабокрушение. Бяхме изхвърлени на пустинен остров на седемстотин мили от Рио. Пратиха ни със спасителната лодка да търсим помощ. По онова време Лорънс беше само втори лейтенант, но капитанът и първият лейтенант знаеха за морето по-малко и от циркови маймуни и именно затова удариха кораба. Те за нищо на света не искаха да дойдат с нас, нито да ни дадат достатъчно провизии — добави той, все още огорчен от този спомен.

— Дванайсет мъже без нищо за ядене, освен сухари и чувал кокосови орехи. Толкова се радвахме, когато хванехме риба, че я ядяхме сурова и с пръсти — каза Лорънс. — Не мога обаче да се оплача. Почти сигурен съм, че тъкмо заради този случай Фоли ме взе за свой първи лейтенант на „Голиат“. За подобен шанс бих изял тонове сурова риба. Тази обаче е много по-вкусна — бързо добави той, за да не излезе, че суровата риба е подходяща само за безнадеждни случаи. Всъщност той точно така смяташе, но моментът не бе подходящ да го споделя.

Тази история подтикна и другите морски офицери да разкажат няколко анекдота, езиците се развързаха, мускулите се отпуснаха от преяждане. Преводачът не спираше да предава историите на заинтригуваната китайска публика, слушаше го дори Юнсин. Той още не бе благоволил да наруши мълчанието си, освен по време на официалните тостове, но погледът му някак омекна. Лиу Бао пък въобще не се стараеше да прикрива любопитството си.

— Били сте на много места и сте преживели необикновени приключения — каза той на Лорънс. — Нашият адмирал Женг е плавал чак до Африка, но е починал на седмото си пътешествие и гробницата му е празна. Вие сте обиколили света повече от веднъж. Притеснявали ли сте се, че може да умрете на път и никой няма да изпълни ритуалите на гроба ви?

— Рядко мисля за това — отговори Лорънс, но не бе съвсем искрен. Всъщност никога не се бе замислял. — В края на краищата Дрейк, Кук и много други велики мъже са били погребани в морето. Не мога да се оплача, ако се случи да споделя техния гроб, сър. Те ще ми бъдат кормчии.

— Надявам се, че у дома имате много синове — каза Лиу Бао и поклати глава.

Непринудеността, с която направи толкова лична забележка, слиса Лорънс.

— Не, сър, нямам нито един — каза той, твърде стреснат да измисли друг отговор. — Не съм женен — добави, виждайки, че Лиу Бао се кани да добие съчувствено изражение.

При превода на този отговор изражението му се смени с удивление. Юнсин и дори Сун Кай се обърнаха и го зяпнаха. Лорънс се почувства принуден да обясни.

— Не бързам за никъде. Аз съм трети син и най-големият ми брат вече има три момчета.

— Позволете ми да разясня, капитане — намеси се Хамънд, за да го спаси. — Господа, при нас е прието най-големият син да наследи фамилното имущество, а от по-малките се очаква сами да си пробият път в живота. Зная, че при вас не е така.

— Сигурно баща ви е войник като вас? — рязко каза Юнсин. — Малко ли е имуществото му, че не може да обезпечи всичките си синове?

— Не, сър, баща ми е лорд Алъндейл — каза Лорънс, жегнат от намека. — Фамилното ни имение е в Нотингамшър и съвсем не може да се нарече малко.

Юнсин изглеждаше изненадан и някак недоволен от този отговор, но може би просто се мръщеше на супата, която сервираха точно в този момент. Беше съвсем бистър бульон, белезникав, странен на вкус, димящ и рядък, поднесен с канички яркочервен оцет за овкусяване и голямо количество къса и необичайно хрупкава юфка във всяка купичка.

Докато прислужниците я сервираха, преводачът тихо шепнеше в отговор на някакъв въпрос на Сун Кай и сега се наведе над масата и попита:

— Капитане, баща ви има ли роднинска връзка с краля?

