Наоми Новик
Нефритеният трон (14)

Четиринадесета глава

В деня след това гостуване Темерер почти не продума. Лорънс излезе да поседи при него. Загледа го с тревога, но не знаеше как да повдигне въпроса за причината за унинието му. Нищо не можеше да се направи, ако у Темерер се бе надигнало недоволство от живота му в Англия и той пожелаеше да остане. Хамънд нямаше да възрази, стига да приключеше успешно преговорите си. Повече го интересуваше да получи съгласие за постоянна мисия и пакт за ненападение, отколкото да върне дракона у дома. Лорънс не беше склонен да ускорява събитията.

На раздяла Циен бе казала на Темерер, че винаги е добре дошъл в палата, но не отправи същата покана към Лорънс. Сега драконът не помоли за позволение да отиде, но се взираше замислено в далечината и обикаляше двора в кръг, като отхвърли предложението на Лорънс да почетат. Лорънс започна да се мрази и най-накрая му каза:

— Искаш ли да посетиш отново Циен? Сигурен съм, че тя ще остане доволна.

— Тя не те покани — отговори Темерер, но колебливо разпери криле наполовина.

— Няма нищо лошо в това една майка да пожелае да види отрочето си насаме — каза Лорънс и това оправдание беше достатъчно.

Темерер засия от удоволствие и тръгна веднага. Върна се чак късно вечерта, ликуващ и с планове да отиде отново.

— Започнаха да ме учат да пиша — каза той. — Днес научих двайсет и пет букви. Искаш ли да ти покажа?

— Непременно — отвърна Лорънс, но не само за да му угоди.

Той твърдо реши да научи символите, написани от Темерер. Преписа ги с огромно старание с паче перо, вместо с четка, и драконът му каза как се произнасят, но го погледна някак колебливо при опитите му да възпроизведе звуците. Лорънс не постигна голям напредък, но с усилията си достави радост на Темерер и успя да прикрие крайното напрежение, което го бе мъчило през целия — привидно безкраен — ден.

Най-вбесяващото бе, че трябваше да се пребори не само със собствените си чувства, а и с Хамънд.

— Първото му гостуване във ваше присъствие й вдъхна спокойствие и й даде шанс да се запознае с вас — каза дипломатът, — но тези самостоятелни гостувания са неприемливи. Ако той предпочете Китай и доброволно се съгласи да остане, ще изгубим надежда за успех и те веднага ще ни отпратят.

— Достатъчно, сър — ядосано каза Лорънс. — Нямам намерение да обиждам Темерер с намеци, че естественото му желание да опознае своя вид представлява някаква липса на лоялност.

Хамънд не се отказа от настояването си и разговорът се разгорещи. Накрая Лорънс го приключи с думите:

— Ще го кажа по-просто — не смятам, че се намирам под ваше командване. Не съм получил никакви подобни инструкции. Опитът ви да наложите властта си, без да имате официално основание за това, е абсолютно неуместен.

Взаимоотношенията им вече бяха доста охладнели, но сега станаха мразовити и същата вечер Хамънд не се присъедини за вечеря към Лорънс и офицерите му. На другия ден посети рано павилиона, преди Темерер да беше тръгнал на гости, придружен от принц Юнсин.

— Негово Височество бе така любезен да дойде да види как сме. Уверен съм, че ще се присъедините към мен, за да го посрещнем с добре дошъл.

Той силно наблегна на последните думи и Лорънс неохотно се изправи за официален поздрав.

— Много любезно от ваша страна, сър. Както виждате, чувстваме се много удобно — каза той учтиво, но резервирано и предпазливо.

Все още нямаше вяра в добрите намерения на Юнсин. Принцът кимна съвсем леко и също толкова резервирано, после се обърна и направи мълчалив жест на момчето, което го следваше. То бе на не повече от тринайсет години и носеше невзрачна дреха от обичайната индигова памучна басма. Сега кимна, мина покрай Лорънс и отиде право при Темерер. Поздрави го официално с вдигнати пред гърдите ръце със застъпени едни върху други пръсти и кимване с глава, като междувременно му каза нещо на китайски. Темерер погледна неразбиращо и Хамънд възкликна припряно:

— Кажи му „да“, за бога!

— О — поколеба се Темерер, но каза нещо, очевидно утвърдително, на момчето.

Лорънс се учуди, когато детето се покатери на предния крак на Темерер и се настани удобно. Изражението на Юнсин, както винаги, не издаваше почти нищо, но устата му леко потрепна от задоволство и той каза:

— Ще влезем да пием чай — после се обърна и тръгна.

— Пази го да не падне — рече Хамънд на Темерер и хвърли притеснен поглед на момчето, което седеше напълно спокойно със скръстени крака и изглеждаше стабилно като статуя на Буда.

— Роланд — викна Лорънс.

Тя и Дайър учеха по тригонометрия в далечния ъгъл на шатрата.

— Моля, попитай го дали иска освежителна напитка.

Тя кимна и отиде да говори с момчето на лошия си китайски, а Лорънс последва мъжете в резиденцията. Прислугата вече бе разместила набързо мебелите — едно драпирано кресло за Юнсин с табуретка за краката и столове без подлакътници за Лорънс и Хамънд, разположени на подходящо разстояние от него. Чаят бе донесен с огромна церемониалност и внимание. През цялото време Юнсин запази пълно мълчание. Не проговори и след оттеглянето на прислугата, а започна да пие чая си много бавно и на малки глътки.

Тишината наруши Хамънд, за да изкаже благодарност за удобствата на резиденцията и вниманието, с което бяха обградени.

