Тери Гудкайнд
Третото кралство (57)

Петдесет и седма глава

Болката, причинена от агиела, който вече дори не я докосваше, беше така съкрушителна, че разтърсващи пристъпи на страдание заливаха ума й и й пречеха да произведе мисъл и дори да си поеме дъх.

Объркана, дезориентирана и разтреперана от глава до пети, Калан се извъртя по гръб със свити към тялото колене и ръце, притиснати до пронизвания й от болка корем. През сълзи от едва ли не предсмъртни мъки тя вдигна поглед към жената, облечена в черна кожа, която се извисяваше неподвижна над нея и я наблюдаваше.

Тя надигна вежда.

— Та какво казваше?

— Как…? — Беше единственото, което Калан успя да продума насред все така пронизващата я болка, пулсираща във всяка жилка в тялото й.

Ерика сви рамене.

— Ами, както вероятно си се досетила до този момент, Майко Изповедник, силите ти не действат. За да представляваш заплаха за мен… каквато така картинно описа и в каквато от все сърце възнамеряваше да се превърнеш… силите ти трябва да действат. — Жестоката усмивка се беше завърнала. — Не смяташ ли така?

Калан не разбираше какво се случва. Беше й трудно да проумее дори най-простички неща. Заливаше я водопад от въпроси и недоумение, които замъгляваха мисълта й.

— Ала, макар че тя не откликна на призива ти, силата е все още жива в теб и ти без колебание щеше да я използваш срещу мен, права ли съм? Опита се. Отдаде се на идеята. — Жената размаха пръст. — Това ми стигаше.

Калан не разбираше нищо. В този момент си даваше сметка единствено, че се намира в опасност и няма кой да й помогне.

Морещицата заби ботуша си в корема на Калан, точно над мястото, където я беше докоснала с Агнела си, и се наведе достатъчно близо, та да опре лакът в коляното й.

— А сега си моя.

Калан все още не беше способна да говори, а заради натиска на ботуша не можеше и да си поеме дъх докрай. Морещицата отмести крака си от корема й, изправи се и започна да върти заплашително Агнела между пръстите си.

— Е, зададох ти въпрос, Майко Изповедник. Когато ти задам въпрос, очаквам да получа отговор. — Тя се наведе, изскърца със зъби и насочи оръжието към лицето на Калан. — Ясно ли ти е?

Калан не можеше да овладее треперенето, предизвикано от нестихващата болка. Предполагаше, че ако не беше така слаба в този момент, може би щеше да понесе съприкосновението с Агнела по-добре. Ала като се имаше предвид онова, на което беше способно оръжието, вероятно не много по-добре. Ако Морещицата пожелаеше, докосването на Агнела можеше да бъде фатално.

Калан обаче все така не можеше да се примири с мисълта, че тази жена наистина е Морещица.

За момент Ерика погледа агонията на Калан с мрачно задоволство. Накрая се протегна надолу, сграбчи я за косата, вдигна я на крака и я запрати към вратата.

Калан най-сетне успя да си поеме дълбоко дъх. Гневът й кипна. Извъртя се към жената, решена да сложи край на това положение.

Агиелът отново се заби в корема й.

Калан нямаше представа колко дълго лежа свита на пода втория път. Не мислеше, че е изпаднала в несвяст, ала болката беше толкова разтърсваща, така всепоглъщаща, че й беше трудно да определи дали беше останала напълно в съзнание, или не. Не можеше да прецени колко време е минало. Представата за време сякаш беше изгубила значение и светът беше станал абсурден.

Съществуваше единствено болката. Не можеше да мисли за друго, освен за копнежа си болката да спре. Колкото и разярена да беше, колкото и да й се искаше да удуши Ерика, най-силно жадуваше болката да спре.

Ерика се надвеси над нея, сграбчи я отново за косата и я дръпна силно да се изправи.

— Достатъчно. Абатът ни чака.

Когато този път Морещицата я блъсна към вратата, Калан не се опита да се съпротивлява.

— Боже, боже, бързо се учиш.

Калан се поспря на входа.

— Как? — Това беше единствената дума, която успя да отрони.

— Как ли? Какво как?

— Как… Ти не си вярна на Ричард.

Жената направи кисела физиономия.

— Мили Създателю, не. Какво те наведе на тази противна мисъл? Не, скъпа ми Майко Изповедник, аз не съм вярна на Господаря Рал.

— Ала тази вярност, тази връзка с Господаря Рал е онова, което вдъхва сила на Агнела на Морещицата.

Възможността да разкрие сладостната истина накара Ерика да се усмихне.

— Господарят Арк вдъхва сили на моя Агиел.

— Господарят Арк ли…?

— Точно така. Господарят Арк е мой повелител. Господарят Арк ще бъде повелител на всички, само да приключи със задачата да се отърве от твоя скъп, прескъп съпруг.

Морещицата отвори вратата и блъсна Калан в коридора. Тя се препъна. Някак си успя да опре ръка в отсрещната стена и да се задържи, за да не размаже лицето си в скалата. Коридорът беше слабо осветен от няколко свещи и лампи. Също като стаята, изглежда, беше изцяло изграден от камък, който обаче далеч не беше така добре загладен.