Макар и учуден от въпроса, Лорънс бе благодарен за този повод да остави лъжицата. Супата щеше да му се опъне дори без да бяха минали вече шест ястия.

— Не, сър, не бих се осмелил да нарека Негово Величество свой роднина. Родът на баща ми произхожда от Плантагенетите^[2]. Имаме само далечна връзка със сегашния двор.

Сун Кай изслуша превода и продължи да упорства.

— А в по-близко родство ли сте с краля от онзи лорд Макартни?

Преводачът произнесе името някак неясно и отначало Лорънс не разбра, че говорят за бившия посланик, докато Хамънд не му прошепна припряно кого има предвид Сун Кай.

— О, без съмнение — каза Лорънс. — Той се е издигнал до благородническото звание чрез служба на короната. Не че това се смята за по-малко благородно, уверявам ви, но баща ми е единайсети граф на Алъндейл и титлата му датира от 1529 година.

Още докато говореше, той се развесели от абсурдната ревност, с която защитаваше потеклото си на другия край на света, в компанията на хора, за които това не бе от никакво значение, при положение че у дома никога не беше тръбил за него. Нещо повече, той често се бе бунтувал срещу бащините си лекции по въпроса, а бе чувал не една и две, особено след първия си безуспешен опит да избяга на кораб. Изглежда, четирите седмици, в които ги слушаше ежедневно в кабинета на баща си, бяха оказали неподозиран ефект върху него, щом сравнението с голям дипломат от уважаван род го накара да даде толкова превзет отговор.

Обратно на очакванията му обаче Сун Кай и сънародниците му показаха огромен интерес към тази информация. До този момент Лорънс се бе сблъсквал с родословието си само в лицето на някои високомерни роднини, а сега бе притиснат да дава подробности от семейната история, за които имаше само смътни спомени.

— Моля да ме извините — каза най-накрая, когато съвсем се отчая. — Трудно ми е да ги подредя в главата си, без да ги запиша, съжалявам.

Това бе злополучен избор на тактика. Лиу Бао, който също слушаше с интерес, веднага каза:

— О, това е съвсем лесно — и помоли за четка и мастило.

Прислужниците изнесоха супата и на масата се освободи място. Изведнъж всички, които се намираха наблизо, се наведоха да гледат — китайците от любопитство, британците за самозащита, защото имаше още едно блюдо, а никой освен готвачите не бързаше то да пристигне.

Лорънс имаше чувството, че го наказват прекалено тежко за моментната му суета. Той бе принуден да прави родословно дърво на дълъг свитък оризова хартия под погледите на всички присъстващи. Към трудността да изписва латинските букви с четка за рисуване се добавяше и тази да си припомни различните си праотци. Наложи се да постави въпросителен знак на мястото на някои собствени имена, но след няколко разклонения и прескачането на една линия на Франконската династия най-накрая стигна до Едуард III. Резултатът не бе ласкателен за краснописа му, но китайците си го предадоха от ръка на ръка повече от веднъж. Те го обсъдиха ентусиазирано помежду си, макар че сигурно разбираха тази писменост, колкото той — тяхната. Юнсин дълго се взира в листа, но лицето му остана лишено от емоции. Сун Кай накрая го получи, нави го и го прибра за съхранение, с израз на огромно задоволство.

За щастие това сложи край на темата, но вече нямаше оправдание да се бави следващото блюдо. Поднесоха осемте пожертвани кокошки наведнъж на огромни плата, димящи от лют, рядък сос. Те бяха поставени на масата и умело накълцани на малки парчета с помощта на касапски сатър. Лорънс, с известно отчаяние, позволи да напълнят отново чинията му. Месото бе превъзходно, крехко и сочно, но вече бяха преяли, а това дори не беше последното ястие. Когато отнесоха пилешкото почти недокоснато, сервираха риба, пържена в сланина, взета от осоленото свинско на матросите. Гостите само разчоплиха това блюдо, както и последвалите десерти — кейк с ким и сладки бухтички в сироп, пълнени с гъста червена паста. Прислужниците бяха особено нетърпеливи да ги сервират пред най-младите офицери и се чу жаловитият глас на Роланд:

— Не може ли да си ги оставя за утре?