— Особено бяхме поласкани от обиколката на града. Може ли да попитам, дали беше ваше дело?

— Такова беше желанието на императора — рече Юнсин и добави: — Капитане, сигурно останахте много впечатлен?

Това беше безобиден въпрос и Лорънс отвърна кратко:

— Наистина, сър, вашият град е забележителен.

Юнсин се усмихна — едно сухо потрепване на устни — и не каза нищо друго, но едва ли имаше нужда. Лорънс отклони поглед. Споменът за поделенията в Англия рязко контрастираше с видяното наскоро.

Поседяха в мълчание още известно време и Хамънд отново се обади:

— Може ли да се поинтересувам за здравето на императора? Както сигурно знаете, нямаме търпение да поднесем почитанията на краля на Негово Имперско Величество и да му връчим писмата, които нося.

— Императорът е в Чънду — надменно каза Юнсин. — Няма скоро да се върне в Пекин. Ще се наложи да проявите търпение.

Лорънс започна да се ядосва. Опитът на Юнсин да натрапи на Темерер компанията на момчето бе също толкова безочлив, колкото и предишните му опити да ги раздели. Днес обаче Хамънд не възразяваше ни най-малко и се стараеше да поддържа любезен разговор въпреки явната грубост. Лорънс каза многозначително:

— Придружителят на Ваше Височество е много млад мъж. Ваш син ли е?

Юнсин се намръщи и отговори само с едно хладно „не“. Надушвайки нетърпението на Лорънс, Хамънд побърза да се намеси, преди да последва друг въпрос.

— Ние, разбира се, сме щастливи да се съобразим с удобството на императора, но щом се очертава да останем дълго тук, надявам се да ни бъде гарантирана още свобода на действие. Поне толкова, колкото е дадена на френския амбасадор. Уверен съм, сър, че не сте забравили жестоката им атака в началото на нашето пътуване. Позволете ми още веднъж да подчертая, че интересите на нашите две нации са много по-близки, отколкото вашите и техните.

Хамънд не бе удостоен с отговор, но продължи. Той говори дълго и разпалено за опасностите, които грозяха Европа при евентуално господство на Наполеон — задушаването на търговията, която иначе би донесла огромни богатства на Китай, заплахата от разширяването на империята на ненаситния завоевател още по-надалече, може би дори до прага на тяхната държава.

— Защото Наполеон вече направи един опит да стигне до Индия, освен това не крие амбициите си да надмине Александър Велики. Ако постигне успех, сигурно съзнавате, че неговата алчност няма да бъде заситена лесно.

На Лорънс му изглеждаше силно преувеличена и неубедителна идеята, че Наполеон ще покори Европа, ще завладее Русия и Османската империя, ще прекоси Хималаите, ще наложи управлението си в Индия и все пак ще му останат сили да воюва с Китай. Колкото до търговията, той знаеше, че подобен аргумент няма тежест пред Юнсин, който ревностно защитаваше самостоятелността на Китай. Въпреки това принцът не прекъсна Хамънд нито веднъж и изслуша цялата дълга тирада с намръщено изражение. Накрая, когато дипломатът приключи с повторна молба да му бъдат гарантирани същите свободи като на Дьо Гиние, Юнсин я посрещна с мълчание. Стоя така дълго време, накрая каза само:

— Имате толкова свобода, колкото и той. Повече от това е неприемливо.

— Сър — каза Хамънд, — вероятно не знаете, че не ни е позволено да напускаме острова, нито да общуваме с други служебни лица дори чрез писма.

— На него също не му е позволено — отвърна Юнсин. — Не е прието чужденци да се разхождат свободно из Пекин и да разстройват работата на магистрати и министри. Те си имат достатъчно задължения.

Този отговор силно смути Хамънд. По лицето му се изписа объркване и Лорънс реши, че е търпял достатъчно. Ясно беше, че единствената цел на Юнсин бе да им губи времето, докато момчето навън ласкаеше Темерер и печелеше благоволението му. Щом не беше син на принца, то със сигурност бе избрано сред роднините му заради неустоимия си чар и бе инструктирано да го пусне в действие. Лорънс не се опасяваше наистина, че Темерер ще предпочете момчето пред него, но нямаше намерение да се прави на глупак и да помага на Юнсин да плете своите интриги.

— Не бива да оставяме децата без надзор — най-неочаквано каза той. — Извинете ме, господа.

После стана от масата и се поклони. Както бе подозирал, Юнсин не бе дошъл да си бъбри с Хамънд по друга причина, освен за да предостави поле за действие на момчето, затова сега и той стана и се сбогува с тях. Всички заедно се върнаха на двора, където Лорънс, за своя най-голяма радост, откри, че малкият бе слязъл от крака на Темерер и играеше на топчета с Роланд и Дайър. Тримата гризяха по един сухар, а Темерер се разхождаше край кея, за да се наслади на бриза от езерото.

Юнсин остро каза нещо и детето се изправи като пружинка с виновно изражение. Роланд и Дайър изглеждаха също толкова засрамени и хвърлиха погледи към изоставените си книги.

— Решихме, че е редно да покажем гостоприемство — бързо изстреля Роланд и зачака реакцията на Лорънс.

— Надявам се, че е останал доволен — отвърна благо Лорънс за тяхно най-голямо облекчение. — Сега се връщайте към уроците.

Те побързаха да идат при книгите си, а Юнсин извика момчето и се изниза със сърдито изражение, като размени няколко думи на китайски с Хамънд. Лорънс се зарадва да види гърба му.

