Наоми Новик
Нефритеният трон (7)

Седма глава

Доближиха Кейп Кост след седмица, изпълнена с неприязън, трайна и осезаема като жегата. Блайт беше пострадал тежко от зверското налагане и продължаваше да лежи в лазарета почти в безсъзнание. Хората от наземния екипаж се редуваха да стоят до леглото му, да правят вятър на кървавите следи от камшика и да го придумват да пие вода. Те бяха разбрали на какво е способен разгневеният Лорънс, затова ненавистта им към моряците се изразяваше не с думи или действия, а с навъсени, мрачни погледи, мърморене и рязко замлъкване, ако приближеше някой.

От инцидента нататък Лорънс не бе обядвал с капитана. Райли се беше засегнал, че Пърбек е бил смъмрен пред всички. От своя страна, Лорънс също се ядоса на недоволството на Райли от дванайсетте камшика и отказа да нареди повече. В разгара на дискусията Лорънс изпусна забележка за проявата на лош вкус да спират на робско пристанище. Райли се възмути от този намек и разговорът им приключи не с викове, но с хладна официалност.

Най-лошото от всичко беше силното униние на Темерер. Той бе простил на Лорънс за грубото отношение и бе проумял, че подобно нарушение на реда заслужава наказание. Не успя обаче да изтърпи истинската гледка и по време на налагането с камшик бе ревал яростно заедно с крясъците на Блайт. От това бе произтекло и нещо добро — помощник-боцманът Хингли, който размахваше камшика с нещо повече от обичайната енергия, в един момент се уплаши и последните удари се получиха слаби, но бедата вече беше сторена.

Оттогава Темерер стана тъжен и тих, отговаряше лаконично и се хранеше зле. Моряците, от своя страна, бяха недоволни от лекото наказание толкова, колкото летците — от жестокостта му. Клетият Мартин, пратен да щави кожи заедно с главния впрегач, бе по-съсипан от вината, отколкото от наказанието си и прекарваше всяка свободна минута до леглото на Блайт. Единственият напълно доволен от ситуацията беше Юнсин, който използва възможността да проведе още няколко дълги разговора с Темерер на китайски — насаме, защото Темерер не си направи труда да включи Лорънс.

Принцът обаче явно не остана удовлетворен от последния от тях, защото драконът изсъска, прибра яката си и едва не събори Лорънс на земята, когато се уви ревниво около него.

— Какво ти каза? — попита Лорънс, като безуспешно се мъчеше да надникне над голямото черно туловище.

Той вече бе силно раздразнен от упоритото натрапване на Юнсин и търпението му почти се беше изчерпало.

— Разказваше ми за Китай и как живеят драконите — каза уклончиво Темерер, от което Лорънс заподозря, че описанието му е харесало. — Но после ми каза, че там трябва да имам по-достоен компаньон и че теб ще те отпратят.

Когато най-накрая го убедиха да пусне Лорънс, Юнсин вече си беше тръгнал „пламнал от яд“, както докладва Ферис с неподобаваща за един старши лейтенант веселост. Това не бе никак успокоително за Лорънс.

— Няма да позволя Темерер да бъде подлаган на подобен стрес — каза той ядосано на Хамънд и се опита, без особен успех, да прати по дипломата едно крайно недипломатично съобщение за принца.

— Гледате много недалновидно на въпроса — бе вбесяващият отговор на Хамънд. — Ако в рамките на това пътуване убедим принц Юнсин, че Темерер няма да се раздели с вас, толкова по-добре за нас. Така ще сме по-подготвени за преговорите, когато най-накрая пристигнем в Китай.

Той направи пауза и попита с още по-влудяваща загриженост:

— Нали сте сигурен, че няма да се раздели с вас?

Когато чу подробен разказ на случилото се, Гранби рече:

— Предлагам да метнем Хамънд и Юнсин зад борда в някоя безлунна нощ, и прав им път.

С това той изрази личното мнение и на Лорънс, който не можеше да си позволи такава откровеност. Гранби не се интересуваше от добрите маниери и говореше между хапките от леката вечеря — супа, сирене на скара, пържени в свинска мас картофи с лук, печено пиле и пай с кайма. Най-после бе напуснал лазарета блед и много отслабнал и Лорънс го покани на трапезата си.

— Какво друго му разправя този принц?

— Нямам ни най-малка представа. В последната седмица не е казал и три думи на английски — отвърна Лорънс, — а аз не желая да разпитвам Темерер. Би било грубо натрапничество и любопитство.

— Сигурно му разправя, че там никой от приятелите му няма да бъде налаган с камшик — мрачно каза Гранби, — че ще може да чете по десет книги на ден и ще има камари със скъпоценни камъни. Чувал съм истории за подобно поведение, но ако някой наистина се опита, ще излети позорно от въздушния корпус, ако драконът вече не го е разкъсал на парчета.

Лорънс помълча за момент и се заигра с винената чаша.

— Темерер го слуша само защото е нещастен.

— О, по дяволите — Гранби се отпусна тежко назад. — Дяволски съжалявам, че боледувах толкова дълго. Ферис си го бива, но преди не е пътувал на транспортен кораб. Не знае какви стават моряците и как да накара хората си да не им обръщат внимание — навъсено каза той. — Не мога обаче да ви дам съвет как да повдигнете духа на Темерер. Най-дълго съм служил при Летификат, а тя е прекалено сговорчива дори за Копър Регал. Нито раздразнение, нито тъга някога са потискали апетита й. Може би проблемът е, че не му дават да лети.