Когато най-после вечерята приключи, почти дузина от мъжете имаха нужда от помощ да се изправят и да излязат от каютата. Онези, които все още стояха сами на краката си, отидоха на палубата и се облегнаха на парапета в различни пози на престорен интерес, с които да прикрият, че чакат реда си за тоалетните. Лорънс най-безсрамно се възползва от личното си съоръжение, после се качи да поседи при Темерер, макар че главата му протестираше почти колкото стомаха.

Лорънс остана изненадан, когато завари цяла делегация от китайски слуги да угощава богато самия Темерер. Те му бяха приготвили деликатеси, предпочитани от драконите по техните земи — говежди черва, пълнени със ситно накълцани дробчета с подправки, които много приличаха на гигантски наденички, както и жарен бут, залят, както изглеждаше, със същия горещ сос, който бяха сервирали и на хората. Второто блюдо бе една огромна, тъмнокафява риба тон, нарязана на дебели котлети и покрита с цели тънки листове юфка. След него слугите с голяма церемониалност донесоха една цяла овца, чието месо бе накълцано и сготвено, а после напълнено обратно в кожата, боядисана в тъмночервено, с парчета плавей^[3] вместо крака.

Темерер опита това ястие и каза с почуда:

— Виж ти, сладко е!

После помоли прислужниците нещо на китайски, те му отговориха с многократни поклони и той кимна. Тогава изяде съдържанието с много финес, оставяйки настрана кожата и дървените крака.

— Те са само за украса — каза на Лорънс и се отпусна с въздишка на дълбоко задоволство.

Единствен той се чувстваше толкова удобно. От квартердека под тях се чу слаб звук на гадене и един от по-възрастните матроси изпита последствията от преяждането.

— Казаха ми, че драконите в Китай не ядат кожите, също като хората.

— Надявам се само храната да не ти се види трудно смилаема от толкова много подправки — каза Лорънс и веднага съжали, защото разпозна в това ревност от факта, че Темерер се наслаждава на китайските обичаи.

Той съзнаваше със съжаление, че никога не му беше хрумвало да предложи на дракона сготвена храна или нещо по-разнообразно от риба или овнешко, дори при специални поводи. Темерер обаче отговори само:

— Не, много ми харесва.

Каза го равнодушно и с прозявка, после се протегна и прибра нокти.

— Хайде утре да идем на дълъг полет — рече и се сви плътно на кравай. — Цяла седмица не съм се уморявал. Сигурен съм, че ще се справя с едно по-дълго пътуване.

— Разбира се — отговори Лорънс.

Той се зарадва да чуе, че драконът чувства прилив на сила. Малко след отпътуването им от Кейп Кост Кейнс най-после го обяви за възстановен. Юнсин не бе вдигнал първоначалната си забрана към Лорънс да лети с Темерер, но Лорънс нямаше намерение да се подчинява или да му се моли. Хамънд обаче уреди въпроса с находчивост и тиха дипломация. След последното произнасяне на Кейнс Юнсин дойде на палубата и даде официалното си позволение, „в името на добруването на Лун Тиен Сян чрез здравословни упражнения“, както сам се изрази. Така, те отново бяха свободни да полетят без опасност от скандали, но драконът се оплакваше от болки и се уморяваше при по-висока скорост.

Угощението бе продължило толкова дълго, че Темерер бе започнал да се храни чак по здрач. Вече цареше пълен мрак. Лорънс прилегна до рамото му и се загледа към недотам познатите му звезди на южното полукълбо. Нощта бе кристално ясна и капитанът трябваше да е в състояние да определи с точност местоположението им по съзвездията. Матросите бяха освободени за вечерта, за да празнуват, и оризовото вино се лееше щедро и на тяхната трапеза. Те пееха някаква шумна и доста неприлична песен и Лорънс погледна дали Роланд и Дайър не са на палубата, та да я чуят. От тях двамата нямаше и следа, вероятно си бяха легнали след вечеря.