— Можем поне да бъдем благодарни, че на Дьо Гиние са наложени същите ограничения като на нас — след миг каза Хамънд. — Не ми се вярва Юнсин да ни е излъгал по въпроса, макар че не разбирам как…

Той замлъкна в недоумение и поклати глава.

— Е, може би утре ще науча нещо повече.

— Не ви разбрах — каза Лорънс.

Хамънд обясни малко разсеяно:

— Той каза, че ще дойде отново по същото време. Има намерение да ни гостува редовно.

— Той може да възнамерява каквото си пожелае — ядоса се Лорънс, когато откри, че Хамънд най-смирено се бе съгласил да ги безпокоят по този начин, — но аз няма да си играя на негов домакин. Не мога да си обясня защо си губите времето да се сприятелявате с човек, за когото отлично знаете, че не изпитва ни най-малка симпатия към нас.

Хамънд отговори разпалено:

— Разбира се, че Юнсин не изпитва симпатия към нас. Защо да го прави? Защо да го прави който и да е китаец? Работата ни е да го спечелим на наша страна. Щом той ни дава възможност да го убедим, наш дълг е да се опитаме. Изненадан съм, че търпението ви се изчерпва толкова бързо от усилието да се държите вежливо и да пиете чай.

Лорънс отвърна гневно:

— А аз съм изненадан, че сте толкова безучастен към опитите му да ме измести след всичките ви предишни възражения.

— Какво? Да ви измести едно дванайсетгодишно момче? — каза Хамънд толкова скептично, че чак беше обидно. — Аз, сър, от своя страна, съм удивен от факта, че това ви е разтревожило. Може би ако преди време не бяхте отхвърлили набързо съветите ми, сега нямаше да имате поводи да се боите.

— Ни най-малко не се боя — отвърна Лорънс, — но не съм склонен да толерирам тези безсрамни опити, нито най-смирено да търпя ежедневни нашествия, чиято едничка цел е да ме засегнат.

— Нека ви напомня, капитане, както вие ми напомнихте съвсем наскоро, че аз също не съм под ваше командване — рече Хамънд. — Въпросите на нашата дипломация бяха оставени в моите ръце, и слава на небесата. Ако разчитахме на вас, смея да предположа, че сега щяхте най-нехайно да си летите за Англия, а половината ни търговия с Изтока да се намира на дъното на Тихия океан.

— Много добре, постъпете както ви харесва, сър — каза Лорънс, — но най-добре разяснете на Юнсин, че повече няма да оставям протежето му насаме с Темерер. Тогава ще откриете, че той не е толкова склонен да стои да го увещават в каквото и да е. И не си въобразявайте — добави, — че ще позволя да пускате момчето зад гърба ми.

— След като явно ме смятате за лъжец и безскрупулен интригант, не виждам причина да отричам, че бих постъпил по този начин — каза Хамънд, почервенял от гняв.

Той си тръгна веднага и остави Лорънс все още ядосан, но засрамен, защото съзнаваше, че е бил несправедлив. Той самият би видял в тези обвинения достатъчно основание за дуел. На следващата сутрин забеляза Юнсин и момчето да си тръгват бързо. Очевидно бяха съкратили визитата си, след като им бе отказан достъп до Темерер. Чувството му за вина вече бе много силно и той направи опит да се извини, но без голям успех. Хамънд не пожела да го изслуша.

— Дали се обиди от отказа ви да се присъедините към нас, или защото бяхте прав за целите му, вече няма никакво значение — каза той много хладно. — Извинете ме, трябва да напиша няколко писма.

И той напусна стаята.

Лорънс не настоя. Вместо това отиде да се сбогува с Темерер, но чувството за вина и унинието се върнаха, когато видя едва прикрития ентусиазъм на дракона и нетърпението му да потегли. Хамънд се оказа прав — празните ласкателства на едно хлапе не бяха нищо в сравнение с опасната компания на Циен и Империалите, без значение колко непочтени бяха мотивите на Юнсин и колко искрени — тези на майката. Лорънс нямаше оправдание да се оплаква от нея.

 

 

Темерер щеше да отсъства с часове, но тъй като резиденцията беше малка, а стаите — отделени най-вече с паравани от оризова хартия, сърдитото присъствие на Хамънд бе почти осезаемо. Затова Лорънс остана сам в шатрата и се зае с кореспонденцията си. Нямаше нужда, защото не беше получавал поща вече пет месеца, а след пиршеството, с което ги посрещнаха тук преди две седмици, не се бе случило почти нищо интересно. Не му се искаше да пише за разправията с Хамънд.

Той задряма, подпрян на писалището, и се събуди внезапно. Почти чукна главата си в тази на Сун Кай, който се бе навел над него и го разтърсваше.

— Капитан Лорънс, трябва да се събудите — повтаряше китаецът.

Лорънс каза машинално:

— Извинете, какво се е случило?

И в този момент застина. Сун Кай бе изрекъл това на отличен английски, по-скоро с италиански, отколкото с китайски акцент.

— Мили боже, значи през цялото време сте ни заблуждавали, че не знаете английски? — попита той, а в главата му се заредиха всички случаи, когато Сун Кай бе стоял на драконовата палуба по време на разговорите им и, както сега ставаше ясно, бе разбирал всяка дума.

— Сега няма време за обяснения — каза Сун Кай. — Веднага трябва да дойдете с мен. Идват да ви убият — вас и хората ви.

Беше почти пет часът следобед. Езерото и дърветата, които се виждаха от входа на шатрата, бяха облени в злато от залязващото слънце. Птици се обаждаха от стрехите, където гнездяха. Предупреждението, изречено с напълно спокоен тон, беше толкова налудничаво, че отначало Лорънс не го разбра, но после скочи възмутено.