 

 

Навлязоха в пристанището на следващата сутрин. То представляваше широк полукръг със златист плаж, обсипан с прелестни палми, под ниските бели крепостни стени. Водите на залива кръстосваха множество груби канута, някои — все още с клони по стволовете, в които бяха издялани. Наред с тях се забелязваха бригове и шхуни, а в западния край имаше средно голям кораб, чиито лодки кръстосваха до брега и обратно. Бяха претъпкани с чернокожи, които биваха подкарвани като добитък от един тунел, излизащ право на самия бряг.

„Преданост“ беше твърде голям, за да влезе докрай в пристанището, но пусна котва достатъчно близо. Денят бе спокоен и плясъците на камшиците се чуваха идеално над водата, примесени с викове и ридания. Лорънс излезе намръщен на палубата и нареди на Роланд и Дайър, които наблюдаваха с опулени от изумление очи, да идат да почистят каютата му. Темерер не можеше да бъде защитен по същия начин и наблюдаваше случващото се с известно объркване, докато продълговатите му зеници се разширяваха и свиваха.

— Лорънс, тези хора са оковани във вериги. Какво ли са направили? — попита той, изваден от апатията си. — Не може всичките да са престъпници. Виж, там има едно малко дете, и още едно…

— Не — отвърна Лорънс, — това е кораб, който превозва роби. Моля те, не гледай.

Той се бе опасявал от този момент, затова бе правил бегъл опит да обясни на Темерер идеята на робството. Не успя, както поради собственото си омерзение, така и заради затруднението на Темерер да схване понятието собственост. Сега Темерер не го послуша, а продължи да гледа с нервно махане на опашка. Товаренето на кораба продължи цяла сутрин и горещият вятър донесе от брега киселата миризма на немити, потни и болни вследствие на мизерията тела.

Най-накрая приключиха и корабът излезе от пристанището със своя злополучен товар и вдигна платна, като остави фина бразда, минавайки покрай тях. Вече бе развил прилична скорост и матросите се суетяха по такелажа, но половината от екипажа бяха просто стражи, които скучаеха по палубата с мускети и канчета грог в ръце. Те огледаха Темерер с любопитство. Лицата им бяха безизразни, потни и прашни. Един от тях дори вдигна пушката си и се прицели, все едно ще стреля.

— На оръжие! — викна лейтенант Ригс още преди Лорънс да реагира и тримата стрелци на палубата незабавно вдигнаха пушки.

Мъжът на отсрещния кораб свали своя мускет, захили се, показвайки силно пожълтели зъби, и се обърна със смях към другарите си. Темерер прибра яката си, но не от страх, защото от такова разстояние куршумът от мускета би му нанесъл по-малко поражения, отколкото един комар на човек, а по-скоро от отвращение. Той изръмжа ниско и почти си пое дълбок подготвителен дъх. Лорънс сложи ръка на хълбока му и каза тихо:

— Не. Няма смисъл.

Той остана при него, докато бригът стана само точица на хоризонта и изчезна от погледите им. Дори след като си замина, Темерер продължи недоволно да мята опашка.

— Не съм гладен — каза, когато Лорънс му предложи храна.

Отново стана много тих и от време на време несъзнателно дращеше с нокти по палубата, произвеждайки ужасен стържещ звук.

Райли бе в далечния край на кораба и крачеше по палубата на юта, но много от моряците бяха достатъчно близо, за да чуят разговорите. Те спускаха лодката и офицерската баржа и се подготвяха за пренасяне на провизиите под ръководството на лорд Пърбек. Във всеки случай нищо не можеше да бъде казано на висок глас и светкавично да не обиколи палубата. Лорънс съзнаваше, че е доста грубо да критикува Райли на борда на собствения му кораб, дори между тях да не тлееше вражда, но накрая не се сдържа.

— Не се разстройвай — каза той, като се опита да утеши Темерер, без да критикува твърде открито тази практика. — Има поводи за надежда, че тази търговия скоро ще престане. Въпросът ще бъде повдигнат отново още на тази сесия на парламента.

Темерер видимо се оживи от новината, но само едно бегло обяснение не го задоволи и той продължи да разпитва с огромна енергия за перспективите за отмяна на робството. Лорънс бе принуден да му обясни устройството на парламента и разликата между Камарата на общините и Камарата на лордовете, както и различните фракции, въвлечени в този дебат. За подробностите разчиташе на познанията си за дейността на баща си. Междувременно бе наясно, че всички го чуват и се стараеше да звучи обиграно.

Дори Сун Кай, който прекара цялата сутрин на палубата и видя товаренето на брига, както и реакцията на Темерер, сега внимателно наблюдаваше Лорънс и очевидно се мъчеше да налучка части от разговора. Той дойде възможно най-близо, без да преминава границата, и в една пауза помоли Темерер да му преведе. Темерер обясни нещо, Сун Кай кимна, после попита Лорънс:

— Значи вашият баща е управник, който намира тази практика за позорна?

Подобен въпрос, зададен без заобикалки, не можеше да остане без отговор, независимо кой щеше да се засегне. Непочтено би било да замълчи.