Мъжете започнаха постепенно да напускат празненството и да си отиват при койките. Райли се изкачи от квартердека, стъпвайки с двата крака на всяко стъпало. Беше капнал от умора и силно зачервен. Лорънс го покани да седне и предвидливо не му предложи чаша вино.

— Няма спор, това беше бурен успех. Всеки домакин би счел подобна вечеря за истински триумф — каза Лорънс. — Но, признавам, щях да съм по-доволен, ако ястията бяха два пъти по-малко, а слугите можеше да полагат и по-малко грижи, без да ме оставят гладен.

— Да, наистина — отвърна Райли.

Беше разсеян и сега, когато Лорънс го загледа, забеляза, че е истински недоволен и смутен.

— Какво се е случило? Да не би нещо да не е наред?

Лорънс огледа такелажа и мачтите, но всичко беше нормално. Във всеки случай сетивата и интуицията му казваха, че корабът плава безпроблемно или поне толкова добре, колкото може — все пак беше тежък и тромав.

— Лорънс, никак не ми харесва да се занимавам с клюки, но не мога да скрия това — каза Райли. — Онзи ваш кадет Роланд… Той… така де, Роланд беше заспал в каютата на китайците. Когато си тръгвах, слугите ме попитаха с помощта на преводача къде е каютата му, за да го занесат.

Лорънс вече се ужасяваше от края на разказа и никак не се изненада, когато Райли добави:

— Но преводачът каза „тя“. Тъкмо щях да го поправя, когато погледнах… С две думи, Роланд е момиче. Нямам представа как го е крила толкова дълго.

— О, триста дяволи! — рече Лорънс, твърде уморен и раздразнен от преяждането и преливането, че да внимава с езика. — Нали не споменахте на никого, Том? На никого?

Райли поклати предпазливо глава и Лорънс продължи:

— Умолявам ви да си мълчите. Истината е следната: Лонгуингите отказват да летят с капитан мъж. Също и някои от другите породи, но те не са толкова значими. Лонгуингите са порода, без която не можем, затова за тях трябва да бъдат обучени жени.

Райли заговори несигурно, с полуусмивка:

— Сериозно ли… Но това е абсурд. Нали лидерът на вашата формация беше на кораба със своя Лонгуинг? — възрази той, като видя, че Лорънс не се шегува.

— За Лили ли говорите? — надигна се Темерер. — Неин капитан е Катрин Харкорт, а тя не е мъж.

— Истина е, уверявам ви — каза Лорънс, докато Райли местеше поглед от него към Темерер и обратно.

— Но, Лорънс, самата мисъл… — Райли започна да им вярва и се ужаси. — Здравият разум не може да понесе подобно кощунство. Щом ще пращаме жени на война, защо не ги вземем и на корабите? Ще удвоим силите си. Какво от това, че палубите ще се превърнат в бордеи и няма да има кой да утеши децата на брега?

— Недейте така, от едното не следва задължително другото — отвърна Лорънс, раздразнен от това преувеличение. На него самия не му допадаше тази практика, но нямаше желание да слуша подобни патетични аргументи. — Не твърдя, че може или трябва да навлезе навсякъде, но го приемам там, където жертвата на малцина ще означава сигурност и щастие за всички останали. Жените офицери, които познавам, не са били подмамени в армията, нито са били принудени от обстоятелствата, които обикновено карат един мъж да търси работа, и ви уверявам, че никой не си и помисля дори да ги оскърби.

Това обяснение не помогна на Райли да се примири, но той изостави общите аргументи и се хвана за конкретното:

— Значи наистина възнамерявате да задържите това момиче на служба? — попита той вече с по-скоро жаловит, отколкото възмутен тон. — И за целта ще го карате да се облича с мъжки дрехи? Това позволено ли е?

