Серия
Бриджет Джоунс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mad About The Boy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Корекция и форматиране
maskara (2019)

Издание:

Автор: Хелън Филдинг

Заглавие: Бриджет Джоунс: Луда по онова момче

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Жечка Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Здравка Букова

ISBN: 978-619-150-337-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7891


На Даш и Роми

Пролог

Четвъртък, 18 април 2013 г.

14:30 ч. Талита току-що се обади и заговори с нейния си типичен настойчив тон, смесица от дискретност и драматизъм.

— Мила, обаждам се да ти кажа, че имам юбилей на 24 май, навършвам шейсет. Естествено, няма да обявявам, че е шейсетгодишнина. И си трай, защото не смятам да каня всички. Просто те предупреждавам да не си ангажираш деня.

Изпаднах в паника.

— Чудесно би било! — възкликнах неубедително.

— Бриджет, изключено е да не дойдеш.

— Работата е, че…

— Какво?

— Рокстър също има рожден ден на тази дата, става на трийсет.

Тишина насреща.

— То се знае, сигурно няма да сме заедно дотогава, но ако сме, ще е малко… — Не довърших.

— Написах „без деца“ на поканите.

— Вече ще е навършил 30 — протестирах възмутено.

— Шегувам се, мила. Естествено, че може да доведеш младата си играчка. Ще поръчам надуваем замък за скачане! Включват ме в ефир. Затварямхайдечао!

Опитах се да включа телевизора, за да видя дали действително Талита ми звъни от живо предаване в паузата за реклами, както често прави. Взех да се боря с бутоните като маймуна с мобилен телефон. Защо за включване на телевизора в наши дни са нужни три дистанционни с деветдесет бутона? Защо? Подозирам, че са ги измислили тринайсетгодишни техничарчета, състезаващи се едно с друго от спалните си, превърнати в бърлоги, само и само да накарат всички останали да си мислят, че единствени те на света не схващат за какво са бутоните, като по този начин се причиняват психологически травми в глобален мащаб.

Захвърлих дистанционните на канапето, при което телевизорът ненадейно оживя и се появи Талита в безупречен вид, прехвърлила много секси крак върху крак, докато интервюираше оня тъмнокос футболист на „Ливърпул“, дето страда от невъздържан гняв и хапе наред. И сега изглеждаше, сякаш иска да ухапе Талита, макар и по различни причини от тези на терена.

Така. Няма причини за тревога — просто ще преценя спокойно и зряло мотивите „за“ и „против“ в проблема с партито Рокстър/Талита:

„ЗА“ ДА ЗАВЕДА РОКСТЪР НА ПАРТИТО

• Ужасно ще е да не ида на юбилея на Талита. Приятелка ми е още от времето на предаването „Събуди се, Британия“, когато тя бе невъзможно великолепна говорителка, а аз бях невъзможно некомпетентна репортерка.

• Ще е забавно да заведа Рокстър, а тъкмо и ще се изфукам и ще сложа край на снизходителното съжаление към „необвързаните жени на известна възраст“, сякаш необвързаността им е неизлечима болест, докато необвързаните мъже на същата възраст са забърсвани още преди да са имали време да оформят бракоразводните документи. А и Рокстър е толкова разкошен и свеж, та сякаш по същество отрича процеса на стареене.

„ПРОТИВ“ ДА ЗАВЕДА РОКСТЪР НА ПАРТИТО

• Рокстър е човек непредсказуем и като нищо тъкмо тогава ще си науми, че не иска да бъде третиран като участник в комедия или като средство против стареене.

• Току-виж, в обкръжението на възрастни хора на шейсетгодишен юбилей вземе, че изстине към мен и ме обяви за дърта, макар аз да съм МНОГО по-млада от Талита. Честно казано, отказвам да повярвам на колко години съм. Както отбелязва Оскар Уайлд, трийсет и пет е идеалната възраст за жената — дотолкова, че много жени са решили да си останат на нея, докато са живи.

• Рокстър вероятно ще организира свой собствен купон с младежи, нагъчкани на балкона му — ще си правят барбекю и ще слушат диско от седемдесетте години с ироничен „ретро“ интерес. Сигурно в този момент измисля как да не ме покани, та приятелите му да не разберат, че ходи с жена на възраст да му е майка. Технически, при подранилия пубертет напоследък, дължащ се на хормони в млякото, може да му е и баба.