— Да, сър, така смята — отвърна Лорънс и преди Сун Кай да продължи с нови въпроси, на палубата дойде Кейнс.

Лорънс го бе повикал, за да измоли позволението му Темерер да прелети краткото разстояние до брега. Така бе прекъсната предишната дискусия, но дори и кратка, тя обтегна взаимоотношенията на борда. Моряците, повечето без твърди убеждения по въпроса, естествено, взеха страната на своя капитан. Сметнаха, че откритото изразяване на подобно мнение на този кораб е оскърбление за Райли, защото връзката му с този вид търговия беше всеизвестна.

Пощата бе откарана на брега малко преди времето за обяд на моряците. Лорд Пърбек възложи на младия флотски курсант Рейнълдс, който бе предизвикал скорошната свада, да донесе писмата за летците. Това много приличаше на умишлена провокация. Момчето още беше с насинено око от мощния удар на Блайт и се подсмихна толкова самодоволно, че Лорънс незабавно реши да отмени наказанието на Мартин седмица по-рано и напълно преднамерено каза:

— Темерер, виж, писмо от капитан Роланд. Сигурно има новини от Дувър.

Темерер внимателно наведе глава, за да разгледа писмото. Заплашителната сянка на яката му и на острите зъби, блеснали толкова наблизо, дълбоко впечатлиха Рейнълдс. Самодоволната усмивка изчезна, а със същата скорост изчезна и самият той.

Лорънс остана на палубата да прочете пощата на Темерер. Писмото от Джейн Роланд нямаше и една страница и беше пратено броени дни след отплаването им. Не съдържаше много новини, само ободрителен разказ за живота в поделението. То повдигна духа им, нищо че накара Темерер да повъздиша от носталгия по дома. Чувствата на Лорънс бяха подобни. Той обаче се зачуди защо не беше получил писма от другите колеги. След като бе пристигнал куриер, очакваше новини поне от Харкорт, за която знаеше, че пише редовно, а може би и от някой от другите капитани.

Имаше още едно писмо, този път от майка му, което бе препратено от Дувър. Летците получаваха пощата си по-бързо от всички останали. Пощенските дракони обикаляха от поделение на поделение, откъдето писмата се разпращаха по куриер на кон. Тя, очевидно, беше писала на Лорънс, преди да получи собственото му писмо, информиращо я за заминаването.

Той го отвори и прочете по-голямата част на глас, за да разведри Темерер. Тя пишеше най-вече за най-големия брат, Джордж, чието домочадие тъкмо се бе увеличило с дъщеря след трима синове. Пишеше и за политическата дейност на бащата — една от малкото теми, по които Лорънс и лорд Алъндейл бяха единодушни, и към която в момента Темерер прояви интерес. Лорънс обаче спря ненадейно по средата и прочете наум няколко реда, написани между другото, които обясняваха неочакваното мълчание от останалите летци.

Естествено всички бяхме потресени от ужасната новина за злополучието в Австрия^[1]. Казват, че господин Пит се е поболя!^[2]. Това, разбира се, много натъжи баща ти, защото министър-председателят винаги е бил приятел на каузата. За жалост из града често се чуват мнения, че провидението е благосклонно към Бонапарт. Наистина изглежда странно един човек да обърне така изненадващо войната, когато силите са равностойни. Възмутително е колко бързо бе забравена великата победа на лорд Нелсън при Трафалгар и вашата смела отбрана на бреговете ни. Днес се намират нерешителни личности, които започват да говорят за мир с тиранина.

Тя бе очаквала писмото да го намери в Дувър, където първи научаваха новините от континента и където той щеше да е чул за случилото се. Всъщност го изненада страшно неприятно, особено след като не бе дала никакви подробности. В Мадейра Лорънс беше чул за няколко битки в Австрия, но нищо по-специално. Извини се на Темерер и забърза към каютата на Райли с надеждата да научи още новини. Завари капитана да чете втрещено спешна депеша от правителството, която Хамънд току-що му беше връчил.

— Направил ги е на пух и прах край Аустерлиц — каза Хамънд и намери на картата на Райли малкото градче, дълбоко в австрийската провинция. — Не знам много, правителството си е спестило подробностите, но има поне трийсет хиляди убити, ранени и пленени. Руснаците се оттеглят, а австрийците вече са подписали примирие.

Дори тези оскъдни факти бяха достатъчно потресаващи. Тримата мъже потънаха в мълчание и се вгледаха в няколкото реда на депешата, които отказваха да им дадат повече информация, независимо колко пъти ги препрочитаха.

— Е — каза най-накрая Хамънд, — просто ще трябва да уморим Бонапарт от глад. Слава на бога за Нелсън и Трафалгар! Няма да ни нападне отново по въздух, след като сега Ламанша се отбранява от три Лонгуинга.

— Не е ли редно да се върнем? — рискува да попита Лорънс.

Предложението бе така очевидно в негов интерес, че той се почувства гузен, но все пак бе убеден, че в Англия отчаяно се нуждаят от тях. Екзидий, Мортифер и Лили със своите формации представляваха смъртоносна сила, която не бе за пренебрегване, но не можеха да са навсякъде, а Наполеон и преди бе намирал начин да ги накара да се пръснат в различни посоки.