— Има официална клауза за жени офицери във въздушния корпус, одобрена от Короната — каза Лорънс. — Съжалявам, че ви създадох подобни грижи, Том. Надявах се напълно да избегна обясненията, но сигурно очаквах твърде много, при положение че ще прекараме седем месеца на борда. Честна дума — добави той, — аз самият бях силно потресен, когато за пръв път научих за тази практика. Оттогава служих с няколко жени и те наистина не са обикновени. Израсли са с този начин на живот и възпитанието им е по-решаващо от природата.

Темерер следеше разговора с надигната глава и растящо недоумение и сега каза:

— Ни най-малко не разбирам какво значение има. Лили е женска и в битка се справя не по-зле от мен, или почти — добави с нотка на превъзходство.

След тази забележка Райли, на когото Лорънсовите успокоения не подействаха, изглеждаше сякаш го карат да защити съществуването на приливите или фазите на луната. Дългият опит на Лорънс го бе подготвил за радикалните възгледи на Темерер.

— Жените като цяло са по-дребни и по-слаби от мъжете, Темерер, и по-трудно понасят лишенията на военната служба.

— Не съм забелязал капитан Харкорт да е по-дребна от останалите — каза Темерер. Той обаче говореше от позицията на своите девет метра височина и осемнайсет тона тегло. — Аз съм по-малък от Максимус, а Месория е по-малка от мен, но това не означава, че не ни бива в боя.

— Драконите и хората са различни — отвърна Лорънс. — Освен всичко друго, жените трябва да раждат и да се грижат за децата, а вашите женски само снасят яйцето и го излюпват.

Темерер примигна при тази информация.

— Не ни ли излюпвате вие? — попита с огромен интерес — Тогава как…

— Моля да ме извините. Мисля, че видях Пърбек да ме търси — изстреля Райли и избяга със забележителна скорост, някак възмутено си помисли Лорънс, за човек, който току-що бе погълнал четвърт от теглото си под формата на храна.

— Не мога да ти обясня този процес. Аз самият нямам деца — каза Лорънс. — Късно е вече и ако искаш утре да направим дълъг полет, наспи се добре тази вечер.

— Наистина ми се доспа — с прозявка рече Темерер и изплези дългия си змийски език. — Мисля, че ще се задържи ясно и ще летим в хубаво време — и той се настани удобно. — Лека нощ, Лорънс, нали ще дойдеш рано?

— Веднага след закуска съм изцяло на твое разположение — обеща Лорънс.

Той остана да гали нежно дракона, докато не се унесе в сън. Кожата му беше много топла на допир, най-вероятно от остатъчната топлина, която продължаваше да се просмуква от камбуза, макар че пещите най-сетне си починаха след дългите приготовления. Накрая очите на Темерер се затвориха до тънки цепки. Лорънс стана и слезе на квартердека.

Мъжете се бяха прибрали или дремеха на палубата, с изключение на малцината, оставени на стража, които мърмореха недоволно в ъгъла, и нощният въздух бе приятно прохладен. Лорънс отиде назад към кърмата, за да опъне крака, преди да слезе в каютата си. Младият матрос Трип, който бе на вахта, се прозяваше широко почти колкото Темерер. Той затвори рязко уста и се засрами от минаващия покрай него Лорънс.

— Хубава вечер, господин Трип — каза Лорънс, като скри колко го е развеселила гледката.

По думите на Райли момчето бе отбелязало напредък и не приличаше на ленивото, разглезено създание, което родителите им бяха натрапили. Ръкавите му бяха окъсели и вече не покриваха целите китки, а гърбът на палтото му се бе цепил толкова много пъти, че накрая се оказа наложително да го разширят с лента син брезент. Нюансът не съвпадаше съвсем и сега през средата минаваше необичайна ивица. Косата му се бе накъдрила и изсветляла на слънцето почти до жълто. Собствената му майка нямаше да го познае.

— Да, сър — отвърна ентусиазирано Трип. — Храната беше чудесна, а накрая ми дадоха дузина от сладките бухти. Жалко, че не можем винаги да вечеряме така.

Лорънс въздъхна при този пример за младежка издръжливост. Собственият му стомах все още се бунтуваше.

