Тери Гудкайнд
Третото кралство (48)

Четиридесет и осма глава

Загърбили тъмната гора, на светлината на закритото от тежки облаци сиво небе Ричард и Саманта се взираха в чудовищните размери на изникналия пред очите им градеж.

Нямаше как да се види древната сила, вложена в създаването на тази стена и в превръщането й в предел на злото. С очите си Ричард виждаше обаче, че самата стена представлява физическа бариера със зашеметяващи пропорции. Беше му се сторила голяма още като я видя през портала в Стройза, ала отблизо от колосалния й размер кръвта му се смрази.

Въпреки крепкостта и големината на самата стена, както и могъществото на заклинанията на магьосниците, чиито способности Ричард дори не можеше напълно да си представи, каквото и да се намираше от другата страна, някак беше успяло да избяга.

От своето открито място сред канелена папрат и разлистени каменни дъбове, през които им се откриваше гледката, затулена от изправените на пост в края на гората борове, Ричард успя да види, че все още се намират доста встрани от портите, точно каквото беше и намерението му, за да не се натъкнат на тръгнали на юг от Третото кралство полухора. Искаше да остане скрит, за да има възможност да проучи терена.

— Хайде — подкани Саманта и продължи напред.

Уверил се, че без съмнение най-после са достигнали стената, той закрачи по-бързо. Саманта трябваше да подтичва, за да не изостава. При все че влагаше повече усилия да се придвижва по-бързо, Ричард не спираше да оглежда бдително околността за признаци за дебнеща опасност. Не искаше да го сварят неподготвен и ненадейно да му се наложи да се бие с пълчища полухора в гората.

— Какво ще правим, като стигнем там? — попита Саманта, задъхана от усилието да го догонва.

— Все още не съм съвсем сигурен. На първо време трябва да минем през портите. След това да продължим да се движим на север, докато не открием земите на шун-тук.

— А после какво?

Ричард се намръщи и я изгледа през рамо.

— После ще спасим нашите близки, държани в плен там.

— И как ще го направим?

Ричард предпазливо скочи по няколко камъка, за да прекоси малък бавен ручей.

— Ще ми се да знаех. Ще се наложи да преценим ситуацията на място и чак тогава да намислим план.

— Навярно ще мога да използвам магия, за да помогна някак. Нали се сещате, да им отвлека вниманието или нещо такова.

— Или нещо такова — каза Ричард.

Оживила се първоначално, че вече се намират толкова близо, сега Саманта потъна в тревожно мълчание. Най-накрая изплю камъчето за естеството на притесненията си.

— Господарю Рал, нали помните как Джит ви беше пленила?

Ричард отмести нисък боров клон встрани, като го задържа, докато мине и тя.

— Имаш предвид как ни беше вплела във всички онези бодливи тръни ли?

Саманта кимна и се наведе, за да се провре под клона, който той държеше.

— Ами ако шун-тук правят така с всички, които сме тръгнали да спасяваме?

Веждите на Ричард се сключиха.

— Не разбирам какво се опитваш да кажеш. Питаш какво ще правим, ако всички са оплетени в бодливи тръни ли?

— Не съвсем. — Тя надникна иззад гъстата си черна коса и срещна погледа му. — Нали се сещате какво са сторили с Майката Изповедник? И какво са се канили да сторят с вас?

Изведнъж той осъзна какво иска да каже тя.

— Ах. Имаш предвид начина, по който режеха Калан и източваха кръвта й ли?

— Точно така. Казахте, че са източвали кръвта й и са я събирали в купи, с които са хранели Джит.

Помръкнал, Ричард се извърна леко към нея, докато крачеше между извисяващите се дървета.

— Те са източвали кръвта й, Господарю Рал. Щели са да го сторят и с вас, ако не бяхте успели да убиете Джит и да избягате. Тя е събирала и пиела кръвта на Майката Изповедник, точно както е правела с всичките си жертви.

Ричард се спря.

— Какво искаш да кажеш?

— Помните ли какво рече онзи мъж при потока, преди да го убиете? Каза, че иска да изпие топлата ми кръв. В хрониката на Наджа се споменаваше, че поглъщат и последната капка кръв на човек, защото вярват, че душата може би се крие там и се опитва да избяга. Разбирате ли накъде бия? Те смятат, че душата обитава живия човек и може да се измъкне. Значи, пият кръвта с надеждата, че ще я уловят, докато го напуска.

— Значи, ти се чудиш дали шун-тук, за разлика от другите хора, които ти уби там, в гората, не са развили въображението си чак дотам, че да смятат кръвта за „жизнената сила“ на човек, за материала, от който е направена душата, и може би пленяват хора, за да източват кръвта им в опит да извлекат душата, да я изпият и да я поемат в себе си.

Саманта сви крехките си рамене.

— Не зная. Може би да. В края на краищата Джит е дошла от Третото кралство, така че онова, което стори на Майката Изповедник, сигурно трябва да ни говори нещо за това какви са хората там и как разсъждават. Онзи мъж, изглежда, мислеше същото, нищо, че другите, които убих в гората, бяха по-диви и просто искаха да ни изядат.

Ричард не се беше замислял за това.

— Предполагам, че е възможно.

— Майка казваше, че е трябвало да се досети, че заселването на Джит в блатото е знак, че тя е била една от първите, които са избягали отвъд Северната стена. Упрекваше се, задето не си е дала сметка, че това е бил един от знаците, че в Северната стена е настъпил пробив.

Ами ако, освен това, Джит разкрива начина, по който мислят и действат тези полухора? Ами ако шун-тук са искали да се сдобият с пленници заради кръвта им, както ние гледаме животни за мляко? Ами ако ги държат в плен само за да източват кръвта им, мислейки си, че само чрез нея могат да си присвоят душите им?

— Думите ти звучат донякъде разумно — въздъхна Ричард, — ала в такъв случай защо като че ли държат да взимат в плен само притежаващите дарбата?

Саманта не разполагаше с отговор.

— Освен ако всъщност смятат, че кръвта на родените с дарбата притежава някакви специални качества — продължи линията на разсъжденията й Ричард. — Разбира се, причината да се стремят да пленяват хора с дарбата може да е далеч по-зловеща.

— По-зловеща причина ли? Каква например?

Ричард обмисляше идеята, потънал в мрачно мълчание, докато си проправяше път между големи и малки клони по посока на сивкавата светлина напред.

— Не знам. Може да е нещо по-сложно. Основното обаче е, че конкретната причина всъщност е второстепенна грижа. В действителност най-важното в този момент е решението, не самият проблем. Ако шун-тук наистина ги държат в плен и нашите хора са живи, ние трябва да ги измъкнем оттам. Само това има значение.

Почти в мига, в който изрече това, гората започна да просветлява. Само след още петдесетина стъпки те излязоха от потискащата зеленина на ръба на малко, открито било, от което се разкриваше ширнала се гледка.

Намираха се току пред необятна, шеметно висока стена.