— Никъде няма да ходя заради подобна заплаха и без да получа обяснение — изрече той с повишен тон. — Гранби!

— Наред ли е всичко, сър?

Блайт си запълваше времето с дребни задачи в съседния двор и сега подаде глава в шатрата, още преди Гранби да дотича.

— Господин Гранби, изглежда, трябва да очакваме нападение — каза Лорънс. — Тъй като тази къща не позволява добра защита, ще се разположим в малкия южен павилион с вътрешното езеро. Поставете стража и елате да си заредим мускетите.

— Слушам, сър — каза Гранби и изчезна.

Както винаги без да пророни и дума, Блайт вдигна късите саби, които бе точил досега, и подаде една на Лорънс. После отнесе бруса и останалите в шатрата. Сун Кай поклати глава.

— Това е ужасно безразсъдно — рече, докато вървеше след Лорънс. — Насам е тръгнала най-голямата бригада от хунхуни. Една лодка ни чака съвсем наблизо. Още имате време да си съберете багажа и да дойдете с мен.

Лорънс огледа входа на павилиона. Точно както помнеше, пилоните бяха каменни, а не дървени, имаха почти шейсет сантиметра в диаметър и бяха много здрави. Под слоя червена боя стените бяха от гладки сиви тухли. За съжаление покривът беше дървен, но Лорънс прецени, че лакираните греди няма да се подпалят лесно.

— Блайт, вижте дали ще може да подготвите някакво възвишение за лейтенант Ригс и неговите стрелци от камъните в градината. Уилоуби, помогнете му, ако обичате.

После се обърна и каза на Сун Кай:

— Сър, не казахте къде искате да ме отведете, нито какви са тези наемни убийци и кой ги е пратил. Нямаме причина да ви се доверим. Досега съумяхте да ни заблудите, че не знаете езика ни. Защо изведнъж застанахте на наша страна, не мога да гадая, но след отношението, което получихме тук, не съм склонен да се оставям във ваши ръце.

Хамънд дойде заедно с останалите мъже. Имаше много объркан вид. Приближи до Лорънс и поздрави Сун Кай на китайски.

— Може ли да запитам какво става? — хладно каза той.

— Сун Кай ми каза да очаквам нов опит за убийство — отвърна Лорънс. — Вижте дали няма да разберете нещо повече от него. Междувременно аз ще приема, че не след дълго ще бъдем подложени на атака и ще се заема с подготовката. Той владее чудесно английски — добави, — няма нужда да прибягвате до китайски език.

Той остави Сун Кай със силно смаяния Хамънд и застана на входа с Ригс и Гранби.

— Ако избием няколко дупки в предната стена, ще застреляме всеки, който тръгне насам — рече Ригс и почука по тухлата. — Иначе ще е най-добре да издигнем барикада в центъра на павилиона и да стреляме по тях на влизане, но няма да можем да поставим на входа хора със саби.

— Издигнете барикада и определете стрелците — каза Лорънс. — Господин Гранби, препречете, ако успеете, колкото се може по-голяма част от входа, за да не могат да влизат по повече от трима-четирима наведнъж. Останалите мъже ще застанат от двете страни на вратата, вън от обсега на мускетите, и между залповете ще удържат отбраната с пищови и саби, докато хората на господин Ригс презареждат оръжията си.

Гранби и Ригс кимнаха.

— Дадено, сър — рече Ригс. — Имаме две свободни пушки, може да ни помогнете на барикадата.

Този намек бе твърде прозрачен и Лорънс го отмина с презрение точно както заслужаваше.

— Ползвайте ги за втори изстрел. Не можем да си позволим да слагаме пушки в ръцете на неопитни стрелци.

Кейнс пристигна, олюлявайки се под тежестта на един плетен кош, пълен с чаршафи. Най-отгоре се мъдреха три от най-красивите порцеланови вази в резиденцията.

— Вие не сте от обичайните ми пациенти — каза, — но поне мога да ви превързвам и шинирам. Ще бъда отзад при езерото. Тези донесох за вода — добави язвително и кимна към вазите. — Предполагам, че струват поне по петдесет лири всяка, така че внимавайте да не ги изпуснете.

— Роланд, Дайър, кой от вас е по-сръчен в презареждането? — попита Лорънс. — Много добре, тогава и двамата ще помагате на господин Ригс за първите три залпа. После ти, Дайър, ще помогнеш на господин Кейнс и ще носиш вода с каните, когато работата ти позволява.

— Лорънс — полугласно рече Гранби, когато останалите се отдалечиха. — Не виждам и следа от тукашните стражи, а по това време те винаги патрулираха. Изглежда, някой ги е отзовал.

Лорънс кимна мълчаливо и го отпрати с жест.

— Господин Хамънд, моля, отидете зад барикадата — каза, когато дипломатът и Сун Кай се приближиха.

— Капитан Лорънс, умолявам ви да ме изслушате — настоя Хамънд. — По-добре незабавно да тръгнем със Сун Кай. Нападателите, които той очаква, са млади воини, членове на татарските племена, които поради беднотия и липса на препитание са се заели с разбойничество по тези земи. Очаква се да са многобройни.

— Ще имат ли артилерия? — попита Лорънс, без да обръща внимание на увещанията за бягство.

— Артилерия? Не, разбира се, те нямат дори мускети — отвърна Сун Кай, — но това няма значение. Възможно е да дойдат стотина души, че и повече. Чувал съм слухове, че някои от тях тайно са изучавали цюан^[1], въпреки че това е забранено от закона.

