Тери Гудкайнд
Третото кралство (17)

Седемнадесета глава

Ричард за миг замръзна на място, за да разбере откъде идват звуците. След като мислено определи източника и приблизителното разстояние, той се завтече по един от коридорите по посока на писъците. Най-малко десетина мъже го следваха по петите.

Този път всички те бяха въоръжени не с камъни, а с ножовете си. Този път имаха по-добра представа срещу какво се изправят и какво трябва да сторят. Нищо друго, освен накълцване на парчета нямаше да възпре нападателя.

Ричард знаеше, че се движи в правилната посока, защото писъците ставаха все по-оглушителни. Въпреки това, докато тичаше по коридорите, от време на време му се налагаше да спира за малко на разклоненията, за да се ослуша. Звукът измамнически отекваше из проходите и му беше трудно веднага да определи по кой от тях трябва да поеме. Тичаше възможно най-бързо из тясната, подобна на пчелна пита мрежа от стаи и тунели, със съзнанието, че всяко забавяне означава, че още хора ще бъдат ранени или ще умрат. Ядосваше се, че трябва да спира на разклоненията и да се ослушва за източника на виковете за помощ, за да е сигурен, че се движи в правилната посока.

Като наближи писъците, осъзна, че идват от мястото, където беше оставил Калан.

Тази мисъл щеше да го пришпори да се затича още по-бързо, ако вече не препускаше с всички сили и с дивашка невъздържаност през помещенията и не прелиташе през разклоненията, без да забави крачка.

На излизане от един сумрачен ъгъл той налетя право на някакъв едър мъж. Той беше корав като дъб и едва се помръдна, когато Ричард се блъсна в него. Не го беше видял, защото човекът беше тъмен и съсухрен като първия от двамата мъртъвци, с който се бе сражавал. Смърдеше на смърт също като тях. Ходещият труп беше толкова потъмнял от разложението, че напълно се сливаше със сенките.

Ричард залитна назад, но в същия момент видя, че е прекъснал нашественика в мига, в който души някаква жена. Щом фенерите на мъжете, идващи подире му, осветиха нападателя и неговата жертва, Ричард видя, че лицето на жената е посиняло и изцъклените й очи са неподвижни и приковани в една точка. Тя никога повече нямаше да закрещи.

И двете ръце на нападателя бяха обвили шията на жената. Беше я вдигнал във въздуха и прекършваше врата й. Той извърна глава, при което се чу звук от изпукване и чупене на кости и изсъхнала кожа. Мъжът се взря в Ричард със светещите си червени очи и изрева застрашително.

Ричард замахна с меча си и мощният удар отсече и двете му ръце от лактите. Жената се строполи на земята като чувал със зърно и се свлече в безжизнена купчина. Мъжът отново изрева и се спусна към Ричард с протегнати напред чукани, широко отворена уста, готов за атака с оголени зъби, тъй като беше останал без ръце.

Един светкавичен замах разполови главата на мъжа точно през средата на зейналата му уста. Черепът му се пръсна на парчета. Както плътта, така и сухожилията се раздробиха от силата на удара. С още два замаха мечът насече мъжа на парчета. Ричард видя как пръстите на отрязаните ръце на пода продължават да се мъчат да сграбчат нещо и да нападнат някого, но не успяват нито да открият, нито да достигнат своята жертва.

Ричард, все още възпламенен от гнева на меча си, се обърна към мъжете:

— Трябва да изгорите всички остатъци от тези хора. Съберете парчетата и ги запалете.

Мъжете сведоха поглед към пръстите на едната ръка, които се мъчеха да се доберат до Ричард по пода.

Той стъпка все още живата ръка с тока на ботуша си и размаза пръстите в прахта.

— Нямам представа какво се случва — каза, — но ми се струва, че няма място за съмнение, че е замесен някакъв вид окултна магия. Не искам нищо от това заклинание да остане тук, сред вас. Изгорете всичко. Ясно ли е?

Мъжете до един кимнаха покорно, стреснати от разпаления глас на Ричард, при все че разбираха, че гневът му не е насочен към тях.

Чуха се още писъци и Ричард се обърна по посока на звука. Осъзна, че ходещите мъртъвци сред тях са повече от трима.

Отново препусна в лудешки бяг натам, откъдето идваха виковете. Запита се колко ли неприятели са успели да се промъкнат в пещерата. Ако имаше още много, можеше да затрият половината село, преди Ричард да смогне да ги намери и да ги изтреби до крак.

