Тери Гудкайнд
Третото кралство (20)

Двадесета глава

Саманта нежно докосна с тънките си пръсти образа на Милостта, издялан във вратата.

— Това е нашият дълг — каза тя. — Нашият дълг към света на живите.

— Искаш да кажеш, че сте пазители на онова, което символизира Милостта?

— Точно така — отвърна тя и отвори вратата.

Ричард не можеше да си представи как в толкова отдалечено място тези хора могат да бъдат пазители на Милостта. Символът обземаше всичко съществуващо. Погледна назад към Калан, за да се увери, че тя все още диша спокойно, преди да последва Саманта през украсения с образа на Милостта вход, чиято роля сякаш беше да напомня за този дълг.

Стаята отвъд вратата, също толкова добре съградена като външната, беше слабо осветена от няколко свещи. Встрани до рогозката, на която момичето вероятно беше спало, докато го чакаше да се събуди, лежеше избутано измачкано одеяло. До извита пейка, под която имаше малък вързоп и кожен мях за вода, стоеше прост на вид, но добре изработен висок шкаф.

Саманта го поведе по тъмен коридор в задната част на стаята. Пътьом взе от рафт фенер и го запали с един-единствен жест, леко трепване на дланта, при което дарбата й произведе искра, която възпламени фитила. Фенерът хвърли мека светлина към тунел, който беше много по-дълъг, отколкото Ричард очакваше.

Проходът ги преведе покрай няколко стаи, които Ричард сметна за още спални. В стената беше издълбана плитка ниша. Върху три дъсчени лавици в нея бяха подредени няколко малки, простички глинени фигурки. Едната представляваше овчар и няколко овце. Другата мъж, заслонил очи с ръка, очевидно взрян някъде в далечината. На по-долните рафтове имаше малко книги и няколко сгънати чаршафа. Подминаха още няколко затъмнени помещения от двете страни, след което тунелът продължи напред без прекъсване, навлизайки все по-навътре в планината, докато най-сетне не свърши с твърде чудноват задънен изход.

Единственият отвор в края на коридора, изглежда, беше запушен от каменна плоча. В центъра й беше гравирано още едно изображение на Милостта. До входа Ричард забеляза вклинена в стената метална пластинка. Беше ръждясала и покрита с дупчици от времето; дотолкова се беше сляпа с камъка в стената, че той без малко не я пропусна.

Беше виждал подобни метални пластини и преди, макар да бяха в по-добро състояние. Освен това бяха разположени на важни места с ограничен достъп. Тези пластини представляваха нещо като ключалка, ключа към която беше дарбата.

В миналото дарбата на Ричард му беше позволявала да влиза в много такива защитени проходи и разрешени за тесен кръг от хора места. Беше му осигурявала достъп дори до зони, оградени със смъртоносни щитове, преодоляването на които изискваше както адитивна, така и субстрактивна магия, места, в които никой не беше успявал да пристъпи от столетия.

— Никой друг от вашето село, от хората, които не притежават дарбата, не може да влезе тук, нали?

Саманта поклати глава.

— Не. Това място е предназначено единствено за притежаващите дарбата. Никой друг не може да дойде тук. Повечето хора поне мъничко се страхуват от дарбата и никой не би влязъл в тези стаи, освен ако е изрично поканен, а никога не съм чувала някой да е бил извикан чак толкова навътре. Дори не съм чувала друг, освен притежателите на дарбата, да споменава мястото. Не съм съвсем сигурна, но даже си мисля, че никой, освен нас, не знае за съществуването му.

Ричард опря длан до пластината, за да отвори вратата. Не се случи нищо.

— Моята дарба не може да я отвори — каза, леко изненадан.

Спомни си, че не беше успял да се позове на дарбата, за да защити или да излекува Калан. Това беше допълнително потвърждение, ако изобщо имаше нужда от такова, че по някаква причина силите му са изчезнали.

С плавни движения пръстите на Саманта проследиха контурите на Милостта, издълбана в затулващия входа камък, като го правеха в правилна последователност, както следваше да се изрисува Милостта. Първо външния кръг, символизиращ границите на живота, после квадрата в него, който изобразяваше света на живите, сетне втория кръг в квадрата, който символизираше началото на живота, после звездата с осем лъча във вътрешния кръг, която представляваше Сътворението. Накрая пръстите й обходиха линиите, които излизаха от всеки връх на звездата, пресичаха вътрешния кръг, който бележеше началото на света на живите, след него външния, който изобразяваше края на живота и началото на света на мъртвите.

— Дарбата — промълви Саманта, докато докосваше последния лъч, — такава, каквато е предопределена да бъде.

Ричард се намръщи, зачуден накъде води разговорът.