О, божичко. Тази пък мисъл откъде ми щукна?

 

 

15:10 ч. Бррр! Трябва да прибера Мейбъл след двайсет минути, а още не съм приготвила оризовите кейкчета. Уф! Телефонът.

— Ще ви свържа с Брайън Кацънбърг.

Новият ми агент! От най-истинските. Но ще бъда СВРЪХЗАКЪСНЯЛА за Мейбъл, ако проведа разговор сега.

— Може ли да позвъня на Брайън по-късно? — изчуруликах, докато се мъчех с една ръка да намажа ерзац масло на оризовите кейкчета, да ги слепя и да ги пъхна във вакуумиращо пликче.

— Става дума за сценария ви.

— Само че… в среща съм!

Ама как може да съм в среща и да обяснявам по телефона, че съм в среща? На хората секретарите им обясняват, че са в среща, не самите хора, които въобще не би трябвало да могат да обясняват нищо, след като са в среща.

Отправих се към училището и сега вече ме чоплеше отвътре да позвъня и да разбера за какво е обаждането. Брайън беше пратил сценария на две продуцентски компании и те го отхвърлиха. Но може би някоя риба беше захапала стръвта.

Преборих се с неудържимото желание да позвъня на Брайън и да му кажа, че срещата е приключила без време, но реших, че много по-важно е да съм точна за Мейбъл: ето на каква грижовна и отговорна майка съм.

16:30 ч. Пред училището цари по-голям хаос от обикновено: куп изкипрени жени, бебета в колички, мъже с бели ванове в патова ситуация за разминаване срещу свръхобразовани майчета с джипове, мъж на велосипед с контрабас на гърба, редови майчета на велосипеди с кошове отпред, пълни с дечурлига. Цялата улица беше задръстена. Внезапно притича обезумяла жена с крясъци „Назад, дръпнете се! Ама хайде! Никой не съдейства!“.

Осъзнали, че е станал някакъв ужасен инцидент, аз и всички останали лудешки отдръпнахме коли на заден ход върху тротоара и тревните площи, за да отворим път за Бърза помощ. След като улицата бе разчистена, плахо проточих врат напред да зърна линейка/кървава баня. Само че нямаше линейка, просто една много елегантна жена се настани в черно порше, даде бясна газ и изфуча по прясно опразненото платно с нафукано детенце в униформа на предната седалка до нея.

Додето се добера до крилото за предучилищна възраст, Мейбъл беше единственото дете, останало на стълбите, с изключение на последния забавил се — Телониъс, който тъкмо се канеше да си тръгне с майка си.

Мейбъл ме погледна с големите си сериозни очи.

— Хайде, стара дружке — изрече кротко.

— Тъкмо се чудехме защо ви няма — обади се майката на Телониъс. — Пак ли забравихте?

— Не! Ха-ха-ха! — отвърнах на втренчилата се в мен майка на Телониъс. — Ще тичам, че трябва да взема Били!

Успях да натикам в колата Мейбъл, като приложих традиционната чупка в кръста, за да й закопчая колана, и едва проврях ръка през бъркотията от вещи между задната седалка и предната облегалка.

Пристигнах при крилото на първокласниците и видях перфектната Николет, майчето от висока класа (перфектна къща, перфектен съпруг, перфектни деца, с едно-единствено бегло несъвършенство — името й, вероятно избрано от родителите й преди изобретяването на никотиновата дъвка „Никорет“), заобиколена от шумни като ято гъски майки на първокласници. Перфектната Никорет беше перфектно облечена, с перфектно направен сешоар и перфектно гигантска ръчна чанта. Промъкнах се плаха и задъхана в опит да узная каква е най-новата наболяла тема и тъкмо тогава Николет реши сърдито да отметне коса назад и едва не ми извади окото с ъгълчето на гигантската чанта.

— Попитах го защо Атикус още е в резервите по футбол, детето се прибира у дома буквално обляно в сълзи, а господин Уолъкър ме отряза: „Защото не струва. Нещо друго?“.

Поглеждам към наболялата тема/новия учител по физическо: стегнат, висок, малко по-млад от мен, с късо подстригана коса и голяма прилика с Даниъл Крейг. Наблюдаваше мрачно групичка разлудели се момчета, после внезапно наду свирката си и кресна:

— Ей, вие всичките! Марш бързо при гардеробите, да не започна да раздавам наказания.