Докато си проправяше път по тесните коридори, му се налагаше да се провира покрай мъже, жени и деца, които бягаха като обезумели да се спасяват от заплахата. Някои от тях ронеха сълзи, други пищяха, но всички до един бяха обхванати от паника и не знаеха какво друго да направят, освен да избягат по-далеч от опасността.

Ричард попадна на разклонение с няколко коридора и последва вледеняващите кръвта стенания по най-широкия от тях. Беше го разпознал това беше пътят към малкия дом на Естер. Чудовището беше наблизо. Настигаше го. Както се беше задъхан, вдиша отвратителната миризма на разложение и смърт. Това му напомни за докосването на смъртта, което викът на Бръшлянената дева беше отприщил и притаил вътре в него.

Погледът му долови светкавично движение в далечината и нечия сянка се скри зад ъгъла. Ричард внезапно спря насред устрема си до един вход, закрит с овча кожа. Промуши се вътре и на светлината на свещите видя, че Калан лежи на постелката от агнешка кожа там, където я беше оставил. Естер също беше там и стискаше нож в ръка, застанала покровителствено над Калан. Ричард беше наясно, че тя нямаше шанс срещу някой от ходещите мъртъвци, но въпреки това бе готова да премери силите си.

Сами беше изчезнала.

Ричард пусна обратно покривалото над вратата и отново се втурна в преследване на надвисналата над тях заплаха. Затича се към писъците на уплашените хора, които нападението явно беше вдигнало от постелите посред нощ. Налагаше му се да изблъсква някои от сънените селяни, които стояха вцепенени в тъмните проходи.

Изведнъж отново мярна смътно движение на нечия дребна фигура, която се стрелна през един кръстопът и веднага се шмугна в страничен тунел. Тъмна сянка я последва с рев. Трето очертание също влезе в прохода след нея и Сами.

За миг съществото се спря и погледна към Ричард. В тъмнината на тунела той не успя да различи много от ходещия труп, но видя пронизващия червеникав блясък в очите му. Светлината им сякаш извираше не просто от мрака в тунела, а от самата смърт. В следващия момент ходещият мъртвец изчезна в сенките на страничния тунел, по следите на Сами.

Ричард хукна след тях колкото може по-бързо. Тичаше с такава скорост, че мъжете, които го следваха, започнаха да изостават. И понеже той препускаше след нашествениците и увеличаваше разстоянието между себе си и онези зад него, не можеше да се възползва от светлината от техните фенери. Ала въпреки че му беше трудно да вижда, не спря да тича. От време на време имаше по някоя стая от едната или другата страна на тунела, в която бяха запалени свещи, чиято мъждива светлина се процеждаше навън в галерията, само колкото да успее да зърне бегло пътя, без да се налага да забавя крачка.

В тъмното се сблъска с втория от мъжете, който гонеше своя другар и Сами. Не се виждаше добре, но му беше достатъчно да разбере, че този човек също е ходещ мъртвец. Дори без възможността да го огледа подобаващо, миризмата сама по себе си беше безподобна.

Човекът се спря и се обърна да види кой го следва, но Ричард вече беше до него и замахваше с меча с все сили. Таванът не беше особено висок, затова нямаше как да вложи толкова мощ в удара, колкото му се искаше. Но все пак това острие не се задвижваше само от едните мускули, точно както тези мъже не бяха тласкани единствено от самия живот.

В мига, в който мъжът отвори уста да изреве заплашително към Ричард, оръжието се стовари с цялата си сила и мощ. Острието го разсече от темето до средата на гърдите. Части от главата и врата се откъснаха от трупа.

Ричард нямаше намерение да чака да види дали това ще е достатъчно. Разярен сипеше удари по човека, като крещеше от яд през цялото време, докато не го накълца на парчета. Щом хората с фенерите ги настигнаха, Ричард най-после успя да види, че този нашественик вече не представлява заплаха, по-страшна от пръснати из галерията останки.

Обезвредил тази опасност, той вдигна поглед. В далечината от някаква стая вдясно се процеждаше светлина от разпалени свещи. Видя силуета на другия човек да се насочва към нея. Светлината беше достатъчна, за да успее Ричард да забележи, че тунелът отвъд стаята представлява задънена галерия. Сами беше хваната в капан. Нямаше накъде повече да тича, нямаше път за бягство.

Ричард се втурна в прохода с ясното съзнание, че участва в надпревара да убие човека, преди той да е убил Сами. Закрещя в опит да разсее врага. Мъжът не му обърна никакво внимание. То беше насочено неотлъчно към неговата жертва.