Калан вървеше прегърбена от болка, обвила ръце около корема си и задъхана, докато изчакваше нетърпимото парене да стихне. Не отминаваше както друг път.

Ала много по-силна от болката от Агнела, далеч по-силна от това, беше агонията, която й причиняваше отсъствието на Ричард. Струваше й се, че не го е виждала от цяла вечност. Последния път, който помнеше, че го видя, беше още в Двореца, малко след сватбата на Кара и Бен. В този момент искаше единствено да се отпусне в обятията му.

Имаше чувството, че докато бе потънала в сън, той я беше целунал. Не знаеше дали е било част от виденията й, или е истина. Знаеше само, че той й липсва повече от всичко.

Ерика блъскаше Калан напред през коридори и галерии. Всеки път, щом стигнеха до някоя пресечка, Морещицата я изтикваше ту насам, ту натам. Калан нямаше представа къде се намира, нито къде отива. Бяха я довели на това място, докато беше в безсъзнание, и то й приличаше на сложен лабиринт.

Струваше й се, че може да повърне. Струваше й се, че може да припадне. Но не. Все още изгаряна от болка, тя просто се олюляваше пред жената в черна кожа.

Когато стигна по-светли части, с окачени по каменните стени на равни интервали лампи, места, които се разширяваха с нещо като входове от двете страни, които приличаха на пчелен кошер от издълбани в скалите домове, покрай коридора започнаха да се редят хора. Всички те стояха с мрачни изражения и сведени глави и я гледаха как минава. Калан си представяше, че Морещицата се наслаждава на спектакъла.

Като сви зад един ъгъл, тя видя по-голяма група от хора да стоят безмълвно в края на широк коридор. Докато ги подминаваше, те надничаха и очите им я проследяваха, неспособни да устоят на отблъскващата гледка на препъващата се покрай тях Калан, която безпомощно стенеше от непоносимата болка, причинена й от двукратната употреба на Агиела срещу нея.

Пещерата стана по-просторна и по-светла, когато от широк отвор, който явно представляваше изходът, нахлу дневна светлина. Ерика сграбчи Калан за косата и грубо я принуди да спре. Навсякъде по краищата на пещерата имаше хора, които се отдръпваха от пътя им.

Нито един не помръдна пръст, за да се опита да спре Морещицата, нито пък се осмели да възроптае. Калан си даваше сметка, че би било безполезно. По-лошо дори — най-вероятно тя щеше да ги нарани.

През отвора в пещерата виждаше надвисналите навън тежки облаци. За нейна изненада върховете на дърветата се подаваха далече долу и тя си даде сметка, че се намират на голяма височина горе в планината, а земята е някъде на разстояние под тях.

Абат Драйър стоеше близо до ръба на пропастта и гледаше с открито задоволство състоянието, в което се намираше Калан, както и унижението, на което беше подложена.

Ерика я завлече за косата към ръба на отвора в скалата, близо до абата.

— Ето ви най-после и вас — каза той в приповдигнато настроение. — Виждам, че двете с Ерика прекрасно сте се спогодили.

Калан хвърли поглед надолу към планинския склон. Забеляза част от пътечка, която се спускаше по скалите, ала не можеше да си представи как някой би могъл да слезе по толкова тесен път до долу, особено както ръмеше ситен дъждец.

— Ала вече наистина се налага да тръгваме — добави Драйър.

Калан го изгледа.

— Вие, разбира се, сте наясно, че ще ви убия.

В един миг ръката му се изстреля и попречи на Морещицата да забие Агнела си в кръста на Калан.

— Ще има предостатъчно време за това — каза й.

Ерика сведе глава.

— Както заповядате, абате.

— А сега — обърна се той към Калан и посочи към ръба на скалата на входа на пещерата — наистина трябва да вървим. Тръгвай. — Той отново махна към ръба. — От тук надолу, ей там.

Калан отстъпи три крачки назад. Беше наясно, че в разклатеното състояние, в което се намираше, нямаше да успее да се спусне безпроблемно по пътека, криеща толкова опасности. В този момент най-доброто, на което беше способна, беше да върви по равна земя.

Драйър въздъхна невъздържано.

— Е, Ерика, изглежда, Майката Изповедник предпочита да поеме по краткия път надолу.

Без да задава допълнителни въпроси и да губи време, с две бързи, широки крачки Ерика се озова до ръба и дръпна Калан за косата.

Извънредно силната Морещица спря рязко в края, с мощно усилие се извъртя в кръста и запрати Калан през отвора на пещерата навън в студената сивкава светлина.

В момента, в който тя полетя в нищото, Морещицата пусна косата й.

Калан ахна от изненада, когато се понесе навън през входа на пещерата.

Пръстите й се опитваха да се вкопчат в нещо, ала улавяха единствено въздуха.

Под себе си не виждаше нищо друго, освен земята…

Докато тази земя неумолимо се приближаваше към нея с обезпокоителна скорост, а въздушната струя я оставяше без дъх, последната мисъл на Калан беше колко много обича Ричард.