— А други е възможно да имат роднинска връзка, макар и далечна, с императора — добави Хамънд. — Ако убием някого от тях, това лесно би се използвало като претекст да ни пропъдят от страната. Сега виждате, че трябва незабавно да потеглим.

— Сър, бихте ли ни оставили насаме? — каза Лорънс на Сун Кай с равен глас.

Китайският дипломат не възрази, а се поклони и се отдалечи от тях.

— Господин Хамънд — обърна се към него Лорънс, — вие лично ме предупредихте да се пазя от опитите да ме разделят с Темерер. Помислете само — когато той се върне и види, че сме си тръгнали без обяснение, а целият ни багаж липсва, дали ще успее да ни открие отново? Възможно е дори да реши, че сме го изоставили съзнателно, в замяна на някаква договореност, както преди време настояваше Юнсин.

— А как ще се подобри положението, ако той се върне и ви намери мъртъв, заедно с всички нас? — нетърпеливо рече Хамънд. — Сун Кай вече ни даде поне един повод да му вярваме.

— За разлика от вас, сър, за мен един маловажен съвет има по-малка тежест, отколкото дългото и умишлено укриване на истината. Той ни е шпионирал от самото начало на нашето познанство — каза Лорънс. — Не, няма да тръгнем с него. Темерер ще се върне след не повече от два часа, а аз съм уверен, че дотогава ще удържим.

— Освен ако не са отвлекли вниманието му и гостуването му не се проточи — отвърна Хамънд. — Ако китайското правителство възнамеряваше да ни отдели от него, можеше да го направи с груба сила във всеки един момент от отсъствието му. Сигурен съм, че Сун Кай ще уреди да му пратим съобщение в резиденцията на майката, веднага щом се озовем в безопасност.

— В такъв случай, нека предаде съобщението още сега, ако желае — каза Лорънс. — Свободен сте да отидете с него.

— Не, сър.

Хамънд поруменя, обърна се и отиде да говори със Сун Кай. Китайският дипломат поклати глава и си тръгна, а Хамънд взе една къса сабя от купчината.

Работиха така още четвърт час. Изтеглиха отвън три от скалните блокове със странна форма, за да направят барикада за стрелците и дотътриха една огромна драконова кушетка, за да блокират по-голямата част от входа. Слънцето вече беше залязло, но из острова не се появиха обичайните фенери, нито някакъв друг признак на живот.

— Сър! — внезапно изсъска Дигби и посочи нещо в далечината. — Два румба, дясно на борд, пред вратата на къщата.

— Отдръпнете се от входа — каза Лорънс.

Не виждаше нищо в здрача, но очите на Дигби бяха подобри от неговите.

— Уилоуби, угасете тази светлина.

Тихото прищракване на ударниците на пушките, кънтенето на собственото му дишане в ушите му, неспирното и равно жужене на мухите и комарите — отначало това бяха единствените шумове. Постепенно те отидоха на заден фон и той долови леки бягащи стъпки в двора. „Страшно много мъже“, помисли си. Внезапно се чу трясък на дърво и няколко вика.

— Разбиха вратата на къщата, сър — дрезгаво прошепна Хакли от барикадата.

— Тишина — каза Лорънс и те се притаиха, докато от къщата долитаха звуците на разбити мебели и трошене на стъкло.

Започна издирване и пламъците на факлите отвън хвърлиха сенки по павилиона, които се заизвиваха и заподскачаха под причудливи ъгли. Лорънс чу някакви мъже да си подвикват един на друг. Звукът идеше от стрехите на покрива. Той погледна назад, Ригс кимна и тримата стрелци вдигнаха пушките.

Първият мъж се появи на входа и видя, че е препречен от дървената скара на кушетката за дракони.

— Този е мой — ясно каза Ригс и стреля.

Китаецът падна мъртъв с отворена за вик уста. Изстрелът бе последван от викове отвън и в павилиона нахлуха мъже със саби и факли. Посрещна ги мощен залп, който уби още трима, после един самотен изстрел от последната пушка и Райли викна:

— Пълни и зареди!

По-голямата част от мъжете се спряха рязко при тази светкавична сеч и задръстиха тесния отвор на вратата. С викове „Темерер!“ и „Англия!“ летците изскочиха от сенките и влязоха в ръкопашен бой с нападателите.

Светлината от пламъците на факлите прободе очите на Лорънс след дългото чакане в мрака, а пушекът на горящото дърво се смеси с този на мускетите. Нямаше място за истинска фехтовка. Сабите на противниците бяха допрени до дръжките, освен когато една от китайските — които миришеха на ръжда — не се счупи и няколко души не се катурнаха под тежестта. Иначе те просто отстъпваха под натиска на десетките тела, които се опитваха да минат през тесния вход.

Тъй като беше твърде слаб, за да е от полза в човешката стена, Дигби ръгаше с камата си нападателите в краката, ръцете и всяко открито местенце.

— Пистолетите ми — викна му Лорънс.

Нямаше никакъв шанс да ги извади сам. Държеше късата си сабя с две ръце, едната на дръжката, другата — на плоската страна на острието, и така удържаше трима мъже. Бяха сбутани толкова нагъсто, че нямаше място да замахнат към него, а само да вдигат и свалят сабите си и да се опитват да строшат острието му под натиска на тежестта.

Дигби дръпна единия пистолет от кобура и стреля. Улучи мъжа най-отпред, точно между очите. Останалите двама отстъпиха неволно и Лорънс успя да намушка единия в корема, да дръпне другия за ръката и да го събори на земята. Дигби го прониза със сабята си и мъжът повече не помръдна.