— Внимавайте да не заспите на вахта — каза.

След подобна вечеря щеше да е невероятно, ако момчето не се изкушеше, а Лорънс не искаше то да си заслужи позорното наказание.

— Никога, сър — отвърна Трип, като сподави нова прозявка и завърши изречението с фалцет. — Сър? — каза нервно и тихо тъкмо когато Лорънс щеше да отмине. — Може ли да ви попитам… Нали не мислите, че китайските духове ще се покажат пред някого, който не е член на тяхното семейство?

— Почти съм сигурен, че няма да видите нищо мистично, докато сте на вахта, господин Трип, освен ако не сте скрили бутилка в джоба на палтото си — отвърна сухо Лорънс.

Трип не го разбра веднага, после се засмя, но все още нервно, и Лорънс се намръщи.

— Да не би някой да ви е разправял истории? — попита, с пълното съзнание колко бяха опасни подобни слухове за състоянието на корабния екипаж.

— Не, само че… Ами помислих, че виждам някого, когато отидох да обърна пясъчния часовник, но щом заговорих, той сякаш се изпари. Сигурен съм, че беше китаец, а лицето му беше толкова бяло!

— Това е лесно обяснимо. Видели сте някой от прислужниците, който не говори езика ни. Стреснали сте го и той се е скрил, защото е помислил, че ще го нахокате за нещо. Надявам се, че не сте суеверен, господин Трип. Нормално е за обикновените хора, но е тъжен недостатък у един офицер.

Той говореше строго, с надеждата твърдостта му да откаже момчето да разпространи слуха, а ако страхът не му позволеше да заспи през остатъка от нощта, още по-добре.

— Да, сър — каза доста унило Трип. — Лека нощ, сър.

Лорънс продължи обиколката на палубата с отмерена крачка, защото само за толкова имаше сили. Раздвижването успокояваше стомаха му. Той имаше желание за още една обиколка, но пясъкът в часовника намаля, а той не искаше да разочарова Темерер, като стане късно. Когато тръгна да слиза по стълбата, получи внезапен, силен удар по гърба, спъна се и полетя надолу с главата.

Инстинктивно сграбчи парапета и след като се претърколи, краката му напипаха стъпалата и той се задържа на стълбата. Погледна ядосано нагоре и едва не падна още веднъж, стреснат от бледото, необяснимо деформирано лице, което се взираше в него от тъмнината.

— Боже милостиви! — с искрена уплаха каза той.

После разпозна Фън Ли, прислужникът на Юнсин, и отново си пое дъх. Мъжът изглеждаше толкова странно, защото висеше надолу с главата през отвора в палубата и можеше да падне всеки момент.

— Защо, по дяволите, скачате така по палубата? — попита Лорънс, хващайки мятащата се ръка на мъжа, за да може той да се изправи. — Вече трябваше да сте свикнали с вълните.

Фън Ли само гледаше с нямо неразбиране, после отново стъпи на крака и хукна лудешки надолу по стълбата покрай Лорънс. Изчезна под палубата в посока на помещенията на китайските слуги с такава скорост, сякаш се изпари. Тъмносинята му дреха и черната коса го правеха почти невидим в мрака.

— Не мога да виня Трип — каза си Лорънс на глас, вече по-великодушен към глупостта на момчето. Когато продължи към каютата си, сърцето му продължаваше да бие лудо.

На следващата сутрин Лорънс се събуди от уплашени викове и топуркащи крака. Той хукна моментално към палубата и завари реята на грота строшена на две, огромното платно бе провесено наполовина на бака, а Темерер отново изглеждаше нещастен и засрамен.

— Не исках — каза той с нетипичен дрезгав глас и отново кихна, но този път успя да обърне глава към морето. Силата на този изблик предизвика няколко вълни, които се разплискаха в бака.

Кейнс се качи при него с чанта в ръка и постави ухо на гърдите му.

— Хъм.

Не каза нищо повече, а го преслуша на много места, докато Лорънс не издържа и го попита.