— Не получих заповеди да обърна кораба — отвърна Райли, — но признавам, вижда ми се дяволски странно след такава новина да плавам безгрижно към Китай със 150 оръдия и боен дракон на борда.

— Господа, не сте прави — остро каза Хамънд. — Това нещастие само прави мисията ни още по-неотложна. Ако искаме да победим Наполеон, ако желаем да бъдем нещо повече от незначителен остров край бреговете на Френска Европа, ще го постигнем единствено чрез търговия. Австрийците и руснаците може да са победени за момента, но докато снабдяваме нашите съюзници на континента със средства и ресурси, те ще се съпротивляват на тиранията на Бонапарт, бъдете сигурни. Трябва да продължим напред, трябва да си осигурим поне неутралитет от Китай, ако не и някаква полза, и да защитим търговията си с Изтока. Никоя военна цел не е по-значима от това.

Той говореше с голям авторитет и Райли кимна в знак на съгласие. Лорънс не се включи, когато започнаха да обсъждат начините да ускорят пътуването, и скоро се извини и се върна на драконовата палуба. Не можеше да спори с тях. Не бе безпристрастен, а доводите на Хамънд имаха голяма тежест. Той обаче остана недоволен и почувства безпокойство от пълната липса на единомислие с тях.

— Не разбирам как са позволили Наполеон да ги разгроми — каза Темерер и наежи яка, когато Лорънс съобщи злополучната новина на него и офицерите. — Той имаше повече кораби и дракони от нас и при Трафалгар, и при Дувър, а все пак го победихме. Този път австрийците и руснаците са имали числено превъзходство.

— Битката при Трафалгар беше по море — отвърна Лорънс. — Бонапарт никога не е разбирал от флота, той самият е артилерист. Спечелихме битката при Дувър единствено благодарение на теб, иначе Бонапарт вече щеше да е коронясан в Уестминстър. Не забравяй как успя да ни измами да пратим повечето си сили на юг и как скри струпването на свои дракони преди инвазията. Ако не беше божественият вятър, изходът от битката щеше да е съвсем друг.

— Все пак ми се струва, че тази битка не е проведена изкусно — настоя Темерер. — Сигурен съм, че нямаше да паднем, ако ние и другарите ни бяхме там. Не разбирам защо отиваме в Китай по време на война.

— На това му викам дяволски добър въпрос — каза Гранби. — Пълна глупост е да се отказваш от най-добрия си дракон по време на война, когато редиците ни са толкова оредели. Лорънс, не трябва ли да се приберем у дома?

Лорънс само поклати глава — беше твърде съгласен с него, но твърде безпомощен да промени нещо. Темерер и неговият божествен вятър бяха променили хода на войната в Дувър. Правителството може и да не желаеше да си го признае или да припише победата на толкова необичайна причина, но Лорънс помнеше добре колко безнадеждна и неравна беше битката в онзи ден, докато драконът не обърна хода на събитията. Безропотният отказ от Темерер и изключителните му способности за Лорънс бяха признаци, че правителството преднамерено обръща глава на другата страна, затова не му се вярваше китайците да отстъпят пред което и да е от исканията на Хамънд.

— Такива са заповедите — бе всичко, което отговори.

Дори Райли и Хамънд да бяха на едно мнение с него, Лорънс знаеше, че правителството едва ли ще приеме подобно извинение за престъпване на дадените заповеди.

— Съжалявам — добави той, като видя недоволното изражение на Темерер. — Виж, ето го господин Кейнс. Ела да видим дали ще ти позволи да се раздвижиш на брега. Ще се отдръпнем настрана и ще го оставим да те прегледа.

— Честно, въобще не ме боли — каза нетърпеливо Темерер и погледна към Кейнс, който най-после се отдръпна от гърдите му. — Сигурен съм, че вече мога да летя. Няма да се пресилвам.

Кейнс поклати глава.

— Може би другата седмица. Не, само недей да надаваш вой — каза твърдо, защото Темерер се засили да възрази. — Въпросът не е в дължината на полета, а в излитането — обясни неохотно на Лорънс. — Напрежението при излитането е най-опасният момент и не съм убеден, че мускулите му са готови за това.

— Но на мен ужасно ми омръзна само да лежа на палубата — печално, почти с вой, каза Темерер. — Не мога дори да се обърна като хората.

— Само още една седмица, може и по-малко — опита се да го утеши Лорънс.

Той вече съжаляваше, че въобще повдигна този въпрос и даде надежда на дракона, която се оказа напразна.

— Много съжалявам, но мнението на господин Кейнс тежи повече от моето и твоето. Трябва да го послушаме.

Темерер обаче не се примири лесно.

— Не виждам защо неговото мнение да е по-важно от моето. В края на краищата мускулите са си мои.

Кейнс скръсти ръце и каза хладно:

— Няма да споря с пациент. Щом искаш да пострадаш и да прекараш още два месеца в лежане, скачай колкото си пожелаеш.

Темерер изсумтя в отговор, а раздразненият Лорънс побърза да освободи Кейнс, преди лекарят да се бе изказал още по-провокативно. Способностите му бяха несъмнени, но имаше какво да се желае от чувството му за такт. По природа Темерер не беше опак, просто силно се разочарова от новината.