— Свалете оръжие! — викна Ригс някъде отзад.

— Изтеглете се от вратата! — ревна и Лорънс.

Той нанесе удар в главата на противника на Гранби, при което мъжът отскочи, а те двамата се изтеглиха назад. Гладкият каменен под вече бе започнал да се хлъзга под ботушите им. Някой бутна кана в ръката на Лорънс. Той отпи един-два пъти и я предаде нататък, после забърса с ръкав устата и челото си. Всички пушки стреляха едновременно, след тях дойдоха още два изстрела и те се върнаха в мелето.

Нападателите вече се бяха научили да се прикриват от пушките и бяха освободили малко място пред вратата, като повечето от тях се въртяха неориентирано няколко крачки назад. Почти бяха изпълнили двора пред павилиона. Сун Кай не бе преувеличил за броя им. Когато щурмуваха вратата наново, Лорънс застреля един мъж от шест крачки разстояние, обърна пистолета и тресна друг в слепоочието с приклада. После пак се зае да удържа тежестта на сабите до следващия сигнал на Ригс.

— Много добре, господа — каза Лорънс, като дишаше тежко.

Китайците се изтеглиха, когато чуха вика, и на вратата не остана никой. Ригс бе доста опитен и забави залпа, докато те не настъпиха отново.

— За момента имаме предимство. Господин Гранби, ще се разделим на две групи. При следващата вълна вие стойте настрана, а после ще се сменим. Търоус, Уилоуби, Дигби с мен; Мартин, Блайт и Хамънд с Гранби.

— Аз мога да съм и в двата отряда, сър — каза Дигби. — Не съм уморен, никак даже. Работата ми е по-лека, защото не участвам в удържането.

— Добре тогава, но не забравяй да пиеш вода и при възможност оставай да почиваш — отвърна Лорънс. — Те са дяволски много на брой, както сигурно всички вече видяхте — прямо каза той, — но ние сме се позиционирали добре и не се съмнявам, че ще ги удържим толкова дълго, колкото е необходимо, стига само да не се пресилваме.

— И да отивате за превръзка при Кейнс, веднага щом получите рана. Не можем да си позволим да изгубим някого заради бавна загуба на кръв — добави Гранби и Лорънс кимна с глава. — Само свирнете и някой ще дойде да заеме мястото ви.

Внезапно множеството навън нададе страховит вой. Мъжете си пробиваха път напред, за да се изправят пред залпа. Чу се топуркане и Ригс викна: „Огън!“, когато нападателите отново се втурнаха през вратата.

Сражението при входа ги затрудни повече сега, когато бяха останали по-малко на брой, но отворът беше достатъчно тесен, че да устоят. Телата на мъртвите бяха образували допълнителна зловеща барикада, струпани по две, дори по три накуп. Някои от нападателите се принуждаваха да се пресягат над тях, за да се сражават. Времето за презареждане им се струваше необичайно дълго, но това бе само илюзия. Лорънс ужасно се зарадва на почивката, когато стана готов следващият залп. Той се подпря на стената и отпи от една ваза. Ръцете и раменете го боляха от постоянния натиск, коленете също.

— Празна ли е, сър?

Дайър стоеше нетърпеливо до него и Лорънс му подаде вазата. Той припна обратно към езерото през мъглата от пушек, която бе забулила половината стая и се носеше бавно нагоре, към безкрайната пустота над главите им.

Китайците отново не атакуваха мигновено вратата, а залпът отново се забави. Лорънс отстъпи малко назад към павилиона и се опита да надзърне навън, за да види дали няма да различи нещо друго, освен предната линия на сражението. Факлите обаче го заслепяваха силно и зад първите лъснали лица, които гледаха напрегнато към входа, трескави от усилието на битката, се виждаше единствено непрогледен мрак. Времето течеше бавно. На Лорънс му липсваше корабният пясъчен часовник и отмереният звън на камбаната. Досега трябва да бяха минали час или два. Темерер скоро щеше да се върне.

Внезапно навън се вдигна врява и последва нов тласък. Лорънс машинално сложи ръка на дръжката на сабята. Пушките гръмнаха с тътен.

— За Англия и краля! — викна Гранби и поведе хората си към мелето.

Нападателите се отдръпнаха от двете страни и Гранби и останалите се озоваха в неудобната позиция в средата. Лорънс се зачуди дали все пак нямаха артилерия. Вместо това по пътечката дотича един мъж. Беше сам, сякаш твърдо решен да се хвърли върху остриетата им. Те застанаха в готовност и зачакаха. На три крачки от тях мъжът скочи във въздуха, стъпи странично на колоната и се отблъсна от нея, като буквално прелетя над главите им. После се гмурна и се приземи на каменния под със стегнато салто.

Тази маневра демонстрира пълно незачитане на гравитацията, каквото Лорънс не беше виждал в живота си. Човекът бе скочил на три метра във въздуха и обратно на земята с единствен двигател — собствените си крака. Той се изправи, напълно невредим, в гръб на Гранби, докато основната вълна нападатели отново атакуваше входа.

— Търоус, Уилоуби! — ревна Лорънс към мъжете от своята група.

Нямаше нужда, защото те вече тичаха да се намесят. Мъжът нямаше оръжие, но пъргавината му бе неописуема. Така елегантно отскачаше от размаханите саби, сякаш войниците бяха статисти на театрална сцена, а не врагове, които се опитват да го убият. От мястото си по-встрани Лорънс виждаше, че мъжът постепенно ги изтласква към Гранби и останалите, където сабите им щяха да станат опасни единствено за другарите им.