— О, несъмнено е настинка. Можем само да чакаме и да му дадем лекарства за кашлицата, която ще последва. Опитвах се да чуя дали секрециите не се придвижват по тракта, отговорен за божествения вятър — разсеяно каза Кейнс. — Не познаваме точно тази част от анатомията му. За жалост никога не сме правили дисекция на такъв екземпляр.

При тези думи Темерер се отдръпна, сви яка и изсумтя или поне се опита. Вместо това покри цялата глава на Кейнс със секрети. Лорънс отскочи тъкмо навреме и не изпита особено съчувствие към лекаря. Забележката му бе ужасно нетактична. Темерер изграчи:

— Добре съм, все пак можем да полетим — и погледна умоляващо Лорънс.

— Може би един кратък полет сега и един следобед, ако не си уморен — предложи Лорънс и погледна Кейнс, който безуспешно се мъчеше да се почисти от слузта.

— В такова топло време може да лети, колкото пожелае, няма нужда да го щадим — кратко каза Кейнс, след като избърса поне очите си. — Стига да сте вързан стегнато, иначе ще ви изкиха зад борда. Сега ме извинете.

В края на краищата Темерер получи дългия полет, за който бе молил. „Преданост“ се смали зад гърба им, а с приближаването на сушата океанът заблестя като цветно стъкло. Стари, загладени от годините скали се спускаха нежно към водата под плащ от дълбоко зелено, а назъбените сиви камъни по края им разбиваха вълните. Имаше няколко отсечки от светъл пясък, но не достатъчно широки, че да кацне Темерер, в случай че решаха да рискуват. Иначе горите бяха непроходими, дори след като бяха летели в продължение на час навътре в континента.

Беше самотно и монотонно като летенето над празен океан. Чуваше се шум на листа, вместо плискане на вълни — просто друг вид тишина. Темерер поглеждаше развълнувано при всеки случаен животински вой, който раздираше покоя, но не видя нищо под гъстата растителност.

— Никой ли не живее тук? — попита накрая.

Възможно бе да говореше тихо заради настинката, но Лорънс почувства същата нужда да пази тишина и прошепна:

— Не, навлязохме прекалено навътре. Дори най-силните племена живеят по крайбрежието и никога не ходят толкова далече. Има много диви дракони и други свирепи зверове.

Те продължиха още известно време, без да разговарят. Слънцето беше много силно и Лорънс се унесе в полудрямка, като удряше брадичка в гърдите си. Оставен без надзор, Темерер запази курса си. Тази скорост не бе предизвикателство за неговата издръжливост. Когато Лорънс се събуди от кихавицата на дракона, слънцето бе преминало зенита си. Щяха да изпуснат вечерята.

Темерер не възрази, когато Лорънс му каза, че трябва да обърнат, дори забърза ход. Бяха стигнали толкова далече, че брегът не се виждаше. Водеха се само от компаса на Лорънс, нямаха никакви ориентири в тази монотонна джунгла. Гладката извивка на океана бе посрещната с радост и настроението на Темерер се подобри, когато отново се понесоха над вълните.

— Може да съм настинал, но поне вече не се уморявам — каза той и кихавицата му го изстреля на десет метра със звук, подобен на оръдеен гръм.

Пристигнаха на „Преданост“ почти по мрак и Лорънс откри, че е изпуснал много повече от времето за хранене. Още един моряк беше забелязал Фън Ли през нощта и резултатът бе като при Трип. Докато Лорънс бе отсъствал, историята за призрака, силно преувеличена, обиколи кораба и здраво се загнезди в съзнанието на екипажа. Опитът му да обясни случката не даде резултат, всички бяха напълно убедени. Още трима души се заклеха, че през нощта са видели как един призрак танцува жита на реята на фока, а мъжете на вахта потвърдиха, че той цяла нощ е обикалял по такелажа.