— Ето, виждате ли? — продължи Николет, докато момчетата се подредиха в крива колона и заподтичваха към училището със скандиране „Раз, сър! Два, сър!“ като неориентирани бушмени, събрани да организират пролетно въстание, докато господин Уолъкър нелепо надуваше свирката в такт с тях.

— Готин е все пак — подхвърли Фарзия. Фарзия ми е любимото училищно майче, приоритетите й винаги са на място.

— Готин, ама женен — сопна се Николет. — И с деца, макар да не му личи.

— Чух, че бил приятел на директора — намеси се друга майка.

— Именно. Кой го знае има ли квалификация изобщо — отсече Николет.

— Мамо. — Обърнах се назад и видях Били в мъничкия му блейзър, с разрошена тъмна коса, с измъкната от панталоните риза. — Не ме избраха за отбора по шах. — И същите онези очи, същите онези тъмни очи, пропити от болка.

— Няма значение дали са те избрали и дали побеждаваш — казах и го прегърнах крадешком. — Важно е кой си ти.

— Има значение, разбира се. — Брр! Господин Уолъкър. — Трябва да се упражнява. Да заслужи мястото. — Отдалечи се, но много добре чух как си мърмори под нос: — То пък бива амбициозни майки, ама в това училище дал господ.

— Да се упражнява? — изрекох бодро. — Как не ми дойде наум? Трябва да сте адски умен човек, господин Уолъкър, пардон, сър!

Той ме погледна със студени сини очи.

— И какво общо има това с часовете по физическо? — додадох със сладко гласче.

— Аз водя часовете по шах.

— О, колко прелестно! Използвате ли свирката?

Господин Уолъкър остана смутен за миг, после извика:

— Ерос! Излез от лехата с цветя! Веднага!

— Мамо — обади се Били и дръпна ръката ми, — онези, дето ги избраха, ще отсъстват два дни от училище заради турнир по шах.

— Ще се упражнявам с теб.

— Но, мамо, ти си гола вода на шах.

— Не е вярно! Много съм добра на шах. Бих те!

— Не си!

— Съм!

— Не си!

— Добре де, оставих те да спечелиш, защото си дете — избухнах. — Пък и не е честно, ти учиш шах в училище.

— Може би и вие трябва да идвате на часовете по шах, госпожо Дарси. — О, ГОСПОДИ. Какво му влиза в работата на тоя господин Уолъкър, че още ни слуша? — Възрастовата граница е седем години, но ако вземем предвид психическата възраст, ще се вместите. Били съобщи ли ви другата си новина?

— О! — грейна Били. — Имам гниди!

— Гниди! — погледнах го отвратена и инстинктивно посегнах към косата си.

— Да, гниди. Всичките ги имат. — Господин Уолъкър сведе поглед надолу и видях весели пламъчета в очите му. — Разбирам, че това ще всее паника сред мамичките от Северен Лондон и фризьорките им, но просто трябва да ги срешите с гребен за гниди. И себе си, естествено.

О, боже. Вярно, Били си чешеше главата напоследък, но това го изхвърлих от съзнанието си, защото ми идваше в повече. Вече усещах как нещо пъпли по главата ми, докато умът ми препускаше. Ако Били имаше гниди, вероятно и Мейбъл имаше гниди, вероятно и аз имах гниди, а това означаваше… че Рокстър има гниди.

— Всичко наред ли е?

— Да, не, супер е! — заявих. — Всичко е нормално, направо екстра. Довиждане, господин Уолъкър.

Отдалечих се, повела за ръце Били и Мейбъл, и тогава телефонът ми изписука. Забързано си сложих очилата, за да прочета съобщението. Беше от Рокстър.

Много ли закъсня сутринта, съкровище? Да се метна ли на автобуса тази вечер и да донеса овчарски пай?

Оох! Не мога да допусна Рокстър да дойде, трябва всички да се срешем с гребен за гниди и да изпера калъфките на възглавниците до една. Не е нормално да се чудиш как да разкараш младо гадже, защото цялото семейство е полазено от въшки. Все ли на мен такива тъпи ядове?