— Имам и една малко по-добра новина — каза Лорънс, в опит да повдигне духа му. — Господин Полит бе така добър да ми донесе няколко нови книги от сушата. Да донеса ли една от тях?

Темерер само измърмори нещо, отпусна унило глава през борда и се загледа в забранения бряг. Лорънс слезе за книгата с надеждата, че интересното й съдържание ще го ободри, но докато беше в каютата, корабът рязко се разлюля и една голяма вълна разплиска капки през отворените шпоминатори. Той изтича да погледне през най-близката бойница, след като набързо спаси подгизналите си писма. Видя Темерер, с едновременно гузно и самодоволно изражение, да се гмурка и изплува във водата.

Лорънс се спусна към палубата. Гранби и Ферис гледаха разтревожено зад борда. Малките лодки с проститутките и предприемчивите рибари, които се бяха струпали покрай кораба, сега бързаха паникьосано сред писъци и плясък на гребла към сигурния заслон на пристанището. Темерер гледаше сконфузено след тях.

— Не исках да ги плаша — каза. — Няма нужда да бягате — викна той, но лодките не спряха дори за миг.

Моряците бяха лишени от своето развлечение и гледаха с неодобрение. Лорънс беше повече загрижен за здравето на Темерер.

— В живота си не бях виждал толкова нелепа гледка, но той едва ли ще пострада. Въздушните торбички ще го държат на повърхността, а солената вода е полезна за раната — каза Кейнс, когато отново го повикаха. — Нямам обаче ни най-малка представа как ще го върнем на борда.

Темерер се гмурна за момент под водата и почти се изстреля навън, тласнат от своята плавателност.

— Много е приятно — викна той. — Водата въобще не е студена, Лорънс. Защо не дойдеш?

Лорънс не бе голям плувец и се притесняваше от идеята да скочи в открития океан — намираха се поне на миля от брега. Той обаче се качи в една от малките корабни лодки и отиде да прави компания на Темерер и да внимава драконът да не се преумори след толкова дълго бездействие на палубата. Вълните от играта на дракона мятаха лодката насам-натам и на моменти я потапяха, но Лорънс предвидливо бе облякъл само чифт стари бричове и най-износената си риза.

Той беше много потиснат. Поражението при Аустерлиц бе не просто една изгубена битка, а провал на внимателно замисления план на министър-председателя Пит и крах на коалицията, която трябваше да спре Наполеон. Англия не можеше сама да събере военна сила с численост дори наполовина на Великата армия, нито да я придвижи с лекота до континента. Сега, когато Австрия и Русия бяха принудени да отстъпят, положението ставаше направо безнадеждно. Дори при тези грижи обаче, той не се сдържа и се усмихна при вида на пълния с енергия и простичка радост Темерер. Скоро отстъпи пред увещанията на дракона и скочи във водата. Лорънс не плува дълго и скоро се покатери на гърба на Темерер, докато той гребеше ентусиазирано и буташе наоколо лодката с нос, сякаш му беше играчка.

Можеше да затвори очи и да си представи, че отново са в Дувър или на Лох Лаган, че им тежат само обичайните грижи на войната и вършат само работа, от която разбират. Представи си, че имат пълно доверие на приятелите си, че нацията стои твърдо зад тях и дори сегашната катастрофа не е непреодолима. Представи си, че „Преданост“ е един от многото кораби на пристанището, а площадката им за кацане е съвсем наблизо и нямат проблеми с никой принц или политик. Лорънс легна по гръб и сложи разтворена длан върху хълбока на животното, покрит със затоплени на слънцето черни люспи. За известно време дотолкова се отдаде на фантазиите си, че задряма.

— Ще можеш ли да се покатериш на борда на „Преданост“? — попита Лорънс.

Този проблем не му даваше мира. Темерер се обърна и го погледна.

— Не може ли да останем тук, на брега, докато се възстановя, а после да настигнем кораба? — предложи той. — Или — яката му потрепна от внезапно въодушевление — може да прелетим над континента и да ги срещнем от другата страна. В Централна Африка няма хора, помня от твоите карти, така че няма да има и французи, които да стрелят по нас.

— Не, но според сведенията има много диви дракони, да не говорим за другите опасни създания и заразите — каза Лорънс. — Не можем да прелетим през неизследваната вътрешност на континента, Темерер. Рискът не е оправдан, особено сега.

Темерер въздъхна и се отказа от амбициозния си план, но се съгласи да направи опит да се покатери на палубата. След още малко игра той доплува обратно до кораба и доста смая моряците, като им подаде лодката, така че не им се наложи да я изтеглят с въжета. Лорънс се бе покатерил на рамото му и известно време се съветва с Райли.

— Може би трябва да пуснем резервната котва откъм щирборда като противотежест — предложи той. — Тя и предната котва би трябвало да ни придадат стабилност. Корабът бездруго е тежко натоварен при кърмата.

— Лорънс, какво ще обяснявам в адмиралтейството, ако потопя транспортен кораб в пристанище в ясен, слънчев ден? — каза Райли, недоволен от идеята. — Смея да кажа, че ще ме обесят, при това заслужено.

— Ако се появи опасност да се преобърнем, той ще спре на секундата — отговори Лорънс. — Иначе трябва да останем в пристанището поне седмица, докато Кейнс отново му позволи да лети.