Тромавият труп стоеше точно пред входа на стаята и надзърташе вътре. Ричард не беше достатъчно близо. Тъмната сянка обърна взор към него с искрящите си очи, след което отново ги насочи към стаята. Изрева застрашително и нахлу вътре.

Ричард се затича с всички сили. Тъмният силует изчезна в стаята в края на задънения коридор. Не беше достатъчно близо. Нямаше да стигне навреме. Знаеше, че Сами няма никакъв шанс.

Беше тъкмо до входа, когато огромната, тъмна сянка изхвръкна назад от помещението, запокитена в отсрещната стена на тунела. От сблъсъка се вдигна прах.

Човекът явно беше зашеметен, но бързо се окопити. В момента, в който се изправи на крака, Сами се показа на входа на стаята.

Ричард почти бе стигнал, но все още не беше достатъчно близо. Сами и нападателят й се намираха твърде далеч, за да може той да й помогне.

Човекът отново ревна гръмовно в яростта си и се спусна към момичето. Сами изпъна двете си ръце напред с вдигнати нагоре длани, сякаш наистина вярваше, че може да възпре нападението на огромния мъж.

За изненада на Ричард обаче той за втори път полетя назад и отново се блъсна в стената.

Когато се съвзе от удара и се нахвърли върху момичето, то се опита да го спре за трети път, но не се получи, при което Сами изпищя.

Ричард обаче вече беше там. С един мощен удар, мечът отсече главата и едното рамо на чудовището. Вторият замах последва като светкавица и отряза другата му ръка в момента, в който тя посягаше към Ричард. С още няколко бързи движения той накълца тялото през кръста, след което разсече краката през средата на бедрата.

Главата, заедно с врата, едното рамо и все още прикрепената към него ръка, лежеше на земята и гледаше нагоре със застрашителните си, огненочервени очи. Ръката се протегна и сграбчи глезена на Ричард. Той стремглаво стовари меча няколко пъти подред и я посече, ведно с главата. След като я направи на парчета, смаза дланта с тока на ботуша си.

Изправи се задъхан с меча в ръка яростта на оръжието бушуваше в тялото му и извикваше собствения му гняв от глъбините му. Килна глава и се заслуша, но не чу нито още викове, нито пък рев. Този сякаш беше последният.

Сами се втренчи в него.

— Добре ли си? — попита я.

Тя кимна и въздъхна дълбоко с облекчение.

Той я придърпа към себе си и с ръката, в която държеше меча, обгърна крехките й рамене, благодарен, че е стигнал навреме. Тя му беше спечелила няколко безценни секунди, докато той успее да дойде и да унищожи заплахата веднъж завинаги.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита отново. — Убедена ли си, че не те е наранил?

Сами отметна няколко кичура от напрашената си къдрава черна коса от лицето си и сведе поглед, внимателно оглеждайки тленните останки.

— Да, добре съм — увери го тя. Звучеше удивително спокойна.

— Тогава, ако обичаш, кажи ми какво си мислиш, че правиш? — скръцна със зъби Ричард, а юмрукът му затегна хватката си около ефеса на меча. Наведе се към нея. — Наредих ти да защитаваш Майката Изповедник. Като излизах, ясно ти казах да останеш там и да я пазиш.

— Пазех я…

— Докато не побягна. Доверих ти се да я закриляш, а вместо това ти си избягала. Не те виня, че си се изплашила, но разчитах на теб, а ти не си останала там да я опазиш.

Сами поклати глава.

— Защитавах я…

— Нахлули са навътре из пещерите да я търсят. А ти си избягала.

Сами скръсти тънките си ръце и го изгледа кръвнишки.

— Те не бяха дошли за Майката Изповедник. Преследваха мен.

— Няма как да го знаеш.

— Напротив, знам го. — Тя продължаваше да го гледа свирепо изпод свъсеното си чело. — Затова и побягнах… за да я защитя, като отвлека вниманието на нашествениците. Така можех да я предпазя най-добре.

Ричард изопна гръб.

— Какви ги приказваш?

— Тя ранена ли е? Не. Да не би чудовищата да са в стаята и да я разкъсват на парчета? Не. И защо, мислите, е така?

След като Ричард не отговори, тя се приведе към него.

