Тери Гудкайнд
Третото кралство (5)

Пета глава

Подкрепян от мъжете, Ричард последва Естер, която пък вървеше след човека, които носеше Калан. Запътилата се към скалата групичка се предвождаше от мъж с фенер, които току се обръщаше, за да се увери, че никой не е изостанал.

Калан, преметната през рамото на мъжа, бе отпуснала безжизнено ръце, дългата й коса беше сплъстена от кръв. На лунната светлина Ричард можеше да различи раните от бодливия бръшлян, с който Девата сплетница я беше завързана и държала в плен. От време на време от тези и други рани по връхчетата на пръстите й се стичаше кръв.

Ричард също имаше такива порязвания, но по-малко на брой. Тръните сигурно съдържаха някакво вещество, което пречеше на раните да зарастват, защото и неговите все още кървяха. Поне беше успял да убие Бръшляновата дева, преди тя да източи всичката кръв на Калан. Макар и сериозно ранена, все още беше жива. Докато си проправяха път през гората към селото, той изгаряше от желание да спре и сам да я излекува, но знаеше, че не е в състояние да се справи с подобна задача. За да бъде изцелението успешно, беше необходим набор от най-различни способности от страна на лечителя, сили, които в момента той не притежаваше. Беше по-разумно да потърси чужда помощ.

Щом се увереше, че Калан е в безопасност, щеше да се опита да узнае какво се беше случило с гвардейците от неговата охрана и с приятелите, които ги придружаваха. Отказваше да повярва, че хората, които обичаше толкова много, вече бяха мъртви. Само че си спомняше твърде ясно човешките кости, които беше видял.

Измъчваше го мисълта, че хората му бяха загинали, и то по така ужасяващ начин.

Когато наближи подножието на скалата, групичката си проправи път през широко поле от струпани отломки, отчупили се през годините от каменната стена. На определени места спътниците на Ричард, които вървяха в колона покрай каменните късове, трябваше да се навеждат, за да успеят да преминат под масивните скални пластове, които се бяха откъртили от планината и представляваха безредно надвиснали канари. С изненада Ричард видя как хората пред него поемат по тясна пътека, водеща право нагоре към лицевата част на каменната стена. Скрита зад гъстия шубрак, той можеше да я пропусне, ако не беше видял, че те бяха започнали да се катерят нагоре.

Беше си помислил, че вероятно разполагат със стълби, които водят до обитаеми пещери или дори до някакъв вътрешен проход, но явно единственият път нагоре беше по пътеката от естествени зъбери и тераси в скалата. Там, където нямаше естествена опора за краката, скалата беше усърдно издялана, за да се изгради път. На слабата жълтеникава светлина от фенерите той видя, че камъкът под краката му беше излъскан от стъпалата на хора, минавали по него, за да изкатерят скалата, вероятно в продължение на хиляди години.

— Какво е това място? — прошепна Ричард.

Естер отвърна през рамо:

— Нашето село, Стройза.

Ричард пропусна едно стъпало. Запита се дали тя знаеше какво означава името. Малко живи хора все още говореха високо Д’Харански. Ричард беше един от тях.

— Защо живеете там, горе? Защо не се заселите в полето? Тогава няма да ви се налага постоянно да минавате нагоре-надолу по тази коварна пътека.

— Нашият народ винаги е живял тук. — Щом видя, че тази причина не беше достатъчно задоволителна за него, тя му се усмихна разбиращо. — А не смятате ли, че пътеката би се сторила коварна и на онзи, който се опита да ни нападне през нощта?

Ричард погледна към подскачащите светлинки от фенерите на хората, които внимателно си проправяха път нагоре.

— Предполагам, че имаш право. Дори сам човек там, горе, с лекота ще отблъсне цяла армия, докато тя се мъчи да се изкачи по този път — съгласи се той и повдигна вежда. — Често ли се налага да се справяте с набези на хора, които искат да нападнат селото ви?

— Това са Печалните територии — отвърна тя, сякаш това обяснение изчерпваше всичко.

От ръмеж скалите бяха хлъзгави, затова Ричард стъпваше внимателно, докато се катереха нагоре по тясната издатина, служеща за пътека. Тя съвсем не беше достатъчно широка, за да могат двамата мъже да вървят редом с него и да му помагат, така че вместо това единият го следваше плътно, готов да го подхване, ако залитне.

За щастие, в скалата имаше забити железни скоби за захващане на особено тесните места.

За нещастие, скобите бяха от лявата му страна, а превързаната му лява ръка беше пострадала най-тежко. Болката беше толкова силна, че едва успяваше да сграбчи желязото с пръстите си, затова понякога се налагаше да прехвърля дясната си ръка, за да успее да се хване. Така му беше по-трудно да се изкачва, но пък се предпазваше от падане. Мъжът зад него се държеше за скобите с една ръка и от време на време прикрепяше Ричард с другата, за да остане изправен и да не тупне долу. Погледнеше ли надолу, бледата лунна светлина му разкриваше зашеметяваща пропаст. Когато най-сетне стигнаха върха, бяха посрещнати от скромна група хора. Щом Ричард пристъпи на откритото пространство, тълпата се отдръпна назад да направи място на пристигащите. Видя, че естествено образуваната, просторна кухина на места се стеснява и оформя няколко широки, подобни на пещери проходи, които водеха навътре в планината. По лицата на хората, които посрещнаха ранените странници, беше изписана тревога.

Сякаш дошли да поздравят завърналите се селяни, от тъмата изплуваха котки. Ричард беше забелязал няколко от внимателно пристъпващите животинки по-рано в проходите. Повечето бяха черни.