Самият Лиу Бао наля масло в огъня. Когато чу историята по време на разходката си по палубата, той поклати глава и изказа мнение, че призракът е знак, че някой на борда е имал неморални отношения с жена. В тази категория влизаха почти всички от екипажа. Те взеха да негодуват с препалена чувствителност срещу чуждоземните привидения и нервно обсъдиха въпроса на вечеря. Всеки се мъчеше да убеди себе си и останалите, че не е възможно той да е виновникът, че неговото прегрешение е било дребно и невинно, пък и нали възнамерява да се ожени за нея веднага щом се завърнат…

Засега всеобщото подозрение не бе паднало върху определен човек, но това бе само въпрос на време и тогава животът на окаяника нямаше да струва пукната пара̀. Междувременно мъжете започнаха да вършат неохотно нощните си задължения и стигнаха дотам, че да откажат да изпълнят заповеди, заради които се налагаше да останат сами в някоя част на палубата. Райли се опита да даде личен пример, като излизаше извън полезрението по време на своята вахта, но не постигна желания ефект, защото си личеше как преди това набира кураж. Лорънс грубо сгълча Алън, първият от собствения му екипаж, който спомена призрака, и никой повече не заговори за това в негово присъствие. Авиаторите обаче бяха склонни по време на вахта да стоят близо до Темерер и да се движат на групички.

Темерер, от своя страна, изпитваше твърде големи неудобства, че да обръща голямо внимание на това. Не можеше да си обясни страховете и сподели разочарованието си, задето не бе видял привидението, при положение че толкова други го бяха зървали. Той обаче прекарваше повече от времето си в сън и чести кихавици, които отправяше встрани от кораба. Когато се появи кашлицата, се опита да я скрие, защото нямаше желание да го тъпчат с лекарства. Кейнс запарваше билките в голям казан в камбуза още след първите признаци на болестта и зловонието им се просмукваше през дъските. Късно на третия ден драконът бе обхванат от пристъп, който не можа да потисне. Кейнс и помощниците му дотътриха на палубата казана с лекарството — гъста, почти пихтиеста кафеникава микстура, която плуваше в море от втечнена оранжева мас. Темерер погледна нещастно в казана.

— Налага ли се? — попита.

— Помага най-добре, ако се изпие горещо — отвърна непреклонно Кейнс, затова Темерер стисна очи и преглътна.

— О, не… — каза след първата глътка.

Сграбчи бъчвата с вода, която му бяха приготвили и я обърна в устата си, като разля повечето по шията си и палубата.

— Не мога да пийна и глътка повече — рече и остави бъчвата, но накрая, след достатъчно увещания и обещания, изгълта всичко, колкото и да му се гадеше.

Лорънс стоеше до него и го галеше притеснено. Кейнс реагира доста рязко на първото му предложение за кратка почивка, затова той не посмя да проговори отново. Най-накрая Темерер приключи и се свлече на палубата с думите:

— Никога повече няма да се разболявам.

Въпреки недоволството му кашлицата наистина отслабна и тази нощ той спа по-добре, защото дишането му силно се облекчи.

Лорънс остана до него както всяка друга нощ по време на болестта му. Темерер спеше спокойно и той стана свидетел докъде са готови да стигнат мъжете, за да не срещнат призрака. Ходеха по двама до носа на кораба, скупчваха се покрай двата фенера, вместо да поспят. Дори офицерът на вахта не се отдалечаваше много и пребледняваше всеки път, когато отидеше да обърне пясъчния часовник и да удари камбаната.

Нямаше какво да отвлече вниманието им от този страх — времето беше ясно, малко вероятно бе да ги застигне вражески кораб, с който да влязат в битка, а всеки друг кораб просто би ги подминал. Лорънс не си пожелаваше подобна среща, но ситуацията не можеше да продължава дълго. Той се надяваше почивката да разсее този мит, когато пристигнеха в пристанището.

Темерер изсумтя в съня си и се поразбуди, изкашля се и въздъхна нещастно. Лорънс го погали и отвори книгата в скута си. Близкият фенер хвърляше слаба светлина и той зачете бавно на глас, докато Темерер не склопи отново клепачи.