Лорънс напипа пистолета си и го извади. Ръцете му следваха заучената последователност въпреки мрака и възбудата. В главата му кънтяха монотонните команди от армейското обучение за зареждане на оръдие, а това беше почти същото. Вкара шомпол с парцалче в дулото, после още веднъж, после спусна ударника и потърси опипом хартиената кесия в торбичката на хълбока си.

Изведнъж Търоус изкрещя и падна, стиснал коляно. Уилоуби се обърна да го види. Държеше сабята си в отбранителна позиция, на нивото на гърдите, но в този миг на невнимание китаецът отново скочи невъзможно високо и го удари силно с два крака в челюстта. Гръбнакът му се прекърши с ужасяващ звук, той разпери широко ръце и се строполи в безформена купчина, а главата му се люшна напред-назад по пода. Китайският воин се приземи на рамо и се търколи. После с лекота се изправи на крака и обърна поглед към Лорънс. Ригс крещеше някъде отзад:

— Готови! По-бързо, дяволите да ви вземат, готови!

Ръцете на Лорънс не спираха. Той разкъса със зъби кесийката барут и няколко зрънца му загорчаха на езика. Сипа барута в дулото, после кръглия оловен куршум, после натъпка здраво хартията за уплътнение. Нямаше време да провери ударника, а направо вдигна пистолета и от една ръка разстояние пръсна черепа на мъжа.

Лорънс и Гранби отнесоха Търоус при лекаря, докато китайците отстъпваха в очакване на поредния залп. Той хлипаше тихичко, кракът му висеше безжизнено. Не спираше да повтаря: „Съжалявам, сър!“.

— За бога, стига с това мрънкане — скастри го Кейнс, когато го сложиха на земята.

Той зашлеви Търоус със смущаваща липса на състрадание. Младежът се задави, но замлъкна и бързо потърка лицето си с ръка.

— Капачката на коляното е счупена — след малко рече Кейнс. — Сравнително чисто счупване, но няма да може да стъпи на крака в продължение на месец.

— Когато ви шинират, се върнете при Ригс да зареждате пушките — каза Лорънс и двамата с Гранби хукнаха назад при входа.

— Ще почиваме на смени — рече Лорънс, когато приклекна при хората си. — Хамънд, първо вие. Идете и кажете на Ригс винаги да държи една заредена пушка, в случай че вкарат още един човек по същия начин.

Хамънд дишаше тежко, а страните му бяха на яркочервени петна. Той кимна и отговори с пресипнал глас:

— Дайте да ви заредя пистолетите.

Блайт пиеше от вазата на големи глътки, но изведнъж се задави, изплю силна струя вода и викна:

— Боже милостиви!

Всички подскочиха. Лорънс се огледа трескаво. В малка локвичка на камъните се мяташе една яркооранжева златна рибка, дълга два пръста.

— Съжалявам — с пръхтене рече Блайт. — Тая пущина ми мърдаше в устата.

Лорънс погледна неразбиращо, после Мартин избухна в смях и за един кратък миг всички се засмяха. Тогава гръмнаха пушките и те отново се върнаха на вратата.

Нападателите не направиха опит да подпалят павилиона и това изненада Лорънс. Имаха достатъчно факли, а на острова растяха много дървета. Пробваха обаче с пушек. Запалиха малки клади под стрехите от всяка страна на постройката, но или поради някаква тънкост в конструкцията на павилиона, или заради силния вятър, въздушните течения издигнаха дима и той се процеди през жълтите керемиди на покрива. Това беше доста неприятно, но не и смъртоносно, а в близост до езерото въздухът беше свеж. Всеки, чийто ред беше да почива, отиваше там, за да пие вода и да прочисти дробовете си, а в случай че нараняванията му, с които до този момент всички се бяха сдобили, кървяха — лекарят го мажеше с мехлем и превързваше.

После разбойниците си направиха таран от току-що отрязано дърво, още с клоните и листата, но Лорънс викна:

— Отстъпете встрани, когато доближат, и ги удряйте със сабите през краката.

Носачите се хвърлиха с огромна смелост право в остриетата и се опитаха да пробият защитата, но дори само трите стъпки до вратата на павилиона бяха достатъчни да се наруши инерцията им. Няколко души паднаха с дълбоки чак до кокал рани и бяха пребити до смърт с прикладите на пистолетите. Дървото се катурна и спря хода на останалите. Англичаните разполагаха с няколко трескави минути да отсекат клоните, за да открият целта пред стрелците. Дотогава беше готов следващия залп и нападателите се отказаха от този опит.

След това битката влезе в зловещ ритъм. Всеки залп вече им печелеше повече време за почивка. Китайците, изглежда, се бяха обезсърчили от неуспеха си да пробият малобройната английска отбрана, както и от огромната касапница. Всеки куршум попадаше в целта. Ригс и хората му бяха обучени да стрелят от гърба на дракон, който в разгара на битката летеше със скорост от трийсет възела. Невъзможно бе сега да не улучат от трийсетина метра разстояние. Това бе бавен и мъчителен начин на сражение, всяка минута се усещаше като пет. Лорънс започна да отчита времето по залповете.

— Сър, добре ще е да минем само на три изстрела на залп — кашляйки каза Ригс, когато Лорънс приклекна да говори с него по време на следващата си почивка. — Ще ги удържим пак толкова дълго, защото вече са наплашени. Донесох всичките ни муниции, но все пак не сме проклетата пехота. Мисля, че барутът ще ни стигне най-много за още трийсетина изстрела.