— Радваме се да видим, че всички се завръщате невредими — каза един от посрещачите. — Разтревожихме се, като се забавихте толкова дълго навън по тъмно.

Естер кимаше.

— Знам, знам. Нямаше как да го избегнем. За щастие, ги намерихме.

Преди тя да успее да ги представи, Хенрик ги зърна от заслона в сенките и се завтече да ги приветства.

— Господарю Рал! Господарю Рал! Вие сте жив!

Сред малобройната тълпа светкавично се разнесе удивен шепот. Явно не всички в селото бяха уведомени кого беше тръгнал да спасява отрядът.

— Господарят Рал… императорът на Д’Харанската империя? — попита един от мъжете, а шушукането сред стълпилите се хора не секваше.

Въпреки болката Ричард кимна.

— Точно така.

Хората започнаха да падат на колене. Ричард побърза да махне с ръка и да прекъсне тази демонстрация на почит.

— Няма нужда, моля ви.

Докато те колебливо се изправиха на крака, Ричард се насили да се усмихне на момчето.

— Хенрик, радвам се, че си добре.

Мъжът, които носеше Калан, свали отпуснатото й тяло от плещите си. Няколко души се спуснаха да помогнат.

Естер набързо му представи част от насъбралите се около тях хора, но после рязко ги прекъсна.

— Трябва да ги вкараме вътре. И двамата са тежко ранени. Трябва да се погрижим за тях.

Естер побърза да ги поведе навътре в един от по-широките тунели, а малобройната тълпа, съпроводена безмълвно от няколко котки, ги последва. По цялото протежение на пещерата в естествените цепнатини и пролуки бяха иззидани стаи. Повечето от тях, а и мрежата от тунели, бяха прокопани в полутрошливата гранитна скала. Фасадите на някои от помещенията бяха измазани с хоросан, за да се запълнят процепите. Някои имаха дървени врати, а други бяха закрити с животински кожи, като така се създаваше усещане за общност от множество по-малки домове.

Тези подобни на пчелна пита обиталища из лабиринта от дупки в земята, изглежда, предлагаха нелеко съществуване, но Ричард предположи, че безопасността, която им осигуряваха там, горе, високо в планината, беше достатъчна утеха. Облеклото на хората също говореше за аскетичния начин на живот в малкото село.

Всички те носеха дрехи от сходна груба тъкан, сливаща се с цвета на камъка.

Естер сграбчи ръкава на вървящата пред нея жена и й прошепна:

— Доведи Сами.

Жената се обърна през рамо и се намръщи:

— Сами ли?

Естер кимна решително.

— Тези двамата трябва да бъдат излекувани.

— Ама Сами ли? — повтори жената.

— Да, и побързай. Няма време за губене.

— Но…

— Върви — нареди Естер, като я побутна с ръка. — Бързай. Аз ще ги заведа вкъщи.

След като жената се завтече да доведе помощ, както беше пожелала Естер, цялата тълпа се вмъкна в един по-тесен коридор. Най-накрая стигнаха до вход, прикрит със завеса от овча кожа, където Естер влезе заедно с няколко от придружителите им. Вътре един от тях побърза да запали множеството свещи. В контраст с простата дървена маса, трите стола и скрина до едната стена, подът беше украсен с груби, ала пъстроцветни килими. Единствените други места за сядане бяха възглавници по пода, облечени в калъфки от същата скромна материя като тази, от която бяха ушити дрехите им.

Естер насочи мъжете, носещи Калан, към единия край на стаята, където те внимателно я положиха върху агнешка кожа и наредени в редица обикновени, износени възглавници. Мъжете помогнаха на Ричард да седне на пода и да се облегне на няколко възглавници.

— Трябва незабавно да се погрижим за раните ви — рече му Естер. После се обърна към някои от жените, които ги бяха последвали. — Донесете топла вода и парцали. Ще трябва да приготвим лапи. Трябват ми и превръзки, а също и игла и конец.

След като жените излязоха от помещението, за да изпълнят заръките й, Естер коленичи до Ричард. С нежни движения тя внимателно повдигна ръката му и разхлаби турникета, за да погледне под пропитата с кръв превръзка.

— Не ми харесва цветът на ръката ви. Раните от ухапване трябва да се промият — каза тя и вдигна поглед към очите му. — Освен това се нуждаете от по-даровит помощник.

Ричард разбра, че тя има предвид, че трябва да бъде лекуван от човек с дарба. Той кимна, след което се наведе настрани и внимателно отмести няколко кичура от лицето на Калан, за да може да положи вътрешността на китката си върху челото й. Имаше треска.

— Аз мога да почакам. Искам първо да се погрижите за Майката Изповедник.

Когато отново погледна към Естер, лицето й се беше вкаменило от мрачно предчувствие. Очевидно тя смяташе, че именно той се нуждае незабавно от помощ.

Ричард заговори по-меко:

— Благодарен съм за всичко, което ти и народът ти сторихте за нас, но моля ви, бих желал първо да помогнете на съпругата ми. Права си, че раните от ухапване трябва да се промият, но тя е в безсъзнание и очевидно се намира в по-голяма беда от мен. Вероятно моите рани могат да се зашият и да се превържат, докато вашият човек с дарбата се погрижи най-напред за Майката Изповедник. Умолявам ви, тревожа се за състоянието й. Искам да бъда сигурен, че тя ще се оправи.

Естер се взря за кратко в очите му, след което леко се усмихна.

— Разбирам.

После се обърна и махна с ръка.

— Питър, моля те, отиди да се увериш, че Сами идва насам.