— Светът на живите и светът на духовете, неразривно свързани от искрата на дарбата. Както е предопределено да бъде — повтори тя. — В съответния надлежен ред — натърти. — Светът на живите, а след като дойде краят на живота, този на духовете — Отвъдният свят, светът на мъртвите.

— Знам — каза той, все така навъсен, тъй като продължаваше да не разбира какво се опитва да му каже, но също така малко смутен от лекотата, с която тя беше възприела загадъчността в природата на магьосницата.

— Споменахте, че дарбата не ви служи сега.

— Точно така.

— Наученото от майка ми за дарбата и обвързаността й с всичко, представено от Милостта, ме кара да мисля, че причината да не ви служи, е, че тя е компрометирана.

— Не спирай. Слушам те.

— Във вас се крие смъртта, нали така?

— Опасявам се, че да.

— Смърт в света на живите — каза тя и надигна вежда многозначително. — Това не бива да се случва. Не съблюдава реда такъв, какъвто го предпоставя Милостта.

Следва да има два свята — този на живите и този на мъртвите. Всеки един съществува на определено място, както посочва Милостта. Във вас едновременно живеят и двата, на едно и също място. Това смущава реда на Милостта.

Ричард усети, че го полазват тръпки. Досега не го беше разглеждал по този начин.

— Ето така разбрах, че вие сте избраникът — каза му тя с поверителен тон, като се наведе по-близо.

Ричард още повече смръщи чело.

— Какво искаш да кажеш?

— В този момент вие не принадлежите нито на кралството на живота, нито на кралството на смъртта.

— И как това ме превръща в онзи, когото си мислиш, че търсиш?

— Сега ще ви покажа — отвърна тя, като се изправи.

Положи ръка върху металната пластина. В мига, в който я докосна, камъкът пред входа започна да се претъркулва надясно, разкривайки друг проход отвъд този. Ричард изчака мълчаливо, вперил поглед в мрака, докато грохотът от хода на тежкия камък не стихна и той не спря встрани от отвора.

— Какво е това място?

— Място за притежателите на дарбата от Стройза. За тези, които стоят на стража.

Ричард се запита над какво ли точно бдят. Пристъпи вътре и се насочи към отсрещната стена, към скоба, която придържаше кристално кълбо. Знаеше какво представлява то. Често беше използвал светлинните сфери, останали от древни времена.

Ала при приближаването му този път кристалното кълбо си остана тъмно. Потърка с върха на пръстите си гладката повърхност, но тя остана безжизнена и черна.

Щом Саманта дойде по-близо и посегна към сферата, тя засия, осветявайки галерията. После взе светещото кълбо в ръце и върна фенера обратно в прохода, след което докосна друга метална пластина от вътрешната част на стената, за да ги затвори вътре. Масивният камък започна да се претъркулва обратно пред отвора.

— Дарбата ми явно не действа и върху това — обезсърчено каза Ричард и махна към светлинната сфера.

— Онова, което не разбирам — започна тя и трепна намръщено, — е защо, при положение че дарбата ви не работи, магията на меча ви не е изгубила силата си. Изглежда ми като противоречие.

— Ако твоята теория е вярна, а аз смятам, че е, тогава съвсем не е противоречие. Дарбата ми е нещо вътре в мен. — Ричард извади меча с няколко сантиметра, след което го остави да се плъзне обратно в ножницата. — Той, от друга страна, в същността си е външна магия, нещо сътворено. Не се нуждае от дарбата, за да се задейства. Всеки, включително и хора, които не я притежават, биха могли да си послужат с меча и да се облагодетелстват от магията му. Тя не зависи от никой човек. Нуждае се само от стремленията на онзи, който го владее.

Саманта кимна замислено при обяснението му.

— В това има смисъл.

Ричард обърна поглед назад към пътя, по който бяха дошли.

— Само че това означава, че Изповедническата сила на Калан вероятно също се е изгубила. Тя е родена Изповедник. Вродено и е, точно както аз съм роден с дарбата си.

Осъзнаването, че Калан по всяка вероятност ще се окаже без защитата на Изповедническата си сила, беше обезпокоително.

Саманта кимна.

— Тя също е докосната от смъртта като вас, така че сигурно сте прав. Порядъкът на съществуването й е компрометиран също като вашия. Също като вас, макар още да е жива, тя носи смъртта в себе си. Единствената разлика е, че в нейния случай присъствието на смъртта е по-дълбоко, отколкото при вас.

По този начин и двамата съществувате едновременно и в двата свята кралството на живота и кралството на смъртта. — Саманта се приближи малко до светлината от сферата и надигна вежда, за да се увери, че той я слуша внимателно. — Тези два свята не бива да се преплитат.

— Чудесно — измърмори Ричард, вече разтревожен, че освен всичко друго, Калан не разполага със защитата на силата си.

— Хайде — подкани го Саманта и тръгна по каменния коридор.