— Няма да потопя кораба — каза възмутено Темерер, като подаде глава над оградата на квартердека и се включи в разговора за изненада на Райли. — Много ще внимавам.

Капитанът продължи да се двоуми, но накрая даде позволение. Темерер успя да се надигне над водата и сграбчи борда с предните си лапи. „Преданост“ се килна към него, но не непоправимо, защото двете котви го задържаха. Темерер вдигна криле над водата, махна два пъти и подскочи и се покатери на борда на кораба.

Той се стовари на палубата без особена грация, за един кратък и лишен от достойнство момент задните му лапи задраскаха по борда, но накрая изпълзя и „Преданост“ само леко подскочи под него. Той бързо стъпи отново на крака и изтръска водата от яката си, като се преструваше, че предишната непохватност не се е случвала.

— Никак не беше трудно да се покатеря — каза със задоволство на Лорънс. — Вече може да плувам всеки ден, докато не ми позволят да летя.

Лорънс се зачуди как Райли и моряците ще приемат тази новина, но не се разтревожи особено. Готов бе да изтърпи много повече от някакви си кръвнишки погледи, ако ще види Темерер така освежен. Когато предложи да похапнат, драконът с радост се съгласи и погълна две крави и една овца.

 

 

На другата сутрин, когато Юнсин отново се появи на палубата, завари Темерер в отлично настроение — току-що излязъл от водата, нахранен и невероятно доволен от себе си. Този път се бе покатерил много по-елегантно на борда, но лорд Пърбек се оплака, че е олющил боята на кораба, а моряците недоволстваха, че лодките пак са избягали от пристанището. Юнсин извлече полза от това, защото Темерер бе благоразположен и не беше способен да изпита дори напълно заслуженото, според Лорънс, негодувание. Принцът обаче не изглеждаше доволен. Той прекара сутрешната си визита в замислено мълчание, докато Лорънс чете на Темерер от новите книги, набавени от брега от господин Полит.

Скоро Юнсин си тръгна и не след дълго прислужникът му Фън Ли дойде да повика Лорънс. Той се изрази чрез жестове и мимики, защото Темерер беше задрямал на обедната жега. Неохотно и предпазливо Лорънс настоя първо да се спретне в каютата си. Отново бе придружил Темерер в плуването му, облечен в износени дрехи, и му беше неудобно да се изправи пред Юнсин в аскетичния му елегантен апартамент без парадната си куртка, най-хубавите си панталони и изгладена кърпа за врата.

Този път не разиграха театър при пристигането му. Въведоха го веднага и Юнсин отпрати Фън Ли, за да останат насаме. Не заговори обаче веднага, а постоя в мълчание със сключени на гърба ръце и се взира намръщено през прозорците. Лорънс тъкмо се канеше да заговори, когато той рязко се обърна и каза:

— Питаете искрена привързаност към Лун Тиен Сян, както и той към вас. Убедих се в това. И все пак, във вашата страна той се възприема като животно и е изложен на опасностите на войната. Такава съдба ли желаете за него?

Лорънс се изненада от директността на думите му и реши, че Хамънд се е оказал прав. Нямаше друго обяснение за тази промяна, освен нарастващата убеденост на Юнсин, че е безполезно да подлъгва Темерер. Лорънс трябваше да е доволен, че принцът се отказва от опитите си да ги раздели, но почувства безпокойство. Двамата просто нямаха допирни точки и той не разбираше мотивите на Юнсин да търси такива.

— Сър — каза той след малко, — не мога да се съглася с обвиненията ви в лошо отношение, а на опасностите на войната са изложени всички, които служат на страната си. Ваше Височество едва ли очаква от мен да осъдя подобен съзнателен избор. Аз самият съм го направил и за мен е чест да поема тези рискове.

— Вие сте човек с обикновено потекло и войник с не особено висок ранг, в Англия сигурно има десет хиляди като вас — каза Юнсин. — Не може да се сравнявате с един Селестиал. Помислете за неговото щастие и изслушайте молбата ми. Помогнете ни да го върнем на полагащото му се място и тогава се разделете с него с радостен вид. Нека повярва, че си тръгвате без съжаление, за да ви забрави по-лесно и да намери щастието с по-подходящ за своето обществено положение компаньон. Ваш дълг е да не го теглите надолу към собственото си ниво, а да му позволите да се възползва от преимуществата, които му се полагат по право.

Юнсин отбеляза това не с оскърбителен тон, а както се съобщават чистите факти, с истинско убеждение.

— Не вярвам в онзи вид доброжелателство, сър, според което трябва да лъжеш любимото си същество и да го подвеждаш за негово добро — отвърна Лорънс, като още се двоумеше дали да се засегне, или да приеме това като опит да се обърнат към добрината му.

Колебанието му обаче рязко се разсея, когато Юнсин настоя:

— Зная, че искам огромна саможертва от вас. Сигурно надеждите на семейството ви ще останат излъгани и сигурно ще ви конфискуват наградата за довеждането на дракона във вашата страна. Ние не желаем да ви погубваме — изпълнете молбата ни и ще получите десет хиляди таела^[3] сребро и признателността на императора.

Отначало Лорънс зяпна, после лицето му пламна в грозния оттенък на унижението. Накрая, когато се съвзе достатъчно, за да проговори, каза с горчиво възмущение:

— Внушителна сума наистина, но няма да ме подкупите и с всичкото сребро на Китай.

