Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (16)

На жените им идва друг ум

Събота, 8 септември 2012 г.

Вбесяващи електронни устройства в къщата 74; електронни устройства, издаващи пищящи звуци 7; електронни устройства, с които умея да си служа 0; електронни устройства, изискващи парола 12; пароли 18; пароли, които помня 0; минути, прекарани в мисли за секс 342.

7:30 ч. Току-що се събудих от прекрасен секси сън, в който се мяркаха ту Даниъл, ту Коженояке. Внезапно се усещам различна — чувствена, женствена — и все пак това ме кара да изпитвам вина, сякаш съм изневерила на Марк. Ала въпреки това… толкова е чувствено да се чувствам като една чувствена жена с нейната чувствена страна, която… Ох. Децата са будни.

11:30 ч. Цялата сутрин беше абсолютно чувствена и спокойна. Тримата започнахме деня в моето легло, като се гушкахме и гледахме телевизия. После закусихме. След това играхме на криеница. После пооцветявахме малко и накрая преодолявахме препятствия, всичко това по пижами, докато печеното пиле изпускаше прекрасен аромат от фурната.

11:32 ч. Аз съм идеална майка и чувствена жена с перспективи, изпълнени с чувственост. Имам предвид, че може би някой като Коженояке ще се присъедини към този сценарий и…

11:33 ч. Били:

— Сега, като вече е събота, може ли да поиграя на компютъра?

11:34 ч. Мейбъл:

— Искам да гледам „Спъндж Боб“.

11:35 ч. Внезапно съм завладяна от изтощение и копнея да почета вестник в пълна тишина. Само за десет минути.

— Мамо! Телевизорът е повреден.

Осъзнах с ужас, че Мейбъл е заграбила дистанционните управления. Започнах да натискам бясно различни копчета, при което се появиха бели точки, придружени от силен пукот.

— Сняг! — заяви Мейбъл въодушевено точно когато миялната започна да бибипка.

— Мамо! — викна Били. — На компютъра му падна батерията.

— Ами включи го в контакта! — отговорих и тикнах глава в пълния с кабели шкаф под телевизора.

— Нощ! — обяви Мейбъл, когато екранът на телевизора стана черен, а сушилнята се присъедини към бибипкането.

— Това зарядно не работи.

— Използвай ексбокса тогава.

— Не работи.

— Може би е от връзката с интернет.

— Мамо! Изключих летището. Не мога да го включа обратно.

Осъзнавайки, че стрелката на термостата клони застрашително към червено, забързах към стълбите с думите:

— Време е да се облечем. Ще ви поглезя! Аз ще ви извадя дрехите. — После влетях в спалнята им и изригнах: — Мразя скапаните технологии. Мамка му, защо не може просто всички да млъкнат и да ме оставят да си чета вестниците?!

Изведнъж осъзнах с ужас, че бебефонът е включен! О, боже, трябваше да се отърва от него преди векове, но като параноичен самотен родител все се боя от внезапна смърт и други подобни. Изтичах долу и заварих Били, разтърсван от ридания.

— О, Били, толкова съжалявам, не го мислех. Заради бебефона ли плачеш?

— Неееее! — писна той. — Ексбоксът е замръзнал!

— Мейбъл, чу ли мама по бебефона?

— Не — отговори тя, взряна доволно в телевизора. — Телевизорът се поправи.

На екрана се мъдреше въпрос, питащ за паролата на „Върджин ТиВи“.

— Били, каква е паролата за „Върджин ТиВи“? — попитах.

— Не е ли същата като пина за банковата ти карта, 1066?

— Добре, аз ще се справя с ексбокса, а ти набери паролата — поръчах и в този момент се звънна на входната врата.

— Не приема паролата.

— Мамоооо! — ревна Мейбъл.

— Шшт, и двамата! — троснах се. — На вратата ИМА НЯКОЙ!

Изтичах нагоре с глава, преливаща от гузни мисли — „аз съм ужасна майка, у тях все още има празнина от загубата на баща им, която се опитват да запълнят с технологии“, — и отворих вратата.

Беше Джуд, която изглеждаше фантастично, но страдаше от махмурлук и излъчваше печал.

— О, Бриджет — произнесе и се хвърли в обятията ми. — Не мога да понеса още една съботна сутрин сама.

— Какво се е случило… кажи на мама… — отговорих, а после си припомних, че Джуд не беше дете, а финансова акула.

— Помниш ли онзи мъж от сайта за запознанства, с когото излязох в деня преди „Цитаделата“? Онзи, с когото се целувахме?

— Да — отвърнах, като се мъчех да си припомня поне бегло кой от всичките беше.

— Не се обади. А снощи получих общо съобщение към всичките му контакти, в което се казва, че жена му е родила момиченце с тегло три килограма и сто грама.

— О, боже мой. Това е отвратително. Направо нечовешко.

— През всичките тези години не желаех деца, а хората все ми повтаряха, че ще променя мнението си. Били са прави. Ще поискам да размразят яйцеклетките ми.

— Джуд — заговорих й. — Направила си своя избор. Не значи, че е бил погрешен само защото някакъв тип се е оказал мръсник. За теб такъв избор е добър. Децата са… те са… — Крадешком хвърлих поглед през рамо надолу по стълбите.