— Ще трябва да се справим с толкова — отвърна Лорънс. — Ще се опитаме да ги задържаме по-дълго между залповете. Започнете и вие да почивате на смени.

Той изпразни своята кесийка с барут и тази на Гранби в общата купчина. Щеше да стигне само за още седем изстрела с пистолет или два с пушка, но пушките бяха по-ценни.

Лорънс напръска лице с вода от езерото и се подсмихна на стрелкащата се рибка. Вече я виждаше съвсем ясно — сигурно очите му бяха свикнали с мрака. Кърпата на врата му бе подгизнала от пот. Той я свали и изцеди на пода, но после не можа да се насили да я сложи отново. Кожата му бе благодарна да подиша, затова той само изпра кърпата и я простря да съхне, а после забърза обратно.

След още един протяжен отрязък от време лицата на нападателите ставаха все по-размазани и неясни. Лорънс, рамо до рамо с Гранби, с мъка удържаше двама мъже, когато някъде отзад се чу тънкото детско гласче на Дайър:

— Капитане! Капитане!

Той не можа да се обърне, нямаше свободна секунда.

— Аз ще се оправя — изпъшка Гранби и срита мъжа отпред в топките с тежките си ботуши.

После подпря сабя в сабята на другия, а Лорънс се отскубна и бързо погледна назад. На брега на езерото стояха двама мъже, от които капеше вода, а отвътре излизаше трети. Бяха открили източника, от който се захранваше езерото и бяха преплували под стената. Кейнс бе проснат безжизнено на пода, а Ригс и другите стрелци тичаха натам и трескаво зареждаха пушките си в движение. Хамънд беше почивал при доктора и сега въртеше бясно сабя към двамата китайци, за да ги изтласка назад към водата. Личеше си, че няма опит. Те бяха с къси ножове и всеки момент щяха да пробият гарда му.

Малкият Дайър сграбчи една от големите вази и я запрати, както бе пълна с вода, по мъжа, който в този момент се навеждаше над Кейнс с нож в ръка. Тя се разби в главата му и го събори зашеметен на пода. Дотича Роланд, взе тенакулума на Кейнс и прокара закривения остър край през гърлото на мъжа, преди той да успее да се изправи. Кръвта бликна на мощна струя през пръстите, с които той притисна срязаната вена.

От езерото продължаваха да излизат мъже.

— Огън! — викна Ригс и трима бяха повалени.

Единият от тях едва бе подал глава над водата и сега потъна обратно, а по повърхността се разля кърваво петно. Лорънс застана рамо до рамо с Хамънд и заедно избутаха двамата му противници в езерото. Докато Хамънд се отбраняваше, Лорънс прободе единия с върха на сабята си и удари другия с дръжката. Той падна безжизнено във водата, а от отворената му уста излязоха безброй мехурчета.

— Хвърлете ги всичките във водата — рече Лорънс. — Трябва да блокираме този проход.

Той влезе в езерото и бутна труповете срещу течението. Усещаше натиска от другата страна — оттам се опитваха да влязат още мъже.

— Ригс, върнете хората си на фронта и отменете Гранби — добави той. — Ние с Хамънд ще ги удържим оттук.

— Аз също мога да помогна — обади се Търоус и закуцука към тях.

Беше висок младеж, можеше да седне на бордюра на езерото и да натиска масата от тела със здравия си крак.

— Роланд, Дайър, вижте дали може да се направи нещо за Кейнс — викна през рамо Лорънс.

Когато не получи незабавен отговор, той се обърна да погледне — двамата тихичко повръщаха в ъгъла. Роланд забърса уста и се изправи. Краката й бяха нестабилни като на новородено жребче.

— Слушам, сър! — каза тя и двамата с Дайър тръгнаха с олюляване към Кейнс.

Той изстена, когато го обърнаха. Имаше огромен кървав съсирек на главата над веждата, но отвори замаяните си очи, когато го превързаха.

Натискът от другата страна на струпаните трупове се отслаби и постепенно изчезна. Зад тях пушките гърмяха отново и отново със забързано темпо. Ригс и хората му стреляха почти със скоростта на артилеристи. Лорънс погледна през рамо, но в гъстия пушек не се виждаше нищо.

— Ние с Търоус ще се справим, вървете! — задъхано рече Хамънд.

Лорънс кимна и взе да се бъхти да излезе от водата. Пълните му ботуши тежаха като камъни. Наложи му се да спре и да ги излее, преди да изтича на предната линия.

Когато се доближи, стрелбата спря. Пушекът бе толкова плътен и необичайно ярък, че през него не се виждаше нищо друго, освен куповете тела в краката им. Те стояха така и чакаха. Ригс и хората му заредиха по-бавно с треперещи пръсти. Тогава Лорънс пристъпи напред, подпирайки се на една колона за равновесие, защото трябваше да гази по трупове.

Всички излязоха с примигване от мъглата в ранната утринна светлина. Стреснаха ято гарвани, които се вдигнаха от труповете на двора и избягаха с дрезгав грач над водата. Никое от телата не помръдваше, а останалите нападатели се бяха оттеглили. Изведнъж Мартин падна на колене, а късата му сабя издрънча кухо на каменните плочи. Гранби отиде да му помогне, но самият той също падна. Лорънс се добра до една малка дървена пейка, преди и неговите крака да му изневерят. Не възразяваше, че я дели с мъртвец — голобрад млад мъж със засъхнала на устните вадичка кръв и мораво петно около раната от куршум в гърдите.

От Темерер нямаше и следа. Той не се бе появил.