— Не са там и в този момент не отнемат живота й, защото преследваха мен. Като се появиха в стаята, дори не я погледнаха. И двамата следяха мен с пламтящите си червени очи. Щом пристъпиха към мен, аз се отдръпнах в другия край на помещението да видя какво ще направят. Погледът им си остана прикован в мен. И знаете ли какво сториха после?

— Спуснали са се към теб, а не към нея — предположи със значително по-мек тон Ричард.

— Точно така. Сякаш дори не я забелязаха. Вниманието им беше изцяло насочено към мен. Нахвърлиха се върху мен. Опитах всеки вид магия, който ми е известен, за да ги спра. Признавам, че не знам много за тези неща, нито пък имам голям опит, но пробвах всичко, което знам. Нищо не даде резултат.

После си спомних какво разказваше Хенрик, че са сторили приятелите ви, затова запратих въздушно кълбо, както са направили и те. Това не им нанесе такава вреда, каквато трябваше, но поне ги отблъсна достатъчно задълго, че да успея да стигна до вратата. В този момент те оставиха Майката Изповедник и ме погнаха. И двамата тръгнаха след мен.

Тя се потупа по гърдите.

— След мен, не след нея. Така че, да, избягах, но го направих, за да я защитя по единствения възможен начин като принудя тези чудовища да ме последват, за да мога да ги примамя по-далеч от нея.

Изплаших се. Но макар че се страхувах, знаех, че трябва да измисля нещо. Зачудих се дали не мога някак да ги прилъжа в тунел без изход. И после, като дойдох насам, ми хрумна да ги вкарам в тази стая и да се промъкна покрай тях, както го бях сторила преди, а след това да срутя прохода и да ги затрупам тук, долу.

Ричард се огледа на светлината на фенерите в ръцете на мъжете, изчакващи по-нагоре по коридора. Наистина тунелът представляваше задънена галерия, в края на която имаше една-единствена стая. Ако не беше стигнал навреме, планът и може би щеше да проработи. Разбира се, можеше да се случи и тъкмо обратното. Като нищо можеше да я заколят.

И все пак от всички хора в малкото село тя единствена беше измислила нещо, с което да противостои на опасността. Единствено тя беше съставила план и беше действала съгласно него.

Ричард прокара пръсти през косата си и въздъхва.

— Извинявай, Сами. Права си. Извършила си нещо много смело. Благодаря ти, че си го сторила, за да предпазиш Калан.

— Не е нужно да се извинявате — каза тя и го удостои с плаха усмивка. — По погледа ви виждам, че се намирате под влиянието на магията на меча. Виждам също така, че неговият гняв е единственото нещо, което ви държи на крака. Трябва да ви излекувам. Не бива повече да го отлагаме.

Още докато кимаше, той си даде сметка, че раните му отново се бяха отворили в боя. Кръвта се стичаше по ръцете му и се процеждаше от пръстите. След като неотложната необходимост да отблъсне нападението беше отминала, той се чувстваше все по-замаян, а болката отново го завладяваше.

— Чуй ме, Сами, много от твоите съселяни са ранени. Някои от тях доста лошо. Нуждаят се от помощта ти. Моля те, погрижи се първо за тях.

Неистово искаше да осигури помощ за Калан, но знаеше, че някои от онези хора се нуждаят по-спешно от нея. В противен случай мнозина щяха да загинат. Реши, че може да почака.

Погледът на Сами се плъзна по тленните останки на пода пред стаята, в която беше възнамерявала да вкара в клопка преследвачите си. Тя не просто изглеждаше разтревожена за хората от селото, които бяха ранени; на Ричард му се стори, че изглежда някак по-пораснала от преди.

Момичето се втурна към другия край на задънения тунел.

— В такъв случай по-добре да побързаме — каза му през рамо.

— Добре — отвърна Ричард и прибра меча в ножницата.

В мига, в който острието се прибра на мястото си, гневът, пламтящ в него, угасна. Заедно с него замря и неговата собствена ярост.

В същия този момент цялата тежест на усилието от изпитанието и потресаващата болка от всичките му рани се стовари върху него с пълна сила. Мечът беше единственото, което я обуздаваше.

Не усещаше пръстите си.

Струваше му се, че тунелът се сгромолясва върху него и задушаващата му тежест го смазва.

Успя да направи само една крачка, преди светът да се преобърне и подът да се устреми към него. Всичко му се струваше странно далечно, все едно гледаше земята от огромно разстояние през дълга, тъмна тръба. Разтревожените викове, които чу някъде около себе си, му се струваха зловещо приглушени.

Още преди подът да го застигне, над него се спусна мрак, който погълна света.