17 ч. Нахълтваме в нашата редова къща с обичайния безпорядък от раници, смачкани рисунки, размазани банани, плюс голяма торба пособия и продукти против въшки от аптеката, отминаваме с шум и трясък партерния етаж с неговия „хол/кабинет“ (все по-неизползваем, освен за да помещава разтегателния диван и празни кашони от универсалния магазин „Джон Луис“) и слизаме по стълбите в топлия и разхвърлян сутерен/кухня/дневна, където прекарваме всичкото си време. Настанявам Били да си пише домашните, Мейбъл — да си играе с нейното семейство плюшени зайци, а аз се залавям да приготвя спагети болонезе. Обаче вече съм в пълен потрес от колебания какво съобщение да напиша на Рокстър за довечера и дали да му кажа за гнидите.

17:15 ч. Май не.

17:30 ч. О, боже. Току-що му написах: „Много ми се щеше да дойдеш, но трябва да работя довечера, затова по-добре недей“, и ето че Мейбъл внезапно скочи и взе да пее най-омразната песен на Били насреща му:

— „Забрави за парите, парите, парите!“

Тогава зазвъня телефонът.

Спуснах се към него, а в това време Били се разкрещя:

— Мейбъл, престани да пееш Джеси Джей!

От слушалката промърка гласът на секретарка:

— Свързвам ви с Брайън Кацънбърг.

— Дали е възможно да позвъня на Брайън след…

Мейбъл вече пееше с цяло гърло и гонеше Били около масата.

— Брайън е на линия.

— Неее! Не бихте ли могли…

— Мейбъл! — викна Били. — Престаниииии!

— Тихо! Говоря по ТЕЛЕФОНА!

— Здравеей! — прозвуча бодрият, енергичен глас на Брайън. — И тъй! Страхотна новина! „Грийнлайт Продъкшънс“ са готови да се пробват със сценария ти.

— Какво? — промълвих и сърцето ми подскочи. — Значи ли това, че ще снимат филм по него?

Брайън се разсмя от сърце.

— Това е филмовият бизнес! Просто ще ти дадат малка сума пари, за да го разработиш и…

— Мамооо! Мейбъл държи нож!

Захлупих слушалката с длан и просъсках:

— МЕЙБЪЛ! Дай ми тук ножа! Веднага!

— Ало? Ало? — разнасяше се гласът на Брайън. — Лора, май изгубихме връзка с Бриджет…

— Не! Тук съм! — казах и посегнах към Мейбъл, която размахваше ножа срещу Били.

— Искат проучвателна среща в понеделник в дванайсет.

— Понеделник! Чудесно! — заявих, докато се сражавах с Мейбъл за ножа. — Тая проучвателна среща нещо като интервю ли е?

— Мамооо!

— Шшшшт! — Бутнах ги да седнат на дивана и взех да се боря с дистанционните.

— Имат няколко проблемни момента със сценария и искат да ги обсъдят с теб, преди да решат дали да продължат с него.

— Да, ясно. — Внезапно се почувствах оскърбена и възмутена. Няколко проблемни момента с моя сценарий? Вече? Но какви можеха да са те?

— Така че имай предвид, те няма да…

— Мамооо! Тече ми кръъъв!

— Да се обадя ли след малко?

— Не! Всичко е наред! — уверих го отчаяно, докато Мейбъл пищеше:

— Викай линейка!

— Та какво казваше?

— Няма да искат начинаещ сценарист, който им се опъва. Трябва да намериш начин да се съобразиш с исканията им. Кротичко, без да усложняваш нещата. Ще се справиш! — отсече Брайън.

— Брат ми ще умре — захлипа Мейбъл.

— Става ли нещо там…?

— Не, всичко е нормално, супер, дванайсет часа в понеделник! — успях да изрека, преди Мейбъл да писне:

— Убих брат си!

— Добре — рече Брайън, доста изнервен. — Ще накарам Лора да ти прати адреса с имейл.

18 ч. След като фурорът бе потушен, миниатюрната драскотина върху коляното на Били бе залепена с пластир със Супермен и бяха нанесени черни точки в картона за поведение на Мейбъл, а спагетите болонезе вече се намираха в стомасите им, установих, че в съзнанието ми изникват безброй теми като в това на някой давещ се, само че по-оптимистични. Какво да облека за срещата и дали щях да спечеля „Оскар“ за най-добър адаптиран сценарий? Не приключваше ли Мейбъл по-рано в понеделник и как щях да ги прибера? Какъв щеше да е тоалетът ми на церемонията по връчването на „Оскарите“ и трябваше ли да уведомя екипа на „Грийнлайт Продъкшънс“, че Били има гниди?

20 ч. Открити гниди 9, живи въшки 2, яйца 7 (мн. добре).