Тя извади телефона си и ми показа снимка в Инстаграм, на която мръсникът държеше бебето си.

— … пухкави, сладки, розови и тежащи три килограма и сто грама, а всичко, което правя аз, е да работя и да се свалям с разни, но после оставам сама в събота.

— Слез долу — предложих печално. — Ще ти покажа колко пухкави и сладки са.

Затътрихме се обратно долу. С херувимски вид Били и Мейбъл ми подадоха рисунка и заявиха:

— Обичаме те, мамо.

— Мамо, ние ще изпразним миялната машина — добави Били. — Та да сме ти от помощ.

По дяволите! Какво им ставаше?

— Благодаря, деца — измънках и избутах Джуд обратно горе и навън от входната врата, преди да са сторили нещо по-лошо, като например да изпразнят кофата за рециклиране.

— Ще размразя яйцеклетките си — проплака Джуд, когато вече бяхме навън и приседнахме на стълбите. — По онова време технологиите бяха несъвършени. Дори примитивни. Но може да се получи, ако… Искам да кажа, бих могла да използвам донор за сперма и…

Внезапно прозорецът на втория етаж на отсрещната къща се отвори, а от него изхвърчаха две дистанционни управления за ексбокс и се приземиха с трясък до кофите за боклук.

Секунди по-късно входната врата се отвори със замах и отвътре изскочи съседката бохемка в пухкави розови пантофи, викторианска нощница и с миниатюрно бомбе на главата, награбила лаптопи, айпади и айподи. Изприпка надолу по стълбите и запрати устройствата в кофата за боклук, последвана от виещия си син и двама негови приятели.

— Неееее! Не съм си завършил нивото!

— Хубаво! — кресна тя. — Когато се реших да имам деца, НЕ съм се съгласявала да бъда командвана от сбирка неодушевени тънки черни предмети и банда техноманиаци, които отказват да вършат каквото и да било друго, освен да се взират в мониторите и да ръчкат с палци, като в същото време изискват да ги ОБСЛУЖВАМ, сякаш съм кръстоска между компютър и камериерка в петзвезден хотел. Когато още ви нямах, всички все ми повтаряха, че ще си променя мнението. И познайте какво. Взех, че ви родих. Отгледах ви. И СИ ПРОМЕНИХ МНЕНИЕТО!

Втренчих се в нея, твърдо решена, че трябва да се сприятеля с тази жена.

— Децата на вашата възраст в Индия си живеят съвсем добре на улицата — продължи тя. — Така че можете да седите на стълбите и вместо да посвещавате ВСИЧКИТЕ СИ МИСЛИ на това как да достигнете следващото ниво на „Майнкрафт“, бихте могли да използвате мозъците си, за да ме накарате ДА ПРОМЕНЯ РЕШЕНИЕТО СИ и да ви пусна обратно вътре. И да не сте посмели да докоснете кофата, или ще ви запиша за участие в „Игрите на глада“!

После отметна глава, на която се мъдреше бомбето, втурна се обратно в къщата и затръшна вратата.

— Мамо! — разнесоха се жални стонове от моя собствен сутерен. — Мамооо!

— Искаш ли да влезеш обратно вътре? — попитах Джуд.

— Не, не, всичко е наред — отговори Джуд вече по-ведра и стана от стъпалата. — Съвсем права си. Взех вярното решение. Просто имам лек махмурлук. Нужна ми е закуска с „Блъди Мери“ и днешните вестници в „Сохо Хаус“ и ще се оправя. Благодаря, Бридж. Обичам те. До скоро.

После заприпка във високите си до коляното гладиаторски сандали на Версаче, прелестна по махмурлийски.

Хвърлих поглед към отвъдната страна на улицата. Трите момчета седяха едно до друго на стъпалата.

— Всичко наред ли е? — попитах.

Тъмнокосият син се усмихна.

— Да, напълно. Просто я прихваща понякога. След малко ще й мине.

Той погледна назад, за да се увери, че вратата още е затворена, и измъкна един айпод от джоба си. Момчетата се разкикотиха и сведоха глави над айпода.

Заля ме гигантска вълна на облекчение. Бодро се запътих навътре и внезапно си припомних, че навсякъде паролата е 1890, годината, в която Чехов е написал „Хеда Габлър“.

— Мамооооо!

Сграбчих дистанционните управления на ексбокса и на „Върджин ТиВи“ и въведох „1890“, при което екраните като по чудо се върнаха към живот.

— Ето! — обявих. — Всичко работи. Не съм ви нужна. Нужни са ви само монитори. Ще отида. Да си направя. Чаша. Кафе.

Метнах дистанционните управления на фотьойла и се понесох към чайника в маниера на съседката бохемка, при което Мейбъл и Били се разкискаха.

— Мамо! — прихна Били. — Пак изключи всичко.

20:30 ч. В крайна сметка всичко помежду ни беше наред. Били си получи своето време на ексбокса, а Мейбъл гледа „Спъндж Боб“, сгушена до мен на дивана, после отидохме до Хампстед Хийт, а аз не спирах да мисля за Коженояке и колко прекрасно беше усещането от целувката. Отново се чувствах секси и започвах да мисля, че Том е прав — наистина трябва да бъда жена и да имам някого в живота си. Може би в това нямаше нищо нередно и сигурно ще звънна на Талита да й поискам номера му.