Той щеше веднага да си излезе, но Юнсин заговори с истинско раздразнение. Този отказ го накара да захвърли фасадата на търпение, която бе поддържал по време на разговора.

— Вие сте глупак! Никога няма да ви бъде позволено да останете компаньон на Лун Тиен Сян. В края на краищата ще бъдете отпратен. Защо не приемете предложението ми?

— Не се съмнявам, че във вашата страна ще ни разделите насила — каза Лорънс. — Но това ще е ваше дело, а не мое и той ще знае, че съм отвърнал на неговата преданост, като съм му останал предан докрай.

Той искаше да си тръгне. Не можеше да предизвика Юнсин, нито да го удари, а само такъв жест щеше поне малко да задоволи дълбокото му чувство на обида. Този отличен повод за скандал поне изигра ролята на отдушник за гнева му и той добави с цялото презрение, на което беше способен:

— Занапред си спестете опитите да ни подмамите. Бъдете сигурен, че всичките ви подкупи и машинации ще се провалят. Вярвам в Темерер и не си представям, че ще предпочете нация, където разговори като този се смятат за цивилизовани.

— Говорите с невежество и презрение за най-великата нация на света — каза Юнсин с нарастващ гняв. — Както всичките си сънародници, които не показват уважение към по-висшестоящите, и обиждат обичаите ни.

— Можех и да ви предложа своето извинение за това, сър, ако вие самият не бяхте обиждали твърде често мен и моята страна или ако бяхте показали уважение към други обичаи освен собствените си — отговори Лорънс.

— Ние не желаем нищо ваше, нито идваме да налагаме волята си — каза Юнсин. — Вие пристигате в нашата страна от малкия си остров и ние любезно ви позволяваме да купувате чая, коприната и порцелана ни, към които храните такава страст. Това обаче не ви е достатъчно. Настоявате за още и още, докато мисионерите ви разпространяват вашата чуждоземна религия, а търговците ви изнасят контрабандно опиум. Ние не се нуждаем от дрънкулките ви, от часовниците, лампите и оръжията ви — земята ни задоволява нашите нужди. При тази неравнопоставеност е редно да покажете трикратна признателност и смирение пред императора. Вместо това вие трупате обида след обида. Твърде дълго търпяхме подобно неуважение.

Този поток от негодувание, така встрани от настоящия въпрос, се изсипа със страст и енергия. Беше по-искрен от всичко, което Лорънс бе чувал до този момент от принца, и по-необмислен. Изписалата се на лицето му изненада очевидно напомни на Юнсин къде се намират и словоизлиянието секна. За един кратък миг двамата стояха в мълчание. Лорънс все още беше възмутен и толкова неспособен да формулира отговор, сякаш Юнсин бе говорил на китайски. Той остана смутен от описанието на взаимоотношенията между страните им, което не правеше разлика между християнските мисионери и контрабандистите и по един абсурден начин отричаше общата полза от свободната търговия.

— Аз не съм политик, сър, не мога да разисквам с вас въпросите на външната политика — най-накрая каза Лорънс, — но ще защитавам до последен дъх честта и достойнството на своята нация и сънародници. С никакви аргументи няма да ме накарате да действам непочтено, най-малкото по отношение на Темерер.

Юнсин си възвърна самообладанието, но все още изглеждаше крайно недоволен. Сега поклати намръщено глава:

— Ако не мога да ви убедя да помислите за Лун Тиен Сян или за себе си, няма ли поне да защитите интересите на страната си?

После добави с дълбока и очевидна неохота:

— Да отворим за вас други пристанища освен Кантон, е изключено, но ще позволим на вашия посланик да остане в Пекин, щом така силно желаете. Освен това ще се съгласим да не влизаме във война с вас или вашите съюзници, стига да запазите почтително смирение пред императора. Гарантираме ви това, ако улесните завръщането на Лун Тиен Сян.

Той млъкна и зачака. Лорънс стоеше неподвижен, смаян, пребледнял. Тогава каза едно почти недоловимо „не“ и не дочака реакция, а напусна стаята, като рязко отметна драперията от пътя си.

Лорънс стигна слепешката до палубата и завари Темерер още спящ, спокоен, с навита покрай тялото опашка. Не го докосна, а седна на един сандък наблизо и приведе глава, за да не среща ничий поглед, и сключи ръце, за да не личи как треперят.

 

 

— Надявам се, че отказахте — най-неочаквано рече Хамънд. Лорънс, който вече бе свикнал да посреща яростни упреци, го загледа неразбиращо. — Слава богу! Не ми беше хрумвало, че той ще пробва с директен подход, при това толкова скоро. Умолявам ви, капитане, не ни обвързвайте с никакви предложения, колкото и примамливи да изглеждат, без да сте се консултирали лично с мен. Нито тук, нито когато пристигнем в Китай — добави той след малко. — Сега, моля, разкажете ми. Той ви предложи обещание за неутралитет и постоянна мисия в Пекин, прав ли съм?

В изражението му за миг проблесна нещо хищническо и Лорънс се принуди да разрови паметта си за подробности от срещата, за да отговори на въпросите му.