Изкъпах децата и ги сресах с гребена за гниди, което се оказа страхотна веселба. Открих две въшки в косата на Били и седем яйца зад ушите му — две зад едното и цели пет зад другото. Невероятно удовлетворение е да виждаш как по белия гребен се появяват малки черни точки. Мейбъл се разстрои, защото по нея нямаше никакви, но пък на мен духът ми се вдигна, като установих, след като й дадох тя да ме среши, че и по мен липсват. Били гордо размахваше гребена.

— Имам седем!

Но когато Мейбъл се разрева, той кавалерски постави три от неговите в нейната коса, което означаваше, че трябва наново да реша Мейбъл.

21:15 ч. Децата заспаха. Изпитвах невероятна възбуда по повод проучвателната среща. Отново бях жена професионалист и ходех по работни срещи! Реших да си облека тъмносинята копринена рокля и да ида да ми направят сешоар въпреки презрителното отношение на проклетия господин Уолъкър към фризьорките. И напук на глождещото ме чувство, че навикът на жените да ходят на фризьор ги превръща в онези мъже от осемнайсети (дали не беше седемнайсети?) век, които не са се чувствали комфортно пред хора без напудрените си перуки.

21:21 ч. О, макар че не е ли неетично да ида да си правя сешоар, когато може да имам неоткрити яйца от гниди в началото на седемдневния им цикъл?

21:25 ч. Да, неетично е. Може би Мейбъл и Били също не бива да се събират да играят с другарчета?

21:30 ч. Чувствам, че трябва да кажа на Рокстър за гнидите, тъй като не е редно в една връзка да има лъжи. Но в случая по-добре излъган, отколкото полазен, а?

21:35 ч. Въшките определено поставят безчетен брой съвременни морални дилеми.

21:40 ч. Ооох! Току-що прерових целия си гардероб (т.е. купчината дрехи, струпани на тренажорния велосипед) плюс истинските гардероби и синята копринена рокля никъде не я открих. Сега нямам нищо, което да облека за срещата. Нищичко. Как може при всички тия дрехи, натъпкани в гардеробите, да имам само синята копринена рокля, дето става за обличане по важен повод?

Решавам за в бъдеще, вместо да прекарвам вечерите в лапане на настъргано сирене и борба със себе си дали да обърна чаша вино, много хладнокръвно да сортирам всички дрехи и да раздам онези, които не съм обличала от година, на бедните, като сведа нещата си до организиран минигардероб с възможност за съчетаване, та обличането да се превърне в тиха радост, вместо да е истерично ровене. И после да правя по двайсет минути на тренажорното колело. Това е предназначението му, а не да бъде гардероб.

21:45 ч. Макар че може би мога да си нося тъмносинята копринена рокля по всяко време по пример на Далай Лама с неговите роби. Стига да я намеря де. Далай Лама сигурно има няколко различни роби или химическо чистене на повикване и надали оставя робите си на дъното на гардероб, пълен с дрехи, дето не носи, купени от „Топшоп“, „Оейзис“, „АСОС“, „Зара“ и пр.

21:46 ч. Нито пък върху тренажорно колело.

21:50 ч. Отидох да погледна децата. Мейбъл беше заспала с коса, закрила цялото й лице, както обикновено, така че главата й изглеждаше като обърната със задната страна отпред, и гушкаше Плюнка. Плюнка е куклата на Мейбъл. Според мен и Били е направила някаква кръстоска от действащи лица в „Сабрина, младата вещица“, но Мейбъл е убедена, че името е перфектно.

Целунах горещата бузка на Били, заобиколен плътно от Марио, Хорсио и Пухчовците Първи и Втори, при което Мейбъл надигна глава, избъбри „Очаква ни предимно топло и слънчево време“, после отново се отпусна на възглавницата.

Гледах ги, докосвах меките им бузки, слушах похъркването им… и ето че фаталната мисъл „Де да можеше…“ превзе съзнанието ми без предупреждение. „Де да можеше…“ Мрак, спомени, мъка се надигнаха и ме погълнаха като цунами.

22 ч. Хукнах надолу към кухнята. Още по-зле: съвършено тиха, изоставена, пуста. „Де да можеше…“ Престани! Не можеш да си позволиш това. Включи чайника. Не прекосявай в тъмната страна.

22:01 ч. Звънецът на вратата! Слава богу! Но кой може да идва посред нощ?