— Сигурен съм, че помня точно. Той бе непреклонен по въпроса, че няма да отворят други пристанища — възрази Лорънс, когато Хамънд наизвади картите си на Китай, започна да разсъждава на глас къде е най-голямата изгода и заразпитва Лорънс кое пристанище е най-удобно за товарене на кораби.

— Да, да — каза Хамънд и махна с ръка. — Но щом сме го докарали дотам да спомене възможността за постоянна мисия, можем да се надяваме на още по-голям напредък. Сигурно сте наясно, че той е твърдо против всякакви връзки със Запада.

— Да — отвърна Лорънс.

Беше изненадан, че и Хамънд е наясно, след като знаеше какви усилия полагаше дипломатът да установи добри взаимоотношения.

— Шансовете ни да спечелим принц Юнсин са малки, но се надявам, че все пак имаме някакъв напредък — каза Хамънд. — Окуражителен е фактът, че той няма търпение да си осигури вашето съдействие на толкова ранен етап. Ясно е, че иска всичко да е свършен факт, когато пристигнем в Китай. Вероятно очаква императорът да е склонен да ни гарантира по-задоволителни условия.

— Знаете ли, той не е наследникът на трона — добави Хамънд, като видя, че Лорънс изглежда несигурен. — Императорът има трима синове и най-младият принц Миеннин вече е голям и е сочен за предполагаем престолонаследник. Не че принц Юнсин няма влияние, напротив. Иначе нямаше да получи такава автономия, че да бъде пратен в Англия. Този опит от негова страна обаче ми дава надежда, че може би съществуват повече благоприятни възможности, отколкото сме съзнавали досега. Само…

Тук той внезапно се угрижи и седна, като забрави за картите.

— Само французите да не се бяха утвърдили вече сред по-либералните среди в двора — довърши той. — Това, опасявам се, обяснява много неща, например, защо им е било подарено яйцето. Иде ми да си скубя косите. Те са съумели да спечелят благоволението на Китай, докато ние сме се поздравявали за спасеното си достойнство, когато е бил пропъден лорд Макартни, без да правим опити за възстановяване на взаимоотношенията.

Лорънс си тръгна с много по-малко чувство на вина и нещастие отпреди. Знаеше, че отказът му не беше мотивиран от никакви рационални аргументи, а се дължеше изцяло на рефлекс. Той никога нямаше да се съгласи да излъже Темерер, както му предложи Юнсин, нито щеше да го изостави в неприятна или нецивилизована ситуация. Хамънд обаче можеше да отправи други искания, по-трудни за отхвърляне. Ако им дадяха заповед да се разделят в името на особено изгодна договореност, негов дълг щеше да е не само да си замине, но и да убеди Темерер да се подчини, колкото и да не му се иска. Досега той се бе утешавал с вярата, че китайците няма да предложат задоволителни условия. Тази илюзорна утеха вече му се изплъзваше и нещастието от раздялата приближаваше с всяка измината миля.

 

 

За огромна радост на Лорънс два дни по-късно те напуснаха Кейп Кост. Сутринта, преди да отплават, група роби бяха докарани по суша и натикани в тъмниците, които се виждаха от кораба. Последва една още по-ужасна сцена. Робите още не бяха изтощени от дълъг престой в затвора, нито се бяха примирили със съдбата си. Когато вратите на тъмницата се отвориха да ги приемат, зейнали като паст на гроб, неколцина от по-младите въстанаха.

Очевидно бяха открили начин да се освободят по пътя натам. Двама от стражите паднаха под ударите на свалените окови, останалите заотстъпваха и в паниката си взеха да стрелят безразборно. Няколко стражи дотичаха от своите постове и се включиха в общото сбиване.

Това бе храбър, но безнадежден опит. Повечето размирници видяха неизбежното и се втурнаха да се спасяват поединично. Някои хукнаха по плажа, други се скриха в града. Стражите успяха да обуздаят останалите оковани роби и откриха огън по бегълците. Повечето бяха убити, преди да се изгубят от погледа, а за издирване на останалите се организираха отряди, които ги разпознаваха по голотата и раните от оковите. Черният път, водещ към тъмницата, се разкаля от кръвта. Дребните, свити на кълбо трупове лежаха ужасяващо неподвижно сред живите. В суматохата бяха убити много жени и деца. Търговците на роби подкараха останалите хора към затвора и наредиха на стражите да разчистят труповете. Не бяха минали и петнайсет минути.

Когато вдигнаха котва, нямаше песни и викове и работата отне повече време от обикновено, но дори боцманът, който иначе не търпеше никакво кръшкане, сега не сплаши никого с пръчката си. Денят отново бе лепкаво влажен и толкова горещ, че катранът се втечни и падаше от такелажа на големи черни капки. Някои дори улучиха Темерер, за негова огромна погнуса. Лорънс остави на пост куриерите и мичманите с кофи и парцали, за да чистят кожата му от капките и в края на деня те бяха капнали от умора и ужасно мръсни.

Следващият ден не се различаваше с нищо, както и дните след него. От бака брегът се виждаше неравен и неприветлив, разчупван само от скали и свлачища на камъни. Постоянно внимание беше нужно, за да се държи кораба на безопасно разстояние в дълбочините, заради капризните и променливи ветрове така близо до сушата. Мъжете вършеха работата си в жегата тихо и без усмивки — бяха научили пагубната новина за Аустерлиц.